Мери Спенсър
Магията на страстта (19)

19

Октомври

Седмиците, които последваха случката във Воксхол, бяха за Люсиен толкова благословени, колкото много малко от последвалите по-късно.

Не беше осъзнавал колко горчивина е таял в себе си, преди да започне да се освобождава от нея и резултатът беше неочаквано състояние на щастие. Усещаше се толкова лек, сякаш бяха свалили огромна тежест от плещите му. Сякаш целият свят бе станал по-светъл. Мракът, обгръщал дотогава погледа му за всичко и всички, се бе разсеял. Вече не подозираше интрига в очите на всеки чужд, престана да държи съзнателно познатите си на разстояние. Откри, че е толкова лесно да се държи приятелски, толкова лесно да обича хората. Най-много го учуди, че е лесно дори да мисли за хората само най-доброто.

Когато гледаше Клара, вече не проумяваше как е могъл някога да няма доверие в нея, дори да я подозира, че прилича на неговата майка. Сега вече можеше да погледне назад към случаите, заради които я беше обвинявал и да ги види такива, каквито бяха — невинни мигове на флирт и нищо повече. Грешката беше в него, защото беше приемал веднага най-лошото. Когато преценяваше държането си, разбираше, че е било просто чудо, че Клара се съгласи все пак да стане негова съпруга. Въпреки че при създалите се обстоятелства той не й бе оставил голям избор. Допускаше, че би трябвало да се срамува от това, но то всъщност го радваше. Може във всичко друго да е бил глупак, но беше наистина добре, че направи необходимото тя да стане негова жена.

Сега се чувстваше както през медения месец. Тогава прекарваха много време насаме, приказваха си или се любеха. Всичко в Клара го привличаше, всяка подробност, всяка мисъл, всичко, което тя изживяваше, независимо от това за колко важно го смяташе тя. Той непрекъснато я разпитваше. Кой е най-ранният й спомен? Най-щастливият? Най-тъжният? Кога е загубила първото си зъбче и дали това я е уплашило както беше уплашило него? Какво е да си най-голямото от толкова много деца? Пожелавала ли си е някога да е най-малката или средната? Или единствено дете?

Питаше дали е първото момче, което я е целунало и осъзна изненадан, че нямаше да се чувства разбит, ако тя беше казала не. Да, той беше ревнив, защото таеше в себе си някои неща, които нямаше никога да се променят. Но тя каза „да“ и това отприщи куп нови въпроси. Тя обичала ли го е? Изобщо подозирала ли е колко много я обича той? Липсвал ли й е, когато го е нямало?

Тя отговаряше с готовност, макар и малко предпазливо и Люсиен си налагаше да бъде търпелив. Тя трябваше да свикне да му се доверява. За щастие сега времето с всички възможности, които даваше, им беше на разположение. Бяха не само шестте месеца или онова, което беше останало от тях. Ако бог им го отреди, щяха да имат пред себе си целия си живот.

Тя също го разпитваше ненаситно за неговите пътувания и за Пеъруд. Как изглежда имението? Много ли е голямо? Ще има ли и там, както в Барингтън, чувството, че е самотна? Би ли предпочел и той да живее там, а не в града?

— Да — каза той само. — Ще ми хареса. Там, където си ти, винаги най-много ще ми харесва.

Лежаха в леглото и с възглавниците си го бяха направили много удобно. Клара се беше облегнала на голите му гърди, а той беше сложил едната си ръка под главата й, а с другата я беше прегърнал през кръста. Гледаха през прозореца, зад който висеше сивото дъждовно небе на ранен есенен следобед.

— Това притеснява ли те, Клара? — измърмори той. — Винаги съм смятал, че такава преданост задушава — той я погали по косата, — но нямам намерение да се вкопчвам всеки миг в теб. Няма да съм вкопчващ се съпруг.

— И аз, разбира се, не го очаквам — отговори Клара, но онова, което наистина я тревожеше, беше тъкмо убеждението, че Люсиен няма да е вкопчващ се съпруг.

Промяната в него беше смайваща и съвсем неочаквана. Тя не знаеше какво я е предизвикало — случката с лейди Холинг, внезапната поява на Андрю или нещо друго, което тя и не подозира. Каквато и да беше причината, Клара не беше готова за подобна промяна в своя съпруг. Знаеше, че трябва да е благодарна и радостна, но не беше.

Тя вече не му беше нужна така, както му беше нужна преди. Беше му сякаш безразлично дали флиртува или не и дори дали целува друг мъж.

