Хелиодор
Етиопска повест (3)

Книга трета

1. А когато завърши шествието и цялото жертвоприношение:

— Но, татко — подхвана Кнемон, — те още не са завършили. Твоят разказ не ме остави да видя нищо. Бях увлечен до крайна степен да те слушам, а бързах да видя това празненство. Ти се явяваш пред мен като че ли след празник, според поговорката, едновременно с откриването закриваш представлението.

— Аз, Кнемоне — каза Каласирид, — съвсем не желая да те отегчавам с несъществени подробности и затова те въвеждам в същината на разказа, в това, за което ти най-напред ме попита. Щом желаеш да бъдеш зрител на представлението още от появата на хора — понеже си от Атика и не го криеш, — аз ще ти опиша накратко шествието, което се прочу като малко други подобни и заради самото него, и особено заради последствията му.

Най-напред хекатомбата^[1] водеха посветителите — селяни в селски вид и носия. Всеки от тях носеше бял хитон, повдигнат от поясния ремък до подколенника, а с дясната ръка, оголена както рамената и гърдите, размахваше двуостра брадва. Биците, всичките черни, леко изпъваха яки шии. Рогата им бяха къси, прави и остри, и позлатени, у други окичени с цветя. Пищялите имаха извита форма, спускаха гуши до колене. Бяха точно сто, с числото си наистина оправдаваха името хекатомба. Зад тях следваха различни други жертвени животни, водени всяка порода поотделно и в ред. Началото на жертвоприношението беше оповестено от празничните звуци на флейти и сиринги. Подир стадата и пастирите пристъпваха тесалийски девойки в разкошни дълбоко препасани одежди, със спуснати коси. Те бяха разделени на две колони. Първият хоровод носеше кошнички, пълни с цветя и плодове, вторият — блюда с жертвени питки и благовония, които излъчваха надалече ухания. При това ръцете им оставаха свободни. Като носеха кошничките на глава, те се залавяха ту право, ту косо една за друга, за да могат едновременно да пристъпват и да танцуват. Такта песента подаваше вторият хоровод, на който бе поверено цялото празнично химнопение — хвалебна песен най-напред на Тетида и Пелей, след това на сина им, накрая на внука, след това, Кнемоне…

— Но защо пък „Кнемоне“ — прекъсна го Кнемон. Отново, татенце, ме лишаваш от насладата, като премълчаваш химнопението, сякаш съм само зрител на празничното шествие, но не и слушател.

— Тогава слушай — каза Каласирид, — щом това ти доставя удоволствие. Песента гласеше така:

Славя Тетида чрез химн, славя златисти коси.

На моревластен Нерей щерка безсмъртна е тя,

но според воля на Зевс стана жена на Пелей.

Блясък от морски вълни, на любовта божество,

даде живот на сина копиеносния бог —

своя прославен Ахил, до небесата прочут,

елински мълниен плам, необорима звезда.

Той пък от Пира роди своя син Неоптолем.

Илион унищожил, страж на данайската рат,

който почива сега в свята питийска земя.

О, благосклонен към нас, Неоптолеме, бъди,

ти милостив приеми нашия жертвопринос

и от града занапред всякакъв страх отвърни.

Славя Тетида чрез химн, славя златисти коси.

 

