Стивън Ериксън
Лунните градини (13)

7.

Виждам едного,

присвит в огъня,

тръпна от студ

и се чудя какво

търси той тук, дръзко

легнал в моята клада…

 

Епитаф от Джадроуби

Анонимен автор

Този път сънят на Круппе го отведе през Блатната порта, по Южния път, а след това — по пътя за езерото Кътър. Небето вихреше пренеприятни шарки от сребристо и светлозелено.

— Всичко е сбъркано — въздъхна Круппе и краката му заситниха по прашния каменист път. — Монетата попадна в детски ръце, въпреки че още не го знае. За Круппе ли е да ходи по този Маймунски път? За щастие, съвършено кръглото тяло на Круппе е пример за съвършена симетрия. Човек не само се ражда с умението за въпросния баланс, човек трябва да го усвои с усилна практика. Разбира се, Круппе е уникален с това, че никога не му трябва практика — в нищо.

Вляво сред полето, сред горичка млади дръвчета, малък огън хвърляше мъгливо червени отблясъци между гъстите клони. Острият поглед на Круппе успя да различи седящата там самотна фигура, протегнала сякаш ръце в пламъците.

— Твърде много са камъните за изгазване — изпъшка Круппе — по този разровен каменист път. Круппе ще вземе да опита рохкавата пръст, дето тепърва ще позеленее от пролетния бурен. Да, оня огън там примамва. — Той се отби от пътя и тръгна към дърветата.

Щом излезе на светлото, закачулената фигура бавно се обърна да го изгледа; лицето й бе скрито в сенки, въпреки огъня пред нея. Държеше ръцете си в огъня и пръстите й бяха широко разперени и криви.

— И аз бих се порадвал на тази топлина — каза Круппе и се поклони. — Такава рядкост в сънищата на Круппе напоследък.

— Странници бродят из тях — рече фигурата с тънък глас с непривичен акцент. — Като мен. Е, ти ли ме призова? Много време изтече, откакто не съм стъпвал по земя.

Круппе вдигна вежда.

— Призовал? Не, не и Круппе, той също е жертва на сънищата си. Представете си, в края на краищата, че сега Круппе си лежи под топлите завивки на сигурно, в скромната си стаичка. И в същото време виждате, страннико, че съм простинал, не, направо съм премръзнал.

Другият тихо се изсмя и махна с ръка на Круппе да се приближи към огъня.

— Търся отново усещане — рече той, — ала ръцете ми не чувстват нищо. Да те почитат значи да споделяш болките на молителя си. Но се боя, че вече не са останали мои поклонници.

Круппе замълча. Не му харесваше мрачното настроение на този сън. Протегна ръце към огъня, но почти не усети топлина. В коленете му бе заседнала ледена болка. Най-сетне вдигна очи над пламъците към закачулената фигура и каза:

— Круппе си мисли, че вие сте Древен бог. Имате ли си име?

— Знаят ме като К’рул.

Круппе замръзна. Предположението му се беше оказало вярно. Мисълта за един пробуден Древен бог, скитащ из сънищата му, разпръсна всички други мисли като подплашени зайци.

— Как си дошъл тук, К’рул — попита той с трепет. Изведнъж му се стори, че е доста горещо. Измъкна кърпата си от ръкава и попи потта от челото си.

К’рул помисли, преди да отговори, и Круппе долови в гласа му съмнение.

— Кръв се проля зад стените на този сияен град, Круппе, по камък, бил някога свят в моето име. Това… това за мен е ново. Някога властвах в умовете на много смъртни и те добре ме засищаха с кръв и потрошени кости. Дълго преди да се издигнат първите кули по прищявка на смъртните, бродех по тази земя сред ловци. — Качулката се килна нагоре и Круппе усети прикованите в него безсмъртни очи. — Кръв беше пролята отново, но само това не стига. Вярвам, че съм тук, за да дочакам едного, който ще се пробуди. Един, когото познавах преди, много отдавна.

Круппе преглътна думите му като горчива жлъчка.

— А какво носиш за Круппе?

Старият бог се надигна рязко.

— Древен огън, който ще те сгрява във времена на нужда — рече той. — Ала не те обвързвам с нищо. Подири Т’лан Имасс, който ще води жената. Те са Будителите. Мисля, че трябва да се подготвя за битка. Битка, която ще изгубя.

Осъзнал внезапно смисъла на казаното, Круппе го погледна ококорен.

— Значи те използват — промълви той.

— Може би. Ако е така, то Децата-богове са направили съдбоносна грешка. В края на краищата — зла усмивка сякаш се прокрадна в тона му — ще изгубя една битка. Но няма да умра. — И К’рул се извърна с гръб към огъня. Гласът му се понесе към Круппе. — Продължи играта, смъртни. Всеки бог пада в ръцете на някой смъртен. Такъв е единственият край на безсмъртието.

Тъгата на Древния бог не убягна на Круппе. Той подозираше, че с тези последни думи му разкриха велика истина, истина, която му бяха дали позволение да използва.

— И Круппе ще я използва — промълви той.

Древният бог вече вървеше през полята, на североизток. Круппе се вторачи в огъня. Пламъците му жадно ближеха дървото, но не оставяха пепел, а и макар в него да не бяха слагани дърва, откакто Круппе бе дошъл, той не гаснеше. Круппе потръпна.

— В ръцете на дете. Тази нощ Круппе е истински самотен в света. Самотен.

 

 

Час преди съмване Трошачът на кръгове беше освободен от поста си при Деспотския барбикан. Тази нощ на срещата под портата не бе дошъл никой. По скалистите зъбери на планините Тахлин танцуваха мълнии. Мъжът тръгна самотен покрай „Прелестите“ на улица „Анасон“, в Квартала на подправките. Пред него и надолу блещукаше Крайбрежната улица, с корпусите на търговските кораби от далечните Калоуз, Елингарт и Проклятието на Кеплер, тъмни и сумрачни между осветените с газови фенери каменни кейове.

Хладен ветрец донесе миризмата на дъжд, въпреки че звездите блестяха смайващо ярки. Мъжът си беше свалил плаща и го бе сгънал в малката си кожена торба, метната през рамо. Само простият къс меч, окачен на бедрото му, издаваше, че е войник, но войник без служба.

Беше се освободил от задълженията си и сега, докато крачеше към водата, дългите години войнишка служба сякаш се смъкнаха от душата му като змийска кожа. Ярки бяха спомените от детството му на тези кейове, към които винаги се връщаше, привлечен от странните кораби, които се поклащаха закотвени, като уморени и обветрени герои, завърнали се от някаква война със стихиите. В онези дни бе нещо обичайно да се видят галерите на Свободните пирати, лениво полюшващи се сред залива, бляскави и натежали от плячка. Идваха от такива загадъчни пристани, като Филман Оррас, Форт и половина, Разказа на мъртвеца и Изгнание; имена, от които кънтеше на приключения в ушите на едно хлапе, което никога не беше виждало родния си град извън стените му.

Щом стигна до каменния кей, мъжът забави хода си. Годините между него и онова хлапе се нижеха през ума му, обсебени от все по-мрачни спомени за битки. Затърсеше ли сред многото кръстопътища, през които бе преминал в миналото, виждаше гръмоносни небеса, изпепелени и разкъсвани от вятъра земи. Силите на възрастта и опита вече ги отсяваха и какъвто и избор да беше правил през всичките тези години, той му се струваше обречен и почти отчаян.

„Нима само младите познават отчаянието?“ — зачуди се той, след като седна на каменния ръб на кея. Пред него се плискаха черните вълни на залива. На двайсет стъпки по-надолу се простираше загърнатият в сумрак каменист бряг; тук-там парчета строшено стъкло проблясваха и му намигаха като звезди.

Мъжът извърна лице надясно. Погледът му бавно пое по склона и се изкачи до билото, където се издигаше тромавото туловище на палата „Величие“. „Никога не прекалявай.“ Простичък житейски урок, който бе научил отдавна, на горящата палуба на един кораб, който потъваше, докато се оттегляше от стръмните укрепления на град Разбитата челюст. Да, именно високомерието според книжниците беше погубило Свободните пирати.

