Джоана Лейн
Малката стопанка (13)

Глава дванадесета

„Не е ли по-добре да забравиш, отколкото да си спомниш и да съжаляваш?“

Летисия Елизабет Лондон

— Не съм го виждала, откакто припаднах и прекарах остатъка от деня заедно с Мариан, която се суетеше около мен. Той прекара нощта в една от спалните за гости — каза Нора Джейн, поемайки чаша чай от Елизабет, с която седяха в напълно подновения Кръгъл салон, рано на следващата сутрин, далече от останалите членове на семейството. Бабит им донесе освежителни напитки и после благоразумно затвори вратата след себе си.

Огрян от утринното слънце, салонът блестеше в нежнорозово. Наново тапицираните столове със заоблени облегалки, подредени покрай кръглите стени, както и почистеният килим, допринасяха за уюта на широкото помещение. Няколко къта с маси и столове от избелено дърво бяха подредени за разговори, а половин дузина статуи блестяха в алковите си между картините по стените. Освободена от сковаващите установени норми, стаята бе отражение на вкуса и на безпогрешното око на Нора Джейн за красотата.

Днес Елизабет бе облечена в тъмносиво, което беше в пълен контраст със слънчевия салон. Дрехите й като че ли символизираха траура й за дружбата им с графа, косата й бе жестоко опъната и вързана отзад, а изражението й — тържествено.

— Може да е било за добро, Нора — каза тя, облягайки се на възглавниците. — И двамата сте преживели страхотен шок. На нас с Родж ни отне доста време да преодолеем годините, които ни деляха. Несъмнено ти и Робърт ще трябва да преминете през подобна, макар и по-продължителна пренагласа.

Нора Джейн притисна устни с ръка, още веднъж удържайки сълзите си.

— О, Елизабет, какво трябва да правя? Той не ме познава. Не ме помни. Няма спомени, а въпреки това има съпруга, чака дете. Всичко е толкова невероятно, толкова трагично.

— Да, почти като в готически роман — съгласи се Елизабет и се усмихна окуражаващо. — Точно като нещата, които обичаше да си представяш. До този момент, предполагам. Но ти ще преминеш през това, Нора, уверявам те. Робърт те е обичал. Ще те обикне отново. Как би могъл да не го стори?

В последвалата тишина, Нора Джейн си мислеше, че усеща как сърцето й ще се пръсне всеки момент.

— Той, той не… — Тя въздъхна. — Нищо друго не остана, освен истината, Елизабет. Робърт никога не ме е обичал.

Елизабет бързо се наведе напред, а обикновено спокойното й лице се намръщи.

— Какво говориш?

Нора Джейн бе толкова разстроена, че бе на път да колабира.

— О, Елизабет, мислех си, че ме обича, защото ми се искаше да е така. Предполагах, представях си, както Уилям би се изразил. Живеех с един сън, развихрях фантазията си, за да си създам щастие от няколко окуражаващи действия на Робърт, да храня надежди от редките му писма. Но сега този сън свърши.

— Ти си преуморена, Нора — каза Елизабет, отиде до по-младата жена и седна до нея, като я прегърна, за да я успокои. — Знам, че Робърт мислеше за тебе. Родж ми каза за едно писмо, което получил от брат си. В него лорд Робърт подробно описвал как да се грижат за тебе, в случай, че загине. Това не са заръки на човек, комуто ти си безразлична.

— Не, не са, но са постъпки на джентълмен — уточни Нора Джейн. — Никога не съм твърдяла, че Робърт е бил жесток или безчувствен. Казах само, че не ме е обичал. Той просто се опитваше да постигне най-доброто в ситуация, която не можеше да промени. Но сега, сега може да я промени. Може дори да ме е забравил нарочно. Бог е свидетел, че на този свят той притежаваше предимно дългове и ипотеки, направени от бясно препускащото му в живота семейство. Носеше на гърба си грижата за „Грийн Касъл“, желанието си да го спаси. И освен това трябваше да се научи да се оправя с наивната, неприета от висшето общество месарска внучка, която му бе натрапена. Защо ще иска да си спомни нещо от това? Кой би очаквал от него да остане женен за жена, която не може да си спомни?