3. Ето така, Кнемоне, гласеше този химн, доколкото си спомням. Тъй хармонична беше песента на хоровете, тактът на стъпките тъй съвпадаше с ритъма на песента, че окото беше подвеждано от слуха да пропуска гледката и присъствуващите, сякаш грабнати от мелодията, през всичкото време следваха бегло минаващите пред тях девойки. Но скоро конният отред от ефеби и светлият образ на техния предводител откри картина, която надминава всяка наслада на ухото. Броят на младите мъже достигаше до петдесет, разделени в два отреда от по двадесет и пет юноши. Всичките бяха телохранители на вожда на свещеното шествие, който яздеше по средата. Обувките им от преплетени червени ремъци бяха пристегнати над глезените. Бялата хламида, завършваща отдолу с тъмносин кенар, беше закрепена на гърдите със златна фибула. Всички коне бяха от тесалийска порода. От очите им гледаше волността на тамошните поля. Те се противяха на принудата на юздите, гризяха ги и ги обливаха с пяна, но се подчиняваха на волята на ездача, който ги направляваше. Главите и челата им бяха украсени със сребърни и позлатени сбруи, сякаш и с тях ефебите се състезаваха помежду си. Но, Кнемоне, и при тази тяхна прелест всеки поглед на присъствуващите се плъзгаше по тях и ги отминаваше, за да се насочи към предводителя на конницата (това беше моята грижа Теаген). Както мълнията затъмнява всяко предхождащо сияние, така ни заслепи неговата външност. Той също така беше на кон и в тежко въоръжение. Потръсваше ясеново копие с меден завършек, на главата си нямаше шлем — шествуваше гологлав, облечен в пурпурна хламида, на която беше извезана в злато битката между лапити и кентаври, янтарната фибула представляваше Атина, върху щита беше изобразена главата на Горгона^[2].

Звънкият полъх на вятъра увеличаваше всичката тази прелест. Лекият му дъх си играеше с косите на шията, виеше къдриците на челото и хвърляше краищата на хламидата върху гърба и хълбоците на коня. Ще кажеш, че и самият кон усеща красотата на своя стопанин и съзнава отличието си да носи най-красивия ездач. Така си изхвърляше шията, наостряше уши и спускаше клепачи, пристъпваше смело с ездача на гръб, крачеше послушен на поводите и се наклоняваше леко равномерно от едното рамо към другото, удряше почти безшумно края на копитата о земята в ритъм със спокойното движение на шествието.

Гледката поразяваше всички, всеки оценяваше най-високо храбростта и красотата на юношата. Всички жени из народа, като не можеха да скрият с въздържаност душевното си вълнение, му подхвърляха ябълки и цветя с надежда да привлекат на своя страна симпатиите му. Всички бяха единодушни, че няма на света юноша, който да надминава красотата на Теаген.

 

4. „Щом се събуди Зора розопръста, родена из здрача“ (тъй би казал Омир), из храма на Артемида излезе красивата и умна Хариклея. Тогава ние разбрахме, и Теаген може да бъде надминат, доколкото съвършената женска красота е по-обаятелна от мъжката, дори от красотата на първия мъж в света. Тя се возеше колесница, теглена от два бели бика, носеше пурпур — стигаща до петите одежда с втъкани златни лъчи. Гърдите й поддържаше пояс, в който художникът-майстор беше излял цялото свое изкуство. Никога преди това той не беше изковавал нещо подобно, нито пък можеше вече да го сътвори. Беше преплел на гърба на девойката опашките на две змии, шиите им свързал под гърдите в замотан клуп, а оттам се подават главите, провесени на двете страни като добавък на възела. Би помислил не само че изглежда, че змиите пълзят, но че наистина пълзят. Но техният поглед не беше зъл или суров, от тях се разливаше влажна съненост, сякаш са заспали в сладък копнеж на моминските гърди. Бяха изваяни от злато, а обагрени с тъмносиньо. То беше изкусно нанесено, така че грапавите и сменящи цвета си люспи да показват контраста между златистото и тъмносиньото. Такъв беше поясът на девойката.

Косите й — нито изцяло на сплитове, нито съвсем разпуснати, но по-голямата им част падаше на вълни върху шията, разпиляваха се по раменете и гърба, а на темето и челото се увенчаваха с нежни лаврови клонки. Те обкръжаваха розовото слънчево лице и не позволяваха на вятъра да развява къдриците в безпорядък.

В лява ръка тя носеше позлатен лък, от дясното й рамо висеше стрелник. С другата ръка държеше запален факел, но очите й излъчваха повече блясък, отколкото сиянието на светилника.

— Та това са Хариклея и Теаген! — извика Кнемон.

— Но къде са те? Покажи ми ги, моля те в името на боговете! — помоли Каласирид, като предполагаше, че Кнемон ги вижда.

— Татенце — отвърна той, — сякаш те са пред мене, макар че не са тук — тъй живо ти ми описа в разказа си тези, които съм виждал и познавам.

