Мерилайл Роджърс
Реликвата (13)

Глава единадесета

Мекият, плътен звук на ловен рог изпълни късния следобед. Сигналът за края на лова за този ден бе добре дошъл за Лиз. Тя отпусна стегната си стойка, като наведе към земята цевта на пушката, която все още държеше. Грей, още неколцина гости и техният домакин — граф на Хейтън, направиха същото.

Лорънс, който я наричаше Лизи — за раздразнение на Грей, се бе похвалил, че последното му гюме в падината, добре прикрито в основата на горист хълм, е съвършено избрано. Тъй като Лиз не знаеше нищо за неговия опит като ловец, тя приемаше това като хвалба.

Въпреки факта, че лекцията му не позволи на Лиз да обмисли и да осъществи плана си, тя бе благодарна на Грей, че й спести неудобството да пристигне за уикенда в „скромната“ — с десет спални — ловна къща на графа, съвършено неподготвена за непознатото преживяване. Нейният съпруг й бе обяснил подробно техниката на британската стрелба по птици. Разликата в терминологията за американците — лов на птици, а за британците — стрелба, обясняваше най-точно, според нея, причините за отвращението й.

Предния ден, в частния им вагон, докато пътуваха към селото, което бе най-близо до мястото на лова, Грей й обясни, как викачите — мъже в дълги бели палта — се движат през гората и удрят с пръчки стволовете на дърветата, за да изкарат птиците от скривалищата им. Ловците чакат, докато небето се покрие с птици, и с помощта на двама слуги започват обстрелването с три пушки. Мъжът отдясно подава на стрелеца зареденото оръжие, което, след като се изпразни по пернатите цели, преминава в ръцете на мъжа от вляво. Очите на ловеца не бива да се отклоняват от небето, докато не прозвучи второто изсвирване на рога, което известява идването на виканите и края на поредната стрелба.

Водена от желанието да докаже, че не отстъпва на нито един от присъстващите мъже, Лиз участваше в лова, въпреки че го приемаше като безсмислено кръвопролитие. Всяка от трите „стрелби“ за деня унищожи по неколкостотин птици и това избиване не можеше да бъде оправдано с теорията на Лорънс за прочистване на околността от вредители. Въпреки че винаги имаше много горски гълъби, сред простреляните птици наредени за оглед, се срещаха и доста други видове.

Гледката на освободените кучета, които душеха птиците, паднали при последния залп, отвращаваше Лиз. Английските ловци правеха безсмислено унищожение, което тя никога не би нарекла спорт.

— Моля? Не е спорт? — веждите на Лорънс се извиха презрително нагоре в отговор на обидата, нанесена от една представителка на женския пол, която стоеше сред най-добрите стрелци на Англия само защото от съжаление й бяха позволили да участва в мъжката игра.

Лиз не бе усетила, че мисли на глас. Тя се изчерви, но не се предаде:

— Къде е спортът, когато в небето има толкова птици, че е трудно да не уцелите нито една? Какво удоволствие може да се получи от безсмисленото избиване?

Грей бе очарован от прямата оценка на Елизабет, при която графът онемя. Тъй като все пак не бе сигурен как ще реагира Хейтън на такъв публичен упрек, отправен от жена, той застана до нея, за да я защити. В този момент другият проговори:

— Съжалявам, ваша светлост — зад изкуствената му усмивка се криеше подигравка. Демонстрирайки желание да успокои жената, Лорънс искаше да покаже на тези, които ги наблюдаваха, че проблемът е неин. Той искаше да им внуши, че тя се е оказала съвсем не толкова нечувствителна към кървавите спортове, както твърдеше, и че макар да се бе оказала отличен стрелец, нейното място не бе на това мъжко занимание. — Повярвах, когато казахте, че харесвате лова като спорт.

— Разбира се, но в спорта трябва да има честно съперничество — отвърна веднага Лиз. Сините й очи припламнаха в отговор на снизходителното отношение към нея. — Според това определение ловът трябва да изправи очи в очи ловеца и жертвата.

Тя нямаше да позволи на този мъж да я третира като предвзета дебютантка, която едва потиска поривите на стомаха си при вида на кръв.

— Вие играете нечестно, като плащате на други да подгонват дивеча към вас, за да го застреляте и после да оберете лаврите.

С Грей зад гърба си Лиз твърдо посрещна втренчения поглед на Лорънс. Тримата други стрелци и дори слугите им, които стояха на дискретно разстояние от господарите си, ахнаха. Лиз погледна назад с надежда за подкрепа, когато Грей нежно прегърна силните й рамене. На лицето му тя видя изписано открито възхищение и при тази гледка остана безмълвна.

— Ясно — усмихна се Лорънс, докато погледът му прескачаше между събеседницата му и мъжа й. Тук имаше възможности, интересни възможности. — Смятате, че вашите начини за лов са по-спортсменски от нашите?

