Мерилайл Роджърс
Реликвата (21)

Глава деветнадесета

Лиз сбърчи нос. Първото нещо, което усети, бе тази неприятна миризма. После завъртя глава и усети как в нея се блъсна някакво отвратително създание, което явно тук бе у дома си. Тя реши да не прави повече резки движения заради риска от болезнени последствия и се опита да избута с език парцала, който бяха натъпкали в устата й, докато бавно се връщаше към действителността.

Въпреки че клепачите й тежаха като олово, Лиз отвори очи в непрогледната тъмнина. Докато лежеше неподвижно на една страна, тя се опита да подреди мислите си и да прецени ситуацията, в която се намираше. Грубо и твърдо дърво се отпечатваше върху кожата на ръката, бедрото и… тя беше гола!

Когато, шокирана, Лиз осъзна това, тя веднага се опита да седне. Не успя. Глезените й бяха вързани, а китките, стегнати зад гърба.

Сърцето на Лиз биеше с бесен ритъм, който болезнено отекваше в главата й. Тя осъзна, че очевидно Лорънс, привидно очарователният джентълмен, от когото прие чаша горчив чай, първо я е упоил, а после я е довел тук. Но къде беше това тук? Не бе в дома на графа. Приглушеният шум от буйна, но бегло позната музика й даде първата следа. Тя бе в сградата на Гейъти Хол или в непосредствена близост до нея.

Този факт, както и това, че я бяха съблекли, не остави място за съмнения относно съдбата, която й готвеха. Гадните чудовища, които бяха отговорни за отвличането й, явно бяха майстори в своята област. Те използваха естествения срам на жената като допълнителни окови, за да я задържат под ключ. Даже да успееше да се отърве по някакъв начин от въжетата, дори смела жена като Лиз не би изтичала на улицата без дрехи. Подобно действие щеше да бъде пълна глупост, кой би повярвал, че е дама в това мръсно предградие на Лондон? И дори да повярваха, кой от грубияните и престъпниците, които живееха тук, щеше да го е грижа? По-скоро щяха да се зарадват, че една дама от аристокрацията е слязла на тяхното ниво и е подчинена на волята им.

Паника обзе Лиз. Най-страшните й опасения се бяха превърнали в ужасна действителност. Защо не обърна повече внимание на тази възможност, вместо да я отхвърля с убеждението, че никой не би опитал да отвлече една дукеса и да я продаде в робство? След като първоначалните вълни на паника се оттеглиха, тя започна да обмисля спасението си с небивала храброст.

Очите на Лиз бавно свикваха с тъмнината и това й позволи да добие поне бегла представа за тясното помещение, в което бе затворена. Като размахваше шпагата на надеждата, за да прогони паниката, тя започна да се оглежда за нещо, с което би могла да скрие голотата си, и в същото време се опитваше да измисли някакъв начин за бягство. Докато се взираше в тъмнината около себе си, с приятна изненада откри прозорец на отсрещната стена, но само след миг го отхвърли като възможен път за бягство. Той бе прекалено тесен и през него не можеше да се промъкне нищо по-едро от котка. Освен това тя реши, че е малко вероятно да намери някоя дреха между прозореца и улицата под него.

Или се бяха появили облаци, след като отиде в къщата на графа, или нямаше луна, защото никаква светлинка не разреждаше мрака навън. Освен, както тя разбра след дълго взиране, една светла ивица в долния край на прозореца, която периодично се появяваше и изчезваше. Зачуди се дали това не бяха вратите на Гейъти Хол, които се отваряха и затваряха. След като намери отговора, съзнанието й се премести върху друг проблем.

Тази затворническа килия се оказа съвсем празна, с изключение на самата нея и на една малка купчинка, небрежно захвърлена в близкия ъгъл, която не бе обещаваща като средство, с което да осигури свободата си. Лиз твърдо отхвърли мислите за поражение, които се засилваха от студа, който я обхвана. Докато гледаше купчинката с отвращение, един предмет в средата й проблесна, осветен от мъждукащата светлинка под прозореца.

