Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Star, 1989 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Тинко Трифонов, 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 46 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Даниел Стийл. Звезда
ИК „Компас“, Варна, 1994
Художник: Атанас Серафимов
ISBN 954-8181-38
История
- — Добавяне
- — Излишна звезда
Десета глава
Съдружникът, за когото работеше Спенсър, бе доволен от него, когато, след като се върна в Ню Йорк, му докладва как бе минала церемонията и вечерята след това. Фирмата бе доволна, че един от младите й юристи се омешваше с влиятелни персони. А и фактът, че баща му бе съдия, също не носеше вреда.
Баща му също бе доволен, след като разказа и на родителите си за събитието. Пропусна да спомене за Елизабът, обаче, защото му се струваше маловажно, а и не искаше да им вдъхва фалшиви надежди.
В крайна сметка, след като помисли известно време по въпроса, той реши да не й се обажда.
Ала Елизабът пое нещата в свои ръце месец по-късно, когато дойде в Ню Йорк да гостува на брат си. Откри името му в телефонния указател и му позвъни. Обади се в събота и той се изненада, като чу гласа й. Тъкмо се готвеше да излезе, щяха да играят скуош[1] с приятели от службата.
— Лошо ли е времето? — както винаги, тя бе самата деловитост и той се усмихна, докато поглеждаше през прозореца, жонглирайки с ракетата си.
— Никак. Как си?
— Добре. Васар е малко по-добре този семестър — не му каза, че излизаше с един от преподавателите. Но момчетата на нейната възраст винаги я отегчаваха. — Питах се дали не искаш да отидем довечера на театър. Имаме един излишен билет.
— С родителите си ли си?
— Не. Отседнала съм при брат си и жена му. Ще гледаме Лято и дим в театър Мюзикбокс. Гледал ли си го?
— Не — усмихна се той, — но бих искал.
По дяволите, колко опасна можеше да бъде в присъствието на брат си? Нямаше си доверие, когато бе с нея. А не искаше да се обвързва с човек, който бе толкова сигурен в намеренията си за в бъдеще. Още помнеше отговора й, когато я попита какво иска от живота. Бе му отговорила — някой влиятелен мъж.
— Ще вечеряме в Чамбърд преди представлението. Защо не се срещнем там? Да речем в шест?
Добре. Ще се видим там. Благодаря ти, Елизабът.
Не бе сигурен дали й се бе извинил за това, че не й се бе обадил, но реши, че бе най-добре да не казва нищо. А и тя го улесни. Най-добрият ресторант, най-добрият спектакъл, запознанство със знаменития й брат Йън Баркли.
Спенсър пристигна в ресторанта точно навреме и я видя веднага — беше с добре скроен, черен вечерен костюм и с малка, черна кадифена шапчица, кацнала на върха на новата й привлекателна прическа.
Изглежда обръщаше много внимание на това как изглежда и това му се нравеше. Беше хубава, носеше се с шик и винаги правеше впечатление. За момиче, което още не бе навършило двайсет години, притежаваше доста сериозен стил, както, впрочем, и брат й Йън.
Спенсър го намери за интелигентен мъж, макар и с доста натрапчиви политически схващания. Ала въпреки това Спенсър го хареса. Жена му бе много привлекателна англичанка, с която се бе запознал, докато летял съвместно с английските военновъздушни сили по време на войната. Беше дъщеря на лорд Уингъм и Елизабът не пропусна да спомене това на Спенсър.
Животът й бе пълен с имена на влиятелни хора и знаменитости с важни постове или професии. Бяха дяволски самоуверени, тя и брат й, съзнаваха произхода си и не бе трудно да се разбере защо това имаше толкова голямо значение за нея. Йън и Сейра казаха, че щели да прекарат Коледа в Сен Мориц, а това лято били във Венеция. След това ходили до Рим и имали частна аудиенция при папа Пий, уредена от баща й. Тя притежаваше страхотната непринуденост на поведение, характерна за аристокрацията, и очакваше всички да познават хората, които тя познаваше.
