Нора Робъртс
Завръщането на Рейф (9)

Осма глава

— Дума да не става. — Рийгън скръсти ръце. — Няма да спиш в леглото ми при две малки деца в съседната стая.

— Не става дума за секс — търпеливо обясни Рейф. — Сексът ще бъде само допълнителна награда. Това е официална молба от шерифа.

— Който случайно е твой брат. Не! — Тя се извърна да остави стъклената купа на полицата, която почистваше от праха. — Така ще накараме Каси да се чувства неудобно и ще дадем лош пример на децата.

Ами ако те не бяха там? Едва се сдържа да не изрече гласно въпроса.

— Цялата работа е точно заради Каси и децата — настоя той. — Да не смяташ, че Долин ще ги остави на мира само защото е подписал някаква хартийка, която му забранява да ги доближава?

— Нямам представа какво ще направи, но първо ще трябва да мине през мен.

Само мисълта за това смръзна кръвта в жилите му.

— Слушай…

Тя отблъсна ръката му от рамото си и рязко се извърна.

— Не, ти слушай. Мъжът е грубиян и пияница. Не се страхувам от пияни грубияни. Предложих на Каси да се настани в дома ми и тя е добре дошла да остане колкото пожелае. Имам хубава здрава ключалка на вратата, която ще използвам. Зная телефонния номер на шерифа, който също ще използвам, ако е необходимо.

— На тази врата няма ключалка — посочи Рейф входа на магазина. — Какво ще му попречи да влезе оттук през работно ти време и да започне да те тормози? Или нещо още по-лошо.

— Аз ще му попреча.

— Ясно. — Той се зачуди дали ако я разтърси, ще й върне ума на място. — Като вирнеш брадичка, няма да спреш Долин. В случай че още не си разбрала, на него му е приятно да бие жени.

— Ще си направя труда да ти напомня, че през последните три години аз бях тук, а теб те нямаше. Виждала съм какво е причинявал на Каси.

— И смяташ, че само защото не си омъжена за него, си в безопасност? — Той наистина я разтърси. — Не може да си толкова глупава.

— Не съм глупава — тросна се тя. — Зная какво да правя. Нямам нужда, а и не те искам за телохранител.

Пламъците в очите му бавно угаснаха. Ръцете върху раменете й се напрегнаха, сетне се отдръпнаха.

— Предполагам, това е най-важното, нали? Не се нуждаеш и не искаш помощта ми.

Его, помисли си тя и потисна въздишката си. Нямаше по-свиреп и по-уязвим звяр от мъжкото его.

— Офисът на шерифа е на пет минути път, ако се наложи да извикам войски. — Надявайки се да успокои и него, и себе си, Рийгън, на свой ред, сложи ръце на раменете му. — Рейф, ценя загрижеността ти, наистина. Но мога да опазя себе си, а също и Каси, ако се стигне дотам.

— Сигурен съм, че можеш.

— Години наред работих в магазин във Вашингтон. Една паметна вечер ме обраха с пистолет. Зная как да се държа разумно, да не поемам рискове и да се защитавам. Ценя факта, че си разтревожен, но аз не съм Каси. Мен той не може да изплаши, нито пък да ме принуди да направя нещо.

— Рийгън…

— Почакай, остави ме да довърша. В момента Каси е толкова уязвима, а децата се прекалено мълчаливи. Не зная как ще реагират, ако се появи мъж в къщата. Децата не те познават.

Той пъхна ръце в джобовете си.

— Няма да бия.

— Те няма да бъдат сигурни в това. Малката Ема седи в краката на Каси с куклата си и почти не говори. А момчето… Господи, Рейф, той ми къса сърцето. Нужно им е време, за да се почувстват отново в безопасност. Ти си твърде едър, твърде силен, твърде… мъжествен.

Той упорито пренебрегна факта, че тя би могла да го нарани — че е възможно да бъде наранен — и се съсредоточи върху моментната ситуация.

— Твърдоглава си.

— Постъпвам така, както смятам за правилно. Това е единственият начин, по който мога да се справям с нещата. Повярвай ми, премислила съм всичко, претеглила съм възможностите. Пренасянето ти тук не е подходящо решение.

— Покани ме на вечеря — внезапно предложи той.