Лиз започна бавно да се приближава към краткотрайното просветване, но всяко завъртане й носеше такава болка и световъртеж, че след третото тя спря, защото се уплаши да не загуби посоката. Още едно проблясване й показа правилния път. Тя стисна здраво зъби и с решителна твърдост, като пренебрегна болката в главата си, продължи да се търкаля, докато най-после зарови нос в черните пера на своята елегантна шапка. Изтощена от борбата за изминаване на това малко разстояние, Лиз със сетни сили си наложи да се извие нагоре, така че да може да надзърне в преобърнатата шапка. Това действие бе възнаградено с най-насърчителното предзнаменование.

Очевидно изпусната по невнимание, в спретнатия филцов овал лежеше скъпоценната камея, чийто сребърен блясък бе уловил бледата светлинка и я бе отразил като сигнал на надеждата.

С ръце, завързани на гърба, Лиз не можеше да бъде сигурна, но усещаше, че ценният й сапфирен пръстен и обиците към него са били внимателно свалени и отнесени заедно с костюма и бельото й, дело на прочутия шивач Уърт. Очевидно похитителите й бяха пренебрегнали шапката и медальона. Загубата на дрехите и бижутата, макар и много скъпи, не означаваше нищо за Лиз, но медальонът на Грей бе безценен за нея.

Мисълта за Грей повдигна пламенния дух на Лиз и решимостта й да намери път към свободата… или поне да се подготви да помогне на Грей, когато той дойде за нея. А той щеше да дойде. Мъжът й не бе изказал любовта си гласно, но действията ясно доказваха чувствата му. Тя имаше пълно и безрезервно доверие в него. Запечатаният доклад, който Тимъти бе открил, доказваше недвусмислено, че Грей знаеше за мръсните ръце на графа, както и за връзката на Гейъти Хол с противната търговия, в която тя току-що бе станала стока.

Лиз бе сигурна, че съпругът й ще дойде да я потърси в мюзикхола под нея. Проблемът бе, че Грей ще се втурне вътре сляпо, както направиха тя и Тимъти. При липсата на неопровержимо доказателство, че жена му е тук, той може да реши, че са я отвели някъде другаде из страшните лондонски предградия и да съсредоточи търсенето си далеч от мястото, което долните й врагове бяха избрали, за да я скрият. Ето защо, въпреки че бе вързана и със запушена уста, тя трябваше да намери начин да му даде сигнал.

Като небесно знамение новата светлинка от прозореца освети сребърната обковка на камеята. Лиз се усмихна зад превръзката на устата си. В този момент медальонът, нейният подарък от Грей, вдъхнови един отчаян план. Той изискваше идеален разчет на времето и невероятен късмет, но Лиз бе сигурна в успеха му.

 

След като напусна сигурните осветени улици, една кола без отличителни знаци влезе навътре в Хеймаркет. Вътре неспокойният Тимъти усети, че поглежда все по-често към братовчед си. Въпреки че собствените му нерви се обтягаха с всяка стъпка на конете, Грей нетърпеливо се взираше през прозореца към картините на упадък и отчаяние, без да показва чувствата си. Той не бе проговорил, откакто тръгнаха от дома на Хейтън, и ако не бяха ожулванията, които зъбите на графа бяха оставили върху кокалчетата на ръцете на братовчед му, Тимъти би помислил, че е видял сцената насън.

От дома на Хейтън те се върнаха в Брант Хаус. Грей обясни, че трябва да сменят каретата с герба с колата на прислугата, за да запазят репутацията на жената, която отиваха да снасят. След това потеглиха, като всеки взе по един от двата пистолета за дуел на дядото на Грей, които бяха единствените огнестрелни оръжия в градската къща на дука. Там останаха разстроената Дру и Ани, която я утешаваше.

Грей усети върху себе си погледа на младежа, но не му обърна внимание, за да не се разконцентрира, тъй като се подготвяше психически за многото различни варианти, пред които можеха да се изправят. Както бе споделил преди това с Тимъти, той не вярваше, че ще открият Елизабет там, където отиваха най-напред. Над мюзикхола имаше стаи, където шефовете водеха жени, които им доставяха удоволствие с телата си, но бе малко вероятно похитителите на жена му да затворят нея, ценната стока, толкова близо до някое оживено място.