Той се държеше много по-непринудено във всичко и с всеки. Сега прекарваше цели вечери по балове и приеми, които преди избягваше или посещаваше само ако беше крайно необходимо. Досега, отидеха ли някъде, той оставаше упорито до нея, наблюдаваше я с кого танцува и разговаря, а той самият разговаряше само с малкото си приятели и изобщо не обръщаше внимание на всички останали.

Сега, влезеха ли в дома, в който бяха поканени, тя не го виждаше повече, освен когато идваше да танцува с нея. През останалото време танцуваше с други партньорки и беседваше приятелски с най-различни хора.

Това не беше вече онзи Люсиен, за когото се омъжи, беше същински образцов съпруг. Клара си беше помислила веднъж, че би дала всичко, за да не бъде Люсиен толкова ревнив, но сега, когато се случи, се почувства объркана.

Това е глупаво, упрекваше се сама, но вече сякаш полудяваше. Не преставаше и да се учудва, въпреки че дълбоко в себе си вече знаеше, може би, и отговора.

Тя е невзрачна жена, която се е омъжила за изключително привлекателен мъж. Докато той беше ужасно ревнив, тя се чувстваше сигурна, защото знаеше, че дори да не я обича, поне я желае. Не само плътски. Люсиен имаше нужда от нея, сред всички жени именно от нея. Това й харесваше, защото й доказваше, че макар да не е хубавица, очевидно притежава нещо, което допада на Люсиен и което той очевидно не намира при друга. Съзнанието за това й даваше сигурност. Но сега то беше изчезнало.

Той беше все така внимателен и нежен, както винаги, дори, може би, още повече. Беше й казал, че лейди Холинг не е негова метреса, че няма метреса, нито иска да има. Но човек може и да промени намеренията си, а той не й беше обещал никога да не си потърси любовница. Каза й все пак, че ще я заведе в Пеъруд и ще живеят там, ако даде господ, ще създадат там и семейство. Това означаваше, че сега той има доверие в нея и вярва, че могат да имат нормален брак.

Дълбоко в себе си тя отдавна знаеше, че той е доволен, изненадан е от това чувство и затова е сега толкова уравновесен. Говореше и се държеше като любовник, а още от деня на сватбата им се стараеше да е мил, а като се изключат няколко инцидента, беше и успявал. Само да можеше да се отпусне и напълно да му се довери. Тогава, мислеше си Клара, тя сигурно ще е най-щастливата жена на света, но както Люсиен вярваше на времето, че тя не може да е по-различна от неговата майка, така сега тя вярваше, че мъж като него не може да обича жена като нея. Най-вече сега, когато тя сякаш вече не му трябваше толкова често, както преди. И ето че дните, толкова щастливи за Люсиен, станаха съвсем различни за Клара. Беше изпълнена със страх, който не можеше да изрази, най-малко, когато Люсиен я питаше дали нещо не е наред. Той я уверяваше отново и отново, че всичко ще се оправи, само да се озоват веднъж в Пеъруд, но колкото и оптимистично да беше настроен той, щом се опиташе да надникне в бъдещето и да повярва, че всичко ще е чудесно, Клара не можеше да отпъди лошите си предчувствия.

 

Къщата на площад Кавендиш беше малка и спретната, съвсем различна от онова, което Ана бе очаквала.

— Боже милостиви, Робърт — каза тя и прекоси нервно малкия салон, в който икономът я въведе, преди дискретно да се оттегли. — Изобщо не подозирах, че си налагал на дамите си подобен стил. Та това изглежда почти… почтено.

Лорд Манинг издаде някакъв весел звук.

— Очакваше преизподня от червен плюш с позлатени ангелчета и аромат на опиум, така ли? Искаш ли чай, скъпа? С удоволствие ще кажа да донесат.

— О, не — отказа Ана и се обърна към него. Той беше застанал на вратата с ръце на гърба и я гледаше с израз на приятелско любопитство. Нехранимайкото изглеждаше напълно доволен от себе си, сякаш случилото се между тях изобщо не беше ставало. — Благодаря. Това… обикновено с това ли започваш? Може би ти искаш чай? О, господи! — Тя поклати глава и се засмя на собственото си невежество. — Извинявай, но не съм свикнала с подобни неща, както навярно забелязваш.

Той се усмихна, пристъпи към нея и хвана ръката й в ръкавица.

— Ана, сигурна ли си, че искаш да бъдеш тук? Не е ли по-добре да те върна вкъщи? Дали да не вземем Сара и да си организираме пикник? Мога да убедя господин Делард да ни приготви нещо специално.