Лиз кимна и вдигна високо главата си.

— Аз и сънародниците ми намираме, че тръпката в лова е да търсиш дивеча и да уцелиш тичащ елен или летяща птица без чужда помощ. Истинският спорт е състезание между природните инстинкти на животното и уменията на ловеца.

— Правилно — съгласи се Грей с емоционалните, но и логични аргументи на жена си. Ловът не бе любимото му развлечение, но нейният начин му се видя по-интересен от този, които бе принуден да използва сега.

Лиз бе доста изненадана от подкрепата на мъжа си. Тя мислеше, че го е ужасила с дръзкото си поведение, което със сигурност бе всичко, което той я бе помолил да не прави.

Развеселен от объркването, което неочакваният му отговор предизвика у жена му, Грей си помисли, че това можеше да се очаква. Тя нямаше откъде да знае погребаната, но все още тлееща антипатия между него и графа. Лорънс заговори отново:

— Всеки „мъж“ за себе си, а? Без господари и слуги? Определено доста демократичен възглед — Лорънс все още се усмихваше, но вече по друг начин, а очите му издаваха странна възбуда. — Добре, кажете ми каква тактика използвате в Америка при този лов, за който твърдите, че представлява по-голямо предизвикателство.

— В Уайоминг ние излизаме преди изгрев — слънце — започна Лиз въпреки смътното усещане за някаква опасност. Тя рядко отминаваше предизвикателствата, а това беше. Нямаше намерение да се предава и сега. — Всеки ловец взема само една пушка. Групата се съпровожда от добри ловни кучета, но не и от слуги, тъй като ловците сами зареждат оръжията си. Те разчитат само на собствените си умения и опит да открият най-подходящото място за засада. Те много рядко са чисти като вашите предварително подготвени заслони и ловците никога не се връщат неизкаляни. Освен това, не убиваме повече дивеч, отколкото можем сами да носим и да използваме.

— Добре, от името на всички истински англичани аз приемам предизвикателството ви — странното задоволство, придружаващо думите на Лорънс, плашеше Лиз. Изглежда тя го бе засегнала сериозно. — Утре ще се състезаваме в лова по начина на вашите сънародници от Дивия американски запад, за който слушахме толкова много, и отново ще докажем, че сме по-добри.

Това разрешение на конфликта между Хейтън и съпрузите Ашли завари другите трима благородници неподготвени и не съвсем ентусиазирани. Въпреки това никой от присъстващите мъже не искаше да признае, че една жена, при това американка, може да ги превъзхожда в спорт, който е привилегия на мъжете аристократи. Може да бе изключително красива и най-интересната през сезона, но…

 

Лиз вдъхна миризмата на росната земя себе си и аромата на млади листа и пролетни цветя. Малко повече от час бе изминал, откакто предизвиканите ловци се изгубиха в предутринния здрач, а тя и Грей вече бяха свалили по четири птици. Началото беше добро.

По време на продължителната вечеря предната нощ Лорънс начерта плана на лова, като се придържаше стриктно към американските стандарти на Лиз. Разделени по двойки от съображения за сигурност, шестимата участници в състезанието потеглиха от хижата в едно и също време. Те се договориха да стрелят само по летящи птици, за да избегнат случайно нараняване на друг ловец. Победител щеше да бъде не стрелецът, който свали най-много, а този, който пръв занесе в хижата десет птици. Там леля Хелена и съпругите на ловците, с изключение на Лиз, щяха да чакат, за да потвърдят победата. Жените, които обикновено бяха осъждани на отегчение и самота по време на лова, сега се зарадваха на ролята си в състезанието. Веселието им се предаде на първоначално намусените ловци и събитието започна със смях и приповдигнато настроение.

Докато Лиз се промъкваше напред с изострена бдителност и търпение, необходими за успеха, мислите й се върнаха на предните две разочаровали я вечери. Първия ден, веднага след пристигането им и леката вечеря, Лорънс отведе мъжете в билярдната зала, като остави Лиз учудена от наличието на такова помещение в ловна хижа. Веднага след като мъжете се оттеглиха, жените, предвождани от твърдата ръка на педантичната и изключително благоприлична леля на Лорънс, Хелена, си легнаха рано в самостоятелните си стаи. Това обстоятелство попречи на Лиз да приложи плана си да закриля и да предпазва от опасност Грей.

Предната вечер тя възнамеряваше да осъществи това намерение и да свърши още нещо. След края на вечерята и разговорите около предстоящия лов Лиз търсеше възможност да благодари лично на Грей за подкрепата по време на противопоставянето й с Лорънс. За съжаление леля Хелена отново я лиши от надеждата да остане насаме със съпруга си. Като домакиня на уикенда възрастната жена бе подготвила план за запълване на втората вечер на гостите. След отегчително дългата игра на шаради с персонажи от гръцката митология и библейските притчи тя смяташе да приключи вечерта с поучителни четива, като се надяваше те да събудят покорност у дамите и да ги отведат в леглата.