Щом колата спря пред източника на приглушения гуляйджийски шум. Грей мълчаливо кимна на братовчед си да излезе първи. След като слезе след него, той се спря, за да огледа първата от двете затворени врати. Тя се отвори и разкри малко, слабо осветено предверие, където един мъж чакаше, за да събира такса за вход през втората врата за самия мюзикхол или за използване на някоя от стаите на горния етаж, към които се отиваше по една паянтова стълба. От този глупав грубиян те трябваше да разберат къде се намира Елизабет.

Светлината от фенера на колата освети един подобен на птица предмет, който падна някъде отгоре и иззвънтя на две крачки от мястото, където бе застанал Грей. Той се стресна, но веднага се окопити и почти веднага го откри.

Въпреки шумната гуляйджийска песен, която се носеше отвътре, Тимъти чу как Грей рязко пое дъх. Той любопитно се приближи, застана до рамото на братовчед си и погледна странния предмет — две черни пера, грубо завързани с алена сатенена панделка за камеята на Лизи. Тимъти погледна каменното лице на Грей и проследи ледения му поглед нагоре, където нещо бледо се появи в един от прозорците на… един, два, не — на третия етаж.

Още преди Тимъти да беше свършил с броенето, Грей извика нещо на Джеръми, който държеше поводите на колата, и се втурна към първата врата. Без да губи време, Тимъти се втурна след братовчед си. Той Влезе тъкмо навреме, за да види как мъжът, който събираше таксите, се свлече безчувствен на пода в резултат на един-единствен добре премерен удар.

— Тимъти — повика го тихо Грей, като в това време откачи единия от двата газени фенера и тръгна по стълбите, вземайки по две стъпала наведнъж, — използвай пистолета си, за да не пускаш никого след мен.

Тимъти се подчини, без да задава въпроси. Той долепи рамене до стената, за да защити гърба си и насочи заредения пистолет към най-долното стъпало. В тясната тъмна стая отгоре Лиз чакаше със затаен дъх. Въпреки че трябваше да се движи с ръце, вързани на гърба, тя успя да импровизира сигнал, чиито „криле“ имаха за цел както да привлекат внимание, така и да предпазят камеята й от повреди. Тя трябваше да се претърколи до прозореца, да се изправи и да чака, докато пристигне спасителят й. Лиз отправи към Бога гореща молба за помощ и като се обърна с гръб, хвърли доказателството за своето присъствие толкова далече, колкото позволяваха завързаните й ръце. После падна на колене и извади пръстите си през процепа под прозореца.

Все още на колене, Лиз чакаше. Минутите сякаш бяха часове и като че ли бе изминала цяла вечност, когато чу стъпките на Грей. Той вървеше по коридора и отваряше всяка врата, докато накрая тази, в другия край на стаята, зейна и светлината на фенера му ослепи привикналите й с тъмнината очи.

Грей веднага остави фенера си на пода до вратата и се спусна към своята Лилибет.

Някакъв грубиянски глас изкрещя нещо. Грей застина, а Лиз прикри гърдите си с ръце и отвори широко очи.

— Язовеца — простена тя, като изведнъж реши, че това е същата тъмна личност, за която й казаха, че посещава дома на Хейтън в малките часове.

— Язувецъ? — мъжът отметна назад глава, захили се и с видимо задоволство повтори думите й.

Един-единствен изстрел го просна на пода и от пистолета на Грей започна да излиза дим. Победителят издърпа безжизненото тяло в дълбоката сянка до вратата. Сега пътят към спасението бе свободен и Грей тръгна към жената, която смяташе за по-смела от всички, които бе срещал. Тя бе пребледняла и изглеждаше сякаш бе изпаднала в шок. Той се наведе, за да я освободи от въжетата и парцала в устата. После свали затопленото си палто и зави с него треперещото й тяло. Грей се изправи заедно с нея, като я люлееше и покриваше красивото й лице с целувки.

— Прекарах последните часове, проклинайки съдбата, че ми изпрати идеалната спътница в живота и ми я отне, преди грубото ми сърце да се отвори за нея.

Грей знаеше, че трябва да тръгнат веднага, но искаше да поправи грешката, за която толкова съжаляваше и да й каже какво чувства.

— Сега отново държа своята любима ръцете си. И наистина те обичам.

