Джоана Лейн
Малката стопанка (7)

Глава шеста

„Жените са като трикове, направени

от изкусна ръка. За да им се възхищаваме,

не би трябвало да ги разбираме.“

Уилям Конгрийв

— Беси? Мога ли да поговоря с тебе?

Лорд Робърт чакаше снаха си в гостната, както му се струваше, от часове. Щом тя влезе, очевидно посветила по-голямата част от утрото на тоалета си, той се изправи нетърпеливо.

Беси изглеждаше както обикновено — красива, разглезена и безполезна. Изобщо не приличаше на Нора, която бе нетърпелива да му достави удоволствие, да му помогне да въведе в порядък „Грийн Касъл“.

— Да поговорим ли, Робърт? За какво? Да не би да искаш да ми разкажеш за милостинята, която отпускаш на Роджър и на мене? О, да, чух за разточителността ти през свити юмруци. Двеста лири ли бяха? Та дори най-долните просяци по улиците се нуждаят от двойно по-големи суми, за да преживяват!

— Едва ли, Беси — отговори Робърт, посочвайки й стол. После сам се настани, след като изчака тя божествено да разпростре розовите си тафтени поли и да седне с издадена напред долна устна, като намусено дете.

— А и баща ти не може да помогне абсолютно с нищо — продължи тя, като че ли той въобще не бе продумвал. — Никога не съм виждала този човек да изчезва толкова бързо, както сега, измъквайки се от това място за инквизиции. На него ще му е добре да живее от щедростта на богатите си приятели, както беше свикнал, но що се отнася до мене, аз просто не зная как ще я карам. Да беше жив скъпият ми татко! Той не би понесъл такова лошо отношение към единственото си дете…

— Можеш да се обърнеш за съдействие и към скъпата си майка — вмъкна лорд Робърт, знаейки добре, че преди две години майката на Беси се беше омъжила за много по-млад от нея мъж и изобщо не я бе грижа за красивата й дъщеря, в която навярно виждаше заплаха за женитбата си.

— О, дрън, дрън! — отегчено махна с ръка Беси. — Мама и аз никога не сме се разбирали добре. Няма да говорим за нея, нито за съпруга й, който все още се мъчи с всички сили да дърпа конците. Не си го представям, просто не мога да го проумея как ще оцелея до Сезона. Ще заминем за Лондон за откриването на Сезона, нали? Убедена съм, че би искал да покажеш скъпата си жена в обществото.

Лорд Робърт знаеше, че такова пътешествие бе невъзможно. Не беше склонен да харчи така необходимите му средства за Сезона по това време, защото присъствието му в „Грийн Касъл“ ще бъде нужно за пролетните посеви. Освен това ремонтите едва ще са започнали, а и много други неотложни работи, които щяха да се сторят на Беси непоносимо скучни, ако й ги изброеше.

— Ще видим — отвърна той уклончиво, като че ли разговаряше с капризно дете, поискало парче от луната. — Но не за това исках да говоря с теб, Беси.

— Наистина ли? — попита тя, повдигайки въпросително едната си вежда. — Тогава не мога да си представя защо съм тук. Ти никога не си искал да говориш с мене, освен за да ме нахокаш, че съм похарчила няколко пенита за най-неотложни нужди. Само преди месец, когато онзи звяр мадмоазел Стампър, беше дотам нетактична, та да ти изпрати сметките за няколкото рокли, които си купих това лято за празника на мира, ти ме скастри така жестоко, че едва не ме наби. Като че ли беше лорд и господар на всички ни, а не просто по-малък син, изчакващ бедния си сакат брат да умре. Разказах на скъпата Нора Джейн за злия ти нрав, Робърт, въпреки че сладкото дете не ми повярва. Само изчаквам да поиска да си подбере необходимите тоалети за пролетта! О, тя ще разбере истината тогава!

— Какво каза? Няколко рокли ли? Бих могъл да купя цяло малко село за парите, които ти…

Беси намери спасение зад бяла дантелена кърпичка, която притисна към очите си.

