Серия
Заблудата (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Devil’s Own, (Пълни авторски права)
Превод от английски
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 107 гласа)

Втора глава

Джунглата също се отърсваше от съня. Шумоленето на листа издаваше пробуждащите се змии и гризачи. В клоните на дърветата чуруликаха птици. По лианите подскачаха маймунки и търсеха нещо за закуска. Но пронизителните им крясъци бяха нищо в сравнение с проклятията, огласящи кабината на камиона.

Кери се притисна до вратата. Наблюдаваше как войникът се разсънва; заприлича й на човекоядец от илюстрация в детска книжка — щръкнала коса, смръщено брадясало лице. Сумтейки, мъжът се приведе напред и опря лакти в коленете си. Хвана главата си с треперещи ръце, раздвижи я, което сигурно му причини болка, и погледна Кери с кръвясалите си очи. Напипа дръжката, бутна вратата и буквално се изтърколи от кабината.

Краката му опряха в меката земя и ето че забълва нов порой цветисти проклятия. Птиците се разцвърчаха в отговор. Когато мъжът повторно стисна главата си, Кери се запита дали се опитва да я задържи на мястото й, или му се ще да я откъсне. На свой ред момичето бутна вратата и внимателно огледа да няма змии, преди да стъпи в ниската гъста растителност. Помисли си дали да не вземе някое от оръжията, но реши, че непознатият не е в състояние да нарани дори най-беззащитното животинче.

Промъкна се покрай камиона и надникна. Мъжът стоеше облегнат на каросерията, приведен напред, сякаш се страхуваше да не падне, и продължаваше да притиска длани в слепоочията си. Обърна се, щом чу стъпките й, които вероятно му прозвучаха като маршируваща армия. Кери спря пред злобното пламъче в златистокафявите му очи.

— Къде съм?

Думите едва се отрониха от прегракналото му от алкохола и цигарите гърло.

— В Монтенегро — боязливо отвърна тя.

— Кой ден сме?

— Вторник.

— А какво стана с полета ми?

Навярно му беше трудно да задържи поглед върху нея. Слънцето вече се бе издигнало над дърветата и печеше ярко. Мъжът примигна и сведе очи.

— Какъв полет?

Кери го наблюдаваше с мрачно предчувствие. Мъжът раздразнено ровеше из джобовете на ризата си. Накрая извади самолетен билет и изходна виза. Правителството на Монтенегро доста се скъпеше по отношение на този документ. Имаше стойността на злато. Фалшифицирането му струваше страшно много пари.

— Снощи в десет часа трябваше да се кача на самолета.

— Съжалявам, изпуснал си го. — Кери преглътна, отметна глава и се подготви да срещне гнева му.

— Заради теб ли? — Гласът му бе тъй застрашителен, че тя потрепери боязливо.

— Дойде с мен доброволно.

— Не ти остава дълго да живееш, драга. Но преди да те убия, ще те попитам нещо. От чисто любопитство, естествено. Защо ме отвлече?

— Беше пиян.

— Заради което тепърва предстои да си платя.

— Откъде можех да зная, че ще летиш?

— Не ти ли казах?

— Не.

— Изключено. — Той поклати глава в недоумение.

— Наистина не ми каза.

— Ти си не само проститутка, а и лъжкиня.

— Нито едното, нито другото — сопна се Кери и почувства, че се изчервява.

Ахатовите му очи се плъзнаха по тялото й. Но сега не я преценяваха както в кръчмата, а бяха изпълнени с презрение. Почувства се точно такава, каквато я нарече. На дневната светлина евтината дълбоко изрязана рокля не говореше за благоприличие.

— Какъв трик използваш, за да привличаш мъжете?

— Никакъв.

— Толкова ли зле ти вървеше бизнесът в Америка, че си дошла чак тук да упражняваш занаята?

Ако не се страхуваше от яростта, стаена в потрепващите мускули, Кери щеше да му зашлеви плесница. Задоволи се само да притисне юмруци към тялото си.

