Серия
Заблудата (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Devil’s Own, (Пълни авторски права)
Превод от английски
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 107 гласа)

Четвърта глава

Появиха се изневиделица. Храстите от двете страни на шосето се разтвориха и изведнъж камионът беше заобиколен от партизани, които сякаш се спуснаха от дърветата.

Линк натисна рязко спирачките. Те изскърцаха и колата се закова на тесния, покрит с чакъл път. Децата изпищяха от уплаха. Викът на Кери се сля с писъците им. Жената притисна силно Лиза до гърдите си. Когато прахта се слегна, всичко застина като на снимка. Никой не помръдна. Дори птиците усетиха опасността и се спотаиха в скривалищата си.

Партизаните държаха автомати „M-16“ и карабини „Узи“, насочени към камиона и към ужасените му пътници. Бяха млади хора със сурови лица. На някои още не им беше поникнала брада, но всички притежаваха неумолимите очи на мъже, готови да убиват или да бъдат убити. По дрехите им личеше, че от дълго време живеят в джунглата. Голите им тела, лъснали под ослепителното слънце, бяха слаби, жилави и също толкова непреклонни, колкото и суровите им лица.

Линк, който след Виетнам беше ходил навсякъде, където пламваше война, разпозна характерното диво изражение на хора, убивали дълго и свикнали със смъртта. Човешкият живот, дори техният собствен, беше без стойност.

Разумът му подсказа да не се прави на герой. Той стисна здраво волана и се поизправи, за да могат да го виждат добре. Единственото предимство за малката им група бе, че не се числяха към армията на президента. Иначе камионът щеше да бъде незабавно разрушен, а пътниците — натъркаляни в джунглата.

— Кери — извика Линк, — не мърдай от мястото си. Опитай се да накараш децата да стоят мирно. Предай на партизаните, че ще отворя вратата на кабината и ще сляза.

Кери преведе думите му на испански. От пръстена враждебни лица не дойде никакъв отговор. Линк прие мълчанието като израз на съгласие. Бавно свали лявата си ръка. Няколко от въоръжените мъже реагираха мигновено.

— Не, не! — изкрещя Кери.

Обясни им бързо, че не бива да стрелят, понеже господин О’Нийл иска само ги уведоми какви са намеренията им. Линк отново свали ръката си и натисна дръжката на вратата. Предпазливо слезе на земята. Вдигна ръце и се отдалечи от камиона. Кери застина, когато един от партизаните се спусна напред и свали пистолета от колана му, сетне му заповяда на испански да хвърли мачетето. Макар че не разбираше добре езика, Линк схвана заплахата и се подчини.

— Водим децата в един град близо до границата — изрече той с висок, ясен глас. — Там ще им осигурим храна и подслон. Сираци са. Не сме ви врагове. Позволете ни…

Един от партизаните пристъпи напред и го зашлеви през устата с опакото на дланта си. Линк, който бе привикнал към уличния побой още от много малък, сви ръцете си в юмруци. Не успя обаче да отвърне на удара, понеже нападателят заби юмрук в корема му и той се свлече в прахта. От устната му потече кръв.

Кери скочи от камиона и се втурна към него. Не видя насочените към нея автомати и се обърна към партизанина:

— Моля ви, господине, изслушайте ни.

— Предупредих те да не мърдаш от камиона! — Линк се изправи и се подпря на коляно. — Върни се на мястото си.

— И да гледам, докато те пребият? — Кери преметна през рамо плитката си и се взря в мъжа, който беше ударил Линк. От емблемата върху баретата му разбра, че е най-старшият сред бунтовниците в групата. — Това, което ви съобщи господин О’Нийл, е вярно. Трябва да откараме децата на по-сигурно място.

— Камионът, с който пътувате, принадлежи на президента.

— Да, наистина. — Кери се опита да запази самообладание. Молеше се и Линк да не избухне. — Откраднах го.