— Не. — Тя стисна ръката му. — Не, Робърт, зная какво искам и то е да съм тук с теб. Много сериозно съм го обмислила.

— Чудесно — измърмори той, вдигна ръката й и я целуна — но защо да не пийнем въпреки това малко чай и да не се опитаме да се поотпуснем. — Той тръгна към звънчето.

Чай. Последното, което Ана беше очаквала от Робърт в такъв момент. Когато го помоли за пръв път да подготви нещата, за да могат да се срещнат насаме, беше си представила, че той ще я пренесе през прага на някое тъмно, покварено любовно гнездо в също тъй тъмна и порочна спалня, където ще пристъпи незабавно към основната цел на това посещение.

Вместо това той я доведе в почтена къща в почтен квартал на града и вместо да я люби или поне да се опита да го направи, явно предпочете да пие чай и да си приказва с нея.

— Робърт — подхвана тя, но веднага неуверено млъкна. Вече прояви достатъчно голяма смелост, като го помоли за тази среща. Ако сега, преди нервите да й изиграят някоя лоша шега, го помоли да я люби, той сигурно ще реши, че е съвсем луда. Или още по-лошо: отчаяна.

В следващия миг се появи икономът и изслуша нарежданията на Робърт. Щом вратата пак се затвори, той се обърна към нея:

— Да, скъпа? Искаше нещо да кажеш?

Ана се залови с въздишка да си сваля ръкавиците.

— Не, не мисля. — Изведнъж се оказа, че петличките на копченцата не могат да се отворят.

— Позволи ми, ако обичаш — каза Робърт, пристъпи към нея и бързо й свали ръкавиците. Тя забеляза с растящо безпокойство, че ръцете на този мъж, за разлика от нейните, дори не трепереха. Робърт сложи ръкавиците и чантата й на една маса и се залови да й сваля шапката. — Така — каза после със задоволство — така е много по-добре. Ана, мила моя, добре ли си? Изглеждаш ми малко тъжна.

— Добре съм — увери го тя и си пожела да отпъди чувството, че до утре цялото висше общество ще знае, че е имала среща с лорд Манинг. И то в една почтена къща на площад Кавендиш. Ако брат й разбере, ще има да й хвърля пренебрежителни погледи докато е жива. — Аз просто… не съм свикнала с това.

— С това — повтори той. — Да, зная, скъпа. И съм готов да те върна веднага у дома ти. Мисля даже, че трябва да го направя.

— Но, Робърт — погледна го тя, — нима не искаш… съвсем погрешно ли съм те разбирала? През всички тези седмици? — Само като си го представи и я обзе ужас. — О, боже господи, погрешно съм те разбрала…

— Съвсем не — отговори спокойно той.

— Защо не си го каза направо? — поиска тя отговор. — Защо не каза „не“? Сега стой тук като същинска глупачка. А ти! През всички тези седмици ме караше да вярвам, че ме желаеш. Че би искал…

Ръцете му я прегърнаха, устата му притисна нейната и й попречи да продължи. През изминалите седмици той я беше целувал също тъй страстно и плътски както преди и Ана се беше предала също тъй бързо и окончателно. Годините и опитът бяха направили целувките на лорда още по-чувствени, а нейният опит беше разкъсал воала на невинността, който го бе възпирал, защото тя още не беше негова съпруга. Но колкото неговата и нейната опитност да бяха подобрили целувките, разменени напоследък, всичко избледня пред онова, което той правеше с нея сега. Ръцете и краката му бяха като виещи се растения и я привличаха толкова силно към тялото му, че не остана и капка съмнение в силата на неговото желание.

— Надявам се — каза той и си пое разтреперан дъх, — надявам се, че вече вярваш в желанието, което ме изгаря — да те занеса до най-близкото легло?

И на нея й се наложи да си поеме няколко пъти дъх, преди да може да отговори:

— Започнах да се съмнявам в теб заради чая.

Той се разсмя и поохлаби прегръдката си. Тя забеляза със задоволство, че сега трепереше той. Трепереха всъщност и двамата.

— Ана, това тук не е моят дом.

— Не, скъпи, ти живееш в Манинг хаус.

Той се засмя, целуна я пак и продължи тихичко да се смее.

— Искам да кажа, — продължи той, когато отново беше в състояние да говори, — че тази къща не е моя, а на един приятел, който ми я отстъпи за този ден.

Ана се изправи и го отблъсна на ръка разстояние от себе си.