— Искаш да дойдеш на вечеря?

— Така ще мога да опозная децата, да свикнат да бъда около тях.

— Кой сега е твърдоглав? — Но тя въздъхна. Това бе разумен компромис. — Добре, идваш в седем и половина и си тръгваш в десет.

— Ще можем ли да се натискаме на канапето, след като децата си легнат?

— Може би. Сега си тръгвай.

— Няма ли да ме целунеш за довиждане?

Тя пое дълбоко въздух и го целуна строго по бузата.

— Работно време — рече и се разсмя, щом той я сграбчи в прегръдките си. — Рейф, точно пред прозореца сме. Аз…

Думите й заглъхнаха, когато той впи устни в нейните.

— Нека им дадем повод да говорят.

А на нея нещо, върху което да мисли, каза си той. По дяволите, тя щеше да мисли доста за Рейф Макейд.

Захапа устната й, сетне я освободи от прегръдките си и бавно се отправи към вратата.

 

Една пресечка по-надолу Каси седеше в офиса на Девин, сплела пръсти в скута си. Знаеше, че би трябвало да й бъде по-лесно, задето шерифът е Девин, когото познаваше от съвсем малко дете. Но това само увеличаваше срама й.

— Извинявай, имаше много клиенти и едва сега успях да си взема обедната почивка.

— Няма нищо, Каси. — Беше му станало навик да разговаря с нея тихо, както се говори на ранена птичка. — Попълнил съм всички документи. Ти трябва само да подпишеш.

— Той няма да отиде в затвора.

Леден юмрук сграбчи сърцето му.

— Не.

— Защото му позволявах да ме бие?

— Не. — Искаше му се да се протегне и да успокои нервните й ръце. Но бюрото беше между двамата, служебна бариера. — Той призна, че те е удрял, но съдът взе под внимание други неща. Проблемът му с пиенето, загубата на работата. Той ще трябва да отиде на лечение, да докладва на надзорника, отговарящ за условната му присъда. Да не се забърква в неприятности.

— Това може да се окаже добре за него. — Тя вдигна очи, сетне отново бързо ти сведе. — Лечението. Ако спре да пие, може би всичко ще бъде наред.

— Да. — И ще може да продава сладолед в ада, помисли си Девин. — Междувременно ти трябва да се защитиш. Ето защо ти е нужна забранителната заповед.

Тя отново вдигна очи и този път срещна погледа му.

— Този документ ще му попречи да се върне?

Девин извади цигара от пакета си, сетне я хвърли на бюрото. Когато заговори, гласът му бе хладен и делови.

— Ще му попречи да приближава до теб. Няма да може да идва в закусвалнята, когато работиш там. Няма да може да се приближи до теб на улицата или да дойде в къщата на Рийгън, докато ти живееш там. Ако наруши, което и да е от тези правила, изпитателния му срок ще бъде прекратен и ще лежи в затвора година и половина.

— Той знае ли това?

— Уведомен е.

Тя навлажни устни. Джо нямаше да може да приближи до нея. Мисълта се въртеше в главата й. След като не можеше да приближи до нея, не би могъл да я удари.

— Само трябва да подпиша.

— Да, нищо друго. — Девин стана, заобиколи бюрото и й подаде химикалка. Тъй като Каси не посегна да я вземе, той с мъка потисна ругатнята си. — Каси, какво искаш? Можеш ли просто да ми кажеш какво искаш?

Тя поклати глава и взе химикалката. Бързо написа името си, сякаш действието й причиняваше болка.

— Зная, че ти създадох много неприятности, Девин.

— Това ми е работата.

— Ти си добър шериф. — Мъжът изненадано я погледна и тя се усмихна. — Разбираш си от работата и се отнасяш добре с хората. Всички знаят, че могат да разчитат на теб. Мама винаги казваше, че ти и братята ти ще свършите зад решетките. — Каси се изчерви и се втренчи в пода. — Извинявай. Това беше глупаво.

— Не, не беше. Аз самият мислех така. — Той се усмихна, защото докато говореше, Каси му бе заприличала на момичето, което навремето познаваше. — Знаеш ли, Кас, това е най-дългата малка реч, която съм чул от теб от близо десет години.

— Винаги говоря глупости.