Въпреки че часът трудно можеше да се приеме за късен, Лиз нямаше друг избор, освен да се присъедини към дамите и да се оттегли. Мъжете бяха останали в приемната, за да играят хазарт и да обсъждат сериозните политически проблеми, които рядко споменаваха в присъствието на благодетелните си съпруги, защото чистосърдечно смятаха, че трябва да ги предпазват от жестоката действителност.

Крясъците на уплашените птици заглушиха шума от приближаващите стъпки и привлякоха цялото внимание на Лиз към небето. Тя вдигна цевта и звукът от двата едновременни изстрела бе последван от падането на две птици.

— По пет за всеки, Грей! — каза Лиз — На средата сме!

Последвалият стон и ударът в земята на нещо доста по-тежко от птица я стреснаха и я накараха да се огледа наоколо. Грей седеше в папратта и стискаше бедрото си. През побелелите от здравата хватка пръсти се процеждаше кръв.

— Помощ! Повален ловец! — силно извика Лиз, докато презареждаше пушката си. След като извика още веднъж, тя застана на колене до падналия мъж, дръпна хлабавия шал от врата си и като отстрани ръцете му от раната, започна да увива ярката коприна в груба превръзка.

— Не мислех, че ловците, с които излязохме, се целят толкова зле — промърмори с отвращение Лиз. Тя все още трепереше вътрешно, докато се мъчеше да завърже краищата на аления шал с привидно спокойствие. Отговор не последва и тя се вгледа в очите, които не издаваха нищо.

— Колко глупаво от моя страна — призна Лиз заблуждението си. Очевидно това бе покушение. — Разбира се, че не се целят зле — каза тя и в същото време се чудеше дали един от ловците преднамерено е стрелял по Грей, или някой друг обикаляше наоколо и бе използвал състезанието, за да прикрие мръсното си дело.

— Няма значение — заяви тихо Грей. — Раната е незначителна — сякаш за да потвърди думите си, той се опита да стане.

— Не се прави на глупак! — каза Лиз и се притисна към гърдите му, като го принуди да седне отново. — Съгласна съм, че ако куршумът премине чисто, без да засегне костта, както сега, раната не е опасна за живота, но без подходящо лечение може и да стане опасно.

Легнал удобно върху меката папрат, с огнената красавица, притисната до него, Грей се съгласи, че наистина ще е глупак, ако упорства. Той я прегърна и я привлече към себе си, като докосна с носа си нежното място под ухото й.

За момент Лиз се отпусна, но после направи опит да се отдръпне.

— Другите идват.

— Да — съгласи се Грей, без да пуска жената, която му принадлежеше според божиите и човешките закони. Вместо това устните му преминаха по поруменялата от хладния утринен въздух страна към нейните устни. Отначало само очертаваше нежните й контури, но това не му бе достатъчно. Седмици наред той търпеливо изчакваше своята невеста, но търпението му вече бе към края си. Грей бе сигурен, че скоро, съвсем скоро, това изчакване ще свърши. Дори сега, в това крайно неподходящо време и място, като усети познатия вкус на сладко вино в меките устни, той почувства как страстта му се разгаря.

— Наистина, повален ловец! — висок смях прекъсна уединението на двойката. — Но, струва ми се, нашата помощ не е необходима, нали?

Хор от кикот и подигравки, приглушени заради присъстващата дама, се понесе откъм четиримата, които бяха пропукали стената на своята невъзмутимост.

Грей веднага пусна жена си и само за момент улови изражението на объркано задоволство, почти блаженство, изписано на лицето й, преди притеснението да го направи ярко като огнената коса. Ситуацията показваше, че няма смисъл да проявява повече търпението си.

— Правилно сте чули. Аз бях повален — Грей сложи Елизабет до себе си, за да се поизправи. — Някой от вас да има нещо общо с това?

Дразнещият смях спря моментално, заместен от стреснато мълчание.

— Сигурен ли сте, че не сте се простреляли сам? — наруши Лорънс тишината.

Лиз скочи на крака и гневно се противопостави на графа:

— Двамата стреляхме едновременно в небето и аз видях да падат две птици.

Лорънс сви рамене:

— Всички чухме изстрелите и тъй като ловуваме по двойки, местонахождението ни в този момент лесно може да се установи. Ето защо, какъвто и неприятен „инцидент“ да е станал тук, може да се докаже, че никой от нас не е виновен за това деяние — той нарочно употреби думите, които Грей винаги използваше в подобни ситуации.

