Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Star, 1989 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Тинко Трифонов, 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 46 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Даниел Стийл. Звезда
ИК „Компас“, Варна, 1994
Художник: Атанас Серафимов
ISBN 954-8181-38
История
- — Добавяне
- — Излишна звезда
Тридесет и втора глава
Към Деня на благодарността Спенсър вече бе приел службата, предложена от приятелите на съдията Баркли. Чувстваше се като продажник, но знаеше, че трябва да се заеме с нещо, за да държи ума си зает. Не можеше да продължава да си седи у дома и да очаква нещо да се промени. Нищо нямаше да се промени. Елизабът нямаше да го пусне да си върви, Кристъл му каза, че не иска той да се върне при нея в Калифорния.
За негова изненада поне работата му хареса и към Коледа нещата взеха да улягат. Освен гдето се чувстваше така, сякаш част от него бе умряла със загубата на Кристъл. Това го накара да се впусне през глава в работата си, работеше ден и нощ и откри, че всъщност политиката му харесваше повече, отколкото бе очаквал. Вашингтон бе интересен и вълнуващ град и той вероятно щеше да е щастлив, ако не бяха опустошените му взаимоотношения с Елизабът. Всичките опити за близост с нея бяха разрушени, когато й поиска развод. В последвалата бъркотия стана очевидно, че той не я харесваше, а тя му нямаше доверие. И сега се чувстваше свързан с нея по съвсем тъпи причини.
Когато пожелаеше, тя бе жива компаньонка, бе интелигентна, остроумна и забавна. Но след като й каза, че не я обича, животът им се промени неизмеримо. Бе глупава постъпка от негова страна, но го ръководеше отчаянието и силната надежда да се ожени за Кристъл. Елизабът никога не го спомена, но той знаеше, че тя винаги щеше да го държи като коз срещу него.
Първоначалната им страст отдавна бе минало и, макар че отново бяха започнали да се любят, то беше сдържано и от немай-къде, а и двамата изпитваха известна горчивина. Ала на познатите си те изглеждаха като щастлива, задоволена и добре поставена в обществото двойка. Играеха добре играта. Пазеха за себе си разочарованията си един от друг. Тя бе доволна от службата му, за нея това бе най-важно.
Сега единственият му контакт с Кристъл бе само в тъмните киносалони. Бе гледал първия филм на Кристъл една вечер, когато Елизабът работи до късно, а след като се върнаха от Палм Бийч, той прочете в пресата, че щяла да бъде звездата на нов голям филм.
Още не бе истинска голяма звезда, но я търсеха отвсякъде и той знаеше, че всички студиа, които желаеха да я наемат, трябваше да се споразумеят с Ърни. Тя носеше цели състояния на Ърни и на хората, на които той бе параван; ето защо я бе заплашил, че ще я убие, ако го остави. Той защищаваше инвестициите си. Вестниците съобщаваха, че трябвало да започне новия си филм през юни, а междувременно тя се появяваше по страниците им под ръка с Ърни или с известни кинозвезди, с които той я караше да излиза, за да се увеличава популярността й. Редовно се появяваше в светските хроники, а лицето й бе познато на все повече хора.
Началото на кариерата й бе наистина добро, но Спенсър потреперваше само при мисълта какъв бе животът й с Ърни. Призляваше му само като си помислеше и затова все по-често се опитваше да не мисли за това.
Когато през юни тя започна снимките на новия си филм от натура в Палм Спрингс, Спенсър бе в Бостън заедно с новия си шеф, където заздравяваха политическите си връзки. Трябваше да разговарят с един млад сенатор, а преди да се върнат във Вашингтон, имаха и още редица срещи.
Елизабът напусна работа през есента. Бе решила да запише право. Доволна бе от Спенсър. Той се справяше добре, баща й също го одобряваше. Спенсър вършеше тъкмо онова, което тя бе пожелала. И поради тази причина се държеше малко по-дружелюбно с него. Той не спомена повече за развод, а тя реши, че най-сетне му бе дошъл умът в главата.
Когато един студен ноемврийски следобед телефонът иззвъня, Елизабът още бе на лекции, а Спенсър току-що се бе върнал от службата. Още не бе чел следобедния вестник и не знаеше новината. Сърцето му се сви, когато чу в слушалката накъсаните й ридания. Телефонистката го бе свързала и единственото, което разбра от това, бе, че разговорът бе междуградски. Минаха няколко минути преди да чуе гласа й и сърцето му едва не спря, когато разбра, че бе Кристъл. Бе минала повече от година, откакто я бе видял за последен път.
— Кристъл… ти ли си?
