Мери Спенсър
Магията на страстта (7)

7

Целият ден беше същинска катастрофа. Лорд Манинг се облегна със сподавена въздишка на една лавица с книги и сега гледаше как лейди Ана, лейди Клара и неговият племенник обикалят библиотеката на Барингтън Плейс. Дамите и най-вече Клара, сочеха всяка промяна, направена през последните два месеца, а Люсиен кимаше с добросъвестен, макар и съмнителен интерес и измърморваше по нещо, за което лордът много се надяваше да е учтив отговор.

Екскурзията не потръгна от самото начало. Закъснялото връщане на племенника беше забавило, разбира се, и появата им в градската къща на семейство Сейнт Дженивиъв, което би се възприело като разбираемо и простимо нарушаване на етикета, ако Ана Хънингтън не ги беше посрещнала като същински ангел на отмъщението и не им беше заявила с най-учтив тон, че някои хора просто никога няма да се променят. След това Люсиен, вече ядосан и непримирим, даде тон на всичко, защото се държа с лейди Ана толкова студено и саркастично, че лордът с най-голямо удоволствие би го замъкнал в някое закътано ъгълче на по-горния етаж, за да го напердаши. Засега той просто сложи ръка на тила на племенника си — жест, който изглеждаше отстрани фамилиарен, но накара всъщност Люсиен много болезнено да разбере, че държането му никак не се нрави на неговия чичо. След това момчето почна да се държи малко по-добре, въпреки че отговорът му на забележката на лейди Ана, че „При Алмак“ е имало ужасно много дърти злобарки:

— В това отношение сте голям авторитет, милейди, — доведе до подновяване на военните действия. Господи, бяха по-лоши от две улични котки, които се карат за една риба — в случая за Клара. След един час усилия да се запази мирът, младата дама изглеждаше изтощена и ако зависеше от Робърт, той би я завел на някое тихо, спокойно място, за да могат останалите двама, ако щат и очите да си издерат.

Малкото момиченце беше изненада. Шокираща изненада, защото беше миниатюрно издание на своята майка и внезапната му поява разтърси Робърт като електричество.

Беше се скрила зад пердетата в салона, където ги бяха изпратили да чакат лейди Ана и лейди Клара. Малко след като вратата се затвори, двамата с Люсиен чуха някакво сумтене и се спогледаха, но в следващия миг тя се появи, избърса си нослето и ги заразглежда с невероятна непринуденост.

— Аз съм Сара Хънингтън — заяви тя, ужасно горда. После им представи леко посмачканата си кукла и каза: — А това е Маргарет.

Той беше сякаш омагьосан и отначало си помисли: Ана трябва да е изглеждала така като дете. Беше копие на майка си, от златистата коса и тъмносините очи до шокиращата й хубост и тогава си помисли: Ана има дете, а аз така и не го научих. Люсиен се приближи пръв към нея, наведе се и много мило й каза:

— О, божичко, куклата ти е паднала, нали? Горката малка Маргарет. Я да видим дали не можем да я излекуваме.

Детето кимна тъжно и Робърт дойде на себе си. Когато Ана и Клара влязоха, тримата бяха коленичили на пода и Робърт тъкмо предлагаше да посетят специален доктор, който сигурно ще може да излекува Маргарет.

Навъсената физиономия на Ана говореше ясно — не й харесва, че той се е запознал с дъщеря й. Тя веднага извика гувернантката, за да отведе Сара. Жената, слаба, сериозна личност, която — поне така предположи Робърт — сигурно караше децата да сънуват кошмари, се скара на момиченцето, че не си пази играчките и ги разваля. Шокиран, че Ана позволява на една прислужничка да говори по този начин на нейното дете, Робърт вече беше отворил уста, за да отправи упрек, но Сара го надмина, защото вдигна главичка, изгледа хладно гувернантката и високомерно заяви:

— Маргарет не е развалена. — Тя наблегна на думата така, сякаш я използваха само тъпи селяндурки, свършващи като евтини пристанищни уличници. — Тя просто падна от коня и си строши врата, затова трябва да отиде на лекар. — С тези думи детето отиде при Робърт, сложи куклата в ръката му, завъртя се на пети и излезе преспокойно от стаята, предоставяйки на въздишащата гувернантка да я последва.

