Хелиодор
Етиопска повест (9)

Книга девета

1. Докато те се намираха в това положение, Сиена беше плътно обкръжена отвсякъде, сякаш хваната в мрежа от етиопците. Ороондат, още преди да разбере, че етиопците приближават, че са отминали Праговете и се насочват към Сиена, малко преди тях влезе в града, затвори вратите, разположи по стените въоръжени стрелци и метателни машини и очакваше да види какво ще се случи по-нататък. Етиопският цар Хидасп още от по-напред разузна, че персите тръгват към Сиена, и реши да ги изпревари и нападне, но пристигна твърде късно. Тогава насочи войската си срещу града и го обгради плътно с войска, на вид непреодолима, и изпълни тясната равнина на Сиена с много хиляди мъже, оръжия и впрегатни животни. Тук го намериха съгледвачите и му доведоха пленниците.

Той се зарадва на външността на младите и още оттогава, без да ги познава, от някакво вътрешно чувство, се показа добре разположен към тях като към свои. Но най-много се зарадва от доброто предзнаменование, че ги водят във вериги.

— Великолепно! — извика. — Боговете ни предават неприятелите оковани като първа плячка. И тези — продължи той — като първи военнопленници нека останат живи за победното свещенодействие. Да се запазят, както повелява етиопският закон от деди, за жертвоприношението пред местните ни богове.

След това Хидасп награди с дарове съгледвачите, а Теаген и Хариклея и другите пленници изпрати в обоза. Определи достатъчно войници, които знаят елински, да ги пазят и да се грижат всякак за тях, да ги хранят обилно и да ги пазят чисти от всякакво светотатство, като някакви жертвени животни, да им сменят веригите със златни. За каквото служи у други народи желязото, за това е обичай у етиопците да се употребява златото.

 

2. Заповедта беше изпълнена. Щом ги освободиха от първите окови, у тях се събуди надеждата за свободно съществуване, но повече нищо не последва, отново ги оковаха, вече в златни окови. Тогава Теаген избухна в смях.

— Ех, че блестяща промяна! — извика. — Ето че съдбата се показва разточителна към нас! Сменяме желязото със злато и със златните вериги ставаме по-уважавани затворници.

Засмя се също Хариклея. Тя се опита да разсее Теаген, като се позоваваше на предсказанията на боговете, и го омайваше с по-добри надежди.

Хидасп нападна Сиена с очакване още при първия пристъп да превземе стените и града. Но за кратко време беше отблъснат от защитниците, които не само се отбраняваха блестящо, но и с викове се подиграваха на неприятелите и ги предизвикваха. Разярен страшно, че жителите още отначало са решили да се защищават и че изобщо не се предали доброволно при първото нападение, реши да не остави войската да си губи времето в дълго обкръжение и да не използува обсадни уреди, при което едни от обкръжените ще бъдат пленени, а други ще избягат, но с величествена и неотвратима обсада да превземе града напълно и бързо.

 

3. Така и направи. Раздели на участъци кръга на стените, определи по на десет мъже по десет разтега и заповяда да изкопаят колкото може по-широк и дълбок ров. Едни копаеха, други изхвърляха пръстта, а трети натрупваха от нея висок вал, като издигаха срещу обсадената стена нова. Никой не им попречи, нито предприе нещо против преградната стена, никой не посмя да излезе из града срещу многохилядната войска виждайки безуспешността на обстрела от стените. Защото Хидасп беше предвидил и това. Той беше оставил такова разстояние между двете стени, че заетите с работа да бъдат вън от обсега на стрелите. След като завърши това по-бързо, отколкото можеше да се каже — хиляди ръце извършваха подготовката, предприе нещо такова: Остави една част от обръча, широка около половин плетър^[1], равна и без насип. От двата края издигна валове и ги удължи до Нил, като извеждаше всеки от тях от по-ниско към по-високо. Строежът наподобяваше Дългите стени^[2], тъй като по цялото продължение спазиха ширина от половин плетър, а се простираше от Нил до Сиена. След като свърза насипа с бреговете, проби устие на реката и отведе поток в улея, образуван от валовете.

Водата при падането си от по-високо корито към по-ниско и от безкрайната ширина на Нил в тесния канал, притискана и от изкуствените диги, издаваше в устието някакъв неописуем шум, а в улея причиняваше тътен, който се чуваше много надалече.

Едва сиенците чуха и видяха това, и осъзнаха заплашващата ги опасност и целта на обкръжението: да ги залеят. Но те не можеха да напуснат града, понеже насипът и вече наближаващата вода им препречват изхода, а виждаха, че ако останат, са застрашени, затова започнаха да се готвят за отбрана с наръчните средства. Най-напред затъкнаха пролуките между талпите на вратите с фитили и смола, след това започнаха да укрепяват стените за по-сигурна издръжливост — един носеше пръст, друг камъни, трети дървета и всеки каквото му попадне. Никой не оставаше бездеен, също жените, децата и старците се заловиха за работа. При смъртна опасност не се гледа нито пол, нито възраст. По-яките и по-млади мъже, годни за оръжие, бяха определени да копаят тесен подземен проход от града към насипа на неприятелите.

 

4. Работата се извършваше по следния начин: Изкопаваха близо до стените шахта около пет разтега на дълбочина. От основите й под светлината на факли прекопаваха подземен ход направо към противниковия насип. Тези, които бяха отзад, приемаха непрекъснато пръстта от тези, които образуваха редица пред тях, и я изнасяха в някаква част на града, отдавна превърната в градина, и там я трупаха на грамада. Това вършеха, за да може водата, ако нахлуе, да се оттече през пробива.

