Мерилайл Роджърс
Реликвата (3)

Глава първа

— Татко! — Лиз коленичи до леглото на стареца и притисна в дланите си ръката му, някога здрава и силна, а сега немощна.

Тежки драпирани завеси спираха лъчите на късното следобедно слънце и така затъмняваха стаята, че мебелите в нея приличаха едва ли не на зловещи сенки.

— Охо, Мис Елизабет, слава на бога, най-сетне пристигна… и то навреме.

Проницателните сини очи се спряха на внушителната фигура на лекаря, който стоеше прав пред леглото. Доктор Фаръл, по принцип кротък човек, напълно лишен от желание да привлича вниманието върху себе си, сега изглеждаше обезпокояващо разтревожен. Навреме? Какво искаше да каже той? Нима краят на Самуел Хюс бе толкова близо?

Докато сърцето й не спираше да бие силно и настойчиво, Лиз отново се взря през здрача на стаята в мъгляво очертаната фигура, заровена в юргана. Изтръпваше при мисълта, че този изнемощял, повален на легло човек, бе онзи червендалест, здрав като бик неин баща, какъвто го бе познавала през целия си живот. Ако телеграмата я бе изпълнила с тревога, при настоящата гледка тя просто не бе на себе си от страх.

— Тръгнах не по-късно от час след като пристигна телеграмата, но преди Оклахома влакът започна да закъснява поради снежна буря.

Отчаянието, породено от ненавременно развихрилия се гняв на бурята, все още затъмняваше погледа, който обикновено те сепваше с тюркоазен блясък.

— Елизабет — Самуел се помъчи да вдигне главата си, но немощният му вик потъна в тишината и той се отпусна на леглото, сякаш това съвсем малко усилие го изтощи.

— Оттеглете се, мис Елизабет — прошепна настоятелно доктор Фаръл. — Не знаех кога точно ще пристигнете и дадох на баща ви лекарство, което ще му осигури тази доза почивка, от която той отчаяно се нуждае. Елате — със съжалителна усмивка докторът я подкани да мине пред него. — Най-доброто, което можем да направим за него сега, е да го оставим да поспи. А през това време аз ще ви кажа как стоят нещата.

Лиз целуна безжизнената ръка, после я положи на гърдите на баща си и неохотно се изправи, за да последва семейния доктор навън от стаята на болния. По природа упорита, тя никога не бездействаше, когато предприемането на някаква стъпка предполагаше дори съвсем малка надежда за по-бързо разрешение. Но изправила се пред сериозната болест, тя се сблъска с нещо, което не бе по силите й да промени. Нейната безпомощност да направи каквото й да било превърна първоначалната й тревога в отчаяние.

— Ох! — изпъшка Лиз, когато Марни, някогашната й гувернантка, а сега домакиня в къщата на баща й, затегна връзките на корсета. За да си възвърне кислорода, въпреки старателно пристегнатия си гръден кош, тя пое няколко малки глътки въздух.

Отвратителният корсет бе за Лиз символ на всичко, което тя считаше за омразно в градския живот — толкова силно я стягаше, че можеше да я задуши. Направи гримаса на отвращение от самата себе си. Изминал бе малко повече от един ден и тя вече копнееше за широките открити пространства на Дабъл Ейч и за свободата да бъде господарка на своя собствен живот. Но не сега. Не сега. Как можеше да бъде такава егоистка, да мисли за собствените си желания, когато баща й бе толкова болен? Ако той бе могъл да направи далеч по-трудното — да посрещне нея, която идваше от толкова далече, как смееше тя да се оплаква от незначителния дискомфорт.

— Заради татко! — Лиз се обърна към огледалото с купидончета по ъглите, което майка й бе купила на малкото си момиче, и направи физиономия на отразения в него образ — на прилично прибраната коса и прекалено богатата дантела, обрамчваща ленената шемизетка, затворена в желязната прегръдка на дебело подплатения корсет.

Доктор Фаръл изрично бе предупредил Лиз да бди над спокойствието на бащата. По-точно, бе я посъветвал на всяка цена да предотвратява изблиците на невъзможния нрав на Сам. Ако тя не успееше, болното сърце на стария можеше да го предаде.

— Само заради татко! — Лиз се извърна, за да издърпа от полирания гардероб от черешово дърво първата рокля, на която попадна ръката й.

— Не сте ли взели нещо по-подходящо, мис Лизи?

Лиз надникна изпод полуоблечената рокля и поклати глава.

— Не и сега, когато татко е болен. Дойдох само с това, което е на гърба ми. Освен това смятах, че ще се грижа за него, а не че ще забавлявам гостите.

Тя раздразнено сбърчи лице. Това бе самата истина, но не цялата. Практичните дрехи, които неизменно носеше през делниците на ранчото, дори и скромните рокли за посещения в църквата и на събирания, едва ли биха подхождали за този случай.

