Даниел Стийл
Звезда (23)

Двадесет и трета глава

Спенсър бе призован във Форт Орд за седем седмици — за обучение по тактика и тренировки по придвижване в пресечена местност и скрито маневриране. Беше му чудно, че за пет години бе забравил толкова много, но с течение на времето той отново се превърна в стегнат и здрав мъжага; тялото му изглежда имаше по-добра памет от ума. Всяка вечер се строполяваше в койката си, прекалено уморен да говори и дори да яде, камо ли да се обажда на жена си. Насилваше се обаче да й се обажда през няколко дни, за да не се тревожи много. Обаче Елизабът повече се оплакваше, отколкото наистина се тревожеше. Ядосана му бе, че го няма, докато можеше да си е у дома и да си ходят по партита. Не така си бе представяла тя началото на семейния им живот. Но кой можеше да си помисли, че ще се появи войната в Корея и ще промени всичко.

За него това бе една отсрочка, която не бе желал. Беше сигурен в решението си, когато се ожени за нея, но понякога, като й се обаждаше, имаше чувството, че говори с непозната. Разказваше му партитата, на които ходела с приятели на семейството, била и на вечеря с Труманови в Белия дом. Елизабът бе в странно положение — бе омъжена, а в същото време сякаш бе още мома. Ходила на гости при приятели във Виржиния, а през следващата седмица майка й щеше да я отведе във Васар.

— Липсваш ми много, скъпи — стори му се дори по-млада, отколкото преди, и той се усмихна.

— И ти ми липсваш. Скоро ще си бъда у дома.

Никой от двамата обаче не знаеше кога щеше да стане това. Можеше да минат месеци, дори години и само мисълта за това я потискаше. Не искаше да се връща отново във Васар, не искаше него да го няма, затова неведнъж го упреква, че бе останал в запаса. Но вече бе късно. Бедата се бе случила, той се бе върнал в армията.

Преди отплаването за Корея му дадоха две седмици отпуск, но му наредиха да не се отдалечава на повече от двеста мили, в случай, че отпътуването можеше да стане по-скоро. Не му се искаше дори да каже на Елизабът, защото тя щеше да поиска да дойде, а той смяташе, че не си струва. Тя щеше вече да е прекарала няколко дни в колежа и двамата щяха да се разстроят отново от повторното си сбогуване, а ако го извикаха по-рано, щяха да се разочароват горчиво. Най-накрая й каза за отпуска си и тя се съгласи с него, че бе безсмислено да идва, след като съществуваше рискът да го повикат всеки момент. Тя предложи той да отседне в дома им в Сан Франциско и той замислено кимна.

— Сигурна ли си, че родителите ти няма да имат нищо против? — не искаше да се натрапва, дори и когато къщата бе празна. Не искаше те да си помислят, че се възползва.

— Не бъди глупав, нали си вече от семейството! Ще попитам мама, ако искаш, но знам, че тя би одобрила това.

И когато Елизабът го направи, Присила Баркли сама вдигна слушалката и предложи на Спенсър да отседне у тях. За къщата се грижеше една стара китайка, която работеше за семейството от години; тя живееше там, когато Баркли отсъстваха.

— Чувствай се като у дома си.

Тя самата се чувстваше ужасно, че той бе толкова далеч, особено й бе мъчно за дъщеря й. Откакто Спенсър замина за Калифорния, Елизабът бе много нещастна. Щеше да е истинско облекчение да се завърне в училище. Поне щеше да има с какво да се занимава, докато мъжът й се върне от Корея.

Спенсър нае кола, за да отиде до града. Нанесе се в една от елегантните стаи за гости. Имаше две седмици за себе си, в които нямаше кой знае какво да прави, но бе истинско облекчение да се махне за малко от мъжете, с които живееше, от света на чепиците и металните табелки с имената и номерата им. Беше обезпокоен от онова, което бе дочул за боевете в Корея. Изглежда ставаше дума за една малка и мръсна война и той не гореше от нетърпение да се върне в Пасифика. Вече бяха минали девет години от предишното му ходене там и на трийсет и една години той бе далеч по-малко склонен да се прави на дързък смелчак. Вече имаше твърде много неща, заради които да живее, и смъртта на храбреца в непознатата, далечна земя малко му импонираше. Ала все пак понякога се опиваше от това, че отново бе свободен.