— Не съм проститутка — процеди през зъби. — Преоблякох се, за да дойда в кръчмата и да те отвлека.

— Прилича ми на проституиране.

— Престани! Имам нужда от помощта ти.

Мъжът се втренчи в панталона си, който беше разкопчан и смъкнат на тесните му хълбоци.

— Мисля, че вече си се възползвала.

Кери се изчерви чак до корените на косите си. Сякаш всичката кръв нахлу в главата и разпъна черепа й. Повече не издържаше да я пронизват язвителните му очи.

— Защо ли не помня нищо — продължи мъжът подигравателно. — Как се представих?

— Отвратителен си! — процеди Кери.

— А ти какво толкова се горещиш? Помогни ми да си припомня поне нещичко.

— Не сме вършили нищо, глупако.

— Ами!

— Не, разбира се.

— Само си гледала, без да пипаш?

— Не!

— Защо тогава панталонът ми е разкопчан?

— Наложи се да смъкна ципа, за да ти взема пистолета. Можеше да ме убиеш.

— Все още не е късно. Взела си пистолета и мачетето, но това няма да ме спре. Мога да го направя и с голи ръце. И все пак бих искал да знам защо ми попречи да се кача на самолета. За правителството на Монтенегро ли работиш?

— Ти луд ли си?

— Твърде вероятно е. Президентът е толкова страхлив, че нищо чудно да е наел американска проститутка за шпионка.

— Съгласна съм, че е страхливец, но не работя за него.

— Значи тогава за бунтовниците. Крадеш изходни визи, а?

— Не, не работя за никого в Монтенегро.

— Тогава за кого? В ЦРУ сигурно здравата са закъсали, щом са опрели до теб.

— Работя за себе си. Не се тревожи, ще ти платя колкото поискаш.

— За какво говориш?

— Бих желала да те наема. Колко ще струва услугата?

— И АЙ БИ ЕМ няма толкова пари, мадам.

— Повтарям, ще ти платя колкото поискаш.

— Ти не ме слушаш. Нямам повече работа в Монтенегро. Единствената ми цел е да се махна от това забравено от Бога място. — Мъжът направи крачка към нея. Видът му беше свиреп и непреклонен. — Ти ме провали. Изпуснах последния самолет. Знаеш ли какво трябваше да сторя, за да получа тази виза?

— Кълна ти се, няма да съжаляваш — отвърна Кери. — Ако се съгласиш да ми помогнеш, гарантирам, че ще те измъкна от страната.

— Как? Кога?

— В петък. Само след три дни. Ще се прибереш у дома с джобове, пълни с пари.

— Защо избра мен? — недоумяваше непознатият. — Само защото бях пиян и можеше лесно да ме измамиш?

— Беше ми необходим човек с твоя опит.

— Та аз да не съм бил единствен! Снощи в смрадливия бар се навъртаха неколцина като мен.

— Но ти изглеждаше най-подходящ за задачата.

— Каква е тази задача?

Кери се поколеба дали да отговори направо. Първо се налагаше да го убеди да остане още няколко дни в Монтенегро.

— Трудна. Нужен ми е някой, който притежава оръжие и е достатъчно смел и опитен, за да го използва, ако се наложи.

— Оръжие? — Мъжът поклати объркано глава. — Чакай малко. Да не мислиш, че съм наемен войник?

Беше безсмислено да продължава. Изражението й го убеди, че е отгатнал. Кери се втренчи в него. Отначало смехът му бе плътен, после прегракнал, а накрая премина в суха накъсана кашлица. Ругаеше, но вече не така свирепо. Потърка чело, прокара ръце по изпитото си лице, вдигна очи към небето и въздъхна дълбоко.

— Какво има? — изтръпна Кери.

— Не си попаднала на нужния човек. Аз не съм наемен войник.

— Не е вярно! — Челюстта й увисна. Чудеше се как се осмелява да я лъже. — Нарече президента страхливец, а ти самият се мъчиш да се измъкнеш.

