Мери Спенсър
Магията на страстта (18)

18

За Люсиен се оказа трудно да се придържа към възприетите отскоро възгледи за любовта и нейните предимства, когато, вече в Барингтън, влезе в салона и свари там съпругата си и Блейксли един до друг и събрали глави, да се смеят толкова интимно, че сви неволно ръцете си в юмруци. Сякаш през червена пелена видя пред себе си сцена отпреди много години, с тази разлика, че тогава двойката беше отишла много по-напред. Неговата майка и любовникът й, легнали на дивана, отначало се ужасиха, когато той неволно ги прекъсна, после се смутиха, оправиха набързо дрехите си и се разсмяха, както сега Клара и капитан Блейксли, сякаш на чудесна шега, която можеха още дълго да споделят.

Люсиен трябваше да премига, за да отпъди първата картина и да признае, че както Клара, така и нейният гост бяха напълно облечени и че съпругата му не правеше нищо необичайно, а само развличаше в салона си стар приятел от детинство. Тя не беше жестока като неговата майка, Клара никога не би го ранила по такъв начин, дори да имаше достатъчно основания да го стори. Той се замисли над казаното от Робърт и трябваше с известно притеснение да признае, че Роби има право и той навярно е наследил склонността си към жестокост от своята майка. Досега тази мисъл не му беше минавала през ума и тя никак не му хареса.

— Люсиен, прибрал си се!

Клара и Андрю Блейксли станаха, Клара с малко уплашено лице и нервна, а Блейксли сякаш зарадван, че го вижда.

Клара тръгна с простряна ръка към него, Люсиен инстинктивно я хвана и усети колко е студена.

— Толкова се радвам, че си дойде — каза тя и той прочете в очите й загриженост. Какво, по дяволите, беше очаквала? Че ще я набие? Ще я навика? Или Памела все още я преследва?

Люсиен прецени бързо възможностите си. Да се отдръпне зад ледена стена, беше винаги предпочитаната му тактика, последвана от сарказъм и силен яд. По този начин можеше за броени минути да разплаче Клара и да тласне Блейксли дори до там, че да го извика на другата сутрин на разсъмване на дуел. При ужасната ревност, която изпитваше, тъкмо това щеше да го задоволи и доскоро би направил, без много-много да му мисли. Вместо това реши да изчака да види какво ще стане, ако се държи като нормален съпруг.

Той вдигна ръката на Клара, целуна пръстите й, а после я покри с топлата си ръка.

— Скъпа, съжалявам, че излязох тази сутрин, без да ти се обадя. Бяхме се уговорили с Роби да закусим заедно и не исках да те будя.

— С Роби? — повтори тя тихо и на лицето й се изписа облекчение. — О, радвам се. Надявам се, че си прекарал приятна сутрин. Вие двамата вече рядко се виждате на спокойствие.

Той веднага разбра, че се е тревожила заради Памела, и сведе поглед към ръцете й, за да не види Клара колко го е трогнало това. Беше сладкото съзнание, че той означава достатъчно много за нея и не бива да допуска тя да изпитва, та, макар и сянка от ревност.

— Да, прекарахме една приятна сутрин, благодаря — отговори с усмивка. — Следващия път, ако искаш, можем да отидем заедно при него. Блейксли, добре дошъл в Барингтън. — Той подаде на другия мъж ръка и се опита радостта му да прозвучи убедително, въпреки че в себе си пращаше човека по дяволите. Или поне през вратата навън, за да получи Клара само за себе си.

Беше лесно и изключително приятно, констатира той през последвалия половин час, да мислиш само най-доброто за хората, а не най-лошото. Клара седеше на канапето до него и срещу Блейксли, държеше ръката му и му се усмихваше дори, когато той мълчеше. Стараеше се, изглежда, както и той, да отхвърли всичко неприятно, което се бе случило предишната вечер и да се убеди, че бракът й продължава да е щастлив. Блейксли не беше лошо момче, макар да беше луд по Клара. Изглежда приемаше все пак, че Люсиен има неограничени права над нея, затова се държеше прилично и приятелски. Въпреки хладното подводно течение, което не му убегна.

