Мери Спенсър
Магията на страстта (15)

15

Късния септември

— Още един от триумфите на лейди Клара — установи Джак, застанал заедно с Люсиен и Улф в сянката на голям дъб. — Не помня да съм бил на толкова добре организиран пикник. Лъки, съпругата ти е същинско бижу. Реши ли вече дали ще я задържиш?

— Разглеждам тази възможност — каза явно неразговорчиво Люсиен. — Още повече, че и тя може да реши да не ме задържи.

— Това едва ли ще е проблем — засмя се Джак. — Момичето явно е хлътнало до над ушите по теб. Сред моите познати вие сте най-романтичната двойка. Въпреки опасенията, които ни беше внушил преди сватбата със заканите, че ще я изпратиш в Пеъруд и прочее и прочее. Можем само да се радваме, че слуховете не се разпространиха, защото ти очевидно ще загубиш баса. Вече си го заявил на Кърлейн, нали? — смигна му Джак, за да го подразни.

— Все още не — каза Люсиен и погледна към Клара, която организираше игри за най-малките деца. — Беше необичайна идея на пикник да се поканят и деца, но всичко вървеше много добре. След великолепния обяд денят бързо се бе превърнал в панаир с представления, игри и награди за всички. Люсиен видя да се усмихват хора, за които смяташе, че изобщо им липсват лицеви мускули.

— Не разбирам как Бела може да разговаря с този мъж — каза отчаяно Улф и погледна в противоположната посока, където Бела се разхождаше с очевидно удоволствие по слънчевия бряг на реката. — Какво ли интересно за нея може да й каже? Той от наука и представа си няма. Опитах се веднъж да поговоря с него за физика, а той ме погледна като да бях луд. С човек като него тя просто не може да има нещо общо.

— Така ли? — попита учудено Джак.

— Ами разбира се — настоя разпалено Улф. — Бела е умна, да знаеш. Не е някоя от онези празноглави глупачки, които в обществото се срещат на всяка крачка. — Ръцете му се свиха в юмруци. — Трябваше да пречукам Кърлейн още на бала у Върси, тогава имах възможност.

— Боя се, че забравяш, приятелю — намеси се Люсиен, — тогава Кърлейн ти изви ръцете на гърба. Ти едва можеше да помръднеш, та камо ли да убиеш човека. Очевидно е, че той знае за физиката повече, отколкото предполагаш.

Улф го изгледа мрачно.

— Кърлейн успя да ме надвие, само защото Бела ме отклони вниманието ми задълго. Той може да се смята щастлив, че държах, преди да го убия, Бела да ми се махне от пътя.

— Улф, не го подценявай — поклати глава Люсиен. — Кърлейн е човек, който се учи от грешките си. Ти вече го цапардоса веднъж с лапите си и той си направи извода, че може да се спаси от тях, само като ти попречи да ги използваш. И слава богу, че стана точно така. Обществото никога нямаше да ти прости, ако беше пролял кръв на такова място. А Бела да ти е проговорила оттогава?

Улф изръмжа нещо, издаващо колко е нещастен.

— От седмици не ми говори. Щом се опитам да й кажа повече от две думи, тя се прави, че изобщо ме няма.

— Лошо! — измърмори Люсиен.

— Заяви ми, че ако не се държа що-годе учтиво с Кърлейн, изобщо нямало да ми проговори.

— Хм, звучи ми многообещаващо за един брак — подхвърли Джак. — Ожени се час по-скоро за нея, иначе току-виж си променила мнението. — Той се разсмя, но Люсиен го сръга с лакът. — Добре де, добре, ще се държа прилично. — Но на Улф все пак каза: — Не разбирам защо чисто и просто не отстъпиш и не се извиниш на жената, задето я постави в толкова неудобно положение. След това падни на колене и я помоли да ти прости. Тя всъщност тъкмо това чака.

Улф го изгледа смаяно.

— Така ли мислиш? Наистина ли го мислиш, Джак?

