Хелиодор
Етиопска повест (2)

Книга втора

1. Така островът беше опустошаван от пожара. Докато слънцето стоеше над земята, Теаген и Кнемон не забелязваха бедствието (яркостта на огъня избледнява от деня, лъчите на бога го помрачават). А когато то залезе и доведе нощта, непреодолимият пламък засвети и започна да хвърля отблясъка си надалеч. Осланяйки се на тъмнината, двамата надникнаха от тресавището и видяха вече както през ясен ден острова, обхванат от огъня. Теаген започна да се удря по главата и да си скубе косите.

— Нека свърши животът ми днес — викаше той, — нека свърши, да престане всичко — страх, опасност, тревога, надежда, любов. Загина Хариклея, загина и Теаген. Напразно аз нещастникът проявих страх и малодушно избягах, за да се спася за тебе, сладка моя. Вече не ще се спасявам, любима, щом ти си умряла, и то не по общия природен закон, но най-тежко — без да се простиш с живота в ръцете на тези, на които би желала. Но, мисля, ти си станала плячка на огъня, божеството ти запалило тези лампади вместо сватбените факли. Унищожена е красотата сред хората, няма и останки от истинската прелест, не е останало и бездиханното тяло. О жестокост, о неизразима завист на съдбата! Ти ми отне последната нейна прегръдка, ти ме лиши от последната нейна бездушна целувка.

 

2. При тези думи той погледна към меча си. Кнемон отблъсна веднага ръката му и:

— Какво значи това, Теагене? — запита. — Защо я оплакваш, когато е жива? Дерзай! Хариклея е жива, ти е спасена.

— Разказвай ги тези, Кнемоне, на глупците и на децата — отвърна той. — Ти ме погуби, като ме лишаваш от най-сладката смърт.

Кнемон се закле и му разказа всичко — за заповедта на Тиамид, за пещерата, как сам той завел Хариклея; описа му разположението на пещерата и многобройните й криволици, поради които нямало опасност огънят да проникне надълбоко.

Теаген си отдъхна и пожела веднага да отидат на острова. Той вече мислено видя отсъствуващата любима и си представи пещерата като своя брачна спалня без да предусети бъдещите си вопли в нея.

И те заплаваха бързо. Гребяха сами, защото лодкарят им още при първото сблъскване побягна като след начален знак за надбягване. Те се отбиваха ту насам, ту натам от пряката посока, защото поради неопитност в гребането не спазваха такта, а често и вятърът духаше в противна посока. Но със силата на волята преодоляха неопитността си.

 

3. С голяма мъка, силно запотени слязоха на острова и се завтекоха, колкото бързо могат, към колибите. Намериха ги опожарени и успяха да познаят само мястото, където са стояли. Но разпознаха каменния праг на пещерата, показващ скривалището. Вятърът духа направо към колибите, изплетени от лека блатна тръстика, и поради силата си бързо ги опожарил. На тяхно място беше останала гола равнина. Пламъкът бързо угаснал и оставил пепел, голяма част от нея била отвята от вятъра, а малкото, което останало, беше толкова изстинало, че можеше да се стъпва върху него.

Намериха полуобгорели факли и запалиха оцелели тръстикови стъбла, отвориха входа и започнаха да се спускат надолу под водачеството на Кнемон. Когато повървяха малко, изведнъж Кнемон извика:

— Зевсе! Какво е това? Ние сме загинали! Хариклея е убита!

Той хвърли и угаси факела на земята. После, като закри очи с ръце, коленичи и избухна в сълзи.

Теаген, сякаш някой го блъсна, се хвърли върху трупа, притиска го дълго в прегръдка и го обгърна здраво от всички страни.

Кнемон, като го видя цял отдаден на страданието си и потънал в скръбта си, се изплаши да не посегне на себе си. Затова незабелязано измъкна меча му от ножницата, която висеше откъм хълбока, и остави за малко Теаген, докато запали отново факлите.

 

4. През това време Теаген зарида трагически и печално:

— О, непоносимо страдание, о нещастие, пратено от боговете! Коя ненаситна ериния се опиянява от нашата неволя, изгони ни от родината, подхвърли ни на опасности по морето, на опасности в разбойнически свърталища, често ни предаваше в ръцете на пирати и ни ограби средства и състояние? Тя единствено от всичко беше останала. Ето и нея ми отне. Умъртвена е Хариклея. Любимата стана жертва на неприятелска ръка, явно тя е защищавала своята чистота и се е пазила упорито за мене. Ето тук лежи нещастната, без да е познала радостите на моминската си красота и без да ми е дала щастието. Но, сладка, говори ми, както преди, макар за последен път. Кажи ми сетното си желание, ако все още у тебе е останало някакво дихание. Уви, ти мълчиш, твоята пророческа и боговдъхновена уста е занемяла, тъмнина е покрила носителката на огъня и хаос — служителката на храма. Угаснаха очите, чийто блясък омайваше всички, очите, които — сигурно зная — убиецът не е видял. Но как да те назовавам? — Годеница? — но ти не си сгодена. Невеста? — но брака не си ти познала. Как занапред да се обръщам към тебе? Как да те наричам? С най-сладкото от всички имена: Хариклея? О, Хариклея, не се безпокой. Любимият ти е верен. Скоро ще ме посрещнеш. Ето моето възлияние, моята жертва — ще пролея за тебе моята кръв, която ти остана вярна. Тази пещера ще стане ей сега общият ни гроб, за да можем поне след смъртта да се съберем, щом приживе божеството не ни позволи.

 

5. След тези думи протегна ръка за меча, но като го напипа, извика:

— Кнемоне, ти ме погубваш, ти оскърби и Хариклея, като я лиши втори път от най-сладкото общуване.

Едва изрече това, и от дъното на пещерата се чу ехото на глас, който зовеше:

— Теагене!

Той, без да се смути, се ослуша.

— Идвам, скъпа душа! — отговори. — Явно ти още блуждаеш по земята, не искаш да напуснеш прекрасното тяло, от което си изтръгната насилствено. А може би не искат да те приемат сенките на подземния свят, понеже не си погребана.

През това време се завърна Кнемон със запалени факли. Чу се отново същият глас, зовящ:

— Теагене!

— О богове! — извика Кнемон. — Нима това не е гласът на Хариклея? Струва ми се, Теагене, че тя е жива. До слуха ми гласът идва от дъното на пещерата, където, както си спомням, я оставих.

— Престани! — прекъсна го Теаген. — Ти винаги ме залъгваш.

— Наистина те залъгвам, залъгвам и сам себе си, каза Кнемон, — ако се уверим, че ей този труп принадлежи на Хариклея.

При тези думи той обърна трупа, за да види лицето, и като го видя, изкрещя:

— Що значи това, о божество? Чудо! Та това е Тисба!

И той се отдръпна назад. Тръпка премина по цялото му тяло и той остана като вцепенен.

 

6. Теаген се съвзе отново и се изпълни с нови надежди, свести Кнемон от вцепенението му и го помоли да го заведе веднага при Хариклея. Кнемон скоро дойде на себе си и започна да оглежда мъртвата. Тя наистина беше Тисба. Той позна по дръжката и меча, който беше паднал наблизо, оставен от Тиамид в суматохата и бързината на убийството. Вдигна и някаква навосъчена дъсчица, скрита под мишницата в пазвата й, и се опита да прочете написаното. Но Теаген не го остави с настоятелната си молба:

— Нека по-напред доведем моята любима, ако и сега някое божество не се шегува с нас. Писмото можем да разчитаме и после.

Кнемон се съгласи. Те взеха дъсчицата, вдигнаха меча и забързаха към Хариклея. Опипом с ръце и крака тя запълзя към светлината, а после се спусна към Теаген и се хвърли на шията му.

— Вече те имам.

— Жива ли си, моя Хариклея? — повтаряха двамата дълго.

