Стивън Ериксън
Лунните градини (30)

24.

Аз съм Домът,

затварящ с раждането си

сърцата демонски,

и всяка моя стая

под ключ държи

от гняв треперещата

древност.

А тези корени от камък

раздират по земя изпепелена

дълбоки цепнатини,

вовеки криещи съня

за плод; ах, пилигрими,

на прага ми стъпете,

от глад умрете…

 

Азат (ii.iii)

Адефон (р. ?)

Дворът беше пуст. Крокъс изтича през него, притеснен, да не би да е закъснял непоправимо. Изкачи се по стъпалата и посегна към бравата. Взрив от енергия го отхвърли назад.

Замаян, крадецът седна на каменните плочи, целият разтреперан. Тъмнопурпурното сияние пред вратата бавно угасна. Преграда.

— Гуглата да ме вземе дано! — изсъска той и се надигна. Беше се натъквал и преди на такива прегради в знатните имения. Нямаше как да мине човек през тях.

Изруга, обърна се и се затича към портата. Излезе на улицата и се огледа. Не видя никого. Ако Пурпурната гвардия все още го пазеше, криеха се добре.

Имаше нищожна възможност градинският вход към имението на Барук да не се пази от магия — много нищожна. Изтича по улицата и зави на първата пресечка вдясно. Трябваше да изкатери стена, но това не го смяташе за особено препятствие.

Стигна до края на пресечката и се закова на място. Стената беше висока. Трябваше да се засили. Какъв беше смисълът на всичко това? Барук не можеше ли да се погрижи сам за себе си в края на краищата? Не беше ли Върховен маг и не беше ли споменал дори Фингърс за магическите защити на алхимика?

Поколеба се и изгледа навъсено стената.

В този момент точно над улицата отекна разкъсващ тъпанчетата звук и земята потръпна. Крокъс се притисна до стената. Отгоре се спусна огромно туловище, запълни улицата и падна на по-малко от двайсет стъпки вляво от крадеца. Ударът го отхвърли. Западаха камъни.

Той се присви под градушката от тухлени и каменни парчета и когато тя понамаля, се изправи.

Огромен дракон, с раздрани криле и оплискан с кръв, бавно се надигна сред улицата; поклащаше огромната си издължена глава. Люспите на широките му кафяви хълбоци бяха изскубнати и под тях се виждаха дълбоки рани. Вратът и раменете му лъщяха от засъхнала кръв.

Крокъс видя, че стената зад него — стената на Барук — е срутена и градината се вижда. Сред димящата пръст се издигаха потрошени дървета. Каменна площадка обикаляше пред задния вход на имението. Пред двукрилата врата се търкаляха потрошени статуи.

Драконът изглеждаше зашеметен. Крокъс се стегна. Сега беше моментът. Почти не вярвайки в собствената си дързост, крадецът се втурна през улицата зад гърба на чудовището — надяваше се да се добере до прикритието на градината. Погледът му остана прикован в дракона, а мислите му — в монетата в джоба му, носеща късмет.

И в този момент, пред очите му, тялото на съществото започна да се преобразява, да се свива в себе си, обкръжено от сияеща мъгла. Крокъс забави крачка, после спря, неспособен да откъсне поглед. Сърцето му блъскаше в гърдите, сякаш искаше да изскочи. Всеки дъх беше болезнен. Късметът му, каза си той с ужас, беше свършил.

Сиянието угасна и насред улицата вече стоеше привидение с външност на великан, загърнат в наметало с качулка.

Крокъс се опита да тръгне, но тялото му отказваше да се подчини. Зяпна, отворил широко очи, извръщащия се към него демон. Съществото се озъби и извади от колана си огромна брадва. Вдигна я и заговори с дълбок, тих глас.

— Какъв смисъл да се продължава това? — попита то съвсем благоразумно. — Императрицата ви разрешава да избягате, милорд. Отново ви оказва милост. Приемете я и напуснете.