Представлението им хареса и Спенсър ги покани да отидат след това в клуб Сторк. Танцуваха, разговаряха и се веселиха, а сетне отидоха в апартамента на семейство Баркли в Сътън Плейс.
Още нямаха деца и Сейра се интересуваше повече от конете си. Говореше за бегачи и за ловни коне, поканиха го някой ден да отиде да поязди с тях. Беше много приятно и когато Спенсър каза на Елизабът, че ще й се обади, той вече наистина го имаше предвид. Чувстваше, че й дължи нещо, след тази приятна вечер, а тъкмо това бе и нейната цел.
Позвъни й след две седмици, възнамерявал да й позвъни по-рано, обясни той, но бил затънал до гуша с работата си. Тя обаче не го сгълча, че не се бе обадил. Уредиха си среща за следващия уикенд.
Тя отново отседна у брат си, а Спенсър я заведе на вечеря и на танци в клуб Сторк. Нямаше намерение да се старае да я впечатли, ала Елизабът бе такова момиче, че човек можеше да я води само на най-добрите места. Разказа й за делата, по които работеше, най-вече тъжби, свързани с бизнеса или данъците. Работата беше интересна, а тя направи няколко умни забележки. Същата вечер, когато я отведе у дома, спряха пред вратата на братовия й апартамент и той я целуна.
— Прекарах чудесно — рече тихо тя, ала в погледа й имаше някаква топлинка, която той не можеше да не забележи.
— Аз — също.
Не я заблуждаваше. В нейната компания човек се чувстваше отлично, а и изглеждаше страхотно в сребристата рокля, която снаха й й бе донесла от Париж.
— Какво ще правиш следващия уикенд?
— Имам изпити — засмя се тя. — Тъпо, нали? Направо съсипват изявите ми в обществото.
Двамата се засмяха и той й предложи следващия уикенд да се върне в Ню Йорк.
Тя го направи и те отново излязоха, този път целувките бяха доста по-пламенни. Брат й и снаха й отсъстваха този уикенд, бяха на лов в Ню Джърси и тя покани Спенсър да пийнат в края на вечерта. Седяха дълго на дивана, целуваха се и разговаряха. Сетне той започна да изпитва угризения.
Беше прекалено млада да си играе с нея, не можеше дори да си представи, че тази връзка би могла да стигне донякъде. Нейният свят бе доста по-различен от неговия. Не бе влюбен в нея, но тя го привличаше физически, бе сигурен, че я харесваше. Харесваше й чувството за власт, което витаеше така свободно в нейния свят, но в същото време си даваше сметка за известния недостиг на топлота. Всичко бе точно пресметнато и хладно. Ала трябваше да признае, че ролята на турист в този свят му бе забавна.
Елизабът му бе казала, че ще си ходи у дома, да прекара с родителите си Деня на благодарността в Сан Франциско. Той й обеща да й се обади, когато се върне. А като й позвъни, тя го покани за Коледа в Палм Бийч.
— Няма ли да бъде малко неудобно, с родителите ти? — бе изненадан, но тя само се засмя.
— Не ставай глупав, Спенсър! Те те харесват.
— Аз наистина трябва да си остана тук. Тази Коледа ще е малко тежичка за моите родители.
Барбара им се бе обадила, че няма да доведе децата от Бостън. Имаше сериозен роман и искаше те да са при нея. Той знаеше, че родителите му щяха да са много самотни, Коледата винаги им напомняше повече за сина, когото бяха изгубили, отколкото за другия, който бе още жив. Всичките тези мисли галопираха в съзнанието му, докато обмисляше неочакваното предложение.
— Защо не дойдеш след това тогава? Аз ще съм там до след Нова година. Можеш да отседнеш у дома, имаме дузина стаи за гости.