Никога не прекалявай. Очите му се задържаха на палатата „Величие“. Комендантският час, наложен след убийството на съветника Лим, все още беше в сила. Съветът вреше и кипеше, заделяше повече ценни часове за спекулации и клюки около това убийство, отколкото за държавни дела. Търбан Орр, чиято победа в гласуването бе изтръгната от ръцете му в последния момент, беше хвърлил копоите си по всяка диря, за да издири шпионите, за които бе убеден, че са проникнали в гнездото му. Съветникът не беше глупак.

Ято сиви гларуси се понесе към езерото и се разпищя в мразовития нощен въздух.

Късно беше да се тревожи, че е стигнал твърде далече. Още в, деня, в който агентът на Змиорката бе дошъл при него, бъдещето му беше предопределено. Някой щеше да го нарече измяна. И може би всъщност наистина беше измяна. Кой можеше да каже какво се върти в ума на Змиорката? Дори главният му агент — свръзката с него — твърдеше, че е в неведение за плановете на господаря си.

Мислите му се върнаха към Търбан Орр. Беше се включил в игра срещу прозорлив и хитър човек, човек с много власт. Единствената му защита срещу Орр беше анонимността. Но тя нямаше да издържи дълго.

Седеше на кея и чакаше агента на Змиорката. Щеше да връчи в ръцете му съобщение. Какво щеше да се промени с предаването на това писмо? Редно ли беше да потърси помощ, излагайки на опасност крехката си анонимност — онази самота, която му вдъхваше толкова сила, която втвърдяваше решимостта му? И все пак, да устои срещу ума на Търбан Орр… не, не би могъл да се справи сам.

Бръкна под кожения си елек и извади свитъка. Намираше се на кръстопът, това поне го разбираше. В отговор на зле премерения си страх беше изписал на този свитък молба за помощ.

Щеше да е толкова лесно — да вдигне ръце и да се предаде. Погледна крехкия пергамент, усети нищожното му тегло, леко намазнената му повърхност, стегналото го шнурче. Лесен и твърде отчаян ход.

Вдигна глава. Небето бе започнало да избледнява, езерният вятър се усилваше, предвестник на настъпващия ден. Щеше да завали, дъждът щеше да дойде от север, както често се случваше по това време на годината. Да прочисти града, да го освежи с аромата на подправките. Той смъкна шнурчето от свитъка и разгъна пергамента.

„Толкова лесно!“

Бавно и съсредоточено мъжът започна да къса свитъка. Вятърът понесе късчетата надолу и ги пръсна из сумрака на загърнатия в сенки езерен бряг. Надигащите се вълни на прилива ги пометоха като пепел.

Стори му се, че някъде от дъното на мозъка му изплува шепот на въртяща се монета. Стори му се тъжен.

След няколко минути си тръгна от кея. Агентът на Змиорката, излязъл на утринната си разходка, щеше мимоходом да си отбележи отсъствието на свръзката и да си продължи по пътя.

Закрачи по Крайбрежна и хълмът започна да се смалява зад него. Първите търговци на коприна вече разстилаха мострите си по широкия тротоар. Сред коприните мъжът разпозна боядисаните с цвят на лавандула топове от Иллем, светложълтите от Сетта и Лест — два града на югоизток, за които знаеше, че в последния месец са завладени от Пророка на Панион — както и тежките топове от Сарокал. Топящи се мостри: цялата търговия от север бе вече в ръцете на Малаз.

Свърна от езерото при входа на Ароматния лес и тръгна през града. След четири преки го чакаше стаята му — на втория етаж на порутена жилищна сграда, сива и притихнала в настъпващото утро, с тънка крива врата, залостена и заключена. В тази стаичка той не оставяше място за спомени, не оставяше нищо, което можеше да го отличи в погледа на някой магьосник или да подскаже на някой хитроумен ловец на шпиони подробности от живота му. В тази стаичка той оставаше анонимен дори за самия себе си.

 

 

Лейди Симтал крачеше нервно. Твърде много от трудно спечеленото й злато беше отишло през последните няколко дни, за да позаглади водите. Проклетата кучка на Лим не бе позволила скръбта да я обсеби толкова, колкото алчността й. Само два дни, откакто се беше забулила в черно, и ето, че се показа по знатните дворове, увиснала на ръката на онова конте Мурильо, самодоволна като проститутка на бал.

Изрисуваните с молив вежди на Симтал леко се сбърчиха. Мурильо… тоя младок умееше да изпъква сред обществото. Може би си струваше да го образова човек.

Спря да крачи и се обърна към излегналия се в ложето й мъж.

— Значи нищо не си научил. — В тона й се промъкна нотка на презрение и тя се зачуди дали го е забелязал.

Съветник Търбан Орр, с нашарената с белези ръка на очите, отговори, без да помръдне:

— Казах ти вече всичко. Няма как да се разбере откъде е дошла тази отровна стрела, Симтал. Отровна, в името на Гуглата! Кой убиец използва отрова днес? Воркан така ги е затрупал с магия, че всичко друго изглежда отживяло.

— Отклоняваш се — каза му тя, доволна, че не забелязва колко непредпазливо разкрива чувствата си.

— Точно така е, както ти казах — продължи Орр. — Лим се беше замесил в не една, ъъъ, деликатна авантюра. Убийството най-вероятно не е свързано с теб. Могло е да се случи на чиято и да било тераса, просто случайно е станало на твоята.

Лейди Симтал скръсти ръце.

— Не вярвам в съвпадението, Търбан. Кажи ми, съвпадение ли беше, че смъртта му провали мнозинството ти — точно в нощта преди гласуването? — Забеляза как потръпна брадичката му и разбра, че е успяла да го жегне. Усмихна се и пристъпи към леглото. Седна и го погали с длан по бедрото. — Все едно, следил ли си го напоследък?

— Кого?

Симтал се намръщи, дръпна ръката си и стана.

— Скъпия ми ощетен, идиот такъв.

Устата на Търбан Орр се изкриви в самодоволна усмивка.

— Винаги го държа под око заради теб, мила. В тази област нищо не се е променило. Откакто го изрита в задника, не е изтрезнявал. — Мъжът се надигна и посегна към закачалката, на която висяха дрехите му. Започна да се облича.

Симтал се извърна рязко.

— Какво правиш?

— На какво ти прилича? — Търбан навлече панталоните си. — В палатата кипят спорове. Влиянието ми там е необходимо.

— За какво? Да склониш поредния съветник да изпълни волята ти?

Той навлече копринената си риза, все така усмихнат.

— И това, и други неща.

Симтал завъртя очи към тавана.

— О, разбира се — шпионинът. Бях забравила за него.

— Лично аз — продължи Орр — вярвам, че прокламацията за неутралитет към малазанците ще мине — може би утре или вдругиден.

Симтал се изсмя грубо.

— Неутралитет! Започваш да вярваш в собствената си пропаганда. Това, което искаш ти, Търбан Орр, е власт, голата и абсолютна власт, която ще дойде с това, че ще станеш Върховен юмрук на Малаз. Смяташ, че това е първата стъпка, която ще отъпче пътя ти към прегръдките на императрицата. За сметка на града — но това изобщо не те интересува!

Търбан й се озъби.

— Стой настрана от политиката, жено. Падането на Даруджистан пред империята е неизбежно. По-добре мирна окупация, отколкото насилствена.

— Мирна ли? Сляп ли си за това, което стана с благородниците на Пейл? О, гарваните с дни пируват с нежната им плът. Тази империя гълта благородническа кръв.

— Това, което се случи в Пейл, не е толкова просто, колкото го изкарваш — отвърна Търбан. — Там беше включено възмездието на Морант, клауза от писмения договор. Такова клане тук няма да се случи — а и да се случи, какво? Бихме могли да го използваме, мен ако питаш. — Усмивката му се върна. — Толкова с кървящото ти сърце за воплите на града. Единственото, което те интересува, си ти самата. Остави градската мърша за своите любимци, Симтал. — Наведе се и заоправя гамашите си.

