Мерилайл Роджърс
Реликвата (19)

Глава седемнадесета

Лиз се замечта на масата за закуска, обзета от топла, ярка еуфория и сляпа за перспективата да прекара облачната сутрин зад прозорците. Грей я бе събудил, когато стана от леглото й, за да отиде при камериера си, който чакаше в неговата стая, и да се приготви за предстоящите мрачни часове в парламента. Тъй като бе свикнала да се облича без помощта на прислужница, Лиз навлече обикновена шемизета и яркосиня рокля, която се завързваше отпред, за да посрещне Грей на закуска.

— Ваша светлост.

Повикването прекъсна приятната отнесеност в спомените от нощта и премести погледа й върху слугата, който стоеше почтително до нея с голям поднос, върху който имаше само един плик. Бронзовите вежди се вдигнаха. Бе твърде рано за визитни картички или покани.

— Благодаря — промърмори тя отсъстващо и взе посланието в ръка, като го обърна, за да види печата. Беше на графа на Хейтън. Неприятната изненада премахна остатъка от изумителното щастие.

Лиз изчака, докато вратата се затвори зад слугата, за да счупи печата и да отвори плика, от който извади сгънат лист фина хартия. Тя прочете съобщението бързо, после още веднъж по-бавно и го върна в плика.

Графът твърдеше, че е получил информация от инспектора, натоварен с разследването на инцидента с Грей. Заради досегашните твърдения на Хейтън по този въпрос, довели до снощната кавга със съпруга й, Лиз изпитваше съмнение. Въпреки това тя не можеше да пренебрегне сухото му твърдение, че тези новини са му помогнали да разкрие подробностите на друг планиран опит за покушение върху живота на Грей, който щеше да влезе в действие след няколко часа. Той я молеше да отиде и да работи с него за предотвратяване на опасността. Лиз силно се съмняваше в желанието на Хейтън да спаси Грей, но тази среща несъмнено й предлагаше възможност да осигури уликите, които щяха да докажат участието на графа в долното престъпление.

Лиз се надигна, твърдо решена да защити живота на Грей и да прекрати постоянните заплахи, като разкрие източника им. Докато бързаше нагоре по стълбите към апартамента си, тя започна да прехвърля наум възможните нареждания, които Хейтън е дал.

С неоспорима логика графът бе заявил, че отвращението на Грей към публично разгласяване на личните му дела означава, че той няма да допусне намесата на полицията. Това убеждение се затвърждаваше от участието на член на фамилията Ашли в долния заговор. Тези факти не биваше да стават обществено достояние, независимо дали твърдението за връзка на човек от семейството беше вярно. Това, което разтревожи Лиз много повече, бе, че графът настояваше тя да отиде тайно в дома му. Не само че не трябваше да споделя с никого къде отива, но освен това инструкцията гласеше да освободи каретата на някоя оживена улица, откъдето ще може да наеме файтон, без да привлече внимание.

— Ваша светлост?

С ръка върху кристалната топка на отворената врата към апартамента й, Лиз спря и погледна през рамо учудената Ани.

— Кажи на Елисън да подготви каретата и веднага се върни да ми помогнеш в обличането — нареди херцогинята. — Трябва спешно да изляза.

— Но къде ще ходите толкова рано? — попита Ани, но веднага прехапа езика си, тъй като това не бе позволено дори на личната прислужница на една дама.

В отговор Лиз се усмихна леко и махна на Ани да побърза. Като затвори тихо вратата, доволна, че лейди Юфемия и доведената й дъщеря все още спят, тя седна на писалището си и бързо драсна и запечата една кратка бележка за Дру. Съобщението бе написано така, че за всеки друг да остане загадка.

Лиз не бе толкова глупава, че да запази посещението си в къщата на Хейтън в пълна тайна. Тя реши това не заради опасността опетни репутацията си на дама, като посети дома на ерген, както я бе обвинил Грей, а защото бе сигурна, че графът е презреният водач на търговците на бели робини.

Лиз се изправи и започна да развързва синята рокля. Тя реши, че графът няма да посмее да нападне една дукеса, която освен това бе събитието на Сезона. Въпреки че намираше сериозни пропуски в аргументацията на Хейтън, един, от които бе свързан с тукашните разбирания за поведението на джентълмените и на почтените дами, тя реши да не се задълбочава, за да не загуби кураж.