— Не, не, Робърт! Не крещи така! Нищо такова не исках да кажа, наистина, а и Нора Джейн те защитаваше много ожесточено. Моля те, плашиш ме. Ти знаеш как изтървавам по някоя глупост! Ти беше много мил и знам колко силна е обичта ти към Роджър. Просто така ми се иска да отида в Лондон за Сезона… А още повече, след като сега разбрах, че онази ужасна жена Елизабет Франклин се връща в селото. И то със сина си! О, тя е родила син, а аз не съм!

Тя захлипа в носната си кърпичка.

— Проклятие! — възкликна лорд Робърт, после пое дълбоко въздух, налагайки си да се успокои. Беше прав в преценката си за жената на своя брат: главата й бе пълна с перушина. Но това не значеше, че не можеше да навреди с острия си език и на Нора, и на Роджър. — Беси — започна той отново, като се мъчеше да говори тихо и спокойно, — съжалявам. Нямах намерение да избухвам. Всъщност исках да разговарям с тебе за съвсем други неща и по-точно — да ти благодаря за разговора ти с Нора за… за семейния живот.

— Да ми благодариш? Наистина ли? — Тя веднага засия, попивайки за последен път очите си, преди да пъхне кърпичката в джоба на роклята. — О, Робърт, не е необходимо. Само казах това, която всяка любеща сестра би казала.

— И какво точно би казала една любеща сестра? — окуражи я лорд Робърт.

— Наистина ли искаш да знаеш? Колко забавно!

Беси се наклони към него с леко приведени рамене, със здраво стиснати в скута ръце и с очи, които се въртяха наляво-надясно, сякаш се страхуваше някой да не я подслушва.

— Разказах й за красотата, за абсолютното чудо на любовта на женените — прошепна тя, после се изкиска. — О, не трябваше да бъда толкова пряма, Робърт, наистина не трябваше. Но като си спомних хармонията и абсолютния екстаз, които делях с моя Роджър, преди нещастния случай, разбира се, знаех, че просто съм длъжна да отстраня страховете на Нора Джейн.

— Разбирам — каза мрачно лорд Робърт. Роджър бе намеквал неведнъж за по-интимната страна от женитбата им с Беси, но Робърт не си спомняше да е произнасял думата „екстаз“. По-скоро бе чувал „отвращаващо“, дори „отегчително до смърт с нейните крясъци, с разрошената коса и други подобни“.

— О, да — продължи Беси, без да си поеме дъх. — Вчера сутринта намерих Нора Джейн бледа като призрак и уплашена. Веднага разбрах, че не е прекарала добре брачната си нощ. Вие, мъжете сте такива нетърпеливи зверове! Аз естествено побързах да я уверя, че всичко ще бъде чудесно сега, след като бракът е консумиран. Знаех, че трябва да бъда лоялна спрямо тебе, въпреки че жени като бедната Нора Джейн… Робърт, не би искал да ме караш да се червя, нали?

— Да, Беси, ще го направя. Моля те, продължавай. Какво щеше да кажеш за Нора?

Беси наклони глава настрани, така че идващата от прозорците слънчева светлина запали малки златни пламъчета в косата й. „Приличат на ореол“, помисли си лорд Робърт, после прогони това сравнение, намирайки го за абсурдно. Графинята на Ийстърли не беше ангел, тя бе безмозъчна лъжкиня, чието безсмислено дърдорене и крещящо невежество можеше да се окаже дори опасно.

— О, скъпи! Как да започна? Вие, мъжете, изключително си приличате, Робърт. Обичате лудориите в леглото с всички — от съпругите до най-долните проститутки. Не съм ли права?

— Предполагам — отвърна Робърт, чудейки се не е ли той този, който би трябвало да се черви.

Тя пак се наведе напред.

— Жените обаче не са като мъжете, Робърт — прошепна важно тя. — Някои от нас, за съжаление, не са създадени за… О, Робърт, как мога да произнеса това? Не могат да се наслаждават на този вид удоволствие. След това, което Нора Джейн сподели вчера и от собственото ми досещане, боя се, че тя е точно от тези жени.

Беси въздъхна дълбоко и съчувствено хвана ръката му, като че ли го утешаваше за нечия смърт.

— Бедничкият ми! Милото, нещастно момче!

Лорд Робърт избута ръцете й, изправи се и гневно закрачи.

