Мерилайл Роджърс
Реликвата (10)

Глава осма

Лиз отвори вратата на гардероба и измъкна първата дреха, която й попадна. Пеньоарът й не бе на мястото си, а тя нямаше време нито за търсене, нито да се сети колко неподходяща бе тази богата копринена вечерна рокля, когато пастелните тонове на зората едва бяха започнали да изсветляват в най-бледосиньо. Чуваше се как Грей се движи в съседния апартамент. Ако искаше да говори с него насаме, сега бе моментът. Трябваше да навлече нещо, каквото и да е, и да го хване, преди да е излязъл. Иначе нямаше вероятност да го види до вечерта, а и тогава щяха да присъстват членове на семейството или слуги.

Когато стъпи забързано в копринената дреха и напъха ръцете си в ръкавите, звукът от отварянето на вратата на Грей я накара да се втурне към своята врата. Отвори я колкото да надникне през нея.

— Грей — извика Лиз.

Изненадан, Грей се спря точно пред апартамента на жена си.

— Може ли да поговорим за момент?

След като бе бързала така да не го изпусне, молбата прозвуча необикновено задъхано. Това я ядоса до крайна степен!

— Защо не дойдете с мен на ранна закуска? — покани я Грей, като си погледна часовника, окачен на златна верижка. Тази сутрин той пак имаше уговорка със сър Дейвид и бе възнамерявал да мине без закуска, но да откаже на горещата й молба не би му помогнало да спечели чувствата й. Дейвид го бе накарал да го чака, когато пристигна в града, след като сезонът бе вече започнал. Голяма работа, че ще го почака той малко сега.

Раздразнението на Лиз нарасна още повече. Отговорът на Грей бе логичен, но не вършеше работа. Никак не вършеше работа! Тя бе търсила удобен случай, за да обсъди насаме с него въпроса от края на чаеното парти предния ден, но не бе имала възможност. Преди края на вечерята бяха го извикали за постигането на компромис по някакъв важен закон, а тя бе заспала, когато той се върна.

На масата за закуска не би било много подходящо да дискутират въпрос, който със сигурност смяташе за личен, а и към който той вече бе показал неохотно отношение. Прислужници, колкото и дискретни да бяха те, щяха непрекъснато да влизат и да излизат. А можеше и други членове на семейството да се присъединят — малко вероятно в този ранен час, но все пак възможно.

Смутена от неотклонното внимание, с което я гледаше този съкрушителен мъж, Лиз се впусна да обясни.

— Съмнявам се, че ще приветствате присъствието на други хора за това, което имам пред вид — неволният намек заля страните й с алена топлина.

— Така ли? — тъмните вежди се повдигнаха в нежен присмех.

Лиз, която никога не отстъпваше при несполука, продължи нататък.

— Вие многократно сте ме предупреждавал да запазвам личните въпроси за лични разговори. Така че…

Тя нямаше избор. Като си взе дълбоко въздух за кураж, докато с една ръка придържаше развързаната отпред рокля, Лиз отвори вратата с лакът и бързо отстъпи. Препъна се върху скупчената дреха от предишната вечер и щеше да падне, ако Грей бързо не бе протегнал ръце да я хване за раменете… голите рамене.

Първоначално Грей бе изненадан от повикването й, а после зарадван от молбата й за разговор насаме, но сега се сепна от тази неочаквана гледка на прелъстително оголена красота. Неговата увереност, че ще успее да очарова и прелъсти жена си не бе разколебана. По-скоро, макар и ден след ден да изпитваше все по-голямо наслаждение от огнената си, необикновена съпруга, той бе решил да напредва едва забележимо заради нейната невинност и желания дългосрочен резултат. Благодарение на хладната си логика, той се досети, че тази нетърпелива покана не бе прелъстяване в преизпълненото със страхове и съмнения легло на една девица. Жалко, но това бе факт.