В слушалката не се чуваше нищо друго, освен пукането на статичното електричество. В един момент той реши, че връзката бе прекъснала, но сетне я чу отново, плачеше истерично и казваше нещо, което той не можеше да схване. Запита се дали не бе наранена, страшно му се искаше да разбере къде се намира.
— Къде си? Откъде се обаждаш? — викаше той, но без всякаква полза. Сетне я чу отново да плаче. Единствената й дума, която успя да разбере, бе собственото му име. Невъзможно бе да разгадае останалото. Погледна часовника си и осъзна, че в Калифорния бе три часа следобед.
— Кристъл… чуй ме… опитай се да се вземеш в ръце… говори ми. Какво се е случило? — Очевидно нещо много лошо. И, изпаднал в отчаяние, той също бе готов да заплаче. — Кристъл! Чуваш ли ме?
— Да — изстена тихо тя и отново се разхлипа.
— Какво има, скъпа? Къде си?
Той самият бе забравил къде се намира. Можеше да мисли единствено за момичето на другия край на телефонния кабел. Искаше му се да е при нея, за да й помогне, слава Богу, че му бе позвънила. И ако онзи кучи син само я бе докоснал, той бе готов да го убие.
Плачът й малко постихна и той чу как тя си пое дъх.
— Спенсър… имам нужда от теб… — той притвори очи, докато слушаше, очаквайки продължението. — Намирам се в затвора.
Той веднага ококори очи, цялото му тяло се напрегна.
— За какво?
Последва дълга пауза, сетне — мъчително ридание, което едва не я задави и после — отново пауза.
— За убийство.
Той усети как стаята се завъртя пред очите му.
— Сериозно ли говориш?
Знаеше, че бе сериозно, но по гърба му пробягна студена тръпка.
— Не съм го направила… Кълна се… някой е убил снощи Ърни… в Малибу…
Опита се да му обясни останалото, но бе толкова разстроена, че той не можа да я разбере. Инстинктивно грабна молив и се опита да запише малкото, което схвана. Намираше се в Л.А., трупът бил открит тази сутрин в къщата му в Малибу. Бяха дошли в Бевърли Хилс и я бяха арестували по обвинение в убийство.
— Имат ли причина да смятат, че си ти?
— Не знам… не знам… вчера се скарахме на плажа… някой ни е видял. Той ме удари — Спенсър залитна, сякаш сам усети удара, — аз замахнах срещу него, но това бе всичко… и снощи аз го оставих там. Каза, че чакал приятели, някакви колеги в бизнеса, с които да обсъжда някаква сделка. Не знам кои са били.
Той продължи да си води бележки, докато тя говореше.
— Някой друг не знае ли?
— Не знам.
— За какво се скарахте? — бе навлязъл изцяло в ролята си на юрист.
— Пак за договора. Исках да го развалим. Той ме дава под наем на студиата като лека кола. Взема всичките пари, а на мен това ми омръзна. Дори не ме оставя да реша в кой филм да се снимам. Той просто ме използваше…
Тя отново се разрида, най-сетне бе разбрала що за човек бе, но късно, твърде късно. Не можа да се измъкне от него, а вече бе изгубила Спенсър.
— Мразех го… но не бих го убила, Спенсър. Кълна се.
— Можеш ли да го докажеш? Видя ли те някой в Бевърли Хилс? Ходи ли някъде? Обажда ли се на приятели?
— Не. На никого. Нищо. След като ме удари на плажа получих адско главоболие и си легнах. Камериерката имаше свободен ден, а шофьора изобщо не го видях.
Сега той разбра защо я бяха арестували. Тя имаше мотив, нямаше алиби, както и някой свидетел, който да подкрепи твърденията й.
— Спенсър — гласът й отново му се стори детски, — знам, че не бих могла да поискам това от теб… навярно ще ме пратиш по дяволите… но нямам към кого другиго да се обърна… Ще ми помогнеш ли?
Последва тишина и той чу как тя отново издухва носа си. Знаеше какво трябваше да направи. Знаеше го от мига, в който тя му се обади. Нямаше никакъв избор, заминаваше за Калифорния.
— Пристигам утре. Ще трябва да ти намеря адвокат, който да те защищава.
— Не можеш ли да го направиш ти? О, Господи, Спенсър… страх ме е. Ами ако не мога да докажа, че не съм била там?
Гласът й бе като на момиченце и сърцето го заболя за нея. Бе толкова погълнат от разговора, че не забеляза пристигането на жена си. Тя се бе спряла във вестибюла и слушаше онова, което той казваше на Кристъл.
— Не се тревожи. Ще го докажем. Но слушай. Аз не съм адвокат по криминални случаи. Трябва да наемем най-добрия. Да не оплетеш нещо по този въпрос, Кристъл… моля те…
Много се страхуваше да не изгуби делото, залогът бе прекалено висок. Животът й. И индиректно — неговият собствен живот.