— Добре — прошепна крадецът. Но веднага се намръщи, защото забеляза, че вниманието на демона е насочено някъде над него.

Зад гърба му заговори мъжки глас:

— Повече не бягаме, Галайн.

Една ръка падна на рамото му и прекъсна обездвижилата го магия. Крокъс бързо се сниши, завъртя се и видя две мастилено черни очи на черно издължено лице.

— Бягай, смъртни — каза среброкосият мъж, докато изваждаше двуръчния меч от ножницата на гърба си. Черното оръжие изглеждаше почти невидимо, все едно че поглъщаше всичката светлина, която падне по него.

— Вие бяхте на празненството! — изломоти Крокъс.

Очите на мъжа примигаха, сякаш го виждаше за първи път.

— Монетодържачо — рече той с кисела усмивка, — не бой се. Бруд ме убеди да те пощадя, поне засега. Изчезвай, дете. — Погледът му се върна на властелина на Галайн. — Сегашното ще е на косъм.

— Знам го това оръжие — изръмжа демонът. — Драгнипур. А и вонята на Тиама надушвам в тебе. У теб има нещо повече освен кръвта на Тайст Андий.

Крокъс заотстъпва към развалините на стената на Барук.

Властелинът на Галайн се ухили и дългите му извити зъби лъснаха.

— Императрицата ще възнагради услугите ви, милорд. Трябва само да кажете „да“ и тази битка може да бъде избегната.

Аномандър Рейк пристъпи напред.

— Пази се, Галайн.

Демонът нападна с рев. Огромната брадва изсвистя във въздуха и изригна сини пламъци.

Рейк развъртя меча си и отби брадвата. После пристъпи напред, извърнал меча си назад, дръжката бе почти опряна на лявото бедро. Демонът се сниши, пусна едната си ръка от дръжката на брадвата и посегна към гърлото на Рейк. Тайст Андий извърна дясното си рамо и посрещна удара.

Той го отхвърли назад и Рейк се строполи тежко върху камъните.

Демонът скочи, вдигнал тежката брадва над главата си.

Рейк успя да отбие. Въздух и земя се разтресоха от грохота на двете оръжия. Демонската брадва се нажежи до бяло и замята мълнии. Мечът на Рейк тънеше в мрак — поглъщаше вълните светлина, които го заливаха.

Плочите под краката на Крокъс се заогъваха, сякаш камъкът се бе превърнал в мека глина. Звездите в небето заподскачаха. Прилоша му и той падна на колене.

Рейк атакува и черният му меч засвистя свирепо. Отначало демонът нанасяше яростни контраудари, но после залитна крачка назад, и още една. Неумолим, Рейк засили атаката.

— За съжаление на Майка ми — зареди той през зъби между ударите, — на Светлината бе дадено да се роди. За нейна жалост… тя твърде късно разбра… нейната поквара. Галайн… ти си неволната жертва… на отдавна дължимото… наказание.

Демонът отстъпваше пред ударите му, парираше отчаяно всяка атака, отказал се вече от контраудари. Светлината, струяща от брадвата, замига, замъгли се, засвятка на пресекулки, докато тъмнината на меча се стягаше около нея. С крясък, демонът се хвърли срещу Рейк и Крокъс видя как една черна резка разцепи гърба му и изскочи през наметалото. Брадвата изхвърча от ръцете на създанието, пламъкът й угасна и тя изтрополи по камъните.

Демонът изпищя от ужас и стисна с ноктестите си ръце пронизалия го меч. Пипала от черен дим изпълзяха от острието и го погълнаха. Димът се заизвива, превърна се във вериги и стегна. Писъкът на демона беше ужасен.

Рейк се надигна и заби меча в гърдите на демона чак до дръжката. Демонът рухна на колене и черните му очи се приковаха в очите на Рейк.