— Да, той е банков директор, моят банков директор, за да съм съвсем точен. Живее тук със съпругата си, много мила млада дама от Чезуикшир. Отидоха на гости на нейното семейство и Паркър беше така добър да ми позволи да използвам къщата в негово отсъствие.

Тя го гледаше втренчено.

— Паркър е много дискретен човек, както ще се увериш — усмихна се той. Той и съпругата му не се движат в същите кръгове, в които и ние, затова ми се стори по-сигурно да те доведа тук.

— Робърт — каза тя, — довел си ме в къщата на банков директор, за да спиш с мен? — Беше решила, че той притежава къща за метресите си, която могат да използват за дискретната авантюра, която тя бе предложила. Само че той може да не е искал да отпрати сегашната си любовница, за да започне нещо с нея.

— Не съвсем — съгласи се разкайвайки се той, — въпреки че почвам да свиквам с тази мисъл, независимо от това, че ме шокира. Но все някъде трябваше да те заведа, нали? Ти така напираше да спиш с мен.

— Робърт Брайланд!

— … че аз просто не можех да те откажа от намерението ти. Трябва да признаеш все пак, че се опитах.

— Не много убедително — вдигна тя вежди.

Той се чувстваше сякаш малко виновен.

— Не, не много убедително. Наслаждавам се на представата, че една красива и привлекателна жена ме желае също толкова силно, колкото аз нея. За нещастие — продължи той с усмивка — аз съм ужасно старомоден мъж. — Той я погали с пръсти по бузата. — Установих, че колкото и да те желая, не искам да имам връзка с теб. Нито с която и да било друга.

Ана се освободи с бавни, предпазливи движения от прегръдката му и отстъпи назад.

— Разбирам — каза тя срамно неспособна да не издаде с гласа си колко е наранена. — Но в такъв случай защо ме доведе тук, Робърт?

— За да поговорим. За да ти направя на свой ред предложение в отговор на твоето, което толкова ме ласкае. Защо не седнеш, мила? Чаят веднага ще дойде.

Тя вече се чувстваше побесняла от гняв, наранена и унизена.

— Не, благодаря. Не желая да сядам, нито да пия чай. Казвай, моля те, каквото имаш да казваш, след което ще съм предоволна, ако ме върнеш у дома.

— Наистина не го направих както трябва — каза той, вдигна ръка и я отпусна с безпомощен жест. — Исках да ти спестя притеснението, което предположих, че ще изпиташ, ако наистина бяхме започнали любовни отношения. Зная, че много дами от доброто общество поддържат такива връзки, но на теб това нямаше да ти хареса, скъпа моя, уверявам те.

Лицето на Ана пламна и тя можеше да си представи колко червено е станало.

— Може би на теб нямаше да ти хареса — каза тя с горчивина.

Той поклати глава.

— Не, не е така. Но последното, което бих искал, Ана, е да те имам като метреса.

Е, това тя вече го беше разбрала. Ана не намери какво да отговори. Тя му обърна гръб и се вгледа в слабия огън в камината, като правеше усилия да не избухне в сълзи.

— Мислех, освен това и за Сара — продължи той, — знаеш, че много я обикнах и никак нямаше да ми хареса тя да разбере, че съм постъпил нечестно по отношение на теб.

— Да — изрече с мъка Ана и избърса гневно сълзите, които очевидно държаха да потекат. — Аз също мислих за това. Приех, че тя никога няма да разбере.

— Би било добре, но при Сара е твърде малко възможно. Това дете може да изтръгне изповед дори от Кентърбърийския епископ. Отсега ме е страх като си помисля как тя ще ме върти на пръста си някой ден. Освен това не се и съмнявам, че ще съм на път да полудея, когато дойде време обожателите й да почукат на вратата, вече съм прекарал няколко безсънни нощи да измислям въпросите, които бих им задал, за да ги видя колко струват. Но нищо не помага и аз твърдо съм решил да направя Сара своя дъщеря. Ана се обърна бавно към него.

— Какво?

Той издиша бавно.