И най-накрая се свлякоха на земята, вплетоха се един в друг безгласно, като че бяха едно същество. За малко не загубиха свяст. Често се случва така: Прекомерната радост преминава в страдание, а безмерната наслада причинява печал. Спасени мимо очакванията, те отново изпаднаха в опасност. Но Кнемон разрови някакъв извор, начерта с шепи насъбраната вода и наплиска лицата им, като ги погъделичка по носа, и им възвърна съзнанието.

 

7. Щом те осъзнаха положението, в което ги видя Кнемон — бяха се прегърнали легнали — различно, не както когато се срещнаха, — веднага се изправиха изчервени пред него и двамата, но повече Хариклея. Кнемон стана свидетел на всичко това и те го помолиха за извинение. Той се усмихна и за да ги развесели, каза:

— Но вие заслужавате похвала. Така мисля аз, така мисли и всеки, който в борбата с любовта бъде приятно надвит и паднал, разумно признае неизбежното си поражение. Но тебе, Теагене, аз не мога да похваля, наистина се засрамих, като видях, че ти недостойно ридаеш над чужденката, която ти е съвсем непозната. А аз те уверявах, че твоята любима е жива и здрава.

— Престани — прекъсна го Теаген — да ме черниш пред Хариклея, която оплаквах пред чуждия труп, помислил, че тя е мъртвата. Но за щастие някой от боговете ми посочи недоразумението. А трябва и аз да ти припомня твоята прекомерна храброст: докато пред мене оплакваше моето нещастие, внезапно разпозна мъртвата и побягна, както на сцената бягат от привидения — ти, въоръженият, мечоносецът, пред една жена, и то мъртва, ти, храбрият атически боец!

 

8. При тези думи те се усмихнаха, но за кратко непринудено, и то не без сълзи. В такова нещастие и усмивките се примесват с плач.

— Щастливка — след малка пауза възкликна Хариклея, като си потърка страната под ухото — е тази, която Теаген е оплаквал, а може би, както твърди Кнемон, и целувал. Която и да е, ако не ме подозирате в ревност, бих желала да зная коя е щастливката, достойна за сълзите на Теаген, и по какъв начин ти си я сбъркал с мен и си я целувал? Ако знаеш, разкажи ми.

— Ти ще се поразиш — отвърна той. — Нашият Кнемон каза, че това е Тисба, онази атинянка китаристка, която сплетничела против него и Деменета.

Хариклея наистина се порази.

Но как може, Кнемоне — запита тя, — от самата среда на Елада като „богиня от машина“^[1] да долети в покрайнината на Египет? И как не сме я забелязали, когато сме слизали тук в пещерата?

— Това не мога да ти кажа — отговори Кнемон. — Което зная за нея е следното:

 

9. Когато Деменета след измамата се хвърлила в кладенеца и баща ми известил пред народното събрание за станалото, най-напред погледнали на него със снизходителност. Но той настоявал да получи от събранието позволение за моето връщане и се подготвял да отплава да ме намери. Тисба се възползувала от неговата заетост за собствената си разюзданост, като без стеснение започнала да отдава себе си и изкуството си на разни увеселения. Но веднъж засенчила Арсиноя, която свирила по-немарливо, докато Тисба задвижвала по-живо струните и пеела в съпровод на китарата, тя събудила ревността и силната завист на хетерите. Още повече, че един богат търговец от Навкратида^[2], на име Навсикъл, се отнесъл с нея ласкаво. Той отблъснал Арсиноя, понеже при свирня на флейта нейните бузи се издували силно и от напрегнатото духане се надигали безобразно до носа и очите й, възпалени, сякаш щели да изскочат от орбитите си.^[3]

Побесняла от ярост и пламнала от ревност, Арсиноя отишла при близките на Деменета и им наговорила за сплетните на Тисба срещу господарката й — една част сама съчинила, друга част самата Тисба от приятелство й доверила. Така родствениците на Деменета се съюзили срещу баща ми и наели за много пари най-опитните ритори за повдигане на обвинение срещу него. Те крещели, че Деменета загинала без съд и доказателства. Обяснявали, че прелюбодействието било съчинено за прикритие на убийството, и настоявали да им се покаже прелюбодеецът жив или мъртъв, или най-малкото да се назове името му. Накрая поискали да се призове Тисба на разпит. Моят баща не могъл да удовлетвори искането, понеже тя усетила още в началото на съда и по предварителна уговорка с търговеца избягала заедно с него. Народното събрание, възбудено, не признало баща ми за убиец — той разказал всичко, както било, но го признало за съучастник в заговор срещу Деменета и за моето несправедливо изгнание. Изгонили го от града и го осъдили на изземване на имуществото. Ето това изпитание той дължи на втория си брак. Така проклетницата Тисба, която сега, получила възмездието си, стои пред очите ми, отплавала на кораб от Атина. Това ми разказа в Егина някой си Антикъл. И повторно, когато заедно с него пътувах тук до Египет, за да търся в Навкратида Тисба, да я заведа в Атина и да премахна подозренията и обвиненията срещу баща ми, като издействувам наказание за подлостите срещу всички нас.

Защо споделям тук сега вашата съдба, как и какво съм преживял през това време, ще чуете друг път. А как и от кого е умъртвена в пещерата Тисба — може би някой от боговете ще ни подскаже.

 

10. Но ако се съгласите, нека надникнем в дъсчицата, която намерихме върху гърдите й. Навярно ще научим от нея нещо повече.

Всички се съгласиха. Той отвори и зачете. Беше написано следното:

„На Кнемон, моя господар и повелител, от неговата неприятелка и отмъстителка Тисба. Най-напред ти съобщавам радостната вест за смъртта на Деменета, сполетяла я благодарение на мене заради тебе. Как стана, ако ме приемеш, лично ще ти разкажа. След това ти обаждам, че съм на този остров вече от десет дена като пленница на един от тукашните разбойници. Той се хвали, че бил щитоносецът на главатаря. Държи ме затворена и не ми позволява да надникна през вратата, според него от любов, а както аз подозирам, налага ми това наказание от страх, да не би да ме отнеме от него някой. Но по милостта на някой бог аз те видях, господарю, и те познах. Пращам ти тази дъсчица тайно чрез старица, която живее заедно с мене и на която поръчах да я връчи на красивия елин, приятели на главатаря. Измъкни ме из ръцете на разбойниците, а ме вземи за твоя прислужница. Ако желаеш, избави ме. Разбери, че простъпката, която реших да извърши срещу тебе, беше по принуда, а отмъщението над твоята неприятелка предприех по своя воля. Ако гневът ти е неукротим, постъпи спрямо мене, както желаеш. Само да бъда при тебе, та ако трябва, да умра. По-добре да загина от твоята ръка и да бъда погребана по елински, отколкото да живея живот, по-ужасен и от смъртта, и да получавам милувките на варварин, които за една атинянка са по-непоносими от омразата му.“

 

11. Това разказваше Тисба в писмото си.

— О, Тисба! — извика Кнемон. — Ти постъпи добре, че умря и сама стана вестителка на своите приключения. Самият ти труп ни предава вестта за тях. Явно така те е гонила отмъстителната ериния по целия свят и не е престанала да те шиба със справедливия си камшик, докато срещнеш в Египет мене, оскърбения свидетел на твоето наказание. Но какво отново си крояла с това нагласено писмо, чието изпълнение възмездието ти е осуетило? Аз и сега, когато си мъртва, те подозирам. Много се боя, че смъртта на Деменета е измислица, че тези, които я съобщават, ме заблуждават и че ти си дошла през морето, за да доиграеш в Египет атическата драма.

— Престани най-после — прекъсна го Теаген — да се показваш премного храбър, щом се боиш от духова и сенки! Няма ли да кажеш, че е омагьосала и мене, и моите очи, след като съвсем не съм участвувал в тази драма? Тя наистина лежи мъртва и ти, Кнемоне, можеш да бъдеш напълно успокоен. Но кой е бил твоят благодетел, който я убил, как и кога тя е попаднала тук — това се питам и се чудя.