— Не е вярно. — Девин леко повдигна брадичката й, преди да осъзнае какво прави и в същия миг тя се сви като уплашена кошута. Той внимателно отмести ръката си и приседна на бюрото. — Как са децата?

— Добре са. По-добре.

— Справяте ли се в жилището на Рийгън?

— Тя е чудесна. Забравих, че се натрапвам, защото тя прави всичко да изглежда съвсем нормално. Тя и Рейф… — Каси млъкна и отново се изчерви. — Имаш да правиш по-важни неща, отколкото да ме слушаш да клюкарствам.

— Не, нямам какво да правя. — Би дал всичко, за да я накара да продължи да говори. Да я задържи при себе си. — Какво е твоето мнение? За отношенията между Рийгън и Рейф?

— Аз… Тя изглеждаше щастлива, когато се прибра вкъщи тази сутрин.

— Той изглеждаше нещастен, когато тази сутрин се отбих в къщата на хълма.

Каси се усмихна стеснително.

— Това е добър знак. Рейф винаги е имал нужда от жена, която да го направи нещастен. Винаги се е справял прекалено лесно с жените. Всички се справяхте прекалено лесно.

— Така ли? — Той замислено взе отново цигарата си и я прокара между пръстите си. — Спомням си, че ти ме отблъсна.

— О! — Каси непохватно се изправи. — Това беше преди сто години.

— Няма дори дванайсет. Ти беше шестнайсетгодишна.

— Ходех с Джо. — Докато навличаше палтото си, тя се зачуди дали изобщо някога е била на шестнайсет. — Дори не си спомням какви бяхме тогава, нито как изглеждахме. Благодаря ти, Девин, задето се погрижи за това.

— Нали за това съм тук, за да се грижа за нещата.

На вратата тя спря, ала не се обърна. Беше й по-лесно да говори, без да се налага да гледа в тези спокойни, изпълнени със съжаление очи.

— Попита ме какво искам, Девин. Искам просто да се чувствам в безопасност. — Изрече го тихо, едва чуто. — Това наистина е всичко, което искам.

Загърната в палтото, което бе прекалено тънко, за да я предпази от хапещия вятър, тя се върна в кафенето.

 

Рейф пристигна десет минути по-рано за вечеря и неспокойно се засуети на стъпалата пред къщата на Рийгън като нервен ухажор. Носеше бутилка вино и кутия със сладки бисквити, за да спечели сърцата на децата.

Искаше му се още преди да бе изрекъл вятърничавата си идея да си бе спомнил, че не знае нищо за хората под шестнайсет години.

За да направи проверка, той завъртя топката на бравата. Остана доволен, че е здраво заключена. Почука отчетливо и отстъпи назад. Рийгън отвори вратата дотолкова, доколкото позволяваше дебелата верига.

— Добре, дотук издържа изпита. Но първо трябваше да попиташ кой е.

— Погледнах през прозореца. — Тя затръшна вратата в лицето му и след като откачи веригата, отвори широко. — Предчувствах, че ще има викторина. — Усмихна се и огледа подаръците. — Няма ли люляци?

— За нищо на света. — Щеше да я целуне, ако не бе забелязал сериозните сиви очи, които го наблюдаваха от възглавниците на канапето. — Май имаш мишка в къщата.

Рийгън подскочи, сетне се усмихна, зърнала Ема.

— Наистина е тиха като мишчица, но е много по-хубава. Ема, това е господин Макейд. Запознала си се с него в кафенето на Ед, помниш ли? — Рийгън протегна ръка. Като го наблюдаваше предпазливо, Ема слезе от канапето.

Рейф знаеше, че момиченцето е на пет годинки. Беше мъничка като принцеса на елфите, светлата й коса и очите с цвят на дим бяха същите като на Каси.

— Познавах майка ти, когато беше на твоите години — каза Рейф на момиченцето.

Ема се скри зад краката на Рийгън и надникна оттам. Макар да знаеше, че това е безсрамен подкуп, той разтърси кутията с бисквити.

— Искаш ли бисквитка, миличка?

Спечели несигурна усмивка, но Рийгън грабна кутията от ръцете му.

— Не преди вечеря.

— Развали удоволствието. Но вечерята мирише вкусно.