— Хм! Никога не съм чувала за подобна глупост. Този мъж е бръкнал може би в най-дълбоката кесия на цяла Англия. Трябва да е полудял, за да иска да забрави този факт!

Нора Джейн и Елизабет едва ли не подскочиха при звука от мощния глас на Сюзън Темпъл. Тя се придвижваше към тях с целия си огромен ръст, а думите й още отекваха под широкия купол.

— Бабо? — Нора Джейн видя, че след като цяла седмица се беше движила сама, сега баба й отново беше взела бастуна, знак, че тя също бе разстроена от вчерашната случка. — Не знаех, че си станала и се навърташ наоколо. — „Или пък подслушваш“, заключи тя наум.

— Станала съм, тук съм и премислих нещата хиляди пъти, сладурче — произнесе мисис Темпъл, като отпусна туловището си върху току-що освободения от Елизабет стол. — Знаеш, че хвърлих доста пари по побъркания ти съпруг. Сега чуй как виждам аз нещата. Даваме му седмица или две — о, добре, месец, сърцето ми не е от камък — и тогава ще накараме Стивън да го заключи на някое място, при други лунатици. За пари Стивън ще направи всичко, което му кажа.

— Робърт не е луд! — Нора Джейн се дръпна от задържащите я ръце на Елизабет и стана. — Той е бил ранен в главата и от това е загубил паметта си. Нищо повече!

— Нищо повече ли? Дявол да го вземе, сладурче, та това не е ли достатъчно? Така го казваш, като че ли си е изкълчил глезена. Не беше ли ти тази, която чух да хленчи, като влязох тук? — Мисис Темпъл яростно разтърси глава. — Това е бизнес, малко момиче, и мой район на действие, не твой. Той все още може да стане граф, щом Родж хвърли топа. И не ме гледайте така, мисис Франклин! Цяло чудо е, че графът още не е под земята, тъй като се разкъсва между вас и празноглавата си жена. Ние, англичаните, не сме толкова глупави, да отнемаме титлите на хората, понеже имало бръмбари в главите им. Но Робърт никога няма да успее да заеме положението на баща си. Това ще остане за твоя син, сладурче. През това време искам съпругът ти да бъде заключен някъде, където няма да причини зло никому.

— Махай се! — хладно заповяда Нора Джейн, въпреки че цялата трепереше и се страхуваше да не падне. — Махай се от тази стая, махай се от тази къща, махай се от живота ни!

— Шшт, скъпа, ще навредиш на бебето — предупреди я Елизабет и прегърна през кръста Нора Джейн. — Мисис Темпъл, вие сте жена, която очевидно обича внучката си и наистина сте убедена, че действате в неин интерес. Предлагам обаче да направите това, което тя казва, в противен случай аз няма да бъда отговорна за последствията. Тези последствия, ако се чудите какви са, имат много общо с жестокия побой, който ще ви нанеса със собствения ви бастун. Също като вас аз нямам претенции да съм лейди и не съм мекушава, а и това, което е в главата ми, то е и на езика ми. Да смятам ли, че съм била разбрана?

Без да обръща внимание на Елизабет, мисис Темпъл използва бастуна, за да се изправи в целия си ръст. Нора Джейн не можеше да погледне към нея.

— Сладурче, чуй ме. Сега се налага да мислим с главите си, а не със сърцата си. Не съм те отгледала, за да бъдеш романтична безделничка. Ти си практична душа. Има законни положения, които трябва да бъдат разгледани сега, да бъдат съставени документи, да се уредят срещи…

— Бастунът, мисис Темпъл — напомни Елизабет и пристъпи крачка напред. — По-ниска съм от вас, признавам, но по-млада и по-силна и не отправям само заплахи. Бъдете сигурна, че внучката ви ще бъде в добри ръце, докато дишам. А сега си вървете, моля ви.

След като баба й излезе от стаята, Нора Джейн се хвърли отново на кушетката и се разплака. Елизабет беше до нея, а на Нора й се искаше да беше силна като приятелката си, да бъде повече героиня, отколкото домакиня. Искаше й се да действа, а не само да мечтае, да може да размаха вълшебна пръчица и да направи Робърт отново здрав.