Подскачащите звезди се укротиха, плочите под краката на крадеца отново станаха твърди, макар и огънати и напукани. Крокъс преглътна вкуса на жлъчка в устата си. Не можеше да откъсне поглед от чудовището. То сякаш се сви в себе си, веригите от черен дим се стегнаха и го повлякоха навътре в меча. Съществото се прекатури на гръб, а Рейк заби острието на меча в уличните камъни и прикова демона. След това се подпря тежко, на дръжката. Крокъс чак сега забеляза прогизналия с кръв плат на рамото на Рейк, там, където беше ударила ръката на демона. Уморен, Тайст Андий бавно се обърна към него.

— Още ли си тук? — изхриптя той. — Алхимикът е в опасност. Сега не мога да го защитя. Побързай, Монетодържачо.

Крокъс се обърна и хукна.

 

 

Смъртта на Травейл, третият в Кабала, още отекваше в мислите им. Вещицата Деръдан бе очертала с пепел кръг в средата на стаята. С помощта на Барук беше поставила вътре два плюшени стола и сега седеше, дърпаше здраво от лулата и тъмните й очи следяха крачещия нервно из стаята алхимик.

Барук не изпитваше голяма охота да влезе в защитния кръг. Въпреки че там щяха да са в безопасност, обкръжени от Висшата магия Теннес, нямаше да могат да нанесат контраудар в случай, че се появеше Воркан. Нещо повече, някои неща можеха да проникнат през защитната магия. Веднага му хрумна за отатарал, онази странна, приличаща на ръжда руда от хълмовете Танно на Седемте града. Воркан едва ли щеше да разполага с такъв материал, въпреки че беше Върховен маг, но Барук все пак не изпитваше желание да се постави в позиция, откъдето нямаше да може да използва Лабиринтите си срещу убийцата.

— Ония от Кабала — бавно заговори Деръдан. — Упорити, самоуверени в своята непобедимост. Не се съмнявам, че и те са крачели неспокойно в очакване на неизбежната поява на Воркан.

Барук се спря, за да отговори, но бе прекъснат от силен писък отвън. Писъкът бе последван от оглушителен трясък, който разтърси стените. Алхимикът пристъпи към вратата.

— Почакай! — викна му Деръдан от кръга. — Не се поддавай на любопитството си! Воркан несъмнено ще се възползва от това, нали?

— Беше разбита преграда — каза Барук. — Защитите ми са нарушени.

— Толкова повече основания има за предпазливост — смъмри го Деръдан. — Приятелю, умолявам те, ела при мен.

— Е, добре — въздъхна Барук и тръгна към нея. Внезапен полъх го перна отляво по бузата и Деръдан извика предупредително.

Воркан — облечените й в ръкавици ръце блестяха в червено — скочи върху Барук. И в същия миг се появи друга фигура, изникна от тъмното и пресрещна убийцата с вихър от удари. Воркан залитна назад, после изпъна рязко ръка и перна нападателя си по рамото.

Прокънтя болезнен писък. Барук зяпна и чак сега разбра, че защитникът му е жена Тайст Андий. Тя падна и остана неподвижна. Двете ръце на Воркан вече не блестяха.

Алхимикът махна с ръка и от нея изригна яростна енергия и се изви като жълта мълния. Воркан изсъска контразаклинание и мълнията бе погълната от червена мъгла, която бързо угасна и изчезна. Убийцата настъпи.

Съвсем смътно Барук чу, че Деръдан му вика нещо, но изпълнените с гибел очи на Майсторката на убийците го задържаха. Лекотата, с която бе разсеяла силата, показваше ясно, че го надвишава в чародейството. Единственото, което му оставаше, разбра той с безпределна яснота, бе да чака смъртта си.

И изведнъж Воркан ахна — от гърдите й стърчеше дръжката на кама. Намръщена, тя посегна, извади я и я хвърли настрана.

— Това беше… — изохка жената Тайст Андий — всичко, което можах. Моите извинения, милорд.

Деръдан се появи зад Воркан, вдигна ръце и подхвана заклинание. Воркан се извъртя и нещо изхвърча от ръката й. Магьосницата изпъшка и се строполи.