— Това са пълни глупости, Беси! — заяви той, като му се искаше да повярва в собствените си думи. Но той беше мъж, а Беси — жена. Сигурно имаше неща, които той не знаеше.

Спря да крачи наоколо и се завъртя към нея, след като му хрумна друга мисъл.

— Мили боже, не си казала нищо на Нора, нали?

Бялата дантелена кърпичка се появи отново.

— Да съм й казала нещо ли? Как ме нарани, Робърт! Разбира се, че нищо не съм й казала. Но това е известен факт, макар и само на жените, а не на вас мъжете, които се смятате достатъчно силни да разтопите с докосването си всяка жена. Нора Джейн е толкова мъничка, Робърт, с такова деликатно телосложение, че правенето на любов за нея е невъзможно да мине без болка. Предполагам, че по този начин природата предпазва такива жени от смърт при раждане. Ти много приличаш на Роджър, нали, въпреки че бих искала да греша. Но без значение каква е причината, Нора Джейн се ужасява от докосването ти, почти толкова, колкото я е страх да не те разочарова, понеже скъпото дете вярва, че те обича. Тя по-скоро би умряла, отколкото да признае каква болка й причиняват твоите полови изстъпления. В това съм напълно убедена!

Лорд Робърт не каза нищо, тъй като нямаше какво да каже. Нищо не би могъл да каже.

— Ти си бил при нея снощи, нали, Робърт? И отново си се нахвърлил върху нея. Вярно е, разбирам го по лицето ти. И пак си й причинил болка. О, вие мъжете сте зверове! Момче, мога само да се моля да си й направил дете, за да не се налага отново да ходиш при нея. Но тогава пък всички ще заживеем със страха да я видим в родилното легло.

Беси заподсмърча, после избърса сълзите си.

— И въпреки болката, въпреки страха Нора Джейн винаги ще си въобразява, че е влюбена в тебе. Такова сладко, любещо дете, така патетично изгарящо от желание да доставя удоволствие… Робърт, не е нейна вината, че никога не ще може да се наслади на брачното легло. Ти ще се опиташ да не я нараняваш пак, нали?

„Така изгаряща от желание да доставя удоволствие“. Точно както лорд Робърт бе описал пред самия себе си Нора Джейн. Той дълго гледа Беси. Пред очите му бяха фактите от брачната нощ и от предишната нощ, които за проклетия потвърждаваха думите на снаха му.

А Нора беше толкова мъничка, толкова стегната. Защо не бе помислил за опасността, на която щеше да бъде изложена при раждане?

— Не, Беси — каза тихо той, преди да излезе от стаята. — Няма да й причиня болка отново.

 

 

Веднага, след като обядва, Нора Джейн метна пелерина върху раменете си и изчезна в градините, където можеше да мисли, без Беси да й дърдори постоянно в ушите за панделки, платове и дантели.

Слава богу, нито един от тримата останали джентълмени от семейство Гиър не се присъедини към тях на масата, тъй като Нора Джейн не искаше да види отново лорд Робърт, преди да възвърне самоконтрола си.

Тя наистина не се владееше. Защо не бе разбрала, че превръщането от плаха мишка в храбра лъвица беше доста значителна промяна, за да се извърши само за няколко дни?

Тя откри малка каменна пейка и седна, сигурна, че високият жив плет щеше да я скрие от любопитни погледи. После затвори очи и си спомни пълното поражение, което представляваше втората й нощ в леглото с лорд Робърт Гиър.

Как си бе позволила да се отдаде толкова безсрамно на мъж, когото едва познаваше? Но тази уста върху нейната бе толкова топла, толкова настоятелна… А ръцете му бяха накарали тялото й да оживее от удоволствие, с непознат копнеж за нещо, което не можеше да види, но бленуваше да докосне.

Дори сега, на студената дневна светлина, тя ясно си спомняше как кръвта се бе оттеглила от вените й, когато той нежно я освободи от халата и нощницата; как желаеше да притисне тъмната му глава до гърдите си, когато той пое с устни зърното й и го всмука нежно и настойчиво; как жадуваше да го обсипе с целувки, докато той галеше нежната кожа между краката й… Тя се държа като развратница!