— Искам само теб за адвокат… ако имаш време… Тя не бе мислила за това преди, но като го слушаше, се поуспокои малко и сега вече се замисли дали той разполага с времето да я защити. Предположи, че си има работа и може би няма да има възможност да отсъства. Но не това го тревожеше него. Никога не бе бил адвокат по криминални дела, макар и те да го привличаха много, нито пък имаше значение колко я обичаше.
— Ще говорим за това като пристигна. Междувременно, нуждаеш ли се от нещо? — отново викаше. Връзката бе лоша.
— Да — усмихна се през сълзи тя. — От ножовка. Тя тъжно се засмя, а той се усмихна.
— Добро момиче. Ще те измъкнем от това. Просто се дръж. Ще пристигна още преди да си се усетила. И, Кристъл… — той се усмихна при мисълта, че щеше да я види. Тогава забеляза Елизабът, която го гледаше и не можа да завърши изречението. — Радвам се, че ми се обади.
Тя — също, макар да се чувстваше гузна, че преди година му бе казала да я остави на мира. Нямаше обаче към кого другиго да се обърне. А и винаги го бе обичала.
— Казах им, че ти си моят адвокат. Добре ли постъпих?
— Добре. Кажи им, че го потвърждавам. И не им казвай нищо друго. Нищо! Чуваш ли ме?
— Да.
Но гласът й бе колеблив. Вече й бяха задали прекалено много въпроси. Разпитваха я цял ден, докато тя не изпадна в истерия и най-накрая й разрешиха да се обади на адвоката си.
— Абсолютно нищо! Не им казвай нищо. Първо трябва да обсъдим всичко заедно. Разбра ли?
— Да — сега гласът й бе по-уверен.
— Добре — сега бе доволен. — Ще те видя утре. Ще се измъкнеш от това, просто бъди сигурна.
Тя му благодари и отново заплака, а след малко и двамата затвориха телефоните. Той постоя малко, загледан в апарата, сетне се обърна към Елизабът, която го гледаше.
— Какво бе всичко това?
Мина сума време преди погледите им да се срещнат. Знаеше, че трябваше да й каже истината, или поне голяма част от нея. И без това щеше да разбере, когато историята се появеше по вестниците. Кристъл вече бе доста известна, достатъчно, за да се появи по първите страници.
— Една стара приятелка е загазила в Калифорния — той пое дълбоко дъх, а тя се намръщи. — Утре отлитам за там.
— Мога ли да попитам защо? — тя запали цигара, очите й бяха студени като го погледна.
— Искам да разбера с какво мога да й помогна.
— Мога ли да попитам коя е тази приятелка? Преди да й отговори той се поколеба за миг.
— Името й е Кристъл Уайът.
Името не й говореше нищо, но очите му — да.
— Не си спомням да си я споменавал.
Тя седна предпазливо на дивана, без да сваля поглед от него. Бе разбрала инстинктивно, че ставаше дума за жената, която бе застанала между тях.
— Що за приятелка е тя, Спенсър? Стара любов?
— Едно малко момиченце, която някога познавах. Но сега е вече пораснала и е попаднала в страшна беда.
Той не седна до нея, помежду им сякаш се бе издигнала ледена стена.
— О, така ли? И какво възнамеряваш да сториш, за да й помогнеш.
— Евентуално да я защищавам или да й намеря добър адвокат.
— И в какво точно е обвинена? Той погледна жена си право в очите.
— В убийство.
В стаята се възцари дълго мълчание, а сетне тя кимна.
— Разбирам. Доста е сериозно, нали? Но не ти ли е хрумвало, сър Галахад[1], че ти не си адвокат по криминални дела?
— Казах й го. Ще видя кого мога да намеря да я защищава.
— Можеш да го направиш и оттук — тонът й бе твърд; смачка фаса си в пепелника.
Но Спенсър само поклатя глава:
— Не, не мога.
Знаеше, че трябва да бъде там. Просто да я види. Беше му се обадила в отчаянието си и той нямаше да я изостави. Това бе единствената му възможност да й помогне. Животът й висеше на косъм и, без значение какво щеше да му струва, той бе готов да направи всичко за нея, дори и да поеме защитата й, ако се наложеше.
— Заминавам утре сутрин.
— Не бих го направила, ако бях на твое място.
В тона й се прокрадна едва прикрита заплаха. Но той бе непоколебим.
— Трябва да замина. Гласът й бе странно спокоен.
— Ако заминеш, ще се разведа с теб.
Тъкмо това бе искал той преди година, а сега тя го заплашваше именно с развод. Нямаше никакво значение какво каза или какво щеше да направи; Спенсър знаеше, че ще замине.