Гняв изпълни Барук, той изрева и се хвърли към Воркан. Тя се изсмя и отскочи встрани, след което, изхвърли напред блесналата си ръка. Алхимикът се дръпна, загуби равновесие и едва успя да избегне смъртоносния допир. Чу отново смеха на убийцата, точно зад себе си.

А после видя вратата. Беше отворена — и очите му се облещиха. Там беше приклекнал някакъв младеж.

Барук се хвърли към Воркан да посрещне смъртта си. Видя как момчето се изправи и замахна — първо с дясната си ръка, а после и с лявата. Докато алхимикът падаше на пода, две тухли удариха убийцата: едната изхрущя, другата изтрещя. Блесна червена мълния.

Барук едва успя да си поеме дъх. Воркан лежеше неподвижно до него. Лицето на момчето се появи в кръгозора му, плувнало в пот и намръщено.

— Алхимик Барук?

Той кимна.

Момчето въздъхна и се ухили.

— Жив сте. Добре. Ралик ме изпрати да ви предупредя.

Барук се надигна.

— Вещицата — изхриптя той и посочи. — Погрижи се за нея, моля ти се.

Видя, че момчето се наведе над Деръдан, и усети, че силата му се връща.

— Диша — каза Крокъс. — Този нож, дето са я проболи с него… като че ли е покрит с мъзга. — Посегна да го докосне.

— Не! — изрева Барук.

Крокъс се дръпна уплашено.

— Отрова — каза алхимикът и коленичи до Деръдан. Бързо погледна приличащото на мъзга вещество по острието и подозрението му се потвърди. — Бял паралт.

— Това беше паяк, нали?

— Познанията ти ме изненадват, момче — изсумтя Барук. — За щастие, тя е в дома на единствения човек, който има противоотровата. — Измърмори нещо и в ръката му се появи фиала.

— Ралик каза, че за белия паралт нямало противоотрова.

— Това е едно от нещата, които не съм склонен да разгласявам. — Барук наклони фиалата и изля съдържанието й в гърлото на вещицата. Тя се закашля, после се успокои. Барук изгледа Крокъс. — Май добре се познавате с Ралик. Как се казваш?

— Крокъс. Мамът ми беше чичо, сър. Видях как умря.

Деръдан примига, отвори очи и се усмихна лениво.

— Това, което виждам, ме радва.

Барук й отвърна с усмивка.

— Да, приятелко. Но нямам претенции, че съм надвил Воркан. Това е заслуга на Крокъс, племенника на Мамът.

Погледът на Деръдан се плъзна към младежа.

— А, онзи, в когото за малко не се спънах тази вечер. — Лицето й стана сериозно. — Съжалявам за Мамът, дете.

— Аз също — отвърна той.

Барук стана и се обърна. И изруга злобно. Тялото на Воркан го нямаше.

— Избягала е. — Той притича бързо до жената Тайст Андий, наведе се и я огледа. Беше мъртва. — Скоро ще разбера името ти — прошепна той. — И ще го запомня.

— Трябва да тръгвам! — заяви Крокъс.

Внезапната паника в гласа на момчето учуди Барук.

— В смисъл — продължи Крокъс, — ако всичко тук е приключило, нали.

— Вярвам, че да — отвърна алхимикът. — Благодаря ти, Крокъс. За умението да хвърляш тухли.

Момчето отиде до вратата, спря, после подхвърли една монета във въздуха, хвана я и се усмихна.

— Мисля, че беше повече късмет.

И си излезе.

 

 

Капитан Паран се наведе над леглото на Кол и каза:

— Още спи. — Обърна се към Уискиджак. — Започвай.

Калам и двамата сапьори бяха дошли преди няколко минути. Дотук, разсъди сержантът, нямаше загуби, въпреки че бронята на капитана беше здраво очукана, а изражението му, когато влезе с тялото на Лорн на ръце, предупреди Уискиджак да не рови много за душевното му състояние. Сега тялото на адюнктата беше на другото легло, вкочанено и бяло, със странно иронична усмивка на безкръвните устни.

