Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Братята Макейд (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Return of Rafe MacKade, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 231 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2010)
Корекция
maskara (2010)
Сканиране
?

Издание:

Нора Робъртс. Завръщането на Рейф

ИК „Коломбина прес“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Недка Г.)

Втора глава

За Рийгън, най-хубавото в това да притежаваш магазин бе, че можеш да купуваш и продаваш каквото си поискаш, сам да разполагаш с времето си и сам да създаваш обстановката.

Макар да беше единствен собственик и единствен работник в „Отминали времена“, Рийгън Бишъп не допускаше безделие. Като свой шеф тя бе строга, често безкомпромисна и очакваше най-доброто от персонала си. А като персонал работеше упорито и рядко се оплакваше.

Имаше точно това, което винаги бе искала — дом и бизнес в малко провинциално градче, далеч от напрежението и главоболията на големия град, където бяха преминали първите двайсет и пет години от живота й.

Преселването в Антиетам и започването на собствен бизнес бяха част от нейния петгодишен план след завършването на университета. Бе защитила успешно магистърска степен по история и бизнес мениджмънт и по времето, когато се дипломира, вече бе натрупала петгодишен опит в търговията с антикварни предмети.

Работейки за друг.

Сега сама си беше шеф. Всеки сантиметър от магазина и удобния апартамент над него бяха нейни — и на банката. С парите от поръчката на Макейд щеше да увеличи своя дял.

Щом вчера следобед Рейф си тръгна, Рийгън заключи и се втурна в библиотеката. Прегледа куп книги, за да поопресни знанията си.

До полунощ, когато очите й вече се затваряха, бе прочела и си бе извадила бележки за всички подробности от живота в Мериленд по време на Гражданската война.

Вече знаеше как точно е протекла битката при Антиетам от настъплението на Лий до оттеглянето му от другата страна на реката, от празните дрънканици на Маклелан до посещението на Линкълн в една ферма извън Шарпсбърг. Знаеше броя на убитите и ранените, кървавото настъпление по хълма и през царевичните ниви.

За всичко това бе чела вече. Всъщност именно интересът й към битката и спокойният район, където бе избухнала, бе оказал голямо влияние при избора й на дом.

Но този път бе успяла да открие откъслечни сведения за семейство Барлоу — факти и хипотези. Семейството живяло в къщата на хълма в продължение на почти сто години преди ужасния септемврийски ден на 1862 година. Преуспяващи земевладелци и бизнесмени те бяха живели като лордове. Техните балове и вечери привличали гости чак от Вашингтон и Вирджиния.

Рийгън знаеше как са се обличали — рединготи, дантела и кринолини. Копринени шапки и сатенени пантофки. Знаеше как са живели, представяше си дори слугите, които наливат вино в кристални чаши, домът е бил украсен със стайни цветя, мебелите блестят, полирани с пчелен восък.

Докато напредваше бавно по снежните криволичещи пътища, искрящи под слънчевите лъчи, тя виждаше съвсем ясно цветовете и тъканите, мебелите и украшенията, заобикаляли обитателите на къщата.

Скринове от палисандрово дърво, мина й през ум. Уеджуудски порцелан и канапета, тапицирани с росхар. Прекрасен скрин с чекмеджета в стил Чипъндейл за собственика, изящна писалищна маса от черешово дърво със стъклена витрина за неговата съпруга. Тежки завеси от брокат за вратите и наситено син цвят за стените в салона.

Рейф Макейд ще получи най-доброто за парите си. А тя се надяваше джобовете му да са дълбоки.

 

Тясната неравна алея, водеща към къщата, бе затрупана от сняг. Никакви следи от гуми или снегорин не нарушаваха целостта на искрящо бялото одеяло, непреодолимо за колата.

Подразнена, задето Рейф не се е погрижил за тази подробност, Рийгън отби и спря встрани от алеята.

Въоръжена с куфарчето си, младата жена поде дългото уморително изкачване.

Добре поне, че се сети да обуе ботуши. Снегът стигаше до глезените й. Щеше да сложи костюм и високи обувки, но си спомни, че в дневния й ред не влизаше да прави впечатление на Рейф Макейд. Сивите панталони, ушитото по поръчка сако и черното поло бяха приемливо облекло за делови ангажимент като този. И тъй като се съмняваше, че къщата се отоплява, червеното вълнено палто щеше да й бъде от полза и вътре.

