Нора Робъртс
Завръщането на Рейф (8)

Седма глава

Загърната със спалния чувал, Рийгън задряма до огъня. Цепениците пукаха и съскаха, сгряваха лицето и протегната й ръка. Тя въздъхна, потънала в обятията на съня и се притисна към любовника си.

Сънищата й бяха почти толкова еротични колкото и преживяното през изминалите няколко часа, все още достатъчно ярко в паметта й, за да я накара да се раздвижи, обзета от копнеж. Когато протегна ръка и осъзна, че е сама, тя отново въздъхна, този път от разочарование.

Огънят гореше силно, значи Рейф го бе разпалил отново, преди да я остави сама. Стаята бе толкова тиха, че се чуваше часовникът върху камината, който отмерваше времето. Доказателствата за нощните действия бяха разпръснати навсякъде около нея — смачканите дрехи по пода, скъсаните парчета дантела, захвърлените ботуши. А доказателството се разбуди и в самата нея, щом се протегна и усети топлата вълна на желанието.

Искаше й се той да е тук, за да подклажда желанието й така, както подклаждаше огъня.

И все пак бе прекрасно да осъзнае, че страстта й е като бездънен кладенец.

Никога досега не е било така, помисли си и седна, за да размърда скованите си мускули. Плътските връзки винаги са били в края на списъка с приоритетите й. Зачуди се дали след сегашното й поведение, Рейф би се изненадал да научи, че преди да го срещне се е смятала за колеблива, дори малко стеснителна, що се отнасяше до интимността.

Тя се прозя, дръпна пуловера си и го навлече през главата. Доколкото го познаваше, щеше да бъде единствено самодоволен.

Жалко, че не можеше да отдаде пламенния си отклик на въздържанието през последните няколко години. Страстта й сякаш бе изсъхнало дърво, поднесено към факла, в мига, в който мъжът я докосна. Но да използва въздържанието като основна причина за отклика си, нямаше да бъде никак честно.

Какъвто и да бе животът й досега, той го бе променил, само заставайки на пътя й. Със сигурност нямаше да бъде в състояние да гледа по същия начин на приятните нощи, прекарани край огъня. Съмняваше, че изобщо ще може да гледа на нещо по същия начин, сега, след като знаеше на какво е способна с правилния… партньор.

Зачуди се как ли една жена би могла да се върне към спокойния уравновесен живот, след като бе вкусила дивата страст на Рейф Макейд? Е, именно с това й предстоеше да се справи, постепенно, стъпка по стъпка.

В момента искаше единствено да го открие.

Нахлузи чорапите си и тръгна из къщата. Той можеше да е навсякъде и предизвикателството да го потърси, за да го намери зает с някое домакинско задължение — от което смяташе да го откъсне — я развесели.

Хладните голи дъски я накара да потърка ръце, за да се стопли. Но любопитството надделя над малкото неудобство.

Само два пъти досега бе влизала в стаите на първия етаж. При първото си посещение, когато си бе водила бележки и бе взела размерите. И втория път, за да провери дали е записала правилно. Но сега нямаше работници, никакви звуци от гласове или чукове.

Тя се промъкна в стаята зад приемната, унесена в мечти.

Това щеше да бъде библиотеката — лъскави рафтове, пълни с книги, удобни меки фотьойли, приканващи гостите да приседнат и да почетат. Щеше да има и масичка с гарафа, пълна с коняк, ваза за цветя и стара мастилница.

Библиотечни стълби, разбира се, продължи да си представя тя, виждайки ги съвсем ясно в съзнанието си почти до шарките на дървото. И столове с широки облегалки близо до припукващия огън, както и удобни столчета за подпиране на краката.

Искаше й се в далечния ъгъл да има статив за четене, разположен върху висока стойка с двойно извит крак. Щеше да сложи върху него голяма стара Библия с позлатени ръбове на страниците.

