Стивън Ериксън
Лунните градини (10)

4.

Те безподобни бяха —

историите им — изписани

със сини шарки

по мишците им татуирани,

а разказите —

дамги от

стари рани;

но нещо грееше в очите им —

разядени от

пламъците арки

на мостовете, чезнещи в дима

те само миналото свое са

и всеки бе обречен

да падне в строя

край пътя тих и

до реката, която

отказваха да назоват…

 

Подпалвачите на мостове (IV.i)

Ток-младши (р. 1141)

Татърсейл изгледа Уискиджак с гняв и заяви:

— Хеърлок е луд. Винаги е бил на ръба, но вече е изровил дупки в Лабиринта си и вкусва от Хаоса. Още по-лошото е, че това го прави по-мощен, по-опасен.

Бяха се събрали в квартирата на Татърсейл, включваща външна стая — където седяха в момента — и спалня с редкия лукс на солидната дървена врата. Предишните обитатели набързо бяха опразнили жилището от всичко по-ценно и преносимо — бяха оставили само по-масивните мебели. Татърсейл седеше на масата с Уискиджак, Бързия Бен, Калам и сапьора Фидлър. Въздухът в стаята беше станал горещ и душен.

— Разбира се, че е луд — отвърна Бързия Бен и погледна сержанта, чието лице оставаше безизразно. Магьосникът добави припряно: — Но това трябва да се очаква. Кълна се в опашката на Финир, та той получи тяло на кукла! Разбира се, че това го е побъркало.

— Колко? — попита Уискиджак магьосника си. — Той трябваше да ни пази гърба, нали?

— Бързия го държи под контрол — намеси се Калам. — Хеърлок търси следи, рови из лабиринтите — ще разбере кой в империята иска да умрем.

— Опасността — добави Бързия Бен, като се обърна към Татърсейл, — е да не го хванат. Хеърлок трябва да се промъква през Лабиринтите по необичайния начин — всички редовни пътеки са заредени с капани.

Татърсейл се замисли над това и кимна.

— Тайсхрен може да го открие или поне да усети, че някой души наоколо. Но Хеърлок използва силата на Хаоса, пътеките, които лежат между Лабиринтите, а това е нездравословно — не само за него, но за всички нас.

— Защо пък за всички нас? — попита Уискиджак.

— Това отслабва Лабиринтите — отвърна Бързия Бен. — Разбрида тъканта, което пък на свой ред позволява на Хеърлок да прониква в тях по своя воля… и отново да се измъква. Но друг избор нямаме. Трябва да му отпуснем въжето. Поне засега.

Магьосницата въздъхна и разтри челото си.

— Тайсхрен е този, когото търсите. Вече ви го казах…

— Това не е достатъчно — отсече Бързия Бен. — Колко агенти използва? Какви са подробностите на плана… какъв е планът? Всичко това по заповед на Ласийн ли става, или Върховният маг е хвърлил око на трона? Трябва да го разберем, в името на Гуглата!

— Добре, добре — каза Татърсейл. — Значи Хеърлок ви разкрива всичко това — и после какво? Да не би да се каните да убиете Тайсхрен и всички замесени около него? Нима разчитате на моята помощ в това? — Изгледа ги един по един. Лицата им не изразяваха нищо. Обзе я гняв и тя стана. — Знам, че Тайсхрен вероятно е убил А’Каронис, Найтчил и може би моя кадър. Вероятно е знаел, че тунелите ще се сринат върху вас, и като нищо може да е решил, че Втора на Дужек представлява заплаха, която трябва да се премахне. Но ако си мислите, че ще ви помагам, без да знам какво замисляте, грешите. Във всичко това има нещо повече, отколкото искате да ми кажете. Ако е заложено само оцеляването ви, защо просто не дезертирате? Съмнявам се, че Дужек ще тръгне да ви гони. Освен ако, разбира се, подозренията на Тайсхрен за Едноръкия и Втора не почиват на истина — ако не кроите планове за бунт, за да обявите Дужек за император и да тръгнете за Дженабарис. — Замълча и отново ги изгледа един по един. — Да не би Тайсхрен просто да ви е разкрил и по този начин да е осуетил плановете ви? Да не би да ме въвличате в заговор? Ако е така, трябва да знам какви са целите му. Имам това право, нали?

Уискиджак изсумтя, после посегна към бутилката вино на масата и напълни всички чаши.

Бързия Бен издиша бавно и разтри схванатия си врат.

— Татърсейл — кротко заговори той, — няма да предизвикваме Тайсхрен пряко. Това би било самоубийство. Не, ще отстраним поддръжката му, предпазливо, прецизно, след което ще уредим неговото… изпадане в немилост. При условие, че императрицата не е намесена. Но трябва да научим повече, трябват ни тези отговори, преди да можем да решим какъв избор имаме. Не се налага да се въвличаш повече, отколкото вече си. Всъщност така дори е по-безопасно. Хеърлок иска да пазиш неговия гръб в случай, че всяка друга възможност се провали. Възможно е да не се наложи. — Вдигна очи към нея и се усмихна сковано. — Тайсхрен го остави на мен и Калам.

„Всичко това е великолепно, но все пак не ми отговорихте.“ Татърсейл погледна другия чернокож мъж, присвила очи.

— Ти си бил Нокът преди, нали?

Калам само сви рамене.

— Мислех, че никой не може да напусне — жив.

И отново сви рамене.

Сапьорът Фидлър изръмжа нещо неразбрано и се надигна от стола си. Закрачи из стаята; кривите му крака го носеха от единия край на стената до другия и обратно, като затворена в клетка лисица. Никой не му обърна внимание.

Уискиджак подаде чаша на Татърсейл.

— Остани с нас, магьоснице. Бързия Бен обикновено не се издънва… много лошо. — Направи кисела физиономия. — Признавам, аз също не съм напълно убеден, но съм се научил да му вярвам. Приеми нещата такива, каквито са.

Татърсейл отпи дълбока глътка и избърса устни.

— Взводът ви заминава тази нощ за Даруджистан. Под прикритие, което значи, че няма да мога да се свържа с вас, ако положението стане много лошо.

— Тайсхрен би могъл да засече обичайните начини — каза Бързия Бен. — Хеърлок е единствената ни нерушима връзка — свързваш се с нас чрез него, Татърсейл.

Уискиджак изгледа заклинателката.

— Пак се връщаме на Хеърлок. Не му вярваш.

— Да. Не му вярвам.

Сержантът замълча, свел очи към масата. Маската му на равнодушие беше паднала и на лицето му се разкриваше борба на чувства.

„Държи вътрешния си мир запушен в бутилка, но напрежението се вдига.“ Тя се зачуди какво ли ще стане, когато всичко, което кипи в него, изведнъж избухне.

Двамата мъже от Седемте града изчакваха, без да откъсват очи от сержанта си. Фидлър продължаваше да крачи из стаята. Опърпаната му униформа беше изцапана с петна от тунелите. Нечия кръв беше оплискала предницата на куртката му — сякаш някой приятел беше издъхнал в ръцете му. Под четината на бузите му се виждаха незараснали мехури от изгарянията, сплъстената му рижа коса висеше чорлава изпод кожения шлем.

Тягостната тишина се проточи. Накрая сержантът кимна рязко на себе си и без да откъсва очи от масата, промълви:

— Добре, магьоснице. Ще ти го кажем. Бързак, кажи й за Сори.

Татърсейл повдигна вежди, скръсти ръце и се обърна към чародея. Бързия Бен не изглеждаше доволен. Помръдна неловко в стола си и погледна с надежда към Калам, но едрият мъж извърна очи.

— Хайде — изръмжа Уискиджак.

Бързия Бен срещна твърдия поглед на Татърсейл с почти детинско изражение — страх, вина и огорчение пробягаха по гладкото му лице.

— Помниш ли я?

Тя се изсмя грубо.

— Тая не можеш да я забравиш лесно. Едно странно… усещане… лъха от нея. Опасно. — Помисли дали да им разкрие какво беше разбрала по време на своя Фатид с Тайсхрен. „Девата на Смърт.“ Но нещо я задържа. Не, поправи се тя, не просто нещо — „Все още не им вярвам.“ — Подозирате, че е на двойно подчинение?

Лицето на магьосника беше станало пепеляво. Той се окашля.

— Беше взета преди две години в Итко Кан, един от обичайните набори из вътрешността на империята.

Гласът на Калам забоботи:

— По същото време там се случи нещо много гадно. Скрили са го доста надълбоко, но е била замесена адюнктата, а след нея дошъл Нокът и запушил устите на почти всички стражи в града, които са могли да проговорят. Използвах няколко стари източника и измъкнах някои странни подробности.

— Странни — допълни Бързия Бен, — но доста красноречиви, стига да знаеш какво търсиш.

Татърсейл се усмихна вътрешно. Тези двамата имаха навик да говорят в тандем. Отново насочи вниманието си към магьосника и той продължи:

— Както изглежда, един конен ескадрон е извадил лош късмет. Оцелели няма. Колкото до това, на което са се натъкнали, имало е нещо общо с…

— Псета — довърши Калам.

Заклинателката изгледа убиеца намръщено.

— Като събереш нещата — каза Бързия Бен, — адюнкта Лорн е личната магоубийца на Ласийн. Появата й на сцената предполага, че в избиването е намесено магьосничество. Висше магьосничество. — Присви очи срещу Татърсейл и зачака.

Тя отново отпи от виното. „Фатидът ми го показа. Псета и магьосничество.“ В ума й отново изплува образът на Въжето, както го беше видяла при четенето. „Върховен дом Сянка, управляван от Сенкотрон и Въжето, а на тяхна служба…“

— Седемте Хрътки на Сянката. — Погледна Уискиджак, но очите на сержанта си останаха сведени към масата, лицето му бе гладко като камък.

— Добре — отсече някак нетърпеливо Бързия Бен. — Значи Хрътките са излезли на лов. Така предполагаме и ние, но предположението е добро. Деветнадесети ескадрон на Осма кавалерия бил избит до крак, при това с конете. Наложило се е да заселят отново цяла левга крайбрежни поселища.

— Чудесно — въздъхна Татърсейл. — Но какво общо трябва да има всичко това със Сори?

