Даниел Стийл
Звезда (41)

Четиридесет и първа глава

Изборите тази година бяха вълнуващи и Брайън и Кристъл бяха обхванати от треската им. Той ходи веднъж-дваж на изток на вечери за събиране на средства за предизборната кампания, докато тя продължаваше работата си по един от новите филми на Брайън. Той бе преизпълнен от вълнуващи впечатления при посещенията си във Вашингтон. Беше в столицата, когато Джак Кенеди победи. Изглежда се зараждаше нова епоха. Идваха дните на Камелот, с неговата хубава съпруга, сладкото им момиченце и току-що роденото момченце.

Кристъл прекара петия рожден ден на Зеб с него, а когато се върна в Холивуд, с изненада видя, че бе поканена на бала по случай встъпването на новия президент в длъжност. Дотогава щеше да е свършила снимките на новия си филм, но въпреки това се поколеба дали да отиде. Във Вашингтон витаеха стари призраци, които искаше да избегне, страхуваше се да не би да налети на Спенсър.

— Трябва да дойдеш — рече Брайън. — Това е чест, която не можеш да откажеш. А и сега всичко е много по-специално.

Той смяташе, че досущ както и връзката му с нея, подобни събития можеха никога да не се повторят. Радваше за успеха на младия сенатор и искаше Кристъл да се запознае с него и жена му. Упражни силен натиск и накрая тя се съгласи да отиде с него.

Не й бе лесно да вземе това решение. Бе прочела, че Спенсър току-що бе назначен за един от помощниците на Кенеди и знаеше, че той ще бъде там. Надяваше се само да присъства много народ и да не се срещнат. Не искаше да го види отново. Бяха минали почти шест години, прекалено много време. Не искаше да се възражда онзи копнеж и онази болка. Стигаше й и това, което имаше — спомените си за него и Зеб, който я чакаше да се освободи и да отиде при него в ранчото.

Купи си вечерната рокля от Джорджо. Беше сребриста и, когато я показа на Брайън, той подсвирна с уста, а тя се разсмя.

— Е, страхотна си, момиченце. Сега вече дяволски приличаш на кинозвезда.

Роклята й бе пълен контраст на изтънчено елегантните тоалети на новата Първа дама. Но и тя бе посвоему елегантна, особено върху тялото на Кристъл Уайът. Като гледаше блестящата рокля, той бе сигурен, че дебютът й в президентските кръгове щеше да е главозамайващ.

Така и стана.

Балът бе далеч по-хубав, отколкото си го бе представяла. Имаше няколко приема, а баловете всъщност бяха два. Тя сметна, че Първата дама изглеждаше много изтънчена в роклята си, дело на моделиера Олег Касини. Навсякъде имаше тълпи от зрители, те разпознаваха Кристъл и тя подписа стотици автографи за почитателите си. Облеченият в добре скроен смокинг Брайън се гордееше с нея. Тази година той навърши петдесет и девет, но изглеждаше як и по-хубав отвсякога.

— Ама и ти самият си доста хубав — подразни го тя, докато се обличаха в хотела Статлър.

Той бе запазил апартамент в него още преди месец и тя трябваше да си признае, че се радва, задето се бе съгласила да дойде с него.

Отношенията им си бяха съвсем същите, както в началото — удобно и за двамата партньорство и дискретна любовна връзка, която мнозина дори и не подозираха, а тези, които знаеха за нея, си мълчаха, Кристъл много го харесваше, а и той й бе необходим. Беше един от малкото истински хора, с които можеше да поговори в Холивуд, а тя често търсеше съветите му и за ранчото. Връзката им бе задоволителна и във физическо отношение, макар да нямаше плам, страст, страдания или болка. Просто — спокойствието да бъде с мъж, когото едновременно уважаваше и на когото се възхищаваше.

Отидоха и на двата бала вечерта и той я представи на президента. Тя бе поразена колко бе хубав той, застанал до красивата си жена — аристократка. Тя изглеждаше доста стеснителна и говореше с някого на френски. Когато я запознаха с Кристъл, тя й призна, че много харесвала филмите й.

Танцуваха до късно през нощта. Когато Брайън отиде да вземе наметката й, тя най-сетне забеляза Спенсър. Той стоеше до вратата, заедно с неколцина мъже от правителството и разговаряше оживено и шеговито с хората от охраната. Тя се обърна да си върви, усетила как я облива вълната на копнежа. Искаше й се Брайън да се върне, за да могат да си тръгнат, ала той се бавеше ужасно.