Симтал пристъпи към закачалката, вдигна ръка и докосна предпазителя на сабята на Орр.

— Трябва да го убиеш и да се свърши.

— Пак ли? — Съветникът стана и се изсмя. — Мозъчето ти работи с остротата на озлобено дете. — Взе сабята и я окачи на кръста си. — Цяло чудо е, че успя да изтръгнеш нещо от онзи твой съпруг идиот — в проницателността си същата като него.

— Най-лесното е да сломиш едно мъжко сърце — усмихна се Симтал. Излегна се на леглото, протегна лениво ръце, изви гръб и каза:

— Какво става с Лунния къс? Още ли си виси там?

Съветникът я изгледа, очите му обходиха тялото й и той отвърна разсеяно:

— Още се мъчим да му изпратим послание. Разпънали сме шатра в сянката му и сме поставили в нея свои представители, но загадъчният Господар просто не ни обръща внимание.

— Може да е умрял — каза Симтал и се протегна с въздишка. — Може би Луната просто си седи там, защото в нея не е останал никой жив. Помислихте ли за това, скъпи съветнико?

Търбан Орр се обърна към вратата.

— Помислили сме. Ще те видя ли тази нощ?

— Искам го мъртъв — каза Симтал.

Съветникът посегна към бравата.

— Може би. Ще те видя ли тази нощ? — повтори той.

— Може би.

Ръката на Търбан Орр се отпусна на бравата, после той отвори вратата и излезе от стаята.

Лейди Симтал се отпусна в леглото и въздъхна. Мислите й се насочиха към едно конте, чиято загуба за една определена вдовица щеше да е най-сладкият заговор.

 

 

Мурильо отпи от виното с подправки.

— Подробностите са бегли — каза той и сгърчи лице, щом горещата течност опърли устните му.

На улицата изтрополя ярко боядисана каляска, теглена от три бели коня с черни сбруи. Мъжът, който стискаше юздите, беше с черен халат и с качулка. Конете мятаха глави и въртяха очи, но яките ръце на кочияша ги държаха здраво. От двете страни на каляската крачеха жени на средна възраст, понесли на бръснатите си глави бронзови купи, от които се виеха валма ароматен дим.

Мурильо се облегна на перилото и се загледа надолу към групата.

— Разкарват кучката на Фандърей — каза той. — Проклети мрачни ритуали, мене ако питате. — Седна отново на плюшения стол, усмихна се на събеседничката си и вдигна бокала си. — Богинята-вълчица на зимата умира в сезонната си смърт, върху бял килим, няма що. А след седмица Празникът на Джедъроун ще изпълни улиците с цветя, които след това ще задръстят канавките и ще запушат шахтите из целия град.

Младата жена срещу него се усмихна на бокала си — държеше го между двете си длани като жертвоприношение.

— Кои подробности имате предвид?

— Подробности ли?

Тя леко се усмихна.

— Беглите.

— О! — Мурильо махна небрежно с облечената си в ръкавица ръка. — Версията на лейди Симтал поддържа, че съветник Лим е дошъл при нея, за да й благодари лично за официалната покана.

— Покана? Имате предвид пиршеството, което организира за Рождеството на Джедъроун?

Мурильо примига.

— Разбира се. Не се съмнявам, че вашият дом е поканен?

— О, да. А вие?

— Уви, не — отвърна с усмивка Мурильо.

Жената замълча, клепачите й се спуснаха замислено.

Мурильо хвърли поглед към улицата. Зачака. Неща като тези, в края на краищата, се движеха от само себе си и макар да не можеше да отгатне скоростта, нито да проследи мислите на жената — особено когато имаха нещо общо със секс. А това съвсем определено беше игра на услуги — най-добрата игра на Мурильо и той винаги я отиграваше добре. Никога не ги разочаровай, в това се криеше ключът. Най-съкровената тайна е тази, която никога не се вгорчава с възрастта.

Малко от масите на терасата бяха заети, знатните гости на заведението предпочитаха уханния въздух на трапезарията вътре. Мурильо намираше удоволствие в бръмчащия долу уличен живот и знаеше, че гостенката му споделя предпочитанието му — поне в този момент. При всичкия шум, който ехтеше отдолу, възможността някой да ги подслуша беше нищожна.

Погледът му заскита безцелно по Бижутерската улица на Морул и той леко се стегна — очите му се спряха на една фигура, застанала на прага срещу него, и се разшириха. Той се намести в стола си и пусна лявата си ръка покрай каменното перило, за да не я види жената срещу него. После я размаха няколко пъти, загледан ядосано във фигурата долу.

Ралик Ном се ухили още повече. Отдръпна се от прага и закрачи по улицата, после спря да огледа перлите, изложени на една масичка от слонова кост пред един дюкян. Продавачът пристъпи боязливо напред и се отпусна, след като Ралик продължи по пътя си.

Мурильо въздъхна, също се отпусна в стола си и отпи от парещата течност. „Идиот!“ Лицето на мъжа долу, ръцете му, походката му, очите му, всичко говореше само едно: убиец. По дяволите, облеклото му излъчваше толкова топлота и жизненост, колкото униформата на градския палач.

Станеше ли дума за дискретност, тя тотално липсваше на Ралик Ном. Което правеше цялата тази работа твърде странна — толкова сложна схема да се роди в ръбестия мозък на един наемен убиец. Все пак, какъвто и да беше произходът й, беше си направо гениална.

— Много ли ви се иска да присъствате, Мурильо? — попита жената.

Мурильо отвърна с възможно най-топлата си усмивка. И извърна очи.

— Имението е голямо, нали?

— На лейди Симтал? Разбира се. Десетки и десетки стаи. — Младата жена пъхна боязливо пръстче в гъстата огнена течност, после го поднесе замислено към устните си. Продължи да гледа бокала в другата си ръка. — Допускам, че твърде много слугински стаи, макар и да им липсват най-елементарните удобства и лукс, ще останат празни през по-голямата част от нощта.

По-ясна покана Мурильо едва ли можеше да очаква. Замисълът на Ралик целеше точно този момент и неговите последствия. Все пак прелюбодеянието си имаше и някои неприятни страни. Мурильо не изпитваше никакво желание да се срещне със съпруга на тази дама на дуел. Изтласка тази смущаваща мисъл с нова глътка вино.

— Бих присъствал с удоволствие на празненството, но при едно условие. — Вдигна глава и погледна жената в очите. — Че ще ме удостоите с компанията си през тази нощ — за час-два например. — Намръщеното му чело изразяваше тревога. — Не бих искал да извърша посегателство над претенциите на съпруга ви над вас, разбира се. — Точно което щеше да направи, както и двамата знаеха.

— Разбира се — отвърна тя, изведнъж много свенливо. — Би било непристойно. Колко покани ще са ви необходими?

— Две — отвърна той. — Най-добре ще е да ме видят с компания.

— Да, най-добре.

Мурильо погледна със съжаление вече празния си бокал. И въздъхна.

— Уви, трябва вече да се сбогувам.

— Вашата самодисциплина ме възхищава — каза жената.

„Едва ли и на Рождеството на Джедъроун“, отвърна наум Мурильо и се надигна от стола си.

— Господарката на Шанса ме удостои с тази наша среща — заяви той с поклон. — До празника, лейди Орр.

— До празника — кимна жената на съветника, сякаш вече загубила интерес към него. — Довиждане.

Мурильо се поклони отново и напусна терасата. Масите бяха пълни с посетители, не една знатна дама го изгледа с натежали клепки, докато излизаше.

 

 

Улица Бижутерска свършваше при Портата на сърпа. Ралик усети ококорените очи на стражите край рампата — проследиха го, докато минаваше между масивните камъни на Третата крепостна стена. Оцелот му беше наредил да го прави явно и макар Мурильо да поддържаше мнението, че само някой слепец би го сбъркал с нещо друго освен убиец, Ралик упорито се стараеше да изтъкне очевидното.