Когато дойде призовката му, той се обади във фирмата, за която работеше; старшите съдружници бяха много мили с него, пожелаха му всичко най-хубаво, казаха, че ще го чакат да се завърне и ще му пазят мястото. Но сигурно някой ден щеше да преосмисли и това. Все още го влечеше наказателното право, а за него в тази фирма нямаше никакъв шанс. Все пак трябваше да поговори и с Елизабът, преди да вземе решение за драстична промяна. Подозираше, че тя щеше да го уговори да се върне в старата си фирма на Уол стрийт.

През първия си следобед в града Спенсър се разхожда дълго из Сан Франциско.

Бе топъл августовски ден, в който Кристъл навършваше деветнайсет години. Тя почерпи с една малка торта приятелите си в ресторанта, а Хари я освободи за вечерта. Тя купи бутилка шампанско, която да изпият с мисис Кастаня.

Наскоро се бе преместила в една от по-хубавите стаи, след като застрахователният агент получи повиквателна и бе изпратен в Корея. Стаята бе малко по-голяма, а прозорецът й гледаше към ъгълчето на нечия градина. Иначе нищо друго не се бе променило. Продължаваше да пее с успех в ресторанта на Хари, получи и положителни рецензии в пресата. Беше пяла и на няколко страхотни празненства.

Бойд и Хироко й бяха два пъти на гости, когато Хироко идва да се прегледа при доктор Йошикава. Второто им бебе се бе родило преди месец, но този път нямаше кой да й помогне. Бе тръгнало с дупето напред и бе починало, преди Бойд да намери помощ. Наложило се бе да търси акушерка чак в Калистога и бе оставил Хироко сама с Джейн. Добре, че акушерката се съгласи да дойде — той не й каза, че жена му бе японка — та й спаси живота. Един месец по-късно тя все още бе на легло и Кристъл бе обещала да отиде да я види.

Боеше се, обаче, да се върне в долината, дори и да гостува на приятелката си. Щеше да е много болезнено за нея. Знаеше, че Том продължаваше да ходи със сестрата на Бойд, но в последното си писмо Хироко й съобщаваше, че отново го призовали в армията — за Корея. Бойд също бил повикан, но през последните няколко години той страдаше от астма и този път не го взеха, което бе за добро. За Хироко щеше да е прекалено тежко, ако я бе оставил сама сред неприязнените съседи. Пет години след войната нещата не се бяха променили изобщо. Омразата им не бе стихнала. Спомените им бяха още живи, сърцата им — хладни, особено сега, при боевете в Корея. За тях бе все едно дали ставаше дума за японци или корейци, повечето изобщо не намираха никаква разлика между тях.

След като изпи две чаши шампанско с мисис Кастаня, Кристъл си легна щастлива и се замисли за живота си. Питаше се къде ли бе Спенсър, дали отново бе призован в армията. Не че имаше някакво значение. Той бе напуснал живота й. Повече не съществуваше. Освен — в сърцето й, където щеше да присъства винаги. Не можеше да не се запита дали бракът му бе щастлив. Опитваше се да не мисли повече за него, но не й бе лесно, а и сега, след шампанското, той отново се промъкна в съзнанието й и тя си позволи да мисли за него — все едно си правеше подарък за рождения ден.

Тази вечер в стаята й бе горещо и тя реши да се поразходи из Норт Бийч. Хората седяха в ресторантите или стояха по тротоарите и разговаряха на италиански. Тичаха и се гонеха дечурлига и в един момент тя си спомни своето детство — как я закачаше Джарид.

Носеше дънки и една стара блуза, обута бе в каубойските си ботушки, а дългата й коса бе сплетена на една плитка. Отиде до магазинчето на ъгъла да си купи фунийка сладолед.

— Честит рожден ден — прошепна си тя сама и бавно пое обратно към къщата на мисис Кастаня.

