Джоана Лейн
Малката стопанка (12)

Глава единадесета

„Нищо не може да прикрие голата истина.

Тя се показва дори под най-добрата маска на лъжата.“

Уилям Конгрийв

Малкото парти се бе разположило под китката дървета до официалните градини. Графът и Елизабет, разпънали платна върху стативи, весело се състезаваха кой по-хубаво да скицира западната фасада на „Грийн Касъл“. Малкият Роби се боричкаше в тревата с Граулър, а Нора Джейн и Уилям седяха тихо върху одеяло, пийваха си лимонада и се стараеха да не говорят за продължителното, тревожно отсъствие на Робърт.

Дори Сюзън Темпъл, вече приет, макар и нелюбим член на семейството, присъстваше. Настанила се беше в един стол, който бе наредила да довлекат от гостната, с крака, поставени върху ниска табуретка, и мързеливо размахваше ветрилото си в юлската жега, след като на обед обилно се бе натъпкала с храна.

— Ах, един заслужен ден почивка за изтощеното от усилна работа семейство. Не мислиш ли, че изглеждаме изключително пасторално? — тихо каза Уилям на Нора, когато тя се размърда леко върху одеялото, правейки опити да се настани по-удобно. — „Селско семейство по време на неделен отдих“ — ето така го наричам. Или бих го нарекъл така, ако не ми се гадеше от проклетата лимонада.

Нора Джейн наведе глава към него усмихнато.

— Не го проваляй, Уилям. Въпреки че ми се струваше по-естествен с чаша в ръка, благодарна съм, че тя вече не стои там повече от дванадесет часа в денонощието.

Той въздъхна и пресуши остатъка от лимонадата.

— И аз съм благодарен всъщност — каза той, връщайки й усмивката. — Сега прекарвам дните си и си мисля колко по-полезен съм, като обикалям на кон полята, отколкото бях преди, потънал в нещастието си. Само едно нещо още ме учудва. Защо нито един от вас не ме застреля? Благодарих ли ти за тази дребна милост, малка Нора?

— Нали знаеш, че си го мислехме — засмя се тя, като наблюдаваше сините му очи, разширили се от престорена изненада. — Да те простреляме в краката, да те вържем за леглото, да те зазидаме в някоя стая — всичко, което можеше да те задържи на едно място достатъчно дълго, за да открием и унищожим останалото бренди в Англия. Но ти определено ни изненада с действията си. Церемонията, която се състоя в градините, беше много трогателна. Да изхвърлиш всички бутилки от тайника си в езерото с лилиите, след което да се закълнеш никога вече да не докосваш алкохол. Разбира се, боя се, че езерото никога няма да бъде същото.

— Нито жабите, предполагам — отвърна лорд Уилям, заел се да сплита венец от маргаритките, които Нора беше набрала. — Чуваш ли ги да крякат под прозореца ти нощем? За първи път, откакто се помня, са настроени и не звучат фалшиво.

Нора Джейн потупа ръката му, почувствала, че ще се разплаче. Напоследък често подсмърчаше, независимо дали беше весела или тъжна. Може би сега причината беше в начина, по който Уилям изви устни в крива усмивка. Това я разстрои, напомняйки й за Робърт.

Но сигурно само така си мислеше. Изминаха толкова месеци, че тя започна да забравя чертите на Робърт, още една причина за разстройването й. Дали изобщо щеше да го познае, като си дойде у дома? Дали щеше да доживее да осъществи мечтите си, надеждите си за общото им бъдеще? Глупаво беше от нейна страна да накара всички да повярват, че тя и Робърт са щастливо оженени.

Дали среднощният сън нямаше да остане всичко, което някога е имала? Нямаше ли Робърт да се върне, а заедно с него и ужасяващата истина, която да сложи край на всичко? Това безкрайно чакане, тази неизвестност дали завръщането на Робърт ще обяви ново начало, я разсипваха.

Най-големият брат на Пеги Клифлинг беше при Ватерло и се върна. Липсваше му лявата ръка до лакътя, но си беше у дома. Семейство Клифлинг бяха достатъчно любезни да изпратят Пеги в „Грийн Касъл“ със съобщението, че брат й е видял Робърт през втория ден от битката, изпънат като струна на коня, предавайки заповедите на дука на различните военачалници на бойното поле.

Но добрите новини на Пеги не бяха достатъчни, за да избият от главата на Нора Джейн демоните на страха. Особено нощем, когато лежеше сама в леглото, а бебето мърдаше под сърцето й и й напомняше, че Робърт не беше наблизо и дори не знаеше за съществуването на детето си.

Преглътнала сълзите си, за да не помрачава широката усмивка на Уилям, тя попита:

— Виждал ли си Пеги напоследък, Уилям? Последния път, когато дойде да ни донесе добрите новини, видях как те гледа и съм сигурна, че те харесва.