Един от войниците изтегли грубо Джо от кабината и започна да я претърсва. Приближи се до шефа си и му показа горнището на униформата и шапката. Командирът ги тикна в ръцете на Кери, а в очите му се четеше обвинение.

— Офицерът ги беше зарязал в камиона, докато пиеше в кръчмата и се забавляваше с жените — обясни тя и думите й предизвикаха раздвижване сред партизаните.

— Какво има? — попита Линк.

Беше застанал до Кери. Не обърна внимание на кръвта, стекла се по бузата му, само с бавно движение взе да разтрива ребрата от лявата страна на гърдите си.

— Иска да знае защо се движим с камион на армията на президента и откъде сме взели униформата.

Лиза се разплака. Още няколко деца хленчеха уплашено.

Командирът започна да нервничи. Изстреля няколко заповеди. Един от хората му скочи в кабината и нареди на Джо да се прехвърли в каросерията.

— А сега какво? — попита Линк.

— Ще ни откарат в техния лагер — отвърна Кери.

— Кога ще ни пуснат?

— Не знам.

— Защо ще ни водят там?

— За да решат как да постъпят с нас.

Смушкаха ги в гърбовете с автоматите, за да им дадат знак, че трябва да тръгнат. Кери успокои децата, че ще се видят скоро. Когато камионът мина покрай тях, сърцето й се сви при вида на уплашените им, размазани от сълзите лица. Командирът нареди на войника да кара по прекия път. Очевидно лагерът им беше наблизо. Бунтовниците се движеха безшумно. Нито едно листо не помръдваше, докато се провираха през храстите. Линк се опита да каже нещо на Кери, но веднага го предупредиха да млъкне. Заповедта беше издадена толкова заплашително, че той се подчини, макар и челюстта му да се схвана от гняв.

Стигнаха до лагера точно когато камионът се появи от противоположната посока. Позволиха на Кери да отиде при децата, които тутакси накацаха по перилата на каросерията.

Партизаните бутнаха Джо и Линк към камиона. Свалиха и отвориха чантите. Изследваха всяко едно от фотографските приспособления.

— Кажи им да не ми пипат фотоапаратите — изкрещя Линк на Кери.

— Господин О’Нийл е професионален фотограф. Прави снимки и ги предлага на списанията.

Любопитството не успя да надделее над подозрението за дебнеща опасност.

Осенена от внезапно хрумване, Кери стрелна с очи Линк, който стоеше притиснат до камиона. Един от партизаните беше насочил към него дулото на автомата си.

— Имаш ли „Полароид“?

— Да. Понякога го използвам за моментални снимки или за да проверя дали светлината е достатъчна.

— А филм?

Линк кимна.

— Бихте ли желали господин О’Нийл да ви снима? — попита Кери партизанина, чиито тъмни очи я опипваха най-безсрамно. — Ще ви направи групов портрет.

Веднага разбра, че идеята им допадна. Партизаните взеха да се шегуват помежду си и да се закачат, като се мушкаха с автоматите си, сякаш бяха играчки. Командирът им ревна да млъкнат и веселбата спря. Всички застинаха.

— Ще ми обясниш ли какво, по дяволите, става? — попита напрегнато Линк, въпреки че се стараеше да овладее нервите си.

— Може би ще успеем да си откупим свободата с няколко снимки — отвърна Кери и му обясни какво им е предложила.

— Нищо не им пречи да ни избият, след като получат снимките.

— Тогава ти измисли нещо — прошепна рязко жената. — Дори и да се измъкнем невредими, загубихме много време.

Линк я погледна с неволно възхищение. При подобни обстоятелства много жени биха изпаднали в истерия.

— Добре — рече той накрая. — Накарай обаче този грубиян да се махне оттук и предай на командира да им заповяда да се подредят. — И се втренчи злобно в мъжа, който беше забил дулото на автомата в корема му. — Трябва да приготвя фотоапарата.

Със свито сърце Кери преведе думите му. Долови, че командирът на бунтовниците съвсем не е въодушевен от предложението, и вложи цялото си красноречие, за да го убеди.