— Както аз те обичам, Грей — Лиз трескаво целуваше устните, които изрекоха жадуваното признание за чувства, каквито изпитваше и тя самата. Бузите й възвърнаха цвета си и тя въздъхна, като обви здраво ръце около врата му, все още схваната от неудобната поза, в която прекара през дългите часове. — След предишните лъжи на Хейтън, не трябваше да се поддавам на днешната му измама. Прости ми, че те въвлякох в тази опасност.

— От това, което Тимъти призна пред мен знам, че всичко, което си направила, е било за мое добро. Ще бъде много по-непростимо да те обвиня за делата ти, продиктувани от любов към мене — в потвърждение на тези думи Грей притисна устните си към нейните и когато тя му отвърна, душите им сякаш се сляха в едно.

— Колко сладко — неочакваният глас прекъсна сцената на нежност. — Хладният дук, разтопен от огненокосата американка.

Грей пусна своята Лилибет на крака и я скри зад гърба си. После се обърна и вдигна пистолета си към вратата. В рамката, осветен от фенера, който някой от помощниците му зад него държеше високо вдигнат, стоеше Хейтън. Той държеше пред себе си Тимъти, който бе със завързани ръце и запушена уста. Графът бе допрял до главата на младежа собствения му пистолет.

— Въпреки факта, че никога не съм бил толкова добър стрелец като теб, Грейсън, от това разстояние не мога да не уцеля. Ако стреляш пръв, дори да уцелиш мене, а не него, това все пак ще струва живота на братовчед ти.

Хейтън не можеше да не уцели, призна си Грей. Но и изобщо не би могъл да стреля с пистолет, чийто единствен изстрел бе вече направен. Все пак, ако не беше тълпата зад графа, която представляваше непосредствена заплаха за Лилибет, Грей с удоволствие би повторил нападението си над врага.

Лорънс бутна русия си заложник пред себе си в стаята, за да позволи на своите долни помощници да нахлуят и да обезоръжат дука. Докато стягаха ръцете на Грей на гърба му, тъмните очи на Хейтън безсрамно се взираха в дългите, красиви крака на херцогинята, които се подаваха под палтото.

— Много съжалявам, че не можах да присъствам на разопаковането ви, Лизи — усмивката му вече не бе чаровна, а похотлива и гласът, който звучеше преди мазно, като сметана, сега се бе превърнал в пресечено мляко, — но ще бъда първият мъж, който ще проведе следващата стъпка от обучението.

Вълна на отвращение премина през Лиз, тъй като думите му не оставиха съмнение за смисъла си. Като чу това и видя реакцията й. Грей яростно изрева.

В отговор на дълбокия стон на дука Лорънс се обърна към него с презрителен поглед.

— Чувствата явно са взели връх над разума ти, защото иначе щеше да знаеш, че не бих се отказал от плячката си толкова лесно. Щом напусна дома ми, аз веднага дойдох тук. Чаках те в една доста по-комфортна стая в другия край на коридора, за да ти отмъстя окончателно — за избитите зъби и за това, че се опита да провалиш изключително доходния ми бизнес.

Когато и двамата Брант бяха завързани, Лорънс блъсна по-младия в ръцете на един от помощниците си и започна да обикаля жената, която притискаше необичайната дреха плътно около врата си. Той хвана един кичур от ярките й коси и започна да го търка между пръстите си, сякаш оценяваше плат.

— Ще се продаде доста скъпо в Истанбул… след като свърша с нея.

Хейтън пусна червените къдри и се обърна към стария си съперник, когото никога не бе превъзхождал, но сега щеше да изпита удоволствие от побоя му.

— Да оставим Лизи за момент, за да се съсредоточа върху възмездието си.

Сред поддръжниците на графа избухна малък спор, който се изразяваше в груби изрази и вулгарни оценки за прелестите на заложницата. Те се караха за правото на пазач на красивата дукеса, която скоро щеше да смени положението си — и преносно, и буквално.

— Мисля, че не, приятели — Лорънс заговори тихо и мъжете моментално утихнаха като мулета.

Тези думи бяха изречени твърдо, с глас, какъвто Лиз никога не бе чувала от графа. Тя бе благодарна, че поне тук той упражняваше контрол, макар тази особена благодарност да бе изтрита от следващата му постъпка.