Сладоледът капеше и тя се опитваше да спаси каквото оставаше във фунийката, приличаше на малко момиченце на улицата — наведена над сладоледа си, който капеше по ботушките й; ухили се на едно момиченце, което я зяпаше. Но онова, което не забеляза, бе високият, тъмнокос военен, който я гледаше отдалеко.

Чувстваше се самотен в празната къща и тази вечер извървял десетки мили, замислен за нея и за жена си, изкушен за първи път да се върне и да види Кристъл. Не се задоволил обаче само с това да мине покрай къщата, в която, знаеше, че някога бе живяла. Предположи, че щеше да е на работа, а и така и трябваше да бъде. Като я видя, сърцето му заби силно. Все едно се сбъдваше мечта: ето го момичето с джинсите и каубойските ботушки, застанало е до канавката и яде сладолед. Не бе сигурен дали трябваше да й се обади. Приличаше на малко момиченце.

Изведнъж, сякаш усетила, че той я гледа, тя се обърна, замръзна на място и изтърва сладоледа си. Стегна се, погледна го и забърза към къщата на мисис Кастаня. Той обаче стигна до стълбището на входа преди нея.

— Кристъл, почакай… — не знаеше какво щеше да й каже, но вече бе твърде късно. Сигурен бе само в това, че трябваше да я види.

— Спенсър, недей…

Тя се обърна да го погледне с целия онзи копнеж, който бе изпитвала досега, а той вече знаеше с абсолютна сигурност колко бе сгрешил, че я изостави. Без да изрече и дума, се протегна и я докосна по ръката. Тя искаше да се възпротиви, но не можеше.

— Кристъл… моля те…

Той я умоляваше. Трябваше да поговори с нея, дори и само за минута, трябваше просто да я види, да я прегърне, да бъде близо до нея.

Тя го погледна и двамата разбраха, че онова още си съществуваше, бе точно там, където го бяха оставили, та дори се бе и засилило.

Той не каза нищо, само я притегли до себе си и я прегърна, а този път тя не се възпротиви.

Знаеше какъв глупак бе — да послуша Елизабът, Джордж, а и самия себе си. Сбъркал бе, че се ожени за нея, единственото нещо, което желаеше, бе Кристъл. Бе се опитал да постъпи правилно, но въпреки всичко не бе сполучил. Сега желаеше това момиче с платинената коса и с очи с цвят на лавандула. Момичето, което обичаше от четири години насам.

— Какво ще правим, Спенсър? — прошепна тя в прегръдките му.

— Не знам. Предполагам — ще вземем всичко, което можем, докато все още можем.

— Защо се върна? — имаше предвид собствената си квартира, а не Сан Франциско.

— Защото трябваше. Исках да те срещна отново, или поне да видя мястото, където те видях за последен път.

— И сетне какво? — погледна го тъжно тя. Цялата й сила и съпротива изчезнаха, остана й само любовта, която се бе зародила, още щом го видя за първи път. — Сега си женен. — Бе чела за сватбата във вестниците. — Къде е… жена ти?

Мразеше тази дума, но трябваше да се насили да я произнесе. Сега бе лесно да се мисли колко по-различни можеха да бъдат нещата, ако бе развалил годежа си. И двамата си помислиха това, той я погледна и взе ръката й в своята. Така му се искаше да я целуне.

— Тя е в Ню Йорк — не искаше дори да споменава името й, не и в присъствието на Кристъл. — След няколко дни отплавам за Корея, имах малко свободно време… аз… Господи, Кристъл, не знам какво да ти кажа… Чувствам се такъв негодник! Направих грешка. Сега вече знам това. Ама че приказки за току-що оженил се мъж! Мислех, че постъпвам правилно. Така си казвах. Исках да повярвам, че е така, но когато те видя, главата ми се завърта… и целият ми живот се преобръща с краката нагоре. Трябваше да избягам с теб миналия ноември и да пратя по дяволите правилните постъпки и благородството. Току-що се бяхме сгодили… и аз мислех… о, Господи… какво ли знам аз? — изглеждаше опечален.

