Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dark Wager, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 58 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2010)
Корекция
maskara (2010)
Сканиране
?

Издание:

Мери Спенсър. Магията на страстта

ИК „Ирис“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация

12

Люсиен остана пет минути в каляската си, загледан във фасадата на къщата на Памела. Една седмица, беше й казал, но бяха минали два месеца, преди да се опита да я види или поне да й изпрати няколко реда. Сигурно е бясна и той не се радваше на предстоящата среща. Най-сетне се стегна и отиде до вратата.

Сиби беше очарована да го види, изчерви се и още повече се обърка, когато той я хвана за ръката и й подари една от редките си усмивки.

— Сиби, миличка — поздрави я той, учуден, че се радва повече да види нейното симпатично личице, отколкото лицето на нейната господарка. — Колко си хубавичка. — Той й целуна доста продължително ръка и момичето остана без дъх. Понечи да й каже още нещо, когато зърна белезите на бузата й. Докосна ги внимателно, намръщил чело, а Сиби цяла се сви. — Лейди Холинг отново ли си е изкарвала лошото си настроение на теб, Сиби? Трябва само да ми кажеш, малката, и ще направя необходимото, тя да престане.

Ако беше възможно, Сиби щеше да се изчерви още по-силно.

— О, не, милорд — увери го тя и погледна изведнъж уплашено. — Тя е винаги много добра към мен — момичето прикри белезите със свободната си ръка. — Винаги, милорд.

Люсиен съжали, че Клара не е с него. Тя щеше да знае как да утешат момичето. Него не го биваше в подобни ситуации.

С утешаваща, както се надяваше, усмивка, той й стисна ръката, преди да я пусне.

— Господарката ти вкъщи ли си е?

Сиби отново направи реверанс.

— Да, милорд. Цялата заран беше в ателието, но още преди седмици ми е заповядала, да ви въведа, веднага щом дойдете, с каквото и да е заета в момента. — После Сиби бързо се озърна, наведе се напред и прошепна: — Не бива да ви го казвам, милорд, но тя ви очакваше с такова нетърпение. Ужасно ядосана беше.

— Благодаря за предупреждението — прошепна в отговор и той.

Сиби пак се изправи.

— Веднага ще й докладвам за вас, сър, та ме извинете, ако обичате.

— Недей, скъпа, не си прави труда — задържа я той. Свали си шапката, съблече палтото и й ги подаде. — Сам ще й докладвам, че съм тук.

— Но, милорд…

Той я потупа шеговито по брадичката.

— Не се тревожи, Сиби. Лейди Холинг няма да си изкара яда на теб. Имаш думата ми.

Памела толкова се беше съсредоточила в работата си, че не чу как той отвори още по-широко вече отворената врата. Ателието й беше единственото помещение в къщата, в което не миришеше на тежкия й парфюм, а на ленено платно, грунд и бои. Люсиен никога не разбра как Памела може да издържа тази миризма по-дълго от няколко минути, но тя прекарваше по-голямата част от следобедите и ранните вечери тук, където рисуваше с молив или с маслени бои. Със сръчността си си докарваше добър доход, но и да не беше така, тя пак щеше да рисува. Работите й бяха познати и красяха много салони в благороднически къщи. Дори един принц притежаваше две пейзажа от лейди Холинг.

На този фон Люсиен никога не можа разбере докрай, защо се занимава с карикатури и сатирични рисунки, особено когато техен обект бяха хора от висшето общество, на които всъщност толкова се стараеше да се хареса. Тя много внимаваше рисунките да остават анонимни и ги подписваше само с „Le Chat“ — Котката. Псевдонимът беше подходящ за начина, по който Памела си отмъщаваше с карикатурите, най-вече на онези, които я бяха унизили. Котката беше съсипала вече не една репутация в този град и в обществото я мразеха и се бояха от нея, въпреки че от любопитство се намираха достатъчно купувачи за това вестниче, което се продаваше открито. Ако нейното авторство на злобните карикатури станеше известно, щяха не само да я пропъдят надалеч, а някои хора и безмилостно да й отмъстят. Мнозина щяха с удоволствие да видят как на кариерата на Котката най-сетне е сложен край.

В момента Памела работеше над един натюрморт и пренасяше върху платното композиция от цветя и плодове. Той я погледа как ги копира и очевидно без усилие ги пресъздава върху платното. Дългата й руса коса беше вдигната небрежно и няколко кичура галеха бузите й. Скромната й дневна рокля беше препасана с голяма престилка, която я покриваше от врата до петите. Изглеждаше общо взето доволна и, както винаги, от хубостта й на човек му секваше дъхът.