— Да, страхливец съм! Пазя си кожата. Не се лаская от мисълта за слава. Не те лъжа — не съм професионален войник.

— Но нали носиш пистолет, мачете…

— Само като предпазна мярка. Че кой би тръгнал из джунглата, без да си осигури защита от животните. Както от четириногите, така и от двуногите. Не си ли забелязала, че сме във военна зона? Не знам каква игра си захванала, но аз веднага потеглям към града, за да изпрося милост от президента. Може би ще ми позволи да си замина. Той си пада по пикантните истории. Ще му разкажа как една от красивите дами в страната му ме е съблазнила. Ще му хареса.

Отново погледна рошавата й коса и роклята, която би носила само лека жена. Мина покрай нея и се запъти към камиона. Кери отчаяно го стисна за ръкава.

— Повярвай ми, не е игра. Няма да ти позволя да ме оставиш.

— Сериозно? — Мъжът освободи ръката си, вдигна мачетето, напъха го в калъфа и закрачи към камиона.

— А оръжието? — Кери посочи към каросерията.

— Проявяваш интерес към оръжието ми? Добре. — Вдигна една от тежките торби и я предупреди: — Отдръпни се. Не бих искал някоя от бомбите да избухне в лицето ти.

Разкопча рязко ципа. Подготвена да види бомби, Кери се вцепени, когато надзърна в торбата.

— Това е фотоапарат.

— Позна — злорадо отбеляза той. Затвори торбата и я прибра обратно в камиона. — По-точно „Никон F3“.

— Всичките торби ли са пълни с фотоапарати?

— Да, както и с обективи и ленти. Аз съм фотожурналист. Щях да ти се представя както е редно, но преди седмица използвах картата си, за да запаля огън с група партизани.

Смаяна от разкритието, Кери стоеше като вцепенена. Беше си помислила, че в торбите има оръжие, което ще улесни напускането на страната. Дълго се взира в тях. Чудеше се какво да прави. Когато се обърна, видя мъжа да навлиза в джунглата.

— Къде отиваш?

— Да се облекча.

— О! Признавам, че съм допуснала грешка, но все още държа да сключа сделка с теб.

— По-добре се откажи. Аз самият възнамерявам да се споразумея с президента. — И гневно се удари с юмруци по бедрата. — По дяволите! Как можах да изпусна самолета толкова глупаво? Какво ме накара да тръгна с теб? Баламоса ли ме с нещо?

— Когато те открих, беше пиян — отвърна тя. — След като е трябвало да хванеш самолета, защо се беше напил?

— Празнувах — процеди през зъби мъжът и Кери разбра, че е докоснала болното му място. Беше ядосан на себе си не по-малко, отколкото на нея. — Нямах търпение да напусна тази проклета страна. Дни наред се мъчих да си осигуря място в самолета. Знаеш ли срещу какво получих визата?

— Не ми идва наум.

— Снимах президента с любовницата му.

— И какво?

— Гледаха в обектива, какво. Просто най-обикновена снимка. Вероятно ще я продам на „Таим“. Ако изобщо успея да се добера до Щатите, което вече не ми се струва тъй лесноосъществимо.

— Ако ме изслушаш, ще ти обясня колко много ми беше нужен наемен войник, за да прибягна до такъв отчаян ход.

— Аз не съм наемен войник.

— Но приличаш на такъв. Как мислиш, защо те избрах?

— Не бих рискувал да гадая.

— Стори ми се най-зъл, а и най-страховит.

— Голям късметлия съм, няма що. А сега извинявай, но…

— Служиш си с фотоапарат вместо с картечница, но все пак по нещо приличаш на онези войници, галениците на съдбата. — Тя все още не бе склонна да се откаже да го използва. Щом сама го бе взела за професионален войник, и други биха се заблудили. Важното бе да успее да го убеди. — Продаваш се на този, който ти плати най-добре. Но ще се увериш, че си струва, господин…

— О’Нийл. Линк О’Нийл.