— Съмнявам се — възрази Каласирид — дали си ги виждал такива, каквито ги съзерцаваше през оня ден Елада и слънцето, всеки им се усмихваше и ги облажаваше. Тя будеше копнение у мъжете, а той у жените. Смятаха за висше щастие близостта с когото и да било от двамата. Местните жители се възхищаваха повече на младия мъж, а тесалийците на девойката. И едните, и другите се удивляваха повече на това, което виждат за пръв път. Защото новата гледка омайва повече, отколкото познатата. Но каква приятна измама, каква сладка мисъл — как ме окрили, Кнемоне, с вестта! Помислих си, че виждам любимците си, а явно ти ме заблуждаваш във всичко.

В началото на разговора твърдеше, че те ще дойдат и ще ги видим, а след това поиска като възнаграждение да чуеш тяхната история. Но вече е вечер, скоро ще настъпи нощта, а ти все още не можеш да ни ги покажеш.

— Не се безпокой — отвърна Кнемон. — Пропъди лошите мисли, защото те наистина ще дойдат. Може би сега нещо им е попречило и те ще пристигнат малко по-късно от уговорката. Но дори и да бяха тук, аз нямаше да ти ги покажа, преди да получа цялата награда. Така че ако искаш скоро да ги видиш, изпълни обещанието си и разкажи докрай историята.

— Впрочем — отвърна Каласирид — аз едва се решавам да се върна към спомена на едно събитие, което вълнува силно, освен това се боя да не те отегча с бъбривостта си. Но щом, както ми се струва, ти слушаш жадно и без насита красиви истории, нека продължавам, където бях спрял. Но по-напред да запалим лампата и да възлеем за боговете на нощта, за да можем след изпълнението на обичая спокойно да посветим нощта на нашия разказ.

 

5. Каза това и по нареждане на стареца една прислужница донесе запалена лампа. Каласирид извърши възлиянието, като призова другите богове, накрая и Хермес. Помоли за приятни сънища през нощта и да се явят насън любимите му деца. След това продължи каза си:

— Когато, Кнемоне — каза той, — шествието обходи три пъти гробницата на Неоптолем и юношите завършиха третия кръг, изведнъж жените нададоха стонове, а мъжете боен вик. Тогава като по предварителна уговорка почнаха да колят бици, овни и кози, сякаш една ръка нанасяше със секира удари на всички. Накамариха върху огромен олтар голям брой цепеници, според обичая поставиха отгоре крайниците от жертвените животни помолиха жреца на питийския бог да започне възлиянието и да запали олтарния огън. Харикъл отговори, че извършването на възлиянието е негова длъжност, но на водача на пратеничеството се пада да запали огъня, като поеме факела от ръцете на жрицата. Това изисквал обичаят от дедите.

Рече така и възля. Теаген вдигна факела. Тогава, Кнемоне, ни стана ясно, че душата е божествена и сродна с небесните неща. Още в мига, когато двамата млади се погледнаха, се влюбиха, сякаш душите им от първа среща познаха близостта си и се устремило достойни и близки една към друга. Най-напред застанаха един до друг като зашеметени. Тя бавно му подаде факела, той бавно го пое из ръцете й. Двамата дълго приковаха един в друг очи, сякаш са се разпознали или виждали някъде по-рано и извикваха спомена в паметта си. После по лицата им едва се прокрадна усмивка, доловима по единствения блясък на очите.

След това сякаш от свян поруменяха и отново, след дълбоко сърдечно вълнение, побледняха. С една дума, за кратко време изразът на лицата им се менеше многократно, като всяка промяна на цвета и погледът издаваше душевните им чувства.

Естествено за множеството тези промени на състоянието им останаха незабелязани, защото всеки беше зает със своите дела и мисли. Не забеляза нищо дори Харикъл, който изричаше обичайните молитви и призиви към боговете. Само аз наблюдавах младите. Откакто, Кнемоне, Теаген при жертвоприношението в храма получи оракула, аз се заех да търся от имената в него пророчество за бъдещето. Но дотогава не можех да отгатна точно нищо от предсказанията.