— Улф! — въздъхна Джак, — става ли дума за жени, ти си наистина безнадежден случай. Разбира се, че го очаква. Горката Бела! Как е могла да поддържа толкова години приятелство с теб?

— Не биваше да ти го казвам — намеси се Люсиен, — но според Клара на Бела й било много мъчно за отчуждението между вас. Опитът да й се извиниш може да се окаже успешен.

— И да пълзиш на колене! — допълни Джак. — Постарай се колкото може по-дълго да пълзиш.

Улф погледна пак към реката, където Бела и лорд Кърлейн се разхождаха с очевидно удоволствие.

— На Бела й е мъчно?

— Така каза Клара. През последните няколко седмици тя прекара много време с Бела.

Без да каже дума, Улф тръгна към реката.

— Май почва да става интересно — отбеляза Джак.

Но не се случи нищо. Улф се приближи към лорд Кърлейн и годеницата си и се поклони като за своите възможности доста елегантно. Малко по-късно след учтив разговор Улф каза нещо, сочейки с глава Бела. Лорд Кърлейн отстъпи назад, поклони се дълбоко и остави двамата сами.

— Добре се справи, Улф — измърмори Люсиен, когато Улф хвана Бела под ръка и я поведе отново в посоката, от която тя тъкмо беше дошла с Кърлейн.

— Ако поговори с нея по обичайния си любвеобилен начин — обади се Джак — Бела веднага ще се предаде. Както винаги. Горкото момиче. Какъв ли живот ще живеят заедно!

— Прекалено си циничен, Джак — нападна го Люсиен. — За теб представите за любов и брак винаги са били нещо ужасяващо.

Джак го изгледа учудено.

— Аз и цинизъм? Наистина ли го чувам от Люсиен Брайланд? Ще ми позволиш ли да ти напомня, скъпи приятелю, че си прекарал повечето от пиянските си часове, — а те бяха много — в изнасяне на лекции на една, да я наречем отрицателна тема, а именно любов и брак?

— Не си прави труда, помня го много добре.

— Но изведнъж любов последвана от вечно щастие е станала за теб разумно понятие?

Люсиен не можа да не се засмее на недоверието, изразено от приятеля.

— Може би не понятие, а идеал, който човек би трябвало да се стреми да постигне. Не казвам, че е лесно.

— Но не отричаш и че е все пак възможно?

— За някои хора — да — каза Люсиен и се загледа как Улф и Бела, доста далеч от тях, изведнъж спряха и се обърнаха един към друг. Улф явно убеждаваше годеницата си много настойчиво в нещо, така, както само той умееше, а Бела, милата Бела, тя пък очевидно се разтапяше от онова, което Улф, макар и така тромаво, й рецитираше. — Мисля, че Улф и Бела могат да го постигнат. Защото се обичат.

— Любовта е единственото условие, така ли? За да бъде бракът щастлив?

— Не, но Улф и Бела имат още едно предимство — те си много добре си подхождат. Тя чудесно го разбира, въпреки че той не разбира нито нея, нито останалите жени. Да добавим, че независимо от това, той я обича. Горкият стар Улф. Толкова объркан заради Бела и толкова влюбен в нея. Дори да искаше, не би могъл да престане да я обича. Дори ако тя си отреже косата или се побърка, той ще намери обяснение и извинение. Знаеш не по-зле от мен, че никога не би се влюбил в друга жена.

— Така е — съгласи се Джак. — Ако Бела днес, да не дава господ, умре, Улф ще остане да живее само с науката си. За него тогава не би имало нищо друго. — След кратко мълчание добави: — Случаят с Роби и лейди Ана същият ли е? Съдбата предопределила ли ги е един за друг? През всички тези години, откакто се разделиха, Роби не беше привлечен на друга жена.

Люсиен потрепери вътрешно от подобна представа, но отговори:

— Просто не разбирам какво става между тях. Заради лейди Ана Роби за малко не умря. Човек би трябвало да предположи, че ще я избягва, ще се помъчи да не му се налага да се виждат.