Прекрасно и интригуващо място, реши Рийгън, щом изкачи хълма. Парченцата слюда върху камъните проблясваха като стъкълца под слънчевите лъчи, сякаш да компенсират закованите с дъски прозорци. Верандите бяха хлътнали, но самата сграда се издигаше високо и гордо на фона на синьото небе.

Допадна й как източното крило е издадено напред. Трите комина се издигаха от покрива сякаш очакваха да избълват дим. Хареса й дори как като пияни бяха увиснали счупените капаци на прозорците.

Къщата се нуждае от грижи, помисли си Рийгън, изненадана от топлите чувства, които изпита към това място. От някой, който ще я обича и ще я приеме такава, каквато е. Ще цени силните й страни и ще разбере слабостите й.

Младата жена поклати глава и се засмя. Звучеше така сякаш говореше по-скоро за някой човек — може би такъв като Рейф Макейд — отколкото за къща.

Тя приближи към сградата през дълбоките пухкави преспи. Камъни и избуяли храсти образуваха под снега неравни купчини също като деца, сгушили се под одеялото в очакване да направят някоя беля. Къпините бяха твърде коварни и се вкопчиха в панталоните й с остри жилави пръсти. Но навремето моравата е била пищна, обсипана с пъстри цветя.

Ако Рейф имаше въображение, отново щеше да бъде такава.

Рийгън си напомни, че градината е негов проблем и пое към счупената предна веранда.

Погледна часовника си и се намръщи. Рейф закъсняваше.

Младата жена се огледа и потропа с крака, за да се постопли. Той едва ли очакваше от нея да стои на студа и вятъра и да го чака. Най-много десет минути, каза си. После щеше да му остави бележка, съвсем строга бележка за това как трябва да се спазват уговорките, и щеше да си тръгне.

Но нищо нямаше да й стане, ако надникнеше през прозорците.

Изкачи внимателно стълбите, като избягваше дупките в дъските. Трябва да е имало глициния или грамофонче, които са пълзели по страничната дървена решетка, мина й през ум и за момент й се стори, че долавя лекото сладко ухание на пролетта.

Улови се, че е приближила до вратата и е хванала бравата, преди да осъзнае, че всъщност от самото начало е възнамерявала да влезе в къщата. Сигурно е заключено, помисли си. Дори малките градчета не са застраховани срещу вандали. Но както си го мислеше, топката се завъртя свободно в дланта й.

Беше съвсем разумно да влезе, да се скрие от вятъра и да започне да определя задачите си. Ала рязко дръпна ръка. Дишаше на пресекулки, твърде шумно в заобикалящата я тишина. Във фините кожени ръкавици ръцете й бяха ледени и трепереха.

Задъхана съм от изкачването, рече си. Треперя заради вятъра. Това е всичко. Но страхът фучеше из вените й като ядосана котка.

Смутено се огледа. Никой не бе видял нелепата й реакция. Наоколо имаше само сняг и дървета.

Тя пое дълбоко въздух, присмя се на себе си и отвори вратата.

Изскърца, разбира се. Трябваше да се очаква. Просторното преддверие я изпълни с такова удоволствие, че тя забрави всичко останало. Затвори вратата, облегна се на нея и въздъхна.

По стените се виждаше прах и плесенясали влажни петна, первазите на дюшемето бяха изгризани от мишки, паяжините висяха като мръсни парцали. Младата жена зърна наситена зелена боя, корнизи с цвят на слонова кост, светлите и блестящи от восък борови дъски под краката си, пътеката върху стълбището с изтъкани върху нея кичести рози.

А там малка масичка с купа, от която се изсипват още рози със сребърни свещници от двете й страни. Малък орехов стол с тясна облегалка, стойка за чадъри от кован месинг, огледало в позлатена рамка.

Погълната от картината, изплувала в съзнанието й, тя съвсем забрави за студа, който караше дъхът й да излиза на облачета, докато тя крачеше из помещението.

В приемната се възхити от камината, очевидно изработка на братята Адам. Мраморът бе мръсен, но напълно запазен. Рийгън се сети, че в магазина си има две вази, които щяха да подхождат идеално за полицата отгоре. И украсено с брюкселска дантела ниско столче, предназначено да подпре нечии уморени крака пред същата тази камина.

Изпълнена със задоволство, младата жена извади бележника си и се залови за работа.