 

6. Най-после като че насила Теаген се откъсна от девойката, подложи факела и запали олтарния огън. Празничното шествие завърши и тесалийците се насочиха към пиршеството, а другият народ се разотиде, всеки тръгна за дома си. Хариклея наметна бялата си ефестрида и с няколко дружки се запъти към жилището си в участъка на храма. Тя не живееше заедно с мнимия си баща, но се беше отделила заради свещената си длъжност.

Всичко, което чух и видях, събуди интереса ми. Побързах да пресрещна Харикъл.

— Видя ли — попита той — моята и делфийската украса Хариклея?

— Не за пръв път сега, но често и преди — казах аз, — колкото пъти съм посещавал храма, съм я срещал, и то не само пътем, както се казва. Често тя принасяше заедно с мене жертва и ме разпитваше за божествените и за човешките дела, ако се съмняваше в нещо, и искаше да узнае мнението ми.

— И как ти се стори тя днес, драги, не допринесе ли за блясъка на днешното празненство?

— Остави, Харикле — отговорих, — все едно да ме питаш дали луната сияе повече от другите звезди.

— Но някои хвалеха — каза той — и младия тесалиец.

— Да, и на него отреждаха — добавих — второ или трето място, но за венец и за украса на шествието наистина всички признаваха дъщеря ти.

Харикъл се зарадва на думите ми и аз наистина постигнах целта си, да спечеля всякак доверието на човека.

— Аз отивам сега при нея — каза той с усмивка. — Ако ти е приятно, придружи ме, за да видим дали не се е изморила от хорската глъчка.

С радост се съгласих и показах, че неговите грижи значат за мене повече от всичко друго.

 

7. Когато пристигнахме в нейното жилище и влязохме, намерихме я отпаднала на леглото. Очите й бяха влажни от любовни сълзи. Тя прегърна както обикновено баща си и на въпроса му какво я измъчва, отговори, че страда от главоболие и че ако й позволи, желае да остане сама. Загрижен, Харикъл напусна заедно с мене стаята и нареди на прислужниците да пазят тишина.

— Какво означава това, драги Каласириде? — ме попита той на отиване. — Каква слабост е обзела дъщеричката ми?

— Не се учудвай — отговорих. — Може би след като е шествувала пред толкова народ, е привлякла върху себе си някое зло око.

— И ти ли — отвърна ми той с иронична усмивка — като простолюдието вярваш, че има зъл поглед?

— Както всяка друга истина — казах. — Защото работата стои така: този въздух, който ни заобикаля, навлиза дълбоко в нас през очите, ноздрите и дъха, още по други пътища и внася отвън свойствата, които притежава. Какъвто се влива, такова въздействие внася у приемателите. Затова, когато някой погледне със завист красотата, изпълва пространството около себе си с това лошо свойство и изхвърля върху близко стоящия дъха си, изпълнен с горчилка. А той като ефирен прониква чак до костите и до гръбначния мозък. У мнозина завистта причинява болест, която е получила името уроки. Помисли също, Харикле, колко очни страдания, колко зарази възникват без никакъв допир с болните било от легло или от участие на една трапеза, а само с вдъхване на същия въздух. Нека ти докаже тази мисъл ако не нищо друго, то най-вече появата на любовта, тя се влива чрез един само поглед, като чувствата подобно на лек ветрец проникват през очите в душата. Това е твърде естествено. Защото зрението като най-подвижен и най-горещ сетивен орган най-лесно възприема и притегля излъчванията и с огнения дух в него привлича любовта с нейните преходи.

 

8. Ако е нужно, мога да ти приведа пример из естествената история, записан в свещените книги за животните: дъждосвирецът лекува страдащите от жълтеница. Ако болният от нея погледне птицата, тя отбягва и затваря очи не защото, както някои предполагат, не желае да помогне на болния, но защото погледнат от него привлича към себе си като вълна страданието. Ето затова избягва погледа като удар.

Може би си слушал, че змията, наречена базилиск, с единствен дъх и поглед изсушава и убива всичко, което й се изпречи. Не трябва да се чудим, че някои урочасват дори своите най-скъпи, към които са благосклонни. Защото поради злата си природа извършват не това, което желаят, а което е вложено в тях.