Линкълн О’Нийл! Името й беше добре познато, ала тя се опита да скрие колко силно я е впечатлил. Та той бе един от най-известните и продуктивни фотожурналисти в света. Беше спечелил популярност по време на изтеглянето на американските войници от Виетнам. И оттогава успяваше да запечати на 35 милиметров филм едва ли не всяко значимо събитие. Вече два пъти бе получавал наградата „Пулицър“. Творбите му бяха с отлично качество — често прекалено реалистични за чувствителните натури и твърде трогателни за милостивите.

— Аз се казвам Кери Бишоп.

— Пет пари не давам! И ако наистина не искаш да видиш онова, което скриват панталоните ми, не ме задържай.

Грубостта му обаче не постигна търсения ефект, а още повече амбицира Кери. Щом той се обърна и тръгна към дърветата, макар и обута в леки сандали, тя го последва в издигащата се като зелена стена растителност. Отново го хвана за ръкава.

— Девет сирачета разчитат на мен да ги изведа от страната. Работя за една благотворителна фондация от Щатите. Разполагам с три дни да ги закарам до границата. В петък там ще кацне частен самолет, който ще ни вземе. Нужна ми е помощ, за да измина осемдесетте километра през джунглата.

— Желая ти успех.

— Не ме ли чу? — изкрещя Кери.

— Чух те, разбира се.

— И това не значи нищо за теб?

— Просто не ме засяга.

— Та ти си човешко същество!

— С каменно сърце.

— О, омръзнаха ми нелепите ти шеги. Говориш ми за деца, нали?

Лицето му доби сурово непроницаемо изражение.

— Виждал съм стотици деца, разкъсани на парчета. С кореми, надути като балони от недохранване. Покрити с рани, по които пълзят въшки и мухи. Пищящи от ужас, докато обезглавяват родителите им пред собствените им очи. Да, трагично е. Възмутително. Цели народи биват избити. Ето защо не очаквай от мен да се разплача заради някакви си девет сирачета.

— Отвращаваш ме! — Тя се отдръпна, сякаш можеше да се зарази от жестокостта му.

— Най-после мнението ни съвпада поне по един въпрос. Не съм подготвен да поема грижата за девет деца, дори и при най-благоприятни обстоятелства.

Кери решително изпъна рамене. Даде си сметка, че макар и непоносим, този човек е единствената й надежда. Нямаше време да се връща в града и да отвлича друг.

— Приеми го просто като… поръчка срещу заплащане. Ще си получиш парите, все едно си професионален войник.

— Едва ли ще са повече от онова, което ще получа за филма.

— Три дни закъснение не са от съществено значение.

— Не възнамерявам да рискувам живота си. Ценя го не по-малко от филма. Достатъчно се излагах на опасност в тази гадна джунгла. Шестото чувство ми подсказва кога е време да се измъкна. Не ми е известно коя си и какво търсиш тук. И не ме засяга. Ясно ли ти е? Дано успееш да спасиш децата. Но без мен.

Обърна се рязко и изчезна в джунглата. Кери отпусна унило глава и се върна при камиона. Забеляза пистолета на земята и потрепери. Този човек нямаше съвест. Не бе способен да изпита и капка състрадание. Как му даваше сърце да зареже децата?

Кери се взря в пистолета. Чудеше се дали с оръжието ще успее да го принуди да й помогне. Стори й се абсурдно. Не бе в състояние да си представи как ще държи с една ръка Лиза, а в другата — пистолета, насочен към Линк О’Нийл.

Сигурно щеше да избие цялата група още преди да достигнат границата.