Докато се обръщаше, блясъкът на роклята й на меката светлина привлече погледа му и той спря да говори. Извини се и след миг вече стоеше пред нея и я гледаше, слисан, както и преди, от красотата й. Протегна се и докосна нежно ръката й, сякаш да се увери, че наистина бе тя. Тя беше. Прекалено истинска.

— Кристъл…

Бяха минали шест години. Шест дълги години, изпълнени с добри и с лоши неща, с ранчото, с филмите, с неговия син.

— Здравей, Спенсър. Мислех си, че ще те срещна тук. Моите поздравления.

Гласът й бе тих в шумната зала, но той улавяше всяка дума, изречена от нея. Помисли си, че никога не бе изглеждала по-красива, отколкото тази вечер — в тази сребриста рокля, която обвиваше тялото й като с леден воал, същото това красиво тяло, което той още помнеше.

— Благодаря. И ти стигна доста далеч.

Той се усмихна. С годините тя бе станала голяма звезда, тъй както си бе мечтала за това някога, и ето че след като го бе постигнала, то й харесваше. Ала то бе нищо, в сравнение с онова, което изпитваше към него. Само като го гледаше, всичко се възраждаше отново, радостта и болката, целият този копнеж, който бе изпитвала през целия си живот, който изпитваше и сега.

— Ще останеш ли известно време във Вашингтон? — попита я небрежно той.

— Няколко дни — нарочно му отговори неясно, молеше се той да не долови как силно биеше сърцето й. — Трябва да се връщам в Калифорния.

Той кимна, а тя се запита дали още бе женен.

А в другия край на залата Елизабът се къпеше в цялата си слава. Мъжът й бе един от помощниците на самия Кенеди. На трийсет и една години тя бе постигнала своето. Единствената жена в залата, на която завиждаше, бе омъжена за президента, но един ден това можеше да бъде и самата тя. Сега вече всичко бе възможно. Спенсър бе станал влиятелен мъж, дори и в очите на семейство Баркли.

— Къде си отседнала?

Тя се поколеба, но сетне реши, че това нямаше никакво значение. Освен всичко друго имаше и Брайън.

— В Статлър.

Той кимна и в този момент се появи Брайън с наметката й от сребърна лисица. Нямаше друг избор, освен да ги запознае. Брайън знаеше кой бе той, макар да не се бяха срещали, и се учуди откъде познава Кристъл. Връзката й с Брайън бе очевидна, но не можеше да не бъде забелязано и това как я гледаше Спенсър.

Тя му пожела лека нощ и двамата си тръгнаха. В лимузината на Брайън му се стори, че бе необичайно мълчалива, загледана в тихо стелещия се сняг. Не й каза нищо, преди да се качат в стаята, а сетне реши, че трябва да я попита.

— Откъде познаваш Спенсър Хил?

Доколкото знаеше, тя никога дотогава не бе ходила във Вашингтон. Той бе видял Спенсър с Кенеди миналата година и веднага го бе харесал. Един ден щеше да стане голям човек, вече бе много влиятелен и Брайън знаеше колко държеше на него младият президент.

Кристъл разсеяно дръпна ципа на роклята си, усмихна му се, но очите й бяха тъжни. Той забеляза в тях нещо, което никога досега не бе виждал, някаква жива, труднопоносима рана.

— Запознах се с него преди много години, на сватбата на сестра си. Той бе служил в Пасифика със зет ми — сетне, като се обърна, добави:

— Той бе защитникът ми на процеса.

И изведнъж Брайън разбра всичко. Досега не му бе идвало на ума. Той бавно отиде до нея и я погледна с тъжните си очи.

— Той е бащата на момчето, нали?

Последва дълга пауза, след която тя бавно кимна и се извърна.

Знае ли за това?

Тя поклати глава.

— И никога няма да узнае. Това е една дълга история, но сега той си има своя живот и го очаква добро бъдеще. Ако бе останал при мен, това щеше да го съсипе.

Тя му бе подарила свободата тъкмо навреме и сега бе доволна, че той се бе възползвал добре от нея.

— Той още те обича.