Стражите естествено не направиха нищо. Да си придаваш външност на убиец не беше същото като да си наистина убиец. В подобни неща законите на града бяха изрични. Той знаеше, че е възможно да го следят, докато крачи по богатските улици на Знатните имения, но нямаше да полага усилие да им се отскубне. Даруджистанските благородници плащаха луди пари, за да пускат шпиони по улиците ден след ден. Ами да си изкарат хляба поне.

Не изпитваше съчувствие към тях. Но и не споделяше омразата на простолюдието към знатните. Постоянното им надуване, докачливото им чувство за чест и непрекъснатите кавги в края на краищата му осигуряваха приличен поминък.

Но подозираше, че когато дойдеше империята, с това щеше да се приключи. В империята гилдиите на убийците бяха незаконни, а онези, които сметнеха за добри, ги включваха в тайните редици на Нокътя. Колкото до онези, които не сметнеха за добри, те просто изчезваха. Благородниците не ги чакаше по-добра съдба, ако слуховете от Пейл бяха верни. Дойдеше ли тук империята, светът щеше да стане по-различен и Ралик изобщо не беше сигурен дали иска да е част от него.

Все пак имаше да свърши някои неща. Зачуди се дали Мурильо е успял да получи поканите. Всичко зависеше от това. Предната нощ спорът им се проточи дълго. Мурильо предпочиташе вдовици. Прелюбодеянието не било в стила му, така твърдеше. Но Ралик настоя и накрая Мурильо вдигна ръце.

Убиецът не можеше да се начуди на нежеланието на приятеля си. Първото, което му хрумна, беше, че Мурильо се бои от възможността Търбан Орр да го предизвика на дуел. Но Мурильо го биваше с рапирата. Ралик се беше упражнявал с него достатъчно пъти из потайни места в града, за да подозира, че е Адепт — а срещу това дори един опитен в дуелите мъж като Търбан Орр не можеше да излезе.

Не, не страхът караше Мурильо да се дърпа от тази част на плана. Ралик си бе помислил дали пък в случая не е замесено чувство за морал. И тогава му се разкри цяла нова страна от характера на Мурильо.

Тъкмо разсъждаваше над последиците от всичко това, когато зърна сред уличната тълпа познато лице. Спря се да огледа околните сгради и очите му се разшириха, щом осъзна къде го е довело разсеяното му скитане. Вниманието му отново се насочи към познатата фигура, която непрекъснато му се мяркаше от другата страна на улицата. Очите на убиеца се присвиха замислено.

 

 

Под синкаво сребристата предобедна светлина Крокъс крачеше по Крайбрежна сред гълчавата на търговци и дюкянджии. На десетина улици по-напред, оттатък Третата крепостна стена, се издигаха градските хълмове. На най-източния от тях се възправяше камбанарията на К’рул и покритите й със зеленикава патина бронзови плочи проблясваха под лъчите на слънцето.

Кулата сякаш предизвикваше пищното високомерие на палатата „Величие“, зяпнала именията и сградите, струпани по по-ниските хълмове, с насълзените си очи и обруленото си от времето лице.

Крокъс споделяше нещо от въображаемата насмешлива сдържаност на древната кула към пищната претенциозност на палатата, чувство, насадено от чичо му през всичките му години на детство. Този огън се подклаждаше и от здравословното младежко презрение към всичко, което намирисва на авторитет и власт. И макар да не мислеше много за това, тъкмо тези чувства му бяха дали началния тласък в занаята му на крадец. Но никога досега не беше разбирал най-съкровения и болезнен удар, който нанасяха кражбите му — нахлуването и насилието над чуждата интимност. Отново и отново в сънените му лутания в ума му се връщаше спящото в леглото си младо момиче.

В един момент Крокъс осъзна, че този образ има общо с… с всичко. Беше проникнал в стаята й, място, където тътрещите се по петите й благородни сополанковци не можеха да пристъпят, място, в което тя можеше да си говори с парцалените кукли от детството си, когато невинността не означава само още едно неоткъснато цвете. Нейната светая светих. А той я беше осквернил, беше изтръгнал от тази млада жена най-скъпото й притежание: интимността й.

Какво от това, че беше дъщерята на Д’Арл, че беше родена с най-чистата кръв — неомърсена от докосването на Богинята на просяците, — че щеше да се носи в живота си, опазена от упадъка на истинския свят. Всички тези неща бяха без значение. За Крокъс престъплението му спрямо нея бе равносилно на насилие. Толкова дръзко да разбие личния й свят…

С мисли, натежали от упреци и самообвинения, младият крадец зави покрай „Прелестите“ на улица „Анасон“ и си запробива с лакти път през тълпите.

Несъкрушимите доскоро стени на праведен гняв в ума му рухваха. Така омразната му знатна сган му бе показала лице, което го беше обсебило със своята хубост и го тласкаше в сто неочаквани посоки. Уханните миризми от дюкяните за подправки, лъхащи като благоухания в топлия вятър, непонятно как оставяха в гърлото му някакво неназовимо чувство. Виковете на децата из уличките премрежваха очите му със сантиментална нега.

Мина през Портата на карамфила и навлезе в Теснината Оссерк. Точно пред него се издигаше рампата, водеща към Знатните имения. Докато се приближаваше към нея, му се наложи бързо да се дръпне встрани, за да избегне идващия зад него голям екипаж. Конете мятаха глави, цвилеха и ритаха, без да обръщат внимание на никого и нищо по пътя си. Крокъс изгледа как каляската изтрополи нагоре по рампата и как хората се пръскаха от двете й страни. Според това, което беше чувал за съветник Търбан Орр, конете на дуелиста, изглежда, споделяха презрението му към онези, на които уж трябваше да служи.

Докато той самият стигне до имението Орр, екипажът вече беше преминал през външната порта. Четирима яки мъже от личната охрана бяха заели постовете си от двете й страни. Стената зад гърбовете им беше цели петнайсет стъпки висока, увенчана с ръждясали железни шипове, набити в спечената от слънцето глина. По стената се редяха факли на интервали от по десет стъпки, със скоби, набити в шуплестата пемза на цокъла. В основата си стената изглеждаше около четири стъпки широка, иззидана от грубо оформени тухли със стандартната една квадратна стъпка. Младежът продължи по улицата, после се обърна надясно, за да огледа стената срещу страничната уличка. В най-близкия ъгъл имаше малка слугинска врата — боядисан с катран и обкован с бронз дъб.

И никаква охрана. Сенките на отсрещното имение мятаха тежкия си плащ над тесния пасаж. Крокъс пристъпи във влажния, изпълнен с мирис на мухъл мрак. Беше стигнал до средата на уличката, когато една ръка го стисна за гърлото изотзад и острият връх на кама се притисна в хълбока му. Крокъс замръзна, а после изпъшка, когато ръката извърна лицето му. Очите, в които се взря, му бяха много познати.

Ралик Ном прибра камата си и отстъпи, ядно намръщен. Крокъс го зяпна и облиза устни.

— Ралик, кълна се в сърцето на Беру, изплаши ме!

— Добре — отвърна убиецът. — Чуй ме добре, Крокъс. С имението на Орр няма да се опитваш. Да не си пристъпил повече тук.

Крадецът сви рамене.

— Просто ми хрумна, Ном.

— Забрави — изсъска му Ралик.

Стиснал устни, Крокъс кимна.

— Добре.

Обърна се и тръгна към ярката слънчева светлина, заляла следващата улица. Докато не излезе на Пътя на предателя, усещаше очите на Ралик в гърба си. Спря. Вляво от него се издигаше хълмът Високи бесилки, с безукорно засадения му с цветни лехи склон — взрив от цветове, обкръжаващи тридесетте и пет вити стъпала. Петте клупа над платформата се полюшваха леко на вятъра и черните резки на сенките им се спускаха по склона чак до уличната настилка. Много време беше минало, откакто бяха обесили последния углавен престъпник. Виж, долу, в квартала Джадроуби, въжетата на Ниските бесилки се подменяха всяка седмица поради това, че са похабени. Странен контраст в тези напрегнати времена.