Като се изчерви силно от възхищението, проблеснало в сивите очи, Лиз сведе поглед към богатия килим под босите си крака и нервно отмахна назад масата бляскави къдрици, които заплашваха да скрият лицето й. Уязвима в тази нищо и никаква разтворена дреха и обхваната от ужасно смущение, Лиз се почувства като онази жена, която се предлагаше в бара на малкия Уайоминг.

Схванал съвсем точно причината за изчервяването, за да успокои застрашеното й чувство за приличие, Грей нежно повдигна с пръст брадичката й. С не по-малко нежна усмивка, той разсея вниманието й, като припомни за целта на настояването й за неговото внимание.

— За какво искаш да говориш с мен? Нима съм извършил още нещо лошо? — лекият му тон всъщност показваше, че той не се страхуваше от подобна възможност.

Лиз се почувства завладяна от присъствието му, а в същото време пръстът му погали бузата й. Той стоеше толкова близо, че тя трябваше да се бори, за да си поеме дъх и не можеше да заговори.

Грей видя смутеното й безсилие и с мек, плътен глас зададе въпрос, който бе преднамерено шеговит.

— Или си решила да се върнеш в провинцията и да избягаш от мен?

Обидата по адрес на смелостта й изведе Лиз от опасното очарование на този мъж.

— Не, аз се наслаждавам на сезона и не би ми минало през ума да напускам. Загрижена съм, колкото и странно да изглежда, за вас. Исках да чуя от вас истината за тези „злополуки“, за които всеки прави най-ужасни намеци.

Очите, досега разтопено сребро, се превърнаха в лед, но гласът остана спокоен. Той не искаше други хора да страдат заради него, особено Елизабет, и трябваше да я разубеди да се откаже от това. С онези, които го заплашваха, той щеше да се справи сам.

— Искаше да бъдеш сама с мен заради тази скучна глупост? — той печално поклати тъмната си глава. — Колко разочароващо.

Ръката му се плъзна от рамото й надолу към незавързаните краища на роклята и по голия гръб. Лиз трепна под интимната ласка и се задъха, когато той я привлече по-близо до себе си.

Възползвайки се от разтворените устни, Грей я изгори с дъха си. Като се отдръпна леко, той прошепна:

— Имаме много по-интересни неща, с които да запълваме часовете си — когато му дойде времето.

В следващия момент, с коварна усмивка, той освободи невинната съблазнителка. Излезе от стаята на заден ход, а замъглените сини очи не откъсваха поглед от него, докато той не затвори вратата помежду им.

Очите на Лиз се разшириха, когато Елисън донесе високо натрупана табла с множество визитни картички и пликове, адресирани с елегантен почерк.

— Покани предполагам, ваша светлост — Елисън потвърди очевидното, впечатлена от искрената изненада на дукесата.

Слънчевата светлина, падаща през високите прозорци, запали по-ярко осветените кичури на косата, когато Лиз кимна учудена.

— Да, но толкова много…

— Имам достоверна информация, че това е само началото за Красавицата на сезона. Да постигнете това признание е само знак за бъдещия ви успех.

Икономът бе доволен. Тази необикновена жена бе спечелила одобрението му още вечерта, в която бе настояла да се погрижи преди всичко за сигурността на дука. Бе сигурен, че при същите обстоятелства лейди Юфемия, дъщеря й, или която й да е благородна позната или би изпаднала в истерия, или би припаднала.

Заявлението на Елисън достави тайно удоволствие на Лиз, но тя прехапа долната си устна, за да прикрие усмивката, която щеше да издаде нещо, от което чувстваше, че би трябвало да се срамува. В края на краищата, години наред тя бе презирала жени, чийто живот се въртеше около светски събирания. Колко странно бе тогава, че самата тя бе достигнала до такъв невероятен връх на светски успех — самият принц се възхищаваше от нея, а британската аристокрация я търсеше. Още по-странна бе гузната радост, която изпитваше от това.