 

Абигейл О’Брайън, омъжена за Чарлз Ричард Барлоу, 10 април 1856 година.

Катрин Ан Барлоу, родена на 5 юни 1857 година Чарлз Ричард Барлоу, Младши, роден на 22 ноември 1859 година.

Робърт Майкъл Барлоу, роден на 9 февруари 1861 година.

Абигейл Барлоу, починала на 18 септември 1864 година.

Рийгън потрепери и се олюля. Бавно дойде на себе си, обвила ръце около тялото си, за да прогони внезапния силен студ, сърцето й блъскаше яростно, докато видението пред очите й постепенно изчезна.

Откъде зная това, запита се тя и прокара трепереща ръка по лицето си. Откъде се взеха всички тези имена и дати?

Прочела съм ги някъде, рече си и потръпна отново. След всички проучвания, които бе направила, естествено, че ги бе прочела някъде. Много бавно тя излезе заднишком от стаята и си пое въздух.

Разбира се, сигурно е знаела, че семейство Барлоу, живяло по онова време, е имало три деца. Та нали беше правила справки. Сигурно е знаела и датите — и по някаква причина си ги бе припомнила, това е всичко.

За нищо на света не би признала, че само за миг си бе помислила, че всъщност вижда отворена дебела бяла страница от Библията, а имената и датите са написани внимателно от умела ръка.

Приближи до стълбите и ги изкачи.

Този път бе оставил вратата отворена. Когато достигна площадката, младата жена чу стърженето на мистрията по стената. Въздъхна от облекчение и прекоси, коридора.

И се стопли отново само като го погледна.

— Имаш ли нужда от помощ?

Той се извърна и я видя на прага, облечена в класическия си пуловер и елегантните панталони.

— Не и в това облекло. Просто исках да приключа тази замазка, а си помислих, че имаш нужда от сън.

Тя се облегна на рамката, без да откъсва поглед от мъжа.

— Защо някои мъже изглеждат толкова привлекателни, когато се занимават с физически труд?

— Някои жени обичат да гледат как мъжете се потят.

— Очевидно аз съм от тях. — Тя проследи движението на мистрията. — Знаеш ли, ти си по-добър от майстора, който направи замазката в апартамента ми над магазина. Работиш много чисто.

— Мразя замазките.

— Тогава защо ги правиш?

— Харесва ми, когато са готови. Пък и съм по-бърз от екипа, който наех.

— Къде си се учил?

— Във фермата все имаше нещо за поправка. А когато заминах, все с ремонти се занимавах.

— После си основал своя собствена фирма.

— Не ми харесва да работя за други.

— На мен също. — Тя се поколеба и почака да изчисти инструментите си. — Къде отиде? Когато замина оттук?

— На юг. Хващах се на работа тук-там. Открих, че съм по-добър във въртенето на чука, отколкото в карането на трактор. — Той по навик посегна към джоба на ризата си, но откри, че е празен и изруга. — Отказах цигарите — промърмори.

— Добре си направил.

— Това направо ме подлудява. — За да си намери занимание, той приближи да провери стената, която бе привършил снощи.

— Заминал си за Флорида — рече Рийгън.

— Да, там приключих пътешествието. Във Флорида има много работа за строители. Започнах да купувам къщи — занемарени жилища — ремонтирах ги и ги препродавах. Потръгна доста добре. И се върнах. — Той се извърна към нея. — Това е всичко.

— Не исках да любопитствам — започна тя.

— Не съм казал това. Просто няма нищо повече за разказване, Рийгън. Имах лоша репутация, когато напуснах този град. В нощта, преди да замина, се сбих пред бара. С Джо Долин.

— Чудех се каква ли е причината — промърмори Рийгън.

— Нищо особено. — Той свали кърпата, която бе вързал на челото си и я прибра в джоба си. — Двамата се мразехме и в червата си.

— Бих казала, че вкусът ти към врагове е безупречен.

Отново неспокоен, той сви рамене.