 

 

— А това е дървото, от което паднах, когато ти ме гонеше и се кълнеше, че ще ме изкормиш, ако пак яхна коня ти, без да питам. Каза, че съм имал късмет, щом не съм си счупил врата, като съм препускал върху този буен жребец. Накрая обаче паднах и си счупих ръката. Татко наби и двама ни с бастуна си много яко, доколкото си спомням, после цапардоса и Родж няколко пъти, казвайки му, че е трябвало да направи нещо, за да осуети станалото. Не си ли спомняш?

Робърт поклати глава. Той и Уилям обикаляха имението вече час. По-малкият му брат се спираше на всеки няколко крачки, за да припомни мигове от общото им минало. Нищо от това не се стори на Робърт поне малко познато.

Нощта не беше лека за Робърт. Не можеше да забрави очите на Нора. Откакто я видя за последен път вчера в гостната, те го преследваха с трагичното си изражение. Въпреки страданието, причинено от загубата на паметта, най-лошото за него беше болката, която бе причинил на тази невинна жена.

— Защо не приличам на теб и на Роджър? — попита той след поредното неудобно мълчание, което ги върна обратно в семейното крило.

Невъзможно му бе да повярва, че тези хора само се преструваха, че той бе член от семейството им. В крайна сметка нямаше причина за подобен фарс. Нямаше спомени, свързани с тях, нямаше чувства към тях, освен малко съжаление. Беси вече бе показала, че е плиткоумна, и ако той можеше да се осланя на инстинктите си — лъжкиня. Как можеше да разбере кое беше истина и кое — измислица? Фактът, че се предполагаше, че е доста богат и единственият, който държи ключа от хазната на семейство Гиър, не го успокои. Откъде можеше да знае кой му казва истината и кой иска да се възползва от пълната му кесия?

— Защо не приличаш на нас с Роджър ли? Отговорът е много лесен, Робърт. Ела с мен във фамилната гостна. Там са портретите на двамата ни родители. Родж и аз приличаме на баща ни, нещастните ние, а ти — на мама. Не се безпокой, ако не си спомниш много за нея. Тя умря преди години, преди да се случи най-лошото.

— Кое най-лошо? — Робърт се оглеждаше, докато напредваха към гостната. Някой от мебелите извикваха бледа представа в съзнанието му за нещо познато, но целият „Грийн Касъл“ все още оставаше чужд за него.

— Как кое? Разрухата и падението на семейство Гиър, разбира се. Рим не представлява нищо в сравнение с нас, въпреки че Гибон^[1] не живя достатъчно дълго, за да опише нашето морално и финансово падение — отговори дружески Уилям. — Живеехме в най-елегантния бордей на Британските острови, докато ти не се ожени за Нора Джейн, разбира се. Робърт, неописуемо е чудото, което сътвори този малък ангел, тя и всичките й хубави пари! Ти не би познал „Грийн Касъл“, дори да се беше завърнал от Брюксел без онзи френски куршум в мозъка. Пречиста богиня на домашното огнище, това е нашата Нора Джейн. Чудя се дали си бил герой при Ватерло? Не си е струвало иначе, не мислиш ли, особено след като твоят човек Бригъл е умрял. По дяволите, колко ми се иска да съм бил до тебе, но тогава живеех само с бутилката и не можех да замина. Ето, виж портретите. Това е майка ни. Нали е била хубава?

Робърт се втренчи в очите на двамата непознати от големите портрети, поставени един до друг върху прясно боядисаните в слонова кост стени. Мъжът, баща му, много приличаше на Роджър, с момчешка усмивка и с живи очи.

— Това аз ли съм? — попита той, като посочи тъмнокосо момче на не повече от три години, седнало на малко столче до краката на жената. Тя беше красива жена, повече привлекателна, отколкото хубава, и нейните коси и очи бяха като неговите.

— Да, ти си отляво, а Родж стои до нея. И аз съм бил там сигурно, но още невидим, ако разбираш какво имам предвид. Не е имало пари за друг портрет, след като съм се родил, но са ми казвали, че съм бил красиво дете.