— Разбира се, че не сте — съгласи се веднага Грей. — Сигурно сме имали нещастието да попаднем случайно на пътя на някой бракониер — бързо отклони той разговора от въпроса за вината. — Това, което ме тревожи повече, е връщането в хижата и необходимостта от лекарска грижа за тази неприятна рана, която няма да ми позволи да докажа, че съм по-добрият стрелец.

Останалите мъже отговориха на тази шега, предназначена да върне доброто им настроение, с преувеличени хвалби за собствените си успехи. Докато те със смях спореха за евентуалния изход на състезанието, Грей се замисли. Той вярваше, че е напълно способен да се придвижи сам до хижата и да се погрижи за раната си без ничия помощ, но реши да се остави на техните грижи, за да не възбужда спорове, а и за да достави удоволствие на Елизабет, като приеме лечението, което тя предлагаше с трогателна загриженост.

Когато най-сетне след безотговорното според Лиз забавяне Лорънс и останалите се забързаха да уреждат пренасянето на Грей, тя остана сама със съпруга си. Като осъзнаваше много добре какво се бе случило между тях, преди да дойде помощта, както и нетактичността на гневната си реакция, която наложи Грей да успокоява положението, Лиз не можеше да намери думи за свое извинение. Мъжът до нея бе пребледнял. Той се бе отпуснал назад със затворени очи. През импровизираната превръзка се процеждаше кръв. Лиз бе благодарна на съдбата, че хижата не бе много далече и че след учудващо кратко време графът се появи. Той пристигна с товарна каруца, придружен от двама яки слуги, които веднага накара да преместят внимателно ранения херцог върху покритата с одеяло пейка.

Лиз отказа на предложението да седне отпред, на пейката до коларя. Вместо това, като пренебрегна благоприличието, което изискваше нейното положение, тя скочи в колата и отново седна до мъжа си. Още преди колелата да направят два оборота, тя се почувства объркана от погледа му, който остана върху нея до края на неудобното, но за щастие кратко пътуване.

Ловът бе започнал толкова рано, че още преди обяд докторът приключи с обработката на раната и Грей бе преместен на леглото в стаята за гости, която бе определена за него. Тази стая, както и останалите девет, бе обзаведена така, че да се подчертае грубата й привлекателност. Дебелият дъсчен под се допълваше от обикновена черга, газените лампи бяха заменени със свещи в прости калаени свещници, а тежките железни легла бяха покрити с дебели везани покривки.

 

Не позволиха на Лиз да присъства на работата на лекаря и през това време тя успя да се отърве от тясното сако на ловния си костюм, но веднага след това получи разрешение да се върне в стаята на Грей. Съпругът й, облечен в скромна бяла нощница, лежеше облегнат на куп възглавници. Лиз остана при него през целия следобед, като се дразнеше, че не им позволиха да останат насаме. Тя искаше да му зададе няколко въпроса за източника на ужасната заплаха, която той не можеше да отрича повече. Не можеше повече да я залъгва с приказки за „случайни произшествия“. Не и този път, след като тя прие толкова неубедителни извинения за предишните произшествия. Трябваше да се опита да обсъди това с него още първия път.

За съжаление нетърпеливото й очакване не бе възнаградено. Не ги оставиха насаме нито за миг. Леля Хелена се въртеше около ненамаляващата тълпа от посетители, които влизаха и излизаха, решени да ободрят дука с глупави игри и с още по-глупави празни приказки. На мъжете скоро им омръзна и намериха извинения да напуснат, но съпругите им станаха още по-настойчиви във вниманието си.

Особено Диъдри. Още щом лекомислената, но много красива млада жена влезе в стаята, Лиз присви очи. Предната вечер Диъдри я бе уведомила, че навремето е била сгодена за Грей. Това, разбира се, било преди женитбата й със „скъпия Артър“, който бе почти три пъти по-стар от нея и чиято титла, макар и не толкова висока като тази на Грей, без съмнение го бе направила чудесна партия за брак. Това обстоятелство накара Лиз да се замисли за бедната Дру и маркиз Поксуел.

Предишната нощ Лиз се забавляваше с тази жена и почти й съчувстваше. Сега, когато тя настоя да придърпа един стол до леглото на Грей, сякаш искаше да бъде по-близо до него от съпругата му, търпението на Лиз започна да се изчерпва. Това усещане се засили от непрестанното й гукане и докосванията, които бяха почти милувки.

— Диъдри, изглежда тази рана е по-сериозна, отколкото смятах. Усещам се все по-отпаднал — най-после Грей долови признаците на ревност у Елизабет и се почувства едновременно развеселен и поласкан. И понеже бе запознат с непредсказуемостта на реакциите й, той реши, че ще е най-разумно да прекрати тази сцена. Освен това, въпреки че Диъдри бе убедена в противното, той никога не бе понасял нейното празно дърдорене и досадните й ласкателства. — Надявам се, че няма да те засегне желанието на един ранен мъж за усамотение и няколко часа почивка под грижите на жена му.