— Нищо повече не мога да ти кажа — отговоря Кнемон, — освен че убиецът е непременно Тиамид. Заключавам по меча, който намерихме до мъртвата. Аз го познавам по белега върху дръжката — орел, изваян от слонова кост.

— Можеш ли да ни кажеш — запита Теаген — как, кога и защо е извършил убийството?

— Откъде да зная? — отговори. — Тази пещера не ме е направила пророк, както светилището на Пито^[4] и прорицалището на Трофоний^[5] дават пророчески дар на тези, които се спускат в тях.

— О, Пито, о, Делфи! — възкликнаха през сълзи Теаген и Хариклея.

Кнемон, поразен, не можеше да си представи какво означаваше за тях името Пито.

 

12. Така разговаряха те помежду си.

А Термутид, щитоносецът на Тиамид, след като беше ранен в сражението, доплува до брега. При настъпването на тъмнината намери в тресавището сал, останал от корабокрушение, качи се на него и забърза за острова към Тисба. Тя била отвлечена от Термутид чрез нападение от засада няколко дена преди това, когато търговецът Навсикъл я водел през някаква клисура в подножието на планината. Когато в суматохата на боя при неприятелското нападение Тиамид го изпрати за жертвено животно, от желание да предпази Тисба от стрелите и да я спаси за себе си, той я завел и скрил в пещерата. В бързината и бъркотията я оставил близо до входа. Тя останала там, където я блъснал в първия момент, от страх пред заобикалящите я ужасии и от незнание на пътеките, които водят до вътрешността. Там на нея попаднал Тиамид и я убил вместо Хариклея. След като се видя вън от опасностите на войната, Термутид пожела да се върне при Тисба, слезе на острова и с най-голяма бързина се завтече към колибите. Но от тях беше останало само пепел. С труд намери по камъка входа, запали тръстикови стъбла, доколкото бяха останали тлеещи, втурна се вътре и почна да вика Тисба. По елински знаеше само името й.

Като я видя мъртва на земята, дълго стоя като обезумял. След време чу някакъв вик и шум из дълбочината на пещерата (там разговаряха помежду си Теаген и Кнемон). Помисли, че те са убийците на Тисба, но не знаеше как да постъпи. Разбойническият нрав и варварският гняв, подсилени още повече от любовната му несполука, го подбуждаха да се нахвърли там срещу мнимите убийци, но нямаше оръжие и меч и беше принуден против волята си да се въздържа.

 

13. Но Термутид реши, че е най-добре най-напред да не се показва като враг; когато се добере до някакво защитно средство, тогава да нападне противниците си. С това решение се яви пред Теаген и спътниците му с дивия си и заплашителен изглед, издаващ с лицето си скритите в душата му кроежи. Щом видяха излезлия неочаквано пред тях гол мъж, целият в рани, с убийствен поглед, Хариклея се оттегли във вътрешността на пещерата навярно от предпазливост, или по-скоро от срам пред голотата и неприличния вид на появилия се. Кнемон, като позна Термутид, бавно заотстъпва назад. Той не очакваше да го види и предвиждаше, че появата му не предвещава нищо добро. Само Теаген не се изплаши, а повече се разгневи. Той приготви меча си, за да го удари, ако той се реши на нещо неочаквано.

— Стой — му извика, — иначе ще те ударя! Още не съм го направил, защото мисля, че все пак те познавам и че още не зная намеренията ти. — Термутид се хвърли в краката му за милост, молител повече поради обстоятелствата, отколкото поради нрава си. Той молеше и Кнемон за помощ, уверяваше, че трябва да бъде спасен, защото с нищо не е виновен спрямо тях, още през вчерашния ден бил в числото на техните приятели, а и сега дошъл като приятел.

 

14. Кнемон го съжали, приближи се до Термутид; който беше прегърнал коленете на Теаген, привдигна го и веднага го запита къде е Тиамид. И той разказа всичко — как Тиамид влязъл в бой с неприятелите, как се хвърлил сред тях и се сражавал храбро, без да щади нито тях, нито себе си; непрестанно съсичал всеки, който му се изпречвал, а сам бил защитен от някаква заповед, всеки да щади Тиамид. Какво е станало на края с него, той не можел да каже, защото и сам о довлякъл ранен до суша, а сега дошъл в пещерата да търси Тисба. Те го попитаха каква му е Тисба, откъде я познава, какво го интересува и защо я търси, Термутид отговори и на това и разказа как я отвлякъл от търговците, как се влюбил в нея лудо и през всичкото време я държал тайно при себе си, а при нападението на неприятелите я скрил в пещерата; сега пък я намира убита от някои, които не познава, но охотно желаел да ги знае, а също и подбудата за убийството.

— Тиамид е убиецът — Кнемон побърза да каже, за да отклони от себе си подозрението, и посочи за свидетелство меча, който намериха при убитата. Щом Термутид го видя — още не беше засъхнала кръвта по него и от прясното убийство желязото беше още топло, — той позна, че принадлежи на Тиамид, и изстена издълбоко и тежко. Като не разбра как е станало това, се отправи обхванат от умопомрачение и мълчание към изхода на пещерата. Щом стигна до трупа на мъртвата, сложи глава на гърдите й, започна да повтаря само „Тисба“ и нищо повече не каза, постепенно гласът му заглъхна и той се унесе в сън.

 

15. През това време Теаген и Хариклея заедно с Кнемон се замислиха за положението, в което изпаднаха. Изглежда, искаха да измислят нещо, но многото връхлетели ги беди, безизходицата от настоящите нещастия и неизвестността за бъдещето помрачаваха разсъдъка им. Дълго се взираха един в друг и всеки очакваше да чуе от другия нещо. След като това не ставаше, навеждаха поглед към земята, клатейки глава, пак въздъхваха и със стенания облекчаваха сърцата си. Накрая Кнемон се свлече на земята, Теаген се отпусна върху една скала, върху него се облегна Хариклея. Те дълго се бориха срещу напиращия върху тях сън, искаха да намерят някакъв изход от положението, но слабостта и умората надделяваха и те против волята си се подчиниха на природния закон: от прекомерна скръб потънаха в сладка дрямка. Така понякога силата на духа отстъпва пред телесното безсилие.

 

16. Измина малко време, откакто заспаха — толкова, колкото да се успокоят клепачите им, и на Хариклея се присъни следният сън: мъж с рошава коса, лукав поглед и окървавени ръце насочи меч срещу нея и избоде дясното й око. Тя веднага изпищя, повика Теаген и му каза, че й изболи окото. Той се отзова веднага, наскърби се силно от мъката й, сякаш самият той беше преживял същия сън. А тя прокара ръка по лицето си и опипа предпазливо окото, което през време на съня й се стори, че е загубила.

— Това било сън, сън било, окото ми е на мястото си, не се тревожи, Теагене.

При тези думи Теаген отдъхна облекчено.

— Много добре — отвърна той, — че си запазваш слънчевите лъчи. Но какво се случи, защо се изплаши толкова?

Един нахален престъпник, който не се уплаши и от твоята непобедима храброст, докато лежах при коленете ти, ме нападна с меча си. Стори ми се, че ми извади дясното око. О, защо не беше наяве, Теагене, а само насън!

— Не светотатствувай! — рече той и я запита защо говори така.

— По-добре — отговори тя — да загубя едното си око, отколкото да се безпокоя за тебе. Аз се страхувам, че сънят се отнася до тебе, защото ти си моето око, душа и всичко.

— Престани, извика Кнемон, който още отначало при вика на Хариклея се беше събудил и слушаше всичко. — На мене ми се струва, че сънят ти означава съвсем друго нещо. Живи ли са родителите ти, кажи ми!

Тя отговори утвърдително и си помисли:

Ако само бяха живи!

— Тогава баща ти е умрял — добави той. — Това и тълкувам така: Знаем, че виновници да дойдем на този живот и да виждаме светлината са нашите родители. Така че естествено е сънищата, свързани с усещането на светлината и с органите на възприятието, да се отнасят до бащата и майката.

— И това е тежко — каза Хариклея. — Но по-добре е да е истина то, а не другото, и лъжливият пророк да изляза аз, а не ти.