 

9. — Твоето обяснение е много мъдро и много достоверно — отвърна Харикъл, след като малко помисли. — Дано и Хариклея някой ден усети любовното желание. Тогава за мене ще бъде здрава, а не болна. Но както знаеш, аз и затова те повиках. Сега не бива да се страхуваме, че тази противница на брака и на любовта страда от нещо подобно. Но сигурно боледува от уроки. Надявам се, че ти не ще откажеш, и като приятел, и като мъдър във всичко, да я излекуваш.

И аз обещах, ако разбера страданието й, да помогна според силите си.

 

10. Но докато ние разговаряхме така, някой влезе забързан при нас и ни рече:

— Драги, вие се помайвате, сякаш ви зоват на битка и на война, а не на пиршество. Урежда го красивият Теаген в чест на най-великия от героите Неоптолем. Бързо елате, не ставайте причина да се отлага гощавката до вечерта. Само вие единствено отсъствувате.

— Този — пришепна ми на ухото Харикъл — ни кани с тоягата. Макар че е неприятен, при това попийнал, нека да вървим, иначе може да изядем боя.

— Ти се шегуваш — отвърнах, — но да вървим.

Когато пристигнахме, Теаген покани Харикъл до себе си и заради него се показа любезен и с мене. Защо да те отегчавам с подробности за пира — хората на девойките, флейтистките и военните танци на ефебите, пирихийските игри и останалите удоволствия, които Теаген ни достави като прибавка към разкошните ястия, за да направи пиршеството по-приятно и виното по-пивко. Но това, което преди всичко трябва да научиш и което ще разкажа на драго сърце, е следното:

Теаген наистина даваше вид на весел и насила се отнасяше любезно с присъствуващите, но от мене не убягна, че е насочил другаде мислите си. Ту погледът му блуждаеше неспокойно, ту неочаквано въздишаше дълбоко. Или седеше унил и дълбоко замислен, или неочаквано лицето му светваше, сякаш идваше на себе си и се овладяваше, лесно променяше израза на лицето си. Състоянието на влюбения е подобно на поведението на пияния — променчиво и без опора, душата и на единия, и на другия се люшка в морето на страстта. Затова влюбеният е склонен към пиянство, а пияният — към влюбване.

 

11. Когато накрай от умора се прозина, и на другите гости стана ясно, че не е добре. Харикъл също забеляза внезапните промени в настроението му и тихичко рече:

— И него е погледнало лошото око. И той, струва ми страда от същото, от което и Хариклея.

— Точно тъй — отговорих, — кълна се в Изида, това е вярно и напълно естествено. През време на шествие тъкмо той изпъкваше най-много след нея.

Това си говорехме ние.

Когато дойде време да се разнасят чашите, Теаген, макар неохотно, пи наздравица с всеки. Когато дойде до мене, казах:

— Благодаря за любезността. — Но не поех чашата.

Тогава Теаген помисли, че не го зачитам, и ме погледна остро и пронизващо. Харикъл забеляза това и ме извини:

— Той не пие вино и се въздържа от всякаква храна от одушевени същества.

Теаген го попита за причината. Харикъл обясни:

— Той е египтянин от Мемфис и жрец на Изида.

Теаген, като чу думите „египтянин“ и „жрец“, изведнъж се зарадва и, сякаш открил някакво съкровище, се изправи, поиска вода, отпи една глътка и извика:

— Мъдри човече, приеми тази наздравица от най-сладкото за тебе питие. Нека тази трапеза сключи нашата дружба.

— Тъй да бъде, прекрасен Теагене — отговорих, — но аз отдавна се чувствувам твой приятел. — Поех и вдигнах чашата.

С това пиршеството завърши и се разотидохме, в своето жилище всеки, след като Теаген ме прегръща много пъти, и то по-горещо, отколкото подобава на едно ново познанство.