— Добър вечер, лейди Холинг — измърмори той, за да не я стресне прекалено силно.

Тя се изправи рязко и изтърва четката, сякаш я беше навикал. Когато се обърна към нея, той съзря паника в очите й, нескрит страх, който никога не бе очаквал от Памела. Погледът и зашари през ателието, сякаш там имаше нещо, което той не биваше да види, но после се посъвзе. Пое си дълбоко въздух, усмихна се и остави палитрата.

— Люсиен. — Сега гласът й отново беше овладян и тя се беше съвзела. — Изненада ме. Отдавна ли стоиш там?… — Тя го изгледа с присвити очи. — Сиби ти позволи да влезеш без предупреждение? — На лицето й се изписа гняв — колко пъти съм й казвала…

— Какво значение има? — прекъсна я Люсиен. — Аз не пожелах да докладва за мен. И ти няма да я накажеш, Памела.

Тя го изгледа недоверчиво.

— А ти, Люсиен, няма да ми нареждаш как да се държа със слугинята си.

— Напротив, ще го правя — отговори той и пристъпи по-навътре в ателието. — А ти, мила моя, ще направиш каквото ти кажа, иначе ще те накарам да изпиташ недоволството ми. Да не си я ударила още веднъж, Памела, в противен случай ще съжаляваш. Разбрахме ли се? — добави той меко.

— Да не си посмял да ми се заканваш, лорд Калън — отговори не по-малко заканително и тя. — Иначе лошо ти се пише.

— Заканите са излишни оръжия, които аз не използвам, Памела — каза той и прокара пръст в ръкавица по брадичката й. — Ако сториш нещо на Сиби, ще изпиташ гнева ми. — Той се поотдръпна и леко й се поклони. — Избрал съм, изглежда, неподходящ момент, лейди Холинг. Тъй че ще се оттегля.

— Люсиен! — Тя го хвана за ръкава. — Не си тръгвай, моля те. Извини ме. Нали знаеш каква съм, когато ми пречат по време на работа, освен това бях ядосана, че толкова време никакъв не се появи. Бях намислила, щом прекрачиш прага, да ти захлупя някоя тенджера на главата — усмихна му се тя. — Вместо това те посрещнах с яростна атака.

— Да, наистина.

— Това учудва ли те? — попита тя, пусна го и вдигна четката. — След като ме остави толкова дълго да те чакам? Младата ти жена изглежда е по-добра, отколкото предполагах. Каза ми, че мога да те очаквам една седмица след сватбата, вместо това през последните два месеца придружаваше лейди Калън навсякъде, както верен и предан съпруг е длъжен да го прави. Разбирам, че ти се е налагало да се преструваш на глупак, когато тя бе представена при двора, но че го повтаряше навсякъде, това вече не го разбирах. Наистина, Люсиен. — Тя му хвърли развеселен поглед и се залови да чисти със сръчни движения четките си. — Изглеждаше сякаш ти се искаше да надминеш Кларънс Паркет.

Люсиен, който разглеждаше един пейзаж от Хайд парк, измърмори равнодушно:

— Вярното куче Паркет? — Заедно с Памела му бяха измислили този прякор, защото им се виждаше ужасно смешна предаността на този съпруг към неговата половинка. За съжаление прякорът стана известен и скоро всички започнаха да го повтарят.

— Да — разсмя се Памела, — точно така. Ще трябва да измислим ново име и за теб. Може би Хрътката. Калън Хрътката. Или лорд Хрътка. Това повече ми харесва. И толкова ти подхожда, скъпи.

— Памела — изрече предупредително той. Но трябваше все пак да й даде право. Беше я накарал да чака и не намери време дори да й прати бележка, че ще се позабави. Всеки ден решаваше, че ще е по-добре да намине лично да я види. Знаеше, че трябва, за да й попречи да направи от яд някоя глупост. Но всеки път намираше оправдание, за да предпочете да прекара деня с Клара. Театър, опера, Хайд парк, музеи и магазини. Все места, които обикновено избягваше, бяха станали негови ежедневни цели. Беше наистина смешно. Точно както го каза Памела, беше се превърнал в предан слуга на своята мъничка, невзрачна женичка. Дори сега виждаше Клара пред себе си, изразителното й лице, прибраната коса, стройната фигура. Външността й не можеше да се сравни с ослепителната хубост на Памела и въпреки това той копнееше да е в една стая с нея, да я гледа и да знае, че тя му принадлежи. Освен това ставаше смешно ревнив. Сърцето му се свиваше само при мисълта, че в този миг на бала на лейди Върси Клара е заобиколена от куп обожатели, които толкова лесно омагьосваше.