Нора Джейн зарови глава в ръцете си, усетила топлината на зачервените си бузи дори и в този влажен, сив, ноемврийски следобед. Тя си спомни твърдо очертаните устни на съпруга си, когато напусна леглото им рано тази сутрин, след нощта, която и двамата прекараха лежейки, без да помръднат, преструвайки се, че спят.

Беси със сигурност грешеше. Всичко, което се случи, реши Нора Джейн, бе породено от най-съкровените й желания. Лорд Робърт обаче бе разочарован от факта, че тя не отговаря на ласките му изцяло. От своя страна тя бе убедена, че да страни от правенето на любов е неправилно, неприлично, дори неблагодарно от нейна страна.

Но отново най-накрая той й причини болка. Тя не очакваше това, въпреки че през целия ден не й беше много добре. Беси беше категорична, че няма да боли след първия път. Това отново доказваше, че етърва й греши.

Все пак Нора Джейн „предполагаше“, спомняйки си термина на Уилям, какво щеше да стане, ако не беше толкова скована, ако правеше всичко възможно да не се срамува.

Сигурно нямаше да я заболи толкова много, когато лорд Робърт беше разтворил схванатите й, разтреперани крака с коляно и се беше притиснал между бедрата й… намирайки я, влизайки в нея, изпълвайки я. После беше започнал да се движи, вмъквайки се навътре в нея отново и отново, преди да се отпусне, дишайки тежко, притискайки я до себе си, докато тя усещаше семето му горещо в утробата си.

— О, господи! О, господи! О, господи! — шепнеше ожесточено Нора Джейн, докато си спомняше усещането за лорд Робърт вътре в нея, усещането за странното стягане, за пулсирането и жегващата болка между бедрата, също както предишната нощ.

Той беше открил това нещо, което тя вече долавяше, но не можеше пълноценно да го усети. Той се беше насладил на момента. После, когато се повдигна на лакти и я погледна, видя сълзи в очите й. След което се прокле тихо и се изтърколи от нея, връщайки се в собствената си половина от леглото. Малко по-късно се бе направил на заспал. Беше предпочел да спи, оставяйки я там, изпълнена с напрежение и бленуваща за нещо, което никога не бе изживявала.

Какво търсеше в очите й и не го видя? Искаше ли той тя да го прегърне, да отвърне на целувките му, дори да се вкопчи в него безумно, докато той изживяваше удоволствието си?

Идеята отново й се стори разумна. Със сигурност бе за предпочитане, вместо да хапе бузата си до кръв, за да не покаже удоволствието, което започваше да изпитва, тъй като Беси й беше казала, че истинските дами просто „го изтърпяват“.

Нора Джейн се изправи и разтърси рамене, разбрала, че отговорите на всички въпроси щеше да намери единствено в себе си. Баба Темпъл беше далече. Беси беше глупава гъска, чиито съвети никога не трябваше да следва. А пък лейди Ема, която и да беше и каквито и чувства да бе имал към нея Робърт в миналото, беше далече и омъжена.

Всичко зависеше от нея самата.

Нора Джейн тръгна към къщата, изпитала внезапно нетърпение да се мръкне по-скоро. Времето беше настъпило. Времето за действие. Нейното време, в което тя щеше да има смелостта да приеме новите предизвикателства!

Тази нощ, когато съпругът й дойдеше при нея, тя щеше да се остави да я ръководят сърцето й и собственото й тяло. И по дяволите на истинските благородни дами, които понасят правенето на любов, но никога не изпитват удоволствие от „упражнението“!

Тя щеше да прави това, което трябваше да прави. В леглото щеше да си позволява някои неща, дори всичко, понеже сърцето й знаеше, че това беше единственият начин да намери някога някакво щастие, истински покой за душата и тялото си.

И лорд Робърт щеше просто да я приеме такава, каквато беше — месарската внучка, която вярваше, че правенето на любов за нея е най-красивото, най-чудното, най-вълнуващото преживяване на земята. Вече беше пренебрегнала едно от правилата на обществото чрез женитбата си с човек над нейното социално положение. Време беше да разчупи друго правило и да го прати по дяволите!

Толкова доволна беше Нора Джейн от това смело решение. На средата на пътеката, водеща към вътрешния двор пред гостната, забеляза друг път, отделящ се към кухните в семейното крило. Тя веднага го разпозна като възможност да стигне до друго едно място, където да прояви новите си чувства и спокойната си сила.