— Каси приготви пиле с кнедли. Трябваше да я завържа, за да й попреча да отведе децата в закусвалнята и да вечеря там. Стигнахме до компромиса тя да приготви вечерята. Хайде, Ема, ще отнесем бисквитите в кухнята.

Вкопчила ръчичка в панталона на Рийгън, Ема се осмели да погледне през рамо. Помисли си, че този мъж е много голям, но очите му не бяха лоши. Вече се бе научила как да чете в очите на хората. И приличаше много на шерифа, който понякога я вдигаше във въздуха и й даваше лимонени бонбони.

Но Ема наблюдаваше внимателно как ще реагира майка й към мъжа.

Каси вдигна поглед от котлона и се усмихна.

— Здрасти, Рейф.

Той приближи към нея, леко я целуна по отеклата буза.

— Как вървят работите?

— Добре, всичко е наред. — Тя сложи ръка на рамото на момчето до нея. — Конър, сигурно помниш господин Макейд.

— Радвам се да те видя отново, Конър. — Рейф протегна ръка. Малкото момче със светла коса и тъмносини очи колебливо стисна ръката му. — Сигурно си в трети или в четвърти клас?

— В трети, да, сър.

Рейф повдигна вежда и подаде виното на Рийгън. Значи е на осем години, пресметна наум той, а говори като стар свещеник. — Госпожа Палица още ли е учителка?

— Да, сър.

— Навремето й викахме госпожа Патица. — Очите на момчето се разшириха, а Рейф грабна един морков от масата. — Обзалагам се, че още й викате така.

— Да, сър — промърмори Конър и крадешком хвърли поглед към майка си. — Понякога. — Събра целия кураж, който бе успял да натрупа, откак му бяха казали, че Рейф Макейд ще дойде на гости, и пое дълбоко въздух. — Купили сте имението на Барлоу.

— Точно така.

— То е обитавано от духове.

Рейф си отхапа от моркова и се ухили.

— И още как.

— Зная всичко за битката и за останалото — бързо изрече Конър. — Това е бил най-кървавият ден по време на Гражданската война и всъщност никой не е победил, защото… — Момчето смутено замълча. Нещастно си помиели, че точно затова някои от децата в училище го наричаха „тъпак“.

— Защото никой не предприел последна атака — довърши Рейф вместо него. — Ако искаш, ела в къщата някой ден да разгледаш. Ще ми бъде полезен някой, който знае всичко за битката.

— Имам книжка. С картинки.

— Така ли? — Рейф пое предложената му от Рийгън чаша вино. — Донеси да я видим.

Твърде лесно успя да предразположи момчето, докато обсъждаха погрешната стратегия на Маклелан или пък битката за моста Бърнсайд. Рейф осъзна, че момчето е умно, съобразително, твърде начетено за възрастта си и прекалено стеснително, за да демонстрира умствените си възможности.

Момиченцето, миниатюрно копие на майка си, никога не се отдалечаваше от Каси или от Рийгън, изяде вечерята си на малки хапчици. И го наблюдаваше като малко ястребче.

— Ед щеше да печели много повече, ако ти работеше в кухнята наместо да сервираш — отбеляза Рейф, след като бе изял без остатък втора порция. — Ще започне да печели двойно само за месец.

Каси смаяно примига. Толкова години никой не бе казал добра дума ястията, които приготвяше.

— Радвам се, че ти хареса. Мога да ти сложа и за вкъщи. Само трябва да го стоплиш.

— Благодаря ти, ще взема.

Щом Каси стана и започна да прибира, Рийгън вдигна ръка.

— Не, недей. Ти сготви, аз ще почистя.

— Но…

— Такава беше сделката. И тъй като Рейф изяде колкото две големи момчета, ще ми помогне.

Децата със страхопочитание загледаха как Рейф весело събира чиниите. Мъжете, които те познаваха, щяха да се оригнат, да разкопчаят колана си и да се настанят пред телевизора с бира.

— Татко казва, че момичетата и женчовците мият чинии — обяви Ема с изненадващо ясен глас.

— Ема! — Кейси пребледня и се втренчи в Рейф, очаквайки наказание.

Той размисли дали да не изкаже мнението си за ума на баща й, но се отказа.