— Кажи, много ли я обичаш? — дразнеше го Памела. — Колко ли е ужасно. Да си роб на едно пуйче. — Тя наблегна многозначително на последната дума и отново се разсмя. — Става ми толкова смешно, само като си го помисля. Тъкмо ти да се оставиш да те хване и зароби жена, която толкова дълго си мразил.

При Памела половинчати работи нямаше. Тя винаги улучваше в десетката. Преди това го привличаше към нея. Приличаха си в своята язвителност. Дотолкова, че се боеше да не може да намери друга жена, която да пасва толкова добре на тъмната страна в него. Фактът, че сега е намерил нещо по-добро, го превръщаше изведнъж в нейна жертва, но сега вече беше неин събрат в тъмните страсти. Предчувстваше какво ще последва, сякаш вече се бе случило.

Люсиен отхвърли чувството за вина и се постара да изиграе подходяща сцена на ярост, но се оказа способен само на съчувствие и, може би, на малко тъга. Никога не беше обичал Памела, но бяха приятели и през годините приятни спътници. Тя сигурно щеше известно време да е бясна и то с пълно право. Той се сърдеше и на себе си, задето е бил такъв глупак и лъжец. На толкова много мъже се бе присмивал, защото се бяха покорили на любовта и бяха позволили една жена да промени живота им. Сега заслужаваше на свой ред всяка подигравка.

Тя го наблюдаваше и чакаше реакцията му. И това беше между тях игра, както и много други неща. Неговият следващ ход щеше да определи характера на отношенията им, поне докато Памела реши какъв ще бъде нейният следващ ход. Можеше да й каже в отговор много неща. Реши най-сетне да е онова, което тя очакваше от него.

— Ако не го виждах със собствените си очи, скъпа, никога нямаше да повярвам. Да не би да ревнуваш, Памела? Това чувство трябва да е ново за теб.

Тя захвърли с рязко движение четките през ателието.

— Копеле! — изкрещя тя, луда от гняв. — Не говори с мен така, след като ме накара да те чакам цели два месеца. Ти ме изложи пред всичките ни приятели и аз никога няма да ти го простя!

— В такъв случай не желая да си губя времето за извинения — отговори той хладно и я изгледа спокойно. — Както чух, не си водила през това време много затворен живот.

Изразът на триумф изтри от лицето й гнева.

— Точно така, милорд. Или си въобразяваше, че още след първата седмица ще се затворя вкъщи и ще си изплача очите по теб? Трябваше да ме познаваш по-добре, Люсиен.

Само преди няколко седмици щеше да я накаже за подобно държане. Всички негови познати знаеха, че Памела е негова метреса, макар никога да не я бе подкрепял финансово, а тя да беше достъпна за всеки мъж. Сега всичко се беше променило.

— Така значи — каза той, отмести поглед и заразглежда нещата на работната й маса. — Боя се — загуба за мен. И придобивка за друг мъж. Или трябваше да кажа — за други мъже. Сигурен съм, че си дала на Хезуел, на Уолтън, и другите си обожатели по нещичко срещу техните пари.

Учестеното й дишане беше достатъчно сериозно предупреждение. Люсиен успя да се извърне овреме, за да хване юмрука й преди той да е стигнал целта си.

— Лейди Холинг, въпросът е само, дали и ти си била задоволена? — каза той и стисна болезнено крехките кокалчета на ръката й. — Хайде, кажи ми, много зле ли беше? Клетият стар Хезуел сигурно те е близал до припадък, освен ако не си е сложил ченето. Досмешава ме всеки път, само като си го помисля.

— Недей! — Тя се опитваше напразно да се измъкне от хватката му. — Недей!

Той се приближи още и изви ръката й надолу.

— Ще те оставя на мира, Памела, ако не споменаваш повече в мое присъствие жена ми. Не желая да чувам нито името, нито титлата й, нито нещо за нея, произнесено от теб, разбра ли? Остави Клара на мира. Наистина на мира!

— Люсиен, глупако! — Тя се съпротивляваше и той най-сетне я пусна. После тя се дръпна и взе да разтрива китката си, вперила в него изпълнен с омраза поглед. — Глупако глупав! Само се чуй. Тя ще те погуби, винаги си го знаел. Как е успяла толкова лесно да те омотае?