— Елизабет — запълнила полуотворената врата, лейди Юфемия грубо прекъсна приятния разговор. — Една високо ценена лична прислужничка с опит остана свободна след смъртта на графиня Некстън миналия месец. Свързах се с нея след вашето неочаквано пристигане. Тя се съгласи да ви служи през Сезона, а ако се окаже подходяща за вас, вероятно и след като се оттеглим в провинцията.

Без да дочака отговора на американката, лейди Юфемия отвори вратата и махна с ръка на другата жена да влезе.

С автоматична усмивка Лиз посрещна каменния поглед на съществото с мораво лице, което застана чинно пред нея. Жената бе, както се бе страхувала Лиз след пристигането си в Брант Хаус, почти копие на прислужничката на Юфемия, мисис Симз.

— Елизабет, това е мисис Смит, която, както ви казах, има отлични препоръки и опит като прислужница на жена с безупречна репутация.

Лиз любезно кимна, а жената едва се мръдна, за да направи нещо като поклон, докато в същото време изучаваше възможната си господарка така, като че ли тя беше тази, която избираше.

Под погледа, който критикуваше явно целия свят по принцип и в частност нея, Лиз кипна. Подложена на явна обида, тя прие това като демонстрация на Юфемия, че намерението й е да продължава да упражнява домашен контрол.

— Мисис Смит, тъй като вече съм си наела лична прислужничка, трябва да ви се извиня за загубата на ценното ви време — Лиз заговори с мек тон, но бе ясно, че е непреклонна. — Ако знаех по-рано за този план, щях да предотвратя това безплодно посещение.

Извинението на Лиз бе упрек към опърничавата господарка на Брант Хаус, която незабавно се намеси.

— Мисис Смит, бихте ли била така добра да ме почакате няколко минути, докато изясня това недоразумение?

Когато мисис Смит сковано кимна в знак на съгласие, Лиз реши, че като по чудо врата й не се счупи. За прислужница жената изглеждаше способна по горда снизходителност да надмине и аристократ.

— Елисън — лейди Юфемия поморавя под маската на ледено самообладание, а заповедническият й маниер придоби словесна форма. — Моля ви, заведете мисис Смит в салона.

Елисън поведе евентуалната лична прислужница към коридора и тихо затвори вратата. След като останаха сами, Юфемия сковано се обърна към Лиз и грубо и скептично настоя за подробности.

— Моля кажете, чрез кого и къде изнамерихте вашата лична прислужница?

— Ами разбира се, че тук, в Брант Хаус — отвърна Лиз с прекалена благост. Очите й невинно се разшириха, но не премигнаха, а издържаха на тъмносивите стъкълца. — Ани, която се грижи за мен откакто сме в Лондон, доказа, че е тъкмо това, което търся в една лична прислужница.

— Ани? Това е абсурдно! Тя в никакъв случай не е обучена, за да изпълнява подобни задължения.

— Така ли? Изненадана съм. Смятах, че цените нейните умения, защото тъкмо вие ми я определихте.

— Ами, да, но… но… — Юфемия замънка объркано, намерила се в необичайното положение да се защитава. След което повдигна глава, достатъчно високо, за да погледне снизходително към врага си, и изсъска едно извинение. — Това беше временно нареждане.

Това, както схвана Лиз, трябваше да приключи въпроса. И наистина го приключи, но не по начина, по който си представяше другата жена.

— Вашето временно нареждане осигури един отличен изпитателен срок и аз ви благодаря за възможността да проверя нашата съвместимост, както й нейните умения. Резултатът бе чудесен. По тази причина аз обсъдих въпроса с мисис Елисън. Тя се съгласи, че Ани е на добра възраст, за да се обучи за изрядна лична прислужница. Ани не е придобила с годините служба навици на друго място, навици, които аз щях да изискам да се променят според моите предпочитания. Трудна задача, не смятате ли?

В действителност, тъкмо вероятността да се сблъска с вярност към нечии чужди принципи правеше перспективата за прислужница, избрана от Юфемия, неприятна за Лиз.