— Съжалявам, че чувам това.
— Така ли? — с всеки изминат момент тя ставаше все по-твърда. — В крайна сметка тъкмо това и искаше. А мис Уайът? — името й се бе врязало в паметта й завинаги. — Какво би казала тя по този въпрос?
— Единственото нещо, което тя изпитва в момента, Елизабът, е ужас.
Когато се обърна към жена си, дланите му бяха влажни. Най-сетне бяха стигнали до повратната точка. Доста време бе потрябвало за това.
— Не знам колко време ще отсъствам.
— Държа на онова, което казах. Не искам да бъда публично унизена от това, че ти ще се правиш на маймуна там.
Можем да поговорим за това като се върна.
Въпросът за развода вече не бе така решителен.
— Не смятам така, Спенсър. По-добре си помисли хубаво, преди да заминеш — тишината в стаята бе тъй гъста, с нож да я режеш. — Добих чувството, че имаш политически аспирации, а един развод никак няма да ти помогне в това отношение.
— Звучи ми като изнудване.
— Наречи го както щеш. Но е повод за размисъл, нали?
— Нямам друг избор.
Той прокара пръсти през косата си; на слепоочията му тя бе посребрена. Бе на трийсет и пет години, бе влюбен в Кристъл от осем години, а сега тя имаше нужда от него. Нямаше да я изостави, без значение какво щеше да му стори Елизабът, без значение от заплахите й.
— Елизабът… тя има нужда от мен.
— Влюбен ли си в нея? — по очите му разбра, че въпросът й бе глупав.
— Бях.
За пръв път бе откровен с нея. Бе твърде късно, за да не е откровен. Бракът им бе грешка още от самото начало. Той никога не спря да желае онова, което не можа да притежава. Онова, което бе преживял за съвсем кратко време с Кристъл.
— А сега?
— Не знам. Не съм я виждал отдавна. Но не за това отивам. Отивам, защото тя няма към кого другиго да се обърне.
— Колко трогателно! — Елизабът се изправи и тръгна към стълбите, които водеха към спалнята им. — Помисли за това, което ти казах. Преди да заминеш. Предлагам да се обадиш на друг адвокат.
Когато тя си замина обаче, той се обади в авиокомпанията и си направи резервация. Качи се бавно по стълбите, чудеше се какво щеше да стане с него и с Елизабът. Но сега това не бе важно. Всичко, което имаше значение, бе да спаси Кристъл. С това шега не биваше. Животът й бе под заплаха. Поне се бе отървала от Ернесто Салваторе. Но на каква цена! Знаеше, че можеше да получи смъртна присъда или най-малкото доживотен затвор.
Качи се горе и си приготви багажа, обади се на шефа си и му съобщи, че трябва да замине за Калифорния по личен въпрос. Той прояви разбиране и Спенсър му каза, че ще се обади веднага, щом разбере как стоят нещата. Сетне влезе в спалнята и видя, че Елизабът четеше вестник. Тя го погледна странно, а като погледна вестника, той разбра, че тя бе чела репортажа за убийството на Ърни. Точно над него имаше голяма снимка на Кристъл. Изглеждаше далеч по-малко красива, отколкото бе всъщност, но въпреки това изглеждаше удивително, с широкопола шапка и дълбоко деколте, русата й коса бе разпръсната по раменете й. Очите й гледаха право в читателя. Елизабът вдигна очи. Изражението на лицето й бе необичайно. Бе виждала тези очи, помнеше ги великолепно.
— Тя е момичето от нощния клуб, нали?
Това, че я бе запомнила, се дължеше на обаянието на Кристъл. Веднъж да я види, и човек не можеше повече да я забрави.
Той едва-едва кимна. Истината вече бе излязла наяве. Бе я излъгал за Кристъл още в началото, но тогава все още си казваше, че бе влюбен в Елизабът Баркли. Пак кимна и погледна Елизабът. Изпитваше тъга, съжаление и вина. Но бракът им бе сбъркан още в началото му и двамата го знаеха.
— Странно — промълви Елизабът сякаш на себе си, — винаги съм знаела, че е тя. Още помня лицето ти онази нощ. Изглеждаше като поразен от мълния.
Той се усмихна. Това бяха тъкмо думите, които бе използвал тогава, когато й говореше за онова, към което се стремеше. Дори и когато казваше на Елизабът в Палм Бийч, че искал гръм и мълнии, той пак си бе мислил за нея.
— Заминаваш ли? — погледна го отново тя.
— Да.
Тя кимна и угаси лампата. Легнал до нея, той можеше да мисли единствено за хвърлената в затвора Кристъл.