Лорд Уилям се извърна от портрета, след като Бабит влезе, носейки поднос с две чаши и кана лимонада с лед.

— О, ето нещо освежително. Нора хитро се грижи да не ожаднея прекалено много и отново да се отдам на изкушението. Ако мъжете можеха да раждат, мисля, че щях да даря света с цяло котило лимони. Искаш ли малко?

Робърт последва брат си до подноса, поставен от иконома върху ниска масичка, и седна срещу него. Мисълта му, че не е лорд Робърт Гиър се беше изпарила, след като той видя портрета. Той беше лорд Робърт Гиър, дори и да не си го спомняше. И нямаше друг избор, освен да приеме този факт. Хубаво беше да знае нещо.

— Скоро ли ще се роди детето? — попита той, след като шегите на Уилям му напомниха за деликатното положение на жена му. Той зададе въпроса едва ли не така, като че ли брат му знаеше нещо повече по въпроса.

Уилям, подобно на Беси, взе да брои пръстите си.

— Някъде към края на август, поне така съм чул — изчисли Уилям, като се настани удобно и кръстоса крака. — Достатъчно време и за двама ви да се опознаете пак. Дяволски объркана ситуация, да имаш бременна жена и да не си я спомняш! А ти наистина не я помниш, нали? Беше време, когато изпивах всичко, освен мастилото в мастилниците, и откривах, че не си спомням какво съм вършил. Беше страшно. Тогава започнах да пия два пъти повече само за да забравя колко бях уплашен. Мислиш ли, че това ще свърши работа? Или да вземем да те ударим още веднъж по главата, просто за да видим дали второ мозъчно сътресение няма да възвърне паметта ти?

Робърт вдигна ръка към превръзката, която още покриваше раната му.

— Предпочитам да не рискувам, Уилям — каза той усмихнато, започнал да харесва брат си. — Докторът твърдеше, че може и никога да не си спомня. Много ми се иска да му докажа, че греши. Не съм все още толкова отчаян, че да се подложа на второ нараняване. Съжалявам.

Уилям махна опрощаващо с ръка.

— Не се безпокой. Отказах се да решавам проблемите на другите и да обвинявам себе си за тях. Стигнахме и до това. Ако си спомняш, едва не влудих нещастния Родж, докато се мъчех да го стресна, за да се вдигне от този проклет стол. Но днес… Хубаво, ще оставим това засега, понеже си е история на Родж, а не моя. Измори ли се. Или искаш да продължим малкото си пътешествие?

— Всъщност, Уилям, бих искал да видя жена си — отговори Робърт. Той бе сигурен, че е отлагал тази травмираща среща повече от необходимото, особено като имаше предвид катастрофалния ефект, който оказа върху нея самото му появяване. — Дали знаеш къде се намира по това време на деня?

— Свикнал съм да предполагам много неща, Робърт, но сега не можеш да си спомниш това, нали? — Лорд Уилям се изправи, поставил пръст на устата си и погледна стенния часовник. — Да видим. Нора Джейн е много последователна в спазването на навиците си. Тъй като едва минава два часът, тя сигурно още работи върху последния си проект. Точно така. Ще я намериш в параклиса. Запомни ли къде се намира? Показах ти го, докато обикаляхме около къщата. Такава разходка не съм правил от седмици, без кон под себе си.

— Ще го намеря — отговори Робърт, тръгнал вече да излиза от гостната. — Благодаря, Уилям. Оценявам помощта ти.

— Не мисли за това, братко — отвърна Уилям като отново му посочи правилната посока. — Бъди добър с нея. Имаш дяволски късмет, Робърт — добави той и го потупа по рамото, а очите му изведнъж станаха тъжни. — Жалко, че не си спомняш защо.

Думите на Уилям още звучаха в ушите на Робърт, докато няколко пъти правеше погрешни завои. Най-накрая намери пътя и пое по виещия се коридор към параклиса. Беше ли жена му божественото създание, чиито портрет бяха нарисували братята му? Тя наистина приличаше на ангел. Но как можеше да си обясни защо целуваше брат му, когато я видя за първи път? Как можеше да обясни думите на Беси, че тя и той били любовници от години? Графът пък не се интересуваше от съпругата си и дори публично беше свързан с друга жена. На кого можеше да вярва? На двамата мъже, които току-що беше срещнал, или на жената, която се бе превърнала в единствената му памет през изминалите няколко седмици?