Сержантът огледа всички в стаичката; хората, които познаваше толкова добре, го гледаха и чакаха. Погледът му се спря на Сори, или Апсалар, както се наричаше тя сега. Каквото и да й беше направил Малът, беше станала по-различна от девойката, която познаваше. Дори самият Малът сигурно не беше много наясно какво е направил. Определени спомени и умения се бяха освободили, а с тях — и горчиво познание. В очите й имаше болка, напластена от години, преживени в ужас, и в същото време тя като че ли успяваше да я овладее, като че ли намираше начин, сила да надмогне онова, което бе представлявала. Единствените й думи при срещата им бяха: „Искам да се върна у дома, сержант.“

Той нямаше възражения, макар че не му беше много ясно как Апсалар смята да прекоси два континента и един океан между тях.

Уискиджак посегна към увитите в парцал кости, сложени на масата, и отвърна на заповедта на Паран:

— Слушам, сър.

Спареният миришещ на пот въздух в малката стая се изпълни с напрежение. Уискиджак се поколеба. По улиците на Даруджистан се бе разразила битка и Бързия Бен бе потвърдил смъртта на Властелина на Галайн. Всъщност черният чародей все още изглеждаше в шок. Сержантът въздъхна и разтри наскоро изцерения си крак, след което изправи двата кокала на масата.

Контактът последва незабавно. Гробовният глас на Върховен юмрук Дужек изпълни стаята:

— Крайно време беше, Уискиджак! И не си прави труда да ми разправяш за Властелина на Галайн — Тайсхрен е в кома от събитието, или нещо такова. Всички в щаба чуха врясъците му. Много ясно, че Аномандър Рейк е ликвидирал звяра. Друго какво?

Уискиджак погледна към Паран и той му кимна.

— Играта на адюнкта Лорн се провали — заговори сержантът. — Мъртва е. Прибрахме тялото й. Пресечките остават минирани — не ги взривяваме, Върховен юмрук, защото вероятно ще отворят каверните с газ под града и ще изпепелят всички ни. Така че… — Той вдиша дълбоко, усетил боцкане в крака си — Малът беше направил каквото можеше, и то бе много, но малко все пак беше останало и го караше да се чувства уязвим. — Така че — тихо повтори той, — ние се оттегляме, Върховен юмрук.

Дужек помълча малко, след което изпъшка.

— Проблеми, Уискиджак. Първо, май ще загубим Пейл. Както подозирах, Каладън Бруд е оставил Пурпурната гвардия да се отправя на север и дойде тук с неговите Тайст Андий. Води и риви, както и баргастите на Джорик, които наскоро сдъвкаха Златните моранти. Второ, става все по-лошо. — Върховният юмрук шумно преглътна. — Седемте града до една седмица вероятно ще се вдигнат на открито въстание. Императрицата го знае. Някакъв Нокът от Дженабарис пристигна преди половин час, търсеше Тайсхрен. Хората ми са го хванали. Уискиджак, той носеше писмо от императрицата за Тайсхрен. Обявен съм извън закона. Официално е и Тайсхрен трябваше да ме арестува и да ме екзекутира. Вече сме сами за себе си, приятелю.

В стаята се възцари тишина. Уискиджак затвори за миг очи.

— Разбрано, Върховен юмрук. Е, кога тръгвате?

— Изглежда, Черните моранти са с нас… не питай защо. Както и да е, утре заранта имам преговори с Каладън Бруд и Каллор. Подозирам, че това ще реши нещата. Или ще ни оставят да си тръгнем, или ще ни избият и ще вземат Пейл. Всичко зависи от това какво знае той за Пророка на Панион.

— Ние имаме среща с няколко Черни моранти след два дни, Върховен юмрук — каза Уискиджак. — Чудя се дали са се досетили какво става, когато се уговорихме. Все едно, те ще ни докарат при вас, където и да сте.