Той поклати глава. Беше му непосилно да избегне въпросите. Нима Ном го беше проследил? Не, много по-вероятно беше убиецът да си е набелязал Орр или някой друг в имението. Дръзка сделка. Зачуди се на кого ли му е стискало толкова, че да го предложи — благородна особа, не ще и дума. Но куражът на предложилия договора бледнееше в сравнение с този на Ралик затова, че го е приел.

Все едно, тежестта на предупреждението на убиеца разби всякаква идея за грабеж в имението на Орр — поне засега. Крокъс пъхна ръце в джобовете си. И докато крачеше, с мисли, затънали из лабиринт без изход, той се намръщи, осъзнал, че в една от ръцете си, бръкнала дълбоко в джоба, стиска монета.

Извади я. Да, беше монетата, която бе намерил в нощта на убийствата. Спомни си за необяснимата й поява, как издрънча в краката му миг преди стрелата от арбалета на убиеца да изсвисти над главата му. И сега, под ярката утринна светлина, Крокъс най-после намери време да я разгледа. Вдигна я пред очите си. Едната страна изобразяваше профила на млад мъж с насмешливо изражение и с нещо като небрежно провиснала на главата шапка. По ръба обикаляше надпис с дребни, подобни на руни знаци — език, който младият крадец не можа да разпознае, тъй като беше твърде различен от познатото му писмо на дару.

Обърна монетата. Колко странно! Още една глава, този път на жена, обърната обратно. Врязаният тук надпис беше с различен от другата страна почерк, наклонен някак наляво. Жената изглеждаше млада, чертите й много приличаха на тези на мъжа; в изражението й нямаше нищо насмешливо — тя сякаш се взираше в очите на крадеца хладно и непреклонно.

Металът беше стар, прошарен тук-там с груба мед и покрит по лицата с пъпчици калай. Монетата беше изненадващо тежка, въпреки че според него цената й беше само в уникалността й. Виждал беше монетите на Калоуз, на Дженабакъз и на Амат Ел, а веднъж и ръбестите метални пръчки на Сегюле, но нито една от тях не приличаше на тази.

Откъде ли беше паднала? Дали дрехите му не я бяха закачили някъде или я беше изритал, докато вървеше по покрива? Или беше от съкровищата на девицата на Д’Арл? Крокъс сви рамене. Все едно, появата й бе дошла съвсем навреме.

Междувременно краката му го бяха довели до Източната порта. Извън градската стена и покрай пътя Джатъмс Уори имаше няколко схлупени постройки — село Уори. Денем портата оставаше отворена и по тясното платно мудно се точеше безкраен керван от коли, натоварени със зеленчуци. Между тях, забеляза той, се мяркаха и фургоните на бежанци от Пейл, онези, които бяха успели да се промъкнат през обсадата по време на битката и бяха прекосили южната част на равнината Риви, а след това през хълмовете Джадроуби, и накрая — по Джатъмс Уори. Огледа ги и забеляза отчаянието по унилите им от умора лица: гледаха с тъжни очи града с жалката му отбрана и разбираха, че са си спечелили съвсем малко време, преди да продължат бягството си, но бяха твърде изтощени, та това да ги притесни.

Разтревожен от видяното, Крокъс забърза през портата и тръгна към най-високата сграда в селото, дървената кръчма. На вратата висеше дъска, на която преди десетки години някой бе нарисувал трикрак овен. Според крадеца рисунката нямаше нищо общо с името на кръчмата — „Глигански сълзи“. Стиснал монетата в ръка, Крокъс влезе.

Няколко души се обърнаха вяло към него, погледнаха го и отново се оклюмаха над чашите. На една маса в сумрачния ъгъл отсреща Крокъс зърна позната фигура. Беше вдигнала ръце над главата си и жестикулираше бясно. Устните на крадеца се извиха в усмивка и той пристъпи навътре.

— … и замахна тогаз Круппе толкоз бързо, че никой го не видя, и помете короната и скиптъра от капака на саркофага. Твърде много са жреците в тая гробница, рече си Круппе, един по-малко да беше, щеше да е облекчение за всички, че можеше да скъси мухлясалия дъх на мъртвия крал и така да събуди призрака му. Много пъти се бе изправял Круппе пред гнева на призрак в някоя дълбока яма на Д’рек, да реди скръбно дългия си списък от грехове и жално да хленчи как трябвало да ми глътне душата — ха-ха! Ама все се измъква Круппе от разните му духове и тъпото им дърдорене…

Крокъс сложи ръка на потното рамо на Круппе и лъсналото му пълно лице се извърна да го види.

— Ах! — възкликна Круппе, махна с ръка на единствения си слушател на масата и обясни: — Един от чираците ни е дошъл най-сетне, да ни зачете, както му е редът! Крокъс, разполагай се, миличък. Моме! Я донеси бързо от най-хубавото винце!

Крокъс погледна мъжа срещу Круппе и каза:

— Вие двамата май сте доста заети в момента.

На лицето на човека се изписа отчаяна надежда и той бързо се надигна.

— А, не. Прекъснахте ни тъкмо навреме. — Очите му пробягаха към Круппе и отново се върнаха на Крокъс. — То аз бездруго трябваше да си тръгвам, уверявам ви! Лек ти ден, Круппе. Е, до скоро виждане. — Мъжът кимна и бързо си тръгна.

— Припряно същество — измърмори Круппе и се пресегна за чашата с вино на току-що опразнилия масата мъж. — Я виж това — той погледна намръщено Крокъс, — две третини още му е пълна. Чиста загуба. — Круппе я допи на една глътка и въздъхна. — Избегнахме я загубата, слава на Десембрий.

Крокъс седна и попита:

— Тоя да не беше търговският ти посредник?

— Небеса, о, не! — Круппе махна с ръка. — Жалък бежанец от Пейл, луташе се, без да знае накъде да хване. За негов късмет се появи Круппе, чиито гениални прозрения го напътиха към…

— Право към вратата — довърши със смях Крокъс.

Круппе се намръщи.

Слугинята дойде с глинена гарафа миришещо на вкиснало вино. Круппе напълни чашите.

— А сега, чуди се Круппе, какво ли пък търси този великолепно обучен момък от някогашния си учител на всякакви нечестиви занаяти? Или пак си триумфирал и си дошъл тъпкан с плячката, да си опразниш джобовете и други таквиз?

— Ами, да… в смисъл не, не съвсем. — Крокъс се озърна и се наведе над масата. — Става дума за последния път — прошепна той. — Знаех, че ще си тук да продаваш нещата, които ти донесох.

Круппе също се наведе към момъка и лицата им се срещнаха на половин педя.

— Придобивката от Д’Арл? — прошепна той и веждите му заиграха.

— Точно! Продаде ли я вече?

Круппе измъкна кърпата от ръкава си и попи потта от челото си.

— При тия приказки за война търговските кервани съвсем ги няма. Тъй че да ти отговоря на въпроса, хм, още не, признава Круппе…

— Чудесно!

Круппе се стресна от възгласа на младежа и затвори очи. После отново ги отвори, силно присвити.

— А, Круппе разбира. Момъкът иска да си върне придобивката, за да може да й потърси по-висока цена другаде, тъй ли стана?

Крокъс примигна.

— Не, не, разбира се. В смисъл да, искам да си я върна. Но не се каня да я пробутвам другаде. Тоест, продължавам да търгувам с теб и всичко останало. Само че това е нещо специално. — Докато говореше, Крокъс усети как се изчервява и изпита благодарност, че е толкова сумрачно. — Специален случай, Круппе.

На кръглото лице на Круппе се изписа широка усмивка.

— Че защо не? Ама разбира се, момко. Тая вечер ли да ти върна въпросните вещи? Чудесно, смятай въпроса за приключен. Кажи ми, моля те, какво държиш ей в тая ръка?

Крокъс го зяпна объркано, после погледна стиснатата си ръка.

— А, монета — обясни той и я показа на Круппе. — Намерих я същата нощ, когато окрадох Д’Арл. С две глави е, виждаш ли?