Той се спря и изчака няколко прислужници, които се изнизаха от параклиса, понесли в ръце ведра с мръсна вода. Като го видяха, те се ухилиха, поклониха се несръчно и избягаха. Не можеше да ги вини. Той и странното му поведение вероятно бяха станали най-голямата атракция за „Грийн Касъл“. Поемайки дълбоко въздух, Робърт влезе в малкия вестибюл. Там се спря, за да привикнат очите му към сумрака, който се разпръскваше единствено от слабите призми светлина, процеждаща се през цветните стъкла на прозорците. И тогава я видя.

Тя стоеше с гръб към него върху високия олтар, почти момиче, с огромна престилка, вързана под гърдите й и с бяла кърпа на главата. До нея на пода имаше ведро. Тя се навеждаше напред и усилено търкаше интересната дърворезба около олтара. Той виждаше елегантните й добре оформени глезени, докато тя се протягаше, за да стигне до мраморния олтар, с единия крак прегънат в коляното, за да се подпира и пази равновесие.

— Трябва ли да правиш това? — попита той след малко, приближил се тихо и знаейки, че трябва да оповести присъствието си по някакъв начин. — Имам предвид, че току-що видях три момичета да излизат от тук. Защо те не почистят олтара?

Тя се обърна толкова бързо, че той трябваше да се хвърли напред, за да я улови, преди да е паднала. Допирът на малките й елегантни рамене до дланите му го трогна до сълзи. Почти толкова трогателно беше отново да види издутия й корем под престилката, знака на напредналата бременност, причина, за която беше той. Трогателни бяха и големите й кафяви очи, които стреснато го погледнаха, преди бързо да се сведат надолу.

— Рейчъл и останалите знаят какво да правят — обясни тя накрая с тих глас, — но те винаги пропускат по нещо. Баба Темпъл винаги е казвала, че добрата господарка никога не трябва да се бои от малко работа, за да може да очаква и слугите й да работят добре. Но май си прав, Робърт. Трябваше да ги извикам обратно. Как, как се чувстваш днес? Изглеждаш много добре.

— За човек, който се събужда всяка сутрин, без да знае кой е, аз съм съвсем здрав физически — отговори той, като вдигна изпуснатия от нея парцал и го хвърли във ведрото. — Най-после тази сутрин научих къде съм. У дома. — Той погледна към сведената глава на Нора Джейн, чудейки се дали и тя усеща напрежението между тях. Напрежение, причинено от наличието на дете, което заедно са създали. Напрежение, което се дължеше и на факта, че единият от тях дори не си спомняше нощта на зачеването. — Радваш ли се, че съм си отново вкъщи, Нора Джейн?

— Нора — поправи го нежно тя, вдигайки изразителните си очи, като че се извиняваше, че му казва нещо, което той би трябвало да знае. — Ти, ти се беше съгласил да ме наричаш Нора. Да, Робърт — довърши тя с официалните думи на послушно дете, научило урока си, — наистина съм щастлива, че си дойде у дома.

Робърт се усмихна. Нещо, което бе заседнало в гърдите му, бавно се отпусна и за първи път от дълго време той се почувства почти човек.

— Благодаря ти, Нора. — Той огледа параклиса и се намръщи при вида на окачената на задната стена вълча глава. — Това надали е най-веселото място в „Грийн Касъл“.

Нора Джейн направи две малки стъпки и седна на първата пейка.

— Тук се венчахме — каза простичко тя и скръсти ръце върху порасналия си корем. След миг, точно когато той се канеше да се извини за глупостта си, тя се усмихна и добави: — И ти си прав. Не е много весело. Но покривът вече не предоставя на богомолците откритата гледка на небето, което все пак е нещо.

Той седна до нея на стабилната дървена пейка. И двамата гледаха олтара, като че ли свещеникът беше там и се готвеше да проведе службата си, а напрежението помежду им придоби почти видими очертания.

— Хубава ли беше церемонията?

