Даниел Стийл
Звезда (13)

Тринадесета глава

Шерифът дойде след половин час. Джарид още лежеше на полето в ръцете на Кристъл. Отведоха я настрани. Смътно си спомняше въпросите им след това. Помнеше, че дойде линейка за Джарид, майка й истерично пищеше, а Беки я бе прегърнала и ридаеше. Помнеше как втренчено я гледаха децата, как шерифът й каза, че е извършила нещо ужасно и как тя се опитваше да му обясни, че не тя бе застреляла Джарид.

Те знаеха това. И всичко се изясни около стореното от Том. Отидоха до хамбара на оглед, кръвта й още си стоеше по пода. Тогава я отведоха в болницата, а Бойд й Хироко отидоха с нея. Подписаха показанията си за това в какво състояние я бяха намерили предишната вечер, фотографираха всичките й наранявания.

Вместо да я прибере в ареста, шерифът й позволи да остане у Уебстърови, те я придружаваха и на следствието. Обвиниха я в опит за убийство, но Том пожела да снемат обвиненията от нея, защото те означаваха самият той да бъде обвинен в изнасилване и преднамерено убийство. Съдията тогава го обяви за нещастен случай, а Том бе обвинен в изнасилване. В крайна сметка обаче всички обвинения бяха снети, а смъртта на Джарид бе обявена за нещастен случай.

Напуснаха залата на съда заедно, но Кристъл не видя Том и майка си до деня на погребението на Джарид.

Седеше на задните пейки в църквата, заедно с Бойд и Хироко. По същото време случаят нашумя из местната преса.

Присъстваха всичките приятели на Джарид, както и приятелката му от Калистога. Всички плакаха, включително и Том, който на излизане от църквата погледна осъдително Кристъл. Беше един от мъжете, които носеха ковчега, и стомахът на Кристъл се сви от ярост. Оливия обаче бе пожелала да бъде така. Според нея за смъртта му бе виновен не Том, а Кристъл. Погребаха го в най-обикновен гроб близо до баща му.

Беше ден, който Кристъл никога нямаше да забрави. Стоеше права и се взираше с невиждащи очи в небето, мислеше си за тях двамата, за това колко по-различен бе някога животът им. Всичко вече бе свършило. И за всички. Не й бе останало нищо друго, освен ярост, вина и лъжи, както и мъката по изгубените й баща и брат.

Когато Бойд я отвеждаше, тя се спря за миг да погледне майка си.

— Не се връщай повече в ранчото, Кристъл. Баща ти вече го няма да те закриля и аз знам що за птица си. Всички знаем. Ти си убийца и скитница и нямаш място тук, независимо от това в какво си убедила баща си, преди да почине.

Жлъчта й към по-малката й дъщеря бе безгранична, но Кристъл само поклати глава, яростта й се бе изчерпила. Цял живот щеше да живее с мисълта, че ядът й бе коствал живота на брат й. Бе готова да направи всичко сега, за да промени нещата, дори това да означаваше да остави Том ненаказан. Онова, което той бе направил, не можеше да се поправи, нито пък тя можеше да бъде отново същата, както не можеше да се съживи и Джарид. Животът му бе секнал, а нейният бе съсипан завинаги.

— Няма нужда да ми навикваш, мамо — отвърна й тихо тя. — Няма да се върна. Не искам никога повече да видя това място. Цялото е твое. Аз заминавам.

— Какво ще кажеш да го прехвърлиш в писмена форма на мен и на майка си? — обади се Том зад гърба й. От миризмата му едва не повърна, но се опита да не му обръща внимание.

— Няма нужда да ви пиша нищо. Заминавам утре.

Нямаше какво да изоставя, освен едно парче земя, което бе обичала. Хората, които обичаше, бяха мъртви, останалите можеха да й бъдат просто непознати.

— Гледай да не се върнеш — избоботи Том, а Бойд пристъпи напред и я хвана за ръката.

— Хайде, Кристъл. Да си вървим.

Той държеше здраво ръката й и я отведе. Докато пътуваха с пикапа му, сълзите безшумно потекоха по бузите й, а Хироко нежно я потупа по ръката. Нямаше какво повече да се говори. Курсът на живота се бе променил безвъзвратно, а за Джарид той бе свършил. Още не бе станал истински мъж, а вече го нямаше.

По целия път до дома на Уебстърови Кристъл не продума, а когато пристигнаха, излезе и дълго се разхожда.

Пресече избуялия храсталак зад дома им и вървя с километри, следвайки потока. Пееше си тихо, на себе си… песните, които баща й и брат й някога бяха обичали, изпя и Чудотворно благоговение, потънала в спомените си. Сега вече нямаше кой да я чуе, нямаше кой да се грижи за нея и по-лошото — нямаше кой да я обича.

Когато се върна в дома на Бойд и Хироко, изпита такава самота, каквато никога досега не бе изпитвала, толкова всепоглъщаща, че в един миг се запита дали щеше да успее да я преживее.

Знаеше обаче, че трябваше да продължи пътя си. Трябваше да направи онова, което бе обещала на баща си и на себе си преди години. Трябваше да продължи, да отиде в други светове, в други градове. Сама. Но винаги със спомените за тях.

Знаеше, че споменът за Джар бе спомен и за вината, която цял живот щеше да носи в себе си. Ако не бе подгонила Том с бащината си пушка, той нямаше да умре.

Донякъде бе станало така, че тя го бе убила, и тя знаеше, че щеше завинаги да носи този белег в душата си.

Нищо не можеше да промени нещата, нито да поуспокои болката й. Нищо не можеше да я накара да се чувства по-малко виновна, каквото и да се случеше в живота й; в съзнанието си тя бе убийцата на брат си, все едно, че сама бе натиснала спусъка.

Тръгна бавно обратно през високата трева, пееше песните, които бяха пели заедно като деца, а сълзите браздяха бузите й и тя погледна към небето в самотна скръб.

— Довиждане, Джар… — прошепна тя думите, които не бе изричала толкова отдавна. — … Обичам те.