— Вие сте говорили по въпроса с мисис Елисън? — Юфемия кипеше вътрешно и гневното й възмущение личеше по очевидната неспособност на тялото й да се справи с него.

— Разбира се — с готовност кимна Лиз. — Да променя статуса на Ани, без да обсъдя въпроса с жената, отговорна за всички прислужнички, би било така достойно за съжаление, както и самата намеса в домашните работи, без първо да се консултирам с този, който ги ръководи.

Юфемия побледня и Лиз разбра, че е нанесла удар в целта. Тя просто бе решила за ненужно да държи сметка за възможния отговор на домакинката на къщата, що се отнася до нахлуването на мисис Смит в Брант Хаус.

— Ще уведомя мисис Смит за „нашето“ решение, преди да подредя кореспонденцията за деня — Юфемия протегна ръка мълчаливо, макар и безапелационно, за да получи претрупаната табла, която все още бе в скута на Лиз. — Не зная от какви съображения Елисън ви е натоварил с това мое задължение, но можете да бъдете сигурна, че ще му поговоря по този въпрос.

— Благодаря ви за вашата загриженост, Юфемия, но тъй като по-голямата част са адресирани към мен и към съпруга ми, Елисън е постъпил съвсем правилно. И макар да оценявам предложението ви да ме освободите от тази задача, която явно считате за обременителна, аз ще си доставя удоволствието да ги отворя сама.

Лиз взе един плик и го разряза със сребърния нож, оставен за тази цел. Заявеното й намерение да отстъпи на Юфемия положението на домакиня при политически събирания, продължаваше да бъде искрено. Тази жена искаше да я изтласка на заден план и ако може да отнеме напълно ролята й. Но не би могла, и Лиз смяташе да я накара да се примири с тази реалност. Но за успокоение на суетата й и като открито доказателство за своите неразклатени позиции, Лиз допълни, без да вдига поглед.

— Между другото, тъй като съм сигурна, че поканите включват също вас и Дру, естествено ще ви ги изпратя, след като си отбележа тези, които реша, в календара ми за светски посещения.

Лиз погледна нагоре с блага усмивка тъкмо навреме, за да види как по-възрастната жена обидено напуска стаята. Преди да бе приключила с подреждането на най-луксозните пликове, тя бе отново прекъсната.

След като надникна крадешком, Дру се мушна бързо в стаята и махна на някого да я последва.

— Трябва да говорим с тебе… насаме. — Нервното момиче се стовари в единия ъгъл на най-близкия диван, докато Тимъти се настани с повече грация в едно кресло срещу Лиз.

Думите на Дру звучаха като повторение на тези, с които Лиз се бе обърнала към Грей същата сутрин. Тя предположи възможната цел за появяването на двамата и пожела да е в състояние да им бъде по-полезна, отколкото бе Грей за нея.

— Отнася се за Тимъти — започна Дру, като закърши ръце.

Лиз кимна, приемайки очакваната тема и се обърна към въпросния младеж.

— Искаш да повярвам, че нямаш нищо общо с тези „злополуки“, които застрашават живота на братовчед ти, така ли е?

Тимъти кимна, с устни, свити от възмущение заради надвисналото над него обвинение.

Парадоксално, но Лиз намери причина да повярва на Тимъти тъкмо поради неговото стоическо очакване молбата му да бъде отхвърлена. Събуди доверие и това, че той не можа веднага да протестира и да защити своята невинност чрез старателно подготвени правдоподобни доказателства по този случай. Отговорът, който тя им даде, не бе нито потвърждение на надеждата на Дру, че ще им повярва, нито на неизбежния според Грей отказ.

— Ако не сте виновни, помогнете ми да разбера кой е.

Това бе открито предизвикателство да докажат тезата си, каквото, тя смяташе, че са достатъчно смели да приемат, като се има пред вид тяхното нашествие на бала на Кардингтънови. За удовлетворение на Лиз, дори без да се поколебаят, двамата ентусиазирано се съгласиха да направят всичко, за да измъкнат подлия виновник от тъмната му сянка.