В един миг обаче в очите й проблеснаха ядни пламъчета. Думите й прозвучаха с ръмжащ тембър, но той не я винеше.

— И къде е моето място във всичко това, Спенсър? Да се забавлявам с теб, когато си в отпуск?… Когато имаш някой свободен уикенд?… Когато можеш да се измъкнеш? Къде съм аз? Какво ще стане с моя живот, след като си заминеш?

Беше си обещала повече да не се среща с него, дори и да имаше тази възможност, в което се съмняваше. Нямаше никакъв смисъл. Беше направил своя избор и тя щеше да се съобрази с него, дори самият той да не се съобразяваше. Ето защо бе върнала писмото му неотворено.

— Какво точно си си наумил? — вече бе определено ядосана и така се харесваше още повече на Спенсър. — Да се позабавляваш малко преди да заминеш? Е, избий си го от главата. Върви по дяволите… или се върни при нея… това и ще направиш в крайна сметка, както го направи и последния път.

Той я погледна нещастен. Дори и да искаше, не можеше да отрече току-що казаното. Искаше му се да й обещае, че няма да се върне при Елизабът, но вече бяха женени и той не знаеше какво да направи. Не можеше да й каже, че с брака им бе свършено, преди изобщо да бе започнал. Макар тъкмо за това да мислеше и тъкмо това да желаеше. Искаше да остане при Кристъл завинаги.

— Не мога да ти обещая нищо. Не мога да ти дам нищо в момента, освен себе си, какъвто съм в този миг, в тази минута. Може би не е много… но това е всичко, което мога да ти дам, както и факта, че те обичам.

— И какво означава това? — очите й се изпълниха със сълзи, когато го погледна, а гласът й бе пресипнал и дълбок. — Аз също те обичам. Но какво от това? Докъде ще ни доведе то, да речем след половин година?

— За момента… — той й се усмихна тъжно, не искаше да я наранява, запита се дори дали не бе сгрешил като дойде, но не можеше да се въздържи, — за момента то ще ти донесе купчина писма от Корея… ако изобщо решиш да ги прочетеш този път.

Тя се обърна, за да не я види, че плаче. Беше толкова хубав, а и тя го обичаше толкова отдавна, че когато отново го погледна, разбра, че дълбоко в себе си не даваше и пет пари, че бе женен. В този момент той бе неин и може би си струваше да го грабне и да го задържи, поне докато не заминеше за Корея.

Кристъл наведе глава, обмисляйки казаното от него, а сетне полека я изправи и го погледна.

— Бих искала да имам смелостта да ти кажа да си вървиш… — и не довърши изречението.

— Ако поискаш, ще си отида. Ще направя всичко, което пожелаеш… — и ще си мечтая за теб през целия си живот… — Това ли искаш, Кристъл?

Той я погледна и докосна бузата й с дългите си, нежни пръсти. Обичаше я. Би направил всичко за нея. Бе точно такава любов, за каквато бе говорил преди на Елизабът. Такава любов, каквато между тях не съществуваше и никога нямаше да съществува — убеден бе той сега.

Тя само поклати глава, очите й го пронизваха в тиха възхита.

— Не, не желая това — както винаги бе откровена с него, той едва долавяше думите й, но сърцето му трепна, когато тя го каза: — Може би имаме правото да направим това… няколко дни… няколко мига назаем…

Не бе кой знае колко, но то бе всичко, което имаха, а и за двамата то си струваше.

— Може би някой ден ще имаме повече… но засега още не мога да ти го обещая. Не мога да ти обещая нищо. Не знам какво ще се случи оттук нататък.

Бе разстроен, но искаше да е честен пред нея. Тя му се усмихна странно, хвана ръката му и се заизкачва по стълбите.

— Аз знам.

Следвайки я в къщата, той отново се почувства съвсем младо момче; държеше я за ръка и гледаше гривата блестяща коса, издълженото, стройно тяло, което се изкачваше по стълбите точно пред него. Тя се обърна само веднъж и сложи пръст пред устните си да му покаже да мълчи. Извади ключ от джоба на дънките си, отвори и го пусна в стаята си. Не искаше мисис Кастаня да ги чуе. Сигурно щеше да й вдигне скандал. Тя не искаше момичетата да водят мъже в стаите си, нито пък мъжете да вкарват жени. Случваше се от време на време, но когато разбереше, а тя почти винаги разбирайте, застанала на пусия зад вратата си, изразяваше силно неодобрение.