— Това ще бъде така, можеш да ми вярваш — продължи Кнемон. — Но струва ми се, ние наистина виждаме съновидения, тълкуваме сънищата и фантазиите си, а ни най-малко не се замисляме за положението си, докато това е възможно и този египтянин (той мислеше за Термутид) не е тук, за да възкресява и оплаква своята мъртва любима.

 

17. — Но, Кнемоне — подхвана Теаген, — някой боя те е пратил при нас и те е направил спътник на нашите нещастия. Ти пръв ни посъветвай. Ти познаваш страната и местния език, а ние по-малко можем да се съобразяваме, защото сме потопени по-дълбоко в бездната на страшните бедствия.

— Не се знае, Теагене, кой е преживял повече — след малка пауза отвърна Кнемон. — И мен божеството е обсипало с нещастия. Но щом предлагате аз като по-възрастен да кажа мнението си: този остров, както виждате, е изоставен и освен нас на него не се намира никой. Но изобилието на злато и сребро, и одеяния (всичко, което Тиамид и хората му заграбили от вас и от други и скрили в пещерата) е налице. Но от хляба и от другите храни няма и помен. Ако останем тук, има опасност да умрем от глад и да загинем от нападение или на неприятелите, които може да се върнат, или — опази, Зевсе! — на хората, които бяха с нас. Те, ако се съберат наедно и се досетят за тукашните съкровища, ще дойдат заради тях. Тогава по-добре да загинем, отколкото — ако се окажат по-великодушни — да ни подложат на жестокостите си. Иначе не можем да се доверяваме на това разбойническо племе, още повече сега, когато загубиха главатаря си, който ги възпираше от изстъпления. Така че трябва да се измъкнем от острова като от примка или затвор, но преди туй да отпратим Термутид под предлог да разузнае и разпита за Тиамид. А ние помежду си можем по-лесно да решим какво да правим. Освен това добре е да се освободим от човек с неблагонадежден нрав, по разбойнически свадлив, който освен това ни подозира за Тисба и не ще престане да ни дебне, докато намери удобния случай.

 

18. Одобриха предложението и решиха да го изпълнят. Върнаха се към изхода на пещерата (бяха някак разбрали, че вече се разсъмва), събудиха Термутид, който спеше дълбоко, и му съобщиха това, което трябва, от решенията си. Без особен труд убедиха доверчивия мъж, спуснаха тялото на Тисба в някаква яма и вместо пръст насипаха отгоре пепел от колибите. Като извършиха, доколкото обстоятелствата позволяваха, нужната обредност, посветиха й вместо погребалните жертви своите сълзи и стонове. И както бяха решили, отпратиха Термутид. Той извървя няколко крачки и се върна обратно, заявявайки, че не иска да отиде сам и да се излага на такава опасност, ако Кнемон не го придружава в разузнаването. Теаген забеляза, че при тези думи Кнемон пребледня (и дори когато превеждаше думите на египтянина, явно той беше смутен), и се обърна към него:

— Ти си храбър само в съветите, но ти липсва смелост. Това съм забелязал у тебе и по други неща, не по-малко и сега. Но овладял се, по-смел покажи се. Сега се налага така да постъпим, за да не подозре Термутид нищо за бягството. Най-напред повърви малко с него (не бива да се плашиш от нищо — ти държиш в ръцете си меч и си добре въоръжен, а той е без оръжие). Като издебнеш удобен миг, измъкни се незабелязано. Ще се уговорим къде да се срещнем. Ако си съгласен, срещата ни да се състои в близко село, ако знаеш някое мирно.

Кнемон се съгласи и предложи Хемис, богато и оживено село, кацнало високо по бреговете на Нил и защитено от разбойници. Отстояло, щом се премине езерото, на малко по-малко от сто стадия^[6]. Трябвало да вървят право на юг.

 

19. — Трудно ще бъде за Хариклея — отвърна Теаген, — тя не е свикнала да ходи дълго. Но все пак ще тръгнем предрешени на просяци, които скитат за милостиня.

— Кълна се в Зевс — каза Кнемон, — вие наистина изглеждате просяци, особено Хариклея, чието око скоро беше избито. Но с външността си изглеждате молители не за къшей, а за мечове и съсъди.

На това те се усмихнаха леко и принудено, и то само с устни. Дадоха си клетвено обещание, като призоваха за свидетели боговете, че не ще се разделят доброволно. И поеха, за да приложат на дело плана си.

В ранни зори Кнемон и Термутид преминаха езерото и тръгнаха през някаква обширна гора, мъчно проходима поради многото гъсталаци. Напред вървеше Термутид — тъй предложи и поиска Кнемон под предлог, че той познавал по-добре местата, но повече за своята сигурност и за да намери удобен момент да се измъкне. Като повървяха малко, на пътя им се изпречиха стада, овчарите им побегнаха и се скриха в гъсталаците на гората. Заклаха един овен от ония, които водят стадото и го опекоха на огъня, който преди тях бяха запалили пастирите. От глад го излапаха, без да изчакат да се изпече достатъчно. Гълтаха подобно на вълци и чакали като непрекъснато режеха мръвки, едва обгорени. При яденето по муцуните им се стичаше кръвта от неизпеченото месо.

Наситиха се, пиха мляко и продължиха пътя си. Беше около часа, когато разпрягат воловете. Изкачиха се на едно възвишение, в чието подножие беше разположено селото, където според Термутид се намирал Тиамид пленен или вече умъртвен. Кнемон се оплака, че от преяждане си разстроил стомаха, и все повтаряше, че усеща тежест от млякото. Затова помоли Термутид да върви напред, а той щял да го настигне скоро. Така постъпи веднъж, и пак, и трети път и, изглежда, казваше истината. Прибавяше, че го застига мъчно.

 

20. След като привикна на това египтянина, Кнемон накрая незабелязано изостана напълно и побягна, колкото бързо го носеха краката, надолу към най-гъстата част на гората и там се спотаи. Когато Термутид стигна върха на хребета, седна да почине на някакъв камък в очакване на вечерта и нощта, за когато бяха уговорили да отидат в селото да разпитат за Тиамид. Едновременно с това той се оглеждаше дали не ще се зададе отнякъде Кнемон. Ръководеше се от чудовищни намерения спрямо него. Понеже все още хранеше подозрението, че той е убил Тисба, размисляше как и кога да го убие. А след това възнамеряваше в яростта си да се заеме с Теаген и Хариклея. Но след като отникъде не се появяваше Кнемон, а нощта вече напредваше, Термутид потъна в последния си меден сън и змийски зъб (сигурно по желание на мойрите) сложи на живота му край, не неподходящ за неговия нрав.

Кнемон, щом изостави Термутид, си пое дъх едва когато нощната тъмнина му затрудни движението. Той се скри там, където го завари тя, като натрупа върху си купчина нападала шума. Прекара буден нощта заровен под нея. Всеки шум и полъх на вятъра, всяко шумолене на листата отдаваше на Термутид. Ако за малко го обореше сънят, му се присънваше, че бяга и че често се обръща назад и се оглежда за мнимия си преследвач. Искаше да заспи, но проклинаше това желание, защото сънищата му изглеждаха по-страшни от действителността. Навярно роптаеше и срещу нощта, която му се струваше по-дълга от всяка друга. Щом посрещна с радост деня, подряза твърде дългата си коса (която беше пуснал, когато се намираше при разбойниците, за да изглежда като разбойник), за да не събужда страх или подозрение у случайно срещаните. Защото разбойниците, за да изглеждат по-страшни, освен другото, изтеглят косата си до веждите и я спускат гордо върху раменете. Те знаят, че дългата коса прави влюбените по-миловидни, а разбойниците по-страшни.