— Но — съжалително сбърчи лице Тимъти — вече съм изгубил безброй часове в безплодни опити да направя това. Кой, питал съм се много пъти, би поискал да убие чичо Грей? Кой би извлякъл полза от смъртта му, освен мене?

Мрачното изражение на отчаяние бе още едно съвършено доказателство. Само един талантлив актьор можеше да изиграе такава искреност. А може би той бе точно такъв. Лиз си припомни, че едва познава Тимъти и въпреки че се гордееше със способността си да съди за характерите, този въпрос бе прекалено важен, за да рискува да се предовери.

— Като изключим, че не знаете кой точно може да го е извършил, стигнали ли сте до някакви други изводи? — насърчи го с усмивка Лиз.

Слънцето улови по-светлите кичури от косата на младежа, когато той кимна колебливо.

— Само неподплатеното с никакви доказателства предположение, че тъй като Грей е важен член на парламента и се е отдал на някои чувствителни проблеми, може би това са политически мотивирани удари. Но нямам представа конкретно кой е въвлечен и дори заради какъв точно въпрос.

— Този мотив е напълно вероятен — бавно се съгласи Лиз. — Пет опасни злополуки, а Грей все пак остава жив. Това несъмнено означава, че или нашите злодеи са невъобразимо некадърни, или…

— Това са предупреждения — спокойно заяви Дру, убедена в заключението си.

Тимъти промърмори в съгласие.

— Благодарна съм, че и вие виждате ситуацията, както и аз я виждам — усмихна се Лиз, но добави сериозно. — Макар и да смятаме, че враговете на Грей до сега са се въздържали нарочно от по-сериозни увреждания, не трябва да си мислим, че търпението им няма да се изчерпи.

Двамата, след като бяха дошли да потърсят помощта на Лиз, сега изглеждаха още по-мрачни от преди. Лиз се опита да разведри обстановката с една полезна забележка.

— Ако са въвлечени политици, а това звучи като логично предположение, тогава ние имаме късмета да разполагаме с пряк канал за информация, от която ще се нуждаем, за да идентифицираме възможните заподозрени.

— Какво? — подозрително погледнаха към Лиз и двамата, сякаш зла вещица от някоя приказка току-що я бе превърнала в отвратителна жаба.

Лиз се засмя. Това, което имаше пред вид, бе толкова очевидно, че тя се изненада как не я разбраха веднага.

— Не какво, а кой? И това си ти, Тимъти.

— Аз? — първоначалното недоумение на Тимъти се замени с изражение на горчиво разочарование, а в гласа му се усети болка. — А аз глупаво си мислех, че сте повярвали в моята невинност.

— Така е. Наистина ти вярвам. Достатъчно ти вярвам, за да те помоля да използваш положението си като председател на камарата на лордовете, за да се заровиш в политическите досиета за факти, уличаващи източника на опасност за Грей.

Като зора, издигаща се над хоризонта, облаците на съмнението се разпръснаха от лицата на двамата.

— Обещавам да направя всичко, всичко, за да помогна — Тимъти скочи на крака. — Ще започна още днес и ще посветя всяка свободна минута на това да прегледам всеки протокол от миналата сесия, да отбележа щекотливите закони, върху които е работил Грей, когато са започнали да стават злополуките, и тези, които са му били опоненти.

— В такъв случай започваме страхотно — каза Лиз.

Тя грейна при предложението на Тимъти. Без неговата помощ би останала с един-единствен източник — светските клюкари и техните съмнителни сведения. Но дори и тази пречка не би я спряла да разследва въпроса, макар и да бе истина, че така би напредвала толкова бавно, че когато най-накрая стигнеше до отговора, можеше да бъде късно за Грей.

Нямаше да пропусне да се възползва и от пътя, който й бе отворил светският успех. Гузната наслада, която бе изпитвала от безумния вихър на вечери, партита и балове, сега се свързваше с една полезна цел.