Когато се върнах там, където бях отседнал, най-напред останах буден на леглото, като размишлявах така и иначе за двамата млади, опитвайки се да разгадая последните думи на оракула. Ето към полунощ виждам Аполон и Артемида (така мислех или тъй ми се стори, но не ги виждах в действителност). Той ми предаде Теаген, а тя — Хариклея. Назоваха ме по име и ми рекоха:

— Време е да се завърнеш в родината, защото така предписва законът на богините на съдбата. Затова отпътувай и приеми ей тези за свои спътници. Чувствувай ги като свои чада и от Египет ги заведи където и както е волята на боговете.

 

12. След тези думи изчезнаха. Дадоха вид, че това не беше сън, а действителност. Аз разбрах всичко друго, което видях, но недоумявах при кои хора или в коя страна е угодно на боговете да заведа двамата млади.

— По-късно, татенце — прекъсна го Кнемон, — ще ни кажеш как си разбрал това. Но как са те открили боговете, както казваш, че те споходили не в съня ти, но наяве?

— По начин, чадо мое — отговори той, — както мъдрецът Омир е загатнал (но повечето отминават това загатване):

„Аз го отзад разпознах по вървежа и по коленете, леко понесе се той…“, както той някъде казва.

— Но, изглежда, и самият аз принадлежа към „повечето“ — отговори Кнемон — и може би в това, Каласириде, искаш да ме изобличиш, като припомняш стиховете. Аз разбирам повърхностния им смисъл, тъй като съм учил езика, но не съм вникнал във вложеното в тях религиозно значение.

 

13. Каласирид помисли малко и потопи душата си в мистически разсъждения.

— Боговете и демоните, Кнемоне — каза, — когато се явяват пред нас, или си отиват от нас, само рядко приемат образ на други същества, те най-често се оприличават на хора, за да улеснят чрез приликата си нас представата ни. За непосветените остават незабелязани, но мъдрият не може да не ги познае по очите: през всичкото време гледат съсредоточено и никога не притварят клепачи. Но те се познават най-вече по походката: не отделят краката си, нито изнасят единия пред другия, но като някакъв въздушен поток се движат безпрепятствено, те повече порят пространството, не крачат. Затова египтяните извайват статуите на боговете със свързани крака, сякаш са съединени. Това знаел също Омир, защото е египтянин и изучил свещеното учение. Изобразил го е символично в поемите, като оставил да го разбират мъдрите. За Атина казва:

„горяха очите й страшно“,

а за Посейдон:

„Аз го отзад разпознах по вървежа и по коленете, леко понесе се той…“, т.е. той се плъзгал при движението си. Ето това значи „леко се понесе“, а не, както някои се лъжат с тълкуванието „леко ги разпозна“.

 

14. В това, о божествени — се обърна Кнемон, — вече ме посвети. Но ти често наричаш Омир египтянин, което до днес може би никой не е чувал. Аз не смея да се съмнявам, но съм силно учуден и те моля не отминеш в разказа си да ми обясниш това твърдение.

— Ако и, Кнемоне, да не е сега време да се разпростирам върху тези въпроси, все пак чуй накратко: нека Омир, драги, да бъде наричан от разни хора различно и за отечество на мъдреца да се изтъква всеки град. В действителност той е нашенец египтянин, а отечеството му е Тива, която той нарича стоврата. За негов баща се посочва жрец, а в същност той е Хермес, чийто жрец бил мнимият му баща. Неговата съпруга извършвала някакво местно свещенодействие и пренощувала в храма. През това време божеството се съчетало с нея и станало баща на Омир, който носи белега това неравно съчетание: още от рождение на едното бедро поникнал сноп от дълги косми. Оттам, след като странствувал и сред други народи, и не малко сред елините, да представя своите поеми, получил името си. Той сам не говори за себе си, не назовава нито града, нито рода си, но го нарекли така тези, които познават телесния му недъг.^[3]

— Но с каква цел, татенце, той премълчава отечеството си?

— Или от срам за изгнанието си — той бил преследван от своя собствен баща, понеже като бил избиран измежду ефебите за жреческото съсловие, телесният му недъг издал извънбрачния му произход — или го извършил от мъдрост: чрез премълчаване на собствената си родина се опитал да направи своя родина всеки град.