Магьосникът извърна с досада очи и заговори Калам:

— Хеърлок ще проследи не една следа, заклинателко. Почти сме сигурни, че Сори по някакъв начин е свързана с дома Сянка…

— Определено изглежда — каза Татърсейл, — че след появата й в Колодата и отварянето на Лабиринта й, пътеката на Сянка пресича империята твърде често, за да е случайност. Но защо Лабиринтът между Светлина и Мрак трябва да проявява такъв… маниакален интерес към Малазанската империя?

Калам й отвърна със замъглен поглед:

— Странно е, нали? В края на краищата Лабиринтът се появи едва след убийството на императора от Ласийн. Сенкотрон и неговият спътник, Покровителят на убийците — Котильон — бяха нещо нечувано преди смъртта на Келанвед и Танцьора. Изглежда също така, че ако има някакъв… спор между дом Сянка и императрица Ласийн, то той е нещо, хм, лично…

Татърсейл затвори очи. „Проклятие, толкова очевидно е, нали?“

— Бен — попита тя, — не е ли съществувал винаги достъпен Лабиринт на Сянка? Рашан, Лабиринтът на Илюзии?

— Рашан е фалшив Лабиринт, магьоснице. Сянка на това, което претендира, че олицетворява, ако ме извиниш за израза. Сам по себе си той е илюзия. Боговете само знаят откъде се е появил или кой го е създал, или даже защо. Истинският Лабиринт на Сянка е бил затворен, недостъпен от хилядолетия, до 1154 година от Съня на Бърн, преди девет години. Най-ранните писания за Дом Сянка, изглежда, сочат, че тронът му е бил зает от Тайст Едур…

— Тайст Едур ли? — прекъсна го Татърсейл. — Те пък кои са?

Чародеят сви рамене.

— Братовчеди на Тайст Андий, може би? Не знам.

„Не знаеш ли? Всъщност ти май знаеш адски много.“

Бързия Бен сви рамене да подчертае последните си думи, след което добави:

— Във всеки случай сме убедени, че Сори е свързана с дом Сянка.

Уискиджак изведнъж стана от стола си и ги стресна.

— Аз не съм убеден — заяви той и хвърли на Бързия Бен поглед, който подсказа на Татърсейл, че по този въпрос между тях са се вихрили нескончаеми спорове. — Сори обича да убива и да си край нея е все едно паяци да лазят под ризата ти. Това го знаем всички, аз самият го виждам и го чувствам по същия начин като вас. Но то все още не означава, че тя е едва ли не някакъв демон. — Той се обърна към Калам. — Тя убива също като теб, Калам. В жилите и на двама ви тече лед. Е, и какво? Гледам те и виждам в теб човек, защото хората са способни на… и не търся оправдания, защото не обичам да се замислям колко гадни можем да ставаме понякога. Гледаме Сори и виждаме в нея собствените си отражения. Гуглата да ме вземе, ако харесваме това, което виждаме.

Седна също толкова рязко, колкото беше станал, и посегна за бутилката вино. Когато продължи, гласът му беше малко по-спокоен.

— Във всеки случай това е моето мнение. Самият аз не съм експерт по демони, но съм виждал предостатъчно смъртни мъже и жени, които се държат като демони, когато се наложи. Взводният ми чародей ще се побърка от страх от едно петнайсетгодишно момиче. Щатният ми убиец пуска ножа в ръката си всеки път, щом тя се озове на двайсет крачки от него. — Срещна очите на Татърсейл. — Така че Хеърлок има две задачи вместо една и ако смяташ, че Бързия Бен и Калам са прави в подозренията си, можеш да се оттеглиш — знам как тръгват нещата, когато в свадата се намесят богове. — Бръчките около очите му за миг се изопнаха, докато превърташе спомени в ума си. — Знам — повтори той шепнешком.

Татърсейл бавно издиша — беше затаила дъх, откакто сержантът се бе изправил. Вече разбираше на какво се надява той: искаше Сори да е просто човек, само едно момиче, извратено от един жесток свят. Защото това бе нещо, което той разбираше, нещо, с което можеше да се справи.

— В Седемте града — заговори тя тихо — се разправя, че Първият юмрук на императора — пълководецът на неговите армии — Дасем Ълтър, приел предложението на един бог. Гуглата превърнал Дасем в своя Рицар на Смъртта. Но после нещо се случило, нещо се… объркало. И Дасем отхвърлил титлата, положил клетва за мъст срещу Гуглата — срещу самия Господар на Смъртта. Изведнъж започнали да се месят други асценденти, да манипулират събитията. Всичко свършило с убийството на Дасем, след това с убийството на императора, кръв по улиците, храмове повели война един против друг, били отприщени на воля зли магии. — Замълча, видяла как спомените от онези времена заиграха по лицето на Уискиджак. — Ти си бил там. — „И не искаш да се случи отново, тук и сега. Мислиш, че ако можеш да отречеш, че Сори служи на Сянка, убеждението ти ще е достатъчно, за да оформи реалност. Необходимо ти е да вярваш в това, да спасиш разсъдъка си, защото в живота ти има някои неща, които можеш да преживееш само веднъж. О, Уискиджак, не мога да облекча бремето ти. Виждаш ли, според мен Бързия Бен и Калам са прави.“ — Ако Сянка властва над момичето, тогава следата ще е очевидна — Хеърлок ще я намери.

— Искаш ли да се оттеглиш? — попита сержантът.

Татърсейл се усмихна.

— Единствената смърт, от която се боя, е да умра в невежество. Отговорът ми е „не“. — „Колко храбри думи! Тези хора умеят да предизвикат най-доброто — или може би най-лошото — в мен.“

Нещо проблесна в очите на Уискиджак и той кимна.

— Значи така — изръмжа той и се отпусна в стола. — Фидлър, какво ти се върти в ума? — попита той сапьора, който продължаваше да крачи зад гърба му.

— Имам лошо предчувствие — измърмори мъжът. — Става нещо лошо. Не тук, но е наблизо. Просто… — Спря се, килнал глава на една страна, после въздъхна и отново закрачи неспокойно. — Не, не съм сигурен.

Очите на Татърсейл проследиха жилавия дребничък мъж. Природен талант? Нещо, което действа по чист инстинкт? Много рядко.

— Смятам, че трябва да го слушате — каза тя.

Уискиджак й кимна уморено.

Калам се ухили и плетеница от бръчици обкръжи черните му очи.

— Фидлър спаси живота ни в тунела — обясни той. — Едно от „лошите му предчувствия“.

Татърсейл се отпусна в стола си и скръсти ръце. После попита:

— Е, и къде е Сори в момента?

Фидлър изведнъж се обърна и опули очи към заклинателката. Отвори уста и рязко я затвори.

Другите трима скочиха на крака и столовете зад тях изпопадаха.

— Трябва да тръгваме — изхриптя Фидлър. — Навън има нож. Оцапан е с кръв.

Уискиджак опипа дръжката на меча си.

— Калам, двайсет крачки фронт. — Убиецът се шмугна през вратата и той се обърна към Татърсейл. — Изгубихме я преди два часа. Случва се често. — Лицето му помръкна. — Може да няма връзка с този окървавен нож.

Стаята блесна от лумналата сила, Татърсейл рязко се обърна и се озова лице в лице с Бързия Бен. Чародеят беше привлякъл Лабиринта си. От магията струеше странна, непозната за сетивата й вихрушка от ухания; мощта й я ужаси. Погледът й срещна блесналите очи на чернокожия.

— Би трябвало да те познавам — прошепна тя. — На този свят не съществуват толкова истински майстори, които да не познавам. Кой си ти, Бързи Бен?

Уискиджак се намеси:

— Готови ли са всички?

Чародеят срещу нея само сви рамене.

— Готови.

Уискиджак пристъпи към вратата.

— Пази се, магьоснице.

Миг след това изчезнаха. Татърсейл вдигна столовете, след това си доля вино. „Върховен дом Сянка, и нож в мрака. Започва нова игра. Или старата току-що се обърна.“

 

 

Паран отвори очите си към ярката, жарка слънчева светлина, но небето над него… не беше същото. Никакво слънце не видя; жълтият блясък отгоре беше рязък, но без източник. Зноят се сипеше с потискаща тежест.

Стон изпълваше въздуха, но не беше вятър, защото вятър нямаше. Помъчи се да помисли, опита се да върне последните си спомени, но миналото беше заличено, откъснато, останали бяха само фрагменти: корабна каюта, звън на кама, която той хвърляше и хвърляше, забиваше я в дървото; някакъв мъж с бяла коса, с пръстени, ухилен язвително.

Превъртя се на една страна да потърси източника на стона. На десетина крачки от него, над плоската равнина, която не беше нито трева, нито пръст, се издигаше портал, водещ към…

„Нищо. Виждал съм такива порти, но не и толкова голяма, струва ми се. Нито една не беше като това… това нещо.“ Изкривена, изправена нагоре и в същото време, от позицията му, някак настрани, портата не беше, осъзна той, направена от камък. „Трупове. Голи човешки тела. Изваяни подобия? Не… о, не!“ Телата се движеха, стенеха, бавно се гърчеха. Почерняла плът, оплескана сякаш с блатна тиня, очи затворени и уста — отворени, едва доловими, неспирни стонове.

Паран се надигна, залитна, залят от замаялата го вълна, после падна отново на земята.

— Нещо като нерешителност — изрече хладен глас.

Паран примига и се обърна по гръб. Над него стояха млад мъж и жена — близнаци. Мъжът бе облечен в широки копринени дрехи — бяло и златисто; слабото му лице беше бледо и безизразно. Близначката му беше загърната в бляскава пурпурна пелерина, светлата й коса се спускаше на огнени къдрици.

Беше проговорил мъжът. Усмихна му се тъжно.

— От дълго време се възхищаваме на твоя… — Очите му се разшириха.

— Меч — довърши жената с доволна усмивка.

— Много по-изтънчено от, да речем, една монета, не мислиш ли? — Усмивката на мъжа стана язвителна. — Повечето — продължи той и рязко извърна глава, за да огледа ужасяващия градеж на портата, — не се спират тук. Казват, че някога съществувал култ, давели жертви в блатата… Предполагам, че Гуглата ги намира за много естетични.