Ани се върна точно когато господарката й се измъкваше от развързаната рокля. Като бързаше да излезе, преди да се е събудила цялата къща, Лиз се отказа да губи ценни минути за продължително затягане на ненужния корсет или за нагласяване на огромния брой фусти. Скоро херцогинята бе пременена в любимия си сив костюм и с черната камея, скрита в аления шал. Ани настоя, а Лиз бързаше прекалено, за да спори с нея, да сложи сапфирените обици и пръстена. После прибраха огнената коса в стегнат възел, който прислужницата скри под малка елегантна шапка, украсена с червена панделка и оригинални черни пера, доста различни от щраусовите, които можеха да се видят на повечето бонета. Лиз бе готова за тръгване.

Тя сложи един плик под красивата мастилница на писалището си, пъхна друг в джоба си и се обърна към прислужницата:

— Ако не съм се прибрала, когато стане време за чай, предай този плик лично на лейди Друзила. Запомни, лично на лейди Друзила.

Ани искрено кимна към празната врата, през която бе изчезнала господарката. Тази ситуация бе доста странна. Обикновено Нейна Светлост я посвещаваше в плановете си и я водеше със себе си. Фактът, че тръгна сама и не знаеше, кога ще се върне, бе доста странен, най-малкото, защото днес бе денят от седмицата, който прекарваха в Брант Хаус, за да посрещат посетители. Днес бе приемният ден на дамите Ашли.

Лиз чувстваше вина, задето остави Ани озадачена. Тя взе шлейфа на роклята си с една ръка и започна грациозно да слиза по стълбите. Тъкмо бе стигнала до последното стъпало и Елисън отвори вратата, за да пропусне възбудения Тимъти.

— Лизи, открих го! — извика радостно той.

Тя замаха с разтворени длани към раздърпания и небръснат млад мъж, който, въпреки обичайната си руменина, изглеждаше, като че ли не е спал с дни, за да му подскаже да бъде по-дискретен и по-малко шумен.

Тимъти почти се блъсна в Лиз, грабна ръцете й и я издърпа в приемната.

— От няколко дена непрекъснато и безрезултатно съпоставях стенограмите на горната камара. Но накрая намерих скрития „запечатан доклад“, който подкрепя всичките ни съмнения!

— Какво имаш предвид, като казваш скрит и защо? — попита тихо Лиз, облегната на затворената врата, докато се мъчеше да овладее собствената си възбуда. Възможно ли бе посещението й при графа да се окаже ненужно?

— По някаква причина, за която аз, секретарят на камарата на лордовете, не съм бил уведомен — започна Тимъти, със силно възмущение в думите си, — докладът е бил погребан в купчините многотомни записи на безкрайни и отегчителни свидетелства на фермери, относно една мътна история за правителствена намеса в делата на някакво графство. Казват, че тези фермери били сурови, груби и било трудно да ги накараш да проговорят. Да не повярваш, като видиш колко дълги са жалбите им срещу това, което намират за несправедливост.

Лиз, която нетърпеливо чакаше Тимъти да се върне на същината на въпроса, се раздразни от способността му да променя темата, насред важно съобщение. Едва прикритото й нетърпение явно стигна до него, макар тя да не каза нито дума.

Като прокара грубо ръце през косата си, като че ли да подреди отново мислите си в логична последователност, Тимъти се върна на откритието си.

— Това беше чудесно скривалище: пъхнат насред документи, из които никой не би се ровил. Дори да го намереха един ден, всички щяха да приемат, че е бил класифициран погрешно. Само аз, като отговорник по обработката и архивирането на документи, щях да бъда обвинен, че не съм го сложил на мястото му. Но кълна се, никога преди това не съм виждал или чувал за запечатания доклад — възмущението му прерасна в справедливо отвращение.

Лиз не можеше повече да удържа нетърпението си. Тя се отблъсна от вратата, за да се приближи до Тимъти и попита кратко:

— Какво пише в него?