Лиз не бе сигурна дали Грей добави последните думи заради нея, или само за да се отърве от досадницата. Независимо от причината, тя бе поласкана. Омъжената Диъдри даде ясно да се разбере, че възнамерява да поднови връзката си с Грей, и ако Лиз трябваше да гледа още веднъж как тази жена пърха с мигли и гали силната мъжка ръка… Слава Богу, че това не продължи.

Дебелата врата се затвори след Диъдри и досадната леля Хелена, като остави Лиз в тясното пространство с Грей за неопределено време. Тогава тя разбра, че това е възможността, която очакваше. Лиз реши твърдо да иска отговори. И въпреки че се опитваше да не мисли за другата причина, която я караше да очаква с нетърпение да остане сама с него, сърцето й заби лудо.

— Грей — като потискаше греховните мисли за скорошната близост, Лиз се обърна към съпруга си с решимост, подсилена от все още бушуващия гняв към Диъдри, — защо някой се опитва да те убие?

— Да ме убие? Не мисля — отвърна разсеяно.

Грей, като се опитваше да се освободи от купчината възглавници, с помощта, на които го бяха изправили. — Очевидно си забравила последния път, когато се опита да обсъдиш този въпрос с мене насаме.

Тюркоазните очи се разшириха, вперени в ръцете му, които разкопчаваха нощницата.

— Тогава те уверих, че следващия път, когато останем само двамата, ще направим нещо далеч по-приятно — с едно леко движение Грей издърпа бялата дреха през главата си и с отвращение я захвърли настрани. Това движение раздвижи силните му мускули. — Мразя тези неща.

Лиз бе зашеметена от вида на голото му тяло. Дъхът й спря някъде между гърдите и гърлото. Очевидно този мъж, който сега бе седнал спокойно в леглото си почти или съвсем гол, не бе прекарвал цялото си време на креслото в парламента или зад бюрото си. Тя бе попадала в ръцете му, притисната към него, достатъчно често, за да познава неговата сила. Сърцето й все още биеше лудо при вида на безсрамната, открито заплашваща мъжественост. Погледът й премина от широките гърди през стегнатия корем до небрежно покритите хълбоци.

Грей наблюдаваше как в блестящите й очи страхът се бори с удивлението. Победата на второто го накара да се усмихне разбиращо. Въпреки това той се престори, че погрешно е възприел реакцията й. С насмешливо повдигнати вежди запита:

— Изненадана си, че предпочитам да спя без тази безполезна обвивка?

Лиз се бореше с море от неопределени емоционални и чисто физически отговори. Тя се вкопчи в мисълта за своя план да му осигури поне минимална защита. Пренебрегна копнежа и интереса към непознатото и направи една смела стъпка напред:

— Прав си. Няма смисъл да губим време за обсъждане на опасността, когато можем да предприемем нещо, за да я намалим.

Очите на Грей се разшириха, стреснати от неочаквания й отговор:

— Да я намалим?

— Да.

Лиз застана на една стъпка от леглото, но успя да задържи погледа си върху лицето му, макар да виждаше възбуждащо широките му рамене и гърди. Тя започна да говори:

— Като обмислих задълбочено проблема след онази нощ, когато колата ни загуби едно колело — Лиз бе удивена от твърдостта на гласа си, въпреки че отвътре трепереше, — аз стигнах до извода, че като първа стъпка за защита ти трябва да се сдобиеш с наследник.

Грей леко поклати глава, като се опитваше да разбере смисъла на думите й.

— Това не е защото мисля, че Тимъти е свързан по някакъв начин с тези „произшествия“ — побърза да добави Лиз, като се страхуваше да не би Грей да я разбере погрешно, — но може би липсата на човек, който да поеме вината на нападателите, ще ги забави.

Грей продължаваше да клати глава и Лиз реши, че той отхвърля логиката на плана й. Тя се опита да обясни по-ясно:

— Не разбираш ли? Ако имаш наследник или видима причина да се смята, че ще се сдобиеш с такъв в скоро време, враговете ти не могат да очакват Тимъти да бъде обвинен за твоята смърт. Сега разбираш, нали?

С нарастващо удоволствие Грей гледаше как Елизабет трепери по начин, който самата тя обикновено презираше. Дни и седмици той изчакваше невестата си с търпение и нежност и желанието му да я обладае растеше все повече и повече. Сега тя стоеше тук и сама предлагаше това. Съвсем присъщо на неговата пряма съпруга бе да постъпва така, както никоя друга благовъзпитана жена не би и посмяла — да направи предложение на мъж, пък бил той и собственият й съпруг. Смях изпълни стаята. Грей се пресегна и привлече Лиз до себе си.