— Едва ли е изненадващо — провлече жената, — че Смъртта няма никакъв вкус.

Паран се опита да седне, но крайниците му отказаха да се подчинят. Главата му клюмна и той усети, че странната глинеста почва поддава под тежестта му.

— Какво стана? — изхриптя той.

— Убиха те — отвърна небрежно мъжът.

Паран затвори очи.

— Ако е така, защо не съм преминал през Портата на Гуглата?

— Ние се намесихме — каза жената.

„Опонн, Близнаците на Шанса. И моят меч, още неизпитаният ми меч, купен преди години, чието име избрах толкова суетно…“

— Какво иска от мен Опонн?

— Само това кретащо, глупаво нещо, което наричаш свой живот, мило момче. Лошото с асцендентите е, че се опитват да извъртат всяка игра. Разбира се, ние се забавляваме с… несигурността.

Във въздуха отекна далечен вой.

— Опаа — каза мъжът. — Идат да се погрижат за нещата, бих казал. Май трябва да си ходим, сестро. Съжалявам, капитане, но както изглежда, май все пак ще преминеш през онази Порта.

— Може би — каза жената.

Брат й се извърна рязко към нея.

— Разбрахме се! Никакви сблъсъци! Сблъсъците са мръсно нещо. Неприятно. Мразя обърканите сцени! Освен това онези, които идват, не играят честно.

— Ние също — отсече сестрата.

Обърна се към портата и извика:

— Господарю Смърт! Искаме да поговорим с теб! Гугло!

Паран извърна глава и видя как от Портата се появи приведена гърбава фигура. Облечена в дрипи. Запристъпва бавно към него. Паран примижа — старица, дете, с лиги, стичащи се по брадичката му, уродливо момиче, недорасъл прекършен трелл, изсушен Тайст Андий…

— О, реши най-после! — каза сестрата.

Видението килна мъртвешката си глава, ухили се и оголи оцапаните си с кално жълто зъби.

— В избора ти — каза то с треперлив глас — нямаше капка въображение.

— Ти не си Гуглата — намръщи се братът.

Кокалите се свиха под скрибуцащата кожа.

— Господарят е зает.

— Зает? Обиди не търпим — каза сестрата.

Видението се изкиска и рязко спря.

— Жалко. Един мелодичен, гърлен смях щеше да ми отива повече. Е, добре, в отговор: моят господар също не приема намесата ви в естествения преход на една душа.

— Убита от ръката на бог — уточни сестрата. — Това го прави честна плячка.

Съществото изсумтя, дотътри се по-наблизо и се наведе да огледа Паран. Очните му кухини леко просветваха, сякаш в сенките се криеха стари бисери.

— Какво, Опонн — попита то, докато оглеждаше Паран, — желаете от моя господар?

— От моя страна — нищо — каза братът и обърна гръб.

— Сестро?

— Дори за боговете — отвърна тя — смъртта чака, несигурност, дълбоко скрита в тях. — Помълча. — Прави ги колебливи.

Съществото отново се изкиска и отново млъкна рязко.

— Взаимност.

— Разбира се — отвърна сестрата. — Ще потърся друга, преждевременна смърт. Безсмислена дори.

Привидението се смълча, после главата му изскърца в леко кимване.

— В сянката на този смъртен, разбира се.

— Съгласна.

— Моята сянка ли? — попита Паран. — Какво по-точно означава…

— Много скръб, уви — каза привидението. — Някой твой близък трябва да мине през Портите на Смъртта… вместо теб.

— Не. Вземете мен, моля ви.

— Млъкни! — сопна се привидението. — От жалостта ми призлява.

Воят отекна отново, този път — много по-близо.

— По-добре да си ходим — каза братът.

Привидението разтвори челюсти, сякаш се канеше отново да се изкиска, после рязко ги затвори.

— Не — измърмори то. — Стига толкова. — Помъкна се обратно към портата, спря се, обърна се и махна с ръка.

— Време е да си ходим — повтори неспокойно братът.

— Да, да — каза сестра му и погледна Паран.

Капитанът въздъхна и извърна очи.

— Само без повече гатанки, ако обичате. — Когато отново погледна, Опонн бяха изчезнали. Отново понечи да се изправи. Отново не успя.

И се появи ново присъствие, изпълни въздуха с напрежение, с мирис на заплаха.

Паран въздъхна и завъртя глава. И видя две Хрътки — грамадни мършави същества, изплезили дългите си езици; клечаха и го гледаха. „Ей тия са избили ескадрона в Итко Кан. Тези проклети, ужасни твари.“ Двете Хрътки замръзнаха, изпънали главите си към него, сякаш видели омразата в очите му. Паран усети как сърцето му изстива пред жадния им поглед. Чак сега осъзна, че е оголил зъби.

Сенчесто петно разделяше двете Хрътки; после петното смътно се очерта в прозрачна човешка фигура. Сянката заговори.

— Тоя, дето го изпрати Лорн. Щях да помисля, че е някой със… способности. Макар че, длъжен съм да призная, добре умря.

— Явно не съм — каза Паран.

— Ах, да — рече сянката. — Значи на мен се пада да довърша задачата. Много работа се събра напоследък.

Паран помисли за разговора на Опонн със слугата на Гуглата. „Несигурност. Ако един бог се бои от нещо…“

— В деня, в който умреш, Сенкотрон — промълви той, — ще те чакам от другата страна на тази порта. С усмивка. Боговете могат да умират, нали?

Нещо в портала изпращя. Сенкотрон и двете му Хрътки трепнаха.

Удивен от собствения си кураж, Паран продължи да дразни асцендентите. „Винаги съм презирал по-старшите, нали?“

— По средата между живот и смърт — това обещание не ми струва нищо, както разбираш.

— Лъжец. Единственият Портал, който тепърва може да те докосне, е…

— Смърт — каза Паран. — Разбира се — добави той, — някой друг се… намеси и се постара да си отиде много преди да дойдеш с шумните си Хрътки.

Кралят на Върховен трон Сянка пристъпи напред.

— Кой? Какво е намислил? Кой ни се противопоставя?

— Сам намери отговорите си, Сенкотрон. Но разбираш, нали, че ако сега ме отпратиш по пътя ми, твоят… противник ще потърси други средства? След като няма да знаеш кой е следващият им инструмент, как ще надушиш какъв ще е следващият им ход? Ще ти остане да удряш по сенките.

— По-лесно ще е да следя теб — отстъпи богът. — Трябва да поговоря със спътника си…

— Както искаш — прекъсна го Паран. — Искам да се изправя…

Богът се изсмя хрипливо.

— Изправиш ли се, ще тръгнеш. Посоката е само една. Имаш отсрочка… а ако Гуглата дойде да те вдигне на крака, водещата ръка ще е негова, не наша. Чудесно. Но продължиш ли да живееш, сянката ми ще те преследва.

— Сянката ми е доста претъпкана напоследък — изсумтя Паран. Погледът му отново се върна на Хрътките. Гледаха го неподвижно, с очи като тлееща жарава. „Тепърва ще се разправям с вас.“ И сякаш лъхнат от мълчаливата му закана, червеният блясък се усили.

Богът продължи да говори, но светът около Паран вече помръкваше, гаснеше и се стапяше, докато гласът не изчезна, а с него и всичките му сетива, освен онова смътно, подновено бръмчене на въртящата се монета.

 

 

Измина неизвестно колко време, през което Паран се скиташе из спомени, за които беше мислил, че са загубени отдавна — дните му като малко дете, впило ръчички в роклята на майка си и правещо първите си неуверени стъпки; нощите с буря, в които тичаше през студения коридор до спалнята на родителите си и малките му стъпалца плющяха по студения камък; как е хванал ръцете на двете си сестри и тримата чакат на коравите плочи на двора — чакат, чакат някого. Образите сякаш се отвяваха встрани. Роклята на майка му не, а на старица, служеща в домакинството. Не беше спалнята на родителите му, бяха слугинските стаи; а там, на двора, със сестрите си бе чакал цяла сутрин — чакаха да се върнат майка им и баща им, двама души, които едва познаваха.

Сцените се превъртаха и превъртаха в ума му, мигове с тайнствена важност, със скрито значение, късчета от главоблъсканица, която не можеше да разгадае, оформена от ръце, които не бяха негови, и с невъобразима за него цел. Трепетен страх потече през мислите му, щом усети, че нещо — или някой — бързо пренарежда съществените мигове от живота му, преобръща ги с главата надолу и ги съчетава отново сред сегашните, новите сенки. Странно как насочващата ги ръка си… играеше. С него, с живота му.

Странно изглеждаше тази смърт…

До него стигнаха гласове.

— О, проклятие! — Нечие лице се надвеси над лицето на Паран, взря се в отворените му, празни очи. Лицето на Пикър. — Няма шанс — каза тя.

От няколко крачки встрани се чу гласът на сержант Анци.

— Никой в Девети не би го направил така — каза той. — Не и тук, в града.

Пикър опипа раната на гърдите му. Пръстите й бяха изненадващо меки.

— Не е работа на Калам.

— Ще се оправиш ли тук? — попита Анци. — Ще ида да доведа Хедж и Малът, и който още ми се мерне пред очите.

— Отивай — отвърна Пикър, потърси с пръсти и намери втората рана, на две педи по-надолу. — Тази е дошла по-късно, с дясна ръка. Ударът е слаб.

„Много странна смърт наистина“, помисли Паран. Какво го задържаше тук? Не беше ли заминал в друго… място? Място с гореща, разкъсваща жълта светлина? И с гласове, смътни гласове, неясни, там под арката от… от тълпи, странно привързани на едно място, със затворени очи и отворени уста. Хор от мъртъвци… Беше заминал някъде само за да се върне при тези истински гласове, при тези истински ръце по тялото му? Как можеше да вижда през празното стъкло на очите си, да усеща лекото докосване на ръцете на тази жена по тялото си? А болката, която се надигаше от дълбините като левиатан?

Пикър отдръпна ръце, опря лакти на бедрата си и се надвеси над Паран.

— Добре де, че си умрял, умрял си, но защо все още кървиш, капитане? Тези рани са поне отпреди час.