 

21. Така Кнемон подкъси косата си толкова, колкото е необходимо, за да изглежда по-малко разбойник, и се запъти към селото Хемис, за което се уговори с Теаген. Когато наближи Нил и вече щеше да се прехвърли в селото, видя как на брега един старец правеше дълъг пробег нагоре и надолу по течението, сякаш доверяваше на реката своите грижи. Косата му, съвсем бяла, беше спусната по жречески, брадата му, гъсто обрасла и дълга, издаваше достойнство, мантията и другото му облекло изглеждаха елински. Кнемон се спря за малко. Старецът често пробягваше покрай него, но, изглежда, не го забелязваше (беше изцяло отдаден на грижите си умът му беше потънал в мисли). Кнемон се изпречи на среща и му изказа пожелание за здраве и щастие. Той отвърна, че ги няма, понеже съдбата отредила другояче.

— Елин ли си — попита с почуда Кнемон, — чужденец, или откъде си?

— Нито съм елин, нито съм чужденец, но съм тукашен египтянин — отговори.

— А защо е елинско облеклото ти?

— Нещастието — отговори — ме преоблече в тази блестяща носия.

Кнемон се учуди, че човек и в нещастието може се конти, и пожела да научи всичко по-подробно.

— „Тъкмо от Илион“ почваш^[7] — отвърна старецът — „и предизвикваш рой беди и безкрайното им бръмчене срещу себе си.“ Но накъде пътуваш и откъде идваш младежо? Какво правиш като елин в Египет?

— Смешно — отвърна Кнемон, — нищо не каза за себе си, след като пръв те попитах, а искаш да чуеш моя отговор.

— И така — започна старецът — ти приличаш на елин и както изглежда, и тебе някаква участ те е променила. Искаш подробно да узнаеш моята история, а и самият аз горя от желание да я разкажа на някого. Дори щях, както в легендата^[8], да я разказвам тук на тръстиката, ако не бях срещнал тебе. Но нека оставим тези брегове на Нил и самия Нил — място, изложено на пладнешко слънце, не е приятно за по-дълъг разговор и ако нямаш по-наложителна работа, да отидем в селото, което виждаш разположено насреща. Аз не мога да те приема у дома си, но ще те приема у един добър човек, който се отзова на молбата ми и ми даде подслон. Там, както желаеш, ще научиш моята история, а на свой ред ще ми разкажеш и ти своята.

— Да вървим — съгласи се Кнемон. — И без това моят път ме води също към селото, тъй като съм се уговорил с моите приятели да ги чакам там.

 

22. На брега се полюшваха много лодки, които превозваха срещу заплащане. Те се качиха на една и преминаха в селото. Отправиха се за там, където беше отседнал старецът. Хазаина не завариха, но бяха приети сърдечно от дъщеря му, мома вече за омъжване, и от прислужничките в дома, които явно по нареждане на стопанина посрещнаха госта като роден баща. Една му изми краката и му избърса праха под коленете, друга се погрижи за леглото и му приготви мека постеля, трета донесе стомна и накладе огън, четвърта поднесе трапеза с пшеничен хляб и всякакви плодове. Кнемон учуден запита:

— Струва ми се, бащице, че се намираме в дома на Зевс гостоприемника^[9]. Така усърдна е грижата и тъй сърдечен приемът.

— Не в дома на Зевс — възрази той, — а в жилището на човек, който уважава повелите на Зевс за гостоприемство и помощ. Защото и той води живот на скитник и търговец, опознал е много градове, обичаите и нравите на много хора. Затова, както е редно, е давал подслон на мнозина, даде и на мене, когато не преди много дни се скитах без определена цел.

— А защо се скита, бащице?

— Разбойници — отвърна — отвлякоха децата ми. Макар че зная кои са виновниците, срещу тях не мога нищо да сторя. Въртя се все около това място и си оплаквам нещастието като птица, пред която змеят разрушава гнездото и пред очите й се гощава с нейните малки. Тя се страхува да се приближи, а не е в състояние да се отдалечи. В нея се борят желанието и страданието.

С писък обикаля гнездото, напразно издава жалния си майчински плач пред суровия слух, който природата е създала глух за съчувствие.

— Но не желаеш ли — запита Кнемон — да ми разкажеш кога и как си бил подхвърлен на тъй тежкото нападение?

— По-късно — отвърна. — А сега трябва да се погрижим за стомаха, за който Омир от наблюдение разбрал, че стои над всичко, и го нарекъл сполучливо проклетник. Но най-напред според обичая на египетските мъдреци да възлеем за боговете. Него да пренебрегна не ще ме принуди и самият глад. Дано никое страдание да не може да заличи дълга към божеството.

 

23. При тези думи възля от чаша чиста вода (защото пиеше само такава) и продължи:

— Да възлеем и за местните богове, и за елинските, особено за Аполон Питийски, още за Теаген и Хариклея, прекрасните и благородните, защото аз причислявам и тях към боговете. — При тези думи той заплака, сякаш сълзите му бяха неговото второ възлияние. Като чу имената им, Кнемон се стъписа, изгледа стареца от глава до пети и го запита:

— Какво говориш? Наистина ли са твои деца Теаген и Хариклея?

— Те ми станаха деца, чужденецо — отговори той, — родиха ми се без майка. Божествена съдба ми ги посвети. Душевните им страдания ги създадоха, разположението към тях се превърна в естествено родство и поради него те ме приеха и нарекоха свой баща. Но кажи ми, откъде ги познаваш?

— Не само ги познавам — отвърна Кнемон, — но и ти съобщавам радостната вест, че са живи и здрави.

— О, Аполоне — извика — и други богове! Къде са, покажи ми ги. Ще те наричам свой спасител и ще я смятам равен на боговете.

— А каква ще ми бъде наградата? — попита Кнемон.

— Засега — отговори старецът — благодарността. Мисля, че тя е най-хубавият дар за разумния човек. Познавам мнозина, които пазят в душата си този дар като съкровище. А когато отидем в моята родина (боговете ми предизвестяват, че това ще стане в скоро време), ще получиш толкова богатства, колкото можеш да вземеш.

— Обещанията за бъдещето са несигурни — помисли си Кнемон, — но какво възнаграждение мога сега да получа?

— Кажи какво искаш. Готов съм да ти дам и къс от моето собствено тяло.

— Не трябва да се осакатяваш заради мене. Но аз ще съм доволен, че съм получил всичко, ако пожелаеш да ми кажеш откъде са двамата, кои са родителите им, как са дошли тук и каква е съдбата им.

— Ще получиш голямо възнаграждение — отговори старецът, — не по-малко от всяко друго, дори да пожелаеш всички земни съкровища. Но нека по-напред похапнем малко. Защото ни предстои ти дълго да слушаш, а аз дълго да разказвам.

Хапнаха орехи, смокини, пресни фурми и други плодове, с които обикновено се хранеше старецът (той не слагаше в уста никаква частица от одушевено същество), пийнаха, той малко вода, а Кнемон и вино.

След малко Кнемон каза:

— Както смятам, бащице, Дионис се радва на историите и обича комедиите. И сега, настанил се в мене, той ме настройва да слушам и ме подбужда да си искам обещаното възнаграждение. Време е вече да започнеш разказа си, да ни представиш историята си като на сцена.

— Слушай тогава — каза старецът. — Но защо не беше при нас и този прекрасен Навсикъл! Той често настояваше да му разкажа моята история, но аз все отлагах под различни предлози.

 

24. — Но къде е той сега? — извика Кнемон, като чу името Навсикъл.

— Отиде на лов — отговори старецът.

— На какъв лов? — попита отново Кнемон.

— На лов — отговори — за най-опасните зверове, които се наричат хора и пастири, а цял живот се занимават с разбойничество и е трудно да се заловят, защото се крият по блатата в ями и пещери.

— Но в какво ги обвинява?

— Те похитили неговата любовница елинка, която той наричаше Тисба.

— О, богове! — възкликна Кнемон и веднага замълча, като се овладя.

— Какво ти става? — попита старецът.

— Чудя се — каза Кнемон, за да го отклони. — Как се решава на такава борба и на какво се уповава?