— Ако не беше той, щеше да е някой друг. Онази нощ бях в настроение да се бия. — Той се усмихна мрачно. — По дяволите, това настроение да създавам неприятности ми беше като втора природа. Никой не вярваше, че ще постигна нещо в живота, дори аз самият.

Ако се опитваше да й каже нещо, тя не бе сигурна, че го разбира.

— Изглежда всички са се излъгали. Дори ти самият.

— Хората ще говорят за нас. — Бе мислил за това, докато я наблюдаваше как спи и се бе почувствал неспокоен, нервен, бе изпитал нужда да се раздвижи. — Ще влезеш в кафенето на Ед или в Кингстън Маркет и разговорите ще замрат. А когато излезеш отново, хората ще започнат да говорят какво прави тази прекрасна жена Рийгън Бишъп с онзи размирник Рейф Макейд.

— Аз съм тук от три години, Рейф. Зная как стоят нещата.

Трябваше да намери занимание на ръцете си, затова грабна парче шкурка и се зае да изглажда ръбовете на изсъхналата замазка.

— Досега едва ли си им давала повод за клюки.

Работи с такова усърдие, като че ли дяволът наднича иззад рамото му, мина й през ума. Изглежда вършеше всичко, овладявайки порива си точно под повърхността.

— Бях доста гореща новина, когато отворих магазина. Какво смята да прави тая гражданка, като взема стария магазин на Лерой, за да продава антики наместо отвертки и фитинги? — Тя се усмихна. — Това ми спечели доста зяпачи, които по-късно станаха клиенти. — Отметна глава и се загледа в мъжа. — Нещо такова ще стане причина бизнесът ми да се разрасне страхотно само за няколко седмици.

— Искам да разбереш в какво се забъркваш.

— Малко е късно за това. — Тъй като долови, че той се нуждае от подтик, подхвърли: — А може би се тревожиш за своята репутация?

— Точно така. — Прах изригна около него. — Мислех да се кандидатирам за кмет.

— Не, за репутацията си на лошо момче. „Макейд изглежда се е размекнал, щом се е захванал с тази прекрасна жена Рийгън Бишъп. Скоро ще започне да купува цветя наместо бира. Но тя ще го вкара в пътя.“

Изпълнен с любопитство, той захвърли шкурката, пъхна палци в джобовете си и се извърна към нея.

— Това ли ще се опиташ да направиш, Рийгън? Да ме вкараш в пътя?

— За това ли се тревожиш, Макейд? Че бих могла да го направя?

Не бе никак успокояваща мисъл.

— Легиони са опитвали. — Той приближи до нея, прокара прашния си пръст по бузата й. — За мен ще бъде много по-лесно да те покваря, скъпа. За нула време ще те накарам да играеш билярд с девет топки в бара на Дъф.

— Мога да те накарам да рецитираш Шели.

— Шели чий?

Тя се засмя, повдигна се на пръсти и го целуна приятелски.

— Пърси Шели. По-добре внимавай. Самата представа за това бе толкова нелепа, че раменете му се отпуснаха.

— Скъпа, ще започна да декламирам поезия в деня, когато на награденото прасе на Шейн му поникнат криле и полети по главната улица.

Тя се усмихна отново и отново го целуна.

— Едва ли ще искаш да се обзаложиш. Хайде, искам да огледам как върви работата.

— Какъв облог? — хвана я той за ръката. Рийгън се разсмя и го издърпа в коридора.

— Рейф, шегувам се. Разведи ме из къщата.

— Чакай малко. Макейд никога не се отказват от предизвикателство.

— Предизвиквам те, че ще рецитираш Шели? — Тя въздъхна и поклати глава. — Добре, предизвиквам те.

— Не, не става така. — Той замислено вдигна ръката й и я допря до устните си. Пламъчето на възбудата в очите й го вдъхнови. — Казвам, че за един месец мога да те направя толкова луда по мен, че да облечеш кожена мини пола. Червена. Да влезеш в кръчмата за бира и да поиграеш билярд с девет топки.