Ана се опита да си върне куклата, но Робърт учтиво отказа с обяснението, че е дал дума на една дама и гледа на това като на дълг на честта. Маргарет бе настанена в елегантната карета на лорда и зачака да завърши посещението на Барингтън Плейс. Робърт беше склонен да си пожелае и той да е навън, при куклата.

Люсиен беше намразил Барингтън от времето, когато починаха неговите родители, защото това беше не само бащиният дом на неговата майка, но и мястото, където беше роден и отраснал, докато стана време да тръгне на училище. Робърт го беше водил тук само веднъж, след като го беше взел от Итън — два дена след смъртта на неговите родители, — за да му даде възможност да си избере нещо, което да му напомня за тях. Момчето се беше озъртало като подгонено и подплашено из къщата и Робърт почти веднага го отведе. През годините беше давал предложения, внимателни указания или недвусмислени заповеди, за да върне момчето в къщата, която то наследи, но нищо не можа да убеди Люсиен да пристъпи отново нейния праг. Сега имаше съпруга, за която трябваше да мисли и беше негово задължение, както Робърт му бе доказвал в безброй разговори, да й предложи достоен за нея дом.

Пиян или трезвен, Люсиен беше използвал всяка възможност, за да избегне завръщането в Барингтън Плейс. Отначало предложи Клара и той чисто и просто да продължат да живеят в Манинг хаус. Лордът отклони предложението с учтиво съжаление. После Люсиен си каза, че може да продаде Барингтън и да купи друга къща. Лордът даде съвсем недвусмислено израз на неодобрението си, защото продажбата на хубав стар семеен имот накърняваше всяко чувство за чест. Злите езици нямаше да спрат да клюкарстват, а това докарваше на Робърт непоносимо главоболие.

Два дена по-късно Люсиен отново се беше появил със заплахата, че ще изгори Барингтън до основи, за да издигне на негово място толкова голяма къща, че да смае цял Лондон. Това сигурно би било твърде занимателно, — заяви Робърт, но Люсиен нямало да може да се наслади както подобава, защото щял лежи в затвора Нюгейт по обвинение в палеж.

Младежът даде съгласието си едва в деня, в който Клара пристигна в Лондон. Следвайки чувството си за дълг, той я посрещна, а след това се върна, ужасно притеснен, в града и обясни, съвсем объркан:

— Ами аз я заведох на разходка, само за да глътнем малко чист въздух. Минахме с каретата през парка, а после — божичко, трябва да съм заспал. Не ми е ясно как, но се озовахме в Барингтън и аз й казах, че ще заповядам да отворят къщата, за да може тя да я преустрои по свое желание.

За Робърт това беше добър знак. Още по-обещаващо беше, че Люсиен придружаваше от време на време Клара и майка й до Барингтън, за да наглеждат напредването на ремонта, с който беше заета цяла армия от художници, зидари и бояджии, които Люсиен беше наел, за да изпълняват желанията на Клара. Парите и усилията изглежда си заслужаваха, защото Клара бе превърнала Барингтън в съвсем нова къща, толкова различна от онази, в която Люсиен бе живял като дете, че Робърт можеше само да се възхищава на мъдростта й. Тя беше доловила инстинктивно какво ще е най-доброто за толкова трудния му племенник.

Тази жена е очарователна, казваше си той, като гледаше стройния й силует как бърза между Ана и Люсиен от стая в стая и пътьом им обяснява къде е открила стария стенен килим, а именно на тавана и как е заповядала да го изперат и окачат. На Люсиен сигурно щеше да му трябва малко време, за да го познае, но той беше щастлив мъж. Клара Харкамс наистина не беше хубавица, но притежаваше качества много по-важни от външността. Освен това умееше да се облича, да подчертае всяко свое предимство по много елегантен начин, който Робърт можеше да оцени. Разбира се, че редом с Ана Хънингтън всяка жена избледняваше, независимо от това колко добре облечена беше.