— Пеги ли? — Лорд Уилям поклати глава. — Някога, може би, Нора Джейн, но вече не. Пеги е добро момиче, но е луда по конете. Единственият шанс да ми обърне някакво внимание е, ако ми пораснат грива и опашка. И дори тогава не е сигурно. Ще трябва да спечеля някое конно надбягване. Жалко. Тя се е разхубавила доста и винаги е била добра партия. Но стига за Пеги. Ето — каза той, като вдигна венчето от маргаритки и леко го положи върху главата й, — позволете ми да ви поставя короната и да ви обявя за Кралицата на юли.

Нора вдигна ръце да намести венеца, тъй като имаше опасност да падне над очите й.

— Майска кралица, Уилям.

— Май, юли, какво значение има? Ти си кралица на всичко наоколо. Ти си най-доброто нещо, което се е случвало някога в това тъжно имение. И така ще бъде винаги. Дори само това, че въведе в ред кухните, е напълно достатъчно. Ние, Гиър, не бяхме яли толкова добре от години! А сега, за да поставя печата на Гиър в знак на одобрение, ще ти даря целувката на милостта, давана в специалните случаи, когато седим заедно, пием лимонада и се държим като солидни граждани.

Казвайки това, Уилям се наведе и целуна звучно бузата на Нора Джейн. Засмяна, тя се приготви да му върне благоволението. Устата й се свиха комично и тя се хвана за раменете му, за да го стигне, тъй като нарасналото й туловище я притесняваше и не искаше да се катурне настрани.

И в този миг замръзна. Усети как кръвта й едновременно завря и се вледени. Не можеше да повярва на очите си, не можеше да мръдне, забрави да диша. Внезапно изгуби всяка друга способност, освен тази да се взира в двамата, който стояха на не повече от петдесет ярда, на стъпалата, водещи към къщата.

„Как изобщо допуснах мисълта, че мога да го забравя.“

— Робърт! — Гласът й излезе като ожесточен шепот. Гърлото й беше толкова свито, че едва можа да продума. — О, мили, скъпи боже! Уилям, това е Робърт!

— Какво? Робърт? Къде? — Уилям веднага се обърна, като едва не събори Нора Джейн, която го сграбчи, за да запази равновесие. — Робърт! Родж, виж! Робърт е! Мили боже, човече, недей просто да седиш там! Та това е Робърт!

— Никога не се предаваш, нали, Уилям? Както съм ти казвал неведнъж, всяко нещо с времето си — отговори спокойно графът, като все още мацаше с четката си по платното пред себе си. — Елизабет, бъди добра, любов моя. Остави четката си и иди да издърпаш ухото на брат ми.

Нора Джейн чу, че графът говори, но нищо не разбра, понеже ушите й бучаха, а главата й като че бе увита в памук.

Всичко, което можа да направи, докато Уилям скочи и хукна към стълбите, докато графът със закъснение се обърна и изкрещя доволно, докато Елизабет промълви: „О, боже!“ и се заоглежда за Роби и по всяка вероятност за таен изход през градините, докато Сюзън Темпъл се удряше по коленете и се смееше — беше да седи там, на одеялото, с разпръснати около нея поли, молейки се да не се унижи до такава степен, че да се просне мъртва. Внезапно се бе почувствала толкова млада и недодялана, и много, много дебела… Вдигна ръка и дръпна смешното венче от маргаритки, разваляйки творението на лорд Уилям.

Той беше толкова слаб! Винаги ли е бил толкова висок? Толкова недостъпен? Съвсем като лорда на имението.

Отстрани на главата му видя превръзка. Той слезе по стълбите и бавно тръгна към тях, през лъчите слънчева светлина. Бил е ранен, точно това, от което се безпокоеше. И не се усмихваше, не махаше на Родж и Уилям, не изричаше никакви поздрави към всички тях, не я гледаше с нищо друго в очите, освен с леко любопитство, докато широко усмихнатата Беси се беше лепнала за ръката му почти собственически.

Когато бебето ритна с краче ребрата й, Нора Джейн разбра, че сега Робърт изглеждаше така, както в най-страшния й кошмар — почти непознат за нея. Човекът, за когото се бе омъжила. Мъжът, когото едва познаваше, преди да тръгне, за да се присъедини към Уелингтън. Мъжът, който я бе целувал, прегръщал и после я беше оставил. Без нито една дума за любов! Но не и без обещание за любов.