— Клара — каза Андрю Блейксли, след като изпи още една чаша чай, — имаш ли рецептата на пудинга от кафяви сладки, който майка ти редовно приготвяше за пикниците? Имаше вкус на бренди и на орехи, спомняш ли си?

— Разбира се! Един от любимите десерти на мама. Имам рецептата.

— Ще бъдеш ли така мила, да ми я запишеш, преди да си тръгна? Съжалявам, че ще те затрудня, но съм я обещал на един приятел. А после вече наистина ще трябва да си вървя.

Клара обеща да я донесе след минути и отиде да търси госпожа Макинес. Все още прави, след като тя излезе, двамата мъже се погледнаха открито.

— Надявам се не ми се сърдите, че посетих Клара докато ви нямаше? — попита Андрю Блейксли след кратко мълчание. — Дойдох рано и се надявах да ви сваря.

— Съжалявам, че не стана така — отговори Люсиен. — Ако Клара не ви е наляла до козирката с чай, не бихте ли желали да ви предложа някоя по-интересна напитка? — Той посочи един поднос с шери, бренди и вино.

— Да, благодаря, едно бренди би ми дошло добре.

Люсиен наля и на двамата, подаде чаша на капитан Блейксли и се приближи към огъня, за да изчака. Беше му ясно, че гостът нарочно е отпратил Клара.

— Допускам, че не съществува добър начин да ви го кажа — подхвана Блейксли и застана срещу Люсиен. — Имам чувството, че трябва да ви се извиня за мъчителната ситуация снощи във Воксхол. Прекалено късно разбрах какви са отношенията ви с лейди Холинг. Беше непростимо лейди Клара да трябва да бъде представена на вашата метреса, така че ви се извинявам.

Люсиен се усмихна и отпи голяма глътка бренди.

— Освен това — продължи капитанът притеснено, но не и по-малко решително, — исках да кажа, че много държа на Клара. Тя е моя приятелка от години и нейното щастие означава много за мен. Не бих желал тя да бъде наранена.

Люсиен вдигна вежда.

— Допускахте ли, че аз можех да го искам? Да я нараня?

— Не е невъзможно — отговори Блейксли, без да се замисля. — Познавам Клара по-отдавна от вас.

— Не — прекъсна го грубо Люсиен. — Не я познавате. Тя беше моя още преди да се е родила. Никой не я познава по-добре от мен.

— Така да е — продължи търпеливо Андрю Блейксли, — но ще се съгласите, вярвам, че я познавам добре.

За Люсиен това не беше важен въпрос и той само сви леко рамене.

— Вашите отношения с лейди Холинг могат дълбоко да наранят Клара. Тя винаги е вярвала във вечната любов. Клара нищичко не разбира от метреси и жени с нисък морал. Моля ви само, както би го направил всеки почтен мъж, да внимавате щото личните ви наклонности да не я засегнат.

Отговорът на Люсиен бе изречен с мъртвешко спокойствие.

— Капитан Блейксли, нима искате да намекнете, че нарочно съм го замислил така щото моята съпруга и моята метреса да се озоват по едно и също време във Воксхол?

— Разбира се, че не. Просто реших, че е подозрително и, откровено казано, отвратително, че така добре се възползвахте от създалите се обстоятелства.

— Лейди Холинг не е моя метреса — заяви той, — и не съм я чакал в онова тъмно кътче във Воксхол. Колкото и лоша да е, според вас, моята репутация, дори аз не бих отишъл толкова далеч, че да поддържам връзка с друга жена, докато съпругата ми е на един вик разстояние.

Блейксли го изгледа недоверчиво.

— След като си тръгнахме, лейди Холинг ми даде да разбера, искам да кажа, че тя ми обясни…

— Мога добре да си представя какво е искала — обясни с усмивка Люсиен. — Нещо повече, аз сякаш я чувам. Но ви моля да ми повярвате, че правите голяма грешка, ако вярвате или се вслушвате в онова, което тя ви казва. Не ви дължа нищо, но заради Клара ви предупреждавам — стойте по-далеч от лейди Памела Холинг. Тя е опасна жена.

— Милорд, боя се, че говорите зле за жена, която винаги е била много мила с мен.

Люсиен отново се засмя и поклати глава.