Ана беше сега дори по-хубава отколкото на двайсет. Тогава беше разтваряща се пъпка. Сега беше напълно разцъфнала роза и толкова невероятно красива, че човек изпитваше болка само като я погледнеше. Преди единайсет години той знаеше, че щастието му е прекалено голямо, за да бъде реално и тя наистина да му стане жена, впрочем така и стана. С всеки английски ерген в краката си, тя упорито беше чакала три години, преди да приеме предложение за женитба — неговото, но в края на краищата и той не успя да задоволи невероятно високите й изисквания спрямо един партньор. Докато наблюдаваше спокойно прекрасните извивки на тялото й, той се питаше дали този идеален мъж, с когото винаги го е сравнявала, полковник Хънингтън, наистина е бил такъв.

— Какво ще кажете, милорд?

Гласът на Клара прекъсна мислите му и го върна към действителността, в която лейди Ана беше прегърнала чантата си така, сякаш щеше всеки миг да я използва като оръжие, Люсиен блещеше зъби от гняв, а Клара се приближаваше, простряла ръце, към него и изглеждаше така, сякаш щеше ей сега да избухне в плач.

Лорд Манинг хвана ръцете й, стисна ги успокояващо и каза:

— Мисля, че сте подредили великолепно всичко, скъпа. — Той я прегърна през кръста и усети притеснено колко е напрегната. — Ех, онези двамата представа си нямат. Ужасно ми е неприятно да ги слушам как се карат като две дърти жени. На вас също, нали? — Зарадва се, като я видя да се усмихва, докато той я връщаше при другите двама. — Не мисля, че, колкото и да се старае, някой може да задоволи било единия или другия.

— Сигурно е така — съгласи се тя и изгледа внимателно леля си и Люсиен, които се приближаваха към нея.

— Да не искаш да кажеш, че това чудовищно нещо ти харесва? — искаше да знае Люсиен, сочейки с пренебрежителен жест килима на стената.

— Разбира се, че ми харесва — заяви Робърт и погледна многозначително Люсиен. — Нещо повече, уважавам упорития труд, вложен в онова, което са ни завещали нашите прадеди. Ако го гледаш достатъчно дълго, ще признаеш, че килимът притежава неоценима стойност.

Лицето на Люсиен се вкамени в същия упорит израз, с който Робърт беше свикнал през годините и който предвещаваше всеки път някоя беда. Откакто племенникът му живееше под неговите грижи, Робърт беше опитал всичко възможно, за да му внуши светска изтънченост — обещания, подкупчета, явни заплахи — нищо не даде резултат. Когато Люсиен губеше самообладание, губеше го напълно. Единственото, което можеше да се направи, беше да се изтеглят невинните от първата линия, както и всички, от които Люсиен очакваше нещо лошо. Затова Робърт подтикна лекичко Клара към племенника си и преди да се обърне към лейди Ана, видя доволен как Люсиен прегърна властнически момичето през кръста.

— Милейди, бихте ли ми оказали честта да ме придружите на една разходка из градината? Доколкото си спомням, промените там са особено поразителни.

Тя удостои Робърт с поглед, от който би замръзнала дори полярна мечка.

— Не, няма да оставя племенницата си с този арогантен, невъзпитан…

— Благодаря, милейди. — Ръката на Робърт обгърна сякаш в желязно менгеме китката й и той я отдръпна от младата девойка. — Нямам думи да кажа колко съм ви благодарен за честта да ме придружите. Деца, вие можете да продължите да оглеждате къщата, ако желаете. Лейди Ана и аз ще се върнем след малко.

Ана напразно се опитваше да се възпротиви.

— Клара! — извика тя, докато Робърт я дърпаше през вратата, — няма нужда да стоиш тук и да слушаш този досаден грубиян на име Робърт Брайланд! Слушай, аз не съм кон, когото водят на разходка.

— С положителност не, милейди — мекият глас на Робърт още звучеше в салона, преди вратата да се затвори зад него и Клара и Люсиен да останат сами.

Клара се освободи мълчаливо от хватката на Люсиен и най-сетне каза:

— Трябваше да взема мнението ти, преди да заповядам да го окачат. Веднага ще кажа да го махнат.

Тя го чу как издиша напрегнато.