Но страшното изпревари усилията им. Нил проникна през големия канал и потече в кръг наоколо, нахлу отвсякъде и запълни междината между двете стени. Веднага Сиена се превърна на остров, заобиколена от водата суша, плискана от вълните на Нил. Отначало, през първия ден, стената за известно време устоя на натиска. Но когато придошлата вода се покачи нависоко и през пролуките на почвата, които се образуваха в плодородния чернозем поради лятната горещина, нахлу надълбоко, подкопа основите на стената. Тогава опората се поддаде на тежестта. Където разрохканата почва хлътваше, там стената се слегна и настана явна опасността от срутване. Зъберите започнаха да се люлеят и защитниците изпаднаха в смут и вълнение.

 

5. Вече привечер една част от стената между две кули се срути. Мястото на пропадането не беше по-ниско от равнището на водата и не пропускаше вълните, но се издигаше над тях само на някакви пет лакътя и заплашваше да рухне и да предизвика наводнение.

Хората в града избухнаха в общи степания, които чуваха и неприятелите, издигаха ръце към небето и призоваваха боговете спасители — своята сетна надежда, и отрупаха с молби Ороондат да започне преговори с Хидасп. Наистина Ороондат се съгласи, станал неволно роб на съдбата, но отвред обграден от водата, не можеше да изпрати когото и да било при неприятелите. Нуждата обаче го научи какво да направи. Написа това, което предлага, привърза писмото на камък и с помощта на прашка го запрати към враговете и така прехвърли през водата молбата си. Но опитът му не успя, тъй като хвърлеят не преодоля голямото разстояние и падна във водата. Той отново метна писмо със същата молба, но пак не сполучи. Всички стрелци и прашкари напрягаха неимоверно сили да постигнат целта, защото от това зависеше животът им, но никой от тях не успяваше.

Най-накрая протегнаха ръце към неприятелите, които се намираха върху вала и гледаха като на представление бедата им, и се опитваха, доколкото могат, им обяснят с жалки жестове смисъла на писма. Ту издигаха разтворени длани в знак на молба, ту поставяха зад гърба си в знак, че са съгласни да бъдат оковани като роби.

Хидасп разбра, че те молят за спасение, и бе наклонен да им го даде (падащият неприятел извиква у великодушните състрадание), но като нямаше как, реши най-напред да узнае кроежите на противници. Той държеше на свое разположение готови речни кораби, които се съгласи да придвижи от Нил по течението на канала. Когато те стигнаха до кръглия вал, той ги спря и избра десет съда, съвсем нови, настани в тях стрелци и тежковъоръжени и им нареди какво говорят, и така ги изпрати при персите. Всички те плаваха въоръжени, та в случай че тези от стените противно на очакванията се решат на нещо, да бъдат готови да се защищават.

Появи се нещо невиждано дотогава: кораб да лъкатуши от стени до стени, моряк да гребе над суша, лодка да се плъзга над орна земя. Войната винаги въвежда нещо ново, тогава изобрети също нещо повече, съвсем непривично. Тя противопостави флотски бойци против защитници на стени и насочи пехотинци срещу плавателни съдове.

Щом градските жители видяха пълните с въоръжени хора лодки да се насочват към тази част на стената, която пропадаше, изумени и ужасени пред заобикалящите ги отвред опасности, помислиха за неприятели идещите за тяхното спасение (при голяма опасност винаги се явява недоверие и уплаха). И започнаха да хвърлят отгоре копия и стрели. Така в отчаяние хората смятат, че всеки предстоящ час е спечелен за отдалечаване на смъртта. Но стреляха не за да нанасят рани, те искаха само да възпрат приближаването на неприятелите. Етиопците също започнаха да отвръщат със стрели, но понеже се целеха по-точно, защото още не им беше ясно намерението на персите, нараниха двама или повече противници. Някои пък, неочаквано улучени тежко, политаха с главите надолу от стените във водата.

Битката би се разгорещила още повече, макар че дните се стараеха да не допускат наблизо неприятеля, като го щадяха, а другите, етиопците, се съпротивляваха бясно — ако не беше се обърнал към тези от стените един стар уважаван сиенец:

— О, безумци — провикна се той, — бедствието съвсем ви е лишило от разсъдък. Защо отблъскваме тези, на които се молим и които зовем на помощ, когато противно на очакванията идат към нас? Щом те идват като приятели и ни предлагат мир, ще ни бъдат спасители. Ако кроят нещо лошо, лесно ще ги обезвредим, когато слязат на суша. Но какво ще стане, ако ги убием, когато града ни обгръща такъв облак откъм сушата и откъм морето? Но нека ги пуснем да дойдат да узнаем какво желаят.

Всички приеха предложението му, одобри го и сатрапът. И се отдръпнаха отсам и оттам пробива на стената, прибраха оръжието си и зачакаха спокойно.

 

6. След като мястото между двете кули беше опразнено и народът размахваше кърпи, за да покаже, че позволява да слязат на суша, етиопците дойдоха по-наблизо и като на събрание започнаха от лодките да говорят на обсадените зрители:

— Перси и присъствуващи сиенци! Хидасп, цар на източните и на западните етиопци, а сега и на вас, знае да унищожава неприятелите и да прощава на молителите. Защото смята едното за храброст, а другото за човечност, едното зависи от ръката на война, а другото от разума му. Макар че в негова власт е решението да съществувате или да не съществувате, понеже се явявате като молители, той ви освобождава от видимата от всички и не несигурна опасност. Условията, при които вие бихте се измъкнали от ужасите, избора им той не определя, а предоставя на вас: не съди като деспот, но се грижи за безукорната хорска съдба.