— Бих казал същото за теб и за лейди Клара, щом тя така силно те е наранила. Но и ти не успя да я отпратиш, въпреки че толкова се заканваше.

— Вярно е — съгласи се Люсиен — поне засега все още не мога.

— Може вие двамата с Роби да приличате повече на Улф, отколкото бихте искали да признаете — предположи внимателно Джак.

— Кой знае — измърмори Люсиен. — Но дали всеки не може да бъде поробен поне донякъде от друг човек. — Той погледна приятеля си. — Даже ти, Джак. И ти не си имунизиран срещу любов.

Джак присви очи.

— Лъки, Улф би ти обяснил, че някои теории са прекалено погрешни, за да бъдат следвани. И би имал право. Охо, виж, децата вече ще почнат надбягването. Лейди Клара нареди да им направят път.

Люсиен позволи на драго сърце на Джак да смени темата. Беше последният човек, който би искал да говори сега за любов и свързани с нея страсти. Той проследи погледа на Джак натам, където повече от дузина деца бяха застанали в редица в очакване на сигнала за старт. Разпозна Сара Хънингтън, видя решителния израз на красивото й личице. Беше интересно дете: нежно, хубаво и крехко като скъпа порцеланова ваза. Но притежаваше несъмнено и сила, и желязна воля. Роби беше очарован от това дете, макар Люсиен да подозираше причината — Ана Хънингтън е нейната майка. Все пак чичо му очевидно наистина се наслаждаваше на компанията на момиченцето и прекарваше с него много време, правеше с детето екскурзии из Лондон, понякога ги придружаваше и неговата майка. Люсиен и Клара бяха придружили Роби и госпожица Хънингтън в Кралската академия и Люсиен беше и развеселен, и трогнат от начина, по който Роби и детето разглеждаха, ръка за ръка, картините и със сериозна съсредоточеност си обръщаха взаимно внимание на една или друга творба. Роби открай време умееше да общува с деца, затова се беше справил толкова добре и с него — яростното десетгодишно сираче, — затова Люсиен често съжаляваше, че Роби няма свои деца.

Ана Хънингтън стоеше до Роби и наблюдаваше, леко разтревожена, дъщеря си. Бяха хубава двойка, както някога, преди години. Всеки случай лейди Ана прекарваше голяма част от времето си с Роби. Танцуваше с него на балове, яздеше с него в парка, придружаваше него и дъщеря си на екскурзии. Роби никога не е бил по-щастлив и Люсиен знаеше, че би трябвало да се радва за него. Може би някой ден щеше да успее.

— Вече тичат — измърмори Джак, когато Клара даде сигнала за старт.

Сара Хънингтън се затича стремглаво, но веднага се спъна и падна. Едно разочаровано „о!“ прозвуча, докато останалите продължиха да тичат. Роби се наведе, вдигна от земята една гневна и разплакана Сара и я притисна към себе си, а тя обгърна врата му с ръчички и избухна на гърдите му в сълзи. Роби я потупваше по гърба, говореше й успокояващо, докато лейди Ана оглеждаше ръцете и краката й, за да види дали не се е наранила. Тримата представляваха красива гледка. Съвършеното семейство с баща, майка и дете.

— Той едва не умря заради нея — измърмори Люсиен, докато Роби изправяше Сара на крака и я хващаше за ръка. — Започна още щом напуснахме Англия, но стана сериозно, когато стигнахме в Андите. Той ни заведе до най-студената и най-отдалечена планинска скала на света и седя там три дена и три нощи в очакване на смъртта. Не говореше с мен, изобщо не ме чуваше. Не искаше да яде, нито да пие. Беше толкова слаб, че кокалите му прозираха през кожата. Вятърът беше ужасно студен, а кожата му цялата в кървящи рани.

— Божичко, Лъки — изрече недоверчиво Джак. — Никога не си ни казвал нищо подобно. Знаех, че пътуванията ти с Роби не бяха лесна работа, но такова нещо не съм и подозирал.