— Господин О’Нийл е известен фоторепортер. Има много награди. Снимките ще се появят в списанията, за да научи светът колко смели са вашите хора.

Мъжът дълго мълча, сетне изведнъж на лицето му цъфна одобрителна усмивка. Партизаните, които безмълвно очакваха нарежданията на шефа си, отново се разбъбриха.

— Вземи си апарата — каза Кери на Линк. — Започни с „Полароида“, за да могат веднага да видят снимките.

С огромно удоволствие Линк отмести онзи, който го пазеше. Бутна го по-силно, отколкото бе нужно, и получи в замяна злобен поглед. Наведе се към чантата с фотоапаратите и с гневни псувни започна да почиства от праха скъпите приспособления, които се търкаляха на земята. Докато зареждаше филма, си помисли, че снимките не само ще им спасят живота, но и ще му донесат пари.

Кери даде знак на войниците да се подредят. Гордо изпъчени, те държаха автоматите пред гърдите си — същински рибари, изгарящи от желание да се похвалят с улова си.

— Готови са — съобщи Кери на Линк.

— Как са децата? — попита я той, докато гледаше във визьора и даваше знак на партизаните да се приближат един до друг.

— Добре са. Джо се грижи за тях.

— Обясни на тия диваци, че не трябва да мърдат, докато преброиш до три.

Кери им преведе и започна да отброява на испански. Затворът щракна и апаратът изхвърли снимката. Кери я пое от Линк и попита:

— Можеш ли да направиш още една?

— Да — кратко отвърна фотографът. — Ще повторим същата процедура.

След като излязоха няколко снимки, Кери ги занесе на командира. Партизаните се скупчиха около него. Когато образите се откроиха напълно, избухна смях. Бунтовниците започнаха да се шегуват. Явно бяха доволни. Докато си ги разменяха, Линк ги снима с „Никон“-а. Ако се бяха родили другаде, тези мъже щяха да притежават дипломи и да стискат бейзболни бухалки вместо автомати. Уловеният контраст между невинната радост, с която разглеждаха снимките, и окичените им с гранати колани щеше отново да демонстрира неповторимото изкуство на Линк О’Нийл. Фотографиите му представляваха статии без думи.

— Хайде да се възползваме от доброто им настроение и да изчезваме — прошепна Линк на Кери. — Ти ще преговаряш, понеже страшно те бива за това.

Кери не знаеше дали да приеме думите му като комплимент, или като обида, но се отказа да спори. Налагаше се да тръгнат колкото е възможно по-бързо. Всеки час беше от значение. Разполагаха само с още два дни, за да стигнат до границата, а с децата се пътуваше бавно. Макар Линк да бе опитен шофьор, не бяха изминали много голямо разстояние.

Приближи предпазливо до групата. Привлече вниманието на командира, без да се натрапва.

— Сега може ли вече да си вървим?

Войниците замълчаха. Взираха се в командира си, мъчеха се да отгатнат как ще реагира, какво решение ще вземе. А той очевидно ценеше мнението на хората си. Изискваше от тях да го уважават и не би си позволил да се изложи. Всичко това Кери бе доловила още при първите разменени думи и сега разчиташе, че е избрала правилен подход.

— Вие сте смели мъже. И едва ли ви доставя удоволствие да тероризирате малки деца. Хората на президента са страхливци, затова държат в подчинение жените и децата. Но не очаквам подобно нещо от вас. Нима ще избиете няколко беззащитни деца? Не вярвам, понеже се борите за свобода, за по-добър живот. Самите вие сте оставили децата, братята и сестрите си. Тези деца можеха да бъдат ваши. Помогнете ми. Дайте ми възможност да ги закарам на безопасно място, далеч от куршумите.

Командирът се втренчи в децата. На Кери й се стори, че за миг в непроницаемите му очи се появи състрадание или някакво подобно чувство. Но в следващия миг той насочи вниманието си към Линк и изражението на лицето му отново стана враждебно.

— Ти жена ли си му? — попита я той.