На това сиенците отговориха, че са готови да предадат и себе си, и децата, и жените си на Хидасп да прави с тях, каквото намери за добре; да му предадат, ако оцелеят, и града, който и сега се намира в безизходица, ако не дойде някакво спасение от боговете и от Хидасп. Ороондат заяви, че се отказва от това, което станало причина за войната, и от трофеите, и ще отстъпи града Фили и смарагдовите мини, но сам поиска да не бъде принуждаван да предава нито себе си, нито войниците. Ако Хидасп желае да покаже цялата си човечност, да им позволи да отстъпят към Елефантина, без да вредят и се съпротивяват срещу него. Че за Ороондат е безразлично дали сега ще загине, или след привидното си спасение ще бъде обвинен от персийския цар в предателство спрямо войската. Второто ще бъде дори по-тежко. Сега ще умре от проста и считана обикновена смърт, а после ще бъде наказан с особени сурови изтезания.

 

7. След тези думи той помоли да приемат в лодката двама перси с уговорка да отидат в Елефантина, ако тамошният гарнизон е готов да се предаде в робство, и сам той не ще се поколебае да направи същото. Пратениците, като чуха това, се завърнаха заедно с двамата перси и съобщиха всичко на Хидасп. Той се засмя и укори силно Ороондат за глупостта му, че иска да разговаря като равен с равен, докато животът му зависи не от него, а от другиго.

— Колко е глупаво — възкликна той — безразсъдството на един да доведе до гибелта на толкова много хора.

И Хидасп разреши на пратениците на Ороондат да заминат за Елефантина, без да го тревожи мисълта, че може и тамошният гарнизон да се възпротиви. На едни от своите хора заповяда да запушат изкуствения отток на Нил, а на други — да пробият насипа. Така със спирането на притока и с изтичането на заприщената вода да се пресуши колкото може по-скоро и да стане проходна почвата край Сиена.

Определените за това хора едва започнаха работата, и я прекратиха. Те я оставиха за следния ден, тъй като получиха нареждането привечер, и нощта настана скоро.

 

8. В същото време гражданите не скръстиха ръце, понеже не изоставяха възможността за някаква помощ и не губеха надежда за спасение, макар че то беше недопустимо. Едни продължаваха да прокопават подземния проход с вярата, че вече наближават насрещния вал, те преценяваха на око разстоянието от, стената до насипа и го измерваха в изкопа с връв. Други под светлината на факли се стараеха да възстановяват пропадналата част от стената. Изграждането ставаше леко, защото при пропадането камъните се бяха изтърколили към вътрешната страна. Но и сега, когато вярваха, че се намират в безопасност, работата не мина спокойно; към полунощ в тази част на насипа, където вечерта етиопците започнаха да прокопават, било че натрупаната на това място пръст беше рохкава и неотъпкана и основата беше поддала, било че при прокопаването се бе получило празно пространство, в което са пропаднали долните пластове, било че през пробива, направен не толкова дълбоко, колкото са си представяли копачите, под равнището на насипа през нощта водата преляла и след като веднъж си пробила път, незабелязано задълбала. А може би това е било дело на божествена намеса — тъй ненадейно стана, сривът.

Чу се такъв трясък и шум, че вся паника в умовете. Като не знаеха какво се е случило, и етиопците, и самите сиенци предположиха, че по-голямата част от стените и града са рухнали.

Етиопците, които се намираха вън от опасност, останаха спокойни в очакване да разберат на сутринта случилото се. Но гражданите се суетяха навсякъде около стените. Всеки, чийто участък беше незасегнат, мислеше, че бедата се е случила на друго място, докато утринната светлина разкри обгърналото ги бедствие. Пробивът и прибоят на възвръщащата се вода се виждаха отдалеч.

Етиопците скоро започнаха да преграждат приливния отвор: спускаха решетки от сглобени дъски, подпираха отвън с дебели стволове от дървета, същевременно ги замазваха със смес от глина и съчки. Всичко това се носеше от много хиляди хора на ръце от брега и от лодки. Така водата се оттегли. Но не беше възможно да се отиде от едните към другите. Защото почвата беше покрита от дебел слой тиня и там, където повърхността й изглеждаше суха, под нея се намираше тиня, в която затъваха дълбоко краката на коне и хора.

 

9. Така прекараха два-три дни, през които като знак на мир сиенците разтвориха вратите, а етиопците свалиха оръжието. Беше настъпило негласно примирие, стражата и от двете страни стоеше безучастна, повечето от гражданите се отдадоха на веселие. Времето съвпадна с Нилските тържества, най-големия празник у египтяните, чествуван през време на лятното слънцестоене, когато водите на Нил се покачват, и тачен от египтяните над всички други празници по следната причина:

Египтяните изобразяват Нил като бог и го смятат за най-великия от всемогъщите. Те възвеличават реката като подражател на небето, понеже без облаци и дъжд им напоява орната земя и винаги редовно всяка година се разлива. Това вярва простолюдието. Но обожествяват реката за следното: вярват, че битието и животът на хората идват от сливането на влажното и сухото първоначало. Смятат, че другите елементи съществуват заедно с тях и произлизат от тях. Нил бил влажният елемент, а тяхната земя другият. Ето това е вярването на народа. А посветените поучават, че земята е Изида, а Нил — Озирис, с тези имена те наричат действителни неща. Богинята тъгува при отсъствието на Озирис и се радва, когато той е заедно с нея, а когато не се явява, тя пак го жали и ненавижда Тифон като негов враг. Никой от естествоведите, мисля, и от богословите не разкрива пред непосветените дълбокото значение на нещата, но го съобщава във вид на мит, а пред посветените в мистериите разкриват тайните чрез огненосната светлина на истината.

 

10. Нека се приема благосклонно казаното и нека се пазят със страхопочит и мълчание по-дълбоките тайнства, а сега да продължим със събитията в Сиена. Щом започна празникът на Нил, жителите на града се посветиха на жертвоприношения и на обредни тайнства. Макар че поради заобикалящите ги опасности те изпитваха тежки телесни страдания, и при съществуващите условия те не забравяха религиозното благочестие.