— Нима? Може ли Круппе да огледа това странно изделие по-отблизо?

Крокъс му даде монетата и посегна към глинената си чаша с вино. Отпусна се в стола.

— Мислех имението Орр да е следващото — небрежно подхвърли той, с очи, приковани в Круппе.

— М-м-м. — Круппе заобръща монетата в ръката си. — Сплавта е от най-лошото качество. И печатът е крив. Имението Орр, викаш? Круппе те съветва да си предпазлив. Къщата се пази добре. Металурга, който е излял това, наистина трябва да го обесят, сигурно вече са го обесили, смята Круппе. Черна мед. Евтин калай, температурите са били много ниски. Една услуга, Крокъс? Хвърли един поглед по улицата от оная врата. Ако видиш към града да се тътри един червено-зелен търговски фургон, Круппе ще ти е много задължен за тази информация.

Крокъс отиде до вратата, отвори я, излезе навън и огледа. Не видя никакъв фургон, сви рамене и се върна на масата.

— Няма търговски фургон.

— Е, добре — каза Круппе и сложи монетата на масата. — Нищо не струва, преценява мъдрият Круппе. Можеш да се отървеш от нея, само ти тежи.

Крокъс взе монетата и я прибра в джоба си.

— Ще я задържа. За късмет.

Круппе вдигна глава и го погледна с лъскави очи, но Крокъс беше забил поглед в чашата в ръцете си. Дебелакът извърна глава и въздъхна.

— Круппе май трябва да си тръгва веднага, ако тазвечерната му среща ще е благоприятна за всички участници.

Крокъс пресуши чашата си.

— Можем да се върнем заедно.

— Чудесно. — Круппе се надигна и отърси трохите от гърдите си. — Да тръгваме тогаз? — Вдигна очи и видя, че Крокъс гледа намръщено дланта си. — Нещо да измъчва момъка? — бързо попита той.

Крокъс се сепна, извърна гузно очи, изчерви се и изломоти:

— Не. — И погледна отново дланта си. — Сигурно съм пипнал восък някъде — обясни той. Отърка ръка в крачола си и се ухили глупаво. — Да вървим.

— Денят ще е чудесен за разходка, казва Круппе, който е мъдър във всичко.

 

 

Белозлатият кръг обикаляше една изоставена кула с обилието си от многоцветни сенници. Златарските дюкяни, всеки с лични охранители, мотаещи се отвън, бяха обърнати към кръглата улица; проходите между тях бяха като тесни цепнатини, водещи към осеяния с руини двор на кулата.

Нескончаемите приказки за витаещата смърт и лудост около Кулата на Хинтър и околностите й я пазеха пуста и, най-важното за златарите, никой не можеше да посмее да подходи оттам към скъпоценните им хранилища.

Щом следобедът изтече и настъпи предвечерният здрач, тълпата по Кръга изтъня и пазачите станаха по-бдителни. Тук-там пред витрините на дюкяните задрънчаха спускащи се железни кепенци, а пред малкото, които оставаха отворени, запалиха факли.

Мурильо навлезе в Кръга откъм пътя Третата крепост и взе да се спира тук-там, за да разгледа бижутата. Беше загърнат в бляскавия си син плащ от пустинята Мал — знаеше, че външният показ на богатство до голяма степен ще намали подозренията.

Спря пред една витрина, оградена от двете страни от притъмнелите съседни дюкяни. Златарят, мъж с мършаво лице и топчест нос, се беше надвесил като ястреб над тезгяха си, изпънал пред себе си набръчканите си ръце, нашарени с тънки сиви белези, като следи на гарван в кал. Единият му пръст почукваше ритмично по тезгяха. Мурильо пристъпи и погледът му среща черните като хлебарки очи на дюкянджията.

— Това ли е магазинът на Крут от Талиент?

— Аз съм Крут — кисело изръмжа златарят, недоволен сякаш от житейската си орис. — Талиентски перли, вградени в Кървавото злато от мините на Моап и Белт, никъде другаде няма да ги намериш в цял Даруджистан. — Наведе се над тезгяха и се изплю към Мурильо, който неволно се дръпна встрани.

— Няма ли клиенти днес? — попита той, извади от ръкава си кърпа и изтри устни.

Очите на Крут помръкнаха.

— Само един — рече той. — Разгледа едно ковчеже с геми от Гоал, редки като драконово мляко и изсмукани от също толкоз тъмна скала. По сто роба са погубени за всеки камък, докато се изтръгне от злите й жили. — Раменете на Крут помръднаха и очите му пробягаха настрани. — Държа ги отзад, да не би изкушението да оплиска тази улица с кръв.

Мурильо кимна.

— Практично звучи. Той купи ли нещо?

Крут се ухили и се видяха черните му потрошени зъби.

— Един камък, но не най-добрия. Влизай, ще те заведа. — Отиде до страничната врата и я отвори. — Оттука.

Мурильо влезе в дюкяна. Стените бяха покрити с черни завеси и въздухът миришеше на мухъл и стара пот. Крут го отведе в задната стаичка, която ако не друго, беше още по-задушна от първата. Златарят пусна завесата между двете стаички и се обърна към него.

— Побързай! Отпред на тезгяха съм наредил една купчина фалшиво злато и камъни. Ако някой купувач с по-остро око ги забележи, с тая дупка е свършено. — Ритна задната стена и тайната вратичка се полюшна на пантите си. — Изпълзи оттука, в името на Гуглата, и кажи на Ралик, че Гилдията никак не е доволна от тая негова щедрост към тайните ни. Върви!

Мурильо коленичи и запълзя. Влажният пръстен под оцапа дланите и коленете му. Накрая излезе от тунела и се изправи. Пред него се издигаше Кулата на Хинтър, с обраслите с мъх стени, лъснали под гаснещата дневна светлина. Обрасла с треволяк каменна пътечка водеше към сводест вход без врата, натежал от сенки. От помещението зад нея лъхаше само на мрак и пустота.

Коренищата на старите дъбове от двете страни на пътеката бяха разкъртили каменните плочи и затрудняваха пътя му. След цяла минута предпазливо провиране Мурильо застана на прага, присви очи и се опита да проникне с поглед в тъмнината.

— Ралик? — изсъска той. — Къде си, в името на Гуглата?

— Много закъсня — прошепна глас зад него.

Мурильо се извъртя светкавично, рапирата в лявата му ръка изсвистя от ножницата и помете ниско в гард, камата блесна в дясната му ръка, докато се снишаваше, за да отбие. После той въздъхна облекчено.

— По дяволите, Ралик!

Убиецът изсумтя насмешливо и изгледа острия като бръснач връх на рапирата, който само преди миг се бе устремил към слънчевия му сплит.

— Радвам се, че рефлексите ти не са закърнели, приятелю. Всичкото това вино и сладкишчета май не са те задръстили… прекалено.

Мурильо прибра оръжията си.

— Очаквах да те намеря в кулата.

Ралик се ококори.

— Луд ли си? Тук гъмжи от духове.

— Искаш да кажеш, че не е приказка, пусната от вас, убийците, за да държи хората настрана?

Ралик се обърна и закрачи към една порутена ниска тераса, гледала някога към градината. Сред жилавата жълтеникава трева се виждаха червеникави каменни пейки — като оцапани с кръв кости на някой огромен звяр. Мурильо настигна убиеца и видя под терасата кално, покрито с жабуняк и водорасли изкуствено езерце. В хладния въздух квакаха жаби и бръмчаха комари.

— В някои нощи — заговори Ралик, след като измете с ръка нападалите сухи вейки от една от пейките, — на входа се струпват духове… можеш да се приближиш чак до тях, да послушаш молбите и заканите им. Всички искат да излязат навън. — Той седна.

Мурильо остана прав, вперил поглед в кулата.

— А самият Хинтър? И неговият дух ли се мярка между тях?