— Събуй се — прошепна Кристъл и изу ботушките си; остана по червени къси чорапи, които някога бяха на брат й. Тя се усмихна на Спенсър и като седна на крайчеца на леглото, му се видя отново малко момиченце. Имаше мигове, в които много приличаше на онова момиченце, което той помнеше, но и моменти, в които се превръщаше в напълно зряла и привлекателна жена.

Говореше му шепнешком. Усмихна се свенливо, когато той я погали по косата и сетне я целуна. Целувката бе нежна, изпълнена с копнеж и с благодарност за нейната готовност да приеме малкото, което той можеше да й даде.

— Обичам те толкова много… — прошепна бавно той в косите й, — … толкова си красива… толкова добра…

Изгаряше от силно желание, необходимо бе да събере всичките си сили, за да се противопостави на повика да я разсъблече веднага. Когато пръстите му се мушнаха под блузата й, той усети как само за миг тя понечи да се отдръпне. Той се оттегли, питайки се какво ли бе сторил, ала тогава тя го целуна пламенно и се остави той да я опипа. Гледаше я внимателно, боеше се да не я изплаши, сигурен, че бе девствена.

— Страхуваш ли се?

Тя поклати глава и затвори очи, а той нежно я положи на леглото и бавно съблече дрехите й. Спря за миг само да дръпне завесите. Тя лежеше гола в цялото си великолепие на тясното легло. Той свали дрехите си и се мушна под завивките при нея. Помнеше колко свенлива бе като малко момиче и не искаше да я притеснява, да я изплаши или нарани. Искаше всичко при нея да бъде съвършено, искаше това да е миг, който и двамата да запомнят завинаги. Беше дори по-красива, отколкото си я бе представял.

Когато най-накрая проникна в нея, тя тихо изстена. Извиваше се в прегръдките му, а той я целуваше до безкрай, прегръщаше я и нашепваше колко много я обича. Когато най-сетне всичко свърши, той я притисна силно до себе си, сякаш ако я задържеше достатъчно дълго, щяха да станат едно тяло и една душа, които никой не би могъл да раздели.

Тя лежеше унесена в прегръдките му и той се намръщи, когато видя как по бузата й се стича самотна сълза.

— Кристъл… добре ли си? — и сетне, почувствал огромната болка на угризението, додаде: — Съжаляваш ли?

Толкова малко можеше да й предложи, нямаше право… ала все пак нали я обичаше толкова много.

Тя обаче поклати глава и като му се усмихна през сълзи, прошепна:

— Не съжалявам… Обичам те…

— Тогава какво има?

— Нищо — тя отново поклати глава, в един миг я бе погълнал споменът за Том, макар този път всичко да бе съвсем различно.

— Кажи ми.

Той я притисна още по-силно и сълзите й закапаха по рамото му. Избърса ги, ала те рукнаха още по-силно. Разтревожен за нея, той я обгърна здраво с ръце. Толкова се нуждаеше от него, така уязвима и млада бе, а освен него нямаше кой друг да я закриля. Не бе справедливо, а и той скоро щеше да я напусне.

— Няма да те пусна, докато не ми кажеш за какво си мислиш.

— Мисля си за това колко съм щастлива.

Тя се усмихна през сълзи, но той не й повярва.

— Можеше и да ме излъжеш. Бих могъл да се закълна, че плачеше. Нещо ти се е случило, нали?

Гласът му бе толкова нежен, че я накара да заплаче още по-силно. Той подозираше, че има нещо, но не смееше да я попита, а и не бе забравил историята за това как бе подгонила Том Паркър с бащината си пушка.

Сега тя го погледна с тъжни очи и кимна.

— Искаш ли да ми разкажеш за него?

Тя поклати глава, отново приличаше на момиченце.