Ороондат изчака полунощ, когато сиенците след угощението тънеха в дълбок сън, и изведе войската си, след като тайно определи на персите времето и вратата, през която да излязат. Той предварително нареди на всички десетници да оставят на самото място конете и добитъка от обоза, за да се освободят от неудобството и да не разбере никой от шума какво става, а да вземат само оръжието си и всеки по дъска или греда.

 

11. Когато се събраха на уречената врата, той нареди да наслагат напреки върху тинята една до друга дъските, които носеше всяка десетка, като стоящите отзад непрекъснато ги предаваха една след друга на предните. Така преведе като по мост много лесно и много бързо множеството. Етиопците не бяха се постарали да поставят стражи и спяха безгрижно. И така Ороондат, щом стъпи на твърда почва, тайно поведе в бяг до задъхване цялата войска към Елефантина. Въведе я в града, без да срещне съпротива — на изпратените от Сиена двама перси беше заповядал да очакват всяка нощ пристигането му. И когато те чуха уговорената парола, веднага разтвориха пред него градските порти.

С настъпването на деня сиенците научиха за бягството. Най-напред всеки забеляза, че са напуснали дома му квартируващите у него перси, след това в разговори се уведомяваха един други и накрая забелязаха дъсчения мост върху мочура. Отново изпаднаха в безпокойство, очаквайки да бъдат обвинени във второ и по-тежко нарушение, че след такава пощада се показали неблагодарни и подпомогнали персите в бягството им. И решиха да излязат всички навън от града и да се предадат на етиопците, като ги уверят с клетва, че не знаели, и да измолят, ако могат, милостта им. И така събраха се стари и млади, взеха в ръце клонки като знак на молба и със запалени светилници и факли, държейки пред себе си вместо херолдските жезли свещените статуи на боговете, се отправиха през дъсчения мост през мочура към етиопците. На известно разстояние от тях паднаха на колене като молители и по уговорен знак нададоха общи жални стонове за състрадание. За да умилостивят още повече етиопците, пуснаха на земята пред себе си малки дечица и ги оставиха да се придвижат, както могат, за да смекчат чрез доверчивите и невинни същества гнева на етиопците. Децата от смущение и незнание какво става, а може би и изплашени от непрекъснат вик, изоставяха родителите и гледачите си и тръгва: с пълзене към неприятелите, а други се обръщаха назад с неуверени стъпки и с предизвикващ състрадание плач, сякаш съдбата им внушила този начин на молбата.

 

12. Хидасп, като видя това, помисли, че те подсилват предишната си молба и се предават в пълно подчинение. Затова прати да ги запитат какво искат защо идват сами, а не заедно с персите. И сиенците разказаха всичко — за бягството на персите, за своята невинност, за празника на бащите, че били заети божествената служба и в съня си след угощението забелязали нищо. Но дори и да са видели, когато измъкват, понеже били невъоръжени, не биха могли да възпрат въоръжените.

При това известие Хидасп предположи — както наистина беше, — че Ороондат му готви някаква измама и засада. Той поръча да извикат само жреците и като се поклони пред образите на боговете, които те носеха със себе си, за да внушат повече страхопочитание, ги попита могат ли да му съобщят нещо повече за персите — накъде се отправили, на какво могат да разчита и какво ще предприемат.

Жреците отговориха, че не знаят точно нищо, но допускат, че са отишли в Елефантина, където се изтеглила главната му сила, и че Ороондат се осланя и на другата войска, но особено на тежковъоръжените конници.

 

13. След това съобщение те го помолиха да влезе в града, като го смята за свой собствен, и да прекрати гнева си към тях. Но Хидасп не сметна за разумно този момент да влезе в града, а изпрати две фаланги от тежковъоръжени да разберат няма ли някаква засада и ако няма нищо подобно, да останат за охрана на града. Той отпрати сиенците с добри обещания, сам построи войската си, за да пресрещне персите, ако те настъпят, или ако закъснеят, той да ги нападне.

Още не бяха се построили всички, и дотичаха съгледвачи с известието, че персите се приближават в боен строй. Ороондат бил наредил да се събере цялата му войска в Елефантина, а сам, като научил за неочакваното напредване на етиопците, бил принуден да е насочи с малък отред от перси към Сиена. Възпрепятствуван от вала, потърсил милост и след обещанието на Хидасп показал голямото си вероломство — изпратил по етиопците двамата перси уж за да разберат мнението на елефантинците за мирните условия на Хидасп, а в същност да узнаят дали са готови да се бият, ако сам той успее да се измъкне. И започнал да осъществява коварния си план. Като намерил войските готови, веднага ги извел, без ни най-малко да забави нападението, за да изпревари, както се надявал, приготовленията на неприятелите.

 

14. Вече се виждаше как построява войската, която смайваше погледите с персийския разкош и огряваше цялата равнина със сребърните и позлатени оръжия. Слънцето едва беше изгряло и хвърляше лъчите и в лицата на персите, някакво неизразимо сияние преминаваше и върху най-отдалечените редици. Собственото лъчение на въоръжението отговаряше на слънчевия блясък.

На дясното крило бяха строени самите перси и равноправните им меди, отпред тежковъоръжените, отзад следваха стрелците, за да могат необременени от въоръжението и прикрити от тежковъоръжените да пращат сигурно стрелите си. Египетската и либийската войска и цялата наемническа част Ороондат разположи на левия фланг, като ги подсили с копиеносци и прашкари, на които нареди да нанасят бързи удари и да хвърлят копия, като притичват от фланговете.

Самият той застана в средата, покачен на блестяща сърпоносна колесница и прикриван от двете страни от фаланга, а пред себе си разположи само защитени с броня конници, на които особено се облягаше, когато встъпваше в битка. Тази персийска фаланга е винаги най-годна за бой и в сражения се изнася като непревзимаема стена на предната линия.