Рийгън весело се разсмя.

— Какви странни фантазии имаш, Макейд? Наистина ли си в състояние да си ме представиш в някаква къса поличка да играя билярд?

Мъжът се усмихна лукаво.

— О, да, прекрасно мога да си те представя. И също така се постарай да нахлузиш високи обувки. Със съвсем тънки токове.

— Никога не нося кожени дрехи без високи обувки. Всичко друго би било проява на лош вкус.

— И да си без сутиен.

Тя избухна в смях.

— Ти май го прие съвсем сериозно?

— Абсолютно. Ти също ще го приемеш. — Той я прегърна през кръста и я привлече към себе си. — Защото ще бъдеш луда по мен.

— Очевидно е, че един от нас вече не е с ума си. Добре. — Тъй като не отхвърляше предизвикателствата, тя сложи ръка на гърдите му и го отблъсна. — Казвам, че за същия период от време, ще те накарам да коленичиш, стиснал букет от… от… люляк…

— Люляк?

— Да, аз много обичам люляк. И ще рецитираш Шели като истински поет.

— Какво получава победителят?

— Удовлетворение.

Рейф се усмихна.

— Това е достатъчно. Съгласен.

Двамата си стиснаха ръцете.

— Сега ще си получа ли разходката из къщата?

— Разбира се. — Той я прегърна през раменете и си представи хубавите й стройни крака под тясната червена пола. — Заехме се с твоята идея за младоженски апартамент. — Поведе я по коридора и отвори една двойна врата. — Почти е готова, за да се започнат корнизите.

— Рейф. — Възхитена, младата жена пристъпи вътре. Тапетите на деликатни малки цветя бяха налепени почти навсякъде. Френските прозорци бяха поставени и един ден щяха да извеждат на широка веранда с изглед към потънала в цвят градина. Подът беше покрит с найлон, но тя си го представяше гладък и лъснат, застлан с хубав килим.

Пристъпи между кофите и стълбите, вече подреждайки мебелите в съзнанието си.

— Ще бъде прекрасно — промълви.

— Работата върви. — Той повдигна покривалото върху камината. — Полицата беше съсипана. Не можах да я оправя. Обаче намерих хубаво парче от жълт бор. Дърводелецът използва оригинала като модел.

— Розовите корнизи ще изглеждат чудесно тук. — Тя погледна към съседната стаичка. — А това е банята.

— Ммм… — Рейф огледа стаичката над рамото й. Беше с добри размери и водопроводчиците вече си бяха свършили работата. — Навремето е била будоар.

Рийгън сграбчи ръката му.

— Усещаш ли миризмата?

— Рози. — Той разсеяно потърка буза в косата й. — Тук винаги мирише на рози. Един от работниците, които лепяха тапетите, обвини партньора си, че си бил сложил парфюм.

— Това е била нейната стая, нали? На Абигейл. Тук е умряла.

— Вероятно. Ей. — Той повдигна лицето й и смутено проследи сълзата, търкулнала се по бузата й. — Недей.

— Толкова е тъжно. Тя сигурно е била ужасно нещастна. Знаейки, че съпругът й, бащата на децата й, е способен на такава хладнокръвна жестокост. Как ли се е отнасял с нея, Рейф? Дали я е обичал, или просто я е притежавал?

— Няма как да разберем. Не плачи. — Той неумело избърса сълзата й. — Караш ме да се чувствам ужасно непохватен. Говоря сериозно. — Тъй като не знаеше какво да направи, леко я потупа по рамото. — Безполезно е да плачеш за нещо, което се е случило преди повече от сто години.

— Но тя все още е тук. — Рийгън го прегърна и склони глава на гърдите му. — Толкова ми е мъчно за нея, за всички тях.