Спомняйки си мизерната обстановка в тези кухни, воднистата супа и жилавото овче месо, което бе сервирано за агнешко на обяд, Нора Джейн присви огромните си кафяви очи, стегна малката си, добре изваяна челюст, изправи елегантните си рамене, повдигна натруфените си с волани поли над глезените и се отправи на бой с персонала.

Тя беше лейди Робърт Гиър, за бога! Тя беше новата господарка на „Грийн Касъл“, за бога! И от тук нататък никой, най-малкото самата Нора Джейн, нямаше да забрави това!

А после, след като се оправеше със слугите, щеше да се качи горе и да си подстриже косата!

 

 

— Здрасти, Робърт. Да не е умрял някой? Защото над главата ти виси буреносен облак.

Робърт вдигна поглед от главната счетоводна книга, с която се занимаваше, опитвайки се да разбере нещо от сметките за домакинството, които не го интересуваха толкова, колкото тези за чифлика. Бавно изпъна свитите си вежди, докато гледаше брат си Уилям.

— Имаш ли някаква представа от колко време не са изплащани заплатите на слугите, Уилям? — попита той, като всъщност си мислеше, че трябва да бе много глупав да иска отговор от по-малкия си брат на въпрос, които никога не бе му хрумвал. Нито пък това имаше някакво значение за него, което бе още по-жалко.

Лорд Уилям отпусна високата си елегантна фигура в един стол и кръстоса крака, а лъснатите му с тъмен гланц хесенски ботуши^[1] проблясваха на слънчевата светлина, която проникваше в кабинета през френските прозорци.

— Неправилен въпрос, Робърт — каза той, отпивайки от чашата, която изглежда бе прикрепена завинаги към дясната му ръка. — Дали ме интересува откога не са изплащани заплатите? Ето, това е правилният въпрос. Отговорът, разбира се, е не, ни най-малко не ме интересува. Особено сега, когато нито един от тези нещастници не ще да ми пусне ключ за избите. Ако имах поне две пенита, които да подрънкват в джоба ми, досега да съм си стегнал багажа и да съм заминал, имайки за пример не много елегантното бягство на благородния ни баща. Вероятно бих могъл да си напрегна мозъка и да се сетя за някоя незалостена врата, където хората имат пълни с вино изби. Кого познаваме наоколо? Мислиш ли, че семейство Крифлинг могат да ме вземат? Пеги Крифлинг е от добър сой, ако добре си спомням. Твърде е височка и не е много красива. Малко е луда по конете, но не е такава, че да вади душата на някой мъж. Винаги души наоколо за комплименти, дори по едно време да си мислех, че си пада персонално по мене. Да, сър Хари Крифлинг би могъл да намери място до огнището си за мен и за кучето ми.

Робърт затвори с трясък счетоводната книга.

— Нима съм такъв стиснат людоед, Уилям? — попита той, спомняйки си за разговора с Беси отпреди няколко часа. Както я караше, скоро семейството му щеше да го обеси за назидание на най-високото дърво в имението и после сигурно щяха да изтанцуват импровизирана джига около него.

Уилям вкара малкия пръст в ухото си и го разтърси.

— Добре ли чух, Робърт? Да не би да искаш мнението ми за действията си? Дявол да го вземе, има напредък!… Човекът си вярва, че има нужда от съвет. Някой би си помислил, че току-що е изкачил на четири крака планината и носи обратно други две глинени плочки. Защото знае: от устата на Господ — в ушите на Робърт. Ти винаги си прав, нали, братко мой? Говориш точно, вършиш всичко правилно, предложи да пожертваш живота и крака си за страната си, а сега даваш останалото от тялото си и от свободата си, за да спасиш семейството от разорение. Кажи ми, Робърт, много ли е болезнено да бъдеш така угнетяващо чудесен?

Той пийна пак, после се усмихна на брат си.

— Съжалявам. Малко ми се е завъртяла главата от чашите, това е всичко. Обичам те, Робърт. Наистина. Дори ако впоследствие се превърнеш в кървав, жесток светец.