 

15. Начинът на пълното им въоръжаване е следният:

Всеки мъж е подбран и се отличава с телесна сила, носи шлем, излят нарочно от един къс и наподобяващ като маска точно лицето. Той покрива напълно главата от темето до шията, като оставя отвор само за очите.

Дясната ръка е въоръжена с копие, по-дълго от обикновеното, а лявата е свободна, за да държи юздите. Отстрани е провесен мечът, броня предпазва не само гърдите, но и цялото тяло. Нейната изработка е следната: Изливат медни и железни плочки в четириъгълна форма със стени в размер по една педя. Наслагват ги една върху друга с краищата така, че винаги краят на горната да лежи върху долната, и така непрекъснато, и ги свързват в шевове под плочките с кукички. Така се получава някаква люспеста дреха, която пада свободно върху тялото, прилепва от всички страни, като обхваща всяка част на тялото и се свива или се разпуска, без да пречи на движението. Снабдена е с дълги ръкави и стига от шията до коленете, като оставя свободни само бедрата, за да позволява качването върху гърба на коня. Тази броня е защитно средство против всякакви стрели и предпазва от всякакво раняване. Наколенникът почва от стъпалото, стига до коляното и се свързва с бронята. С подобно снаряжение се обезопасява и конят. Краката му обвиват с шини, главата пристягат изцяло с начелници, от гърба до търбуха от двете му страни спускат покривало от желязна плетеница, която същевременно го и предпазва и поради гъвкавината си не пречи при препускането.

Така брониран и стегнат, конникът се качва на коня, но не се мята сам, а поради тежестта си се повдига от други. Когато дойде времето за боя, отпуска юздите на коня, пришпорва го с грозен вик и се нахвърля срещу неприятелите като някакъв железен човек или като движеща се изкована статуя. Копието се издава с острието си хоризонтално много напред и се прикрепва с клуп за шията на коня. Долният край виси на примка от бедрото на коня, при сблъскване не се поддава, но подпомага ръката на конника, която само насочва удара. Когато го обтегне и се опре на него за мощен удар, пронизва в устрема си всичко насреща, а често с един удар засяга двама.

 

16. Такава беше конницата на сатрапа и така построи той персийската войска, когато тръгна направо насреща, като винаги се придържаше с гърба си към реката. Макар че по броя на хората си отстъпваше на етиопците, чрез реката беше предпазен от обхват.

Срещу него потегли и Хидасп. Той беше разположил срещу персите и медите дясното си крило от бойците на Мероя^[3], тежковъоръжени и опитни в бой отблизо. А на троглодитите и съседите на страната, в която вирее канелата — лековъоръжени, бързоноги и отлични в лъка, беше поставил задачата да безпокоят прашкарите и копиеносците на левия фланг на неприятеля. Като разбра, че средата на персийската войска се слави с конниците-броненосци, сам той се насочи с кулоносните си слонове против тях, като построи отред тежковъоръжени блемии и серийци^[4] и им нареди какво да правят през време на битката.

 

17. От двете страни вдигнаха бойните знамена. Персите обявиха началото на нападението с тръби, а етиопците с дайрета и барабани. Ороондат поведе със силен зов бегом своите фаланги, а Хидасп заповяда на войската си отначало да напредва бавно крачка по крачка, за да не изостават слоновете назад от първите редици, още за да отслаби устрема на неприятелските конници чрез по-голям промеждутък. Когато те се приближиха на разстояние колкото един хвърлей на копие и блемийците забелязаха, че защитените с броня конници пришпорват конете си за атака, изпълниха поръката на Хидасп. Те оставиха серийците за прикритие и защита на слоновете, а сами се устремиха, колкото бързо можеха, по-напред от първите редици и се втурнаха срещу бронираните конници, като пред наблюдаващите ги изглеждаха на обезумели. Така в малоброен състав нападаха по-многобройния и добре въоръжен неприятел. Персите още повече, отколкото преди, пришпориха конете си, като помислиха за своя сполука дързостта на противниците и че още при първото сблъскване ще ги надвият.

 

18. Тъкмо блемийците дойдоха пред тях на разстояние копие, изведнъж по даден знак се снишиха и се промъкнаха под конете. Опрени с едното коляно на земята, те внимаваха само да не им стъпчат главата и гърба. И започнаха да вършат нещо неочаквано: пореха над себе си с мечовете търбусите на конете, така че немалко конници паднаха. Конете от болка вече не се подчиняваха на юздите и отхвърляха от себе си конниците, които, проснати като трупи, блемийците мушкаха в бедрата — тежковъоръжените персийски конници са неподвижни, когато някой не им се притече на помощ.

Тези, чиито коне не бяха засегнати, се понасяха срещу серийците.

А те, щом ги наближаваха, се отдръпваха зад слоновете и се криеха зад животните като зад хълмове или крепости. Тук произлезе голяма сеч и загинаха почти всички конници. Конете при необикновения вид на слоновете, които се появяваха внезапно и с необикновената си големина всяваха ужас — или се обръщаха назад, или се понасяха в безредие, така че много скоро фалангата се разпадна. А тези от кулите на слоновете — по шестима на всяка, от които по двама мятаха сгрели на трите страни, като оставяха свободна само задната, хвърляха непрекъснато и точно от кулите като от крепост стрели, които поради гъстотата си изглеждаха на персите подобни на облак. И понеже етиопците се прицелваха предимно в очите на неприятелите — сякаш нямаше сражение на равни срещу равни, а съревнование в точна стрелба, — те улучваха така безпогрешно, че улучените политаха в безредие през тълпата със стърчащи из очите стрели като двете цеви на флейта. Други, като не можеха да удържат устремния бяг на конете, се натъкваха против волята си заедно с тях на слоновете и там едни от тях загиваха, събаряни и изпотъпквани от слоновете, а други от серийците и блемийците, които изскачаха като из засада иззад слоновете, с точно улучване ги нараняваха или в двубой ги сваляха от конете на земята. Тези, които се промъкваха, отстъпваха, без да успеят да сторят нещо на слоновете. Защото животните са защитени с броня и влизат в боя облечени в желязо, освен това са снабдени от природата с дебела кожа, с твърд външен пласт, и разтрошават всяко острие, като отбиват удара.