Болката се добра до повърхността. Паран усети как вкочанените му устни се разтвориха. Ставите на челюстта му изпукаха и той вдиша яростно. И изкрещя.

Пикър скочи, мечът се появи в ръката й сякаш отникъде и тя заотстъпва към отсрещната стена на уличката.

— Шеденул милостиви!

Вдясно от нея се чу тропот на ботуши и тя рязко извърна глава.

— Лечител! Това копеле е живо!

 

 

Третата нощна камбана звучно прокънтя из град Пейл и отекна по улиците, опразнени от комендантския час. Заваля ситен дъжд и затули нощното небе с тъмнозлатиста пелена. Пред главната порта на просторното имение на две карета от стария дворец, превърнато в част от казармите на Втора, стояха на пост двама загърнати в плътни черни пелерини морски пехотинци.

— Окаяна нощ — измърмори единият и потрепери.

Другият намести тежката пика на лявото си рамо и се изхрачи в близката канавка.

— Само предположения, драги — отвърна той и поклати глава. — Ако се чувстваш готов да ми подхвърлиш други гениални прозрения, просто ги кажи, чу ли?

— Че аз какво направих? — каза обидено първият.

Вторият внезапно се вкочани.

— Шшт. Някой идва.

Зачакаха напрегнато, стиснали оръжията. Някакъв силует прекоси улицата и излезе на светлината на факлите.

— Стой! — изръмжа вторият пазач. — Приближи се бавно и дано да си по работа тук.

Мъжът пристъпи още крачка напред и каза кротко:

— Калам. Мостоваци, Девети.

Пехотинците останаха нащрек, но Мостовакът се задържа на разстояние; тъмното му лице лъщеше от капките дъжд.

— Каква работа имаш тук? — попита вторият караулен.

Калам изсумтя и се озърна през рамо.

— Не очаквахме, че ще се върнем. Колкото до работата ни, ами по-добре ще е Тайсхрен да не разбере за нея. С мен ли си, войник?

Морският пехотинец се ухили и отново се изхрачи в канавката.

— Калам… ти ще да си ефрейторът на Уискиджак. — В гласа му се долови почтителност. — Каквото поискаш, имаш го.

— Адски вярно — избоботи другият войник. — Бях при Натилог, сър. Ако искате да сме ослепели от дъжда в следващия един час, само кажете.

— Внасяме едно тяло — каза Калам. — Но това изобщо не е ставало по време на вашата смяна.

— Кълна се в Портата на Гуглата, не е — отвърна вторият пехотинец. — Мирно е като Седмата зора.

По улицата се чуха стъпки — идваха няколко души. Калам им махна да се приближат, след което се шмугна вътре, щом първият часовой отключи портата.

— Какво са намислили според теб? — попита часовоят, след като Калам се скри от погледа му.

Другият сви рамене.

— Дано само да забие нещо по-твърдо и остро в Тайсхрен, Гуглата дано да го вземе тоя подъл убиец. А като ги знам тия Мостоваци, точно това ще направят. — Групата се приближи и той замълча. Двама мъже носеха трети. Очите на втория страж се ококориха, щом видя ранга на изпадналия в несвяст и кръвта, оцапала широкия кожен колан. — Късметът на Опонн да му е на помощ — изсъска той на най-близкия до него Мостовак, с лъскава черна кожена шапка на главата. — Дърпането, не бутането — добави бързо.

Мостовакът го изгледа рязко.

— Видите ли една жена да идва след нас, разкарвате се от пътя й, чу ли ме?

— Жена ли? Коя?

— Една от Девети. Може да е жадна за кръв — отвърна мъжът и двамата с другаря му помъкнаха капитана през портата. — Сигурността я забравете — подхвърли той през рамо на стражите. — Само гледайте да останете живи, ако можете.

Двамата пехотинци се спогледаха. След малко първият войник посегна да затвори вратата. Другият го спря.

— Остави я отворена. Дай да си намерим малко завет. Наблизо, ама не съвсем.

— Проклета нощ — каза първият пехотинец.

— Имаш навика да изтъкваш очевидни неща — отвърна другият, докато се отдръпваше от портата. — И да се повтаряш.

Първият сви безпомощно рамене и забърза след него.

 

 

Татърсейл се загледа втренчено в картата в средата на полето, което беше подредила. Избрала беше спирална фигура, за да мине през цялата Драконова колода и да завърши с последна карта, която можеше да означава или кулминация, или божествено откровение според това как щеше да се намести.

Спиралата се бе превърнала в яма, във водещ надолу тунел — и в дъното му, някак далечна и забулена в сянка, чакаше една Хрътка. В това четене тя долови предупреждение за непосредствена заплаха. Беше се намесил Върховният дом Сянка, предизвиквайки властта на Опонн над играта. Погледът й бе привлечен от първата карта, която беше поставила, в самото начало на спиралата. Зидарят на Върховен дом Смърт стоеше ниско в цялата йерархия, но сега издълбаната в дървото фигура като че ли се беше издигнала до високо положение. Брат на Войника от същия дом, образът на Зидаря показваше слаб побелял мъж, облечен в изтъркани кожени дрехи. Едрите му мазолести ръце държаха каменоделски сечива и около него се издигаха грубо издялани менхири. Татърсейл забеляза, че може да открои по камъните смътно различими глифове на непознат за нея език, но като че ли напомнящ за писмото на Седемте града. В Дома на Смъртта Зидарят беше строителят на гробници, вдигащият каменните стълбове, обещание за смърт не за едного или за неколцина, а за мнозина. Езикът по менхирите носеше послание, което не беше предназначено за нея: Зидарят беше изсякъл тези думи за себе си и времето бе заличило ръбовете на знаците — самият мъж дори изглеждаше съвсем обрулен, лицето му беше покрито с мрежа от ситни бръчки, сребристата му брада бе рядка и проскубана. Ролята се играеше от човек, който някога е работил с камък, но вече не.

Беше й трудно да разгадае това поле. Съчетанията, които виждаше в него, я смайваха: сякаш бе започнала съвсем нова игра, с играчи, излизащи на сцената с всеки нов кръг. В средата на спиралата беше застанал Рицарят на Върховен дом Мрак, мястото му бе контрапункт както на началото, така и на края. Както и последния път, когато Колодата беше разбудила тази драконова фигура, нещо надвисваше в мастиленото небе над Рицаря, неуловимо както винаги и на моменти приличащо на тъмно петно.

Мечът на Рицаря хвърляше черна пушлива резка към Хрътката на върха на спиралата и този път тя разбираше значението й. В бъдеще предстоеше сблъсък между Рицаря и Върховен дом Сянка. Тази мисъл едновременно изплаши Татърсейл и я накара да изпита облекчение: щеше да е противопоставяне. Между двата дома няма да има съюз. Рядкост беше да се види толкова чиста и пряка връзка между два дома; опустошителният й потенциал я накара да се смрази от тревога. Кръв, пролята на толкова високо ниво на силата, бе в състояние да разтърси целия свят. Неизбежно щяха да пострадат много хора. А тази мисъл отново я върна към Зидаря на Върховен дом Смърт. Сърцето на Татърсейл тежко затуптя в гърдите й. Тя примига да махне потта от очите си и вдиша дълбоко.

— Кръвта — промълви тя — винаги тече надолу. „Зидарят строи гробница — в края на краищата нали е слуга на Смърт — и ще ме докосне пряко. Тази гробница… дали не е моята? Дали да не се оттегля? Да оставя Мостоваците на собствената им съдба, да избягам от Тайсхрен, от империята?“

Древен спомен, който беше потискала почти две столетия, нахлу в мислите й. Образът я потресе. Тя отново крачеше по калните улички на селото, в което бе родена, дете, надарено с Таланта, дете, което беше видяло тръгнали на рат конници да се изсипват в тихия им, заслонен от външни беди живот. Дете, което беше избягало от това, което знаеше, без да го каже на никой, а след това дойде нощта, нощ на писъци и на смърт.

В душата й се надигна чувство за вина. Призрачната сянка й беше натрапчиво позната. След всичките тези години ликът й все още притежаваше силата да разруши нейния свят, да направи кухи онези неща, които й бяха нужни стабилни, да разбие илюзията й за сигурност с двестагодишен срам.

Образът отново потъна в гъстата локва на паметта, но я остави променена. Този път бягство нямаше да има. Очите й за последен път се върнаха на Хрътката. Очите на звяра горяха сякаш с жълти пламъци, пронизваха я, сякаш искаха да изпепелят душата й.

Хладно присъствие я лъхна отзад и тя замръзна в стола си. После бавно се извърна.

— Прощавай, че дойдох без предупреждение — каза Бързия Бен, появил се от вихрещия се облак на своя Лабиринт. Вихърът носеше странно ухание. — Идва ни компания — добави той леко разсеяно. — Повиках Хеърлок. Идва през Лабиринт.

Татърсейл потръпна, по гръбнака й полази вълната на мрачно предчувствие. Обърна се отново към Колодата и започна да прибира картите.

— Положението току-що се усложни много — каза чародеят зад гърба й.

Магьосницата помълча за миг и на устните й се изписа тънка, стегната усмивка.

— Нима?

 

 

Вятърът набиваше капките дъжд в лицето на Уискиджак. В тъмната нощ глухо изкънтя четвъртата камбана. Сержантът уморено придърпа пелерината си. Гледката от покрива на източната кула на двореца беше почти никаква от поривите на дъжда.

— От няколко дни предъвкваш нещо — каза той на мъжа до себе си. — Я да чуем.

Фидлър отри капките от очите си, примижа на изток и избоботи:

— Няма много за казване, серж. Само предчувствия. Онази магьосница например.

— Татърсейл?

— Да. — Сапьорът разкопча колана на меча си и металната тока изщрака. — Мразя го това нещо — измърмори той.

Уискиджак го изгледа как хвърли колана с прибрания в ножницата меч на покрития с чакъл покрив зад тях, прикри усмивката си и каза:

— Само гледай да не го забравиш като миналия път.

Фидлър се намръщи.

— Ей, сбърка човек и никой не го оставя да го забрави.

Уискиджак не отвърна нищо, макар че раменете му се разтресоха от смях.

