Нора Робъртс
Завръщането на Рейф (2)

Първа глава

Лошото момче се бе завърнало. Всички в Антиетам шушукаха за това, предаваха един на друг фактите, слуховете и подмятанията както обитателите на пансион си предават купата с топла супа.

Беше доста пикантен бульон, подправен със скандал, секс и тайни. Рейф Макейд се бе завърнал след десет години.

Някои твърдяха, че ще последват неприятности. Неизбежно бе. Неприятностите висяха около него като звънец на врата на бивол. Та нали именно Рейф бе повалил с удар директора на гимназията и бе изключен за това. Пак той бе потрошил форда на починалия си баща, преди още да стане достатъчно голям, за да има право да шофира.

И без съмнение именно Рейф Макейд хвърли масата — както и оня глупак Мани Джонсън — през прозореца на пивницата на Дъф през едно горещо лято.

И ето че сега се бе завърнал, преминал бе през града с някаква модерна спортна кола и смело бе паркирал точно пред офиса на шерифа.

Разбира се, сега брат му Девин беше шериф, миналия ноември се бяха навършили пет години, откакто бе поел поста. Но беше време — и повечето хора добре го помнеха — когато Рейф Макейд бе прекарвал по няколко нощи в някоя от двете килии в задната част на сградата.

Беше привлекателен както винаги — така твърдяха жените. С тази дяволски хубава външност, с която братята Макейд бяха надарени — или може би прокълнати. Всяка жена се обръщаше на улицата и въздишаше по стройното мускулесто тяло и небрежната походка, с която мъжът сякаш предизвикваше всички да застанат на пътя му.

Косата му бе черна и гъста, а очите — зелени и сурови, също като на малката китайска статуетка на витрината на антикварния магазин „Отминали времена“. Те не смекчаваха изсеченото лице с остра брадичка и малък белег над лявото око. Един Господ знаеше как го бе получил.

Но когато се усмихнеше, когато хубавите му устни се извиеха нагоре и в ъгълчето се появеше трапчинката, сърцата на жените започваха да пърхат в гърдите им. Точно това се случи с Шерилин Фенимън, която заедно с усмивката получи и двайсет долара на бензиностанцията „Наливай и заминавай“, която се намираше извън града.

Преди още Рейф да подкара колата си, Шерилин подпали телефоните, за да извести за завръщането.

— Така че Шерилин се обадила на майка си, а госпожа Мец яхнала коня си и казала на госпожа Хоубейкър от универсалния магазин, че Рейф може би планира да остане.

Докато говореше, Касандра Долин наля кафе на Рийгън. Януарският сняг постепенно засипваше улиците и тротоарите, така че през този следобед в кафенето на Ед имаше твърде малко работа. Касандра бавно изправи гръб и се опита да не обръща внимание на болката в хълбока, където се бе ударила, след като Джо я бе съборил на пода.

— Че защо да не остане? — Рийгън Бишъп се усмихна, не бързаше да привърши с обяда и кафето. — Нали е роден тук?

Макар вече три години да живееше в Антиетам, където притежаваше магазин, Рийгън все още не можеше да проумее защо пристиганията и заминаванията толкова вълнуваха града. Беше й приятно и забавно, но не го разбираше.

— Ами да, но го нямаше толкова време. За всичките тези десет години се е връщал един-два пъти, и то само за някой и друг ден. — Каси погледна през прозореца към бавно сипещия се сняг. И се зачуди къде ли е бил Рейф, какво е видял, какво е правил. Зачуди се какво ли има извън това малко градче.

— Изглеждаш уморена, Каси — промълви Рийгън.

— Моля? Не, просто мечтаех. Снегът не спира, сигурно ще пуснат децата по-рано от училище. Казах им да дойдат веднага тук, но…

— Значи така ще направят. Те са чудесни деца.

— Така е. — Тя се усмихна и част от умората изчезна от лицето й.

— Защо не си вземеш чаша? Изпий едно кафе с мен. — Рийгън огледа кафенето — имаше един клиент в задното сепаре, който се помайваше над чаша кафе и двама младежи до тезгяха, които обсъждаха специалитета на заведението. — Не си претрупана с работа. — Видяла, че Каси се колебае, Рийгън извади най-силния си коз. — Тъкмо ще ми разкажеш по-подробно за този Рейф.