— От името на великия цар^[10], чужденецо, управлява Египет като сатрап Ороондат. Той назначил за началник на гарнизона на това село Митран. Него именно Навсикъл привлякъл с много пари за наказателна хайка с конница и голяма пехота. Навсикъл се гневи за отвличането на атическата девойка не само защото я обичал и била отлична певица, но и защото възнамерявал да я заведе при етиопския цар, както сам той каза, за да стане по елински обичай доверена придружителка на съпругата му. След като се е лишил от многото пари, които щял да получи за нея, той въвежда в действие всички средства. И аз самият го окуражавах за начинанието, защото мислех, че може да спаси и моите деца.

— Стига за разбойници, сатрапи и царе — прекъсна го Кнемон. — Насмалко не премина незабелязано към края на разказа си, като вмъкна този епизод, който няма нищо общо със същинското действие. Така че върни се на обещанието си. Виждам, че приличаш на Протей^[11] от Фарос. И да не се превръщаш на измамни и променливи образи, все се опитваш да ме отклониш от въпроса.

— Ще научиш всичко — каза старецът. — Но най-напред ще ти разкажа накратко за себе си, не, както мислиш, за да те отвлека от обещанието си, но да разкажа всичко поред, последователно.

Роден съм в Мемфис, баща ми също като мене се нарича Каласирид. Животът ми сега е скитнически, но преди не беше такъв. Аз бях жрец гадател. Взех си съпруга според обичая на страната, но я загубих по закона на природата. Когато тя премина в другия свят, известно време прекарах необезпокояван от нещастия, като се гордеех с двамата си сина от нея. Но след няколко години съдбоносният кръговрат на небесните звезди промени съдбата ми и погледът на Кронион^[12] порази моя дом, като предизвика промяна към по-лошо. Моята мъдрост беше я предусетила, но не ми помогна да я избягна. Човек може да предвиди непроменимите определения на мойрите^[13], но да ги избегне не е възможно. В такива случаи предвиждането носи тази полза, че отслабя изблика на страданието. Непредвиденото нещастие, синко, е непоносимо, а предвиденото по се понася. В първия случай разумът, изненадан от страха, изпада в ужас, а във втория се свиква и умът се нагажда:

 

25. С мене се случи следното: Една млада тракийка, по красота втора след Хариклея, на име Родопида, не зная откъде и как се появи за гибел на мъжете, които я опознаха. Тя обиколила Египет и вече влезе тържествено в Мемфис, придружена от многобройна прислуга и с голямо богатство. Хетерата разполагаше с всички уловки на съблазънта. Покоряваше всеки, който се запознаеше с нея. Хвърляше с очите си някаква непреодолима мрежа на сладострастие. Идваше често и в храма на Изида, в който аз бях жрец-гадател. Винаги почиташе богинята с жертви и скъпи свещени дарове. Срамувам се да кажа, но ще призная: тя победи и мене, след като често я виждах, тя надви самообладанието, в което се бях упражнявал цял живот. Дълго се борех срещу очите на тялото с душевните си очи, но най-накрая не устоях, покорен от тежестта на любовната страст. Като открих, че тази жена е началото на бъдещите ми предсказани от боговете нещастия, и като разбрах, че тя е играта на съдбата и в нейния образ се крие заплашващият ме демон, реших да не срамя жреческите одежди, с които израснах от малък, и се въздържах да не опетня светините и храма на боговете. За моите грехове, не действителни (опазили ме боговете!), но само греховни щения, аз си наложих съответното наказание, като си определих съвестта за съдник. Сега наказвам страстта си със заточване, да напусна нещастник родината, подчиних се на принудата на мойрите да върша всичко по тяхна угода и избягах от опасната Родопида. Защото, чужденецо, се страхувах да не бъда надвит от разположението на господствуващата тогава звезда и да бъда принуден да извърша по-срамни дела.

Но това, което преди всичко и при всички случаи ме накара да избягам, бяха синовете ми. Често тайнственото познание, което получих от боговете, ми подсказваше, че те ще се опълчат с оръжие един срещу друг. За да не виждам такава жестока гледка (от която и слънцето би се ужасило, като скрие лъчите си зад облак) и да спася бащините очи от ужасното братоубийство, се принудих да напусна родната си страна и дома. Не разкрих пред никого подбудата, съобщих, че заминавам във великата Тива, за да посетя другия, по-стария си син, който тогава беше при дядо си от майчина страна. Той се наричаше Тиамид, чужденецо.

Кнемон, сякаш името Тиамид удари слуха му, пак трепна. Но се въздържа, замълча, за да чуе по-нататък разказа. А старецът продължи:

— Аз отминавам, младежо, премеждията между тези събития, защото нямат връзка с този въпрос.

 

26. Научих, че има елински град Делфи, свещен на Аполон, светиня и на други богове, училище за мъдри мъже, отдалечен от шума на простолюдието. И се запътих натам, защото ми се стори, че е съвсем уместно убежище за един жрец-гадател, като посветено на култа и неговите тайнства. Затова слязох в Кира^[14] на Крисейския залив и от пристанището побързах направо за града. Щом влязох в него, сякаш истински божествен глас ме осени. Иначе градът ми се стори обител на по-висши същества, особено с природата на околността си. Над него като естествена крепост се издига акрополът Парнас, обгърнал града с диплите на склоновете си.

— Чудно говориш — извика Кнемон, — сякаш си усетил истинското дихание на Пития. И моят баща, когато град Атина го изпрати там като посланик, ми е разказвал, че Делфи има същото разположение.

— Значи, синко, ти си бил атинянин?

— Да — отговори.

— А как се казваш?

— Кнемон — отвърна той.

— Какво нещастие те е сполетяло?

— После — отвърна — ще чуеш. Сега продължи разказа си.

— Добре, ще продължа — съгласи се старецът и се върна пак на града. — След като се нагледах на улиците, площадите и изворите, включително на Касталия^[15], с чиято вода се попръсках, се запътих за храма. Развълнува ме шепот сред тълпата: говореше се, че е часът да заговори жрицата. Аз влязох, паднах на колене, помолих за себе си и чух думите на Пития^[16]:

Из бреговете на Нил, из житата, разкошно класили,

бягаш от трите сестри мойри, от тяхната мощ.

Малко търпи. Ще те върна обратно в земята Египет

с черните нейни бразди. Но мой приятел бъди.

 

27. Това тя ми предсказа, а аз паднах с лице към олтара, за да получа всяка милост на бога. Многобройната тълпа около мене възхваляваше гласно бога за пророчеството още при първата ми молитва. Те ме облажаваха и оттогава ме отличаваха всякак, защото божеството ме посрещнало като приятел за втори път след спартанеца Ликург^[17]. По моя молба ми отстъпиха да живея в участъка на храма и решиха да ми отпускат храна на държавни разноски. С една дума, не ми липсваше нищо. Ту присъствувах на свещенодействия, ту на многото всякакви жертвоприношения, които извършваха всеки ден чужденци и местен народ, ту водих разговори с философи. Не малко хора от този вид прииждат в питийския храм. Градът е естествено светилище на музите и прорицалище на бога предводител на музите.

На първо време отправяха към мене различни въпроси. Един искаше да знае как ние, египтяните, служим на местните богове, друг — защо почитаме като божества едни или други животни, някой питаше какви легенди се разказват за всяко от тях. Един се осведомяваше за строежа на пирамидите, друг за лабиринтите на подземните гробници. Накратко: не оставяха незасегнато нищо, с което Египет се слави. Всеки разказ, всяка вест за Египет привлича слуха на елина.