— О, Блейксли, ако Памела можеше сега да ви чуе, щеше да се изсмее. Чуйте, вие не сте глупак, иначе нямаше да останете жив след толкова сражения. Майстор на военното изкуство като вас ще прозре по-бързо от всеки друг майстор във воденето на война, но въпреки факта, че Памела е толкова добра актриса, ако се вгледате по-внимателно, скоро ще разберете, че тя играе. Не се ли учудихте да срещнете жена като нея на място като Воксхол?

— Нейна позната я е завела със себе си, въпреки нейното желание — обясни Блейксли. — Тя беше ужасена да се озове в такова заведение.

Люсиен вдигна очи към небето.

— А как се случи и вие да сте там? Момент, оставете ме да довърша. Възможно ли е да ви е довел мъж на име Росуел?

Блейксли се изчерви, но леко.

— Аз наистина се запознах в „Стражите“ с Росуел — призна той. — Каза ми, че е издател. Познавахме се съвсем отскоро, когато той ме покани да поиграем една вечер хазарт. Приех и той искаше да отидем на някое от обичайните места. Бауд Клакстън беше наистина изненада.

— Да, мога да си представя.

През следващите няколко минути Люсиен направи за събеседника си кратък преглед на отношенията, които бе имал с Памела, на тези между Памела и Росуел, както и начина, по който Блейксли е трябвало да бъде заплетен в интригата.

Когато свърши, Блейксли го изгледа мълчаливо.

— Закълнете ми се, че казвате истината — настоя той най-сетне. — Твърдите, че лейди Холинг ме е използвала, само за да ви върне при себе си?

— Мисля, че по-скоро, за да нарани Клара — каза Люсиен. — Но ви се кълна — казах ви истината.

Блейксли кимна.

— В такъв случай аз ви благодаря, милорд и отново ви искам извинение. Моля ви да разберете, че съм решен повече от когато и да било, да бдя над добруването на Клара. Аз съм й напълно и лоялно предан и ако тя поиска един ден помощта ми, непременно ще я получи.

— Вашето предупреждение е почтено — каза Люсиен. — Но сега и аз искам да ви предупредя. Обичам жена си и не ще позволя нито на вас, нито на друг мъж да застане между нас.

— Аз също обичам Клара — каза откровено Блейксли. — Ако видя, че заради вас или лейди Холинг или който и да било друг тя се почувства дълбоко уязвена, ще направя необходимото, за да я отърва от създалата се ситуация.

— Добре е, че сме на едно мнение. — Люсиен се обърна, защото Клара влизаше с къс хартия в ръка. Това, че веднага отиде при него, а не при Блейксли, накара сърцето му да затупти по-силно от гордост и радост. Тя остана до него и докато се сбогуваха с госта и тя се наведе за миг да целуне Андрю по бузата, преди той да се поклони и да си тръгне.

Когато вратата се затвори зад него, Люсиен я прегърна, привлече я към себе си и леко я целуна. Тя лежеше сякаш вцепенена и толкова напрегната в обятията му, че изглеждаше по-крехка от обикновено.

— Не ти ли е добре, Клара? — попита той и я погледна в пребледнялото лице. Не беше сигурен дали бледността й се дължи на бонето или на роклята, които носеше, или трябваше да си го обясни с държането си миналата вечер? Беше близко до ума. И той не спа добре след всичко, което се случи между тях.

— Може би съм малко уморена — отговори тя. Погледът й остана прикован към копчетата на дрехата му. — Но посещението на Андрю ме зарадва. Толкова отдавна не бяхме разговаряли. Той беше вече от половин час тук, преди ти да си дойдеш. Но дотогава в стаята беше и един слуга. Тъкмо го бях пратила да донесе пресен чай. — Тя вдигна ръце и оправи вратовръзката му. — Личи си, че тази сутрин си се облякъл сам — забеляза тя с престорен укор. — Сам ли се избръсна?

— Да. — Той хвана едната й ръка и я потри в бузата си, по която вече беше набола брада. — При това със студена вода. На всичкото отгоре си порязах врата. — Той продължи да държи здраво ръката й и когато тя поиска да свали вратовръзката, за да види раничката.