— Добре. — Каси леко захапа устната си. — Ед, ще си почина малко, ако нямаш нищо против?

От кухнята надникна кльощава жена с къдрава червена коса. На гърдите й точно над престилката висяха очила с бляскави рамки.

— Добре, миличка. — Гласът й бе дрезгав заради двата пакета цигари, които изпушваше на ден. Лицето й, грижливо гримирано, като се почне от червените устни и се стигне до червените вежди, лъщеше от топлината на печката. — Здравей, Рийгън. Вече си пресрочила с петнайсет минути обедната си почивка.

— Затворих на обяд — отвърна Рийгън, давайки си ясна сметка, че точното й разписание удивява Едуина Кръмп. — В такова време хората не търсят антикварни вещи.

— Тежка зима е. — Каси си донесе чаша и си наля кафе. — Януари още не е свършил, а децата се умориха да се пързалят с шейни и да правят снежни човеци. — Тя въздъхна, като внимаваше да не трепне от болката в хълбока, докато сядаше. Беше на двайсет и седем, с една година по-млада от Рийгън. А се чувстваше като старица.

След три години приятелство Рийгън прекрасно разпознаваше признаците.

— Лошо ли вървят нещата, Каси? — тихо попита тя и докосна ръката й. — Пак ли те бие?

— Нищо ми няма. — Но Каси не вдигна очи от чашата си. Вината, унижението и страхът й причиняваха болка, много по-силна от физическата. — Не искам да говоря за Джо.

— Прочете ли брошурите, които ти дадох, за малтретираните съпруги, за пансиона в Хейгърстаун?

— Прегледах ги. Рийгън, аз имам две деца. Трябва да мисля първо за тях.

— Но…

— Моля те. — Каси вдигна поглед. — Не искам да говорим за това.

— Добре. — Като се мъчеше да сдържи нетърпението си, Рийгън стисна ръката й. — Разкажи ми за лошото момче Макейд.

— Рейф. — Лицето на Каси се проясни. — Винаги съм имала слабост към него. Към всички Макейд. Нямаше момиче от града, което да не е било увлечено по някой от братята Макейд.

— Харесвам Девин. — Рийгън отпи от кафето си. — Изглежда уравновесен, загадъчен от време на време, но на него може да се разчита.

— Така е — съгласи се Каси. — Никой не вярваше, че от тях ще излезе нещо, но Девин е чудесен шериф. Много е честен. Джаред има добра адвокатска практика в града. А Шейн… е, има трески за дялане, но работи като луд във фермата. Когато бяха по-млади и се изсипваха в града, майките заключваха дъщерите си, а мъжете си пазеха гърбовете.

— Истински почтени граждани, а?

— Бяха млади и винаги изглеждаха ядосани на нещо. И най-вече Рейф. В нощта, когато замина от града, двамата с Джо се сбили за нещо. Рейф му беше счупил носа и му беше избил няколко зъба.

— Наистина ли? — Рийгън си помисли, че е възможно да хареса Рейф все пак.

— Рейф винаги търсеше да се сбие с някого. Баща им почина, когато бяха деца. Аз трябва да съм била на десет години — спомни си тя. — После умря и майка им, точно преди Рейф да напусне града. Беше болна повече от година. Ето защо по онова време нещата във фермата много се влошиха. Повечето хора мислеха, че братята Макейд ще бъдат принудени да разпродадат всичко, но те издържаха.

— Тримата са издържали.

— Да… — Каси с наслаждение отпи от кафето. Толкова рядко й се случваше просто да поседи. — Та те бяха още момчета. Джаред трябва да е бил на двайсет и три, а Рейф е само десет месеца по-малък. Девин е четири години по-голям от мен, а Шейн е с година по-малък от него.

— Изглежда госпожа Макейд е била доста заета жена.

— Тя беше прекрасна. Силна. Крепеше всичко, колкото и да се влошаваха нещата. Винаги съм й се възхищавала.

— Понякога е нужно да си силен, за да вървят нещата — промърмори Рийгън. Тя поклати глава. Беше си обещала, че няма да оказва натиск. — Е, защо смяташ, че се е върнал?