Постепенно паяжини полепнаха по косата й, мръсотия се наслои по бузите й, а докато измерваше и чертаеше, прах покри ботушите й. Чувстваше се на седмото небе. Беше в такова приповдигнато настроение, че когато дочу стъпките, се извърна с усмивка, наместо с упрек.

— Прекрасна е. Едва ли… — Говореше на празно пространство.

Рийгън се намръщи, излезе в приемната и оттам в коридора. Понечи да извика, ала забеляза, че в прахта по пода няма други следи от стъпки, освен нейните.

Въобразявам си, рече си тя и сви рамене. Големите празни къщи издават какви ли не звуци. Хлътващата дървения, вятърът в прозорците… гризачите, помисли си с гримаса. Не се страхуваше от мишки, паяци и скърцащи дъски.

Но когато подът над главата й изстена, тя не съумя да заглуши писъка си. Сърцето й скочи в гърлото и заблъска в гърдите като сърчице на птичка. Преди да се овладее, дочу съвсем ясният звук от затваряща се врата.

Бегом прекоси коридора и непохватно затърси бравата, ала изведнъж се сети. Рейф Макейд.

Смята, че е измислил нещо много умно, помисли си гневно. Промъкнал се е в къщата преди мен, сигурно през задния вход. А сега е на горния етаж и вероятно се превива от смях при мисълта как ще побягна от къщата като някоя страхлива госпожичка, превзето притиснала ръце към гърдите си, които се повдигат тежко-тежко от недостига на въздух.

За нищо на света, рече си и изправи рамене. Вирна брадичка и решително пое към витото стълбище.

— Никак не е смешно, Макейд — извика. — И ако вече си свършил с жалката си шега, ще ми се да се хванем на работа.

Когато достигна хладното място, бе твърде шокирана, за да помръдне. Вкопчената й в парапета ръка се вцепени, лицето й се смрази. Олюля се, наполовина изкачила стълбите. Собственото й ридание я измъкна от вцепенението. Изкачи се до първата площадка с четири широки крачки.

Течение, каза си и прокле стоновете, изтръгващи се от гърлото й. Просто неприятно течение.

— Рейф. — Гласът й секна, което я вбеси. Тя прехапа устни и се втренчи в дългия коридор, в затворените загадъчни врати по двете стени. — Рейф — извика отново, като се постара гласът й да прозвучи раздразнено, а не напрегнато. — Имам и други ангажименти за днес, така че няма ли най-после да се заловим за работа?

Дочу се триене на дърво в дърво, сетне яростно затръшване на врата и сърцераздирателния плач на жена. Забравила напълно гордостта си, Рийгън хукна надолу по стълбите. Беше вече достигнала преддверието, когато дочу изстрела.

Сетне вратата, към която се бе втурнала, изскърца и бавно се отвори.

Стаята се завъртя пред очите й веднъж, втори път, сетне изчезна.

 

— Хайде, скъпа, ела на себе си.

Рийгън извърна глава, изстена, потрепери.

— Хайде, приятелко. Отвори заради мен тия големи сини очи.

Молбата бе тъй настоятелна, че младата жена повдигна клепачи. И се озова очи в очи с Рейф.

— Не беше смешно — промълви тя.

Малко замаян от облекчение, той се усмихна и я погали по бузата.

— Кое не беше смешно?

— Да се криеш горе, за да ме плашиш. — Тя премигна, за да избистри погледа си и откри, че лежи в скута на мъжа, седнал на перваза в приемната. — Пусни ме да стана.

— След малко. Още не можеш да стоиш на краката си. Просто се отпусни. — Той подпря главата й с ръка.

— Нищо ми няма.

— Бяла си като платно. Ако носех коняк, щях да ти дам да пийнеш малко. Обаче никога досега не съм виждал жена да припада толкова грациозно. Ти просто се понесе надолу, като ми даде възможност да те уловя точно преди главата ти да се удари в пода.

— Ако очакваш да ти благодаря, лъжеш се. — Тя опита да се измъкне, но не успя дори да помръдне ръката му. — Ти си виновен.

— Благодаря. Поласкан съм да чуя, че видът ми кара жените да се хвърлят в краката ми. Ето че започна да си възвръщаш цвета. — Той отново плъзна пръст по бузата й.

— Ако това е начинът, по който работиш, можеш да си вземеш поръчката и… — Тя стисна зъби. — Пусни ме да стана.