— Кълна се в кокалите на Гуглата — продължи Фидлър, — не съм боец. Във всеки случай не и с онова там. Родих се в една задънена уличка в Малаз, научих каменоделския занаят, докато ровехме с другите хлапета из гробниците по равнината зад Твърдината на Мок. — Погледна сержанта. — Ти също си бил каменоделец. Като мен. Само че не можах да науча войниклъка бързо като теб. За мене бяха миньорските части — понякога си мисля, че съм направил грешен избор.

Думите на Фидлър жегнаха Уискиджак и веселието му се изпари. Какво да е научил? „Как се убиват хора? Как да ги пращаш да умрат в чужда земя?“

— Какво ти е чувството за Татърсейл? — попита сухо сержантът.

— Уплашена е — отвърна сапьорът. — Яхнали са я някакви стари демони, струва ми се, и са я стиснали здраво.

— Рядко ще намериш маг с приятно минало — изсумтя Уискиджак. — Разправят, че не била минала през набор. Бягала. После се издънила с първата си задача.

— Не е подходящ моментът да ни омеква така.

— Тя изгуби кадъра си. Беше предадена. Без империята, какво й е останало, за което да се хване? — „Какво е останало на всеки от нас?“

— Сякаш е готова да се разреве. На ръба е, всеки момент. Мисля, че й е скършен гръбнакът, серж. Затисне ли я Тайсхрен с палеца си, ще се разхленчи и ще ни издаде.

— Аз пък мисля, че я подценяваш, Фидлър. Тя умее да оцелява… и е вярна. Повечето не го знаят, но неведнъж са й предлагали титлата Върховен маг и тя отказва. Външно не личи, но между нас казано, не отстъпва на Тайсхрен. Господарка е на Лабиринта си, а това не можеш да го придобиеш със слаб гръбнак.

Фидлър подсвирна и се облегна на парапета.

— Поправям се.

— Нещо друго, сапьор?

— Само едно — отвърна безучастно Фидлър.

Уискиджак се вцепени. Знаеше какво означава този тон.

— Казвай.

— Тая нощ ще се развихри нещо, сержант. — Фидлър се извърна и очите му блеснаха в тъмното. — Много гадно ще бъде.

Дървеният капак на покрива изтропа и двамата се обърнаха. През отвора се появи Върховният юмрук Дужек Едноръкия, с блесналата около него светлина от помещението долу. Изкачи последното стъпало и стъпи до тях.

— Помогнете ми да го затворя тоя проклет капак!

Ботушите на двамата мъже заскърцаха по ситния чакъл.

— Някаква вест за капитан Паран, Върховен юмрук? — попита Уискиджак, докато Фидлър с пъшкане върна тежкия капак на мястото му.

— Нищо — отвърна Дужек. — Изчезнал е. Както и вашият убиец, Калам.

Уискиджак поклати глава.

— Знам къде е той и къде е бил цяла нощ. Хедж и Малът са видели капитана последни, когато напуснал гостилницата на Ноб, а след това просто се е стопил. Върховен юмрук, ние не сме убили Капитан Паран.

— Недей да шикалкавиш — измърмори Дужек. — По дяволите, Фидлър, тоя меч там твоят ли е? В локвата?

Фидлър изсъска ядосано през зъби и изтича да си прибере оръжието.

— Тоя човек е безнадежден — въздъхна Дужек. — Шеденул дано се смили над кожата му. — Замълча за момент. — Добре, тая мисъл я зарязваме. Не сте убили Паран. Тогава къде е?

— Търсим — отвърна сухо Уискиджак.

Върховният юмрук въздъхна.

— Добре. Разбрах. Искате да разберете кой друг може да е искал смъртта на Паран, а това ще обясни кой го е изпратил. Е, той е човек на адюнкта Лорн, при това от доста време. Не е Нокът обаче. Той е проклет благороднически син от Унта.

Фидлър беше взел оръжието си и стоеше на двайсетина крачки от тях, с ръце на кръста. „Добър човек. Всички са добри, в името на Гуглата.“ Уискиджак примига да махне капките дъжд от очите си.

— От столицата? Може да е някой от онези. Никой не обича старите благороднически фамилии, дори и самите благородници.

— Възможно е — съгласи се Дужек, без много да е убеден. — Във всеки случай, той ще командва взвода ви, и не само за тази задача. Назначението му е безсрочно.

— Проникването ни в Даруджистан негова идея ли е?

— Не, но чия е, мога само да предполагам — отвърна Върховният юмрук. — Може да е на адюнктата, може да е на самата императрица. А всичко това означава, че така или иначе ви изпращаме. — Замълча и се намръщи. — Скоро ще ти дам последните указания. — Погледна сержанта в очите. — В случай, че Паран си е отишъл завинаги.

— Мога ли да говоря свободно, Върховен юмрук?

Дужек се изсмя горчиво.

— Мислиш, че не знам ли, Уискиджак? Този план вони. Тактически кошмар…

— Не съм съгласен.

— Какво?

— Този план ще постигне точно това, за което е предназначен — каза глухо сержантът и погледна първо към просветляващия хоризонт на изток, а после — към войника, застанал на ръба на покрива. „Защото е предназначен да ни избие всички.“

Върховният юмрук се вгледа в лицето на сержанта, после каза:

— Ела с мен. — И поведе Уискиджак към Фидлър. Сапьорът им кимна. След малко тримата вече стояха един до друг и гледаха града долу. Зле осветените улици на Пейл се виеха между грубите карета на сградите, които сякаш не искаха да се покорят на нощта; тромавите им силуети сякаш потръпваха зад дъждовната пелена пред настъпващия изгрев.

След малко Дужек промълви:

— Адски самотно е тук, нали?

— Така е, сър — изсумтя Фидлър.

Уискиджак затвори очи. Онова, което ставаше на хиляди левги от тях, се отиграваше тук. Такова нещо беше империята и винаги щеше да е така, все едно кое е мястото и кои — хората. Всички те бяха сечива, слепи за ръцете, които боравеха с тях. Сержантът беше разбрал тази истина много отдавна. Глождеше го тогава, глождеше го и сега. Единственото облекчение в последно време вървеше редом със смъртната умора.

— Има натиск — продължи унило Върховният юмрук — да разформировам Мостоваците. Вече получих заповедта да слея Втора с Пета и Шеста. Ще продължим като Пета, в почти пълен състав. Приливите тласкат нови води към брега ни, господа, и те миришат горчиво. — Поколеба се, после добави: — Ако ти и взводът ти се измъкнете живи от Даруджистан, сержант, имаш разрешението ми просто да се махнеш.

Главата на Уискиджак се извърна рязко и Фидлър се вцепени.

Дужек кимна.

— Добре ме чу. Колкото до останалите Мостоваци, можеш да спиш спокойно, аз ще се погрижа за тях. — Върховният юмрук погледна на изток и оголи зъби в горчива усмивка. — Притискат ме. Но проклет да съм, ако им се оставя без място за маневриране. Имам десет хиляди войници и много им дължа за…

— Извинете ме, сър — прекъсна го Фидлър, — десет хиляди войници твърдят, че длъжниците са те. Вие само кажете и…

— Тихо — предупреди Дужек.

— Слушам, сър.

Уискиджак мълчеше, но мислите му се завихриха на въртоп. Дезертьорство. Думата закънтя в главата му като траурна песен. А чувстваше, че уверението на Фидлър е искрено. Решеше ли Върховният юмрук Дужек, че е дошъл моментът да направи своя ход, да е на стотици мили от центъра на събитията щеше да е последното място, което сержантът би си пожелал. Твърде близки бяха двамата с Дужек и колкото и да се стараеха да го прикриват, общото им минало винаги тлееше под повърхността. Имаше време, когато Дужек беше наричал него „сър“ и макар Уискиджак да не изпитваше злоба, на самия Дужек все още му беше трудно да приеме този обрат на съдбата. Дойдеше ли моментът, Уискиджак смяташе да бъде до Едноръкия.

— Върховен юмрук — най-сетне проговори той, усетил, че двамата мъже го чакат, — все пак останаха няколко Мостоваци. По-малко са ръцете върху меча. Но мечът все още е остър. Не е в стила ни да улесняваме живота на онези, които са срещу нас — които и да се окажат те. Да си отида просто ей така, кротко… — Сержантът въздъхна. — Е, това би ги устроило, нали? Докато има ръка на меча, една-единствена ръка, Мостоваците няма да отстъпят. Въпрос на чест.

— Чух те — каза Дужек. — А, ето ги, идват.

Уискиджак вдигна глава и очите му проследиха погледа на Върховния юмрук към небето на изток.

 

 

Бързия Бен килна глава и изсъска през зъби:

— Хрътките са уловили дирята му.

Калам изруга и скочи на крака.

Седнала на леглото, магьосницата загледа намръщено с помътнелите си очи крачещия из стаята едър като мечок мъж. Стъпките му по стария дървен под почти не издаваха звук. Колкото и едър да беше, Калам сякаш се плъзгаше и това усилваше свръхестественото в сцената с чародея, скръстил нозе и реещ се във въздуха на няколко пръста над пода.

Умората я бе налегнала. Твърде много неща се случваха и всичко ставаше едновременно. Тя тръсна глава и вниманието й отново се върна на Бързия Бен.

Чародеят беше обвързан с Хеърлок, а марионетката беше тръгнала по следата на някого — или на нещо — и го водеше през Лабиринта на Сянка. Хеърлок беше стигнал до самите порти на Владението на Сянката — а след това ги беше преминал.

За известно време Бързия Бен беше изгубил връзка с куклата и тези тягостни минути тишина бяха скъсали нервите на всички. Когато чародеят отново усети присъствието на Хеърлок, той вече не беше сам.

— Вече излиза — обяви Бързия Бен. — Сменя Лабиринтите. С късмета на Опонн, ще се измъкне от Хрътките.

Татърсейл потръпна при това небрежно упоменаване на името на Шута. При толкова много течения, завихрили се под повърхността, непредпазливостта на магьосника като нищо можеше да привлече към тях нежелано внимание.

В стаята като горчив тамян бе надвиснала тежка умора, изпълнена с миризмата на пот и напрежение. След последните си думи Бързия Бен беше свел глава. Татърсейл знаеше, че умът му сега пътува през Лабиринтите, впит в несъкрушима хватка в рамото на Хеърлок.