— О! — лицето на Тимъти се покри с червенина, несравнима с кое да е изчервяване, на което американката бе ставала жертва. — Не ти ли казах?

Лиз разтегна стиснатите си устни в пресилена усмивка и поклати глава, като за малко да размести елегантната си черна шапка.

— Това е доклад, написан от Грей, който директно уличава Хейтън в търговията с бели робини между Британия и Европа на най-високо ниво. Още по-точно, документът показва, че графът е много по-тясно свързан с далеч по-доходния близкоизточен пазар на белокожи жени.

Лиз понечи да запита защо, след като тези факти са станали известни, не е потърсена сметка от Хейтън за участието му в това отвратително престъпление. Защо докладът е бил запечатан? И защо е бил така добре скрит? Тя никога не би повярвала, че Грей е взел участие в потулването му заради положението на Хейтън в обществото.

Преди Лиз да успее да проговори, Тимъти добави нещо, което поне отчасти даваше отговор въпросите й:

— За съжаление, въпреки че Хейтън е бил уличаван многократно, докладът посочва, че липсват неоспорими доказателства, които да потвърждават връзката му с ужасния търговец на плът, известен като Язовеца — тъмните очи срещнаха тюркоазните с многозначителен поглед. — Да, същата загадъчна личност, която безуспешно се опитваме да проследим, но която никой не признава да е виждал.

Тимъти явно бе във възторг от откритието си, но Лиз се обезкуражи още повече. Наистина, докладът потвърждаваше теорията им. За съжаление намирането му не даваше отговор на тяхното разследване, също както писмените заплахи не показваха кой е авторът им.

Тимъти потърка със съжаление обраслите си страни:

— По-добре да побързам да се приготвя за поредния парламентарен ден. Все пак, може би ти и Дру ще можете да дойдете в парка между мая и вечерята. Ще донеса една малка кутия бонбони, за да отпразнуваме напредъка.

Споменаването на любимите сладкиши на Дру и надеждата в гласа му не позволиха на Лиз да откаже. Двамата влюбени почти не се бяха срещали, докато Тимъти търсеше доказателства и сега би било жестоко да отнеме надеждата му. Тя кимна в знак на съгласие, въпреки че и при най-добро стечение на обстоятелствата би било почти невъзможно да измъкне Дру от орловия поглед на Юфемия в късните следобедни часове и въпреки нарастващата възможност да не е тук, за да може да уреди каквото и да е. Докладът, който потвърждаваше убеждението й, но не съдържаше доказателства, правеше посещението й в дома на Хейтън още по-важно.

Лиз бързаше да излезе, за да се справи с предизвикателството и да се върне благополучно, но се наложи сега да упражни новото умение, което бе придобила напоследък — да бъде търпелива. Тимъти се сбогуваше прекалено дълго за човек, който има задължения другаде и непрекъснато хвърляше изпълнени с надежда погледи към вратата на все още спящата си възлюблена. Тя така и не се отвори и накрая, за голямо облекчение на Лиз, той си тръгна.

Каретата с герба на Ашли вече чакаше пред главния вход и щом Тимъти изчезна, тя се втурна през вратата и се настани вътре. Пътуването от дома на Брант до оживените артерии близо до центъра бе лесно, но след като слезе от каретата си, й бе необходимо доста време, за да наеме файтон.

Чак когато се настани в анонимния обществен превоз, тя се замисли сериозно за възможността някой Ашли да участва в заговора срещу Грей. Не можеха да очакват от нея да повярва, че Дру или лейди Юфемия са замесени, така че това очевидно бе опит да насочат диренето в грешна посока, като превърнат съмненията за участието на Тимъти в директни обвинения. Да, те явно искаха вината да бъде хвърлена върху младия братовчед и единствен наследник на титлата, но тя го познаваше твърде добре. Но дори да не бе така и дори той да не бе открил скрития доклад, като обещаващ член на парламента, Тимъти беше твърде интелигентен, за да се забърка в търговията с бели робини. Това носеше риска от скандал, който щеше завинаги да го лиши от надежда за политическа кариера.