— Да опитаме това. — Мъжът леко я повдигна и я настани да седне до него. — Ще си държа ръцете настрана — добави. — А сега ще обясниш ли защо си ми толкова ядосана?

Рийгън се нацупи и изтупа с ръка прашните си панталони.

— Знаеш много добре.

— Знам, че щом влязох през вратата, ти се гмурна като лебед.

— Никога през живота си не съм припадала. — И се чувстваше ужасно унизена, задето се бе случило пред него. — Ако искаш да работя по тази къща, няма да го постигнеш, като ме плашиш дотам, че да изгубя съзнание.

Той се вгледа в нея и посегна към джоба си за цигара, но се сети, че ги бе отказал точно преди осем дни.

— Как те изплаших?

— Като ходеше на горния етаж, отваряше и затваряше врати, издаваше какви ли не нелепи звуци.

— Може би трябваше да започна с това, че се забавих във фермата. Успях да тръгна едва преди петнайсет минути.

— Не ти вярвам.

— Вероятно имаш право. — След като не можеше да пуши, трябваше да се движи. Той стана и приближи до камината. Стори му се, че долавя мирис на дим, като от току-що угаснал огън. — Шейн беше там, а също и Сай Мартин. Сега е кмет на града.

— Зная кой е Сай Мартин — обади се Рийгън.

— Трябваше да го познаваш, като учеше в гимназията — подхвърли Рейф. — Беше истински негодник. Както и да е, Сай се отби да попита дали Шейн ще може да му преоре парцела. Беше още във фермата, когато тръгнах. Преди петнайсет минути. Взех на заем джипа на Шейн, за да мога да изкача хълма. Паркирах и влязох през вратата точно навреме, за да видя как избелваш очи. — Той приближи до нея, свали палтото си и зави краката й. — Между другото, как успя да влезеш?

— Ами… — Тя се взря в него и преглътна. — Отворих вратата.

— Беше заключена.

— Не, не беше.

Мъжът вдигна вежди и раздрънка ключовете в джоба си.

— Става интересно.

— Значи не ме лъжеш — промълви тя след малко.

— Този път не. Кажи ми какво чу.

— Стъпки. Но нямаше никой. — За да си стопли ръцете, тя ги мушна под палтото му. — Дъските на горния етаж скърцаха. Тръгнах по стълбата. Беше студено, толкова студено, че се изплаших и се изкачих до площадката.

— Била си изплашена, а си продължила нагоре, наместо да излезеш?

— Помислих, че ти си горе. Смятах да ти се скарам. — Тя се усмихна едва-едва. — Бях бясна, задето си успял да ме изплашиш. Сетне погледнах в коридора. Струва ми се, вече знаех, че не си там. Чух някакво ожулване на дърво, после се затръшна врата и някой заплака. Тогава хукнах навън.

Той седна до нея, обгърна раменете й и приятелски я притисна към себе си.

— Всеки на твое място би побягнал.

— Изстрел — спомни си тя. — Почти бях стигнала преддверието, когато чух изстрел. Ушите ми звъннаха. После вратата се отвори и светлините угаснаха.

— Не биваше да закъснявам. — Мъжът неочаквано се наведе и я целуна. Приятелска непретенциозна целувка. — Съжалявам.

— Това едва ли има нещо общо.

— Работата е там, че някои хора усещат странни неща на това място, други не изпитват нищо. Ти ми се стори хладна и практична.

— Нима? — Тя скръсти ръце.

— Праволинейна — допълни с усмивка мъжът. — Изглежда имаш повече въображение, отколкото предполагах. По-добре ли се чувстваш вече?

— Нищо ми няма.

— Сигурна ли си, че не искаш да седнеш пак в скута ми?

— Съвсем сигурна, благодаря.

Без да откъсва очи от нейните, той дръпна паяжината от косата й.

— Какво ще кажеш, да се махаме оттук, а?

— С най-голямо удоволствие.

Рейф грабна палтото си.

— Искам да те заведа някъде.

— Не е необходимо. Казах, че нищо… — Тя се изправи и в следващия миг се блъсна в гърдите му. — Нищо ми няма — успя да довърши.

— Само бизнес, скъпа. — Той сложи косата зад ухото й и докосна прекрасния аквамарин върху обецата й. — Засега. Смятам, че можем да намерим някое по-топло и по-гостоприемно място, за да уточним някои подробности.