— Не мога… толкова ужасно бе…

— Така си и мислех. Ала сега то няма значение, малка моя. Каквото и да е било, то вече не съществува. А може би ако ми кажеш за него, ще ти олекне.

Тя го погледна колебливо, чудейки се какво ли би си помислил за нея, ако му кажеше, че Том я бе изнасилил. Сетне, полека, сигурна, че можеше да му се довери, тя му разказа ужасната история.

Той остана неподвижен, прегърнал я силно; остави я да му разкаже всичко; притиснала се до него, тя ридаеше. Очите на Спенсър пламнаха, докато я слушаше, но гласът му пак бе нежен и мил, а в прегръдките му тя се почувства в безопасност.

— Да беше го убила. Жалко, че не си успяла. Мисля, че, ако бях там, аз бих го убил.

Той бе напълно сериозен, ала тя поклати буйно глава. Сега вече мислеше другояче. Обаче бе твърде късно за Джарид.

— Не постъпих правилно… ако не бях… ако… — не можеше даже да произнесе думите, дори и пред Спенсър. — Ако не бях постъпила така, той нямаше да убие Джарид… О, Спенсър… вината е изцяло моя… аз го убих.

Тя се разрида в прегръдките му, а той я целуваше и я притискаше до себе си.

— Вината не е твоя. Изобщо не е твоя… това е било нещастен случай и вината е на Том, а не твоя. Той го е застрелял, Кристъл, а не ти. Той те е изнасилил и вината за това също не е твоя.

Сърцето го болеше, като се замислеше за това, а юмруците му неволно се свиваха при видението на картините, които тя му бе обрисувала… подът на хамбара… похотливото лице, надвесено над нея… бруталността му… убийството на брат й.

Кристъл го погледна нещастна.

— Исках да го убия. Исках да го нараня толкова жестоко, колкото ме бе наранил той… а бе неправилно… и Джарид умря заради това.

— Трябва да го изхвърлиш от съзнанието си. Вече не можеш да промениш нищо. Можеш единствено да решиш да не носиш този товар върху плещите си.

— Не мога да направя дори това. Аз убих брат си.

— Това не е вярно — той седна на леглото, а тя се сви до него, докато той я прегръщаше през раменете. — Нищо не си направила, Кристъл. Разбираш ли какво ти казвам?

Тя отново поклати глава и той инстинктивно усети, че никога нямаше да я убеди в противното. Щеше да си носи белега цял живот, по необясними причини щеше тайничко в себе си да вярва, че тя бе виновна, че Том я бе изнасилил, а по съвсем очевидни причини щеше да смята, че бе убила брат си. Това й убеждение бе променило живота й, а Спенсър не искаше тя да продължава да се смята за виновна.

— Трябва да гледаш напред, да си мислиш за добрите неща, които те очакват. Имаш си пеенето, един ден можеш да направиш голяма кариера — сетне се усмихна. — А сега имаш и мен.

Може би за минута… за ден… а вероятно и за цял живот.

Тя му се усмихна и го целуна нежно по бузата, а той я целуна страстно по устата. Докато се целуваха, се питаха какво ли щеше да им се случи, какво ли бъдеще ги чакаше. Обаче още бе рано да се мисли за това. Всичко бе съвсем ново между тях.

След известно време тя се поуспокои и спря да плаче, сгушена в него.

— Наистина ли смяташ, че някой ден бих могла да направя голяма кариера?

Беше й трудно да повярва, но й харесваше да слуша за това. Той бе убеден и това я ласкаеше.

— Да, така смятам. Убеден съм. Имаш такъв невероятен глас. Един ден ти ще бъдещ голяма звезда, Кристъл. Аз наистина вярвам в това.

— Не виждам как ще стане…

Холивуд изглеждаше на светлинни години от Сан Франциско, но тя все още си мечтаеше да иде там, а и харесваше това, което правеше.

— Бъди търпелива. Започнала си току-що. За теб животът едва започва. Като стигнеш моите години, хората ще се редят на опашки по улиците и ще се молят да те чуят как пееш.

Тя се засмя на думите му и го подразни:

— Благодаря, дядо — дългата й руса коса бръсна рамото му.