Калам най-сетне спря пред магьосницата и я погледна в очите.

— А Тайсхрен? — попита той рязко. Ръцете му леко трепереха.

— Той знае, че се е случило нещо. Тръгнал е на лов, но плячката му се изплъзва. — Тя се усмихна на убиеца. — Усещам го как стъпва предпазливо. Много предпазливо. Доколкото може да разбере, плячката може да е заек, а може и да е вълк.

Лицето на Калам си остана мрачно.

— Или Хрътка — промърмори той и пак закрачи.

Татърсейл го зяпна. Това ли правеше Хеърлок? Да привлича Хрътка след себе си? Нима водеха Тайсхрен към гибелна за него засада?

— Надявам се, че не — каза тя и изгледа твърдо убиеца. — Това би било глупаво.

Калам видимо избягваше погледа й.

Татърсейл стана.

— Не глупаво. Безумно! Давате ли си сметка какво може да се развихри тук? Някои вярват, че Хрътките са по-древни от самото Владение на Сянката. Но въпросът не е само в тях — силата привлича сила. Ако един асцендент разтвори тъканта тук и сега, ще дойдат други, надушили кръв. До съмване всички смъртни в този град може да са мъртви.

— Спокойно, мадам — каза й Калам. — Никой не иска в този град да скочи някоя Хрътка. Казах го от страх. — Все още не искаше да я погледне.

Признанието на убиеца стъписа Татърсейл. Срамът беше това, което задържаше очите му настрана от нея. Страхът беше признание за слабост.

— Гуглата да ме вземе — изсумтя тя, — от два часа седя на тоя креват.

Той я погледна в очите и се засмя.

Смехът му беше гърлен и плавен и я зарадва безкрайно.

Вратата на спалнята се отвори внезапно и влезе Малът. Кръглото му лице беше лъснало от пот и зачервено. Лечителят погледна Бързия Бен, после отиде при Татърсейл и клекна пред нея.

— Според всички правила — заговори той тихо — капитан Паран трябваше да е в някоя офицерска дупка с пет стъпки кал върху хубавичкото си лице. — Кимна на Калам, който вече бе застанал до тях. — Първата рана е била фатална, точно под сърцето. Професионална забивка — добави той и погледна многозначително убиеца. — Втората рана е трябвало да го довърши по-бавно, но също толкова сигурно.

Калам направи гримаса.

— Значи би трябвало да е мъртъв. А не е. Което означава?

— Намеса — отговори Татърсейл и усети, че й се гади. Погледът й изпод натежалите клепачи се прикова в Малът. — Твоите денълски умения достатъчни ли се оказаха?

Лечителят се усмихна криво.

— Лесно беше. Имах помощ. — И обясни: — Раните вече се затваряха, поражението вече беше поправено. Аз малко го ускорих, но нищо повече. Има дълбока травма, телесна и умствена. Би трябвало да минат седмици, докато се възстанови физически. А това само по себе си може да се окаже проблем.

— Какво имаш предвид? — попита Татърсейл.

Калам отиде до масата и взе бутилка вино и три глинени чаши. Върна се при тях и започна да налива. Малът заговори:

— Лечението никога не бива да разделя плътта и усещането за плътта. Трудно е да се обясни. Лабиринтът на Денъл включва всички страни на лечителството, тъй като поражението, когато възникне, е на всички нива. Шокът е белегът, който свързва пропастта между тялото и ума.

— Всичко това — добре — изръмжа Калам и подаде чаша на лечителя. — А Паран?

Малът отпи дълга глътка и отри устата си с ръка.

— Силата, която се е намесила, не се е интересувала от нищо друго, освен от изцеряването на плътта. Като нищо може да се вдигне на крака след ден-два, но шокът трябва да се изцери.

— Ти не можеш ли да го направиш? — попита Татърсейл.

Той поклати глава.

— Всички тия неща са свързани. Онова, което се е намесило, е разкъсало тези връзки. Колко шокове, колко травмиращи събития е преживял Паран през живота си? Кой белег да проследя? С незнанието си като нищо мога да му причиня повече вреда.

Татърсейл се замисли за младежа, когото бяха донесли в стаята й само преди час. След крясъка му в тъмната уличка, известил Пикър, че все още е жив, той беше изпаднал в несвяст. Единственото, което знаеше за Паран, беше, че е син на благородник, че идва от Унта и че е новият взводен командир за задачата им в Даруджистан.

— Тъй или иначе — каза Малът, след като пресуши чашата си — Хедж го държи под око. Може да се съвземе всеки момент, но не се знае в какво състояние ще е умът му. — Лечителят се ухили на Калам. — Хедж почва да го харесва кучия му син.

Убиецът изруга и Малът се ухили още повече.

Татърсейл повдигна учудено вежди.

Като видя физиономията й, Малът обясни:

— Хедж гледа улични псета — и други, хм, полезни твари. — Погледна към Калам, който отново беше започнал да крачи из стаята. — И в тая работа често е голям инат.

Ефрейторът изръмжа.

Татърсейл се усмихна, но щом мислите й се върнаха към капитан Паран, усмивката й угасна.

— Ще го използват — промълви тя. — Като меч.

Думите й отрезвиха Малът.

— В лечителството няма милост. Само пресмятане.

Гласът на Бързия Бен стресна и тримата.

— Покушението над живота му дойде от Сянка.

В стаята настъпи тишина.

Татърсейл въздъхна. Допреди малко беше само подозрение. Видя как се спогледаха Малът и Калам и се досети какво си казаха без думи. Където и да се намираше Сори сега, върнеше ли се, я чакаха трудни въпроси. И Татърсейл вече разбра — със сигурност, — че момичето принадлежи на Сянка.

— А това означава — продължи нехайно Бързия Бен, — че онзи, който се е намесил на страната на Паран, вече се е противопоставил пряко на Владението на Сянка. — Извърна глава и тъмните му очи пронизаха заклинателката. — Ще трябва да разберем какво знае Паран, щом се съвземе. Само че…

— Няма да сме тук — довърши вместо него Калам.

— И понеже Хеърлок ми е малко — измърмори Татърсейл, — сега искате да стана болногледачка и на това ваше капитанче.

Бързия Бен се надигна и изтупа прахта от кожените си гащи.

— Хеърлок ще го няма доста дълго. Хрътките са упорити. Може би ще мине време, преди да успее да ги пораздруса. Или, ако най-лошото стигне до още по-лошото — ухили се мрачно магьосникът, — ще им скочи и ще даде на Господаря на Сянка повод да се позамисли малко.

Калам се обърна към Малът и каза:

— Вдигай Хедж. Трябва да тръгваме.

Татърсейл остана смразена от последните думи на Бързия Бен. Лицето й се сгърчи от пепелявия вкус в устата й, докато гледаше мълчаливо приготвящия се за заминаване взвод. Предстоеше им мисия, която щеше да ги отведе в сърцето на Даруджистан. Градът бе следващият в списъка на империята, последният Свободен град, единствената останала перла на континента, заслужаваща да бъде пожелана. Взводът щеше да проникне вътре и да подготви пътя. Щяха да зависят изцяло от себе си. По някакъв странен начин Татърсейл почти им завидя за изолацията, в която щяха да се озоват. Почти, но не съвсем — нали щяха да загинат.

Гробницата на Зидаря се върна в мислите й, вдигната сякаш от собствените й страхове. И тя осъзна, че е достатъчно голяма, за да побере всички.

 

 

Зората изгря — тънка като острие на меч пурпурна резка зад гърбовете им — и Черните моранти, присвити на високите седла на кворл, заблестяха като опръскани с кръв диаманти. Уискиджак, Фидлър и Върховният юмрук гледаха към приближаващите се летци. Дъждът над главите им бе поотслабнал и валма сива мъгла се слягаха по каменните плочи и керемидите по околните покриви.

— Къде е взводът ви, сержант? — попита Дужек.

Уискиджак кимна на Фидлър, който се обърна и закрачи към капака, после отвърна:

— Ей сега ще са тук.

Искрящите, тънки като ципи криле на кворлите, по четири на всяко същество, изпърхаха за миг и дванадесетте моранти като един се спуснаха към покрива на стражевата кула. Рязкото бръмчене на крилете се прекъсваше от цъкащите команди на подвикващите си морантски ездачи. Съществата се люшнаха над двамата мъже, само на пет стъпки над главите им, и най-безцеремонно кацнаха на чакъла.

Фидлър беше слязъл долу. Дужек, с ръка на кръста, изгледа ядосано морантите, изръмжа нещо неразбрано и закрачи към капака.

Уискиджак пристъпи към най-близкия морант. Лицето на воина беше покрито с черно хитиново забрало. Съществото се извърна към сержанта и го изгледа мълчаливо.

— Имаше един между вас — заговори го Уискиджак, — с една ръка. Имаше пет отличия за храброст. Още ли е жив?

Черният морант не отговори.

Сержантът сви рамене и насочи вниманието си към кворлите. Въпреки че се беше возил на гърбовете им, те продължаваха да го смайват. Крилатите същества се крепяха на четири тънки крака, показващи се изпод седлата. Чакаха на покрива с разперени криле — те потрепваха толкова бързо, че около тях се образуваше мъгла от малки водни капчици. Дългите им, странно сегментирани опашки стърчаха право нагоре зад тях, многоцветни и дълги по двайсет стъпки. Ноздрите го засърбяха от стигналата до носа му позната парлива миризма. На огромните клиновидни глави имаше фасетни очи. Челюстите на съществата помръдваха. Отдолу стърчаха два допълнителни крайника — ръце, предполагаше Уискиджак. Главата на най-близкия кворл се извърна и лявото око го изгледа безучастно.

Сержантът продължи да го гледа; чудеше се какво ли вижда в този момент кворлът, чудеше се какво ли мисли — ако изобщо можеше да мисли. Странно, но кворлът му кимна.

Главата се килна, обърна се на другата страна. Очите на Уискиджак се опулиха, като видя как върхът на опашката на кворла за миг се изви. За първи път виждаше такова движение.