— Аз… — Кери нерешително се озърна.

— Какво те пита? — поиска да знае Линк.

— Дали съм твоя… жена.

— Кажи му истината.

— Защо? Ако си помисли…

— Ще те използва, за да ме пречупи. По дяволите, прави каквото ти казвам!

— Не, не съм му жена — промълви Кери.

Мъжът се вторачи в нея. Изучаваше я хладно. После, за нейно най-голямо учудване, се ухили. Усмивката бавно плъзна по страшното му мургаво лице, а после прерасна в буен смях. Останалите бунтовници скоро се присъединиха. Смееха се на нещо, което само те знаеха и разбираха.

— Да, можеш да си вървиш — отвърна й на испански командирът.

Кери сведе глава в знак на признателност и му благодари.

— Но преди това държа твоят мъж отново да ме снима.

— Той не ми е мъж.

— Лъжеш — тихо изрече бунтовникът.

— Не лъжа. — Кери потрепери, когато видя победоносните пламъчета в очите му. — Не, не ми е… Не ми е никакъв. Просто наех господин О’Нийл да ми помогне за децата.

— Аха! Тогава не би имал нищо против да се снимам с теб.

— С мен? — Кери срещна самодоволния му подигравателен поглед с удивление и страх.

— Да.

Неколцина от партизаните изръмжаха одобрително и го поздравиха заради находчивостта с потупване по гърба.

— Какво става? — Линк бе сложил ръце на кръста и очакваше отговор от Кери.

— Той иска да се снима.

— Тогава се отдръпни.

— Но той настоява да се снима с мен.

Кери се взря в лицето му, добило свирепото изражение на бунтовниците, скупчени зад нея.

— Кажи на това копеле да върви по дяволите.

Признателна усмивка заигра на устните на Кери. Боеше се, че Линк може да реши да се възползва от снимката й с този звяр. Обърна се и гордо се върна при командира. Очите му, насочени към Линк, бяха пълни с омраза. Посегна към Кери, обхвана здраво талията й с ръка и я придърпа към себе си.

— Пуснете ме!

Изтръгна се от прегръдката му. Няколко автомата се вдигнаха, готови да стрелят, но Кери стоеше с високо вдигната брадичка. В очите й се четеше гордо презрение.

— Няма да се снимам с вас.

— Тогава мъжът ти ще умре — изсъска командирът.

— Не мисля. Вие не сте хладнокръвен убиец.

Кери беше убедена по-скоро в противното, но реши, че може да рискува, като поласкае самолюбието му. Джо нареди на децата да не мърдат от местата си. После отиде при Линк. Командирът заповяда на двама от войниците си да ги пазят. Другите се разпръснаха, но автоматите им бяха все така насочени към фотографа и към момчето. Командирът се изсмя ехидно и понечи да прегърне Кери през раменете. Тя не помръдна.

— Свалете си ръцете от мен.

Мъжът я придърпа още по-близо.

— Да върви по дяволите! — изръмжа зад нея Линк. — Пусни я! — изкрещя той на командира.

— Защо толкова се инатиш? — попита бунтовникът с напевен глас. — Лишаваш се от голямо удоволствие.

Изведнъж Джо се втурна към Кери. Един войник го препъна, той полетя и се просна в прахта. Бунтовниците се изкикотиха. Онзи, който го спъна, опря цевта на автомата в тила на момчето и му заповяда да не мърда.

— О, Боже! — промълви Кери.

— Кажи му, че си монахиня — подкани я Линк.

— Та ти не четеш ли вестници?

Да, тя имаше право. Никой вече не щадеше свещениците и монахините. Дори се случваше да ги екзекутират по най-жесток начин. Командирът хвана плитката на Кери и започна да я увива около месестия си юмрук.

— Кучи син!

Линк отскочи напред. Усети удар от приклад в корема си. Падна и изпъшка от болка, но успя да се вдигне на крака, готов да се бие.

— Линк, недей! — изкрещя Кери.

Командирът измъкна пистолета от колана си и се прицели в Линк.