Лорд Робърт се облакъти на бюрото и отпусна глава в ръце, като заби пръсти в косата си. Никой ли в „Грийн Касъл“ не беше щастлив? Баща му вече избяга от него, Роджър се сърдеше в стаите си, Беси се мусеше, а сега и Уилям се присъедини към хора на неодобрението.

Какво толкова ужасно бе сторил? Ожени се за Нора Джейн Темпъл. Спаси „Грийн Касъл“. Не можеха ли братята му добронамерено да оценят жертвата, която бе направил и жертвата, която Нора бе направила?

Той вдигна глава и се втренчи в Уилям.

— Какво мислиш за Нора? — попита той, без да може да си обясни защо иска информация от пияния Уилям за нещо, което го засягаше толкова, колкото й цвета на чашата, от която пиеше.

— Малката Нора Джейн ли? Достатъчно интелигентно същество, за да си задава въпроси, засягащи слоновете. Тя е прекалено добра за тебе, Робърт. И наполовина не я заслужаваш — произнесе лорд Уилям с необичайно сериозно изражение на лицето. — Ако в онзи проклет ден не се бях хвърлил от страх към бутилката, вместо да отида на срещата, сам можех да се оженя за нея. Тя е твърде свенлива за тебе, Робърт. Толкова е млада, толкова невинна, а са я натруфили по-зле и от жената на викария в утрото на Коледа. Бих я облякъл добре, бих я завел в Лондон, бих я накарал да се усмихва. Но ти няма да го направиш. Ти ще използваш всеки цент за „Грийн Касъл“ и ще оставиш нещастното момиче да се задушава в тези проклети волани, да не може да си поеме въздух в това блато. Да, аз трябваше да се оженя за нея. Нямаше да я карам да плаче.

Робърт започна да добива още по-ясна представа за новото си положение на людоед в семейството.

— Това е съвсем вярно, Уилям. Ти нямаше да я караш да плаче. Ти щеше да я поиш с шери, докато се разболее или докато привикне към него. В същото време възможно най-бързо ще прахосаш парите, които ни донесе тя. Щеше да направиш така, че Сюзън Темпъл да те разкъса на парченца.

Уилям си взе друго питие, после потръпна.

— Не ми напомняй за тази жена! Най-доброто, което видях у нея, беше широкият й гръб, когато се омете оттук онзи ден сутринта. Ако скоро пак се върне, ще те застрелям, преди да успееш да заключиш избите. Предупреждавам те, Робърт. Единственият начин да застана лице в лице с тази бойна брадва, е с чаша във всяка ръка и балансирайки върху носа си с още една, готова да се плъзне и да се излее право в гърлото ми!

Той стана, клатейки се леко, и се обърна да поеме към вратата.

— Това ми напомня, че имам уговорена среща след час в селото. Може да се каже, че е много важна среща. Няма нищо общо с посевите и изсъхналите поля. А сега ще ме извиниш, Робърт.

— Върви, Уилям — махна с ръка Робърт и пак отвори счетоводната книга. — Ще те видя на вечеря.

— Ах, да — каза Уилям, спирайки на прага. — Още една прекрасна вечер в „Грийн Касъл“. Дали ще разпознаем месото?

Робърт едва-едва се усмихна на шегата на брат си, после реши да успокои пулсиращата болка в главата си с малко бренди, но си спомни, че бе наредил да заключат всички бутилки, докато стане време за вечеря.

Заразгръща отново страниците, чудейки се лениво как Уилям успява да остане така добре зареден вече два дни, след като бяха заключени избите. И реши, че брат му претърсва всяко кътче в семейното крило за остатъци от алкохол.

Но запасите на Уилям щяха скоро да свършат. Тогава може би Робърт щеше да успее да го убеди, че не само не желае да носи цялата отговорност по управлението на имението, но и че му е невъзможно да го направи без помощта на двамата си братя.

И без помощта на жена си, помисли си той, затваряйки още веднъж счетоводната книга. Сюзън Темпъл каза, че е обучила Нора да ръководи домакинство и съпругата му изглеждаше нетърпелива да предложи помощта си. Сигурно знаеше колко трябва да плащат за свещите и за граха.

Само да не бе толкова млада. Струваше му се невъзможно слугите да изпълняват нарежданията й, ако решеше да им се наложи като съпруга на втория син.