Съюзът между морантите и империята беше променил облика на имперската война. Малазанската тактика тук, на Дженабакъз, бе придобила нов облик, все повече зависещ от въздушния транспорт и на войници, и на боеприпаси. Такава зависимост беше опасна, поне според Уискиджак. „Малко знаем за тези моранти — никой никога не е виждал градовете им в горите. Аз дори не мога да различавам пола им.“ Повечето учени настояваха, че са си истински хора, но това не можеше да се докаже със сигурност — морантите прибираха мъртвите си от бойните полета. Империята щеше да си има неприятности, ако морантите някога проявяха жажда за власт. Но според това, което беше чувал, разноцветните фракции между тях издаваха вечно променяща се йерархия, а съперничеството и противоборството помежду им си оставаха на фанатично високо ниво.

Върховен юмрук Дужек се върна и застана до Уискиджак. Изражението му бе поомекнало от облекчение. Откъм вратата на стълбата се чуваха ядосани гласове.

— Тук са — каза Дужек. — Карат се на новобранката ви за нещо… не, не ми казвай за какво, не искам да знам.

Моментното облекчение на Уискиджак се стопи, щом той осъзна, че тайно се беше надявал Сори да е дезертирала. Значи хората му я бяха намерили в края на краищата — или тя ги беше намерила? Така или иначе, ветераните му май не бяха никак доволни, че е дошла. Не можеше да ги обвинява. Тя ли се беше опитала да убие Паран? Изглежда, Бързия Бен и Калам подозираха точно това.

Най-много се дереше Калам — влагаше в ролята си на ефрейтор повече, отколкото му се полагаше. Питащият поглед на Дужек към сержанта бе достатъчен, за да го тласне към вратата на стълбата. Той отиде до ръба и надникна ядосано в помещението долу. Всички бяха там, стояха в заплашителен кръг около Сори, която се беше подпряла на стълбата, сякаш отегчена от цялата процедура.

— Млък — изрева отгоре Уискиджак. — Прегледай си вещевото продоволствие и се качвай горе, веднага! — Изгледа ги как се разтичаха, после кимна доволно и се върна при чакащия Върховен юмрук.

Дужек намръщено разтриваше чукана на лявата си ръка.

— Проклето време — измърмори той.

— Малът може да го пооправи — предложи Уискиджак.

— Няма нужда — отвърна Дужек. — Просто остарявам. — Почеса се по брадичката. — Цялото ви тежко продоволствие е доставено в пункта за кацане. Готови ли сте за полета, сержант?

Уискиджак хвърли око към набръчканите втори седла на кворлите — като качулки точно над вратовете им — и кимна отсечено.

Загледаха качващите се през квадратния отвор членове на взвода — всички бяха загърнати в плътни пелерини против дъжда и носеха тежки пътни торби. Фидлър и Хедж спореха шепнешком за нещо и Хедж хвърли през рамо ядосан поглед към настъпилия го по петата Тротс. Баргастът беше накачил цялата си сбирка от амулети, талисмани и трофеи по едрото си туловище и приличаше на окичено дърво по време на Канските празници на Скорпионите. Баргастите се славеха със странното си чувство за хумор. Бързия Бен и Калам крачеха от двете страни на Сори — и двамата ядосани, а Сори, без да обръща внимание на никого, вървеше бавно към чакащите кворли. Багажът й беше само едно навито походно одеяло, а пелерината й приличаше по-скоро на наметало — неуниформено, стигаше до глезените. Беше си вдигнала качулката и лицето й беше в сянка. Уискиджак въздъхна.

Дужек попита тихо:

— Тя как се справя, сержант?

— Диша още — отвърна вкочанено Уискиджак.

Върховният юмрук поклати замислено глава.

— Адски млади са напоследък.

Уискиджак се замисли над думите му и в ума му се върна един спомен. При едно кратко назначение към Пета, далече от обсадата на Пейл, в разгара на Мотската кампания, Сори се беше присъединила към тях от новите набори, пристигащи в Натилог. Беше гледал как вади нож на тримата наемници, които бяха пленили в Сивия пес — уж за да измъкне информация от тях, спомни си той с трепет, но изобщо не беше това. Не беше акт на целесъобразност. Беше зяпал, потресен и ужасен, как Сори се залови със слабините им. Спомни си как се спогледаха с Калам и отчаяния жест, който накара чернокожия да се хвърли напред с извадени ножове. Калам се беше мушнал покрай Сори и с три бързи движения беше срязал гърлата им. И тогава дойде мигът, който все още свиваше сърцето на Уискиджак. С последните си, задавени от кръв думи, тримата наемници бяха благословили Калам.

А Сори просто прибра оръжието си и излезе.

Въпреки че беше с взвода вече от две години, продължаваха да я наричат „новобранката“ и сигурно щяха да я наричат така до смъртта си. Тук се криеше смисъл и Уискиджак го разбираше добре. „Новобранците“ не бяха Мостоваци. Смъкването на този етикет трябваше да се спечели, като признание за извършени дела. Сори беше „новобранката“, защото мисълта да остане незаличимо свързана с Мостоваците пареше като нажежен нож в гърлото на всеки от взвода. А това беше нещо, против което и самият сержант не беше имунизиран.

Всичко това просветна в мислите на Уискиджак и невъзмутимото му обикновено изражение този път му изневери. И той отвърна в ума си: „Млада ли? Не, на младите можеш да простиш, можеш да отвърнеш на най-простите им нужди и можеш да ги погледнеш в очите и да видиш там достатъчно разбираеми неща. Но тя? Не. По-добре е да отбягваш тези очи, в които няма нищо младо — нищичко.“

— Време е да тръгвате — изръмжа Дужек. — Всички по седлата.

Върховният юмрук се обърна да каже няколко последни думи на сержанта, но това, което видя в лицето на Уискиджак, спря думите в гърлото му.

 

 

Два приглушени гръма прокънтяха в града, щом изтокът просна пурпурния си плащ към небето, първият ек — последван няколко минути по-късно от втория. Последните сълзи на нощта се стичаха от водостоците и шуртяха в уличните канавки. Кални локви изпълваха дупките и отразяваха изтънелите облаци с матов оттенък. Нощният студ и влагата се бяха вкопчили упорито в тъмните тесни и криви улички на квартала Краел. Тук непечените тухли и изтърканите каменни плочи бяха погълнали втория гръм, без да оставят ехо, което да надмогне брътвежа на водните капки.

По една такава уличка, извиваща се на юг покрай външната крепостна стена, тичаше псе, голямо колкото муле. Масивната му глава беше изпъната ниско пред издутите мускули на раменете. Това, че беше видяло нощ без дъжд, личеше по прашната му суха пъстра сиво-черна козина. Муцуната на животното беше опръскана със сиви петна, а очите му блестяха като кехлибар.

Хрътката, Седмата между слугите на Сенкотрон, наречена Джиър, беше излязла на лов. Плячката беше неуловима, хитра и бърза в полета си. Но Джиър чувстваше, че е близо. Знаеше, че е тръгнал по дирята на човешко същество — нито един смъртен мъж или жена не можеше да се измъкне толкова задълго от челюстите му. Още по-удивително беше, че на Джиър тепърва му предстоеше да зърне плячката. Но тя беше прегрешила, безнаказано беше нахлула във Владението на Сянка, проследила беше самия Сенкотрон и беше разбридала всички мрежи, изплетени от господаря на Джиър. Единственият отговор за такова оскърбление беше смъртта.

Скоро, знаеше Джиър, той самият щеше да се превърне в плячка и ако неговите ловци дойдеха много и със сила, щеше да му стане доста трудно да продължи диренето си. В града имаше някои, които бяха усетили свирепото разтваряне на тъканта. А по-малко от минута след като премина през портата на Лабиринта, космите му бяха настръхнали — подсказваха му, че някъде наблизо е разцъфтяла магия. До този момент Хрътката беше избегнала засичането, но това нямаше да продължи дълго.

Движеше се безшумно и предпазливо през гмежта от съборетини, присвити до градската стена, без да обръща внимание на някой случаен техен обитател, излязъл да вдиша изчистения от дъжда утринен въздух. Прескачаше просяци, изтегнали се на земята. Местни псета го зърваха и бързо бягаха по-надалече, с клепнали уши и подмитащи разкаляната пръст опашки.

Когато зави зад ъгъла на една полусрутена каменна къща, утринният вятър го накара да извърне глава. Спря и очите му затърсиха по улицата. Тук-там над земята плуваха облачета мъгла и първите каручки на дребните търговци вече излизаха — теглеха ги хора, загърнати в топли дрехи заради студа. Времето на Хрътката изтичаше.

Очите на Джиър се заковаха в голямото, заградено със стени имение в другия край на улицата. Четирима войници пред портата му си говореха нещо. Джиър вдигна глава и погледът му се спря на затворения с капаци прозорец на втория етаж.

Прониза го предчувствие и тръпка на задоволство. Беше намерил края на дирята си. Наведе отново глава и тръгна, без да откъсва поглед от четиримата пазачи.

 

 

Двамата от новата смяна гледаха портата — беше отворена.

— Защо? — попита по-младият от смяната и изгледа посърналите лица на двамата войници, застанали до стената.

— Такава беше тази нощ — отвърна единият, вече възрастен мъж. — От тия, в които не задаваш въпроси.

Двамата нови се спогледаха, после този, който беше заговорил, кимна и се ухили.

— Знам ги тия нощи. Е, прибирайте се. Наровете ви чакат.

Възрастният мъж намести пиката на рамото си и погледна партньора си, но той се взираше в нещо на улицата.

— Е, вече сигурно е късно — заговори възрастният мъж на новата смяна — и сигурно няма да дойде, тъй че е все едно, но ако все пак се появи една жена, от Мостоваците, я пускате да влезе и зяпате настрани.

— Я вижте онова куче — рече младият.

— Разбрах — каза новият караулен. — Тоя живот във Втора…

— Вижте онова куче — повтори младият пехотинец.

Другите се обърнаха и погледнаха. Старият пазач се ококори, после изруга и посегна в паника към пиката. Другите и до това не стигнаха, когато Хрътката скочи.

 

 

Останала без сън, Татърсейл лежеше по гръб на леглото във външната стая. Изтощението й беше стигнало до онзи връх, при който дори сънят й убягваше, и затова тя се взираше в тавана, а мислите й кръжаха неподредени около преживяното през последните седем дни. Въпреки първоначалния си гняв, че е въвлечена в схемите на Мостоваците, трябваше да признае, че изпитва възбуда.