Младата жена се завъртя гневно. Погледът й попадна върху торбите. Как допусна да сбърка фотоапаратите с оръжия? В случая те бяха съвсем безполезни. От друга страна, нима бе възможно човек да падне толкова ниско, че да постави някакъв филм над живота на девет сираци? Нещастник. Коравосърдечен егоист, който си изкарваше хляба, като правеше снимки на хора, ала не бе способен да изпита елементарно съчувствие към съдбите им. Човек, за когото един филм…

Кери застина. Очите й заискриха от въодушевление. Без да се замисля върху последиците от това, което беше решила да извърши, тя се прехвърли в каросерията на камиона и разкопча първата торба.

 

Линк имаше чувството, че се намира в ада.

Някакъв папагал понечи да демонстрира вокалните си дарби и пронизителният звук сякаш проби като с копие главата му. Стомахът му започваше да се бунтува, сякаш всеки миг щеше да експлодира. Устните му лепнеха. Врата си усещаше схванат. Дори и косата го болеше. Чудеше се как е възможно. Изследва я внимателно и откри, че не тя му създава проблеми. На черепа му незнайно как се бе появила цицина, голяма колкото гъше яйце.

Но най-страшната му болка носеше името Бишоп. Каръл? Или Каролин? Не си спомняше, но му се дощя да издълбае името върху надгробния й камък, след като я удуши. Изпусна самолета заради тази малка кучка! Щом се сетеше за това, започваше да скърца със зъби. И понеже не бе способен да понесе собствената си глупава грешка, насочваше яда си към жената.

Проклета досадница! Какво ли търсеше в Монтенегро? Не беше си представял, че филантропите са толкова големи натрапници. Девет сираци. Нима си въобразяваше, че ще съумее да преведе тайно девет деца на осем, какво остава на осемдесет километра разстояние, пък и да ги качи на самолет, за който се предполагаше, че ще ги чака… По дяволите! Та това му приличаше на слаб сценарий за филм. Нищо нямаше да се получи.

На всичко отгоре бе решила, че той ще си заложи главата, да не говорим за огромното състояние, което се надяваше да получи за снимките си, за да й помогне. Ама че смехория! Нима тя си въобразяваше, че досега бе оцелял, следвайки единствено благородните си пориви?

На всеки, който го познаваше, бе добре известно, че Линк О’Нийл гони собствения си интерес. Хората го харесваха. Уважаваха го. Пък и той не бе стиснат, при случай не отказваше да почерпи. Но в критичните моменти гледаше да се спаси, без да мисли за околните. Сякаш бе положил клетва да бъде верен единствено на себе си.

Тези противоречиви мисли се въртяха в ума му, когато се добра до мястото, където бе оставил жената. Олекна му, след като се увери, че се е поуспокоила. С изящни сръчни пръсти сплиташе дългата си коса. Получаваше се плитка, дебела колкото китката му. Май тъкмо това бе една от причините да тръгне снощи с нея — гледката на невероятните й коси. По дяволите! Шест седмици бе траял престоят му в тази проклета страна, ала не бе усещал тъй остро липсата на жена. Бе прекалено придирчив, за да задоволи плътските си желания с проститутките по кръчмите, които обслужваха войниците и от двата лагера.

Предишната нощ бе твърдо решил да се лиши от компания. Съзнанието му бе заето с една-единствена мисъл — да хване самолета. Изпитваше необходимост да притъпи усещанията си с няколко питиета, а после да се качи на самолета и да избяга колкото е възможно по-далеч от Монтенегро. Но силният алкохол не успяваше да изтрие от паметта му зверствата, на които стана свидетел през тези шест седмици. Ето защо продължаваше да се налива с отвратителното питие. И вместо да притъпи усещанията му, в края на краищата се стигна дотам, че замъгли разума му.

Когато жената с тъмната коса, лъскава под смътната светлина в бара, се приближи до него, той се поддаде на вълнението, което изпита. Целувката се оказа решаваща. Почувствал вкуса на устните й, волята като че ли го напусна. Момичето наистина бе невероятно красиво, с изящна фигура, макар и прекалено слаба за тази смешна рокля.