 

19. Останалите се обърнаха в бягство, но най-позорно от всички Ороондат. Той изостави колесницата си, метна се на един от нисейските^[5] коне и побягна. Египтяните и либийците от лявото крило, като не знаеха това, продължаваха с голямо ожесточение да се бият. Те понасяха повече загуби, отколкото причиняваха, но устояваха на опасностите упорито и мъжествено. Мъжете от страната на канелата, стоящи срещу тях, ги притискаха страшно и ги поставяха в голямо затруднение. Те се изтегляха пред нападенията им и ги изпреварваха, отдалечаваха се на големи разстояния и извърнати назад в бега си, ги обсипваха със стрели. А нападаха отстъпващите, замерваха ги отстрани с прашките си или стреляха с малки стрели, намазани със змийска отрова, които веднага причиняваха мъчителна смърт. Бойците от страната на канелата стрелят сякаш повече за забавление, отколкото сериозно. Те слагат на главата си кръгла плетеница, набучват наоколо по нея стрелите, с перестите им краища обърнати към главата, а острите обръщат навън, като лъчи. Оттам при сражение всеки вади като из стрелник готовите стрели, извива се и се прегъва в някакви диви подскоци като сатир и увенчан със стрелите, гол, ги отпраща без желязно острие срещу противниците. Те употребяват именно гръбна змийска кост, изправят останалото за дългата част на стрелата, а края й изострят колкото може повече; навярно стрелите водят така името си от костта.^[6]

Известно време египтяните устояваха и противопоставяха на стрелите плътна стена от щитове. По природа смели, те презират смъртта не толкова от изгода, а от славолюбие, може би и от страх от наказание за напускане на строя.

 

20. Но щом узнаха, че броненосните конници, които те смятаха за най-голяма сила и надежда на войната, са унищожени, че сатрапът избягал и прочутите тежковъоръжени меди и перси ни най-малко не се проявили в сражението, а след незначителен успех против стоящите срещу тях мъже от Мероя претърпели по-големи загуби и последвали останалите, египтяните отстъпиха и се обърнаха в стремглаво бягство.

Хидасп, който като от наблюдателна кула проследи блестящата си вече победа, изпрати глашатаи при преследвачите със заповед да не се впускат в убийства, но да заловят и да доведат колкото се може повече живи пленници, преди всичко Ороондат. Така и стана.

Етиопците обтегнаха фалангите си наляво, като изтеглиха нашироко на двете страни построените в дълбочина сили, обърнаха фланговете, заградиха персийската войска и оставиха на противника за бягство само един изход по посока на реката. Към нея се втурнаха повечето, повлечени от конете и от сърпоносните колесници и от останалия човешки наплив. Тогава персите разбраха, че привидната превъзходна тактика на сатрапа е неразумна и вредна за тях. Отначало от страх да не бъде обграден, той се беше опрял гърбом на Нил, но без да усети, си прегради пътя назад. Там и самия той попадна в плен.

Ахемен, синът на Кибела, беше научил всичко, което се случи в Мемфис, и намисли да убие в бъркотията Ороондат (сега се разкайваше за доноса си срещу Арсака, тъй като доказателствата бяха пропаднали). Но не успя да го нарани на опасно място. Той веднага получи възмездие от стрелата на етиопец, който позна сатрапа и като искаше според заповедта да запази живота му, се възмути против подлото дело: неприятелски беглец да вдига ръка срещу свои, търсещ удобния случай да отмъсти на личния си враг.

 

21. Етиопецът плени сатрапа и го доведе при Хидасп. Той, като го видя, че се намира пред последно издихание и че му изтича кръвта от раната, се опита чрез заклинания на запознатите с това дело да го съживи. И понеже възнамеряваше, ако може, да го спаси, започна да го окуражава.

— Драги — каза му, — да бъдеш спасен, отговаря на моето убеждение (добре е упоритият противник да се побеждава в боя, а веднъж победен — с добро). Но защо в същност се показа така вероломен?

— Вероломен към тебе — отвърна, — но верен на моя господар.

— А какво наказание си определяш вече като победен? — попита отново Хидасп.

— Същото — отговори му той, — каквото моят господар би наложил на някой от твоите стратези, който е показал вярност към теб.

— Наистина — каза Хидасп — той би го похвалил, би го надарил и освободил, ако е истински цар, а не тиранин. Така чрез похвали към чуждите би поощрил своите за подобно поведение. Но ти си чуден човек — наричаш се верен, а сам ще признаеш, че беше неразумно от твоя страна да се противопоставиш безумно на толкова хиляди?

— Може би — отговори той — не беше неблагоразумие да се съобразя с мнението на моя цар, според което във войната трябва повече да се наказват страхливците, отколкото да се отличават храбреците. Затова реших да тръгна срещу опасността и да извърша нещо голямо и непредвиждано — във война нерядко се случват чудеса. Или, ако остана жив, да си запазя възможността да се извинявам, че съм направил всичко според силите си.

 

22. След като изслуша отговора на въпроса си, Хидасп похвали Ороондат и го изпрати в Сиена с поръка лекарите да се погрижат за лечението му. И сам той заедно с подбрани части от войската влезе там посрещнат от целия град — стари и млади отрупваха войниците с венци и нилски цветя и славиха с победни благослови Хидасп.