Малко по-далеч от тях Сара пъхна свободната си ръчичка в ръката на майка си и тръгна доволна между двамата като звено, което ги свързва. Зад тях присъстващите приветстваха победителя на състезанието, който прие и благопожеланията на Клара. Допълнителните слуги, наети от Люсиен за случая, се заловиха да подреждат бюфета с десерти и торти.

— Вятърът не спираше — продължи Люсиен. — Вече си мислех, че само шумът му е достатъчен, за де ме подлуди. Кой знае, може и да е станало — погледна той Джак. — Най-сетне го ударих така, че припадна, увих го с помощта на водачите в одеяла и въжета. Това продължи пет дена и Роби ни проклинаше при всяка крачка, но ние го свалихме най-сетне в хотела и чак там, в стаята му, го развързахме. — Той се разсмя безрадостно. — Аз му подадох нож и му казах, че ако иска да се самоубие заради Ана Хънингтън, нека го направи сега и да сложи край. Що се отнася до мен, аз ще се върна при Клара. Две седмици по-късно бяхме вече на един кораб за Портсмут. Никога не сме споменавали случилото се в планината. Мислех, че то го е излекувало завинаги.

— Изглежда не е — каза меко Джак. — Може наистина да е, както ти каза, поробен. — Той сложи ръка на рамото на Люсиен. — Зная, че го обичаш, Лъки, но трябва да го оставиш да прави каквото иска.

— Не искам да бъде отново наранен.

— Не можеш да попречиш. Той е голям човек, а ти си имаш достатъчно свои грижи. Жена ти например. И метресата ти.

— Да — каза Люсиен и погледна отново към Клара, която тъкмо поемаше с усмивка чаша пунш от също тъй усмихнатия лорд Кърлейн. — Много си прав, Джак.

— Да пием за този чудесен ден, милейди — вдигна тост лорд Кърлейн и докосна ръба на чашата й със своята. — И за една още по-чудесна домакиня.

Клара се засмя и отпи глътка вино, преди да отговори:

— Моля ви, недейте, милорд. Вече много пъти съм ви казвала — настоявам да сте безрезервно честен с мен.

— Наистина не проумявам — каза замислено лордът, — защо тъкмо толкова привлекателни дами така силно се подценяват? Сякаш е някаква магия.

— Възможната причина е, — отговори тя и го хвана под ръка — че ни липсва човек като вас, който да ни прави толкова мили комплименти. Хайде, изведете ме от тази лудница. Направо съм капнала.

Той я поведе към реката.

— Това е ваше право. През целия ден не сте имали нито миг за себе си. Боя се, че това е цената, която всяка домакиня трябва да плати, за да има приемът й успех. А днешният е голям успех, ако още не сте го забелязали. Нито една гръмотевица за целия ден.

— Благодаря на небето — каза Клара. — Толкова ми се искаше всички, които обикновено си остават в града, да се насладят на ден като нашите в провинцията. В Сейнт Дженивиъв родителите ми устройват много често пикници и канят всичко живо от съседните села. Което значи, че се събират всеки път по няколкостотин души, които трябва да бъдат развличани и нахранени.

Той вдигна отново чашата си.

— Вие сте не само очарователна и великодушна, но и много мъдра, лейди Калън.

— Милорд — помоли настойчиво тя, — престанете, моля ви.

— Аз явно не мога иначе — засмя се той, — жените са моя слабост.

— И, както разбирам, най-вече една — каза Клара и кимна към храстите, сред които бяха изчезнали Улф и Бела. — Изглежда госпожица Хоуел е спечелила цялото ви внимание, макар това да не е много мъдро, Лед, — обърне се тя за пръв път към него с малкото му име, въпреки че той отдавна й го беше позволил. — Не можете ли да стоите по-настрана от нея? Сигурно не искате тя да си има проблеми с лорд Сивърн.

— Самият лорд Сивърн е извор на проблеми — заяви, станал изведнъж сериозен, Кърлейн. — Той се отнася към госпожица Хоуел като с въздух, необходим за доброто му настроение, но незаслужаващ иначе особено внимание. Време му е да проумее колко хубава и мила дама е тя и ако моето внимание може да допринесе за това, ще съм доволен и ще се махна.