— Тогава — Грей най-сетне се усмихна на жената в леглото си — нека с всички средства да приложим плана ти за моята защита.

Той бавно измъкна иглите от косата й и прокара пръсти през буйния огън. Насмешката в усмивката му изчезна при спомена за дългите нощи, прекарани в копнеж по нея. В мечтите му ярките й буйни коси представляваха чудесен фон за чувствените съблазни на нейното тяло. Воден от желанието да види този свой сън наяве, Грей разпръсна косата й, по-мека, отколкото някога си бе представял, положи я нежно отгоре и с нарастваща страст започна да разкопчава строгата й блуза. Той бе прегръщал Елизабет достатъчно често, за да знае, че тя мразеше и рядко носеше, а и заради тънкия си кръст не се и нуждаеше от корсет. И сега, след като свършеше с копчетата, между него и чувственото й тяло нямаше да остане нищо, освен финото, почти прозрачно бельо, което той бе избрал за нея в Париж. Сякаш светкавици изскочиха от очите му, когато осъзна това.

Поразена от чудесната близост на мъжа, Лиз не можеше да се движи. Скоро тя се изгуби в мъглата на дивата страст. След като разкопча блузата й, Грей започна да я целува с върха на устните си. Той тръгна с нежно докосване от бялата й шия надолу към гърдите, покрити с тънка шемизета, която се подаваше под разтворените краища на блузата й. Въпреки че нежният памук я разделяше от неговите устни, горещи тръпки се разпръснаха по тялото й и скоро тя се разтърси от техния огън.

Неволният отговор на Лиз го накара да свие устни със задоволство. Решен да я види толкова жадна за него, колкото и той за нея, Грей си наложи да успокои пламъците на страстта си. И вместо да разкъса бельото, както диктуваше неудържимото му желание, той се сгуши в нежната гънка на гърдите й. С всеки изминал миг усещаше все по-плътно непристегнатите, едва покрити гърди и това оживяваше представата за нейните скрити прелестите, напиращи през крехката дантела. Изведнъж усети, че желае да я гали и в същото време да се нахвърли върху нея. Това чувство бе толкова непознато за него, човека, известен с леденото си спокойствие, че го разтърси из основи. Тази жена му действаше така, както никоя досега. Той застина в опит да се овладее.

Потъваща във вихъра на страстта, Лиз усети учестеното му дишане. Това скъса невидимите окови, които я държаха неподвижна. Ръцете й описаха очертанията на мускулестите рамене, като се наслаждаваха на силата им, преди пръстите да се впият в черните кичури над врата му.

Усещането, породено от плахите ласки на Елизабет, отслаби задръжките на Грей. Той искаше внимателно да разтвори блузата й, но сега припряно я издърпа и я захвърли на пода. И въпреки заплахата да изгуби контрол над себе си, той не можа да затвори очи пред изкушаващия вид на фината, почти прозрачна шемизета, която допълваше еротичната гледка. Гърдите й, дори сега, когато тя лежеше, бяха едри и чувствени. Грей се наведе, за да погали с устни гладката като кадифе кожа и в същото време пое с дланите си благодатната им тежест. Силна тръпка премина през тялото на Лиз, тя изстена и инстинктивно се притисна още по-плътно към него. Грей се отдръпна леко, за да премахне последната бариера и да позволи на очите си да се насладят на гледката.

Палците му описваха кръгове около гърдите й и постепенно се приближаваха към средата. Лиз гледаше безпомощно и искаше това да спре и в същото време да продължи към непознатия край. Чувственото мъчение пробуди у нея такова удоволствие и болезнена необходимост, че тя простена отчаяно.

Това бе дивият звук, за който Грей жадуваше от самото начало. Той все още гледаше съблазнителната жена в леглото си. Устата му пресъхна, като видя как тя се извива в отговор на неговите ласки. Тя започна да диша все по-често, докато пръстите му галеха гърдите й и се придвижваха все по-близо до върховете и стегнатите им корони.

Изгарящото му докосване събуди у Лиз такова непоносимо, изгарящо желание, че тя не издържа и премести ръцете му, така че плътно да обхванат тръпнещата й плът. Главата й се мяташе в екстаз, докато той галеше сатенената кожа. В този първи кулминационен миг тя изстена името му.

Грей усети как потъва бързо в дълбините на непознат огън и гладна страст, каквито не бе изпитвал досега. Тон се откъсна от нея и легна по гръб със затворени за изкушението очи, като се мъчеше да овладее опасното си желание да я обладае веднага, защото тази грубост щеше да унищожи неочаквано събудената й страст, преди да е разцъфнала напълно. За нещастие, виденията зад затворените му клепачи бяха също толкова опасни, подсилени от спомена за вкуса на сладката и възбуждаща като гореща коприна плът.