— Не. Безумецът спи вътре, така поне разправят. Всички тия духове са заклещени в кошмарите на магьосника — той ги държи и дори Гуглата не може да ги придърпа в студеното си лоно. Искаш ли да разбереш откъде идват тия духове, Мурильо? — Ралик се ухили. — Влез в кулата и ще го научиш от първа ръка.

Мурильо наистина се канеше да влезе в кулата, но думите на Ралик го сепнаха.

— Благодаря за предупреждението — кисело отвърна той, загърна се в плаща си и също седна.

Ралик пропъди с ръка комарите от лицето си.

— Е?

— Получих ги — каза Мурильо. — Най-довереният личен слуга на лейди Орр ми ги връчи днес следобед. — Извади изпод плаща си бамбукова тръбичка, вързана със синя лента. — Две покани за празненството на лейди Симтал, както беше обещано.

— Добре. — Убиецът погледна бързо приятеля си. — Да ти се е мяркал мърдащият нос на Круппе?

— Засега не. Мерна ми се днес следобед. Крокъс, изглежда, са го обзели някакви странни желания. Макар че — добави навъсен Мурильо, — знае ли човек кога Круппе е надушил нещо? Все едно, не съм забелязал нещо да намеква, че това хитро гномче подозира какво сме замислили.

— Спомена нещо за странни желания на Крокъс?

— Шантава работа — отрони замислено Мурильо. — Когато се отбих във „Феникс“ следобед, Круппе връщаше на момъка плячката от последната му работа. А Крокъс със сигурност не е зарязал Круппе като свой посредник — иначе всички щяхме да сме го чули.

— Беше от някое имение, нали? Чие? — попита Ралик.

— На Д’Арл — отвърна Мурильо, след което вдигна вежди. — Кълна се в целувката на Джедъроун! Девицата на Д’Арл! Оная напъпилата, с бузките… показват я почти на всяко проклето събиране и щом я видят, всички напудрени момчурляци отварят работа на чистачите. Богове! Нашият млад крадец сигурно е хлътнал до уши и сега иска да си задържи дрънкулките й. От всички безнадеждни мечти, които може да има едно момче, се е хванал за най-лошата.

— Може би — промълви Ралик. — А може би не. Една дума на чичо му…

Лицето на Мурильо просветна.

— Едно подбутване в правилната посока? Ами да, да му се не види! Мамът ще остане доволен…

— Търпение — прекъсна го Ралик. — Превръщането на едно крадливо хлапе в образован и солиден мъж изисква труд, на който едва ли е способно едно слабо сърце.

Мурильо се намръщи.

— Е, прощавай, че толкова се зарадвах на възможността да спасим живота на хлапето.

Ралик се изсмя тихо.

— Не съжалявай за това удоволствие.

Доловил тона на убиеца, Мурильо въздъхна и сарказмът му се стопи.

— Много години изтекоха, откакто имахме толкова надежди и неща, към които да се стремим — промълви той.

— Пътят към едно от тях ще е кървав — напомни Ралик. — Не го забравяй. Но да, много време мина. Чудно дали Круппе още помни онези времена.

Мурильо изсумтя.

— Паметта на Круппе се променя през час. Единственото, което още го държи, е страхът, че ще го разкрият.

Очите на Ралик помръкнаха.

— Ще го разкрият?

Приятелят му сякаш се беше отнесъл някъде, но скоро се съвзе и се усмихна.

— О, стари подозрения, нищо повече. Хитър е той, все се измъква.

Ралик се засмя и загледа блатясалото езерце пред тях.

— Да — съгласи се след малко, — хитрец ни е той. — Стана. — Хайде, че Крут ще чака да затвори. Кръгът вече спи по това време.

— Добре.

Щом излязоха на пътечката, Мурильо се обърна да погледне за последен път към входа на кулата, зачуден дали ще види ломотещите там призраци, но единственото, което успя да зърне под изгърбената арка, беше стена от мрак. И по някакъв необясним начин това му се стори по-обезпокоително от цялата орда изгубени души, която можеше да си представи.

 

 

Ярката утринна светлина заструи от широките прозорци на кабинета на Барук и в стаята полъхна топъл вятър, понесъл миризмите и шумовете на улицата. Алхимикът, все още облечен в нощните си дрехи, седеше на високия стол до масата с картата. Държеше четчица и от време на време я топваше в богато украсената сребърна мастилница.

Червеното мастило беше разредено с вода. Той търкаше по картата и покриваше областите, вече завладени от империята Малазан. Цялата половина на картата — северната половина — беше станала червена. Малка, все още чиста ивица на юг от Гората на Черния пес показваше силите на Каладън Бруд от двете страни на две по-малки петънца, изобразяващи Пурпурната гвардия. Червеникавият фон обкръжаваше тези чисти петна, продължаваше надолу, поглъщаше Пейл и свършваше по северните склонове на планината Тахлин.

Уличните шумове бяха станали доста силни, отбеляза Барук, наведен над картата, за да изрисува южния предел на червения прилив. Строителни работи, заключи той, чул скърцането на макари и сърдития мъжки глас, подвикващ на минувачите. Звуците заглъхнаха постепенно, след което се чу едно оглушително „трясс!“. Барук подскочи и дясната му ръка събори мастилницата. Червеното мастило заля картата.

Барук изруга, после очите му се ококориха — гледаше как петното покрива Даруджистан и продължава на юг към Катлин. Смъкна се от стола и посегна за парцала да избърше ръцете си, потресен от това, което спокойно можеше да се изтълкува като поличба. После отиде до прозореца и погледна надолу.

Точно под него неколцина работници усърдно разкопаваха улицата. Двама яки мъже размахваха кирки, а други трима изгребваха канавката покрай платното и трупаха пръстта на тротоара. Старшият им стоеше наблизо, с гръб към някакъв фургон, и разглеждаше някакъв свитък.

Барук се намръщи и се учуди на глас:

— Кой ли отговаря за поддържането на улиците?

Леко почукване на вратата отвлече вниманието му.

— Да.

Слугата му Роалд пристъпи в стаята.

— Един от агентите ви е дошъл, милорд.

Барук погледна към масата с картата и каза:

— Нека изчака малко, Роалд.

— Да, господарю. — Слугата излезе заднешком и затвори вратата. Алхимикът се върна при масата и нави зацапаната карта. Откъм коридора се чу гръмък глас, а след него — сърдито мърморене. Барук сложи картата на един от рафтовете и се обърна тъкмо навреме, за да види влизащия агент. Навъсеният Роалд ситнеше по петите му.

Барук махна на Роалд да излезе и изгледа отвисоко мърляво облечения дребосък.

— Добър ден, Круппе.

Роалд тихо затвори вратата.

— Повече от добър да е, Барук, скъпи приятелю на Круппе, драги. Направо чудесен! Вдиша ли вече свежия въздух на утрото?

Барук погледна към прозореца.

— За съжаление, въздухът зад прозореца ми е станал доста прашен.

Круппе замълча и бръкна в ръкава си да си извади кърпата. И се тупна по челото.

— Ах, да, уличните работници! Круппе мина покрай тях на път за насам. Много войнствена пасмина, смята Круппе; какво да говорим, груби са направо, но това едва ли е изключение за прости труженици като тях.

Барук му посочи стол и Круппе седна с блажена усмивка.

— Какъв горещ ден — каза той и хвърли поглед към гарафата с вино над камината.

Без да му обръща внимание, Барук отиде до прозореца и застана с гръб към него. Вгледа се в мъжа, зачуден дали изобщо ще може някога да надникне в това, което се криеше под херувимската външност на Круппе.

— Е, какво си чул? — попита той.

— Какво е чул Круппе ли? Какво ли не е чул Круппе!

Барук повдигна вежда.

— Може ли по-накратко?

Мъжът помръдна в стола и изтри челото си.

— Такава жега! — Забеляза как лицето на Барук се стегна и продължи: — Сега за новините. — Наведе се напред и гласът му спадна до шепот. — Мърморят го из ъглите на кръчмите, в тъмните прагове на усойните улички, в нечестивите сенки на нощната тъма, в…

— Карай направо!