Клара спря и го изгледа.

— Само това ли се крие зад държането ви? Сърцето ви не взима ли никакво участие?

— Моето сърце — увери я той — и я потупа успокоително по ръката, — е прекалено натъртено и уязвено, за да изживява нещо. Особено за човек, от когото толкова се възхищавам и ценя толкова високо като госпожица Хоуел. Мога само да ви кажа, че изпитвам към годеницата на лорд Сивърн нещо като роднински чувства.

— Истина ли е, Лед?

— Зная какво е да обичаш и да не си обичан.

— Знаем го донякъде всички.

Той вдигна учудено вежди.

— Предполагам, че нямате предвид съпруга си, лейди Клара. Той ви обича до границите на лудостта. Дори по-силно. Все още не съм решил дали сте на сигурно място до него или не.

Нито пък аз, помисли си Клара, но за такива тревоги беше вече твърде късно. Освен това и Люсиен я обичаше, макар и малко налудничаво и въпреки че мрачните му настроения го превръщаха в мълчалив, неприятен спътник. Откакто бяха женени беше изпадал няколко пъти в такова настроение и тогава се беше отдръпвал напълно от нея, но щастливите дни и нощи, които й подаряваше компенсираха всичко. Дори леля й Ана призна най-сетне, че Люсиен е мил и всеотдаен съпруг, много по-добър от други мъже.

— Разбира се, че не бих повярвал той да е способен да ви вдигне ръка — продължи Кърлейн, — но думите могат да са оръжие не по-малко кораво от юмруци. Ако ви даде някога повод за загриженост, скъпа, знаете, надявам се, че съм винаги на ваше разположение. Ако ви потрябва помощ, достатъчно е само да ми кажете.

— Дотам няма да се стигне, но ви благодаря — Клара наведе глава и го изгледа усмихната. — Да ви призная ли, наистина не мога да кажа дали вие и моят съпруг сте приятели или врагове. Има периоди, когато сякаш се разбирате добре, но друг път отново имам чувството, че между вас нещо не е на ред. Същинска загадка е за мен.

— Боя се, че ще си остане — каза той. — Всеки случай мога да ви уверя, че не съм нито негов, нито ваш враг. Охо, ето че лорд Калън идва насам, люто разгневен. По-добре ще е да ви целуна ръка, за да бъде ядът му оправдан. — Той се наведе и го направи много пресилено.

— Милорд — поздрави Клара радостно мъжа си, — какво ще кажеш за моя пикник?

Той я хвана за ръката и я привлече плътно към себе си.

— Намирам, че е чудесен. Всичко, което правиш, е чудесно, Клара. — След това той я прегърна пред Кърлейн и всички останали през кръста и я целуна продължително и собственически, така че тя можа да си поеме дъх едва след като той я пусна. — Кърлейн — поздрави Люсиен пренебрежително другия мъж, като продължаваше да държи Клара през кръста. — Надявам се, че се забавлявате, нали?

— О, много — увери го лордът. — То не може и да е другояче, когато лейди Клара е домакинята.

— Съвсем вярно — съгласи се Люсиен.

На Клара й се стори, че двамата мъже ей сега ще се скарат. Думите им прозвучаха прекалено сковано, за да са искрени.

Докато двамата мъже се гледаха, над тях надвисна тягостно мълчание, после Клара се изкашля и каза:

— Надявах се, милорд, че ще ми помогнете да убедя лорд Кърлейн да се присъедини довечера към нашата компания във Воксхол. Уверих го, че ще е много приятна компания.

— О, да, — потвърди добросъвестно, но неохотно Люсиен. — Моля, елате с нас, Кърлейн. — Прозвуча така, сякаш би предпочел да се остави да му извадят зъб.

— Благодаря — отвърна пак така безрадостно Кърлейн. — Но се боя, че вече имам ангажимент за тази вечер, въпреки че заради чудесната компания на лейди Клара, бих предпочел да не е така.