— Нещата все още не вървят добре, нали? И първия път, когато ти направих предложение за женитба, пак толкова глупаво ли се държах? Вече не помня и дали беше тогава още по-нервна, но ми се струва невъзможно. — Той се засмя. — Цяла седмица не съм спал в очакване на днешния ден. Имах толкова много неща да ти казвам. Вече знаеш, че те обичам, мисля, че по този въпрос се изразих достатъчно ясно. Казах ли ти също, че нямам метреса и не съм имал откакто ти тогава ме напусна? Не искам да твърдя, че не е съм имал от време на време по някоя жена, аз съм все пак нормален мъж с нормални нужди. При това ерген. — Той прокара нервно ръка през косата си. — Но всичко това беше ни риба, ни рак — продължи той и се заразхожда нервно. — Не си представям, че би могла да ме упрекваш за това. Не съм имал продължителна връзка, не повече от една-две нощи. При това не много често. — Той отиде до камината, обърна се и се върна обратно. — Трябва да ме разбереш и да ми повярваш, Ана, че каквото и да е имало, ще ти бъда верен съпруг, какъвто щях да ти бъда и тогава. Беше най-голямата грешка в моя живот, че преди единайсет години не се опитах да те убедя в това и съм съжалявал сто и повече пъти. — Той спря и я погледа. — Помолих ли те вече да се омъжиш за мен?

Тя поклати леко глава.

— Не и през последните единайсет години или пък наскоро.

— Господи! — измърмори той, — изглежда съм в още по-лошо състояние, отколкото предполагах. Направо си губя ума, но то е естествено, когато става дума за теб.

— Да, чувството ми е познато. — Тя изсумтя, защото очите й отново плувнаха в сълзи. — О, Робърт.

— Вземи, мила — той й сложи копринената си кърпичка в ръката. — Защо все те разплаквам? Винаги съм искал само да те направя щастлива. Мисълта да станеш моя жена толкова ли е ужасна?

— Не е — изхълца тя.

— Мога ли да се надявам, че са сълзи от щастие? — Той я привлече нежно в обятията си.

Тя поклати глава.

— Любима, защо тогава? Зная, че не го направих както трябва, но нямам голям опит. Правил съм го само два пъти и двата пъти за теб. Представяш ли си колко грозно щеше да е, ако ми се наложеше да го направя и трети път.

Разплакан смях долетя от гънките на вече мократа му вратовръзка.

— Сега е вече по-добре — каза той и я целуна, където можеше да види. — Ана, аз те обичам и винаги съм те обичал и винаги ще те обичам. В миналото направих много грешки и сигурно ще направя в бъдеще още много, но никога няма да причиня нарочно мъка нито на теб, нито на Сара, нито на децата, които ще имаме, може би, един ден. Не мога да ти обещая, че никога няма да те ядосам или да засегна чувствата ти, но и аз съм само човек. И все пак, ако ме искаш, кълна ти се, че до края на живота си ще се старая да те правя щастлива.

— О, Робърт — въздъхна тя отново и вдигна мокрото си лице, за да го погледне. — Моля те, не го казвай, не си длъжен да го правиш. Нали аз развалих всичко. Ти се опита да се извиниш, но за мен това не беше достатъчно. Бях коравосърдечна и непримирима и никога не съм преставала да съжалявам. Как можеш след всичко това още да ме искаш за жена?

— Много лесно — каза той и обгърна лицето й с ръце. — Нали те обичам и вярвам, че и ти ме обичаш. Защото онова, което ни свързва е много хубаво и не бива с лека ръка да се отхвърля, освен това, защото мисля, че прекарахме вече твърде много години разделени. Ана, нека си простим взаимно и нека забравим миналото, за да изпитаме щастието, което толкова отдавна ни чака. Моля те. Искаш ли да станеш моя жена и моя любима?

— Да — прошепна тя. — Толкова те обичам, Робърт.

Няколко минути по-късно икономът драсна леко по вратата, но двамата не го чуха, в резултата, на което лейди Ана и лорд Манинг шокираха почти до припадък стария човек. Лордът успя все пак да спаси подноса, преди той да падне на пода, и това беше много добре, защото му потрябваха две чаши чай, за да свести иконома на семейство Паркър.

— Така стана добре — каза лордът на бъдещата си съпруга, докато й помагаше да се качи в каретата. Наистина нямаше да е много уместно да започнат да изпълняват още там съпружеските си задължения, след като се намираха в салона на един банков директор. Потеглиха в посока на Манинг хаус с намерението да вземат Сара и да си направят пикник, на който да отпразнуват заедно с нея добрата новина.

— Не вярвам тя да се изненада много — предупреди Ана, докато той подкарваше каретата. — Между вас двамата никога не съм имала шанс. Уелингтън не би могъл да води по-успешна кампания от вашата със Сара.

Робърт се засмя щастливо.

— Мисли си само, скъпа, че до края на живота си ще имаш достатъчно време, за да се справиш с нас.