— Не, моля ви. — Кери го хвана за ръката.

— Мъж ли ти е?

Жената се взря в очите му с цвят на обсидиан. Знаеше, че бунтовникът се опитва да ги сплаши и да ги унижи.

— Да, мъж ми е. Моля ви, не го убивайте.

Повтаряше настойчиво думите. Най-накрая ръката, която стискаше пистолета, се отпусна. Мъжът издаде бързо и рязко нарежданията си. Кери изтича до Линк, за да му помогне да се изправи.

— Хайде, той каза, че можем да си вървим.

Линк трепна. Държеше се за корема и се взираше свирепо към командира. Изгаряше от желание да размаже арогантното му лице. Ако не бяха Кери и децата, щеше да го направи, дори това да струва живота му. Но жената го дърпаше за ръкава и го молеше да влезе в камиона.

С огромно усилие се подчини на разума и затвори очи пред предизвикателството, което се четеше в очите на партизанина. Събра фотоапаратите и филмите, докато Кери помагаше на децата да се качат в каросерията. Жената бутна безцеремонно войника, който бе насочил автомата си към Джо, и вдигна момчето на крака.

— Хайде, Джо, иди при господин О’Нийл. Тръгваме.

Качи се отзад в камиона и прегърна по-малките деца.

— Искам си пистолета и мачетето — рече Линк.

Кери попита командира дали ще му ги върне.

— Предай на мъжа си да влезе в кабината и да затвори вратата.

Кери преведе и Линк неохотно се подчини. Партизанинът сложи мачетето до краката на Кери и заяви:

— Не съм чак такъв глупак, че да му дам пистолета.

Кери отново преведе думите му. Гневно стиснал зъби, Линк запали двигателя. Отдалечиха се от лагера на партизаните по лъкатушещата пътека в джунглата. Скоро стигнаха до пътя. Внезапно камионът спря.

— Знам, че ще се задушите — рече Линк, — но трябва да опънем брезента. Не желая повече да поемам каквито и да било рискове. — Помогна й да покрие децата, изгледа я изпитателно и попита: — Причини ли ти болка?

— Нищо ми няма — отвърна грубо тя и наведе глава, за да избегне проницателните му очи.

Линк метна брезента отгоре й. След миг Кери чу, че вратата на кабината се затвори. Камионът потегли.

 

— Какво мислиш? — тихо попита Кери.

— Като че ли е изоставена.

От няколко минути наблюдаваха къщата в плантацията със захарна тръстика, която граничеше с дивата джунгла. Не се чуваше нищо.

— Би било чудесно, ако можехме да прекараме нощта на закрито.

Линк случайно бе зърнал покрива на къщата. Когато спря камиона и отмахна брезента, скупчените тела му заприличаха на повехнал букет цветя. Някои от децата бяха заспали върху Кери, отпуснали тежестта си върху крехкото й тяло. Тя обаче не се оплака. Търпението й сякаш беше неизчерпаемо. Но в очите й вече се забелязваха следи от умора.

— Не слизайте. Двамата с Джо ще идем да разузнаем.

Върнаха се след десетина минути.

— Изглежда изоставена от дълго време. Какво предпочиташ — да ви откарам дотам с камиона или да повървите?

— Стига сме се возили за днес. Ще отидем пеша.

Преминаха през двора на имението, което сигурно някога бе представлявало красива гледка, ала сега, както и всичко в тази страна, беше белязано от войната. По бялата мазилка на къщата се забелязваха драскотини и дупки от куршуми. Лианите бяха образували свод и задушили растенията под широката веранда. Повечето прозорци бяха изпочупени. Предната врата липсваше. Но в огромните стаи не проникваха безмилостните лъчи на слънцето. Кери и децата се почувстваха прекрасно сред прохладата, след като едва не се задушиха под брезента в камиона.