Колкото и да си блъскаше главата, Линк не можеше да си обясни как я сбърка с проститутка. Той повече приличаше на наемен войник, отколкото тя — на проститутка. Косата й бе тъмна, ето защо я взе за една от местните жени. Но на утринната светлина бе се уверил, че очите й съвсем не са кафяви, както си мислеше, а тъмносини. А светлата й кожа не беше типична за латиноамериканките. И най-вече у нея отсъстваше суровият, тъжен и отегчен поглед на онези, които проституираха, за да си изкарват прехраната. Жените в Монтенегро бяха принудени да се продават за парче хляб и остаряваха твърде рано.

Тази жена очевидно не бе изпитала лишенията на оскъдния живот. Би трябвало да живее в красива къща в някое предградие в Средния запад и да дава следобедни приеми. А тя беше тук, в джунглата, успяла да се измъкне невредима от опасното среднощно приключение. Против волята си Линк изпита любопитство.

— Как се сдоби с камиона?

— Откраднах го — отвърна тя, без да се изненада от въпроса. — Беше паркиран пред кръчмата. Ключовете висяха на арматурното табло. Дегизирах те като офицер с дрехите и шапката, които намерих на седалката.

— Гениално.

— Благодаря.

— И мина през контролно-пропускателния пункт, като обясни, че съм ти клиент?

— Точно така.

— Имам цицина на главата си.

— О, да, съжалявам. Опитах се да…

Кери млъкна. Линк остана с впечатлението, че крие нещо, което не иска той да си спомни, и я подкани:

— Продължавай.

— Удари се в таблото.

— Аха.

Известно време изучава изражението й, после реши да й прости лъжата. Нямаше смисъл да се карат. Скоро щяха да се разделят. Беше сигурен, че между тях не се е случило нищо. Колкото и да е бил пиян, не би забравил подобно изживяване; без съмнение би запазил спомен за допира до изящните й бедра, чиито съблазнителни форми се очертаваха под роклята.

С усилие прекъсна потока фантастични видения и се зае да състави план как да действа, когато стигне до града. Надяваше се да завари президента в настроение.

— Радвам се, че разполагаме с камион. Така по-лесно ще стигна до града. Идваш ли с мен, или ще се сбогуваме още тук?

— Не е нужно — усмихна се Кери.

— Моля?

— Да ходиш в града.

— Виж, вече ти обясних как стоят нещата при мен — сопна й се той. — Хайде да престанем с игрите. Просто ми дай ключовете и аз ще се оправя сам.

— Никъде няма да пътуваш, господин О’Нийл.

— Веднага се връщам в града. — Той протегна ръка. — Ключовете!

— Филмът.

— Моля?

Кери наклони глава. Линк проследи жеста. Забеляза виещата се кафява лента, изложена на фаталното тропическо слънце. Смразяващият кръвта вик започна като хъркане. Но когато излезе от гърлото му, се превърна в яростен рев. Линк се завъртя, сграбчи жената и я притисна към камиона. Ръката му опираше в гърлото й.

— Би трябвало да те убия.

— Защо не? Какво означава едно убийство повече? Та ти си склонен да жертваш живота на девет деца заради собствения си егоизъм.

— Егоизъм?! Този филм е нещо, с което си изкарвам прехраната. Дължиш ми хиляди долари.

— Ще ти дам колкото поискаш.

— Млъкни!

— Каква е цената?

— За нищо на света няма да приема скапаното ти предложение!

— Защото за разнообразие ще ти се наложи да се погрижиш за някой друг, вместо за себе си.

— Адски си права!

— Добре тогава. Ще ти кажа какво можеш да спечелиш от цялата работа. Но първо ме пусни. Причиняваш ми болка.

Както се мъчеше да се отскубне, изведнъж застина. Телата им бяха тъй близко, сякаш след миг щяха да се слеят в прегръдка. Опомниха се почти едновременно, ала вместо да се отдръпне, Линк се притисна още по-плътно. Взираше се в нея подигравателно. Дъхът му излизаше на пресекулки и пареше лицето й.