— Нямам представа. Казват, че сега е богат. Бил спечелил куп пари чрез купуване и препредаване на къщи. Притежава компания и всичко останало. „Макейд“. Така я нарича. Просто „Макейд“. Майка ми винаги казваше, че ще свърши мъртъв или в затвора, но… — Гласът й заглъхна, щом младата жена хвърли поглед през прозореца. — Господи — промълви тя. — Шерилин беше права.

— Моля?

— Той изглежда по-добре от всякога.

Изпълнена с любопитство, Рийгън се извърна точно когато вратата се отвори. Принудена бе да признае, че черната овца на града наистина е изключително привлекателен мъж.

Той отърси снега от гъстата си коса с цвят на въглищен прах и съблече черното кожено яке, което не бе предназначено за зимите по Източния бряг. Рийгън си помисли, че има лице на войн — малкия белег, небръснатата брада, леко гърбавия нос, заради който лицето не беше сладникаво красиво.

Тялото му изглеждаше твърдо като гранит, а очите — пронизващо зелени — не бяха по-нежни.

В износена фланелка, скъсани джинси и очукани ботуши, той нямаше вид на богат и преуспял. Но със сигурност изглеждаше опасен.

На Рейф му бе и забавно и приятно, че кафенето на Ед си е все същото. Столовете до плота сякаш бяха същите, на които като дете бе похапвал мелба или пък бе отпивал от кока-колата си. И ароматите, които се носеха във въздуха, бяха същите — олио, запържен лук, дим от цигарите на Ед и бръмченето на машината за белене на ананаси.

Беше сигурен, че Ед е отзад в кухнята, приготвя хамбургери или пък лъска тигани. И напълно сигурен, че мъжът в сепарето е старият Тайдс, който хърка, докато кафето му изстива. Така беше от години.

Очите му хладно и преценяващо се плъзнаха по искрящо белия плот с пластмасовите чинийки с пайове и торти, по стените с черно-белите снимки от Гражданската война, към сепарето, където две жени пиеха кафе.

Зърна непозната. При това доста привлекателна. Коса с цвят на пчелен мед, подстригана равно до брадичката, обрамчваше нежно лице с прекрасна кожа. Дълги ресници се спускаха над тъмни и хладно любопитни сини очи. Дръзка мъничка бенка точно в ъгълчето на чувствената сериозна уста.

Хубава като картинка, мина му през ума. Сякаш изрязана от някое лъскаво списание.

Двамата се взираха един в друг, преценяваха се както човек преценява някоя изключително привлекателна дрънкулка на витрината на магазин. Сетне Рейф отмести поглед към крехката дребничка блондинка с блуждаещи очи и колеблива усмивка.

— Дявол да го вземе. — Мъжът се усмихна и заведението като че се затопли с двайсетина градуса. — Малката Каси Конър.

— Рейф. Чух, че си се върнал. — Веселият й смях, когато Рейф я измъкна от сепарето, накара Рийгън да повдигне вежди. Толкова рядко чуваше Каси да се смее тъй непринудено.

— Хубава както винаги — рече мъжът и я целуна звучно по устните. — Кажи ми, че си изритала онзи идиот и си ми освободила пътя.

Тя се отдръпна назад, тъй като винаги се боеше да не даде повод за приказки.

— Сега имам две деца.

— Момче и момиче. Чух. — Той подръпна презрамката на престилката й и загрижено си помисли, че прекалено много е отслабнала. — Все още ли работиш тук?

— Да. Ед е отзад.

— Ще отида да я видя след минутка. — Сложил ръка на рамото на Каси, той върна поглед на Рийгън. — Коя е приятелката ти?

— О, съжалявам. Това е Рийгън Бишъп. Собственичка е на „Отминали времена“, антикварен и мебелен магазин. Намира се две къщи по-надолу. Рийгън, Рейф Макейд.

— От братята Макейд. — Тя протегна ръка. — Вече се разчу.

— Не се съмнявам. — Без да откъсва очи от нейните, мъжът пое ръката й и я задържа. — Антикварни предмети? Какво съвпадение. Тъкмо това търся.

— Така ли? — Щеше да рискува достойнството си, ако си издърпаше ръката от неговата. Блясъкът в очите му подсказваше, че той съзнава това. — Имате ли предпочитания към някоя епоха?

— Средата и края на деветнайсети век — всичко отначало до край. Имам триетажна къща, трябва да се обзаведат към триста и седемдесет квадратни метра. Смятате ли, че ще се справите?