Люсиен я гледаше как се мъчи да се овладее.

— Нали винаги си го знаел — каза тя, вече по-спокойно. — Тя вече за малко да те погуби, както майка ти твоя баща. Ти се беше заклел да не вървиш по стъпките му, а я се виж сега! Два месеца със съпругата, само два — и ти си в краката й. Хрътката Калън. Така ще те наричам, глупако глупави! Заслужи си го.

След това се възцари мълчание. Люсиен не можеше да й възрази. По отношение на Клара той се беше държал като дете. Гладно, отчаяно дете, готово да направи всичко, за да получи каквото иска. Дори съзнанието, че в края го очаква катастрофа, не можа да го спре. Седмиците откакто беше женен, бяха най-хубавите в неговия живот. Толкова сладки и съвършени… Знаеше, че онова, което споделя сега с Клара, не може да е трайно, но въпреки това се ужасяваше само при мисълта, че може да я загуби. По-добре беше да си признае сега поражението, да изпрати Клара в Пеъруд и всичко да е вече зад гърба му.

— Тя дори не е хубава, или греша? — попита Памела с равнодушен тон, което му подсказваше, че го прави нарочно. — Впрочем може би притежава нещо, което струва повече от едната хубост? — продължи тя, докато събираше пръснатите четки и изчакваше отговора му. Движенията й бяха спокойни и отпуснати. — Владее, може би, тайната как се внушава добро самочувствие на един мъж. Не е никак трудно. Хващам се на бас, че сигурно знае как да се усмихва. Не много кокетно, но не и прекалено срамежливо. Просто открито и женствено, тъй че мъжът да се чувства добре. Умее също да води разговор и да оставя мъжа да говори за себе си. Тъй че да има чувството, че е нещо изключително, дори да е само някой досадник като сър Томас Ридли. Само да пожелае, сигурно ще може да го завърти около малкия си пръст. Или вече го е направила?

Да, беше го направила, трябваше да признае Люсиен. Ридли беше сред най-преданите обожатели на Клара. Беше казал на Люсиен право в очите колко високо цени Клара и че би дал всичко, за да си намери такава жена.

Ъгълчетата на устните й се извиха в бавна, добре пресметната усмивка, която Люсиен твърде добре познаваше.

— Съвсем като майка ти — каза тя и остави четките на масата, — също така очарователна и възхитителна.

Краят остана недоизказан. Също толкова опасен. Също толкова предателски. Също толкова отвратителен.

Отрова, помисли си Люсиен. С Памела не биваше никога да го забравя. Чиста отрова. Ако в отношенията си с нея го беше забравял, щеше да е отдавна ликвидиран, както всички нейни жертви.

Лицето му остана безизразно, когато каза:

— Памела, ти забрави да споменеш нещо толкова очевидно. Въпреки недостатъците си, в леглото жена ми е несравнима партньорка. — Той млъкна, за да могат думите му да окажат въздействието си, после продължи: — Никога не съм имал по-добра. Както много добре знаеш, нищо друго не би могло да ме задържи толкова дълго при нея.

Тя пребледня и ръцете й се свиха в юмруци.

— Сигурна съм, че няма да мине много време и твоите приятели вече също ще го знаят.

Това беше смехотворна и слаба реплика от страна на жена с опита на Памела. Люсиен се разсмя високо, защото разбра, че стрелата му е улучила. Тя осъзна почти веднага грешката си и цялата пламна.

— Копеле! — изсъска отново.

Той продължи да се смее.

— Е, добре — извика тя и не можа да не се усмихне. — Ти спечели. Признавам. Добре си изигра картите, лорд Калън и се признавам за победена. — Тя се приближи към него. — А сега можем ли да сложим край на тези глупости? — Тя продължи да стои пред него и докосна леко гърдите му с ръце. — Моля те, Люсиен, има ли смисъл да продължим да воюваме или да играем игрички. Хайде да излезем. Искам да престана да ти се ядосвам. Прекалено е напрегнато, пък и ти ми липсваше. Да, вярно е.

Той хвана ръцете й и ги целуна, повече, за да я успокои, отколкото, за да се съгласи с нея. Но не излъга, когато каза:

— И ти ми липсваше, Пам. — По някакъв особен, интимен начин, но това не е достатъчно. — Тя си дръпна ръцете и той я пусна. — Съжалявам, скъпа, но не е достатъчно.

Тя поклати леко глава, сякаш не можеше да повярва на ушите си.

— Но тогава защо дойде, Люсиен?

— За да поговоря с теб и да те видя.

Тя отвори широко очи.