— Нашата венчавка ли? — Тя поклати отрицателно глава. — Всяваше ужас. Почти се радвам, че не си я спомняш. Бях облечена в роклята на баба Темпъл, която вонеше на камфор и носех нейния воал, който беше два пъти по-дълъг от мен самата. Още се питам защо ти, след като ме видя, не избяга с крясъци от имението. Това със сигурност щеше да те спаси да не се пожертваш, когато се ожениш за едно толкова старомодно облечено същество.

— Не е било жертва обаче. Оженил съм се заради парите на баба ти, или поне така подразбрах. Това не ме накара да се възхитя на човека, който съм бил.

Тя помръдна върху пейката и постави малката си ръка върху неговата.

— О, Робърт! — възкликна тя пламенно, вдигайки поглед към него. — Дори не си помисляй такива неща. Ти си най-добрият сред мъжете, мил, грижовен и безкрайно щедър, забележително милостив и неегоистичен. Но баба Темпъл е умна, стабилна жена на сделките, която винаги получава това, което иска. Тя искаше тебе и не ти остави никаква възможност за избор, понеже беше разбрала колко много обичаш семейството си и „Грийн Касъл“. Ти знаеш вече, че тя те направи много богат. Достатъчно богат, за да възстановиш „Грийн Касъл“, достатъчно богат, за да помогнеш на семейството си да живее така, както му се полага.

— Ако се опитваш да ме успокоиш, Нора, предлагам да намериш друга тема. Нито един почтен мъж, нито един мъж със съвест не би се оженил заради пари. Може и да не знам кой съм, но знам какво означава да бъдеш джентълмен.

Тя помълча известно време, поставила отново ръце в скута си.

— Ти ме направи щастлива — промълви накрая с толкова тих глас, че той трябваше да се наведе, за да я чуе. Тя се обърна пак към него и той видя сълзи в очите й. В големите й кафяви очи. В наранените й доверчиви очи. В най-изразителните очи, кои го някога бе виждал. — За тебе това нищо ли не означава, Робърт?

Той отпусна глава в ръцете си.

— Не знам, Нора — призна той, мразейки се, че й причинява болка, но неспособен да започне новия си живот с лъжа. — Предполагам, че означава. Да, разбира се, че е така. Означава, че не съм абсолютно чудовище, така ли е?

Той й хвърли поглед с крайчеца на очите си и остана доволен, като видя усмивката й.

— И ние скоро ще имаме бебе — добави той тихо прекланяйки се пред това чудо. — Това също означава нещо. Нов живот. Ново начало.

— Ти… ти говореше за ново начало между нас, след като се върнеш вкъщи.

— Така ли? — Робърт отново се почувства неудобно. Натрапчивата мисъл, че по някакъв начин е наранил това крехко създание, смрази кръвта му. — С какво съм сгрешил в женитбата ни, за да говоря за ново начало?

— С нищо! — възкликна тя и той беше убеден, че лъже. „Никога не е могла да лъже“. Той премига, чул този глас в главата си, който му казваше нещо за тази жена, която не познаваше, не можеше да си спомни да я е познавал или обичал. Но сигурно е имал чувства към нея. Един мъж би трябвало да е слепец, за да не разпознае добротата й, чистотата й, невинната й съблазнителност, дори и в напреднала бременност.

Съблазнителна ли? Та тя беше почти болезнено бременна. Как можа да я сметне за прелъстителна. Дори с престилката, с кърпата, вързана около главата й, с изцапаните си тук-там бузи, тя беше най-сърцераздирателното красивото създание, което някога бе виждал. Толкова малка. Така крехка. С огромни очи и съвършено изваяна линия на челюстта, с невероятно дълга, вълнуващо елегантна шия. С пълни, подканящи устни и нежно заоблена гръд.

Беше ли се оженил за пари? Беше ли допуснал това хубаво, невинно момиче да стане жертва на алчността, на копнежа на една стара жена за престиж в обществото и на собственото му желание за състояние? Беше му трудно да приеме тази истина, но трябваше да я приеме. А ако после допълнително е наранил жената, за която се беше оженил? Това беше непростимо!

Той взе ръцете й в своите, нетърпелив да чуе повече.