Сигурен бе, че не преувеличаваше.
— Ще видя дали ще мога да си взема отпуск и ще ти се обадя.
Обади й се преди тя да замине за Флорида и за своя изненада прие предложението й. Още не знаеше какви бяха намеренията му спрямо нея, но каквито и да бяха, нямаше да са неприятни.
Коледата мина скучно за него, а два дни по-късно той излезе в едноседмичен отпуск и отлетя да го прекара със семейство Баркли в Палм Бийч. Бяха мили и любезни, къщата изглежда бе пълна с гости като него, тук бе и по-големият брат на Елизабът — Грегъри.
Той работеше за Министерството на финансите, бе типичен консервативен банкер. Женен бе, но жена му не бе там, никой не обсъждаше това, а и Спенсър не пожела да си пъха носа, където не му бе работа.
Бе прекалено зает да ухажва Елизабът. Посещаваха всяко празненство, което се организираше в града, и той реши, че никога през живота си не бе виждал толкова много диаманти на едно място. Самата Елизабът всяка вечер обличаше различен официален тоалет, слагаше и красивата, малка тиара[2], която родителите й й бяха подарили преди година.
— Е — попита го тя, докато лежаха един ден на плажа, — забавляваш ли се?
Той се засмя на въпроса й. Винаги бе пряма с него, но бе сметнал, че това му допада. Нямаше будалкане, заобикалки, нямаше нужда да я пита какво точно бе имала предвид, тя винаги му го казваше направо.
— Разбира се. Ти как мислиш? Тук е рай. Може никога да не се върна на работа или в Ню Йорк.
— Добре, тогава аз ще напусна колежа и можем да избягаме в Куба.
Една вечер отлетяха до острова да потанцуват и да поиграят хазарт в казиното. Бе невероятна седмица и Спенсър трябваше да си признае, че му бе харесало. Животът бе лек, изпълнен с възпитани хора, с които бе интересно да разговаряш, и с красиви жени, отрупани с диаманти. Можеше лесно да се свикне с него, но в името на какво! Това бе нейният живот, а не неговият. Но поне за малко и той се бе позабавлявал.
— Училището взе ли да ти харесва повече? — той се обърна на хълбок да я погледне. Изглеждаше великолепно в червения си бански костюм, с тъмния си тен, който подчертаваше кестенявата й коса и кафявите й очи. Беше хубаво момиче; харесваше му.
— Не много. Все още се чувствам така, сякаш си губя времето там.
— Разбирам откъде произлиза то — той видя лакея, който приближаваше към тях с чаши лимонада и пунш с ром на сребърния поднос и отново се обърна към нея. — Ужасно трудно е човек да се върне на училище след нещо подобно, но все пак първо си спомни защо бе искала да постъпиш в колежа.
— Да ти кажа истината — ухили се щастливо тя, — не съм искала.
— Е, да, но не можеш да станеш юристка, без да си завършила колеж — усмихна се той и си взе лимонада, докато тя сръбна от ромовия пунш и му се усмихна изпод периферията на сламената си шапка.
— Тогава няма да ставам юристка — тонът й бе закачлив и той се засмя.
— Е, и с какво ще се заемете, мис Баркли? Може би ще се кандидатирате за президент?
— Може просто да се омъжа за някой президент. Той я погледна полусериозен.
— Това ще ти прилича.
— Искате ли някой ден да се кандидатирате за президент, мистър Хил?
Той се почувства малко неудобно при този обрат в разговора, но само се усмихна и поклати глава. Беше силно момиче, а семейството й бе много влиятелно. Човек не можеше да си играе дълго с тях. А и Спенсър почти се страхуваше да го направи. Вътре в себе си, под хладната мантия, която намяташе специално заради нея, той бе нежна душа и обичаше по-различни неща. Неща, за които семейство Баркли дори и не бяха си мечтали.
— Никога не съм имал амбицията да ставам президент.