Почувствала се изоставена, Лиз се притисна към господаря на изгарящата я страст. После го прегърна и прокара нежните си пръсти през тъмните къдри на гърдите му. Също като него тя започна да го гали, като се наслаждаваше на стоманените мускули, които се очертаваха, докато той дишаше дълбоко и неравномерно.

Грей се стегна, когато тя го докосна, но не отблъсна ръцете, които гладеха твърдите му гърди, докато меките й устни не ги последваха и не обхванаха плоските мъжки зърна. С дрезгав стон той се повдигна към нея, за да посрещне жадните й устни. Лиз нежно обви ръце около врата му, като стенеше от удоволствие, докато езикът му я галеше и дразнеше.

Тя разбра, че Грей бе развързал полата и фустите й, чак когато той се изправи, за да я освободи от тях. Завивките паднаха на пода и Лиз за първи път видя съвсем гол мъж. При вида на красотата и силата му в съзнанието й отново изплува образът на пантера. В следващия момент той отново намери устните й.

Нежната целувка отново я откъсна от действителността, макар, останала без дъх, да усети как Грей нежно прокара ръката си под батистените й кюлоти, за да издърпа дантелените жартиери. Той продължи да я целува все по-страстно, докато смъкваше жартиера надолу по красиво оформения крак. Когато той прекъсна целувката, за да довърши досадната работа, тя вече се бе предала доброволно и изпълнена с чувственост, го наблюдаваше как нежно сваля ефирния чорап. Грей веднага направи същото с другия крак и Лиз започна да трепери, изгаряща от желание. Когато и вторият чорап бе свален, тя стисна краката си, борейки се с непознатото усещане за празнота.

Очите на Грей заискриха при вида на тази невинна страст. Целта му бе близо и той не искаше да я уплаши с безумния си глад. Затова започна отново да гали гърдите й, като докосваше върховете им с устни, докато тя жадно го притисна още по-плътно. Когато накрая той пое зърното и започна да го смуче, Лиз извика, приканвайки го да бърза. С едната си ръка Грей нежно обхвана и стисна другата й гърда, а с другата развърза кюлотите й и проникна до нежната кожа под тях. Съвсем скоро.

Напълно освободена от задръжките на вродения си свян, тя се изви нагоре като дъга.

Той я сложи да легне с лице към него и придърпа ханша й към своя. Тя се притисна още по-плътно, когато той започна ритмично да я движи срещу себе си. Лиз го бе сграбчила, но искаше да бъде още по-близо до него, да изпита нещо непознато, нещо повече. Забила нокти в раменете му, тя започна да се извива все по-бързо. Стон се надигна в гърдите на Грей, но той не прекъсна чудесната целувка. Когато най-сетне устните му се отделиха от нейните, от гърлото й се процеди звук на протест. Грей бе доволен, че нейното желание е също толкова страстно, колкото и неговото.

Лиз усещаше жажда за нещо, което само Грей можеше да й даде. Тя се мъчеше да го привлече към себе си и се раздразни, когато той се забави, за да премахне последната дреха, която пречеше на това, към което се стремяха. Освободена, Лиз го притисна към изгарящото си от страст тяло. Сега, когато ръцете й го прегръщаха, когато сините очи бяха потъмнели от желание и устните й търсеха неговите, Грей видя мечтите си осъществени. Действителността бе несравнимо по-възбуждаща от въображението.

— Бях търпелив прекалено дълго — прошепна той. — Не мога да чакам повече.

Грей вкара пръсти в гъстата й огнена коса и промуши единия си крак между нейните. Като усети възбуденото му тяло, притиснато към нейното, Лиз потрепери от удоволствие и страст. Тя отново се изви под него. Инстинктивното й движение го възбуди още повече и той повдигна ханша й, за да улесни бавното им сливане. Тя обви копринените си крака около него и го привлече към себе си. Моментната болка се изгуби в безумното желание да облекчи изгарящото страдание отвътре. Грей застина за миг, за да позволи на тялото й да се намести, но тя се тласна нагоре, споделяйки топлината си, и той започна отново да се движи, като я отведе навътре в огнената буря на удоволствието. Лиз се страхуваше, че няма да може да понесе повече сладкото страдание, но продължи да се движи в неговия ритъм към желания връх. Бе лудост и рай, когато те едновременно се притиснаха един към друг, Грей изстена името й, пръстите на Лиз се забиха в хълбоците му и пламъците на неописуемото удоволствие ги погълнаха. То ги остави заситени и треперещи, понесени от облака на взривилата се страст.

 

Докато останалите гости сигурно прекарваха още една ужасно скучна вечер, Лиз лежеше затоплена и доволна на възглавницата до Грей и галеше посребрените му слепоочия. Преди малко леля Хелена бе смутила усамотението им, като потропа силно на вратата и предвзето каза, че Елизабет трябва поне да слезе за вечеря. Със сънен глас Грей грубо я отпрати с информацията, че се нуждае от грижите на съпругата си и от спокойствие, за да бъде лечението ефикасно. Споменът от преживяното накара Лиз да се усмихне и тя целуна мъжа си по косата.