— Моята майка винаги казваше, че храната трябва да се заслужи — рече весело и намигна на момиченцето. — Освен това, ако измия чиниите с Рийгън, може би ще мога да я целуна.

— Защо?

— Защото е почти толкова вкусна колкото пилето и кнедлите на майка ти.

Доволна от отговора, Ема сериозно отхапа от бисквитата си.

— Ще изкъпя Ема. — Каси смутено изведе децата си от кухнята. — Трябва да си легна рано. Утре ще сервирам от сутринта в кафенето.

— Благодаря за вечерята, Каси.

— Много добре се справи — отбеляза Рийгън. — Може би за първи път от години сядат на масата с мъж и водят цивилизован разговор.

— Долин е не само свиня, а и глупак. — Рейф сложи чиниите на плота. — Такава сладка жена и толкова хубави деца. Всеки мъж би бил щастлив да ги има.

Свой собствен дом, помисли си Рейф. Жена, която да те обича. Деца, които тичат да те посрещнат вечер. Семейна вечеря. Шум в кухнята.

Странно, никога не му бе минавало през ум, че иска или се нуждае от подобно нещо.

— Направи им впечатление — продължи Рийгън и напълни умивалника с гореща сапунена вода. — Добро впечатление. За всички тях бе добре да видят силен интелигентен мъж, който се държи по строг интелигентен начин.

Тя се извърна и усмивката й угасна, щом срещна погледа на мъжа. Беше свикнала с начина, по който Рейф се взираше в нея, или почти бе свикнала. Но този път зърна в очите му по-различни чувства, някак по-дълбоки.

— Какво има?

— Хмм? — Той дойде на себе си и осъзна, че се чувства като човек, който се е плъзнал силно и се е приземил на тънък лед. — Нищо. Нищо. — Господи, та той си мислеше за сватба, деца и къща с ограда. — Момчето, Конър. Той е ужасно умен, нали?

— Има само шестици — каза Рийгън гордо, сякаш беше нейно собствено дете. — Умен е, чувствителен и сладък — което го прави идеална мишена за Джо. Безмилостно е тормозил детето.

— Бил го е? — Въпросът бе зададен тихо, но огънят в очите вече гореше.

— Не, не ми се вярва. Каси яростно защитава децата си. Но душевният тормоз не оставя синини. — Тя сви рамене. — Е, подобно нещо вече няма да им случи. — Подаде му да избърше чистата чиния. — Баща ти миеше ли чинии?

— Само на Деня на благодарността. — Рейф избърса чинията и я остави. — Бък Макейд беше мъжко момче.

— Бък? — Впечатлена, Рийгън сви устни. — Звучи внушително.

— Беше суров мъж. Имаше очи, които можеха да пробият дупки в теб, ако объркаш конците. Девин има неговите очи. Аз имам неговите ръце. — Рейф се втренчи в дланите си, огъна пръсти. — Беше такава изненада за мен, когато един ден сведох поглед и видях ръцете на баща си в края на китките си.

Рийгън нямаше представа защо се трогна толкова силно, като го зърна да се усмихва на ръцете си, метнал на рамо кърпата за подсушаване на чинии.

— Близки ли бяхте с баща си?

— Не достатъчно. И не достатъчно дълго.

— Кога го загуби?

— Бях на петнайсет. Прегази го трактор. Почина след седмица.

Тя отново потопи ръце във водата, опита да преглътне сълзите си.

— Затова ли мразиш фермата?

— Да, предполагам. — Странно, никога не му бе хрумвало, че причината е толкова проста. Фермата бе отнела баща му, затова я бе намразил. — Той я обичаше, всеки каменист метър. Както я обича Шейн.

— Какво е взел Джаред от него?

— Устата… Джар може да се пазари също като стареца и да те убеди, че за теб сделката е била много по-изгодна.

— Тогава изпитвам облекчение, че е мой адвокат. — Тя му подаде нова чиния. — Баща ми никога през живота си не е измил нито една чиния. Сигурна съм, че мама би била ужасена, ако се беше опитал. Кухнята е владение на жената — сухо рече тя. — Бяха напълно съгласни по този въпрос. Тя му носеше първата чаша кафе всяка сутрин, преди да тръгне за болницата. Той е хирург.

— Огорчение ли долавям?