С огромно усилие на волята се сдържа да не зяпне от изумление. Печелеше добре от туристите и местните жители, но поръчка като тази щеше лесно да утрои обичайния й приход.

— Сигурна съм, че ще се справя.

— Купил си къща? — прекъсна ги Каси. — Мислех, че ще отседнеш във фермата.

— Засега наистина съм там. Къщата още не е обитаема, не и за мен. След като се ремонтира и реставрира, ще я отворя като хотел. Купих старото имение на Барлоу.

Смаяна, Каси едва не изпусна каната с кафе, която бе донесла за Рейф.

— Имението на Барлоу? Но то е…

— Обитавано от духове? — Безразсъдно пламъче проблесна в очите му. — По дяволите, така е. Какво ще кажеш за парче пай с кафето, Каси? Изведнъж огладнях.

Рийгън си тръгна, но Рейф остана около час и хапна обилно, докато децата на Каси весело се втурнаха в кафенето, целите в сняг. Тя смъмри момчето, задето е забравило да си сложи ръкавиците, изслуша момиченцето с големи очи, което тържествено й разказа за приключенията в училище.

Рейф си помисли, че е някак тъжно и в същото време успокояващо да наблюдава как приятелката му от детинство, настанява децата си в сепарето да си пишат домашните и да рисуват.

Много неща си бяха останали същите след десет години. Но бяха настъпили и много промени. Ясно му беше, че новината за пристигането му и сега жужи по телефонните жици. Беше доволен от това. Искаше градът да знае, че се е върнал — и то не с подвита опашка, както бяха предсказали мнозина.

Сега имаше пари в джоба си и планове за бъдещето.

Имението на Барлоу лежеше в основата на плановете му. Не си падаше по призраци, но къщата го бе преследвала през всичките тези години. Сега му принадлежеше, до последния камък и къпина — и каквото още там пазеше. Щеше да промени изцяло, така както бе променил себе си.

Един ден щеше да застане на най-високия прозорец и да наблюдава оттам града. Щеше да докаже на всички — дори на Рейф Макейд — че е достоен за уважение.

Остави под чашата си щедър бакшиш, ала без да прекалява, за да не притесни Каси. Тя бе доста слабичка, а погледът й — твърде предпазлив. Единствено докато бяха заедно с Рийгън тази деликатна уязвимост бе заменена от облекчение.

Ето тази жена умееше да се владее, помисли си Рейф. Твърд поглед, упорита брадичка, нежни ръце. Дори не трепна, когато й предложи да обзаведе целия хотел. Сигурен бе, че вътрешно е изпаднала във възторг, но с нищо не се издаде.

Като човек, врял и кипял в тези неща, той искрено й се възхити. Времето щеше да покаже дали тя ще се справи с предизвикателството.

А човек трябва да живее в настоящето.

— Значи антикварният магазин е две къщи по-надолу?

— Точно така. — Каси държеше под око децата, докато приготвяше нова кана с кафе. — Отляво. Само че не вярвам да е отворено.

Рейф нахлузи якето си и се усмихна.

— Сигурен съм, че е отворено.

Излезе навън и тръгна по улицата с разкопчано яке, снегът заглушаваше стъпките му. Както очакваше, лампите в „Отминали времена“ светеха. Наместо да потърси подслон вътре, мъжът огледа витрината. Беше подредена ефектно и с вкус.

Парче син брокат падаше на различни нива като бляскав водопад. Порцеланова кукла с ярки очи седеше на детско люлеещо се столче, в краката й се търкаляха куп старинни играчки. Озъбен нефритен дракон извиваше тяло върху малка поставка. Лъскава махагонова кутия за бижута бе оставена отворена, бляскави накити се изсипваха от чекмедженцата й, сякаш само преди миг ръцете на жена бяха търсили подходящото украшение.

Бутилчици с парфюм бяха подредени в прекрасни съчетания от багри върху емайлирана полица.

Сложи блясъка отвън и подмами клиентите вътре, помисли си Рейф.

Звънчета за шейна пропяха мелодично, когато отвори вратата. Вътре ухаеше на канела, карамфил и ябълки. И на Рийгън Бишъп, рече си Рейф, след като пое дълбоко въздух. Изисканият съблазнителен парфюм, който бе доловил в кафенето, се усещаше и тук.