— Клара — каза меко той и целуна дланта й. — Зная, че не си правили с Андрю Блейксли нищо друго, освен да седиш тук с него и да пиеш чай. Онова, което ти казах миналата нощ, беше грешка, грешка беше да ти го казвам, погрешен и начинът, по който ти го казах. Отдавна и неразумно те ревнувам от мъжете, които ти се възхищават. Не ми е лесно да се боря с това, но се опитвам. Дълбоко съжалявам за провиненията си миналата нощ и за държането си след това. Моля те, прости ми.

Очите й плувнаха в сълзи, още щом той заговори, а когато свърши, те вече потекоха. Тя подсмърчаше, примигваше и още две сълзи потекоха по бузите й.

— Люсиен — прошепна тя, но все още не го поглеждаше. — Аз също съжалявам.

Той я прегърна и я притегли силно към себе си. Тя притисна лице към рамото му и продължи да плаче, а той свали коприненото боне и я погали по косата.

— Имаш ли уговорена среща за днес?

— Б-бела — изпелтечи тя през сълзи. — Искахме да ходим по покупки.

— Ще й пратя бележка, че съжаляваш, но няма да можеш — каза той и почна да я люлее. — Ще съобщя и на семейство Ландлър, че довечера няма да отидем у тях. Клара — той хвана лицето й с две ръце и го вдигна към себе си — ще те сложа веднага в нашето легло горе и ще спя с теб. Ако искаш, разбира се. Но преди това трябва да ти кажа нещо. Както и да са изглеждали нещата снощи, лейди Холинг не е моя метреса. Не ти дължа обяснения за времето преди да станеш моя жена, но ти се кълна в бога, че след сватбата не съм спал с друга жена, освен теб. Нямам метреса и не желая да имам. Ти си единствената жена, която желая. — Той се усмихна. — И ако само си помислиш, любима, колко често сме изпълнявали съпружеските си задължения, ще признаеш, че просто не бих могъл да имам достатъчно енергия, за да се справя с още една жена, дори да го исках.

Тя се изчерви.

— Тъкмо това се питах, Люсиен.

Той наведе глава, целуна я нежно и с цялата любов, която изпитваше към нея.

— Можеш да попиташ леля си, дали ти казвам истината — измърмори той. — Сигурен съм — тя би потвърдила, че да се изпълни такъв план — максимум би било същинско чудо.

Клара се разсмя през сълзи и си избърса бузите. После обви шията му с ръце и дълбоко въздъхна.

— Занеси ми горе и спи с мен — помоли го тя. — Вече не искам и да си спомням за вчера.

— Аз също — каза той тихо, вдигна я на ръце и тръгна към вратата. — Нека заличим този спомен и да го заместим с нов.

След няколко часа Люсиен слезе по стълбата в кабинета си. Би желал да се върне в леглото, където остави Клара дълбоко заспала, но трябваше да изпълни известни задължения, които не търпяха отлагане.

Люсиен седна с чаша бренди на бюрото и се залови да напише няколко писма. Първото беше до Бела и с него се извиняваше задето едва сега й съобщава, че Клара няма да може да отиде с нея да пазарува, но обещава на другата заран да я посети. Второто съдържаше отказ, отправен към лорд и лейди Ландлър и Люсиен го състави особено грижливо, защото беше наистина много невъзпитано да откаже толкова късно.

Следващото беше доста дълго писмо до секретаря му в Пеъруд, с което го осведомяваше, че двамата с лейди Калън имат намерение до края на годината, но може би и след малко повече да се преместят там. Искаше всичко да е готово, за да бъде посрещната новата виконтеса както подобава.

Следваха още няколко кратички писма: едно до неговия иконом, в което ставаше дума за приходи, второ до Рагет, собственика на „При Уайт“, в което настояваше изходът от известния облог да бъде записан в книгата. Две следващи бележки бяха адресирани до Джак и Улф, в тях той се извиняваше за загубите, които са понесли във връзка с облога и им обещаваше като компенсация да кръсти на тях бъдещите си първи две деца. Освен това ги питаше дали биха приели женските форми Джаксония и Улфайна, в случай че са момичета. Докато залепваше пликовете, вече си представяше смеха на приятелите си. Каза си, че те сигурно ще се радват за него. Трябваше да се смята щастлив, че има двама приятели, в които може да има пълно доверие.