Напълно разумно, реши тя.

— Да вървим. — Вдигна куфарчето си и пое към вратата.

— Рийгън?

— Да?

— Лицето ти е изцапано. — Той се разсмя, срещнал убийствения й поглед, сетне я вдигна на ръце. Не обърна внимание на възраженията й и я пренесе по счупената веранда. — Трябва да внимаваш къде вървиш — рече, като я остави да стъпи до джипа.

— Ще гледам да го превърна в навик.

— Сигурен съм в успеха ти — промърмори Рейф и заобиколи кабината.

Той подкара по алеята, заобиколи колата на Рийгън и продължи по пътя.

— Мислех, че ще те следвам — промълви младата жена.

— Тъй като съм сигурен, че нямаш предвид „до края на света“, нека пътуваме в една кола. Ще те докарам обратно.

— Откъде?

— От родния ми дом, скъпа.

 

В снега, сред блесналите под слънцето бели поля фермата на Макейд приличаше на изящна литография. Каменна къща с покрита веранда, сводест покрив на червен обор, допълнителни постройки с поолющена боя и двойка златисти кучета, които лаеха, махаха с опашки и ритаха снега, допълваха картината, пленила Рийгън.

Бе минавала неведнъж с колата си покрай имението на Макейд — когато нивите бяха тъмнокафяви от прясната угар или пък се люлееха като море заради високите стъбла на сеното и царевицата. Дори бе спирала веднъж-дваж, загледана в Шейн, който караше трактора си. Минавало й бе през ум, че той изцяло принадлежи на тази земя.

Не можеше да си представи как Рейф Макейд се вписва в подобна картина.

— Не си се върнал заради фермата, предполагам.

— Не. Шейн я обича, Девин я приема. Джаред гледа на нея като на перспективно начинание.

Рийгън отметна глава, щом мъжът паркира джипа до своята кола.

— А ти?

— Мразя я.

— Нищо ли не те свързва със земята?

— Не съм казал такова нещо. Казах, че мразя работата във фермата. — Рейф слезе от джипа и потупа двете ловджийски кучета със златиста козина. Преди Рийгън да успее да стъпи в снега, мъжът я вдигна на ръце и я понесе към къщата.

— Ще ми се да престанеш. Напълно способна съм да вървя през снега.

— Градски ботуши. Но доста хубави — отбеляза Рейф, като стигна до верандата. — Имаш малки крака. Назад — нареди той на кучетата. Отвори вратата, подпря я с лакът и внесе Рийгън вътре.

— Ей, Рейф, какво носиш?

Рейф се ухили и намигна на брат си.

— Донесъл съм си жена.

— И то хубава. — Шейн хвърли цепеницата в огъня и се изправи. Очите му, с цвят на потънало в мъгла море одобрително спряха на новодошлата. — Здравей, Рийгън.

— Здравей, Шейн.

— Има ли топло кафе? — попита Рейф.

— Разбира се. — Шейн ритна цепеницата, за да я намести по-добре в огъня. — Кухнята е винаги отворена.

— Хубаво. А сега изчезвай.

— Това беше много грубо. — Рийгън отметна косата от очите си, докато Рейф я носеше по коридора към кухнята.

— Ти си единствено дете, нали?

— Да, но…

— Ясно. — Той я настани в един от плетените столове до кухненската маса. — Как искаш кафето?

— Чисто.

— Каква жена! — Той свали палтото си и го хвърли на пирона на задната врата, където висеше тежкото работно яке на брат му. Измъкна две лъскави бели чаши от шкафа със стъклена врата. — Искаш ли нещо с кафето? Някоя изпълнена с надежда жена винаги приготвя сладки за Шейн. Предполагам заради хубавото му невинно лице.

— Хубаво е наистина. Вие всички сте хубави. — Тя свали палтото си, доволна, че стаята е толкова топла. — Отказвам се от сладкиша.

Рейф сложи пред нея димящата чаша. По навик обърна стола си и го възседна.

— И от къщата ли се отказваш?

За да спечели време, тя се вгледа в кафето си, опита го и установи, че е прекрасно.

— Имам няколко вещи, които смятам, че ще ти се сторят подходящи, когато решиш да обзавеждаш. Освен това направих проучвания за традиционните цветови схеми и тъкани от онова време.

— Това да ли е, или не, Рийгън?

— Не, няма да се откажа. — Тя вдигна очи и срещна погледа му. — И ще ти струва доста скъпо.