„Вторият син“. Изобщо не му влизаше в задълженията да се блъска с тези неща. Това място беше на баща му и на Роджър. Ръководенето на домакинството беше отговорност, която Беси трябваше да поеме. Но тя се бе оттеглила, по-точно — никога не я бе поемала. Нищо друго не му оставаше — успехът или провалът на „Грийн Касъл“ зависеше от Нора Джейн и от самия него.

Трябваше да изхвърли от ума си онези глупости и смехории, които Беси му наприказва. За бога, дано да се окажеха само смехории. Дори нежното ухажване на жена му трябваше да се отложи в момента. Всичко, което имаше значение точно сега, беше „Грийн Касъл“.

Освен това намираше за по-лесно и далеч по-успокояващо да мисли за посевите, пресушаването на полетата и за всичко останало, вместо да си блъска главата над нещастието на Нора Джейн и над своето нарастващо желание към нея.

Засега трябваше да бъдат просто приятели, каквито бяха онази нощ в кухните. Той се усмихна на спомена за озадаченото й изражение, когато за първи път отхапа от импровизирания му сандвич.

Да, това беше правилният път — бавно и ненатрапчиво да печели доверието й, да се опознават един друг. А успехът щеше да дойде впоследствие, постепенно и естествено.

А това означаваше, че в крайна сметка би трябвало да прекарва нощите в тоалетната си стая.

— Как ти се е издължило от скръб лицето, братко. Брадичката ти стига почти до коленете. Умрял ли е някой?

Лорд Робърт вдигна поглед, усмихвайки се печално, като чу същата мисъл, изказана и от другия му брат. Загледа как Филип бута стола на графа в стаята. Днес Роджър изглеждаше във форма, по-жизнен от предния ден и Робърт се запита да не би присъствието на Беси в „Грийн Касъл“ да е причина за доброто му настроение. Но това беше пълен абсурд.

Той забави отговора си, докато прислужникът се оттегли в коридора, въпреки че Филип проявяваше много малко интерес към всичко, което не бе свързано с бутането на инвалидния стол. Ако не внимаваше, щеше да бъде върнат на предишната си служба — да почиства конюшните.

— Никой не е умрял, Родж — каза приветливо Робърт, изправи се пред бюрото и се облегна на него. — Просто умувах върху женитбата си.

— А-а, това обяснява мрачната ти физиономия — засмя се графът. — Такава весела тема — женитба. Нямаше да имаме подобни проблеми, ако и двамата не бяхме женени мъже, нали? Другари в нещастието. Май тази характеристика е най-подходяща — за теб — с твоето срамежливо захарче за съпруга, и за мен — с отегчената си и досадна жена. И въобще за всеки от нас двамата — без привилегии в леглото. Или греша, като допускам, че си прекарал предната нощ в собствената си стая?

На лорд Робърт му беше писнало да говори за успеха или провала си в тази област и отказа да коментира. Това обаче не го възпря отново да потърси някакъв съвет.

— Родж, беше ли ти много трудно да започнеш семейния си живот с Беси?

— Имаш предвид дали Беси е стопляла някога леглото ми с нещо повече от безразличното „Пак ли, Роджър“? — Графът поклати глава. — Търси удоволствие другаде, Робърт. Такъв е съветът ми и аз правех точно това. До нещастието. Сега, разбира се, това вече няма значение, което обяснява защо Беси е толкова любезна с мене. Тя знае, че не мога да предявявам никакви сексуални претенции към нея. Има ли нещо чудно тогава, че искам да уредя развода си?

Този път лорд Робърт изцяло се обърка. Беси бе намекнала, повече от намекнала, че тя и Роджър са се наслаждавали на любенето, но брат му твърдеше обратното. При това с категоричност.

И тази особа даваше съвети на жена му! Каква ли бе дефиницията на Беси за „екстаз“? Може би по-кратък израз на „ужасяващо“?