— Не — отвърна Дужек. — Ние може да сме под обсада. Черните ще ви стоварят в равнината Катлин. Заповедите им по този въпрос са изрични, но можете да се опитате да ги отмените.

Сержантът отвърна с гримаса. Ще ги отменят друг път.

— Значи равнината Катлин. Това само означава, че ще ни отнеме повече време, докато се доберем до вас, сър.

Сиянието, обкръжаващо двете кости, леко примига и от другия край на разговора се чу „думм“. Фидлър се изкиска. Дужек току-що беше ударил с юмрук по масата.

Уискиджак изгледа свирепо сапьора.

— Капитан Паран? — ревна Дужек.

— Аз, Върховен юмрук — отговори уставно капитанът и пристъпи крачка напред.

— Това, което ще кажа, е за Уискиджак, но искам да го чуете, капитане.

— Слушам.

— Сержант, ако желаете да бъдете в моята армия, ще трябва бързо да свикнете с новия ред. Първо, поставям Мостоваците под командата на капитан Паран. Второ, вие не сте повече сержант, Уискиджак. От този момент вие сте първият ми помощник-командир, а това означава отговорности. Не искам да ми се мяркате около Пейл. И знаете, че съм прав, в името на Гуглата. Капитан Паран?

— Да?

— Взводът на Уискиджак си е спечелил правото да се оттегли от служба. Ясно? Ако някой от тях предпочете да остане в строя, чудесно. Но не желая никакви наказания в случай, че предпочетат друго. Вярвам, че съм ясен дотук.

— Тъй вярно, Върховен юмрук.

— А между двете назначения на Уискиджак — продължи Дужек категорично, — той просто е дошъл за ездата, ако ме разбирате, капитане.

Паран се усмихна.

— Разбирам.

— Значи, Черните моранти ще са запознати със случката, когато дойдат да ви вземат, така че вървете с тях.

— Слушам, Върховен юмрук.

Дужек изръмжа:

— Някакви въпроси, Уискиджак?

— Нямам — отвърна унило побелелият ветеран.

— Много добре. Надявам се да се чуем скоро.

Сиянието около костите угасна.

Капитан Паран се обърна към войниците и ги изгледа един по един. „Те са моята част. Без тях нямаше да се справя.“

— Така — заговори мрачно той. — Кой е готов да бъде обявен извън закона, да го числят за един от бунтовниците на Дужек?

Тротс стана пръв, оголил зъби. Последваха го Бързия Бен, Хедж и Малът.

Настъпи мълчание, после Калам кимна на Фидлър и се окашля.

— Ние сме с вас, само че не тръгваме с вас. Аз и Фидлър, искам да кажа.

— Би ли обяснил? — тихо попита Паран.

За изненада на всички, заговори Апсалар.

— Ще им е трудно, капитане. И признавам, аз самата не съм сигурна какво са намислили, но те тръгват с мен. Връщаме се в империята. У дома.

Фидлър сви притеснено рамене, стана и се обърна към Уискиджак.

— Чувстваме, че й го дължим, сър. — После погледна капитана. — И сме го решили, сър. Но после се връщаме, ако можем.

Объркан, Уискиджак се надигна от стола. Обърна се към Паран и замръзна. Зад капитана, Кол се беше изправил в леглото.

Уискиджак измуча и посочи.

Стаята отново се изпълни с напрежение. Само Паран пристъпи напред, с искрено облекчение.

— Кол! Радвам се, че… — Млъкна изведнъж, след което промълви: — Виждам, че си буден от доста време.

Очите на Кол пробягаха към изправените на масата кокали, след което се върнаха на Паран.

— Всичко чух. Тъй че кажи ми, Паран, на войниците ти трябва ли им помощ да излязат от Даруджистан?