— Не си ли разтревожена?

— Не съм казала такова нещо. Но сега зная какво да очаквам. Гарантирам, че няма да припадна в краката ти втори път.

— Надявам се. Изплаши ме до смърт. — Той докосна пръстите й на масата. Бяха толкова изящни, скъпоценните камъни и златото леко проблясваха. — В проучванията си откри ли нещо за двамата ефрейтори?

— Двамата ефрейтори?

— Трябвало е да попиташ старата госпожа Мец. Тя обича да разказва тая история. Какъв е този часовник? — Рейф любопитно подръпна двете черни еластични ленти на китката й.

— От 1920 година. Ластик и марказит. И какво за двамата ефрейтори?

— Двамата войници се отделили от полковете си по време на битката. Царевичното поле на изток оттук било покрито с гъст дим от експлозиите. Военни части се биели между дърветата, други се били загубили.

— Част от битката се е провела тук, на вашите ниви? — попита Рийгън.

— Точно така. От парковата служба поставиха знаци. Както и да е, тези двамата, единият от армията на Севера, другият на Юга, се отделили от своите части. Били още момчета, сигурно уплашени до смърт. Лошият късмет ги събрал в гората, която бележи границата между земята на Макейд и имението на Барлоу.

— Бях забравила, че двете имения имат обща граница. — Рийгън замислено прокара пръсти през косата си.

— Имението на Барлоу е на по-малко от километър, ако минеш през гората. И тъй, двамата застанали лице в лице. Ако единият поне беше имал ум в главата си, щели са да се скрият и да благославят късмета си. Но не го сторили. — Мъжът надигна чашата си. — Стреляли един в друг. Не се знае кой пръв е успял да се отдалечи пълзешком. Бунтовникът стигнал до къщата на Барлоу. Смята се, че вече полумъртъв допълзял до верандата. Зърнала го една от прислужниците и тъй като симпатизирала на Юга, издърпала го вътре. А може би е видяла в негово лице просто ранен младеж и е постъпила както е сметнала за правилно.

— И той умрял в къщата — промълви Рийгън, неволно представила си всичко съвсем ясно.

— Да. Прислужницата изтичала да извика господарката си. Тя била Абигейл О’Брайън Барлоу, семейството й било от Каролина. Абигейл тъкмо дала нареждания младежът да бъде отнесен на втория етаж, където да се погрижи за раните му, когато излязъл съпругът й. Застрелял младежа на място, на стълбището. Тъгата бе заменена от ужас.

— О, Господи. Защо?

— Нямало да позволи на жена си да се грижи за бунтовник. Тя самата умряла две години по-късно в стаята си. Твърди се, че след този случай повече не проговорила на мъжа си — не че преди това имали какво да си кажат. Бракът им бил предварително уговорен. Според слуховете той често я биел.

— С други думи — обади се Рийгън, — бил принц измежду мъжете.

— Такава е историята. Абигейл била нежна и нещастна.

— И хваната в капан — промърмори Рийгън, като си мислеше за Каси.

— Не смятам, че по онова време се е обръщало внимание на насилието вкъщи. Разводът… — Той сви рамене. — За тази жена едва ли е съществувала подобна възможност. Както и да е, убийството на младежа пред очите й явно е било последната капка. Последната жестокост, която е могла да понесе. Но това е само половината от историята. Половината, която е известна на целия град.

— Значи има още. — Младата жена въздъхна и се изправи. — Струва ми се, че имам нужда от още кафе.

— Младият янки запълзял в противоположна посока — продължи Рейф и благодари, когато тя напълни и неговата чаша. — Прадядо ми го намерил в безсъзнание до постройката за опушване на месо. Прадядо ми загубил най-големия си син при Бул Рън — загинал с униформата на Конфедерацията.

Рийгън затвори очи.

— Прадядо ти убил младежа.

— Не. Може да си е помислил за това, може да му е минало през ум да го остави да умре от раните си. Но го вдигнал на ръце и го занесъл в кухнята. Заедно с жена си и дъщерите си обработил раните му на масата. Не на тази — добави Рейф с лека усмивка.

— Това е успокояващо.

— Младежът дошъл на себе си няколко пъти, опитал се да им каже нещо. Но бил твърде слаб. Преживял деня и голяма част от нощта, но на сутринта бил мъртъв.