Щом той влезе в града върху слон като върху колесница, веднага се посвети на жертвоприношения и благодарствени свещенодействия пред всемогъщите сили. Тогава попита жреците за началото на нилския празник и дали могат да му покажат всички чудеса и забележителност на града. Те му посочиха кладенеца — измервател на равнището на Нил, подобен на мемфиския, изграден е от еднакви изгладени камъни с издълбани върху тях черти на лакът отстояние една от друга. Речната вода, като се просмуква през почвата и достига до тях, показва на местните жители прииждането и оттеглянето на Нил, а те по броя на покритите и откритите черти определят покачването и спадането на водата. После му показаха и стрелките на слънчевия часовник, които по обед не хвърлят сянка, тъй като слънцето през време на лятното слънцестоене в местата около Сиена стои точно в зенита, огрява предметите от всички страни и не допуска да хвърлят сянка. Така и водата дълбоко в кладенците се огрява по същата причина. На това Хидасп не се учуди твърде много (същото явление се наблюдава и в етиопска Мероя).

След това жреците започнаха да славят празника, превъзнасяйки Нил. Назоваваха го Хор^[7] и хлебодател на целия Египет, спасител на Горния, баща и създател на Долния, понеже всяка година нанася нова тиня и оттам получава името си („Нова тиня“^[8]), и показва годишните времена — лятото чрез прилива, есента със спадането си, пролетта с поникването на цветята по бреговете му и със снасянето на крокодилските яйца. Така че Нил не означава нищо друго освен годината, това се засвидетелствува и от името: ако буквите се превърнат на сметачни камъчета, ще се получат единици, колкото са дните на годината.^[9] Към това жреците прибавиха описание на свойствата на растенията, цветята, животните и още много други.

— Но с тези неща не Египет трябва да се гордее — възрази Хидасп, — а Етиопия. Защото тази река, или според вас този бог, и всяко речно същество изпраща тук етиопската земя и тя справедливо трябва да извиква почитанието ви като прамайка на вашите богове.

— За това и ние я почитаме — отвърнаха жреците — и за всичко друго, и защото ни изпрати тебе, нашия спасител и бог.

 

23. — Похвалите трябва да бъдат благочестиви — каза Хидасп и влезе в палатката си. През останалата част от деня той си отпочиваше. Тогава устрои пиршество за видните етиопци и за жреците на Сиена и нареди на другите също да пируват. За целта сиенците доставиха за войската (една част безплатно, другата срещу заплащане) много стада добитък и много стада овце, кози и свине и в голямо изобилие вино. На следния ден Хидасп, седнал на издигнатина, започна да разпределя между войската впрегатния добитък, конете и останалата плячка, която беше завзета в града и през време на сражението, като на всеки даваше според заслугата и за извършеното.

Когато се яви пред него мъжът, който плени Ороондат, Хидасп му предложи:

— Поискай каквото желаеш.

— Нищо — отвърна той, — царю, не искам, достатъчно ми е това, което взех от Ороондат, когато го залових и по твоя заповед запазих жив.

И в същото време посочи ножницата на меча на сатрапа, украсена със скъпоценни камъни и струваща много таланти. Тогава мнозина от заобикалящите го извикаха, че тази скъпоценност е премного за един войник, а подобава на цар.

Хидасп се засмя.

— Кое би подобавало повече на един цар — попита той — от това, да не проявява по-малко великодушие от алчността на този мъж? А и законът на войната дава право на победителя да смъкне доспехите от тялото на пленника. Затова нека той си отиде с това, което и без наше съгласие би могъл да укрие от нас.

 

24. След това се изстъпиха тези, които плениха Теаген и Хариклея.

— Царю — казаха те, — нашата плячка се състои не от злато и скъпоценни камъни — неща, които у етиопците са евтини и лежат на купища в царския дворец. Но ние ти водим девойка и момък, брат и сестра елини, които по снажност и красота надминават всички хора освен тебе, и се надяваме, че не ще ни лишиш от щедростта си.

— Добре — отвърна Хидасп, — че ми припомняте. Преди, когато ги водехте, в общата суматоха ги видях набързо. Така че доведете ги. Да дойдат и останалите пленници.

Потърсиха ги веднага. Един бързоходец се отправи навън от стените при обоза и поръча на пазачите им да ги доведат при царя колкото може по-скоро. Пленниците запитаха един от пазачите си — полуелин, къде ги водят. Той им отговори, че цар Хидасп ще прави преглед на пленниците.

— О, богове, спасители! — възкликнаха в един глас двамата, като чуха името Хидасп. Дотогава все още те се съмняваха дали някой друг не е станал цар.

— Явно, любима — тихо прошепна Теаген на Хариклея, — ти ще кажеш на царя кои сме — та това е Хидасп, за когото често ми говореше, че е твоят баща.

— Най-сладки мой — отговори Хариклея, — големите неща се нуждаят от голяма подготовка. Нещата, за които божеството е поставило объркано начало, неизбежно ще стигнат до своя край по-бавно. Освен това, което е било прикривано дълго време, не бива да се разкрива изведнъж. Отсъствува и най-главното лице от цялата наша драма, от което зависи както завръзката, така и развръзката й — моята майка Персина. А знаем, че по божествено провидение тя все още е жива.

— Но ако преди това ни принесат в жертва или ни подарят като пленници и осуетят пристигането ни в Етиопия? — подхвана Теаген.

— Съвсем не — каза Хариклея. — Често слушахме от стражите, че ни хранят, за да бъдем принесени в жертва на боговете в Мероя. Така че няма никаква опасност по-напред да ни подарят или да ни убият. Ние сме обречени на боговете с тържествена клетва, а на хората, които спазват благочестието, не е позволено да я престъпват. Ако от прекомерна радост разкрием нашата тайна в отсъствие на тези, които я знаят и могат да я засвидетелствуват, лесно можем да възбудим у слушателя негодувание и справедлив гняв. Ако се случи така, той ще сметне за подигравка и безочие това, някакви пленници, определени за робство, неубедителни измамници, като с театрален номер да се представят за царски деца.