Шита за ученичка, плисираната рокля съвсем не отиваше на нейните двадесет години. Все едно, Лиз се напъха в роклята. Никога не се бе тревожила за това кое е модно и кое не, а и сега съвсем не бе моментът да започне да го прави, независимо от лошо овладяното недоумение на Марни.

Веднага щом се озова в салона на приземния етаж, Лиз се отправи към баща си, който чакаше, облегнат на цяла купчина басмени възглавнички.

— Татко! — Както бе коленичила до него, Лиз нерешително подхвана темата, която се страхуваше, че може да възпламени стария и да го изложи на риск. — Сигурен ли си, че е разумно при тези обстоятелства да се наемаме със светски задължения?

— По-сигурен от всякога — тайнственият отговор и блясък в очите, сини като нейните, породиха нови въпроси у Лиз, но нямаше как да получи техните отговори, тъй като в този момент икономът Дейвис оповести пристигането на госта за вечерта.

— Негова светлост дук Ашли.

Като си представи стария и изсушен благородник, когото очакваше да се появи, Лиз все пак не забрави дълга си да го посрещне почтително: стана и направи няколко крачки към вратата, където се закова на място.

Дукът бе зашеметяващо красив, с гарваново черна коса, подчертана от посребрели кичури по слепоочията, които се съчетаваха със студения сребърен блясък на очите му. Защитната й реакция се събуди моментално. Лиз нямаше доверие на изключително красиви мъже. Малкото от тях, които бе наблюдавала от безопасната дистанция на юношеството по време на бизнес събиранията на баща си, бяха прекалено обиграни, с преувеличеното съзнание за собственото си значение. Тя бе свидетел на това как те се оказваха опасност за сърцата и дори за добродетелта на наивно податливи представителки на женския пол. А този мъж бе решително най-привлекателният от всички тях. И най-опасният.

— Грейсън, позволете ми да ви представя дъщеря си Елизабет — гласът на седналия бе тих, но твърд.

— Самуел, да не би да си болен?

Лиз забеляза удивителната грация, с която посетителят минаваше покрай нея, наистина удивителна — за необикновения му ръст. Мъжът се спря близо до домакина.

— Трябваше да ми изпратиш известие — нахока го чернокосият. — Вечерята ни можеше да бъде отложена за по-подходящ момент.

— Пфу! — Самуел немощно махна с ръка. — Може и да не дойде по-подходящ момент. Освен това зная, че престоят ти по нашите земи е ограничен и трябва да бързаме със сделката.

— Дъще — в този момент Самуел повдигна глава и отправи любяща усмивка към дъщеря си, — запознай се с Грейсън Брант, осмия по ред дук на Ашли.

Кроткото изпухтяване, заместило в случая доста по-пиперливите ругатни, които обикновено излизаха от устата на баща й, развесели Лиз. Докато техният гост се изправяше в цял ръст, трудно удържим смях танцуваше в дълбоките сини очи, които се срещнаха с другите — искрящите със сребърен блясък.

Грей се приближи, за да поеме ръката на своята домакиня, докато в същото време разглеждаше отблизо жената, чието пристигане в Ню Йорк бе очаквал. Подозрението, че зад безупречно правилните черти на това лице се спотайва някаква палава веселост, го заинтригува до такава степен, че той забрави за първоначалното си удивление от нейната смайващо енергична фигура. Самуел му бе казал за червената й коса, но той си я бе представял или като златисточервеникавото на зората, или като тъмночервеното на превъзходен коняк. Ала нейното бе морковено червено, като на прясно откъснати моркови. Още по-удивителна бе кожата й — със златистия си оттенък тя бе способна да измести на заден план жените, които се нареждаха сред неговите познати, а после и да го накара напълно да ги забрави. Очите й бяха красиви — големи, раздалечени и с цвета на поразително ярък тюркоаз… ако и с поглед доста по-прям отколкото подобава на едно девойче.

— Удоволствие е за мен да се запознаем, мис Хюс.

Докато докосваше с устни ръката й, Грей се питаше дали с невинно бялата си рокля на ученичка тя не се опитваше да го заблуди относно годините си. Лиз премигна, докато се вглеждаше в тила на черната глава, при това осъзнаваше с все по-отблъскваща яснота неговия магнетизъм.

Докато освобождаваше ръката й, но все още близо до нея, Грей срещна нейния непоколебим и открит поглед и отхвърли възможността тя да се стреми съзнателно да го заблуди не само за възрастта си, но и за каквото и да било.