— Сенатор тогава. Ще служиш чудесно на обществото.
— Защо смяташ така?
— Обичаш хората, работиш упорито, честен и прям си, а си и умен — тя отново се усмихна. — Освен това имаш подходящи връзки.
Не бе много сигурен какво имаше предвид, затова замълча и се загледа към океана. Почуди се дали не бе отишъл твърде далеч с нея. Може би идването му в Палм Бийч бе грешка, но бе вече твърде късно да промени нещата. Връщаше се в Ню Йорк след два дни и може би след това нямаше да се среща с нея известно време. Тя го гледа достатъчно дълго, за да смели казаното, и се засмя:
— Не нервничи чак толкова, Спенсър. Няма да те нападам. Просто казах онова, което мислех.
— Понякога го правиш по доста обезпокоителен начин, Елизабът. От време на време имам усещането, че винаги постигаш онова, което си си наумила. Именно винаги.
Не искаше той самият да бъде нейната цел. Поне за момента. Не и преди да започне да изпитва към нея по-различни чувства. А и не бе сигурен, че това щеше да стане. Бяха добри приятели. Но в същото време бяха и много различни.
— Какво лошо има в това да постигнеш онова, което искаш?
— Нищо, стига всички да са съгласни, че и те го искат — рече го тихо, а тя го погледна с изпитателен поглед.
— И всички това ли искат? — тя изрече думите нарочно и тъй целенасочено, че той потрепери.
— Защо не отидем да поплуваме?
Не искаше да й отговаря. Не бе готов да изрече онова, което тя искаше да чуе, не знаеше дали някога щеше да е в състояние да го изрече. Той все още съхраняваше мечтите си за някоя жена, която да има нужда от него, да бъде нежна, мила и обичлива. Елизабът бе донякъде такава, но само донякъде. В същото време тя бе и друга. Толкова различна, че той още не се бе примирил с тези различия.
— Не отговори на въпроса ми — тя го погледна и той разбра, че нямаше как да й избяга. Не можеше да направи нищо друго, освен да й каже истината. Тя винаги изискваше това от всички, особено пък от Спенсър.
— Още не знам.
Тя кимна, сякаш обмисляше нещата, а сетне отново го погледна в очите.
— Смятам, че ще бъдем добър екип, аз и ти. Имаме силата и ума да постигнем някои интересни неща, ако сме заедно.
Думите й прозвучаха като че сключваше търговска сделка и това го потисна.
— Като какви например? Да ръководим някоя корпорация?
— Може би. Или в политиката. Или да бъдем просто като Йън и Сейра.
— С техните коне и приятели, с лова и клубовете им, със замъка на баща й? Елизабът — той се изправи и я погледна, — аз не съм като тях. Аз съм по-различен. Желая други неща.
— Какви например? — бе озадачена.
— Ами деца например. Ти изобщо не си и помисляла за това, нали?
Тя бе изумена, когато чу думите му. Децата никога не бяха били важни за нея.
— Можем да имаме и деца.
Досущ като диаманти, състезателни коне или акции. Думата деца прозвуча като някаква вещ, която човек би могъл да бутне в дъното на килера.
— Но в живота има и по-важни неща.
— Какви например? — попита отново той, изумен от възгледите й. — Какво би могло да е по-важно от това?
— Не бъди смешен, Спенсър! Цели, постижения, човек да намери мястото си.
— Като баща ти ли? — това бе завоалирана критика, но тя не я усети.
— Точно така. Някой ден, ако поискаш, би могъл да си на неговото място.
— Бедата е там — погледна я печално той, — че не съм сигурен дали го искам. Разбираш ли?
— Да — кимна бавно тя. — Мисля, че се страхуваш. Мисля, че се боиш да не те объркат отново с брат ти. Но ти не си той, Спенсър, ти си си ти. И би могъл да постигнеш сам много неща, ако просто пожелаеш това.