 

28. Накрая един от по-образованите ме запита и за Нил, за изворите му, в какво се отличава природата му от другите реки и защо лятно време единствен от всички други реки е пълноводен. Отговарях каквото знаех и каквото е писано за тази река в свещените книги, което може да научи и да прочете само жрец-предсказател. Разказах, че избликва от планините на Етиопия на границата с Либия, там, където свършва източната зона и започва Югът. През лятото се разлива не защото, както вярват някои, го възпират ежегодните насрещни ветрове, но защото тъкмо тези ветрове през лятното слънцестоене докарват и гонят от север на юг всички облаци, докато ги наблъскат в горещия пояс. Там се спира тяхното движение напред и поради жегата влагата в тези области, насъбрала се от по-рано постепенно и сгъстена, се изпарява. Тъй от проливните дъждове Нил набъбва, не желае да бъде повече река, а излиза от бреговете си, превръща Египет на море и по пътя си оплодява полята. Затова водата му е твърде сладка за пиене, тъй като я подхранват небесните дъждове, и е твърде мека на пипане, вече не тъй гореща както там, откъдето идва, но все пак хладка. Поради тази причина единствен от реките не излъчва прохлада, както без съмнение би било, ако неговото пълноводие, както по мое сведение някои образовани гърци твърдят, се получеше от топенето на снеговете.

 

29. Като разказвач такива и подобни истории, питийският жрец, с когото се сприятелих (името му бе Харикъл), ми рече:

— Отлично говориш, и аз самият съм на това мнение, това научих и от жреците на Катадупа^[18].

— Аз също съм бил там, Харикле — казах. — Ти бил ли си?

— Ходил съм, о мъдри Каласириде — отговори.

— А какво те водеше натам? — пак попитах.

— Нещастия у дома — отвърна той, — които после станаха причина за щастие.

Учудих се от неочаквания отговор.

— Не ще се учудваш на историята — продължи той, — ако знаеше как се случи. Но когато пожелаеш, ще я научиш.

Тогава твой ред е веднага да разкажеш — отвърнах, — разбира се, че желая.

— Слушай — каза Харикъл, като отстрани другите. — Отдавна исках да ти разкажа моите преживелици, защото можеш да ми бъдеш полезен.

Аз се ожених, но нямах деца. Късно наистина, в напреднала възраст, след молитва пред боговете станах баща на дъщеря, но божеството ми предсказа, че тя не ще ме ощастливи. Когато стигна до възраст за омъжване, я дадох на един от женихите (имаше мнозина), който ми се стори най-достоен. Но още през първата брачна нощ нещастницата загина. Брачната стая пламнала опожарена или от мълния, или от човешка ръка. Сватбената песен още не отзвуча, и дойде погребалният напев. От брачното легло я изпратиха направя в гроба, същите факли, които излъчваха сватбения блясък, запалиха погребалната клада. Божеството направи драмата още по-трагична с второ нещастие: изтръгна и майката на дъщеря ми. Тя се сломи от скръб. Макар че не можех да понасям изпратеното от бога нещастие, не сложих край на живота си. Вярвах и на богословите, че това е греховно дело. Напуснах родината и запустелия си дом. Много допринася за забрава на нещастието, когато очите не възкресяват спомена на душата. След като странствувах на много места, дойдох в твоята египетска родина и в самата Катадупа, за да се запозная с праговете на Нил.

 

30. Ти вече знаеш причината за моето пристигане тук, приятелю. Сега искам да направя едно отклонение, от разказа, или по-право, това е главната му част. Когато веднъж се разхождах из града и използувах свободното си време, да си купя някои неща, рядкост в Елада — времето беше смекчило болката ми и аз се готвех за завръщане в родината, — до мен се приближи някакъв мъж. Той вдъхваше с външността си уважение. Погледът му показваше благоразумие, скоро надраснал младежката възраст. Кожата му беше съвсем черна. Той ме поздрави и ми каза на несигурен елински, че иска да ми съобщи нещо насаме. Аз охотно се отзовах и той ме заведе в един близък храм.

— Забелязах — започна той, — че ти купуваш индийски, етиопски и египетски листа и корени. Ако желаеш да купиш подобни неща, мога да ти услужа, без никаква измама.

— Съгласен съм — отговорих, — покажи ми ги.

— Виж сам — каза, — за да не ти се свиди при покупката.

— Но обещай ми — възразих — да не се скъпиш при продажбата.

И той извади изпод мишницата си кесийка и ми показа истинско съкровище от скъпоценни камъни. Имаше перли с големината на малък орех със съвършена кръгла форма и ослепителен блясък, смарагди и хиацинти, първите зеленеещи като пролетни класове с блестяща маслинова гладкост, а вторите наподобяваха цвета на морската вода, която леко се вълнува на скалистия бряг с теменужно отражение от дълбочината. Различните камъни излъчваха смесен и шарен блясък, който очароваше окото.

— Както виждам, чужденецо — казах, — трябва да си търсиш друг купувач. С моето състояние аз едва ли мога да заплатя и един от късовете, които виждам. Но ако не можеш да ги купиш — отговори той, — не е невъзможно да ги получиш и като подарък.

— Аз не съм неспособен — казах — да получавам подаръци. Но не зная защо искаш да си правиш шеги с мене.

— Не се шегувам — отговори, — но говоря съвсем сериозно и се кълна пред бога, обитател на този храм, че ще ти подаря всичките, ако се съгласиш да получиш освен тях и друг, много по-скъпоценен подарък.

Аз се засмях при тези думи. Той ме запита защо се смея и аз отговорих:

— Смешно е, че ми обещаваш такива подаръци като отплата ми предлагаш още по-скъпа награда.

— Вярвай ми — каза. — Но само се закълни, че ти ще използуваш подаръка най-добре, и то както ти посоча.

Изпаднах в почуда и недоумение, но се закле в очакване на съкровището. След като положих клет вата, както той пожела, ме отведе в жилището си ми показа момиче с необикновена божествена красота. Каза ми, че било на седем години, а ми се стори, че наближава възрастта за брака. Така извънредната красота увеличава впечатлението за зрелост. Останах безмълвен от недоумение. Не можах да се нагледам на това, което виждам.

 

31. Той ми обясни:

— Тази девойка, чужденецо, е подхвърлена в пелени от майка си по причина, която малко по-късно ще научиш, и е оставена на произвола на съдбата. Аз открих и прибрах, защото не можех да оставя в опасност душата, която веднъж се е поселила в човека. Това е една от заповедите на нашите гимнософисти^[19] — аз също бях удостоен да бъда известно време техен слушател. Освен това и детето още отначало издава някакъв божествен блясък от погледа си. Така когато го разглеждах, то се вглеждаше в мене и гордо, привличащо.

До него беше оставена и огърлицата със скъпоценни камъни, които току-що ти показах, и митра от копринени нишки с вшити върху нея туземни букви и сведения за детето. Навярно майката се е погрижила тези опознавателни знаци за момичето. Аз ги разчетох и разбрах произхода и родителите му. Заведох го далеч от града на село, там го предадох на моите пастири да го отглеждат, като заръчах да не съобщават на никого за това. Предметите, които бяха с нея, задържах, да не докарат на момичето някаква опасност. Отначало всичко остана в тайна. Но след време девойката израсна и разцъфна необикновено (красотата й не може да остане скрита дори под земята, тя, струва ми се, ще грее и оттам). От страх да не се разкрие историята, та да загине самата тя и да създаде и на мене някакви особени неприятности, издействувах да ме изпратят като посланик при египетския сатрап. Тук пристигнах заедно с нея, да се погрижа за настаняването й. Скоро ще разговарям със сатрапа за това, за което дойдох (той обеща да ме приеме още днес), а на тебе и на боговете, които уредиха така работите, поверявам девойката при следните клетвени условия: ще я отгледаш като свободна и ще я омъжиш за свободен, на него ще предадеш тази митра, която получаваш от мене или, по-точно, от майка й, която я подхвърлила. Вярвам, че ще спазваш всичко, както се уговаряме. При това се уповавам на клетвата ти. Защото аз те наблюдавам от многото дни, откакто пребиваваш тук, и виждам, че си истински елин.

 

32. Това мога сега да ти обясня накратко, понеже ме чака неотложна работа като пратеник. По-ясни и по-точни напътствия за девойката ще получиш утре, ако дойдеш тогава при храма на Изида.

Постъпих така, взех девойката, загърнах я и я заведох у дома. Целия ден се грижих старателно за нея благодарение на боговете, оттогава я смятам и наричам моя дъщеря.