— Не, остави го тук, Робърт е прав. Килимът е с висока стойност, баща ми сигурно много му се е възхищавал, а майка ми не е понасяла да го вижда на стената. Остави го на мястото му. Моля. — Тя усети как той минава зад нея и се вцепени. — Клара. — Той докосна нежно ръката й и я обърна към себе си. — Тази заран се държах много невъзпитано и бих искал да се извиня. Обстоятелствата около нашата сватба не са такива, каквито бихме си ги пожелали, но не искам нещата да станат още по-лоши за теб.

Клара просто не можеше да повярва, че го мисли сериозно. Беше решила, че веднъж в Лондон, лесно ще го спечели на своя страна, но сега, след два месеца напразни усилия, вече беше склонна да даде право на леля си Ана. Вместо да възроди любовта, която Люсиен беше изпитвал някога към нея, сега се питаше дали той няма да убие всички чувства, които тя изпитва към него.

— Това е твоят дом — обясни Клара, като се мъчеше усърдно да изличи всяко чувство от гласа си. — Ти трябва да се чувстваш добре тук. Ако съм направила нещо, някоя промяна, която не ти допада, трябва да ми кажеш, за да мога да се поправя.

Едва доловимата ранимост, изписана на красивото му лице докато искаше извинение, сега изчезна и бе заменена от израз на засилено внимание.

— Той ще бъде и твой дом, Клара. — Ръката му стисна по-силно нейната. — Всичко твое, ще е тук, всяко нещо, което има някакво значение за теб.

Пак това недоверие. То навярно никога нямаше да изчезне, колкото обещания и да му дава. Тя се усети изведнъж капнала и отговори:

— Да, Люсиен, зная. Не оставих нищо в Сейнт Дженивиъв, за да не изглежда, че имам намерение да се върна там. Всичко, което има някакво значение за мен, е в Барингтън. — За малко не добави — включително и ти, — но се въздържа, защото разбра, че той само би й се подиграл. През последните седмици на няколко пъти се опита да му каже, че го обича, още от онова лято тогава, преди много години, но той очевидно не желаеше да слуша подобни неща. Съмняваше се и дали ще й повярва, дори ако изрече думите.

Изразът му отново се промени с бързината, с която Клара постепенно бе започнала да свиква. Лицето му стана приветливо, сега държеше ръката й леко, пръстите му я галеха.

— Прощавай — извини се отново. — Да видя отново леля ти след всички тези години, да си спомням какво преживя Роби, когато тя го заряза заради полковник Хънингтън, всичко това може малко да ме е… — Той не продължи, поклати глава и й се усмихна притеснено, а сърцето на Клара заби учестено. — Къщата е чудесна, Клара. Никога не съм мислил, че ще трябва да живея отново тук, но ти си я превърнала в нещо съвсем ново. Просто не мога да я позная.

Похвала от Люсиен беше нещо рядко, както и усмивката му, затова Клара неволно също се усмихна.

— Радвам се, че ти харесва. Навярно не помниш, но ти ми разказа веднъж какво е станало с родителите ти и какво свързваш с Барингтън. — Тя видя мрачния му поглед и побърза да продължи. — Не искам да мислиш за това, Люсиен, затова промених толкова много неща. Ако искаме да бъдем щастливи тук, трябва да загърбим миналото и да започнем отначало. Ще заместим всички стари спомени с нови, създадени от самите нас. С добри спомени — добави тя, за да може той да я разбере. — Ако и ти го искаш като мен.

— Помня всяка дума, която си казахме през онова лято — измърмори Люсиен. — Спомням си всеки миг, но не допусках, че би го направила и ти.

Топлината на неговата ръка върху нейната, това първо негово докосване от седмици накара тялото й да пламне. Изведнъж остана без дъх и устните й се разтвориха. Погледът на Люсиен следваше движението й, спря на устните й, после той се наведе и я целуна със същата нежност и деликатност, както и през онова лято. Клара не смееше да помръдне, от страх да не пропъди магията на мига. Когато той вдигна глава и погледна към нея, сърцето й се изпълни с надежда. Той беше отново същият, онзи Люсиен, в когото се бе влюбила преди толкова много време. Но в следващия миг той пак изчезна, сложил безизразна маска и все пак надеждата остана в сърцето на Клара, дори когато Люсиен отпусна ръка, отстъпи на крачка от нея и каза:

— Ще е по-добре да разгледаме и останалото, преди Роби и леля ти да са се върнали. Доволна ли си от слугите, които наех?