— Колко жалко! — измърмори Люсиен.

— Наистина — потвърди Кърлейн. Клара пак се изкашля.

— Мисля, че един от слугите иска да говори с мен. По-добре да отида да видя какво става.

Люсиен пусна жена си и я проследи с поглед. Когато тя вече не можеше да го чуе, каза:

— Ценя такта, с който отклонихте поканата на Клара.

— Не беше такт — обясни Кърлейн. — Наистина имам уговорка за довечера. Но разбирам и ценя вашата загриженост. Аз също не бих искал съпругата ви да разбере за нещо толкова грозно като нашия бас — той вдигна ръка и заразглежда, привидно разсеяно, ноктите си. — Готов ли сте да гледате на облога като на загубен?

— Не. Още не.

— Е, добре — отговори бързо Кърлейн, отпусна ръка и се усмихна, — за в случай, че някой ги наблюдава. — Аз съм търпелив човек. Радвам се, че бяхме известно време сами. Бих искал да ви предупредя за нещо грозно, което ще се случи в края на седмицата.

— За какво става дума? — втренчи се в него Люсиен.

— Памела Холинг — отговори Кърлейн. — Има намерение да публикува в следващия брой на „Глед Тайдингс“ една от своите злобни карикатури. Трябва да представлява файтон със счупена ос в тъмна улица и трима души, двама мъже и една жена, един от мъжете държи във всяка ръка пистолет и очевидно има достатъчно барут, за да стреля и трети път. Мисля, че е излишно да ви обяснявам какво трябва да означава тази сцена.

Люсиен си пое дълбоко дъх, а когато гласът му престана да трепери, попита:

— Отдолу има ли текст?

Кърлейн кимна.

— Греховете на бащата.

Беше по-злобно отколкото Люсиен бе очаквал и той примига недоверчиво два пъти, преди да се овладее.

— Тя е злобна жена — каза съчувствено Кърлейн, а на лицето му беше изписано разбиране.

— Джак ми каза, че сте се помъчили да му станете приятел. Предполагам, че трябва да ви благодаря, въпреки, че се правите на глупак. Памела е жена, на която не може да се има доверие. Но това сега сигурно сте си го измислили сам.

— Нека си призная, че трябваше да променя мнението си за вас, милорд. Сигурно са много малко мъжете, способни да покорят така успешно една жена и то за по-дълго време. Вие или сте идиот, или луд. Или природата ви е такава, каквато аз изобщо не мога да си представя.

Люсиен не можа да не се засмее.

— Може пък да съм мазохист, не допускате ли?

— И така да е — въздъхна Кърлейн, — не бих решил, че е много забавно. Ако позволите да го кажа — лейди Холинг е злокачествено заболяване.

— Кажете каквото желаете — насърчи го Люсиен, — то няма да засегне нито Памела, нито мен. Допреди няколко месеца на тема вашите чувства и двамата щяхме само да си умираме от смях. Щяхме да полеем наученото с шампанско. Защото нашите разговори протичаха все по този начин. Може наистина да е странно и извратено — призна Люсиен, — но вие не бихте разбрали хора като Памела и мен, каквото и да се опитвам да ви обясня.

— Напротив, щях и то по-добре отколкото си мислите — каза Кърлейн. — Жестокостта може да бъде не по-слаба дрога от опиума.

— Да — кимна леко Люсиен. — Наистина е дрога, макар и такава, от която бих искал да отвикна. Заради съпругата си.

— Това ме радва, милорд.

— Не ме интересува, Кърлейн. Благодарен съм ви все пак за вашето откритие. Трябваше да го предвидя, но се разсеях. Няма да забравя услугата, която ми направихте.

— Не го направих заради вас.

— Давам си сметка за това.

— Ами добре — измърмори Кърлейн. — Ще се погрижите ли за лейди Холинг?

— О, да — обеща Люсиен. — Ще се погрижа за нея. Не се съмнявайте.