— Няма да бъде добре нито за теб, нито за мен, ако страдаш всеки път, щом влезеш тук.

— Зная. — Тя въздъхна, успокоена от силните и ритмични удари на сърцето му. — Странно е как малко по-малко започваш да свикваш с всичко това. Рейф, докато бяха долу сама…

— Какво стана? — разтревожено попита мъжът.

— Нищо.

— Какво стана? — повтори той, повдигна брадичката й и леко я разтърси.

— Като влязох в библиотеката. Стаята, която е била библиотека — продължи Рийгън, разкъсвана между нуждата да му каже и смущението си. — Която ще бъде библиотека. Аз… Рейф, видях я.

Той присви очи, напълно съсредоточен върху думите й.

— Какво видя?

— Стаята. Не полираните подове и новата електроинсталация, които си сложил. Стаята. Книгите на стената, цветята на масата, завесите на прозорците. Наистина я видях — повтори и се намръщи. — Не както си я представям, когато планирам нещата. Не точно така. Мислех си, просто проектирах, предполагам. Представих си… Смятам, че си представих статив за четене с отворена върху него стара семейна Библия. И успях да прочета една страница, почти я докоснах. Сватби, раждания и смърт. — Тя пое дълбоко въздух. — Нищо не казваш.

— Защото те слушам.

— Зная, че звучи налудничаво.

— Не и в тази къща.

— Беше толкова реално, толкова тъжно. Също както аромата на рози в тази стая е съвсем реален и тъжен. После стана изведнъж студено, сякаш някой прозорец се бе отворил. — Тя разкърши рамене и отново склони глава на гърдите му. — Това е всичко.

— Не е малко за един ден. — В желанието си да я успокои той погали косата й. — Мога да се обадя на Девин, да му кажа да дойде да те вземе.

— Не, не искам да си тръгвам. Всичко това ме разтърси за момент, но е точно така, както ти казах. Просто трябва да го приемеш. Мога да се справя.

— Не биваше да те оставям сама.

— Не ставай глупав. Не е нужно да ме пазиш от скърбящи духове.

Но той искаше да я пази. Искаше му се да го бе повикала. Бе изненадан, че желанието му тя да бе изпитала нужда от него дотолкова, че да го извика е толкова силно.

— Следващия път, когато трябва да влезеш в библиотеката, кажи ми. Ще дойда с теб.

— Къщата вече се променя — тихо рече тя. — Заслугата е твоя, защото се грижиш за нея. Приятно ми е да мисля, че и аз имам принос за това.

— Наистина имаш. — Той притисна устни към косата й.

— Когато сградата започне да се заселва, хора започнат да се любят и да се смеят тук, тя ще се промени отново. Къщата има нужда от човешко присъствие. — Тя се размърда и го целуна по устните. — Люби ме.

Мъжът откликна на целувката, грабна я на ръце и я изнесе от стаята. Ароматът на рози ги последва. Тя обви ръце около него и притисна устни към шията му. Кръвта й вече бушуваше, сърцето й блъскаше в гърдите.

— Като наркотик е — промълви.

— Зная. — Спря на върха на стълбите и отново впи устни в нейните.

— Никога досега не съм изпитвала подобно нещо. — Връхлетелите я чувства я накараха да притисне лице към рамото на мъжа.

Аз също, помисли си той.

Докато я носеше надолу, никой от двамата не забеляза, че въздухът си остана топъл и неподвижен.

Легнаха на спалния чувал пред огъня. Рейф се подпря на лакът и плъзна пръст по лицето й. Нещо лумна в нея, подкладено от желанието и се разгоря около сърцето й.

— Рейф.

— Шшшт…

За да я принуди да мълчи, той докосна с устни челото й. Рийгън нямаше представа какво щеше да каже, беше благодарна, че той я спря. Желанието бе повече от достатъчно. Би могла да изпита облекчение, задето никой от тях не се нуждаеше от думи.

Би трябвало да изпита облекчение.