Кухнята беше без електричество и газ. Линк не разреши да запалят огън. Вечеряха студен боб от запасите от консерви. За щастие, макар и тръбите да бяха ръждясали, по тях течеше студена вода. Кери изми лицата и ръцете на децата и ги настани на сламениците в една от добре проветрените стаи. Застанал на пост пред един от широките предни прозорци, Линк я наблюдаваше с колко търпение успокоява децата. Изслушваше дългите им молитви и им разказваше за великолепните неща, които ги очакват в Щатите.

Луната се беше издигнала над върховете на дърветата. Преди да се погрижи за децата, Кери бе разплела косата си и понеже нямаше гребен, я среса с пръсти. И ето че сега тя блестеше като черна коприна на раменете й и докато минаваше покрай сламениците, сребристите лъчи на луната се отразяваха във всеки кичур.

Младата жена вдигна Лиза на ръце, целуна я по върха на тъмната лъскава главичка. После започна да я люлее и да й пее приспивна песен.

Линк копнееше да запали цигара, поне с нещо да си отвлече вниманието. Дори и когато не я гледаше, долавяше всяко нейно движение. Проклинаше се, понеже усещаше да го разяжда ревност, че малките се радват на нейната нежност.

И заслужаваше да бъде проклет, защото дори и в този миг изгаряше от желание да усети близостта й. Нямаше търпение да я докосне, но не както преди. Не да я „принуди“ да понася милувките му, а да я дари с тях. Не да я унижава и да я кара да плаче, да стои безмълвна и отвратена. Копнееше да отвръща на целувките му, да стене от удоволствие.

Сам не разбираше какво става с него. Мислите му в никакъв случай не бяха по-чисти от намеренията на онзи дивак в джунглата. Презираше се, но не успяваше да прогони виденията, обсебили съзнанието му.

Може би причината бе, че твърде дълго не се беше любил. Но не му се случваше за първи път и все пак никога не бе изпадал в подобно състояние. Преди не изпитваше страст към конкретна жена, а към противоположния пол като цяло. Сега бе неспособен да се съсредоточи върху нещо друго, освен върху болезнения копнеж, който го спохождаше най-неочаквано и в най-невероятни моменти. Например, когато Кери му поднесе вода с шепите си, преди самата тя да е пила, сякаш му предлагаше да се сдобрят и му благодареше безмълвно с дълбоките си сини очи.

Терзаеше се, а нямаше на кого да излее гнева си. Дори безмълвните ругатни не помагаха. Не намираше отдушник за трескавото желание, сковало тялото му. Единствената му жертва беше жената, накарала го да действа и да се чувства като глупак.

— Заспаха — прошепна Кери, когато се приближи до прозореца.

Линк седеше на перваза, повдигнал едното си коляно, за да облекчи напрежението и болките в гърба си. Кери сякаш не забелязваше лошото му настроение. Не обръщаше внимание на нищо, освен на невероятната красота на нощта. Пое си дълбоко дъх, без да си дава сметка колко е съблазнителна в тази поза, а мъжът не можеше да откъсне очи от нея, за да спаси душата си.

— Защо не му обясни веднага, че си монахиня?

— Не мислех, че това ще помогне — отвърна тя и го погледна, изненадана от неочаквания въпрос.

— Можеше да опиташ.

— Боях се да не се нахвърли върху някое от момичетата.

По време на война се случваха отвратителни неща. Мъжете се превръщаха в зверове. Линк не беше в състояние да оспори логичните доводи на Кери. Но дяволът в него го караше да я нарани, да я принуди да страда като него.

— Не те разбирам. Правиш се на светица, но изпитваш удоволствие, когато усетиш, че влудяваш мъжете. Длъжен съм да открия истината. — Той се пусна от перваза на прозореца и се надвеси над нея. — Такива ли са номерата на монахините? Това част от възпитанието ви ли е? Само да флиртувате? Да давате обещания, но никога да не ги спазвате?

— Ти не се чуваш какво говориш! Без да искам, се превърнах в залог между теб и онази маймуна в глупавата ви борба кой ще надделее. Застанах на негова страна и очевидно спечелих уважението му. После го помолих да ти подари живота.