— Опасността да избяга е не по-голяма от преди, не и когато е гола — Лорънс дръпна палтото на Грей от нея и се отдръпна, за да хвърли продължителен похотлив поглед върху красивото й тяло. Като опасна змия, готова за нападение, той изсъска: — Скоро, много скоро.

По знак на Хейтън слугите му заблъскаха двамата завързани мъже навън. Графът излезе последен и затвори вратата. Лиз не можеше да види какво става с Грей и Тимъти, но по шума разбра, че ги отвеждат надолу, по коридора, към друго помещение. То не бе много далече, защото след малко тя чу блъскане на врата и приглушени викове.

Лиз не искаше да чака безпомощно най-лошото и започна да оглежда тялото на мъртвеца, който Грей бе застрелял. В суматохата около влизането и разправиите. Хейтън и хората му бяха забравили за падналия си другар. Вярно, че тялото лежеше в сянката на отворената врата, но поне бяха чули изстрела. Светлината от оставения фенер освети разпуснатата коса на Лиз, когато тя коленичи до трупа. Бяха забравили дори оръжието му. Препирнята им бе благословена за нея — тя й осигури възможност да промени хода на нещата.

Лиз незабавно освободи тялото от мръсната риза и панталоните, покрити с мазни петна, и веднага ги облече. С помощта на същото въже, с което бе вързана, стегна дрехите около тънката си фигура, взе неупотребения пистолет и тръгна към вратата.

Като я открехна леко, Лиз надникна в коридора, за да се увери все пак, че не са оставили пазач пред стаята и излезе от килията си. С босите си крака тя се промъкна тихо по грубия дъсчен под към стаята, от която се чуваше как измъчват двамата Брант. Щом достигна целта, Лиз блъсна вратата толкова силно, че тя изтрещя в стената отзад.

Оглушителният трясък спря ударите и виковете изведнъж и вниманието на всички в стаята се насочи към пистолета, който беше насочен към главата на Хейтън.

— Аз съм много, много добър стрелец. — Гневният блясък в тюркоазните очи усили въздействието на бавно и отчетливо изговорените думи на Лиз. Тя изчака един момент, за да проникне твърдението й в съзнанието на присъстващите и добави: — Вярвам, Лорънс, че помниш как победих всички участници в стрелбата по птици, която ти организира в ловната си хижа? — Лиз се усмихна с нежност, неискрена като всяка дума, която й бе казал графът. — Със задоволство открих, че в този пистолет има повече от един патрон. Така че, ако искаш ти и хората от противната ти малка банда да продължите да живеете, кажи им да оставят оръжията си в ъгъла зад Грей и Тимъти, а ти в това време ги развържи. След като всеки изпълни задачата си, нека легне с лице към пода и с ръце на тила.

Въпреки че продължаваше да се усмихва, Лорънс се поколеба. Лиз запъна ударника на пистолета и този звук пречупи и бездруго крехката му смелост.

— Правете каквото ви казва — нареди Лорънс, като започна да реже въжетата, които стягаха ръцете на Грей, с една остра кама. — Тази луда американка не прилича на нито една жена, която познавам, и е много вероятно да изпълни заплахата си.

— Много умно от твоя страна, приятелю — последната дума бе изречена с отвращение. — Уверявам те, че предпочитам да ме застрелят, отколкото да направя това посещение в Истанбул, което така учтиво си ми уредил. — С чувство на триумф Лиз се наслаждаваше на звука от хвърляните на пода оръжия и на вида на телата, които лягаха в краката й, докато Грей и Тимъти късаха парчета от дрехите на враговете си, за да превържат разранените си, китки.

— Освен това — заключи тя. — Гарантирам ти, че ще умреш преди мен.

— Не мисля така, скъпа.

Лиз се стресна от познатия глас на близък семеен приятел, който дойде непосредствено зад нея.

Тя погледна през рамо и видя нещо още по-потресаващо: сър Дейвид с оръжие, насочено към главата й. Най-шокиращото бе, че до него стоеше Юфемия!

— Пусни пистолета си — той посочи надолу с дулото на оръжието си и с обичайния си мек глас, съвсем неуместен в момента, добави: — Не се съмнявам, че си способна да изпълниш заканата си. Аз също.