Грей мързеливо притисна устни към едната бяла гърда.

— Ти имаш най-красивите гърди на света — невероятно гладки, чудесно налети и толкова отзивчиви — той притисна лицето си още по-плътно към нежната плът. — Мразя мисълта, че трябва да споделям с друг мъж невинната гледка на тяхното съвършенство, и не ме интересува какво диктува модата. Ако зависеше от мен, щеше да носиш само рокли с яки, които се увиват около гърлото.

— О-о? — Лиз шеговито дръпна един от черните кичури, които досега бе целувала. — Разбира се, бихме могли да наложим нов стил — бални рокли с високи яки, но тогава ще прахосаме всички скъпи творения на мосю Уърт.

— Може би, но за да те убедя да следваш този стил малко по-често, аз имам специален подарък за теб.

Въпреки нежеланието да напусне удобната си поза и леката болка от незначителната рана Грей стана и отиде до един скрин до вратата. Лиз го гледаше и се възхищаваше на силното му мъжко тяло, на потрепващите мускули, когато той запали свещта и започна да рови в малка пътна чанта.

Грей бе станал, без да съобрази, че задръжките могат да накарат една жена, която току-що е загубила девствеността си, да се почувства неудобно, ако някой мъж се разхожда съвсем гол наоколо. Надвисналото напрежение в стаята и усещането за втренчения й поглед го накараха да се поколебае, преди да се обърне към нея, стискайки нещо в свитата си длан.

Пламенното възхищение, което прочете в очите й, премахна опасенията му. Той се усмихна широко, седна до изключителната си жена и я привлече за целувка със силната си ръка. Устните й веднага му отвърнаха и изминаха няколко минути преди Грей да се отдръпне, да вдигне тържествено ръката си и да разтвори пръсти. На дланта му лежеше красива камея с цвят на въглен. Сложен сребърен филигран ограждаше овала, в центъра, на който бе гравирана двойка прегърнати влюбени.

— Този медальон не е скъп колкото сапфирите на Ашли, но за мен той е безценен. Освен това, за разлика от семейните бижута, които ще преминат у бъдещите поколения, това тук принадлежи само на тебе.

Лиз сякаш се страхуваше да докосне нежния медальон, но Грей взе ръката й и го постави в нея.

— Моят дядо го е подарил на баба ми, първата Лилибет, по време на медения им месец във Венеция.

Лиз усети обичта в гласа му и го погледна с надежда. Искаше той да изпитва същата любов и към нея.

— Както виждаш — каза той и обърна украшението, — инициалите са гравирани на гърба.

Лиз погледна и видя буквите Г и Л, изписани върху черния оникс.

— Нашите инициали също са изписани — усмихна се дяволито Грей. — Може би съдбата е изпратила на втория Грейсън неговата Лилибет — той каза това съвсем спонтанно, но изведнъж съвсем сериозно се замисли дали това не бе истина.

Фактът, че Грей й подарява нещо, което е принадлежало на любимата му баба, предизвика у Лиз вълнение, което я задави. Това със сигурност означаваше, че има надежда един ден той да почувства към нея поне частица от това, което тя не можеше повече да отрича, че изпитва. Лиз нежно сви пръсти около медальона — талисман на надеждата, и го поднесе до устните си.

Грей видя златистия отблясък от пламъка на свещта в следата, оставена от една кристална сълза. Той бе носил камеята на баба си, за да го пази от опасности, откакто тя я сложи в ръката му на смъртния си одър. Когато реши да я повери на грижите на съпругата си, последното нещо, което очакваше, бяха сълзите. Колко ли още неочаквани неща ще направи неговата Лилибет?

— Хайде сега — той нежно проследи сълзата с върха на пръста си. — Какво е това?

Лиз разтърси глава и прехапа устни, но не можа да каже нищо, защото дъжд от солени сълзи последва първата.

Грей искрено желаеше да я разбере и въпреки че не можа, внимателно взе медальона, постави го на масата до леглото и нежно прегърна жена си.

Утешението скоро се превърна в страст и когато нежните извивки, които отначало едва го докосваха, се притиснаха в него, предишното неописуемо удоволствие, предизвикано от допира на голата й кожа до пламналите му гърди се появи отново. Грей я прегърна още по-силно и потърси устните й с предишната страст. Тлеещите въглени пламнаха отново и запалиха огъня на страстта. Преди да дойде утрото, Грей, с всеотдайната помощ на Лиз, направи всичко, което бе по силите му, за да зачене наследника, който според нея щеше да запази живота му.