 

15. Струва ми се, ти изрече всичко това добре и правдиво, но аз мисля за загадките в творбите на този поет, и за безкрайната им прелест — някаква египетска смесица, а също за ненадминатия му гений. Действително той не би се издигал над другите толкова много, ако не беше свързан с някакво божествено и демонично начало. Но след като, драги Каласириде, ти по омировски си съзерцавал боговете, разкажи ми какво се случи по-нататък.

— Същото, което и преди, Кнемоне — отново безсъние, размишления и свойствени на нощта безпокойства. Радвах се, че съм открил нещо, за което не съм се надявал, и бях изпълнен с очакване да се завърна в отечеството. Но ме измъчваше мисълта, че Харикъл ще загуби дъщеря си. Недоумявах по какъв начин ще трябва да събера младите и да ги подготвя за съвместното отпътуване. Безпокоях се как ще прикрия бягството, накъде ще се насочим, дали ще тръгнем по суша, или ще отплаваме по море. С една дума, обхвана ме цял поток от грижи, така прекарах в безсъница останалата част от нощта.

 

16. Още не беше се развиделило, на двора се вдигна шум и аз чух, че някой вика прислужника. На неговия въпрос, кой чука на вратата и какво желае, посетителят отговори: „Съобщи, че е Теаген тесалиецът.“

Аз се зарадвах, щом ми съобщиха за младежа, и наредих да го повикат. Казах си, че случаят сам се явява на помощ на моите намерения. Предположих, че на пиршеството той е чул, че съм египтянин и жрец, заради това идва да иска да ме спечели за помощник в любовта му. Помислих, че и той страда от заблуда то мнозина, които, като не познават египетската мъдрост, се мамят, че тя е една и съща. В същност има една, разпространена сред простолюдието, тя ходи, ако може така да се каже, по земята и е слугиня на призраците, занимава се с телата на мъртъвците, привързва се към билките, използува заклинанията. Тя не води нито себе си, нито своите поддръжници до добър край, но често търпи несполука. Понякога успява, но жалки и дребнави са делата й. Представя призраците като истински образи, мами надеждите, изобретява незаконни дела служи на разюздани удоволствия. Затова пък другата, чадо мое, е истинската мъдрост, от нея първата взела само името, с нея ние жреците и предсказателите се занимаваме още от малки. Тя е насочена нагоре към небето, защото се сношава с боговете и взема участие в природата на висшите същества. Изследва движенията на небесните тела и достига до познание на бъдещите събития. Отвръща се от земните злополучия и се насочва изцяло към красотата и доброто.

Заради нея аз на времето напуснах отечеството си, а да мога, както по-напред ти разказах, да избягам от нейните предсказания и от враждата между синовете ми. Но нека отдадем това и на другите богове, и на съдбата, в чиято власт е да въздействуват или да е въздействуват. Именно те са предопределили моето изгнание от родината не толкова, както изглежда, заради тези неща, а за да намеря Хариклея.

 

17. И как стана това, ще узнаеш по-нататък.

Щом Теаген влезе, отговорих на поздрава му, поканих го да седне на леглото до мене и го попитах:

— Какво те води тъй рано при мене?

Той си закри за известно време лицето с ръце, после рече:

— Изпитвам голямо вълнение. Но се срамувам да разкрия причината.

И замълча.

Аз използувах случая да се покажа ясновидец и да му предскажа неща, които несъмнено знаех. Погледнах го приятелски и му рекох:

— Ако и да се колебаеш да ми кажеш, нищо не е неизвестно на нашата мъдрост и на боговете.

Помълчах малко и уж започнах да броя с пръсти някакви камъчета с неопределен брой, разтърсих коси и по подражание на изпълнените с божествен дух извиках:

— Ти си влюбен, сине.

При това предсказание той скочи. И когато продължих: „Хариклея“ — той повярва, че говоря по божествено вдъхновение, и насмалко не падна на колене пред мене. Аз го възпрях, но той се приближи и започна да ме целува по лицето. После отправи благодарност към боговете, че не се е излъгал в надеждите си, и ме помоли да го спася. Щял да загине, ако не му се притека на помощ, и то веднага. Толкова тежко страдал и толкова силно горял от страст, за пръв път узнал що е любовта. Призна ми и няколко пъти се кле, че още не познавал близост с жена. Винаги досега презирал всякакъв брак и любов, щом чуел за тях, докато красотата на Хариклея доказала, че не по природа е студен, но че още не бил срещнал жената, която е достойна за любовта му.