— Да, разбира се. Е, Круппе надуши някакъв слух. Война между убийци, ни повече, ни по-малко. Гилдията търпи загуби, казват.

Барук се обърна към прозореца и погледна надолу.

— А къде са крадците?

— По покривите става претъпкано. Режат се гърла. Доходите падат.

— Къде е Ралик?

Круппе примига.

— Изчезнал е. Круппе не го е виждал от дни.

— Тази война на убийци не е ли нещо вътрешно?

— Не.

— Тази нова сила разкрита ли е тогава?

— Не.

Очите на Барук се присвиха. Долу уличните работници като че ли повече се караха, отколкото работеха. Една война между убийци можеше да се окаже сериозна неприятност. Гилдията на Воркан беше силна, но империята беше още по-силна, а тези новодошли всъщност трябваше да са Нокти. Но в цялата работа имаше нещо много странно. В миналото империята беше използвала такива местни гилдии, дори често ги наемаше в тайната си организация. Алхимикът не можеше да види никаква явна причина за такава война, а това беше още по-обезпокоително от самата война. Чу шумоленето зад себе си и се сети за агента. Обърна се и се усмихна.

— Е, можеш да си вървиш.

Нещо блесна в очите на Круппе и стъписа Барук. Дебелият мъж се надигна с едно плавно движение.

— Круппе има още да ти каже, господарю Барук.

Озадачен, Барук му кимна да продължи.

— Словцата ми ще са трудни и объркани, уви — заговори той и закрачи към прозореца, за да застане до Барук. Кърпата му се беше скрила. — Круппе може само да гадае, толкова добре, колкото се полага на човек с безброй таланти. В мигове на леност, при игри на късмета и други подобни. В аурата на Близнаците един адепт може да чуе, да види, да подуши и да докосне нещица толкова нематериални, колкото вятъра. Вкуса на Дамата на шанса, горчивото предупреждение в смеха на Лорда. — Погледът на Круппе се стрелна към алхимика. — Следиш ли мисълта ми, господарю?

С очи, взрени в кръглото му лице, Барук промълви:

— Говориш за Опонн.

Круппе се загледа към улицата.

— Може би. Може би коварна измама, целяща да подведе глупавия Круппе…

Глупав? Барук се усмихна вътрешно. „Не и ти.“

— … кой може да каже? — Круппе вдигна ръката си и му показа плосък восъчен диск. — Вещ — промълви той, вперил очи в диска, — чието потекло е неведомо, вещ, търсена от мнозина, които жадуват за хладната й целувка, на която често се залага живот и всичко, което се съдържа в живота. Сама по себе си — просешка монета. В големи количества — кралска прищявка. Обременена от развала, но кръв капе от нея и при най-лекия дъждец, а отгоре на всичко и намек няма за цена. Тя е това, което е, казва Круппе, нищо не струваща, освен за ония, които твърдят обратното.

Барук беше затаил дъх. Дробовете му пареха, но не можеше да вдиша. Думите на Круппе го бяха притеглили към нещо — място, намекващо за огромни запаси от знание и за уверената, непогрешима и точна ръка, която го е събрала и го е записала. Библиотека, рафтове от черно дърво, рязко и релефно очертани, томове, обшити с лъскава кожа, пожълтели свитъци, надраскано, зацапано бюро — Барук имаше чувството, че току-що е надникнал в тази тайнствена стая. Умът на Круппе, тайнственото място, чиято врата е плътно затворена за всеки, освен за един.

— Говориш — бавно каза Барук — мъчеше се да се върне към реалността и да се съсредоточи върху восъчния диск в ръката на Круппе — за монета.

Шепата на Круппе рязко се затвори. Той се обърна и сложи диска на перваза.

— Разгледай това подобие, господарю Барук. То показва и двете страни на една-единствена монета. — Кърпата се появи отново и Круппе отстъпи от прозореца и почна да бърше чело. — Ама и тая жега си я бива, казва Круппе!

— Подкрепи се с малко вино — измърмори Барук и след като дебелият мъж тръгна към камината, отвори своя Лабиринт. Махна с ръка, восъчният диск бавно се издигна във въздуха и увисна пред него на равнището на очите му. Той се вгледа в отпечатъка. — Дамата — промълви Барук и кимна. Дискът се завъртя бавно и му показа Лорда. Дискът се превъртя отново и очите на Барук се разшириха, щом започна да се върти. Звук като от далечна вихрушка изпълни тила му. Усети как Лабиринтът му се съпротивлява на натиск, който се усилваше със звука. Накрая източникът му угасна.

Смътно, сякаш от огромно разстояние, чу гласа на Круппе.

— Дори в това подобие, майстор Барук, лъха дъхът на Близнаците. Никой магически Лабиринт не може да устои на този вятър.

Дискът продължаваше да се върти във въздуха пред Барук. Около него се издуваше кълбо от фина мъгла. Горещи капчици опръскаха лицето му и той отстъпи назад. От разтапящия се восък засвятка синкав пламък и дискът бързо започна да се смалява. Миг след това дискът изчезна и жуженето, както и съпровождащият натиск, прекъснаха рязко.

Внезапната тишина изпълни главата на Барук с болка. Той стисна с разтрепераната си ръка перваза за опора и затвори очи.

— Кой държи Монетата, Круппе? — Гласът му изхриптя от свитото гърло. — Кой?

Круппе отново бе застанал до него.

— Един момък — отвърна той безгрижно. — Познат е на Круппе, със сигурност, толкова добре, колкото и другите ви агенти, Мурильо, Ралик и Кол.

— Това не може да е съвпадение — изсъска Барук и в душата му се надигна отчаяна надежда, за да надвие ужаса, който изпитваше. Опонн беше влязъл в гамбита, и то с такава сила, че животът на един град и на смъртните в него не значеше нищо. Той изгледа свирепо Круппе. — Събирай групата тогава. Всички, които спомена. Те дълго служиха на интересите ми, трябва да го направят и сега, въпреки всякакви други съображения. Разбра ли ме?

— Круппе ще предаде настояването ви. Ралик вероятно е обвързан с Гилдията, докато Кол, ако отново му бъде дадена цел в живота, като нищо може да се стегне, и да приеме присърце тази задача. Господарю Барук? А каква е задачата, между другото?

— Защитете Монетодържача. Следете го, отбелязвайте чие лице се извръща към него благонамерено или със злоба. Трябва да знам дали Господарката го притежава, или Господарят. И, Круппе, за тази цел намери Ралик. Ако Господарят има претенции над Монетодържача, талантът на убиеца ще е необходим.

Круппе примига.

— Разбрано. Уви, дано милостта се усмихне на младия Крокъс.

— Крокъс ли? — Барук се намръщи. — Името ми е познато.

Лицето на Круппе остана безизразно.

— Все едно. Много добре, Круппе. — Той отново се обърна към прозореца. — Дръж ме в течение.

— Както винаги, Барук, приятелю на Круппе, драги. — Мъжът се поклони. — И благодаря за виното, беше превъзходно.

Барук чу как вратата се отвори и затвори. Загледа се към улицата. Беше успял да овладее страха си. Опонн имаше навика да превръща в руини и най-прецизно изградените планове. Барук не понасяше слепият шанс да властва над делата му. Не можеше повече да разчита на способността си да предвижда, да се подготвя срещу непредвидени последствия, да отработва всяка възможност и да търси най-доброто, отговарящо на стремежите му. „Както монетата се върти, така и градът.“

А към това трябваше да се добавят и загадъчните ходове на императрицата. Барук потърка чело. Трябваше да поръча на Роалд да му донесе малко целебен чай. Болките в главата го съсипваха. Когато прокара длан по лицето си, очите му доловиха червено. Вдигна двете си ръце и ги огледа. Бяха зацапани с червено мастило. Облегна се на перваза. Зад искрящия облак от прах се простираха покривите на Даруджистан — и заливът отвъд тях.

— И ти, императрице — прошепна той. — Знам, че си някъде тук. Слугите ти все още се движат невидими, но аз ще ги намеря. Бъди сигурна в това, със или без проклетия късмет на Опонн.