— След като вече знаем къде да търсим, въпреки че това ще ми струва сериозни схватки с лейди Юфемия, ще настоявам да наредя така календарните ни разчети, че Дру и аз да сме в близък контакт с жените и дъщерите на нашите заподозрени.

Лиз се изпъна, в сините й очи проблесна решителност, когато тя отново подчерта важността на тяхното начинание и необходимостта да не губят време.

— Трябва да бързаме да открием виновниците, преди да са преодолели очевидната си непохватност и да уредят убийството на Грей, като стоварят вината за престъплението върху Тимъти.

 

Новата стратегия на Лиз да защити Грей чрез откриването на източника на опасността, получи съдействие от неочаквано място, когато веднъж тя се прибираше от посещение на операта, последвано от прекрасна вечеря.

— Ваша светлост — нервно прошепна Ани, докато разкопчаваше множеството копчета и кукички, които пристягаха господарката й в рокля от тежка бронзово зелена коприна.

— Да? — меко насърчи Лиз обикновено жизнерадостната, приказлива девойка, която сега се двоумеше. Мълчанието се проточи и руменината изби по лицето на Ани, преди Лиз да добави: — Можеш да ми кажеш всичко, нали така, Ани?

— Да, госпожо — като вдигна ръцете си, чието треперене само затрудни задачата, Ани вдиша дълбоко и започна. — Когато колелото се извади от каретата…

Лиз се напрегна при споменаването на произшествието. Като се извърна, тя нежно хвана треперещите ръце на Ани в своите.

— Разбрала си нещо за причината?

Кичур бледокафява коса падна над очите й, когато Ани кимна.

— Чивията на оста бе разхлабена… нарочно. Така бе предполагала Лиз от самото начало, но друго беше да чуе потвърждение.

— Сигурна ли си?

— Това е казал кочияшът на моя Джеръми. Макар, че мистър Елисън заместваше кочияша онази вечер, липсващата чивия бе намерена. Това даде възможност на мистър Дърст да разгледа чивията и той я намери напълно изправна. Така че, както каза той, невъзможно е да е излязла, без да са й помогнали.

— Може би някой от лакеите не е успял да я затегне достатъчно? — Лиз не вярваше, но чувстваше, че трябва да предложи нещо, дори и само за да получи отрицателен отговор.

Ани категорично поклати глава.

— Не е възможно. Каретите се проверяват детайлно, преди да излязат от конюшнята. Щяха да го забележат. Джеръми се кълне, че онази вечер сам го е проверявал.

— Добре ли познаваш този Джеръми?

Още по-силното поруменяване издаде симпатиите на Ани към младежа.

— Той е коняр и се обучава за кочияш. Излизаме заедно от близо два месеца.

— А, тогава сигурна съм, че можем да му вярваме — Лиз отправи към камериерката си закачлива усмивка.

Ани сериозно потвърди, после продължи, за да подчертае казаното.

— Работата е там, че за да е така изправна, както са я намерили, чивията трябва да е била разхлабена, преди да се изхлузи… до такава степен, че каретата да не е можела да продължи.

В случай, че господарката й не успееше да разбере значението на това съобщение, Ани добави:

— Това значи, че животът на дука никога не е бил наистина застрашен.

Сигурна, че нейната прислужница бе смятала, че тъкмо този факт ще я успокои, Лиз леко стисна ръцете й. Това потвърждаваше направените по-рано предположения. Злополуката, която бе толкова старателно планирана, имаше за цел само предупреждение.

— Но как е могла да бъде разхлабена чивията след пристигането и преди заминаването на Грей от бала? — промърмори Лиз мислите си на глас, докато позволи на момичето да се заеме отново с роклята й.

— Не зная — отговори Ани на риторичния въпрос, без да разбере, че никой не бе очаквал това. — Но ако помоля Джеръми, той може би ще измисли нещо… Ако искате?

Палавата усмивка на Ани се възвърна, когато тя се наклони настрани и срещна в огледалото очите на Лиз.

— Много, много ще съм ти благодарна — каза тя с топла усмивка.