Ала той все още не бе сигурен, че си струваше усилията дори да опита. От друга страна, не можеше да си представи цял живот да работи по данъчните дела за Андерсън, Винсънт и Собрук. Какво щеше да стане, след като станеше малко по-възрастен? Още не бе решил нищо за бъдещето.
— Бих искал да взема най-вярното решение.
— Аз — също. Но мисля, че разсъждавам по-правилно от теб.
— Защо си толкова сигурна, че е така? Та ти си само на двайсет години! Още не знаеш нищичко за живота.
Най-неочаквано той се ядоса. По заобиколен път тя му предлагаше брак, но му прозвуча така, сякаш го убеждаваше да купи някаква собственост — като, да речем, къща или кола, или някакъв предмет. А на него му се искаше той да й предложи, ако бе взел подобно решение. Но такова решение не бе взимал и се съмняваше, че някога щеше да го вземе. Не я обичаше.
— Познавам живота много по-добре, отколкото си мислиш. Поне знам къде ми е мястото, което е повече, отколкото знаеш ти.
— Може би си права — той се изправи отново и се взря в океана. — Отивам да поплувам.
Влезе във водата и стоя там половин час. След това тя не го притиска повече, но онова, което му бе казала, го бе разтърсило. След тази случка той внимаваше да не каже нещо, което би могло да бъде изтълкувано погрешно. Преди да си замине, тя дойде в стаята му и отново се изправи пред него. И този път нямаше как да избяга от погледа й. Спенсър я гледаше и си мислеше, че е в ролята на жертвата при лова.
— Исках само да ти кажа, че те обичам.
— Елизабът, недей… моля те… — беше му болно, че не можеше да й отвърне със същото. — Не прави това.
— Защо не? И държа на думите си, които ти казах онзи ден на плажа. Мисля, че заедно можем да постигнем велики неща.
Той се засмя и прекара пръсти през косата си.
— Аз съм човекът, който трябва да направи предложението, детенце, и когато го направя, ти ще разбереш това.
— Ще разбера ли? — подигра го тя, докато той се приближаваше към нея.
— Можеш да разчиташ на това.
Той я притисна до себе си и я целуна. Беше тъй дяволски властна, че му се прииска да я прелъсти, само да й покаже кой бе господарят, кой командва и, ако това зависеше от него, Елизабът Баркли нямаше да бъде този човек. Ала плановете му отново пропаднаха. Да бъдеш с нея бе все едно да си играеш с огъня. А сетне той вече не бе напълно сигурен кой кого бе прелъстил.
Всичко, което знаеше, бе, че се бяха любили и му бе харесало. Тялото й го изпълваше със силно желание, със страст, изпитваше непреодолимото желание да властва над нея, поне в леглото, ако не другаде. Тя бе интересна любовница, а и той знаеше, без да става нужда да го дискутира с нея, че не бе девствена.
Тя го откара до летището, когато си заминаваше, и той и хвърли един дълъг поглед, без да знае какво да стори. Трябваше му време да помисли, вече гореше от нетърпение да се върне в Ню Йорк.
— Ще се върна в колежа следващата седмица.
Той я целуна нежно, искаше му се пак да я люби, раздразнен същевременно от себе си, че дори и за миг пак бе попаднал под нейно владичество. Тя бе по-силна от него в много отношения.
— Ще ти се обадя.
Помаха й, докато се качваше в самолета, видя я да стои там, докато машината рулираше по пистата — облечена в лятната си рокля, с голямата си шапка, очите й го търсеха, дори когато самолетът излиташе. Усещаше, че вече не можеше да избяга от нея.
А и не бе сигурен дали го искаше. Може би тя бе права. Може би щеше да му помогне да открие онова, към което се стремеше. Не бе сигурен вече в нищо, а най-лошото от всичко, когато се приземиха в заснежения Ню Йорк, бе в това, че му липсваше.