— Люсиен — повтори тя, а после замълча.

— Аз наистина мисля онова, което казах за жена си. Тъй, че стой далеч от нея, Пам.

Тя го гледаше втренчено.

— Мисля сериозно и онова, което ти казах за Сиби. За мен това не е игра. Разбрано?

Тя поклати глава.

— Люсиен, измърмори тя — нали не искаш… Тя безрадостно се засмя. — Нали не говориш сериозно. Та това е невъзможно.

Той се обърна, отиде до вратата, мина в салона и извика Сиби.

— Люсиен!

Той не й обърна внимание. Момичето му помогна да си облече палтото и му подаде шапката.

— Люсиен!

— Не бой се, Сиби, миличка — успокои той пребледнялото момиче и вдигна треперещата й ръка към устните си. — Ако ти стори нещо, трябва само да дойдеш при мен. Само ми прати бележка и ти обещавам, че повече няма да страдаш.

— Люсиен!

Той мина през вратата и тръгна към чакащата го карета, без да обръща внимание на вида на една явно потресена лейди Памела Холинг, която стоеше на вратата и повтаряше името му.

 

— Сигурна ли сте, че не желаете да танцувате, милейди? — настояваше сър Антъни Сейърс. — Кълна се — разбивате ми сърцето.

Клара се засмя тихичко и подари на настойчивия господин една усмивка.

— Съжалявам, милорд, но ако трябва да избирам дали да разбия сърцето ви или да съсипя краката си, боя се, че ще реша в полза на своите крака.

— Но ако ви ги масажирам, за да ви мине болката? — пошегува се той. — Бих го направил с най-голямо удоволствие.

Клара се постара да се престори на шокирана и удари господина леко със затвореното ветрило по ръката.

— Засрамете се, сър. Само си помислете какво би казал за такова предложение моят съпруг. Или вашата жена.

Невинен флирт открай време й беше доставял удоволствие, но Клара смяташе за най-безопасно да го прави с някой щастливо оженен мъж, с когото можеше да се шегува, без да се притеснява, че нещата могат да излязат от контрол. Фактът, че сър Антъни беше страстно влюбен в хубавата си жена, й даваше възможност спокойно да се наслаждава на подобна размяна на реплики.

Сър Антъни направи гримаса.

— Мисля, че след като вашият съпруг приключи с мен, известно време няма да мога да мисля за нищо друго. Още повече, че не бих могъл и да го упрекна. — Той вдигна ръката й, сложена на неговата и целуна леко връхчетата на пръстите й. — Благодаря ви за освежаващата разходка в градината, милейди. Надявам се да не съм ви отегчил твърде много с брътвежа си за моето семейство.

— Ни най-малко — искрено го увери Клара. За мен беше удоволствие всеки миг, в който ми разказвахте за децата си. Надявам се да мога скоро да ви се реванширам. — И двамата се засмяха. — А, ето я и госпожица Хоуел. Моля ви, заведете ме при нея, милорд, за да могат краката ми да си отпочинат.

Няколко минути по-късно вече седнала на удобен стол до Бела, Клара въздъхна облекчено и каза:

— Питам се колко ли дълго смята да остане тук леля Ана. Мисля, че за мен още един час ще е предостатъчен.

Бела си оправи очилата и се огледа.

— Когато я зърнах за последно, тя танцуваше с лорд Манинг. Мислиш ли, че там става нещо? Те прекарват много време заедно и в града вече започва да се приказва.

— Зная — въздъхна Клара. — Леля Ана беше малко разтревожена, че предишните й отношения с лорда отново са измъкнати на бял свят. Смяташе, че всичко това е вече минало.

— Но е толкова романтично. — Бела погледна Клара и се изчерви. — Сигурно я обича страстно, щом толкова открито я ухажва. Въпреки че тя изобщо не го насърчава. — И Бела отново си намести несъзнателно очилата.

— Да — каза замислено Клара, — наистина е романтично, въпреки че леля ми сякаш не го възприема така. Тя му е все ядосана, и все пак има мигове… — Тя млъкна и се усмихна на приятелката си. — О, все едно. Не биваше да говоря за това. Къде е лорд Сивърн? Тя се огледа да го види. — Нали преди малко танцувахте?

— О! — каза притеснено Бела. — Улф и татко отидоха за малко в библиотеката. Татко има някаква идея относно новата машина, над която работят сега и двамата предпочетоха да поприказват веднага, вместо да рискуват след това да я забравят. Трудно си продължават работата, преди да са пренесли идеята си на хартия.