— Да — отговори тя и го последва към вратата на библиотеката. Сега той звучеше пак така отегчено, както цялата сутрин, но на Клара й беше все едно. Чувстваше се толкова щастлива, че през останалата част от сутринта сякаш стъпваше върху облаци, независимо от това какво казваше или правеше Люсиен. До вратата той спря, обърна се и й подаде едва ли не колебливо ръка.

— Милейди? — каза той. Учтивият жест я учуди дори повече от нежната целувка. Досега никога не й беше предлагал ръката си, когато биваха сами, само на обществени места, когато имаше кой да ги види.

— Благодаря — прошепна тя и сложи ръка върху неговата и усети силата на мускулите му под плата. — Милорд — добави тя.

Един дълъг момент двамата само стояха и се гледаха. После Люсиен си пое дълбоко дъх, изправи се решително и отвори вратата.

За пръв път от години се чувстваше добре в нейно присъствие. Да обикаля Барингтън заедно с нея, да усеща топлината на ръката й върху неговата, да слуша оживеното й бърборене, което винаги беше възприемал като музика, всичко това надигна в него такава вихрушка от чувства, че едва чуваше какво му разказва за столове, маси и килими.

Какъв глупак е бил! Тя не го обича, никога не го е обичала и ако сега му се усмихва и флиртува и го гледа с очакване, това нищо не значи. Тя ще се държи така с всеки мъж, проявил интерес към нея, също както го е правила неговата майка. Клара не е ли разбила вече сърцата на половин Лондон? Дори Джак и Улф са очаровани от нея, помисли си той мрачно и я погледна в лицето, докато тя му показваше една гръцка ваза до стълбището.

О, да, най-добрите му приятели станаха много бързо жертва на безспорния чар на пуйчето. Когато Джак се запозна с Клара на бала на Рамси, след като танцува с нея един валс, той го дръпна встрани и заяви:

— Какво те прихваща, та наричаш пуйче това приказно същество? Вярно, не е красавица, но каква великолепна фигура. Тънка и гъвкава е като котка. Това кара всеки мъж да се запита какво ли ще е да я погали. Толкова е чаровна. Нищо чудно, че е имала в Сейнт Дженивиъв толкова много обожатели. Не можеш ли да си представиш как изглежда тази блестяща коса, когато я носи пусната? Господи, Лъки, завиждам ти.

Улф беше по-сдържан, когато отбеляза:

— Тя е симпатична, също като Бела. Ако някой се осмелеше да говори за Бела така, както ти говориш за Клара, щях да се възмутя. — Люсиен знаеше добре, че на езика на Улф това значеше, че би нанесъл на подобна личност смъртоносни наранявания.

През първата си година в Оксфорд Люсиен се беше заклел да не допусне да се окаже още веднъж толкова уязвим по отношение на когото и да било. Но това беше, може би, невъзможно. През последната нощ при Пам той опита всичко, за да пропъди образа на Клара, но дори докато двамата с Памела се любиха по обичайния си лудешки начин, той не успя да пропъди докрай мислите за нея. Струваше му се сякаш Клара стои до леглото и го наблюдава, мъмри го и му внушава чувство за вина.

Но това нямаше значение. На времето той се беше доверил на Клара, а тя беше стъпкала с крака сърцето и душата му. Никога вече няма да има доверие в нея. Да я желае, да. Да я има? Да. Да й се доверява? Щеше да е идиот, ако го допусне.

И въпреки всичко, каза си той, когато влязоха в кабинета, въпреки всичко тя е направила всички промени тук, защото — просто не можеше да повярва, че правилно я е разбрал — си е спомнила какво й е разказал тогава за родителите си. След всички тези години тя си е спомнила, а той беше уверен, че онова лято, което бе имало толкова голямо значение за него, е изчезнало напълно от спомените й.

— Погледни, Люсиен. — Тя го повлече развълнувана след себе си. — Виждаш ли това?

Той погледна и отговори:

— Това е шах.

— С дървени фигури! — усмихна му се тя. — Същият като твоя на времето. Войничетата са даже от същия полк. Спомняш ли си?