Изведнъж Лиз осъзна, че Лорънс и съучастниците му нямат основание да смятат, че една дукеса, дори американка, може да е в течение на „търговските“ им интереси. След случката в беседката и след като потърси помощта му, когато каретата се повреди, Лорънс без съмнение мисли, че може да продължава да я залъгва. Устните й се извиха с презрение. Явно е голям глупак, щом оценява толкова ниско умствените й способности.

Когато файтонът спря пред добре познатата фасада на лондонския дом на графа, Лиз изчака да отворят вратата и плати на файтонджията, преди да се запъти към предстоящата авантюра. Мисълта, че врагът я подценява, засили решимостта й, но никога през живота си тя не се бе чувствала толкова сама. Лиз изправи рамене и решително се запъти към вратата, въпреки че краката й бяха сякаш налети с олово.

Както и при вчерашното си посещение, тя бе подготвена да види какви ли не престъпници, но вратата бе отворена от същия спретнат иконом, който я отведе в същата приемна.

— А, Лизи, ето ви най-после — Лорънс се надигна от стола си до камината. — Бях започнал да се тревожа, че ще пристигнете прекалено късно, за да успеем да предотвратим сериозното нападение върху Грей, за което ви писах.

Лиз махна учтиво с ръка.

— Дойдох веднага, щом успях да се измъкна — спокойно го увери тя и тъй като това бе вярно, думите прозвучаха съвсем искрено.

— Разбира се — Лорънс се разля в такова сиропирано съчувствие, че Лиз се почувства едва ли не потопена в него и почти се отдръпна, когато той пристъпи към нея, за да вземе ръцете й в своите. — Разбирам.

Единственото, което тя си помисли, бе колко малко наистина разбираше Хейтън.

— Но, Лизи, моля ви, седнете.

Все още държейки ръката й, той посочи един стол, разположен срещу неговия, от другата страна на една малка масичка.

— Да се настаним удобно и да вземем по чаша чай — нова комбинация, която, надявам се, ще ви хареса — докато ви представя заговора, за който научих, а след това ще обсъдим действията, които бихме могли да предприемем.

Този мъж, когото Лиз познаваше като злодей, сега се преструваше на идеалния рицар и тя се отврати от фалша. Още по-ужасна бе играта, в която тя трябваше да вземе участие — комбинация от цивилизованата традиция на чая с варварското обсъждане на планиран опит за убийство.

Като наклони леко русата си глава, Лорънс наля вече запарената тъмна течност в две елегантни чаши от севърски порцелан.

Въпреки нетърпението си да започнат разговора, който бе дошла да проведат, Лиз вдигна чашата, отпи малка глътка и учтиво скри изражението си, породено от горчивия привкус, който чаят остави в устата й.

— Какво значи излезе? — Юфемия бе впила поглед в прислужницата, която стоеше пред затворената врата и си позволяваше да не се подчинява на волята й, като даваше глупави извинения.

Ани повдигна рамене. Дукесата бе нейната господарка, а не тази непоносима жена, която я бе намразила още при първата им среща. Това, че Ани не бе избрана от лейди Юфемия за прислужница на младата дама и че получи мястото, без дори да се допитат до нея, й осигури презрението на по-възрастната жена, но камериерката усещаше, че има и още нещо.

— Само това, ваше благородие. Дукесата — Ани наблегна на титлата, защото знаеше, че това ще раздразни другата жена и тайно изпитваше задоволство от това — каза само, че излиза и ще се върне може би след чая.

Юфемия изтърва едно не съвсем изискано изсумтяване и като бутна встрани по-слабата Ани, влезе в апартамента на Елизабет.

Малкият плик, който лежеше върху изисканото писалище, привлече веднага вниманието на Юфемия, като че ли бе морски фар. Тя се засили към него като боен кораб на пълен ход. Това, че бе адресиран до доведената й дъщеря, не означаваше нищо за нея. Тя грубо го скъса, прочете посланието и го напъха в джоба си, след което се обърна, за да излезе.

Ани нарочно стоеше до отворената врата. Юфемия сви очи върху незначителната фигура в знак на заплаха и се засили към вратата. Прислужницата трябваше да се отдръпне, за да не бъде отнесена от другата жена. Ани знаеше, че това ще достави удоволствие на Юфемия, въпреки гордото й благоприличие.