Брайън тежко се отпусна на креслото. Знаеше, че един ден това щеше да се случи, но все пак му бе мъчно. Бе видял очите на Кристъл, както и очите на Спенсър.

— Не ставай смешен. Цели шест години допреди тая вечер дори не съм го виждала.

На следващата сутрин, докато Брайън трябваше да присъства на закуска с политически приятели, Спенсър й се обади. Тя усети как сърцето й учестява ударите си, когато чу името си, и си каза, че е една глупачка. Той искаше да я види за малко, преди тя да си замине, но тя му отказа.

— Кристъл, моля те… заради миналото… Миналото, което й бе дарило едно момченце.

— Смятам, че не бива. Ами ако те види някой репортер? Не си струва.

— Остави тази грижа на мен. Моля те…

Умоляваше я, а и на нея не по-малко й се искаше да се види с него. Но в името на какво? Дори Брайън да бе прав, че Спенсър още я обича, срещата им можеше само да навреди на самия Спенсър.

Тя отново се опита да го разубеди, но той не се поддаде.

— Добре, къде да се видим?

Нервничеше. Боеше се както от пресата, така и от Брайън. Той не бе ревнивец, но не искаше да го засегне. Особено сега, след като знаеше всичко. Бе забелязала тъгата в очите му предишната вечер и искаше да го убеди, че не си заслужаваше да се натъжава. Спенсър Хил отдавна бе излязъл от нейния живот. И никога нямаше да бъде част от него.

Спенсър й даде адреса на един малък, познат нему бар, и тя обеща да се срещне с него там в четири часа. Брайън още бе извън хотела, но тя взе такси, вместо да се възползва от лимузината, която бе оставил на нейно разположение. Боеше се шофьорът на лимузината да не се разприказва пред пресата, ако разпознаеше Спенсър.

Носеше голяма кожена шапка, кожено палто и чифт тъмни очила. Когато пристигна, той я очакваше. В косата му сребрееше сняг, бе побелял още повече, откакто го бе видяла за последен път в ранчото.

Когато го погледна, тя не можа да не си спомни как бе изглеждал като го видя за първи път в белите му фланелени панталони, блейзера и червената вратовръзка, блестящата му черна коса и топлата му усмивка. Той не се бе променил много, но тя бе променена. На нейните двайсет и осем години онова четиринайсетгодишно момиченце вече бе напълно забравено.

— Благодаря ти, че дойде — той хвана ръката й докато сядаха. — Трябваше да те видя, Кристъл.

Тя се усмихна, като се сети колко много синът му приличаше на него, синът, когото той не бе виждал никога и никога нямаше да види, синът, който изпълваше със смисъл съществуванието й.

— Ти постигна толкова много — усмихна се той. — Гледал съм всичките ти филми.

Тя се засмя, почувства се отново млада.

— Кой би си помислил някога, че…

— Спомням си първия път, когато ми каза, че искаш да станеш филмова звезда — и сетне добави: — Още ли държиш ранчото?

Тя кимна:

— Бойд и Хироко сега живеят при мен там. Връщам се винаги, когато мога.

За да видя сина ти… нашето дете…

— Бих искал да се върна там някой ден.

Само мисълта за това я накара да се разтрепери. Но знаеше, че в следващите четири години той щеше да е прекалено зает, дори да си помисли да отиде в ранчото.

После тя се осмели да му зададе въпроса, който си бе задала предишната вечер.

— Още ли си женен?

Не бе срещала нищо за негов развод в пресата, а и с католика Кенеди тя подозираше, че това не бе възможно, инак нямаше да бъде назначен на сегашната си служба.

Той кимна замислен.

— Донякъде. В този брак никога не е имало смисъл, а след като се върнах… тя знаеше за нас. Не искаше развод по нейни си причини, които не бяха и мои. А сега вече има всичко, което бе желала — той се усмихна отново по момчешки, — или поне си мисли така. Досущ както ти си си мечтала като дете да станеш кинозвезда, тя си е мечтала да се омъжи за важна птица. Всеки от нас живее своя собствен живот, но тя дава много хубави приеми.

Сякаш не бе толкова огорчен, колкото дълбоко разочарован. Бе се отказал от жената, която обича, и бе живял десет години с една чужда нему жена.

— Предполагам всички получиха онова, което искаха, не е ли така?

Кинозвезда, помощник на президента, съпруга на важна птица. Липсваше му единствено най-важното. Жената, която обичаше вече петнайсет години.