Мъжът бавно продължи своя оглед. Мебелите бяха подредени прецизно и човек спокойно можеше да обикаля между тях. Канапе тук, маса — там. Лампи, купи, вази, които бяха едновременно стока и украса. Голяма маса за трапезария бе изискано подредена със сервиз от китайски порцелан и стъклени чаши, свещи и цветя, сякаш гостите се очакваха всеки момент. Стар грамофон бе поставен отворен до шкаф, пълен с плочи за седемдесет и осем оборота.

Имаше три стаи, всичките изчистени до блясък и идеално подредени. Върху вещите нямаше нито прашинка. Рейф спря до кухненски шкаф, пълен с бели керамични чинии и сини буркани.

— Много го харесвам — обади се Рийгън зад гърба му.

— Имахме същия в кухнята на фермата. — Рейф не се обърна. Бе усетил, че тя е зад него. — Мама държеше в него чиниите, които употребявахме всеки ден. Бяха бели също като тези. И чашите. Дебелите, които не се чупеха лесно. Хвърли веднъж една по мен.

— Улучи ли те?

— Не. Но щеше да ме улучи, ако искаше. — Той се извърна и се усмихна. — Имаше много точна ръка. Какво правиш в това забутано градче, Рийгън Бишъп?

— Продавам си стоките, Рейф Макейд.

— Стоките ти никак не са лоши. Колко струва дракона на витрината?

— Имаш отличен вкус. Пет долара и петдесет.

— Това е обир, Рийгън. — Мъжът протегна ръка и разтвори единственото копче на синия й блейзер.

Жестът й се стори необичайно интимен, ала тя предпочете да не го обсъжда.

— Заслужава си цената.

— Ако си умна, можеш да получиш повече. — Той пъхна ръце в джобовете си и поднови разходката си из магазина. — Откога си в града?

— През лятото станаха три години.

— Откъде си? — Тъй като тя не отговори, мъжът се извърна и вдигна вежди. — Просто се опитвам да поддържам разговор, скъпа. Обичам да проучвам хората, с които работя.

— Още никаква работа не сме свършили. — Тя прибра косата зад ухото си и се усмихна. — Скъпи.

Мъжът избухна в искрен смях. Рийгън усети как неволно откликва. Бе сигурна, че Рейф е от онзи тип мъже, за които майките не забравят да предупредят дъщерите си. Но колкото и изкусително да беше, бизнесът си беше бизнес. И винаги бе на първо място.

— Струва ми се, че ще те харесам, Рийгън. — Той отметна глава. — Ти наистина си хубавица?

— Пак ли поддържаш разговор?

— Просто отбелязвам. — Все още усмихнат, мъжът сведе поглед към ръцете й. Тя носеше доста пръстени — прекрасни искрящи камъни и тънки златни халки. — Означава ли някой от тях, че нещо може да ми се изпречи на пътя?

Стомахът й се сви. Гърбът й се скова.

— Зависи по кой път си тръгнал.

— Не — обяви той. — Не си омъжена. Иначе щеше да ми хвърлиш тази новина в лицето. Така значи. — Доволен, той се настани на канапето, тапицирано в червено кадифе и подпря ръка на облегалката. — Искаш ли да седнеш?

— Не, благодаря. Да говорим по работа ли си дошъл, или за да ме придумаш да легна с теб?

— Никога не придумвам жените да легнат с мен — усмихна се Рейф.

Не, разбира се, помисли си тя. Достатъчно бе само да се усмихне и да ги повика с пръст.

— По работа, Рийгън. — Той кръстоса крака. — Засега само по работа.

— Чудесно. Тогава ще ти предложа топло ябълково вино.

— Приемам.

Тя се отправи към задната част на магазина. Останал сам, Рейф потъна в мисли. Нямаше намерение да бъде толкова дързък, просто не си бе дал сметка колко силно го привлича тя. Изглеждаше доста недостъпна в ушития по поръчка блейзер с изисканите си бижута, хладните очи и изкусителния аромат.

Ясно му бе дала да разбере, че пътят към сърцето й ще бъде доста трънлив. Макар рядко да избираше отъпканите пътища, сега се бе нагърбил с прекалено много неща, за да приеме предизвикателството.