Отчаяна, Лиз направи каквото й наредиха. Какво ставаше? Какво правеше този добродушен и привидно загубен мъж, който се занимаваше само със себе си, в тази престъпна дупка? И на всичкото отгоре, придружен от лейди Юфемия!

— О, да — продължи сър Дейвид и очите му се свиха, докато гледаше гърдите под тънката риза, която въпреки големия си размер не можеше да скрие такова изобилие. — Беше много глупаво от твоя страна да се забъркваш в този отвратителен бизнес, но все пак се надявам да извлека добра печалба от тебе.

Той я огледа от горе до долу като търговец, който безпристрастно оценява стоката си, и това правеше погледа му още по-отвратителен.

— Можеш да бъдеш спокойна, че поне разследването ти постигна целта си. Язовеца съм аз — сър Дейвид с гордост произнесе отвратителното прозвище.

Тези думи причиниха на Грей повече болка и страдание, отколкото мъченията преди малко. През всичките тези години той сляпо се бе доверявал на услужливия сър Дейвид и затова сега се чувстваше уязвен от предателството.

Лиз разтърси глава — опитваше се да осмисли неочакваните разкрития. Един от мъжете, които тя бе накарала да легнат на пода, стана и я блъсна на пода между Тимъти и Грей. Съпругът й я прегърна, за да я защити. Като се бореше с растящото чувство на безпомощност, Лиз прие убежището на неговата сила, благодарна, че похитителите им, макар да се въоръжаваха отново доста бързо, все още не бяха почнали физическите мъчения на пленниците си.

Развеселен от объркването на американката, сър Дейвид започна да обяснява със спокоен глас:

— Сега мога да ви разкажа всичко, тъй като тези двамата скоро ще умрат — той посочи с пистолета си Тимъти и Грей. — Един наистина трагичен край на борбата за наследството на Ашли. Като семеен приятел аз много ще страдам за това — завърши той с престорено съжаление.

— Но вие не можете да направите това! — прекъсна го Юфемия с писклив глас. — Обещахте ми, че Грей няма да пострада сериозно.

Лиз усети как мускулите на мъжа й се напрегнаха.

— Скъпа — отвърна сър Дейвид, — това беше, преди да станеш такава досадница и преди дукесата да събере цялото семейство в защита на Грейсън. Твърде лошо за теб и за тях.

— Какво предлагаш да направим със стария дракон?

От мястото, където бе застанал, зад Ашли и жена му, Хейтън кимна към Юфемия. Той не бе доволен, че партньорът му бе довел неуравновесената жена тук.

Сър Дейвид отвърна:

— Ще я върнем невредима в Брант Хаус, където тя няма да представлява опасност за нас.

— Какво? — Хейтън подскочи, когато чу, че член на висшето общество, който знае за дейността му, ще оживее и ще заплашва спокойствието му.

— Помисли, Лорънс — отвращението в гласа му показа колко ниско бе мнението му за интелигентността на графа. — Сигурен съм, че ще ти е трудно, но се опитай да събереш всичкия мозък, който ти е останал, за да обмислиш положението спокойно.

Нито Грей, нито Лиз се обърнаха назад, но усетиха вълните на негодувание, които излъчваше Хейтън, докато сър Дейвид продължи безстрастно да излага плана на престъплението.

— Ще направим така, че труповете на Грейсън и Тимъти да изглеждат като резултат от самозащита и убийство. Надявам се, че обществото ще приеме изчезването на дукесата като резултат от мъката и срама й. Лейди Юфемия? С нея не можем да постъпим по същия начин. Прекалено стара е за нашия бизнес. Всъщност, дори когато беше млада, каквато я помня, тя нямаше качества, които да оправдаят риска. Смъртта й ще бъде още един проблем, на който трябва да търсим оправдание. Тогава защо да я убиваме?

Лиз се гушеше в топлите прегръдки на любимия си и в същото време наблюдаваше как мъжът, когото мислеше за приятелски настроен, се превръщаше в чудовище, докато зълва й се превърна в бледо, треперещо подобие на надменната си същност.

— Лейди Юфемия вече успя да се забърка достатъчно, за да не рискува да прави неудобни признания — сър Дейвид се усмихна с подло задоволство. — Как би могла да каже онова, което знае, без да спомене своето участие в заговора, довел до смъртта на любимия й брат, и по този начин да унищожи не само своята репутация, но и тази на лейди Друзила.