— Кога се връщаш?

— Утре.

— С Брайън Форд ли?

— Да.

Тя го погледна право в очите. Знаеше какво искаше да узнае той, но не искаше да му го казва, а и той не искаше да попита. Бе прекалено болезнено.

— Някои от филмите ти са много хубави.

— Благодаря — тя му се усмихна вежливо. Имаше толкова много да му каже, а не можеше.

Той отново се засмя:

— Гледах те като ти връчваха наградата на Академията. Едва не се разплаках. Бе толкова красива, Кристъл… и сега си красива… с нищо не си се променила, просто ставаш все по-хубава и по-хубава.

— И по-стара — засмя се тя. — Като си спомня, че тридесет години ми се виждаха едва ли не преклонна старост…

Той също се засмя. Тя все още бе млада и невероятно привлекателна. Караше го да се чувства стогодишен и безкрайно самотен.

Поговориха още малко и той погледна часовника си. Не му се тръгваше, но знаеше, че бе наложително. Трябваше да бъде на вечеря в Белия дом в седем часа, а трябваше да мине и да вземе Елизабът от дома им, да се преоблече в смокинг за официалното събитие тази вечер.

— Мога ли да те откарам?

— Не мисля, че би трябвало — тя все още бе неспокойна и той й се усмихна.

— Мисля, че се тревожиш излишно. Все пак аз не съм президента, нали? Само негов помощник съм. Обратното на онова, което мисли жена ми. Не съм чак толкова важна клечка.

Тя се мушна в лимузината с него и поеха към хотела. Той не я попита защо не се бе омъжила, както тя не го запита защо нямаше деца. Говориха за бала предишната вечер, сетне колата спря, той я погледна тъжно и здраво стисна ръцете й в своите.

— Не искам отново да те оставям. Тези шест години без теб бяха ужасни.

Тъкмо това бе искал да й каже като й се обади, тъкмо затова я бе умолявал да се срещнат. Искаше поне тя да знае, че още я обичаше.

— Спенсър, недей… вече е прекалено късно за нас. Ти си си извоювал прекрасен пост. Не разваляй всичко.

— Не бъди глупава. Всичко това може да свърши след четири години, а ние пак ще си съществуваме. Още ли не си го разбрала? За теб нищо ли не означава това, че изпитваме същите чувства, както преди петнайсет години? Докога възнамеряваш да чакаш, докато стана на деветдесет години ли?

Тя се засмя и, като затвори очи при ромона на смеха й, той я целуна. Тя остана без дъх, докато го целуваше, а когато това свърши, очите й бяха пълни със сълзи. Нямаше какво да му каже. Не можеше да му се отдаде, заради негово добро, макар да го желаеше силно. А и това би усложнило нещата и при нея.

— Ако дойда в Калифорния, ще се съгласиш ли да се видим?

— Аз… не… Брайън… недей…

Този път той я попита прямо за онова, за което преди не се бе осмелил:

— С Форд ли живееш?

Тя поклати глава. И двамата отбягваха да го направят по свои различни причини.

— Не… Живея сама…

Той се усмихна радостен и, докато я целуваше отново, шофьорът потропваше навън, на студа, очаквайки да свършат разговора си.

— Ще ти се обадя веднага, щом мога.

— Спенсър!…

Той я накара да замлъкне с една последна целувка, а сетне отново й се усмихна.

— Обичам те… Винаги ще те обичам… и ако си мислиш, че това може да се промени, просто го забрави…

Бяха стигнали прекалено далеч, бяха се съпротивлявали прекалено често на чувствата си, опитваха се, губеха, печелеха и отново губеха. Сега обаче нямаше никакъв изход. И тя, както и той, знаеха, че бяха предопределени да бъдат заедно. Ала тези откраднати мигове можеха да му костват всичко онова, което бе постигнал, а тя не искаше да стане така.

Погледна го, обезпокоена само за него, не и за себе си.

— Наистина ли искаш това?

— Да… независимо колко е малко, Кристъл… то все пак е нещо.

— Толкова те обичам — прошепна тя и в следващия миг вратата се отвори и двамата излязоха. Тя се ръкува с него, благодари му за возенето и изчезна в хотела. Все още чувстваше топлината на устните му върху своите и се питаше какво ли щеше да се случи оттук нататък.