И ето че тя се върна в стаята. Рейф плъзна поглед по дългите й стройни крака нагоре до светлата коса, закрила наполовина лицето.

По дяволите, помисли си, винаги бе съумявал да включи каквото поиска в плановете си.

— Благодаря. — Той пое димящата чаша. — Мислех да наема фирма от Вашингтон или Балтимор, или сам да пообиколя магазините.

— В състояние съм да доставя всичко, което е във възможностите на фирма от Вашингтон или Балтимор и да предложа по-добра цена. — Надяваше се да е така.

— Може би. Работата е там, че ми допада идеята да си върша работата по-близо до вкъщи. Ще видим какво можеш да направиш. — Той отпи от виното. Беше горещо и люто. — Какво знаеш за имението на Барлоу?

— Разпада се. Смятам, че е престъпление, задето не е било направено нищо, за да се запази. В тази част на страната обикновено са много внимателни с историческите местности и сгради. Но градът не обръща внимание на това място. Ако имах средства, сама бих го купила.

— И щеше да получиш много повече от това, за което си се спазарила. Къщата е здрава като скала. Ако не беше толкова добре построена, да се е срутила досега. Но по нея ще има много работа… — В съзнанието му се оформи ясна картина. — Подовете трябва да бъдат изравнени и уплътнени, стените — измазани или срутени, прозорците — сменени. Покривът е в ужасно състояние. — Сви рамене. — Нужни са само време и пари. Когато стане готова, искам да изглежда такава, каквато е била през 1862 година, когато семейство Барлоу са живели там и са наблюдавали битката при Антиетам от прозореца на салона си.

— Така ли е било? — усмихна се Рийгън. — Аз пък мислех, че страхливо са се изпокрили в мазето.

— Представям си го по друг начин. Богатите и привилегированите наблюдават представлението, може би изпитват раздразнение, когато някой прозорец се напука заради топовните гърмежи или пък виковете на умиращите разбудят бебето от дрямката му.

— Циничен си. Да си богат не означава, че няма да изпиташ ужас, като наблюдаваш как хората умират на моравата пред къщата ти.

— Битката не е стигнала толкова близо. Както и да е, ето какво искам — оригиналните цветове, външен вид, тапети, мебели, дребни украшения. Той изпита нужда да запали цигара, ала я потисна. — Как ти се струва да ремонтираш къща, обитавана от духове?

— Интересно. — Тя го стрелна с поглед. — Освен това не вярвам в духове.

— Ще повярваш, преди да приключим. Като дете прекарах една нощ там заедно с братята си.

— Скърцащи врати, дрънчене на вериги?

— Не. — Той вече не се усмихваше. — Като изключим онези, които Джаред беше подготвил, за да изплаши до смърт останалите. На стълбите има едно място, където кръвта ти се смръзва в жилите. До камината във всекидневната мирише на дим. Усещаш как нещо наднича иззад рамото ти, като вървиш по коридорите. Ако е достатъчно тихо и напрегнеш слух, можеш да чуеш звън на саби.

Рийгън неволно потръпна.

— Нали не се опитваш да ме изплашиш, за да се откажа от сделката? Няма да успееш.

— Само давам подробно описание. Искам да огледаш мястото, да минем заедно през всички стаи. Ще проверим какви идеи имаш. Утре следобед удобно ли ти е? Около два?

— Ще бъде чудесно. Трябва да взема и размерите.

— Значи се уговорихме. — Той остави чашата си и стана. — Хубаво се работи с теб.

Тя отново пое ръката му.

— Добре дошъл у дома.

— Ти си първият човек, който ми го казва. — Наслаждавайки се на иронията, той вдигна ръката й към устните си, без да откъсва поглед от очите й. — Но за теб е обяснимо. Ще се видим утре. И свали дракона от витрината, Рийгън. Искам го — добави на път към вратата.

Рейф отби и спря колата встрани от пътя, който водеше извън града. Без да обръща внимание на снега и ледените пръсти на вятъра, мъжът се взря в къщата, която се издигаше на хълма.

Счупените прозорци и хлътналите веранди не издаваха нищо също както и мрачните очи на Рейф. Призраци, помисли си той, докато снегът тихо се сипеше наоколо. Може би. Но започваше да осъзнава, че единствените призраци, на които се опитваше да осигури покой, са вътре в него.