Клара го знаеше. Не се случваше за пръв път лорд Сивърн да зарязва годеницата си заради науката. Този човек смяташе и мислеше непрекъснато, дори посред някой бал. Изглежда нямаше никакво значение къде е в момента, ако му хрумне привлекателна идея, той просто се извиняваше и изчезваше, за да си намери хартия и молив. Клара просто не разбираше как Бела издържа всичко това, въпреки че и за нея самата сигурно можеше да се каже съвсем същото.

Сигурно само малко жени биха издържали мрачните периоди на мълчание, които нападаха Люсиен, или непостоянните му настроения, но тя го обичаше и щеше да издържи на всичко. Седмиците след сватбата само й доказаха, че си заслужава. Може и да не беше съвършеният съпруг, но през изминалите два месеца се бе опитал, наистина се бе опитал, да й бъде добър мъж и приятен компаньон. Беше я придружавал даже на места, за които тя знаеше, че обикновено избягва. Станаха няколко инцидента и въпреки това Клара не можеше да си спомни да е била някога по-щастлива. Надяваше се само Люсиен да изпитва същото.

— Сигурна съм, че скоро ще се върне — каза не много убедено Бела.

— Да — потвърди Клара и стисна ръката на Бела, за да я поуспокои. — Не се съмнявам. — Всъщност никак не беше сигурна дали лорд Сивърн или бащата на Бела тази вечер щяха отново да се появят. Най-лошото беше, че останалите мъже бяха твърде предпазливи и не се решаваха да поканят Кристабела Хоуел на танц. Огромният виконт Сивърн и склонността му да ревнува бяха две компоненти, заради които и най-платоничните намерения загиваха в зародиш. Люсиен и лорд Рексли, които днес отсъстваха, бяха обикновено единствените постоянни кавалери на Бела. Разбира се и лорд Кърлейн, но той беше друго нещо.

— Много бих искала да умея да се оправям с мъжете като теб — каза замечтано Бела. — Сякаш всички се влюбват в теб. Дори лорд Калън. Не бях го виждала досега да се държи толкова нормално, ако ми простиш, че съм съвсем откровена. — Тя погледна плахо Клара. — Винаги ме е било малко страх от лорд Калън, въпреки че е бил винаги мил с мен. Навярно само това, че е мрачен толкова изнервя хората в негово присъствие. И начинът, по който те гледа, без да примигва, сякаш може да прочете и най-съкровените ти мисли. Но откакто се ожени за теб, Клара, той стана наистина… много мил. Повече от ясно е, че те обича. — Тя пак си оправи очилата, после сложи ръце в скута и шумно въздъхна. — Бих желала да постигна същото с Улф. Всичко бих дала, за да ме гледа така, както те гледа лорд Калън.

— Бела, сигурна съм, че лорд Сивърн много те обича — увери Клара момичето. — Въпреки склонността му да изчезва, той ти е верен и предан.

— Да, ако в момента не е предан на науката си. Което е постоянното му състояние.

— О, Бела, знаеш, че не е вярно.

— Напротив — настоя Бела. — Случва се да забрави, че е в същата стая с мен или че изобщо съществувам. Няма да се учудя, ако напусне днес бала, без да се сбогува с мен. Вече го е правил. Твърде често, ако трябва да броя и да съм точна.

— Боже милостиви! — възкликна шокирана Клара и вече не посмя да настоява, че виконт Сивърн никога не би направил подобно нещо. Този човек наистина имаше склонност да забравя всичко, когато беше потънал мислено в някой проблем. През последния месец беше идвал два пъти в Барингтън и първия път си забрави палтото, а втория — шапката. Един слуга трябваше да му ги занесе. Люсиен се смя на изненадата на Клара и я увери, че на Улф такива неща му се случват непрекъснато.

— О, скъпа! — каза изведнъж Бела и погледна към другия край на залата, където един господин предизвикваше обичайната доза внимание. — О, не, насам ли идва? О, божичко — и тя се залови да си оправя нервно очилата.

Клара проследи паническия поглед на приятелката си и откри лорд Кърлейн, наведен над ръката на една млада дама. Когато отново се изправи, той погледна към тях, улови погледа на Клара, усмихна се и кимна, преди да премести недвусмислено погледа си съм към Бела.

— Боя се, че е той.

— Скъпа, какво да правя? — Бела вдигна ръце към косата си, после приглади роклята си. — Бих искала Улф да е тук.

Клара наблюдаваше как Кърлейн си проправя път към тях.