— Навремето наистина изпитвах огорчение — призна тя. — Тя стана точно такава, каквато той искаше от нея да бъде. Ако някога е била различна или е искала да бъде различна, не го показа. Тя е съпругата на доктор Бишъп и това е всичко.

Рейф започваше да разбира защо тя е твърдо решена да изгражда собствените си позиции, да съставя самостоятелно мнението си.

— Може би това е всичко, което иска да бъде.

— Очевидно. Но просто се вбесявах да гледам как го обслужва, как покровителствено се отнася той към нея. Дава й пари и я нарича „женичката ми“. — Споменът я накара да стисне зъби. — Мама обичаше да живее във Вашингтон, но преди няколко години, когато баща ми реши, че иска да се премести в Аризона, тя приготви багажа, без да възрази. — Рийгън въздъхна. — Но те са блажено щастливи. Аз ги изумявам също както те ме изумяват.

— Защото нямаш богат съпруг, голяма къща и не членуваш в местния спортен клуб?

— Именно. — Тя вдигна поглед към него, изненадана и развеселена. — Познаваш ли ги?

— Мисля, че току-що се запознах с тях. — И по този начин бе научил нещо ново за нея. — И тъй, скъпа, защо нямаш богат съпруг, голяма къща и членска карта в местния спортен клуб?

— Защото обичам независимостта, искам да имам собствено жилище и играя ужасно голф. — Тя отметна косата си. — Всъщност мама имаше големи надежди за мен, когато се запозна с Джаред.

Купата, която подсушаваше изтропа върху плота.

— Повтори, ако обичаш.

— Дойдоха ми на гости точно след като се бях установила. Той ни заведе на вечеря.

— Джаред — повтори внимателно Рейф — те е завел на вечеря.

— М-хм… Няколко пъти. На мама й допадна идеята, че излизам с адвокат. Тази професия се нарежда на второ място в нейния списък след лекарската.

— Излизаш. На срещи. Ходила си на срещи с Джаред?

— Излизахме няколко пъти. Беше точно след развода му. — Тя му подаде нова купа и повдигна вежда, тъй като мъжът не я пое. — Проблем ли има?

— Ходила си на срещи с брат ми?

— Струва ми се, че току-що уточнихме това. — Реши, че е по-добре да прехапе устната си, вместо да се усмихне. — Не ти ли е споменавал?

— Не. Струва ми се, че искам да, чуя определението ти за среща.

— Имаш предвид дали съм спала с него? — Като се опита да запази каменно изражение, тя наклони глава. — Ще го пребиеш ли? Може ли да дойда да гледам?

Очевидно нямаше представа колко малко я дели от потапянето на красивото й лице в сапунената вода.

— Зададох ти съвсем лесен въпрос.

— Един мускул трепти на челюстта ти, Рейф. Много ти отива. Не — отвърна, неспособна повече да сдържа смеха си. — Разбира се, че не съм спала с него. — Весело пъхна купата в ръцете му. — Целувала съм го за лека нощ. Няколко пъти. Мога да заявя, и то съвсем отговорно, че поне петдесет процента от братята Макейд са майстори в целувките.

— Размисли добре, преди да опиташ сто процента… или дори седемдесет и пет. — Той остави купата и отпи от виното си. — Защо не си спала с него?

— Рейф, престани. — Тя завъртя очи. — Първо, не ми е предложил. И второ, аз не му предложих. Чувствахме се добре като приятели. Доволен ли си?

— Може би все пак ще го набия. Заради принципа.

Рейф остави чашата с вино, хвана младата жена за раменете и я извърна към себе си. Както му се усмихваше, притисна гърба й към умивалника.

Силно, страстно впи устните в нейните. Тихият й стон го накара да направи целувката по-нежна, докато изпита неистово удоволствие.

Когато главата й се отметна назад в знак на признато поражение, а ръцете й се плъзнаха по раменете му, той отстъпи назад.

— Това е, за да помниш с кой Макейд си в момента.

Рийгън трябваше да си напомни да диша.

— Как ти беше името?

Той се ухили, сетне я ухапа по устната.

— Ще ти кажа нещо. Нека пропуснем натискането върху канапето и да опитаме наместо това задната седалка на колата ми.

— Страхотно предложение. — Беше толкова приятно да почувства главата си замаяна. — Очаквам да го изпълниш.