— Да, разбира се. — През един от онези вълшебни летни следобеди двамата лежаха край езерото и превръщаха облаците в картини, а той й разказа за сбирката си от дървени войничета, с която като момче толкова се гордееше. През първата си година в Итън майка му я подари на някакво сиропиталище и тогава той плака за загубата. Това той не бе доверявал никому, дори не на Роби. Но Клара.

— Благодаря ти, Клара.

— Няма защо. — Тя му се усмихна с лекотата, която винаги го беше очаровала, после сложи ръка върху неговата. — Толкова се радвам, когато нещо ти харесва, Люсиен.

Той вдигна ръката й, целуна я по дланта.

— Да, харесва ми, даже много. — Той се обърна и огледа просторното, уютно помещение. — Всичко е станало толкова различно, Клара. А това какво е? Не ми казвай.

— Масичка за рулетка — обясни тя малко смутено. — Помислих, че, може да ти хареса.

Той я увлече усмихнат след себе си, искаше и тя да се възхити на малката, прекрасна резбована масичка, по която се въртяха сребърни топчета.

— Виждам, че ме смяташ за лекомислен хлапак, който си пилее времето по ей такива забавления.

— О, не — увери го тя. Но искам да имаш всякога чувството, че това тук е твоята стая. Където можеш да отидеш, когато пожелаеш да останеш сам или можеш да настаниш приятелите си. Това трябва да е личното ти убежище. Аз никога няма да те смущавам тук, ще забраня и на прислугата да те смущава.

Той се отпусна на най-близкия стол, прегърна я през кръста и я привлече към себе си.

— Изобщо няма да ме притеснява, ако влизаш тук — каза той, глух за всички предупреждаващи звънчета на недоверието си. Той я обичаше. Винаги я беше обичал. Беше направила за него всичко това. Най-сетне щеше да намери щастието и спокойствието, за които бе копнял всички тези години. — Стаята е съвършена.

Когато понечи да я привлече още по-близо, тя се изчерви и се възпротиви.

— Още не си видял горния етаж. И кухнята, и стаите на слугите.

— Няма значение. Ако са станали дори наполовина толкова хубави като онова, което вече видях, значи са повече от подходящи. — Той я целуна нежно и я пусна в мига, в който тя искаше да обгърне шията му с ръце. — Ще бъдем ли щастливи, Клара? Ти това ли си пожелаваш?

Тя го погледна изпитателно в лицето.

— Ти това ли си пожелаваш, Люсиен?

Люсиен предположи за миг, че ще загуби облога с Кърлейн, но отхвърли тази мисъл, заради онова, което изпитваше в момента.

— Онова, което си пожелавам е… — подхвана той.

— Клара!

Резкият глас на леля Ана накара Клара да се изправи, Люсиен също побърза да стане. Притеснена, че може да бъде сварена в толкова интимна прегръдка, тя се обърна към вратата на кабинета. Видът на леля Ана, цялата в кал и с разрошена коса, с един празен ръкав и скъсана рокля, беше шокиращ.

— Лельо Ана! — възкликна Клара. — Какво се е случило?

— Съжалявам, че ви прекъсвам — каза лорд Манинг, когато се появи на вратата не по-малко раздърпан. — Боя се, че вината е моя.

— Несъмнено — заяви твърдо Ана и вкопчи и двете си ръце в парцалите, в които се беше превърнала нейната чанта. — Вземи си нещата, Клара, прибираме се веднага вкъщи.

— Роби — изрече недоумяващо Люсиен и се приближи към чичо си, за да отърси листата от жилетката му, — добре ли си?

— О, да, нищо ми няма — увери го Роби, а щом улови погледа на лейди Ана, добави. — Ех, доколкото може да се очаква при дадените обстоятелства. Боя се, че повредихме най-прелестните розови храсти в градината ти.

— Паднали сте в розовите храсти? — попита съчувствено Клара. — О, леличко, сигурна ли си, че не си се наранила? Имаш ли драскотини? Ах и хубавата ти рокля!

— И тя е съсипана, също като розите — заяви ядосано лейди Ана. — Освен това изобщо не сме падали. Лорд Манинг ме блъсна.

— Милейди, виждам, че сте доста възбудена — подхвана успокоително лордът — но аз наистина не…

— Ти ме блъсна, нехранимайко такъв!