— Знаеш ли какво, Бела? — каза тя. — Мисля, че той е най-привлекателният мъж, когото съм срещала някога. Питам се дали в Америка всички мъже изглеждат толкова добре.

Той беше висок, мускулест мъж с гъста лъскава коса с цвят на тъмен мед. Имаше и най-хубавите зелени очи, които някога бе виждала, приличаха на тъмни смарагди. Чертите на лицето му бяха съвършени, мъжествени, характерни и аристократични. Беше тъкмо този тип мъже, за който младите момичета мечтаят в сънищата си, беше от мъжете, на които възлагат ролята на герой, на дръзновен пират, привлекателен нехранимайко, пладнешки разбойник или на всичко това в едно.

— Наистина ли мислиш така? — попита неуверено Бела. — Аз пък винаги съм смятала, че Джак, че лорд Рексли е най-хубавият мъж, когото познавам. Трябва да признаеш, че наистина изглежда добре.

— Джак? Толкова е хубав, че кара жените да припадат. Само че лорд Кърлейн е толкова красив, че заради него жените си губят, за съжаление, ума.

— Да — потвърди Бела — така въздейства и на мен. Защо не ме остави на мира? Сигурна съм, че го прави само за да ядосва Улф и това е ужасно несимпатично.

— Скъпа, той не го прави, за да ядосва Улф — поклати глава Клара. — Боя се, че е нещо много по-лошо.

Бела я погледна въпросително, но не й остана време да попита Клара какво иска да каже. Лорд Кърлейн беше стигнал до тях.

— Лейди Клара — поздрави я усмихнато той и вдигна ръката й за бърза целувка. — Колко се радвам да ви видя отново. Вас и госпожица Хоуел. — Той хвана ръката на Бела и здраво я стисна. — Изглеждате… просто фантастично. — Гласът му прозвуча като съблазнителен шепот. — Мисля, че бихте започнали с един валс. Ще ми окажете ли честта, милейди?

Той издърпа веднага Бела от стола й, без да й даде възможност да отклони поканата му. Покорна, както всички жени, на магията на лорда, Бела го последва, без да възрази, към балната зала.

Това означава неизбежни проблеми, каза си Клара, когато Кърлейн прегърна Бела през кръста, толкова плътно, колкото беше все пак допустимо и я привлече силно към себе си. Тя беше флиртувала вече с повече мъже, отколкото можеше да преброи и знаеше да прави разлика между онези, които имат сериозни намерения и онези, които само се преструват, че имат. Интересът на лорд Кърлейн към госпожица Кристабела Хоуел беше несъмнено сериозен. Щом я погледнеше, ставаше ясно, че има чувства към нея. Въпросът беше само какви по-точно. Начинът, по който я държеше, издаваше желание, начинът, по който я гледаше — висока оценка — и това беше разбираемо. Бела беше не само чудно хубава млада жена, съвършеният образец на златокоса, синеока красавица, тя имаше и тяло, което караше всички други жени да скърцат със зъби от завист. Но в начина, по който лорд Кърлейн ухажваше Бела, имаше още нещо, нещо, което Клара не можеше точно да определи. Той създаваше впечатлението, че съжалява това момиче и упреква лорд Сивърн за начина, по който се държи с нея той сякаш искаше да внесе ред във всичко това. Клара не беше сигурна, че тълкува вярно положението, но разбираше, че то е изворът на проблемите.

С крайчеца на очите си видя как привлекателен, тъмнокос мъж влиза в залата и сърцето й направо подскочи. Клара сведе очи, разтвори ветрилото, което Люсиен й бе подарил, и се приготви да го използва.

Люсиен откри жена си в претъпканата бална зала, след като една минута я търси с поглед. Беше очаквал да свари Клара да танцува в обятията на някой от безбройните си обожатели, но вместо това седеше в едно ъгълче и явно чакаше той да я намери.

Беше скрила лицето си наполовина зад ветрилото, което той й подари, и си вееше с бавни движения, за да има повече въздух. Но очите й му изпратиха над ръба на ветрилото знак, който го привлече към нея.

И той знаеше как се играе нейната игра, както познаваше и играта на Памела. Само че тази тук беше за него сладка и възбуждаща и щеше да остане такава докато той е единственият обект на кокетството на Клара. Тя ужасно обичаше да флиртува и трябваше или тя да се откаже, или той да го приеме.