— Забрави ли, че сама ме покани? — попита я саркастично. — Защо да не се възползвам?

— Не би се осмелил.

— Защо си толкова сигурна?

— Знаеш защо те измъкнах от кръчмата.

— Известно ми е само, че те целунах, а сутринта, когато се събудих, бях почти разсъблечен.

— Нищо не се е случило — заяви тя с тревога в гласа.

— Все още. — Думите му прозвучаха като обещание. След малко я пусна и й помогна да се изправи. — Но първо да се споразумеем. Ще оставим удоволствието за по-късно. Каква ще ми е ползата, ако се съглася да ти съдействам?

— Ще подготвиш репортаж — отвърна Кери, като разтриваше шията си и го стрелкаше злобно с очи. — В него ще отразиш участието си в спасяването на децата.

— И незаконното прехвърляне на чужденци в Щатите.

— Разполагам с разрешение от имиграционните власти — продължи Кери, като поклати глава. — Всички деца ще бъдат осиновени от американски семейства. — Забеляза лека промяна в скептичния му поглед и се възползва от нея.

— Ще бъдеш на мястото на събитието, господин О’Нийл, и ще запечаташ всичко на филмовата лента. Историята ще е много по-впечатляваща от това, което имаш до момента.

— Имах — поправи я той.

— Имаше — кимна виновно Кери.

— Къде са тези деца? — попита най-сетне Линк.

— На около пет километра на север оттук. Вчера следобед ги оставих в скривалището.

— Какво вършеше с тях?

— Обучавах ги. От десет месеца съм в Монтенегро. Родителите им са мъртви. Селото им беше изгорено преди месец. Търсехме храна и подслон, докато уредим прехвърлянето им.

— С кого?

— С фондацията „Хендрин“, наречена на името на Хал Хендрин, мисионер, който загина в Монтенегро преди две години. Скоро след смъртта му неговото семейство основа фондацията, за да подпомага хора, изпаднали в беда.

— И ти си сигурна, че самолетът ще бъде на мястото на срещата в уречения час?

— Абсолютно.

— Как получаваш нужната информация?

— Чрез куриер.

— Който би продал сестра си за пакет цигари „Лъки Страйк“? — изсмя се Линк. — Между другото, в момента и аз се нуждая от тях. — Претърси джобовете си, извади кутия, но тя беше празна. — Ти имаш ли цигари?

— Не.

— По дяволите! — изруга ядовито и въздъхна, с което явно целеше да й покаже, че и за това лишение рано или късно ще трябва да му плати. — И ти вярваш на този куриер?

— Две от сестрите му са сред сираците. Иска да ги изведе от страната. Застреляли са баща им, понеже бил на страната на бунтовниците. Убили са и майка им.

Линк се подпря на камиона и прехапа долната си устна. Вторачи се в повредения филм. Рано или късно щеше да накаже момичето, но това нямаше да му върне филма. Съществуваха само две възможности. Едната беше да отиде в града и да изпроси милост от онзи деспот, президента. Което означаваше да се прибере у дома с празни ръце. Другата бе също тъй неприемлива, понеже все още не бе подготвен да стане съучастник на тази лекомислена жена, която се вживяваше в ролята на Мата Хари.

— Защо трябваше да ме отвличаш?

— А щеше ли да дойдеш, ако те бях помолила? — Вместо отговор Линк я погледна навъсено. — Не се надявах толкова лесно да намеря съмишленик. Не вярвах, че някой наемен войник би се загрижил за съдбата на тези деца.

— Разсъждаваш логично. Навярно щеше да вземе парите предварително, да те проследи до скривалището, да пререже гърлата на децата, да те изнасили, преди да те убие, и да реши, че е свършил добра работа.

— Не бях предвидила подобна възможност — отвърна Кери пребледняла.

— За още много неща не си мислила. Например за храна и годна за пиене вода.

— Разчитах ти да се погрижиш за подробностите.

— Това не са подробности, а основни необходимости.