Мислено Грей се отказа от чувството, че е бил измамен. Въпреки че мис Елизабет Хюс в нищо не се покриваше с неговите очаквания, не го бяха подвели. Вместо това направо му бяха казали възрастта, откровено, макар и малко безцеремонно, както и за червената коса и за енергичната й природа. Сега, когато тя бе пред него, се опасяваше, че определението „енергична природа“ може би е толкова осакатяващо пестеливо, колкото и простото споменаване на това, че е с червена коса. Бяха подписани вече всички онези документи, които решаваха, че американският железопътен магнат се разделя с една значителна сума пари, за да види дъщеря си като дукеса. Самоиронията, която пробягваше по устните му, отстъпи пред един безспорен факт: дори и да не бяха подписани документите, Грей беше дал дума, а един джентълмен — един дук — никога не нарушава обещанията си.

Подложена на проницателно изследователския поглед на госта, Лиз се чувстваше все по-неловко. Присви очи, което се надяваше, че той ще схване като неизказано предупреждение да не си губи времето в опити да я омайва. Тя беше нащрек с мъжете — не искаше да бъде подчинена на властта на съпруга си. Не се нуждаеше от мъж, с изключение на някой, който да контролира работата в ранчото, за да върви всичко гладко. И разбира се, от баща си. Мисълта за Самуел Хюс рязко върна Лиз в действителността. Вниманието й светкавично улови замисления блясък в погледа на стария. По дяволите! Очевидно бе наблюдавала прекалено дълго презрения дук. Толкова дълго, че баща й бе взел предупреждението за интерес.

— Татко, може би е най-добре да ви оставя да си поприказвате…

— Вечерята е сервирана — звучният глас на Дейвис прекъсна предложението й.

Веднага след това икономът отстъпи назад, за да освободи вратата и за да може компанията от салона да влезе в трапезарията.

— Позволете ми — Грей предложи ръка на жената, буквално притисната между тревогата за болния си баща и раздразнението си от ситуацията… и от него.

Лиз нямаше друг избор, освен този да го хване под ръка, но все пак, докато се придвижваха, тя повдигна глава. Всяка черта на лицето й изразяваше гордо презрение.

Когато младите тръгнаха към трапезарията, Дейвис пристъпи зад господаря си и задвижи плетения стол, който дори мис Елизабет бе пропуснала да забележи, че е на колела.

— Пътували ли сте до континента, мис Хюс? — вежливо попита Грей, след като вече бяха седнали и предястието от пъстърва в лек винен сос бе сервирано от лакей в тъмен костюм и бели ръкавици.

— Не — най-краткият поглед придружи едносричния отговор на мис Лиз. Тя не пожела да прибави, че отвъд Атлантика почти нищо не привлича интереса й. Не фактът, че това би било прекалено грубо, я спря. Бе мотивирана единствено от решението да накара баща си да разбере по-скоро, че тя съвсем… абсолютно не се интересува от този повече от приемлив кандидат.

Бе станало отчайващо ясно, че баща й бе уредил тази вечеря с единствената цел да я срещне с дука. Трябваше наистина да положи усилие, за да не скръцне със зъби. Очевидно болестта бе превърнала баща й в точно толкова безсрамен сватовник, колкото и майката на дебютантка в обществото. Лиз не би позволила това! Тя не би направила нищо прибързано, с което да ядоса баща си, но не би направила и нищо, което дукът да може да изтълкува като насърчение!

Ако зависеше от Лиз, вечерята щеше да завърши в пълно мълчание. И това, при все галантните опити на дука да я въвлече в разговор. Неговите усилия бяха възнаградени с настойчиво отклоняване на поглед и такива обезсърчителни едносрични отговори, че той потърси помощта на мистър Хюс и се въвлече в почти изцяло еднопосочна дискусия на тема достойнствата на американската и британската железопътна система, съотнесени една към друга.

Всички участници изпитаха облекчение, когато прахосването на усилията на един талантлив готвач се прекрати. Обикновено жените след вечеря оставяха мъжете да се оттеглят с тяхното порто; така Лиз се надяваше, че ще може да избяга от присъствието на мъжете. Но сгреши.

— Лиз — слабият глас на Самуел, противно на логиката, придоби по-голяма сила от треперенето, — позвъни на Дейвис да дойде в кабинета ми.

Нетърпелива да направи всяка крачка, която ще ускори момента на освобождаването й, Лиз моментално вдигна малкия сребърен звънец. Докато неговият звън се разнасяше, баща й продължаваше да дава инструкциите си.

— Ти ще дойдеш с мен и Грейсън в кабинета ми.

— Защо? — Лиз се опита да отклони неочакваната и нежелана покана, въпреки че бе очевидно, че това не бе покана, а заповед.

— Имам важни новини за теб.