О, тя беше наистина майсторка в изкуството да съблазнява. Когато видя, че Люсиен се бави, тя свали ветрилото точно колкото той да може види, че устните й се извиха разочаровано. После ветрилото пак бавно се вдигна, докосна леко брадичката й, залюля се по-близо до лицето, преди да се вдигне на височината на очите. Люсиен бързо се огледа, за да разбере дали някой друг е могъл да реши, че поканата е отправена към него, но разбра, че неговите познати вече са забелязали присъствието му.

Чувството, което го обзе, беше донякъде възбуда, донякъде гняв. Ако Клара си позволи някой ден да флиртува толкова открито с друг мъж, щеше да я убие. Или да убие себе си. Един от двамата, за да сложи край на мъките. Все пак досега тя се бе държала предпазливо и беше сдържала обещанието си. Не беше проявявала интерес към никой друг, ни най-малко. Той беше наистина единственият, комуто посвещаваше удоволствието да изпитва майсторството й на изкусителка. Както го направи сега. Тя продължаваше да го гледа, намигна му, а после отпусна ветрилото така, че той да види усмивката й.

Виж я ти, малката вещица! — помисли си той, въпреки волята си развеселен. Ще приеме поканата й и то така, че тя никога да не го забрави.

Когато стигна до нея, тя вече беше станала и се престори на изненадана, че го вижда.

— О, Люсиен!

— Един танц — каза той и й подаде ръка. — После ще те отведа вкъщи.

Тя тръгна с огромно удоволствие с него и не скри радостта си, че е дошъл. Посрещнат с такава усмихната радост, той се почувства като крал на Англия.

— Но аз съм тук с леля си, милорд — каза Клара, докато той я въртеше във валса. — Надявам се, не искаш да я изоставя? — Гласът й беше лек и закачлив, а той вече знаеше какъв отговор очаква.

— Моят чичо току-що ме осведоми, че ще изпрати лейди Ана до дома й. Тъй че няма нужда да се тревожиш за нея. Ако зависи от него, мисля, че твърде скоро неговият брак ще ни направи роднини.

— Както вече си го бяхме помислили веднъж преди много години — засмя се Клара.

Той я привлече още по-близо.

— Точно така. Но нали е излишно да ти казвам, че не го одобрявам.

— Не, наистина е излишно — каза тя, все още усмихната. — Ръката й се плъзна по рамото му и по-нагоре, към врата, а Люсиен усети как по гърба му минават тръпки. Колко леко беше тялото й в неговите обятия. Да танцуваш с Клара беше като да държиш перце. — Мислех, че искаш да отидеш днес в твоя клуб — забеляза тя. — С Джак. Виконт Сивърн нямаше търпение да се махне от тук и да се присъедини към вас, преди да си намери нещо друго.

— Значи пак е изчезнал, нали? — попита Люсиен и я завъртя толкова силно, че й секна дъхът.

— Заедно с лорд Хемстед, бащата на Бела.

— Господи, значи няма да се появят цялата вечер. Надявам се само, че Върси ще нареди да минат през всички стаи, преди да угасят светлините, в противен случай могат да открият Хемстед и Улф утре заран все още там.

— Люсиен, толкова се радвам, че си тук — каза тя. Съзнанието, че тя се радва на присъствието му, правеше с него твърде странни неща. Беше невъзможно да си представи, че друга жена на този свят може да ги прави.

— Дойдох само за да те отведа вкъщи, за да си ми на разположение, лейди Калън. Каретата ми чака отвън.

— Хубаво — измърмори тя, а той усети как се вцепенява от желание. Защото тя изглеждаше наистина главозамайващо.

За да се отвлече, поне докато не се отърват от любопитните погледи на компанията, той се поогледа.

— Къде е Бела, щом Улф вече го няма?

Той намери отговора преди Клара да успее да му го даде, и любовното му настроение тутакси се изпари.

— Кърлейн очевидно желае да бъде извикан на дуел — измърмори той с единствената надежда, че Улф ще се появи едва когато Кърлейн престане да притиска толкова плътно годеницата му.

Но не беше писано. Зърна Улф на ръба на дансинга и вече знаеше какво означава изразът на лицето му.

Той прекъсна танца, хвана Клара за ръката и я отведе от танцовата площадка.

— Люсиен?

— Бих искал да останеш тук, каквото и да се случи. — Той я хвана за раменете и я целуна бързо по устата. — Но ако борещите се дойдат тук, напусни веднага помещението. Аз ще те настигна.

— Борещи се? — повтори тя и се опита да го задържи за ръкава. — Люсиен!

Той едва беше стигнал дансинга, когато Улф нанесе първия удар и улучи лорд Кърлейн право в хубавото лице.