В думите й отново имаше логика и това още повече го вбеси.

— Не желая повече услуги от теб, разбра ли? Или толкова беше погълната от оказаното ти внимание, че не си го възприела като услуга?

— Понесох закачките на този грубиянин, понеже нямах изход. Както и в случая с теб.

— И двата пъти се жертва заради децата, тъй ли? — усмихна се презрително Линк.

— Да!

— Голяма смехория.

— Не съм изненадана, че не разбираш. Винаги си мислил само за себе си. Не си обичал другиго, освен Линкълн О’Нийл.

Той я сграбчи и я завъртя към себе си. Джо моментално се появи в тъмнината. Воднистите му очи блестяха на лунната светлина. Линк изруга, пусна Кери и се обърна. Ядосваше се повече на себе си, отколкото на Кери или на Джо. Просто не можеше да се познае, та той се държеше като луд.

— Ще се поразходя. Вие не мърдайте оттук.

Тръгна, като размаха мачетето, сякаш с удоволствие би съсякъл нещо. Кери наблюдаваше как дългата му сянка се сля с дърветата в отдалечения край на двора. Джо тревожно прошепна името й. Тя сложи ръка на рамото му и му се усмихна вяло, опитвайки се да го успокои.

— Не се притеснявай за мен, Джо. Нито пък за господин О’Нийл. Той просто е изнервен.

Не успя да убеди момчето, нито пък себе си. За нея си оставаше загадка защо Линк е толкова гневен. Защо разговорите им винаги завършваха с викове? Нанасяха си отвратителни обиди като капризни деца. Ужасяващата случка с бунтовниците би трябвало да ги сближи, да ги свърже по-силно, вместо да ги настрои един срещу друг. Всъщност всеки спаси живота на другия, а отстрани изглеждаха като врагове.

Кери си даваше сметка колко са противоречиви чувствата й към Линк. Нуждаеше се от време, за да ги осмисли.

— И аз ще се поразходя, Джо.

— Но той заповяда да стоим тук.

— Знам, но ми е необходимо да глътна малко въздух. Няма да ходя надалеч. Наглеждай децата вместо мен.

Джо не можеше да й откаже. Кери осъзнаваше, че се възползва от предаността му, като го задължи да пази спящите деца. Мина през тъмните стаи на къщата и се измъкна през задната веранда, за да избегне срещата с Линк.

Камъните на терасата бяха изпочупени и в пукнатините растеше трева. Кери се питаше колко ли приеми са се състояли тук. Какво ли се бе случило с хората, живели в къщата? Очевидно са били богати. Дали са експлоатирали земята и работниците, както пишеше по плакатите?

Кери се чудеше дали се е срещала със собствениците на този дом. Дали не й ги бяха представили в някоя елегантна гостна, облечени в модни дрехи, похапващи лакомства? Пропъди тягостните мисли и тръгна по обраслата с плевели пътека. Мина през разкошната градина. Сепна я шум от течаща вода. Едва не нагази в потока. Същинска сребърна лента. Искреше и бълбукаше като шампанско на лунната светлина.

Поколеба се за миг, а после седна на скалистия бряг и развърза обувките си. Нагази до колене в хладката пенлива вода. Почувства се великолепно. С неохота се върна на скалите и съблече панталона си. Когато отново влезе в потока, беше само по риза и бикини. Гмурна се под водата, която обля изгорялата от слънцето кожа, солена и смъдяща от засъхналата пот. Шумящият поток отпусна мускулите й. Накрая тя потопи глава, за да измие прашната си коса.

Банята щеше да бъде божествена, ако не си беше спомнила думите на Линк. Как можа да му мине през ума, че се е зарадвала на вниманието, което й оказа бунтовникът? Странно — докосването на войника й бе противно, за разлика от ласките на Линк. И ако той отново я целунеше… Не успя да довърши мисълта си. Нечия ръка я хвана точно под гърдите и я изтегли от потока. Преди да успее да извика, дланта запуши устата й.