При тези думи той избухна в сълзи, сякаш за да покаже, че е покорен против волята си от девойката. Опитах се да го окуража:

— Дерзай — рекох му, — щом веднъж си прибягнал до мене. Хариклея не ще излезе по-силна от нашата мъдрост. Тя е наистина по-твърда и неподатлива на любовта, не иска да чуе за Афродита и брак, дори мрази имената им. Но заради тебе ще опитам всичко — изкуството знае да побеждава дори природата. Само бъди благоразумен и следвай във всичко съветите ми.

Той обеща, че ще изпълнява всичко, което му наредя, дори да му кажа да стъпва върху мечове.

 

18. Докато молеше настоятелно и обещаваше да даде като отплата цялото си имущество, пристигна някакъв мъж от страна на Харикъл и каза:

— Харикъл те моли да отидеш при него. Той е тук близо в храма на Аполон, отправя химни към бога, понеже е обезпокоен от някакъв сън.

Станах веднага, отпратих Теаген и се запътих към храма. Там намерих Харикъл седнал на кресло твърде потиснат и непрестанно стенещ.

Приближих се до него.

— Защо си угрижен и мрачен? — запитах.

— Как да не съм — отговори, — като и сънищата ме смутиха, и дъщеря ми, както научих, е неразположена, цялата нощ е прекарала будна? Измъчва ме нейната болест, още повече, че утре предстои състезание, на което по стар обичай свещенослужителката запалва факлите на тежковъоръжените бегачи и раздава наградите. Едно от двете: или по необходимост да отсъствува и да не спази бащиния обичай, или като се насили, да отиде и да се разболее още по-тежко. Макар че досега не си го правил, помогни ми сега, дай й някакво лекарство и ще постъпиш спрямо нас и нашето приятелство справедливо, а спрямо божеството благочестиво. Зная, че ако искаш, не ще ти е трудно да я излекуваш от лошото око, както сам го нарече. За жреците да извършат и най-трудното не е невъзможно.

Аз се съгласих, че досега не съм му особено помагал, и успях да го подведа, като поисках да ме почака един ден, докато приготвя лекарството.

— Но сега да отидем при девойката — предложих, да я прегледам внимателно и да я успокоим, колкото можем. Заедно с това, Харикле, бих те помолил да кажеш няколко думи на дъщеря си, да ме препоръчаш като твой близък, за да спечеля аз нейното доверие и тя да се разкрие по-смело на лечителя си.

— Тъй да бъде — отговори той. — Но да вървим.

 

19. Когато отидохме при Хариклея — защо да ти разказвам подробности? — тя беше напълно обладана от любовното чувство. Руменината беше изчезнала от страните й. Блясъкът на очите беше помътнял от потока на нейните сълзи. Но все пак, когато ни видя, се съвзе и се опита да си възвърне напълно обикновения израз и глас. Харикъл я прегърна и обсипа с хиляди целувки и милувки.

— Дъще, дете мое — казваше й той, — ти криеш от мене, от твоя баща, страданието си! Лошо око те е погледнало, а ти мълчиш, сякаш си виновна и не си пострадала от зъл поглед? Но не се отчайвай. Аз повиках ей този мъдрец Каласирид да те излекува някак си. Той е способен мъж и владее като никой друг божественото изкуство. По професия е жрец-гадател, от малък отдаден на свещените обичаи. И, което е особено важно е наш добър приятел. Затова ще постъпиш най-добре, ако без колебание му се довериш и му позволиш да те лекува чрез заклинания или по друг начин. Ти и иначе не отказваш да общуваш с мъдри мъже.

Хариклея замълча, но кимна с глава в знак, че с радост ще приеме моите съвети.

Така ние се разделихме, след като Харикъл още веднъж ме помоли да изпълня предишното му желание, да се постарая да вдъхна у Хариклея влечение към брака и мъжете. Аз го утеших, че скоро ще изпълня желанието му, и се разделих с него.