 

 

Ралик стоеше в тъмното под дърветата в края на поляната. Убиващите му магията сили, изглежда, се бяха оказали недостатъчни, в края на краищата. Изтръгнат беше от мястото си сякаш от някаква гигантска ръка — божия ръка, уверена, властна и неумолима. Беше наблюдавал изумен как гъмжилото от коренища бързо запълзя през поляната и пое към терасата. Беше чул отчаян писък, а после корените се върнаха, увити около някакво наподобяващо човек… привидение — и го повлякоха безцеремонно надолу в земята.

И изведнъж душата на Ралик се бе изпълнила с радостна възбуда. Той съзнаваше с неизмерима яснота, че онова, което бе израсло тук, е добро и справедливо.

Беше ново и младо. Все още, пред очите му, то продължаваше да се огъва под ъгловатите си геометрични повърхности и да се дооформя. Онова, което допреди по-малко от час приличаше на най-обикновен пън, вече се бе превърнало в къща. Виждаше се огромна врата, полускрита в сенките на извития над нея клон. Диви лози затулваха затворените капаци на прозорците. Над и вляво от вратата имаше тераса, обрасла с листак и бръшлян. Тя водеше към някакво подобие на кула, вдигаща се над втория етаж и изтъняваща в прояден връх. Друга кула се виждаше в дясната част на фасадата, тя пък — по-масивна и без прозорци, с плосък покрив, обрамчен със зъбери.

Поляната около постройката също се бе променила, осеяна тук-там с могилки, сякаш дворът на къщата бе гробище. Млади дръвчета заобикаляха продълговатите могили и всички те растяха пред очите му, все едно че невидим вятър ги извиваше и изскубваше от буцестата пръст. Корените бяха заровили привидението в една такава могила.

Добро и справедливо. Тези две слова отекваха в главата на убиеца със зов, който внасяше мир в сърцето му. Изпитваше едва ли не обич и близост към тази къща-дете… сякаш тя го познаваше и приемаше.

Знаеше също така, че къщата е празна. Още една увереност, чийто източник му беше непонятен.

Пред очите му очертанията на къщата се вплътняваха, ставаха все по-ясни и различими. Мирис на плесен изпълваше въздуха, като от прясно разорана земя. Убиецът изпитваше покой.

Чу зад себе си шумолене на сухи листа, обърна се и видя залитащата към него през шубраците Воркан. Лицето й беше плувнало в кръв от рана на челото и тя едва не рухна в ръцете му.

— Тайст Андий — промълви Воркан. — След мен са. Гонят ме. Търсят мъст за убийство!

Ралик погледна над рамото й и очите му, отдавна привикнали с околната тъмнина, засякоха безшумното приближаващо се движение сред дърветата. Поколеба се, прегърнал вече припадналата жена. После се наведе, метна Воркан на рамото си и побягна към къщата.

Знаеше, че вратата ще се отвори за него, и тя се отвори. Отвъд прага се виждаше тъмно преддверие, нисък свод и широк виещ се коридор. Лъхна го топъл сладък въздух и Ралик влезе.

 

 

Корлат, кръвна сродница на Серрат, се приближи до странната къща и спря. Вратата се беше затворила зад плячката им. Тя приклекна. Спътниците й в лова бавно се струпаха около нея.

Хорълт изсъска ядосано:

— Призова ли нашия господар, Корлат?

Тя поклати глава.

— Знам за такива творения от стари времена. Скръбният дом на Малаз, Домът на Одан на Седемте града… Азат едиейрман, Стълбовете на невинността… тази врата няма да се отвори за нас.

— Но се отвори за тях — каза Хорълт.

— Има прецедент. Азатът избира сам. Същото стана със Скръбния дом. Двама мъже бяха избрани: единият щеше да стане император, а другият щеше да е спътникът му. Келанвед и Танцьора.

— Усещам силата му — прошепна Орфантал. — Господарят ни би могъл да го унищожи, докато още е младо.

— Да — съгласи се Корлат. — Би могъл. — Замълча за миг, после се изправи. — Сродница съм на падналата.

— Сродница си — в хор казаха всички.