Сър Дейвид се обърна към жената, която бе пребледняла като мъртвец:

— Разбира се, твоята молба, скъпа моя, ще бъде изпълнена. Снаха ти ще бъде продадена в харема на някой шейх, където независимият й дух несъмнено ще бъде пречупен. Освен това, смятам да изпълня своята част от сделката ни. След седмица ще получиш обещаната сума за смъртта на Грейсън.

Юфемия извика и падна безчувствена на пода. Сър Дейвид се обърна към своя си съучастник:

— Всичко дойде на мястото си и растящата заплаха е премахната.

Той се усмихна. Сега вече маската му падна и всички видяха истинското лице на Язовеца.

— Наистина, сър, това поставя нещата на мястото им.

Лиз и Тимъти облекчено въздъхнаха, а Грей тихо промълви:

— Най-после.

Инспекторът, следван от Джеръми и голяма група полицаи, продължи:

— Високо ценя помощта, която ни оказахте, като описахте миналите и бъдещите си престъпления.

Още преди мъжът да се отдръпне, за да пропусне полицаите в стаята, сър Дейвид изръмжа и вдигна оръжието си.

Грей пусна Лиз и се хвърли в краката му. Пистолетът гръмна и куршумът се заби в тавана, без да нарани никого. Затрещяха останалите оръжия, докато полицаите нахлуваха в стаята. Лиз се включи в последвалото сбиване, като започна да спъва и поваля на пода колкото можеше повече злодеи. Последвалите минути за нея се измерваха с бесните удари на сърцето. През това време стаята се изпълни със звуците на удари и със сладката миризма на кръвта, която направи пода хлъзгав.

След като редът бе възстановен и двамата престъпника бяха отведени заедно с помощниците си, Лиз се отпусна на грубия под до стената, изтощена от ударите, които получи по време на участието си в стълкновението.

— Лилибет, храбра моя, добре ли си? — Грей загрижено коленичи до нея. Той се успокои, като видя щастливата й усмивка, въпреки че Лиз бе цялата в кръв — явно не нейна, тъй като нямаше рани по тялото й.

— В по-добра форма съм от теб след мъченията, които преживя тази вечер — отвърна Лиз с любов и загриженост. Тя чувстваше всяко свое натъртване, но те бяха нищо в сравнение с тези, които Грей бе получил по време на изтезанията.

— На няколко пъти помислих, че сме спечелили тази битка и после откривах, че съм сгрешил.

Суровото изражение на Грей се смекчи от сърдечна усмивка и той внимателно повдигна храбрата си жена от пода.

— Този път вече съм сигурен, че всичко свърши.

Тъмният кичур, който бе паднал на челото на Грей, придаваше закачлив вид на мъжа, когото Лиз смяташе за прекалено сериозен. Тя се усмихна и кимна, като обви ръце около врата на своя герой.

Грей я държеше много внимателно заради многобройните й болезнени натъртвания.

— Нека не губим време и да се махнем от това място по-скоро.

— Ваша светлост? — прекъсна ги един тих глас.

Двамата погледнаха въпросително притеснения Джеръми.

— Превързах счупената ръка на господин Тимъти както ми казахте.

Когато нервният Джеръми направи пауза, Лиз погледна в другия край на стаята към конспиратора, за когото не знаеше, че е ранен. Дори под превръзката се виждаше, че ръката на Тимъти е извита под странен ъгъл, но въпреки бледото лице той победоносно се усмихна на младата жена.

Джеръми решително продължи със съобщението, което го бяха натоварили да предаде:

— Сега господин Тимъти иска да разбере кога възнамерявате да се върнете в Брант Хаус, където ви очаква лейди Друзила. Освен това, той се интересува какво ще стане с лейди Юфемия — младият коняр посочи с глава все още проснатата до счупената врата фигура.

Грей нареди на Джеръми да помогне на лейди Юфемия, да се добере до чакащата кола. После, като носеше гордо своята Лилибет, все още облечена във взетите от трупа дрехи, той тръгна към пълната с полицаи улица, следван от Джеръми, който подкрепяше хлипащата Юфемия. Накрая вървеше Тимъти.