— Имай уважение към по-възрастните.

Но ръката, която галеше бедрото й, искаше цялото й внимание и миг по-късно тя отново лежеше в прегръдките му, всичко друго бе оставено настрани и тя му се отдаде с цялото си сърце. Всичкото, което желаеше, бе онова, което имаха в момента, дори и Холивуд избледня в мечтите й в сравнение с това, което получаваше от Спенсър.

Тази нощ, тя спа в прегръдките му, дишаше леко, а лицето й бе като на момиченце. Положила глава на рамото му, тя никога през живота си не се бе чувствала по-щастлива. А той от своя страна знаеше, че най-накрая животът му бе придобил смисъл.

На сутринта излязоха на дълга разходка и отидоха да закусят. Тя оживено му разказваше за ресторанта на Хари и колко й харесвало да пее там. Сякаш цял живот са били заедно, помисли си Спенсър, и продължи да я слуша усмихнат. Свенливото малко момиченце вече го нямаше — пред него бе жената, за която бе мечтал винаги.

Изглеждаха като младоженци и никой не би се сетил, че той бе женен за друга жена. Кристъл бъбреше щастлива, той се смееше, навеждаше се и я целуваше. Бе очарован от всичко, което тя му разказваше. Нямаше нищо общо с политиката или другите неща, за които споиха с Елизабът. Това бе истинският живот, нещата, които имаха значение както за Спенсър, така и за Кристъл.

Сетне се върнаха в стаята й, любиха се отново, а следобеда, когато я заведе на работа, той бе поразен от това колко много му липсваше. Всеки час, прекаран без нея, бе болезнен за него. Върна се в дома на семейство Баркли да вземе нещата си, за да се пренесе у нея, докато пребиваваше в Сан Франциско. Докато опаковаше вещите си, се сети за Елизабът. Но тя не му се виждаше съществена сега. Нищо нямаше значение. Нищо, освен Кристъл.

Воден от чувството си на дълг, същата вечер, когато заведе Кристъл до работата й, той позвъни на Елизабът. Събуди я, макар да бе само десет и половина. Каза, че била отегчена, видя му се доста жална, когато го попита кога ще заминава за Корея.

— Засега няма новини. Ще ти се обадя, когато разбера.

Сетне й каза, че щял да живее у приятели, в дома на семейство Баркли се чувствал прекалено самотен. Тя само се усмихна, а той обеща да й се обади отново след няколко дни. А ако се наложело, можела да остави съобщение за него в дома на Баркли. Той щял да се обажда от време на време и да проверява има ли нещо за него. Тонът му бе хладен, но тя изглежда не забеляза това.

Половин час по-късно той напусна дома на Баркли. И Елизабът изчезна от съзнанието му тъй цялостно, сякаш бе изчезнала и от живота му. Сякаш изобщо не се бяха женили. Вечерта, като гледаше и слушаше как Кристъл пее и като знаеше, че песните й бяха само за него, той изобщо не си и помисли за жена си.

След като свърши работа, двамата се върнаха пеш до къщата на улица Грийн. Никога досега през живота си не бе бил по-щастлив.

Тя бе много красива в роклята си на цветя; сатенените вечерни рокли оставяше на работа. Бяха предназначени само за моментите, в които пееше, а сега тя пак изглеждаше млада с пуснатата си свободно коса и без грим. Усмихваше му се спокойно. Откакто той се бе върнал в живота й, всичката й печал сякаш я бе напуснала. Целият им живот сега се бе ограничил само до присъствието на другия.

— Спенсър — гласът й бе тих, — ще ми пишеш ли като заминеш?

— Разбира се, че ще ти пиша.

И двамата обаче знаеха, че когато се върнеше, той неминуемо трябваше да се изправи пред проблема на брака си. А Спенсър още не знаеше как да постъпи. Живееше ден за ден и Кристъл не искаше от него нещо повече. Този път не й даваше обещания, за които не бе сигурен, че ще спази, не криеше нищо от нея. Единственото, което ги интересуваше, бе онова, което имаха — а в тези две къси седмици то им стигаше напълно.