Рано на другия ден се упътих бързо към храма на Изида, където си бяхме уговорили среща с чужденеца. Дълго обикалях, но той не се показа отникъде. Тогава отидох направо в двореца на сатрапа и попитах за етиопския пратеник. Отговориха ми, че той отпътувал, по-точно бил изгонен. Сатрапът го заплашил със смърт, ако до залез-слънце не напусне страната. На въпроса ми за причината отговориха, че поискал да се отстъпят на Етиопия смарагдовите находища, тъй като били нейно притежание. Върнах се у дома твърде потиснат, сякаш получил тежък удар, защото не можах да узная вече подробности за девойката — коя е, откъде е, кои са родителите й.

— Не се учудвай — каза Кнемон. — Аз също съм доволен, че не съм узнал нищо.

 

33. Но може би ще узная.

— Ще узнаеш — каза Каласирид. — Сега ще ти кажа какво направи след това Харикъл.

— Когато се върнах у дома — продължи той, — ме посрещна девойката. Тя не ми каза нищо, защото още не знаеше елински език, но ме поздрави с ръка и с погледа си ми създаде по-ведро настроение. Учудих се, че както добрите и породисти кученца се умилкват около някого, макар че отскоро го познават, така и тя почувствува бързо моята симпатия към нея и ме прие като баща. Аз реших да не оставам повече в Катадупа, да не би завистта на някой бог да ме лиши и от втората дъщеря. Потеглих през Нил към морето, намерих кораб и отпътувах за в къщи. Сега момичето е тук при мене, тя е мое дете, носи моето име, опора ми е в живота. Тя надминава във всичко моите очаквания. Бързо научи елински език, като фиданка бързо разцъфтя. С телесната си красота така превъзхожда всички млади жени, че окото на всеки елин и чужденец се насочва към нея, където и тя да се покаже — в храмовете, по улиците или стъгдите, като истинска статуя привлича върху себе си погледите и мислите. Но въпреки всичко тя ме наскърбява с неизлечима скръб, защо не иска да чуе за брак и настоява да остане девица през целия си живот. Обрича се като жрица на служба на Артемида, голяма част от времето си прекарва в лов и в упражнения в стрелба с лък. Животът ми е непосилен. Надявах се да я омъжа за сестриния ми син, образован младеж, мил и по говор, и по нрав, но срещам упорития й отказ. Не можах да я предумам нито с внимание, нито с обещания, нито с разумни съвети. Но което е най-тежко: тя използува срещу мене, както се казва, моите собствени оръжия, прилага находчивостта в различните разсъждения, на които аз я учих, за да защити избора си на съвършения начин живот. Възторжено превъзнася целомъдрието и го издига до божественост по чистота, непорочност и святост. А хули еросите, Афродита и всеки брачен съюз.

И аз те моля за твоята помощ. Затова, като ми се представи от само себе си удобният случай и възможност, се разпрострях по-нашироко в разказа си. Милост, драги Каласириде, приложи спрямо мене египетската мъдрост и магия. Убеди я с думи или дела да опознае своето призвание и да осъзнае, че се е родила жена. При добра воля работата ще ти бъде лека. Тя не отбягва от разговори с разумни мъже, като девойка е расла най-вече в тяхна среда. А живее с тебе в едно и също жилище, искам да кажа, в участъка на храма. Не отблъсвай молбата ми, не ме оставяй бездетен, неутешим, лишен от потомство да прекарвам тежка старост, моля те в името на самия Аполон и на твоите местни богове.

— Като слушах тези думи, Кнемоне, очите ми се просълзиха, но и той не отправяше молбата си непросълзен. Обещах да му помогна, доколкото мога.

 

34. И още докато водехме този разговор, при нас се приближи някои и съобщи, че водачът на свещеното посолство на енианите^[20] отдавна чака нетърпеливо на вратите и вика свещенослужителя да се яви и да започне жертвоприношението. Аз попитах Харикъл кои са енианите, какво е пратеничеството и какви жертвоприношения извършват.

— Енианите — отговори той — са тесалийско племе, най-благородното, чисто елинско, водят произхода си от Елин, сина на Девкалион. Повечето живеят по крайбрежието на Малийския залив, но се гордеят със столицата си Хипата. Тя се нарича така, както твърдят самите те, понеже господствува над всички останали градове, а според други защото е разположена в полите на Ета. Що се отнася до жертвоприношенията и пратеничествата, те стават на всеки четири години през време на Питийските игри (както знаеш, те се устройват точно сега). Принасят жертва енианите в чест на Неоптолем, сина на Ахил. Той бил вероломно убит на питийски олтари от Орест, сина на Агамемнон. Сегашното пратеничество надминава останалите, защото предводителят му минава за потомък на Ахил. Вчера срещнах този младеж, той наистина изглежда достоен за неговото потомство. Има същата фигура и ръст, така че с външността засвидетелствува потеклото си.

Аз се учудих как може някой от енианите да се обявява за потомък на Ахил (защото според поемата на поета египтянин Омир родно място на Ахил е Фтия^[21]).

— Младежът — поясни Харикъл — твърди, че героят е чист ениан, че Тетида напуснала Малийския залив, се съчетае с Пелей, и че някога цялото крайбрежие на залива се наричало Фтия. Но другите племена от ревност към славата на героя си го присвоили погрешно. Впрочем момъкът се числи към Еакидите^[22], защото негов прадед бил Менестий, синът на Сперхей и на Полидора, дъщерята на Пелей, а Менестий заедно с Ахил бил един от първите вождове против Троя и по роднинството си с него началствувал първия отряд на мирмидонците. На всяка цена държи за Ахил и всякак го свързва с енианите. За довод си служи между другото и с жертвоприношенията, извършвани в чест на Неоптолем, които, казва, всички тесалийци отстъпвали на енианите и с това потвърждавали, че те са най-близки негови потомци.

— Това няма да им оспорваме, Харикле, дори за тяхна угода ще признаем, че са прави. Но нека повикат предводителя на пратеничеството, силно желая да го видя.

 

35. Харикъл кимна и младият мъж влезе, наистина той излъчваше нещо ахиловско. По поглед и самочувствие напомняше Ахил — с изправена шия, косата вдигната на челото като грива. Носът, чиито ноздри вдишваха свободно въздуха, показваше дързост. Очите — не съвсем сини, но тъмни, преливащи в синьо, погледът огнен, но не и недружелюбен — каквото е морето, когато след отминаване на вълната се успокоява. След като ни поздрави според обичая и ние му отговорихме, каза, че е време за жертвоприношението за Аполон, след него ще последва жертвоприношение за Неоптолем, за да се стигне навреме до шествието.

— Да започнем — каза Харикъл, изправи се и с лице към мене каза: — Днес ще видиш и Хариклея, ако още не си я виждал. Стар обичай е свещенослужителката на Артемида да взема участие в шествието и в жертвоприношенията за Неоптолем.

Аз, Кнемоне, съм виждал девойката често, и когато участвуваше в жертвоприношения, и когато ме разпитваше за свещените предания. Но замълчах в очакване да видя какво ще се случи.

И ние поехме за храма, където тесалийците вече бяха приготвили всичко за жертвоприношението. Застанахме пред олтарите и младият човек пристъпи към жертвите.

След молитвата на жреца прозвуча от вътрешността на храма гласът на Пития:

Вижте, делфийски чада, най-напред надарената с прелест,

слава добила след туй, и на богиня сина.

Храма напуснали те и прехвърлили морски талази,

тъмна земя ще съзрат в слънчева горещина.

Там за живота почтен ще получат велика награда —

бял златозарен венец над загорели чела.

Това слово на божеството внесе голяма обърканост сред присъствуващите, защото не знаеха как да изтълкуват оракула. Един си го обясняваше по един начин, друг по друг, но никой не отгатна истината. Оракулите и сънищата се обясняват едва когато се сбъднат. Но делфийците вече се увлякоха в шествието, така тържествено устроено, и забравиха да мислят за точното обяснение на предсказанието.