— Господин О’Нийл, аз не съм страхливка — заяви Кери, подразнена, че й говори като на пълна глупачка. — Ще преживея всички трудности. Длъжна съм, за да спася децата.

— Вероятно всички ще измрат, преди да изминем тези осемдесет километра. Подготвена ли си за подобно изпитание?

— Тук така или иначе ще загинат.

Линк се замисли за момент и реши, че в крайна сметка жената сигурно не е чак толкова крехка. Постъпката й предишната нощ говореше за солидна издръжливост.

— Къде е мястото на срещата?

Надежда сякаш озари лицето й, ала тя не се усмихна. Приближи до едно паднало дърво. Пъхна пръчка в хралупата, за да прогони змиите, потърсили вътре убежище от адската жега, и измъкна раница. Извади карта и се върна при камиона. Разтвори я върху нагорещения ламаринен капак.

— Ето тук — посочи тя. — А ние в момента се намираме ето тук.

Линк беше бродил из джунглата с партизаните и знаеше къде основно се водят сраженията. Втренчи се в застиналото в очакване лице на жената със златистите си, твърди като камъни, очи.

— Джунглата гъмжи от войници.

— Зная.

— Тогава защо си ги скрила там?

— Просто защото тази отсечка от границата се охранява усилено. Но използват най-простите радари. Самолетът ще има по-голям шанс да кацне незабелязано.

— Мисията ти е равностойна на самоубийство.

— Знам и това.

Разярен, Линк й обърна гръб. По дяволите! Тя се взираше в него с онзи нежен поглед, точно както предишната вечер в кръчмата. Само че сега виждаше ясно тъмносините й очи. Именно този поглед го накара да забрави за предпазливостта, да си каже: „Благоразумието да върви по дяволите!“, и да я последва. Дори и да не беше проститутка, адски сполучливо бе изиграла ролята си. Знаеше как да принуди един суров човек да се размекне.

Предишната вечер здравата се беше натряскал, но не бе чак толкова пиян, че да не си спомня как я целува и прегръща. Добре си спомняше колко му хареса. Пък и беше мъжко момиче. С неохота си призна, че куражът й заслужава възхищение. Но се нуждаеше не от него, а от топлото й зовящо тяло. Искаше да бъде обгърнат от стройните крака и от дългата й, мека като коприна, коса. Знаеше обаче, че ще плати скъпо за прибързаното си решение.

— Петдесет хиляди долара.

— Това ли е цената ти? — попита Кери, след като се съвзе от шока.

— Ако не ти отърва, твоя работа.

— Съгласна съм — отвърна тя през стиснати зъби.

— Не бързай. Първо да обсъдим основните моменти. Аз съм шефът, ясно ли ти е? — Изговаряше думите отчетливо и за по-голям ефект размахваше показалец. — Никакви спорове. Когато ти наредя да направиш нещо, няма да настояваш за обяснение, просто ще се подчиняваш.

— Живея в джунглата почти цяла година — заяви презрително Кери, като изгаряше от нетърпение да перне пръста му.

— По-различно е от това да водиш деца през джунглата. Ще рискувам само ако се споразумеем да действам по своя преценка. Аз ще взимам решенията, ясно ли ти е?

— Добре.

— Тогава да тръгваме. Три дни не са кой знае колко много време, за да се измине разстоянието до границата.

— Потегляме веднага щом се преоблека.

От раницата, която беше скрила в дървото, Кери измъкна чифт панталони в цвят каки, риза, чорапи и обувки.

— Виждам, че за доста неща си се сетила.

— Включително и за вода. — Тя му подаде манерката. — Заповядай.

— Благодаря.

— Ще ме извиниш ли, докато се преоблека? — попита, стиснала притеснено дрехите до гърдите си.

Линк отлепи манерката от устата си. Мокрите му устни блестяха на слънцето. Избърса ги с опакото на ръката си, без да откъсва поглед от лицето на жената.

— Не.