— Направили са каквото са могли.

— Да, но сега в кухнята им лежал мъртъв войник на Севера, по пода имало негова кръв. Всички ги познавали като верни поддръжници на Юга, загубили един син за каузата, а други двама се сражавали за нея. Страхували се, затова скрили младежа. Когато се стъмнило, го погребали заедно с униформата му, с оръжието и писмото от майка му в джоба. — Той я погледна, очите му бяха хладни и спокойни. — Ето защо тази къща също е обитавана от духове. Помислих си, че ще ти бъде интересно.

Рийгън замълча за момент, сетне бутна кафето си настрана.

— Къщата ти е обитавана от духове?

— Къщата, гората, нивите. Постепенно свикваш с това, с шумовете, с усещанията. Не говорим много за това; то просто съществува. Може да усетиш нещо в гората нощем, или пък в нивите, когато има мъгла и е прекалено тихо. — Той се усмихна, зърнал любопитството в очите й. — Дори циниците усещат нещо, когато застанат на бойно поле. След смъртта на майка ми, дори къщата изглежда… неспокойна. А може би просто си въобразявам.

— Затова ли замина?

— Имах много причини, за да замина.

— А за да се върнеш?

— Една-две. Разказах ти първата част от историята, защото смятам, че трябва да разбереш имението на Барлоу, след като ще работиш по него. А останалото ти разказах… — Той протегна ръка и разтвори двете черни копчета на блейзера й. — Защото смятам известно време да живея във фермата. Сега можеш да решиш дали искаш да те пренеса тук, или предпочиташ аз да дойда в твоето жилище.

— Цялата ми стока е в магазина, така че…

— Не става дума за стоката ти. — Той повдигна брадичката й и без да откъсва очи от нейните, я целуна.

Отначало нежно, сякаш опитваше вкуса на устните й. Сетне ги разтвори, стопли ги. Забеляза как ресниците й запърхаха, усети леката й въздишка, под пръстите си долови ускорения й пулс. Дивният аромат на кожата й беше в изкусителен контраст с вкуса й на прохладна планинска вода.

Рийгън стисна ръце в скута си. Порази я почти непреодолимото желание да го погали. Да зарови пръсти в косата му, да усети мускулите под избелялата риза. Но не го стори. Изумителното удоволствие замъгли съзнанието й за миг, накара я да изпита силен копнеж, но успя да запази пълно самообладание.

Щом мъжът се облегна назад, тя не помръдна, давайки си време да овладее гласа си.

— Ние сме делови партньори, не приятелчета в игрите.

— Имаме съвместен бизнес — съгласи се той.

— Щеше ли да направиш същото, ако бях мъж?

За миг Рейф се втренчи в нея. Сетне избухна в гръмогласен смях и я накара да се почувства неудобно заради нелепия начин, по който бе задала въпроса си.

— Давам категоричен отрицателен отговор. Но предполагам, ако беше мъж, и ти не би ме целунала в отговор.

— Слушай, нека изясним нещо. Вече чух всичко за братята Макейд, включително и как нито една жена не може да устои на чара им.

— Това е проклятието на живота ни.

Рийгън стисна яростно зъби, за да сдържи усмивката си.

— Работата е там, че не проявявам интерес към мимолетна авантюра, любовна връзка или трайни взаимоотношения — което би трябвало да покрива всички възможности.

По дяволите, станеше ли строга беше още по-съблазнителна.

— Приятно ще ми бъде да променя решението ти. Защо не започнем с авантюра, върху която да изградим взаимоотношенията си?

Тя рязко се изправи и навлече палтото си.

— Само в мечтите ти.

— Права си. Нека те заведа на вечеря.

— Заведи ме при колата ми.

— Добре. — Без да се обиди, той облече палтото си, сетне измъкна косата й от яката на нейното. — По това време на годината нощите тук са дълги и студени.

— Чети книга — подхвърли тя от коридора. — Сядай край огъня.

— Ти така ли правиш? — Мъжът поклати глава. — Смятам да внеса малко вълнение в живота ти.

— Харесвам си живота такъв, какъвто е, благодаря. Не ме вдигай… — Нареждането завърши с ругатня, когато Рейф я метна на рамото си. — Макейд — въздъхна тя, докато мъжът я носеше към джипа, — започвам да си мисля, че си толкова лош, колкото твърдят всички.

— Можеш да бъдеш сигурна, че са прави.