— Кажи ми, Нора — помоли с прегракнал от желание за истината глас, прегракнал от страха от тази истина. — Какво е това, което съм сторил и не искам да си спомня? Има ли нещо общо с Беси?

— С Беси ли? — тя опита да освободи ръцете си, но той не й позволи. — Не разбирам какво общо има Беси с тези неща?

— Не знам — бързо излъга той, отказвайки да й съобщи това, което можеше да се окаже невярно и само да й причини нови неприятности. Трябваше да говори пак с Беси и да изтръгне истината от нея, с юмруци, ако се наложеше. Той просто не можеше да повярва, че е бил такъв мръсник, та да има любовна връзка със съпругата на сакатия си брат. — Подозирам, че никой в „Грийн Касъл“ не обича особено Беси. Дори Роджър. Най-вече Роджър.

— Беси е… — Тя се поколеба, въздишайки, после продължи. — О, боже. Не съм си и помисляла, че ще бъде толкова трудно да ти припомня всичко, което си забравил. В крайна сметка повечето от това, което казвам, е само мое лично мнение, което може и да не е правилно, но Беси… струва ми се, се прицелва много добре. Това, което прави, винаги е в нейна полза.

Устата на Робърт се повдигна във весела, извита на една страна усмивка.

— Много дипломатично казано, Нора. Напълно те разбрах. В Брюксел тя не беше много грижовна, нито изпълнена със съчувствие болногледачка. Постоянно ми натякваше, че моят прислужник Бригъл се „остави да го убият“, за да не се погрижи за мене, и за да не може тя да се върне в Лондон. В началото, доколкото си спомням, тя не възнамеряваше да ме придружи до „Грийн Касъл“. Едва когато… — той се поколеба, установил точно кога отношението на Беси към него се промени и почти заприлича на любов. Това се случи в същия ден, когато докторът ги информира, че паметта на Робърт може никога да не се възвърне.

Той тръсна глава.

— Стига с тази Беси. Сега съм си у дома, у дома със съпругата си, с братята си. Трябва да мисля за бъдещето. Нашето бъдеше. Наше и на детето ни.

— Благодаря ти, Робърт. Толкова се надявах през изминалите месеци и тогава… О, божичко, виж ме — от устата й се изсипа бърз поток от думи — седя си тука и се шляя. Оставила съм Рейчъл и останалите сами да си изпълняват задълженията, което е равносилно да им кажеш да не вършат нищо. Трябва да вървя!

Удоволствие беше да наблюдава изчервяването на Нора Джейн, докато й помагаше да се изправи на крака. Робърт се радваше на внезапно обнадежденият й вид, но си мислеше, че може би й обеща повече, отколкото би могъл да й даде. Той не познаваше тази жена, макар тя да знаеше всичко за него, и не беше влюбен в нея. Можеше и никога да не се влюби.

Трябваше да я опознае, да научи всичко за нея, да забрави женитбата им по сметка и да се концентрира върху това да я направи щастлива. Дължеше й го. Вече беше твърдо убеден, че трябва да даде на тази жена нещо, което нямаше нищо общо с парите, донесла в „Грийн Касъл“. Това още не се беше утвърдило в съзнанието му, но неговите братя му бяха дали ясно да разбере, че Нора е от голямо значение за всички тях и за щастието им, че нейното появяване в живота им беше променило всички за добро. Братята му въобще не приличаха на заядливите пияни мъже, които Беси бе описала.

— Ще те видя на вечеря, нали? — попита той, като вдигна ведрото, тъй като не искаше Нора Джейн да го носи в деликатното й състояние.

Той я последва по коридора, водещ към официалните стаи.

— Разбира се, Робърт — каза тя и докосна лицето си, точно където беше най-мръсното петно. — Обещавам да изглеждам по-представително тогава.

— Ти си достатъчно представителна и сега, Нора — каза й той честно.

Една прислужница ги пресрещна насред коридора, бързо грабна ведрото от него и се усмихна на господарката си в знак на одобрение, че някой се е погрижил за нея, в нейното положение.

— Между другото, Нора — добави Робърт, спирайки я, когато тя се накани да последва прислужницата, — убеден съм, че си била най-красивата булка.