— Да, мисля, че наистина го направих, съгласи се учтиво той, — но в никакъв случай не беше нарочно и трябва да признаеш, Ана, че вината е колкото моя, толкова и твоя. Освен това, преди да паднеш, аз се опитах да те хвана.

Тя го измери с хладен поглед, после се обърна на пети и излезе. Клара хвърли на Люсиен разтревожен поглед и я последва.

— Сигурен ли си, че си добре, Роби? — попита Люсиен, хвана чичо си за раменете и го огледа внимателно. — Окото ти… той го докосна колебливо и веднага отпусна ръка, защото лордът се присви от болка.

— До довечера ще е синьо — обясни Робърт, къде на шега, къде с охкане. — Тя все още е огън и пламък, каквато си беше като момиче. Ако не и повече. Какъв удар! Сигурен съм, че и джентълменът Джаксън нямаше да ми нанесе по-лек.

— Тя те удари?

— Да — призна си Робърт с въздишка. — Веднага щом я измъкнах от розовите храсти. Аз затова паднах.

Люсиен направи яростна гримаса.

— Аз… аз ти си заклевам, че ще й извия на тази вещица ръцете…

— Не, не, успокой се, Лъки. — Лордът направи движение с ръка по посока на племенника си, а после притисна пръсти към болната си глава. — Заслужавах си полученото и дори повече, господ да ми е на помощ — изрече той с внезапна тъга. — След всички тези години си въобразявах, че съм приключил с нея, но и сега е все така зле както винаги. Не разбирам защо съм толкова луд по тази жена. — Той отпусна ръка. — Аз обидих лейди Ана по възможно най-лошия начин, Лъки, аз й се натрапих, въпреки волята й. Ох, миг или два тя беше всъщност съгласна, и това ме насърчи да стана по-настойчив, но когато се опита след това да ме отблъсне, тя падна в розовите храсти, тъй че освен обидата й причиних и нараняване. — О, боже милостиви! — затвори той очи.

В следващия миг се усети здраво прегърнат от племенника си, от което всеки друг мъж би се притеснил. Но за Роби, който отдавна беше свикал с промените в настроенията на своя племенник, беше същинска утеха. Той вдигна ръка и го потупа леко по гърба.

— Нямаш причини да си тъжен, Лъки, това е мой проблем.

— Няма да допусна тя отново да те нарани.

Роби притисна племенника си здраво към себе си, после отстъпи крачка назад.

— Днес не съм вече предишният глупак, момчето ми. Не си блъскай главата заради мен. След седмица ще си женен и ще можеш да се грижиш за съпругата си. Ако искаш да ми помогнеш, Люсиен, постарай се да направиш Клара своя щастлива съпруга.

— Разбира се, че ще го направя — отговори Люсиен, но Робърт видя как пред погледа на племенника му отново се спуска завеса, зад чиято студенина той се отдръпна, за да прикрие ранимостта на своето сърце. От предишната нежност към Клара вече не беше останала и следа, заличена от безкрайното му недоверие към всяка жена.

Ядосан на себе си и за да поправи направената грешка, Робърт забеляза равнодушно:

— Виж какво, Люсиен, извлякъл съм си някои поуки от катастрофата, която ме сполетя, след като пропъдих лейди Ана.

— Ти не си я пъдил, тя те е зарязала — поправи го разпалено Люсиен.

— Не е така — заяви твърдо Робърт. — Аз я пропъдих с гордостта си и със своята страст да контролирам отношенията ни. Тя искаше само искрено извинение за онова, което бях сторил и сериозно обещание вече да не го правя. Това много ли беше, като се има предвид, че тя щеше да се остави за цял живот в моите ръце? Люсиен искаше да възрази нещо, но той го спря, вдигайки ръка. — Ако можех да отида още веднъж в салона на нейната леля и да постъпя вече съвсем иначе, кълна ти се, Лъки, щях да падна на колене и да направя всичко, което тя поиска от мен и дори повече. Той отпусна ръка и продължи: — Това е мъдростта, която придобива един мъж, след като се е учил години наред. Скъпи ми племеннико, аз мога само да се моля ти да си научиш урока, без да ти се налага да прекараш като мен толкова дълги години в разкаяния за сторената грешка.