— Но — възрази Теаген — разпознавателните знаци, които, зная, носиш и пазиш, ще покажат, че това не е измислица и измама.

— Разпознавателните знаци — отвърна Хариклея — са разпознавателни знаци само за тези, които ги познават и са ги подхвърлили. А за тези, които не ги знаят или не могат всичко да знаят, са само обикновени скъпоценности и накити, които могат да уличат в кражба и грабителство тези, които ги носят. Ако дори Хидасп ги разпознае, кой ще го убеди, че ги е дала Персина, кой ще го убеди, че ги е дала майката на дъщеря си? Неоспоримо разпознавателно средство, Теагене, е майчината природа. Тя от пръв поглед събужда сърдечно чувство към детето у родителката, движена от тайно съчувствие. Не бива да подценяваме и това, чрез което разпознавателните знаци стават напълно достоверни.

 

25. Докато разговаряха така, неусетно стигнаха близо до царя. Заедно с тях беше доведен и Багоас. Когато Хидасп ги видя пред себе си, скочи изведнъж от трона и извика:

— О, богове, бъдете милостиви! И пак седна и се замисли.

Първенците, които стояха край него, го запитаха какво му е.

— Снощи ми се присъни — отговори той, — че ми се роди дъщеря и тя изведнъж израсна до такава красота. Аз не обърнах внимание на съня, но сега си го спомням, като видях приликата с тази девойка.

Обкръжаващите му казаха, че човешката душа е надарена със способността да си представя образно бъдещето. И той, като помисли тогава, че случаят не заслужава внимание, запита двамата кои са и откъде са.

Докато Хариклея мълчеше, Теаген отговори, че са брат и сестра елини.

— Благословена Елада! — възкликна Хидасп, — освен всичко друго тя ражда красиви и съвършени хора и сега ми изпраща истински и щастливи жертви за победните ни тържества.

— Но защо не ми се яви в съня и син — каза с усмивка царят на околните си, — щом този младеж е брат на девойката, както казвате, трябвало и той да се яви в сънищата ми.

После се обърна към Хариклея и я заговори на елински (този език се изучава от етиопските гимнософисти и царе):

— А ти, девойко, защо мълчиш и не отговаряш на въпроса ми?

Хариклея отговори:

— Пред божествените олтари, за които — ние знаем — ни определиха за жертва, ще научите за мене и за моите родители.

— Но те в коя страна се намират? — я попита Хидасп.

— Те присъствуват тук — отговори тя — и сигурно ще присъствуват на жертвоприношението.

Хидасп пак се усмихна.

— Наистина — каза той — тя сънува наяве, тази дъщеря на съня ми, щом си въобразява, че родителите й ще довтасат от Елада в Мероя. Но отведете двамата сега с внимателни обноски и с обичайната грижа, а да бъдат украса на жертвоприношението. Но кой е този до тях, който прилича на евнух?

— Той е наистина евнух, нарича се Багоас, най-довереният роб на Ороондат — отговори един от свитата.

— Нека и той ги последва — заповяда Хидасп. — не като жертва, но като страж на едната жертва — на тази девойка, която поради красотата си се нуждае от бдителен надзор, за да се запази чистотата й до часа на жертвоприношението. Защото ревността е присъща на евнусите. Това, от което са лишени, искат да отнемат и от другите.

 

26. След това той направи преглед на редиците на другите пленници и започна да ги разпитва. Тези, които съдбата отдавна беше предопределила за робство, раздаде даром. Тези, които имаха благороден произход, пусна на свобода. Десет младежи, също толкова девойки, които се отличаваха с красотата си, заповяда да отведат заедно с Теаген и Хариклея за същата участ. На всички останали изпълни желанията. Накрая се обърна към Ороондат, когото донесоха по негова заповед на носилка.

— Аз постигнах това, което породи войната и което отдавна беше повод за вражда. Превзех Фили и смарагдовите мини, но не страдам от болестта на мнозина, не се изкушавам от съдбата за властолюбие, не разширявам до неограниченост властта си като победител, но се задоволявам със земите, които отначало ми е определила природата, която е отделила Египет от Етиопия чрез Праговете. Така че получил това, за което дойдох, аз се завръщам, спазвайки справедливостта. А ти, ако оцелееш, продължи да управляваш като сатрап както преди и съобщи на персийския цар следното: Твоят брат Хидасп те победи с десницата си, но поради мъдростта си ти оставя всички твои владения. Той е готов, ако ти си съгласен, да поддържа с тебе дружба, която е най-прекрасното благо на хората, но ако ти започнеш отново, не ще се откаже и от борбата. На тези сиенци сам опрощавам за срок от десет години наложените данъци, предлагам и ти да направиш същото.

 

27. Това заявление се посрещна от присъствуващите граждани и бойци с ликуване и ръкопляскане, което се чуваше надалеч. Ороондат протегна ръце и като преметна дясната върху лявата, се поклони — почит, която персите обикновено не отдават на чужд цар.

— Не мисля, присъствуващи — каза той, — че нарушавам нравите на страната си, като признавам за цар този, който ми подари властта на сатрап, и не мисля, че престъпвам закона, като се прекланям пред най-справедливия между хората, който молеше да ме убие, а прояви човечност и ме остави да управлявам като сатрап. Затова аз се заричам, ако остана жив, да съществува между етиопците и персите траен мир и вечно приятелство и да спазвам обещанието, дадено на сиенците. Ако пък не оживея, нека боговете се отплатят за великодушието към мене на Хидасп, на дома и рода на Хидасп.