Последва кратко и твърде сантиментално писмо до неговия чичо, с което му съобщаваше, че иска да се премести с Клара в Пеъруд, за да приложи там на практика всичко, което е научил от Роби за любовта и добротата. Освен това там двамата щели сериозно да поработят, за да превърнат Роби в най-младия лондонски дядо. Нарочно написа думата дядо и добави, че Роби и Ана, ако се оженят, и пожелаят да имат деца, така ще объркали всичко живо, че никой няма да успее да се оправи в семейните им отношения.

Най-накрая писа на лорд Кърлейн.

Дължа ви голяма благодарност задето направихте каквото желаех и осведомихте лейди Холинг за вчера, а именно, че ще бъда във Воксхол, а също и задето така добре заприказвахте Росуел. Зная, че колкото и неблагодарна да беше задачата, тя донесе добри плодове. Джак успя и всичко е наред. Благодаря ви не само от мое име, но и от това на съпругата си. Ако мога да направя нещо за вас, трябва само да ме помолите. Винаги съм на ваше разположение.

Имам още един дълг, който трябва да изплатя — за облога, който сключихме преди няколко месеца в „При Уайт“. С настоящето ви обявявам за победител. Рагет вече е осведомен и моят иконом ще ви потърси в близките дни. Лейди Калън и аз скоро ще напуснем Лондон и ще заминем за нашето имение в провинцията. В случай, че не ви видя пак, приемете моята благодарност и най-добрите ми пожелания.

Ваш Калън.

Когато всичко беше готово, сгънато и запечатано, Люсиен даде писмата на своя домоуправител.

— Погрижете се това да бъде доставено още днес. Трябва да сте сигурен, че всяко писмо се е озовало в ръцете на посочения адресат. Разбрано?

— Да, милорд.

— Изпратете някой от конярите в Пеъруд да предаде съобщението за господин Коуфри.

— Той веднага ще тръгне, милорд.

— Много добре.

Люсиен остана още известно време в стаята си, изпи си брендито, загледа се в нещата, променени от Клара и в онези, които си бяха останали каквито са били по времето на баща му.

Имаше спомени от тази стая, както и от цялата къща. Но тези от кабинета бяха, може би, най-ярките. За последен път видя баща си именно тук. Беше през последната му ваканция преди Итън и преди родителите му да починат.

— Но на всичко това вече съм сложил край — измърмори той и се вгледа в портрета на баща си, окачен над камината. — Сложих край на всичко. В този миг погребвам теб, и майка и Гансли и всичко, което се е случило в тази проклета къща. Барингтън принадлежи сега на мен и на Клара. И ми е все едно колко призраци живеят тук. — Той вдигна пред портрета чашата си за наздравица и я пресуши. — От днес нататък — каза той и остави чашата на бюрото, — от днес нататък моят живот принадлежи на мен. А не на теб или на моята майка.

Той затвори очи, стисна зъби и се постара да намери причината за четиринайсет години гняв и ядове.

— Проклети да сте и двамата! — изрече той. Лицето на баща му го гледаше неподвижно. — Сред безкрайните си бъркотии вие не помислихте нито веднъж за мен. А аз ви уважавах. — Очите му плувнаха в сълзи и той си разтри лицето, за да се овладее. — Но всичко беше дотук — каза си Люсиен. — Моите деца не бива да научат нищо, а аз трябва да престана да измъчвам жена си. Роби е прав. Няма да допусна да ми се случи, само защото ви се е случило на вас. — Той вдигна глава и погледна отново портрета. — Аз те обичах — каза той, — но вече няма да плащам за твоите грехове.

Той изгаси свещите и каза на един слуга, че искат вечерята да им бъде сервирана в неговата стая. После се качи в спалнята, където жена му още спеше. Люсиен се съблече и се пъхна до нея, за да се наслади на топлината на нейното тяло. Тя измърмори нещо и се притисна към него, сложила ръка на гърдите му.

— Колко е часът? — попита тя сънено и той не можа да не се засмее.

— Късно е — прошепна и я целуна. — Време е за сън.

По-късно щеше да я събуди, да хапне и да се изкъпе заедно с нея. Засега му стигаше да я наблюдава в съня й и да знае, че на другата сутрин за тях двамата всичко ще бъде ново.