Устните й откликнаха, пламнали от натиска на езика му. Макар желанието да си остана все тъй силно и нестихващо, всичко останало сякаш се стопи.

Ето я нежността, толкова приятна, толкова неочаквана. Въздишката се отрони от устните й като изречена тайна.

Той усети промяната в нея, в себе си. Бе очарован. Защо винаги бяха бързали толкова, зачуди се. Защо се бе колебал да се наслади, да му се наслаждават, като бе толкова приятно?

Обичаше вкуса й, този леко прелъстителен вкус на кожата й. Допира на тялото й, нежно и стройно. Аромата на косата й, на дрехите, на раменете й.

И сега се наслаждаваше на всичко това с продължителни бавни целувки, които замъгляваха съзнанието му и го караха да забрави за всичко останало, освен за тази стая и тях двамата.

Този път ръцете му нежно съблякоха пуловера, плъзнаха панталона по бедрата й. Наместо да докосва, да обладава, той я целуна отново по устните, докато тялото й отмаля.

— Дай на мен — прошепна тя и се отмести. Двамата застанаха на колене. Замъглените й от страст очи срещнаха погледа на мъжа, докато разкопчаваше ризата му. Свали я, подпря ръце на раменете му и се залюля към него.

Прегърнаха се, помръдваха леко само за да вкусят, да разменят нежни ласки. Тя се усмихна, когато устните му докоснаха рамото й, въздъхна, когато вкуси кожата на шията му.

Щом съблякоха дрехите, той я привлече върху себе си, косата й се разпиля върху гърдите му.

Би могла да се рее безкрайно върху този тънък като шепот облак от усещания, през прозорците да се процеждат хладните лъчи на зимното слънце, огънят да припуква, да чувства силното мъжко тяло под себе си.

Да се наслаждава на нежните ласки на ръцете му, успокоителни дори когато възбуждаха, беше като небесен дар. Чувстваше това; чудо с всяка своя фибра, всеки нерв, всеки удар на сърцето си.

Вече нямаше ярост и нетърпение, отчаяние и неистово желание за сливане. Сега съзнаваше всичко — прашинките, танцуващи в слънчевите лъчи, струящи към пода, приспивния съсък на пламъците в огнището, аромата на рози, примесен с неговото мъжествено ухание.

Можеше да преброи ударите на сърцето му, усети как стават по-силни и по-бързи, когато плъзна устни по гърдите му. Чувстваше стегнатите мускули под ръката си, чуваше собственото си учестено дишане.

С тих стон обви крака около тялото му, щом той я претърколи по гръб.

Времето се разтегли, затрептя. Часовникът на полицата отмерваше секундите, минутите. Но това бе друг свят. Тук имаше само лениво задоволявани желания и потънали в забрава сърца.

За нейно и свое удоволствие той я поведе нежно към ръба и отвъд него. Името му се отрони като въздишка от устните й, тялото й се извиваше, напрягаше, нежно като коприна. Усети как тя го притегли към себе си и с тих стон проникна в нея.

Завладян от нея, от красотата на преживяното, той зарови лице в косите й. Нежността разтърси и двамата.

Не разговаряха за това. Когато на сутринта се разделиха, и двамата се държаха умишлено непринудено. Но мислеха за това. И бяха разтревожени.

Рейф гледа след колата й, докато слънцето надничаше иззад планините на изток. Щом се скри от погледа му и нямаше кого да го види, притисна длан към сърцето си.

Усещаше там болка, която не успяваше да пропъди. Обзе го лошото предчувствие, че Рийгън я беше причинила и че по някакъв начин само за часове бе затънал неспасяемо.

Господи, тя вече му липсваше.

Наруга се за това, наруга се, задето като дресирано куче посегна към цигарите, които ги нямаше. Това са само навици, увери се сам. Ако искаше, можеше просто да си купи пакет цигари и да пуши до изнемога. Също както можеше да я отвлече обратно тук, когато си поиска.