Лиз с нарастващ ужас извърна погледа си към техния прекалено и поразително красив гост. Какво общо имаше тази толкова доверителна новина, която можеше да бъде разкрита единствено в уединението на кабинета, с непознатия, чийто поглед се спря продължително на нея? В отчаяние тя мислено търсеше някой безобиден предлог. Беше ли свързан с железницата на баща й? Може би дукът се занимаваше със същия бизнес в своята страна? Затова ли темата доминираше в разговора на вечеря? Свиването на стомаха й опровергаваше тази възможност като неприятна шега.

Самуел Хюс водеше, придвижван със стола си от Дейвис. Лиз не отместваше поглед от пътеката — дебел турски килим, застлан в коридора, по който те преминаха, за да стигнат до малката, пълна с книги стая, където баща й се оттегляше винаги, откакто тя се помнеше.

Дейвис заобиколи масивната инвалидна количка и безшумно отвори добре смазаната врата. Широко бюро от махагон бе разположено пред единия ъгъл на стаята, така че оставяше свободно триъгълно пространство, което се заемаше от стойка за цветя и папрат в нея, специално подбран от майката на Лиз. Папратът бе достигнал забележителни размери и въпреки че зелените му разклонения настъпваха към стола на баща й и заплашваха да запълнят пространството зад него, той не позволяваше на никой да го измести от мястото, определено му от обичната съпруга десетилетия преди това. Докато с няколко маневри придвижиха Самуел зад бюрото, Грейсън настани Лиз в едно кресло и сам седна в друго.

— Елизабет… — Отпускайки ръце на лъскавата повърхнина на бюрото, Самуел направи пауза, за да прочисти гласа си, който очевидно се бе преуморил от няколкото думи, казани от него на вечеря.

Лиз се изпъна, застивайки в неудобно положение на тялото. С изключение на случаите, при които я представяше на някого, баща й никога не я наричаше Елизабет.

Усетил добре познатото упорство, което придаваше все по — твърдо изражение на долната част на лицето й, Самуел целенасочено обезоръжи дъщеря си с една малко тъжна и молеща усмивка.

— С голяма бързина се приближава краят на дните ми — Лиз отвори уста да отрече мрачното предсказание, но Самуел с трепереща ръка махна, за да предотврати нейните възражения. — Наближаването на неизбежния ми край ме направи по — чувствителен към неудържаните обещания, дадени от мен на смъртния одър на майката ти.

Несъзнателно Лиз бавно се отпусна назад, притискайки се в дебелата тапицерия на креслото, сякаш някак си можеше да избегне това, което се страхуваше, че ще последва.

— Знаеш, че съм се заклел да те видя образована не по-зле от другите, които встъпват в обществото.

— И ти си успял, татко, успял си. Наистина, аз превъзхождах съученичките си в училището за млади момичета на мис Браун. Знаеш, че бях тяхната най-добра ученичка във всичко — от езиците до ездата.

Треперещата ръка отново отклони протестите й.

— Наистина беше. Но това беше само едно от двете обещания, които дадох тогава.

Гъстите кехлибарени мигли се спуснаха на златистите й страни. Никога не бяха говорили за това, но тя знаеше от Марни. Знаеше.

— Обещах на майка ти да видя дъщеря ни добре уредена и, въпреки че според теб, за да удържим на дадената дума, е достатъчно да се грижиш за Дабъл Ейч, това не е така. Не, тъкмо това обещание не съм изпълнил, защото майката ти ме помоли и аз й се заклех да те видя добре задомена.

Лиз отвори очи и започна толкова силно да клати глава, че модно прибраната й прическа бе застрашена от разваляне.

— Преди няколко дни — безмилостно продължи Самуел, а гласът му подозрително се засилваше — аз и негова светлост подписахме официални документи, които се касаят за бъдещето ти.

Тюркоазни пламъчета проблеснаха и Лиз рязко се изправи.

— Няма да се омъжа за него! Нито ти, нито той можете да ме накарате да кажа думите, които ще направят това!

Грейсън бе достатъчно добре възпитан, за да стои до този момент като безмълвен свидетел на нарастващите разногласия между баща и дъщеря, но това вече бе обида, която той не можеше да пренебрегне. Имаше достатъчно жени от благороден произход, и с далеч по-голяма красота, в неговата собствена страна, които с радост биха приели честта, която тази американка грубо презря.

— Така да бъде — дукът се изправи и от височината на внушителния си ръст погледна ледено надолу към неблагосклонната годеница. — Договорът е анулиран.

Лиз отвърна на смразяващия му поглед с друг, така огнен, че бе в състояние да го изпепели.

Тогава, преди някой да успее да каже или да направи още нещо, крехкото напрежение от тяхното сблъскване бе разпръснато от пронизителен вик на болка, последван от звук от трошене. Те се обърнаха по посока на звуците.

Здраво хванал се за гърдите, Самуел Хюс агонизираше върху парченца от глинени съдове, откъснати папратови листа и върху раздробения на части плетен стол и прекатурената стойка за цветя.