— Търсенето на мъст приключи — каза Корлат и бръчките около бадемовите й очи се стегнаха. — Господарят ни няма да бъде призован. Оставете го да се възстанови. Азатът няма да бъде докоснат. Защото е нов. Дете е. — Очите й, меко кафяви, бавно обходиха лицата на спътниците й. — Тъй рече Кралицата на Тъмата, когато бе родена Светлината: „Ново е, а което е ново, е невинно, а което е невинно, е драгоценно. Погледнете това дете с възхита и познайте почитта.“

Орфантал се навъси.

— Тъй оцеля Светлината и тъй бе унищожена Тъмата, покорена бе святата Чистота… а сега ти искаш от нас да сгрешим, както сгреши кралицата ни. Светлината се поквари и унищожи нашия свят, Корлат, нима забрави?

Корлат отвърна с тъжна усмивка:

— Обикни тези грешки, мила сестрице, защото това бе надеждата на нашата кралица, както е и моята. Е, да си тръгваме.

 

 

Круппе гледаше с благо лице приближаващия се Крокъс, явно останал без сили след безкрайния си нощен бяг. Сръга Мурильо и зашава с пръсти към младия крадец.

— Момъкът се завръща с прекомерна бързина, ала се боя, че Круппе трябва да му поднесе доста тъжна вест.

— Тежка нощ преживя той — отбеляза Мурильо, отпуснал гръб на стената до портата на имението на Симтал. Улиците бяха пусти, гражданите се бяха изпокрили, стъписани от нощните ужасии.

Круппе посочи вяло към Лунния къс, вече на цяла левга на запад, далеч от градските стени.

— Каква забележителна небивалица. Круппе обаче е неописуемо удовлетворен, че предпочете да си замине. Представи си, даже звездите затули и пося в този свят само смъртна боязън.

— Искам да пийна нещо — измърмори Мурильо.

— Великолепна идея — заяви Круппе. — Дали да не изчакаме момъка обаче?

Не чакаха дълго. Крокъс ги позна отдалече и забави паническия си бяг.

— Имперците отвлякоха Апсалар! — извика им той. — Трябва ми помощ! — Залитна и спря пред Мурильо. — Ралик все още е в градината и…

— Тц, тц — каза Круппе. — Спокойно, момко. Местоположението на Апсалар е знайно за Круппе. Колкото до Ралик… — Извърна се към улицата и разпери въодушевено ръце. — Вдишай този нощен въздух, Крокъс! Нова година е! Хайде, нека се поразходим, ние тримата, господарите на Даруджистан! — Прегърна двамата си приятели и ги помъкна след себе си.

Мурильо въздъхна и обясни:

— Ралик го няма. Сега в градината на Кол име една доста необичайна къща.

— Ах, колко неща бяха разбудени в една-едничка фраза! — Круппе се наведе към Крокъс. — Докато, несъмнено, тайната, непреодолима грижа на момъка в момента засяга съдбата на една честна млада девица, чийто живот бе спасен в последния миг от едно благородно синче на име Горлас, представете си. Спасено, твърди Круппе, от цял тон зидария, срутила се от една стена. Каква ирония, наистина. Момата едва не припадна от радост.

— Какви ги приказваш? — намръщи се Крокъс. — Кой е бил спасен?

Мурильо изсумтя.

— Струва ми се, скъпи Круппе, господарю на Даруджистан, че имаш предвид друга честна девица.

— Тя не е честна, между другото — заяви Крокъс.

Круппе изду бузи.

— Трябва да попиташ боговете, момко, и те ще ти кажат, че самият живот не е честен. Е, интересува ли те как имението на лейди Симтал тази нощ току-що стана имение на Кол? Или умът ти дотолкова е обладан от тази твоя нова любов, че дори съдбите на другите ти скъпи приятели — Круппе включително — заслужават такваз липса на интерес?

Крокъс настръхна.

— Разбира се, че ме интересува!

— В такъв случай разказът започва, както винаги, с Круппе…

— Тъй рече Змиорката — простена Мурильо.