— Какво има, Робърт? — попита графът, изтиквайки стола си по-близо до писалищната маса. — Да не би да искаш да кажеш, че се влюбваш в малката мишка? Мили боже, разбира се, че е така! Това е точно в твой стил. Ако не беше така, изобщо нямаше да те е грижа дали й харесва или не. Просто щеше да изпълниш задължението си, тоест да напълниш утробата й, точно както иска онази кучка Темпъл, и после да си намериш подвижна женска в селото. За бога, Робърт, не ти ли стига, че имаш „Грийн Касъл“, всичките тези пари, цялата власт? И любов ли искаш? Защо? Защо трябва ти да я имаш, след като ние, останалите, нямаме нищо? Става ми лошо от тебе! Филип! Измъкни ме оттук! Мога да свърша по-полезни неща, отколкото да гледам как на брат ми му потъват гемиите.

— Родж, почакай! — Робърт се вкопчи в инвалидния стол. — Аз не се оплаквах. Това е просто защото съм разтревожен за Нора. Беси каза…

— Беси ли? Махай се, Филип! — тихо каза графът, взрял се в брат си. — Всичко е наред, Робърт. Съжалявам, че хвърчах в облаците. Нещо започва да намирисва много лошо тук. Какво ти каза Беси?

Робърт погледна към празната маса за напитки. Би пийнал малко вино.

— Жена ти намекна, че Нора Джейн, след като е толкова дребна, толкова деликатна, може да се окаже неподходяща за правене на любов и за раждане — тихо каза той. — Разбира се, тя спомена, че много й харесвало да се люби с тебе.

— Така ли? — изстреля вбесен графът. — На тази жена винаги й е било необходимо много по-малко, за да се задоволи, отколкото си мислех. Виждал съм я пет пъти по-развълнувана при вида на нова шапчица, отколкото, когато отивах в леглото й. Опитвал ли си някога да правиш любов със закована дъска, братко? Беси е странно същество, Робърт, и е по-умна, отколкото съм я смятал. Мнението ми беше, че главата й е празна. Но за тази работа, свързана с Нора… Е, да ти кажа честно, нямам представа дали Беси е права или не. Нора е дребничка, нали?

— Да, Родж, така е. Вярваш ли, че ще може да роди, без животът й да е застрашен?

Графът удари длани в облегалките на инвалидния стол.

— Мътните да те вземат, Робърт, сега разбирам! Ако тя умре при раждане, ти никога няма да получиш втората половина от парите. А това ще развали плановете ти за „Грийн Касъл“. Не те прецених правилно. Ти не си влюбен в Нора. Не можеш да го направиш. Вече си затънал до гуша в страстта към парите й.

— Филип! — Беше ред на Робърт да извика прислужника, който се втурна в стаята бял като платно и се вкопчи в издадените дървени дръжки отзад на инвалидния стол. — Изкарай оттук господаря си и го прати по дяволите! — заповяда той студено, обръщайки гръб на брат си.

— Ще се видим на вечеря, Робърт — извика през рамо графът, докато го откарваха. — Знаеш колко се радвам семейството ми да присъства тук, в „Грийн Касъл“. Каква весела група. Толкова сме близки, така се обичаме. Колко жалко, че татко не можа да остане! Той щеше да поговори с Господ и да ти каже дали момичето ще оживее и дали бебето ще оцелее.

Робърт си помисли, че щеше да удари Роджър, ако не беше прикован към проклетия стол. Ако брат му прехвърлеше само известно количество от енергията, с която се правеше на злобен и нещастен, към раздвижването на краката си, щеше да възвърне живота си, предишния си добронамерен хумор, човещината си.

Но мъжете от семейство Гиър изглежда бяха неспособни да вършат нещо повече, от това перфектно да изпълняват ролята, която сами са си избрали. Те се самосъжаляваха, угаждаха на себе си и просто бяха егоисти. Това бе образът на Гиър.

Нищо чудно, че Нора Джейн бе за него като глътка чист въздух. И нищо чудно, че по-скоро би си отрязал дясната ръка, отколкото да я нарани или да я изложи на риск, без значение колко пари щеше да загуби и какво щеше да стане с „Грийн Касъл“, ако нямаха наследник.

Робърт беше наясно с това колко много щеше да му струва отдръпването от Нора Джейн. Но трябваше да го направи.

Той изчака, докато скърцането на колелата на инвалидния стол замря надолу по коридора, и затвори вратата на кабинета. Поглеждайки с ненавист счетоводната книга той я грабна и със замах я запрати към френските прозорци. Стъклото се разби на хиляди парчета.