Сексът бе силна връзка. Нищо чудно, че се бе оплел и той.

Не бе нужно да има нещо повече. Бяха уточнили това, нали? Един мъж има право да бъде леко разтърсен след трийсет и няколко часа секс и усамотение с прекрасна жена.

Не искаше нищо повече. Тя също.

Беше облекчение и удоволствие да намери любовница, с желания, съвпадащи с неговите. Жена, която не очакваше от него да играе игрички, да дава обещания, които никой от двамата не смяташе, че ще спази, да изрича думи, които все пак си оставаха само думи.

Той се намръщи, грабна лопатата и започна да изрива снега, натрупан на пътеката. Слънцето ставаше все по-силно, а Рейф работеше бързо, тъй че въпреки поривите на северния вятър, се изпоти под палтото.

Тя вероятно се е отправила право под душа, помисли си и хвърли тежкия сняг отстрани на пътеката. За да измие прекрасната си кестенява коса.

Зачуди се как ли изглежда косата й мокра. Ще изрови от гардероба някои от спретнатите си класически дрехи. Не, поправи се. Рийгън никога не рови. Тя избира. Приятни убити цветове, строга кройка. Едно от онези сака за делови жени с брошка на ревера.

Ще оправи грима си, но съвсем дискретно. Само лек руж на скулите, леки сенки над невероятно дългите ресници. Сетне червило — не червено, не светло, а тъмно розово, за да подчертае пълните устни и малката бенка отстрани.

Стигнал до средата на пътеката, той спря, облегна се на лопатата и се зачуди дали не си е загубил ума. Та той мислеше за грима й.

Какво го беше грижа, по дяволите, каква боя ще си сложи, като слезе да отвори магазина?

Ще постави чайника с вода за чай или ще стопли леко ябълково вино, така че помещението да се изпъни с ухание на ябълки и подправки. Сетне ще прекара целия ден, без изобщо да се сети за него.

Снегът се разхвърча, щом се нахвърли върху него. Е, той самият имаше доста работа, за да мечтае за нея.

Щом стигна краят на пътеката, търпението му се беше изчерпало. В същия миг на алеята се появи Девин с шерифската кола.

— Какво искаш, по дяволите? — изкрещя Рейф. — Няма ли кого да арестуваш?

— Странно как малката буря успокоява нещата. — Девин се облегна на отворената врата на колата и развеселено се втренчи в брат си. — Видях, че колата на Рийгън я няма, реших, че е безопасно да се отбия.

— Хората ми ще пристигнат всеки момент. Нямам време за празни приказки.

— В такъв случай ще си отнеса поничките и ще си ида.

Рейф прокара ръка по измръзналото си лице.

— Какви понички?

— С ябълки и карамел.

Някои неща са свещени, а ябълковата поничка в студено утро се нареждаше на първо място.

— Е, цяла сутрин ли ще стоиш там с тази идиотска усмивка на лицето си? Дай ми проклетата поничка.

Девин покорно извади хартиения плик от колата и бавно приближи.

— Вчера станаха три катастрофи в града. Шофьори, достатъчно неразумни да излязат в такова време.

— Антиетам е див град. Наложи ли се да застреляш някого?

— Напоследък не се е налагало. — Девин измъкна поничка за себе си, преди да подаде плика на Рейф. — Прекъснах обаче един юмручен бой.

— В кръчмата ли?

— Не, в магазина. Мили Йедер и госпожа Мец се сбили за последния пакет тоалетна хартия.

Устните на Рейф трепнаха в усмивка.

— Хората стават малко нервни относно потребностите си, когато падне големия сняг.

— На мен ли го казваш. Госпожа Мец цапардосала Мили по главата с връзка банани. Нужна беше голяма дипломатичност, за да разубедя Мили да не подава оплакване.