 

Рейф се върна в къщата на Барлоу в полунощ. Позна колата в края на алеята и не се изненада да завари Джаред в приемната, потънал в мисли над чаша бира.

— Вече ми вземаш къщата ли, адвокат Макейд?

Наместо да отвърне на шегата, Джаред се втренчи в бирата си.

— Днес обявих къщата си за продан. Нямах желание да остана там.

Рейф изсумтя и седна на спалния чувал да свали ботушите си. Разпознаваше мрачните настроения, често сам изпадаше в тях. Или щеше да измъкне Джаред от меланхолията, или щеше да се присъедини към него.

— Никога не съм харесвал къщата, нямаше никаква индивидуалност. Също като бившата ти жена.

Забележката бе толкова безцеремонна и толкова вярна, че Джаред се разсмя.

— Обаче се оказа добро вложение. Ще изляза на печалба.

Адвокатът подаде бира на Рейф, но той само поклати глава.

— Без цигара не са толкова вкусни. Освен това трябва да стана в шест и половина сутринта. Щях да дойда да те търся — добави той.

— О, така ли? Защо?

— За да те пребия. — Рейф се прозя и легна. — Но ще трябва да го отложа за утре. Прекалено съм уморен.

— Добре. Има ли някаква конкретна причина?

— Целунал си моята жена. — Рейф прецени, че му е останала енергия колкото да свали панталона си.

— Така ли? — Джаред подпря краката си на облегалката на канапето. Устните му бавно се разтеглиха в усмивка. — О, да. О, да! — повтори отново. — Сега си спомням всичко. Кога ще стане твоя жена?

Рейф захвърли джинсите си и се залови с ризата.

— Ето какво става, като живееш дълго време в града. Оглупял си, братко. Моя е в момента.

— Тя знае ли го?

— Аз го зная. — Рейф затвори очи и придърпа спалния чувал върху себе си. — Мисля да я задържа.

Джаред се задави с бирата.

— Искаш да кажеш като съпруга?

— Искам да кажа да я задържа — повтори Рейф. За нищо на света нямаше да си обърне езика, за да произнесе думата „съпруга“. — Да запазя нещата каквито са в момента.

Много интересно, рече си Джаред. И доста по-забавно от мрачното настроение.

— И какви са нещата в момента?

— Добри. — Рейф долови аромата на Рийгън върху спалния чувал. — Все още смятам, че трябва да ти размажа лицето. Заради принципа.

— Разбрано. — Джаред се протегна и се отпусна назад. — Но като си помисля, така и не те накарах да си платиш, задето убеди Шерилин Бестър, сега Фенимън, да язди с теб до каменната кариера, за да плувате голи.

— Само утешавах разбитото й сърце, след като ти я беше зарязал.

— Да. Но става дума за принципа.

Рейф замислено се почеса по бузата.

— Имаш право. Но колкото и красива да е Шерилин, не е Рийгън Бишъп.

— Аз никога не съм виждал Рийгън гола.

— Точно затова все още дишаш. — Рейф се размърда и пъхна ръката си под главата наместо възглавница. — Ще кажем, че сме квит.

— Вече мога да спя спокойно.

Рейф изви устни в усмивка.

— Съжалявам за къщата ти, Джаред, ако ти съжаляваш.

— Всъщност не съжалявам за нея. Тя пази много спомени. Аз съм виновен не по-малко от Барбара, Рейф. Щеше да е по-лесно, ако си крещяхме един на друг, чупехме чинии. — Той отпи последна глътка и остави празната бутилка на земята. — Няма нищо по-деморализиращо от цивилизован развод между двама души, които не изпитват никакви чувства един към друг.

— Сигурно е по-добре, отколкото да ти разбият сърцето.

— Не зная. Почти ми се иска да съм го изпитал.

И двамата мълчаха, когато откъм стълбите долетяха риданията.

— Питай нея — предложи Рейф. — Обзалагам се, ще ти каже, че си се отървал по-леко.

— Май ще трябва да помислиш за заклинания за прогонване на духове — рече Джаред, развеселен от идеята. Сетне очите му се затвориха и той се унесе в сън.

— Не. Харесва ми да са наоколо. Достатъчно време съм бил сам.