Желанието да събере вещите си и да отвори Лабиринт, далече от империята, далече от безумието и глада на Хеърлок, далече от полето на безкрайната война вече й изглеждаше остаряло, породено от отчаяние, каквото вече не изпитваше.

Но имаше нещо повече от съживеното чувство за човещина, което я принуждаваше да остане и да види какво ще се случи — Мостоваците, в края на краищата, бяха доказали много пъти, че могат да се справят и сами. Не, тя искаше да види как ще бъде съборен Тайсхрен. Тази истина я плашеше. Жаждата за мъст тровеше душата. А и най-вероятно щеше да чака твърде дълго. Зачуди се дали, след като се беше подхранвала толкова дълго с тази отрова, нямаше най-накрая да започне да гледа на света с блесналите от лудост очи на Хеърлок.

— Твърде много — измърмори тя. — Твърде много и всичко наведнъж.

Шумът откъм вратата я стресна и тя се надигна в леглото и се навъси.

— О! Върна се.

— Жив и здрав — каза Хеърлок. — Съжалявам, че те разочаровах, Сейл. — Марионетката й махна с малката си, облечена в ръкавица ръка — и вратата се затвори, резето падна на мястото си. — Ха, много ме уплашиха тия Хрътки на Сянка — рече той, дощъпука до средата на стаята и направи пирует, преди да седне на пода, изпружил дървените си крачета и с отпуснати ръце. Изкиска се. — Но накрая нищо не остана от тия гадни псета, мудни, тъпи и душещи под всяко дърво. Не можаха да спипат нашия хитър Хеърлок.

Татърсейл се облегна на стената и затвори очи.

— Бързия Бен беше разочарован от небрежността ти.

— Глупак! — сопна се Хеърлок. — Нарочно го оставям да ме наблюдава, оставям го с убеждението, че с това знание има власт над мен, докато в същото време ходя там, където сам реша. Той страшно държи да ме командва — глупост, която засега му отстъпвам, за да бъде възмездието ми още по-сладко.

Вече беше слушала всичко това и знаеше, че той й въздейства, че иска да отслаби решимостта й. За съжаление отчасти успяваше, защото я бе накарал да изпита съмнение. Може би Хеърлок говореше истината: може би Бързия Бен вече го беше изгубил, без да го съзнава.

— Запази си мъстта за човека, който ти отне първо краката, а после и тялото — сухо каза Татърсейл. — Тайсхрен все още ти се надсмива.

— Той ще плати пръв! — кресна Хеърлок. После се сви и се стисна за хълбоците. — Едно по едно.

През прозореца долетяха първите писъци.

Татърсейл скочи на крака, а Хеърлок извика:

— Намериха ме! Не трябва да ме видят!

Куклата се надигна и заситни към кутията си до отсрещната стена.

— Убий Хрътката! Нямаш друг избор! — Изкатери се, отвори кутията и се пъхна вътре. Капакът се тресна отгоре и го обкръжи нимб от защитна магия.

Татърсейл стоеше до леглото. Беше разколебана. Долу изпука дърво и сградата се разтърси. Закрещяха мъже, задрънчаха оръжия. Заклинателката се изправи, ужас пронизваше ръцете и краката й като разтопено олово. „Да убия Хрътка на Сянката?“ Тежки удари разтърсиха стените, като от хвърляни насам-натам човешки тела, после думтенето стигна до стълбището и писъците секнаха. От другата страна на двора се чуха викове на войници.

Татърсейл привлече своя Тирски лабиринт. Силата се вля в нея и помете парализиращия страх. Тя се изправи, забравила за всякаква умора, и погледът й се плъзна към вратата. Изпращя дърво, после дървената врата влетя навътре, тласната сякаш от катапулт, и моментално бе изметната встрани от магическия щит на Татърсейл. Двата удара я разбиха и към тавана и стените се разхвърчаха трески. Зад Татърсейл издрънча стъкло и кепенците на прозореца се отвориха с трясък. Леден вятър забушува из стаята.

Хрътката се появи — с очи като жълти пламъци, със стегнати на възли, подскачащи под кожата мускули. Силата на съществото заля Татърсейл като вълна и тя рязко вдиша. Хрътката беше стара, по-стара от всичко, с което се беше сблъсквала. Съществото спря на прага, подуши във въздуха и от черната му муцуна закапа кръв. После погледът му се прикова в обкованата с желязо кутия до стената вляво от Татърсейл. Звярът пристъпи напред.

— Не — каза Татърсейл.

Хрътката замръзна. Чудовищната глава бавно се изви към нея, сякаш я забелязваше едва сега. Устните се издърпаха назад и блеснаха кучешките зъби, дълги колкото човешки палец.

„Проклет да си, Хеърлок! Помогни ми! Моля те!“

Тежките клепки се отвориха рязко, бяла резка просветна над очите на Хрътката. И тя нападна.

Атаката беше толкова бърза, че Татърсейл не успя да вдигне ръцете си, преди звярът да скочи върху нея — прониза външната й магия все едно, че не беше нищо повече от мъгла. Вътрешната й защита, дебелият пласт Висши прегради, посрещна скока на Хрътката като каменна стена. Татърсейл усети как тя се пропуква, цепнатините плъзнаха по ръцете, и гърдите й с режещ звук, запълнени мигновено от швирналата кръв. Това пропукване, както и инерцията на звяра, я отхвърлиха назад. Преградите зад нея смекчиха сблъсъка, когато се удари в стената до прозореца. Около нея изригна облак изкъртена мазилка, парчета тухла се разпиляха по пода.

Хрътката беше паднала на колене. Разтърси глава, надигна се, изръмжа и нападна отново.

Замаяна от първия сблъсък, Татърсейл вяло вдигна окървавената си ръка пред лицето си. Не можеше да направи нищо друго.

Ала щом Хрътката скочи във въздуха, разтворила челюсти, за да впие зъби в гърлото й, вълна сива светлина я порази в хълбока и я отпрати към леглото вдясно от Татърсейл. Изпращя дърво. Хрътката изръмжа и се надигна отново, но този път извърна главата си към Хеърлок — той стоеше на капака на кутията си, лъснал от пот и с вдигнати ръце.

— О, да, Джиър — изврещя куклата. — Аз съм твоята плячка!

Татърсейл се свлече на пода и повърна. Из стаята в хаотичен вихър бушуваше Лабиринт и адската му воня закипя из вътрешностите й като побесняла чума. Излъчваше се от Хеърлок на видими вълни от зърнисто сиво, осеяно с черно.

Хрътката гледаше Хеърлок, хълбоците й се вдигаха и отпускаха. Сякаш се мъчеше да изтласка от мозъка си вълните на сила. От гърдите й се изтръгна глухо ръмжене. Огромната й глава се отпусна.

Татърсейл зяпна — и след миг разбирането за това, което ставаше, я удари в гърдите като чук.

— Хрътко! — изкрещя магьосницата. — Той иска да изтръгне душата ти! Бягай!

Ръмженето на звяра се усили, но той не помръдна.

Никой от тримата не забеляза как вратата към спалнята се открехна, нито как влезе капитан Паран, загърнат в избеляло вълнено одеяло, покриващо го до глезените. Пребледнял и измъчен, той пристъпи напред с помръкнали очи, приковани в Хрътката. Невидимата битка на волята между Джиър и Хеърлок продължаваше… и тогава Паран направи още една крачка.

Движението привлече погледа на Татърсейл. Тя отвори уста да извика предупредително, но Паран я изпревари. Одеялото се разтвори и под него се показа дълъг меч; той го вдигна и острието блесна. Мечът потъна в гърдите на Джиър и в същия миг мъжът отскочи назад и го издърпа. От гърлото на Джиър се изтръгна рев. Хрътката се олюля, рухна в потрошеното легло и захапа раната, от която швиртеше тъмна кръв.

Хеърлок изкрещя от ярост, скочи и тръгна към Джиър.

Татърсейл изрита куклата към отсрещната стена.

Джиър нададе вой. Около него със звука на съдрано зебло се разтвори тъмен процеп. Звярът вихрено се обърна и скочи в помръкващата сянка. Зевът се затвори и изчезна, оставяйки след себе си вълна от леден въздух.

Смаяна дотолкова, че бе забравила болката, Татърсейл зяпна капитан Паран и окървавения меч в ръцете му.

— Как? — ахна тя. — Как можахте да разкъсате магията на Хрътката? Вашият меч…

Капитанът го погледна неразбиращо.

— Чист късмет, предполагам.

— Опонн! — изсъска Хеърлок — беше успял да стане и гледаше ядосано Татърсейл. — Гуглата дано прокълне тия Шутове! А ти, жено… това няма да го забравя. Ще си платиш — заклевам се!

Татърсейл извърна очи и въздъхна. На устните й плъзна усмивка и думите, които бе изричала преди, сега се върнаха с много по-мрачен смисъл.

— Твърде много ще си зает с оцеляването си, Хеърлок, за да се занимаваш с мен. Ти даде на Сенкотрон повод за размисъл. И тепърва ще съжаляваш, че привлече вниманието му, кукло. Отречи го, ако смееш.

— Аз си се прибирам в кутията — измърмори Хеърлок и се закатери по нея. — Тайсхрен ще дойде до няколко минути. Да не си му казала нищо, магьоснице. — Напъха се в кутията. — Нищичко. — Капакът се затръшна.

Усмивката на Татърсейл се разшири, вкусът на кръв в устата й беше като поличба — мълчаливо, видимо предупреждение към Хеърлок за онова, което му предстоеше — предупреждение, което тя знаеше, че не би могъл да види. От това вкусът на кръв сякаш стана по-сладък.

Опита се да помръдне, но мраз сякаш беше сковал крайниците й. В ума й изплуваха видения, но стени от мрак ги затискаха, преди да са се откроили. И тя усети, че изпада в несвяст.

Някъде наблизо проговори нетърпелив мъжки глас.

— Какво чуваш?

Тя се намръщи, мъчеше се да се съсредоточи. После се усмихна.

— Въртяща се монета. Чувам въртяща се монета.