— Нападение с тропически плодове. Сигурно щяха да й лепнат голяма присъда. — Отново спокоен, Рейф облиза парченцето ябълка от палеца си. — Да ме осведомиш за последните съдебни процеси и изпитания в Антиетам ли си дошъл?

— Това е само допълнителна награда. — Девин довърши поничката си и извади цигара. Усмивката му беше широка и напълно лишена от съчувствие, когато Рейф изстена. Запали я и всмукна дълбоко. — Казват, че храната била по-вкусна, като се откажеш от цигарите.

— Нищо не е по-вкусно — тросна се Рейф. — Но някои от нас имат силна воля. Духни насам, копеле такова.

— Истинският убиец е именно вдишаният дим от чужда цигара — рече Девин и духна към Рейф. — Изглеждаш нещо кисел, Рейф. Неприятности в рая?

Рейф размисли дали да не пребие брат си до смърт с лопатата за сняг и да му открадне всички цигари. Като си напомни, че всичко е въпрос на самоконтрол, той просто се облегна на лопатата.

— Колко време беше нужно на Шейн, за да си отвори голямата уста?

— Да видим. — Девин замислено всмукна от цигарата и огледа пейзажа. — Като вземем предвид състоянието на пътищата вчера, бих казал, че му отне около седем минути, за да стигне оттук до офиса ми. — Той изтръска пепелта. — Да кажем седем минути и десет секунди.

— И сега си тук, за да предложиш мъдрия си съвет?

— Ей, беше доста мъдро да накарам онези две озъбени жени да разделят шестте рула розова тоалетна хартия. Но не. — Със самокритична усмивка, той дръпна за последен път и захвърли цигарата.

Рейф я проследи с копнеж как угасна в снега.

— Не съм специалист по любовните връзки в семейство Макейд. — Усмивката на Девин бе мрачна и бързо се стопи. — Помислих, че ще те интересуват последните новини за Джо Долин.

— Нали е арестуван.

— Засега. Чух, че ще се признае за виновен за нанасяне на телесна повреда втора степен. Ако послуша адвоката си, ще се съгласи на лечение от алкохолизъм. Ще получи хубава условна присъда с изпитателен срок и строго предупреждение да не удря повече съпругата си.

— Каква сделка е това, по дяволите?

— Затворите са претъпкани. За семейните разправии обикновено не се получават тежки присъди. Той казва: „Да, направих го, съжалявам. Ядосах се, бях пиян, загубих работата си. Самочувствието ми е много ниско.“ Съдията казва: „Лекувай се, момчето ми, и не съгрешавай повече.“

Рейф се вгледа в лицето на брат си. Под маската на спокойствието забеляза ярост и неудовлетворение.

— Ще позволиш да се отърве безнаказано?

— Аз не издавам присъдите. — Девин с мъка потисна гнева и чувството за безпомощност. — Не мога да направя нищо, освен да убедя Каси да ми позволи да издам забранителна заповед, за да е сигурна, че той няма да се приближи до нея и децата.

— Междувременно те ще живеят в дома на Рийгън. Това я поставя по средата.

— На мен това също не ми харесва. Но трябва да се грижа за спазването на закона.

— А аз не.

Девин хладно се втренчи в брат си.

— Така е. Но започнеш ли нещо с Долин, ще бъде в негова услуга. Той ще направи грешка, Рейф. Достатъчно е само едно провинение и ще го затворя отново в килията. Докато това стане… Не зная докъде са стигнали нещата между теб и Рийгън, но ако се пренесеш в дома й, това ще ме успокои много повече от някаква си безполезна забранителна заповед.

— Искаш да помоля Рийгън да ми позволи да се нанеса при нея?

— И при Каси и децата.

Идеята му се стори изненадващо привлекателна. Да се буди до нея, да пият заедно първата за деня чаша кафе.

— Ще ме назначиш ли за заместник, Дев?

— За нищо на света.

— Жалко. Добре, ще поговоря с Рийгън и ще ти се обадя.