Помнеше ли той всичко това? Дали дългите месеци, които ги деляха, не го бяха накарали да обмисли кратковременната си женитба, да я намрази, да си спомни причината за нея и да сметне мигновеното щастие, което бяха изживели, за подаяние към човек, тръгнал на бой, а може би и на смърт? Дали той не се бе осланял прекалено много на едно поделено ядене, на една-единствена великолепна нощ, за да си създаде от тях представата за чудесен, фантастичен брак, който всъщност не съществуваше, който никога не можеше да се превърне в действителност.

Тя горещо желаеше това ново начало, но сега, когато беше тук, той не тичаше към нея с широко разтворени обятия. Не я викаше по име, не я наричаше „малката ми любимка“. Лицето му не беше усмихнато, а сурово, неразгадаемо, заплашително.

Тъмните му очи, обикновено така блестящи, толкова живи, изглеждаха празни и студени. Тя притисна устата си с ръце, почувствала, че всеки момент може да извика от болка. Мили боже, каква груба шега бе подвела глупавото й въображение и я бе накарала да вярва, че завръщането на Робърт ще донесе и на двамата щастие?

— Робърт, кучи сине, как можа да не ни пишеш? — закрещя лорд Уилям, като се добра до Робърт и взе да тупа здраво брат си по гърба.

— Беси? Мисля, че каза, че си писала на семейството — подхвърли Робърт, докато се здрависваше с Уилям безлично и хладно.

Семейството? Нора Джейн потрепери от този официален термин, от отчуждения тон. Нещо не беше наред. Нещо ужасно се беше случило!

— Направих го, Робърт, кълна се — отговори Беси, измъквайки от джоба си дантелена носна кърпичка и започна да си вее с нея. — Знаеш колко малко може да се разчита на пощата в тези дни, Уилям. И спри да дърпаш брат си! Не виждаш ли, че е бил ранен? Винаги си бил безотговорен. Аз се изтощих до краен предел да се грижа за скъпия Робърт през последните седмици. Коя е тази с Роджър? Да не сте му наели болногледачка? Честно ли е, Робърт, в този дом да си позволяват екстравагантности, докато аз съм принудена да мизерствам с няколко лири издръжка?

— О, я млъквай, Беси! — любезно я отряза Уилям, като дърпаше Робърт за ръката, повеждайки го към Нора Джейн. — Онова там е Елизабет, дето бяга, като че ли по петите й са хрътките на ада. Сигурно помниш Елизабет, скъпа снахичке, въпреки че май двете никога не сте се срещали. С присъствието си тук тя направи чудеса за стария Родж, въпреки че не съм изненадан, че хукна да бяга, вместо да чака благодарностите ти. Можеш да не обръщаш внимание на мисис Темпъл, Робърт. Тя ще си стои и без това там, докато се вкисне. Хайде, ела. Нора Джейн има изненада за тебе!

С крайчеца на очите си Нора Джейн наблюдаваше Елизабет и опъващия се Роби, които бързо вървяха към градинската порта. Искаше й се да й извика да се върне, но знаеше, че Елизабет е права да си отиде. Графът също наблюдаваше заминаването й с тъжно и някак си отнесено изражение, преди да се обърне отново към Робърт и на свой ред да го приветства.

— Да, благодаря, ъ-ъ, Роджър. — Робърт кимна в посока на по-големия си брат. — Хубаво е да си бъдеш… у дома.

Нора Джейн и графът размениха озадачени погледи. Ръцете на Роджър така стиснаха колелата на стола, че кокалчетата му побеляха. Тъй като не можеше сам да се придвижва по меката трева, той бе принуден да остане на същото място, без брат му да направи дори една стъпка към него.

— А това, скъпи Робърт, е малката Нора Джейн — каза Беси миг по-късно, след като и двамата застанаха пред постланото одеяло. — Твоята съпруга. Тази — и се изхили, после продължи, — тази, която целуваше Уилям, когато се появихме. Бедното дете, все още продължава да държи на тази неравна прическа. Но не трябва да се тревожиш. Аз съм тук сега, за да помогна на малката си сестра.

— Той знае, че това е жена му, тъпачке! И не тя ме целуваше, аз я целувах! — изрева лорд Уилям зад гърба й. — А Нора Джейн изглежда чудесно! Какво, по дяволите, става тук? Някой би си помислил, че сме непознати, представяни един на друг на градинско увеселение. Робърт, целуни жена си! И къде е Бабит? Ще го накараме да измъкне нещо от избите, за да празнуваме. Но не и за мене, Робърт. Това е друга изненада.

— Нора Джейн?

Нора Джейн вдигна поглед, след като Робърт произнесе името й по този странен, питащ начин, като че не беше напълно сигурен, че го е казал правилно.

— Робърт — каза тихо тя, усетила как една сълза се стича по бузата й. — Добре дошъл у дома.

И тогава от притеснение, смесено с облекчение, тя припадна.

 

 

— Нора Джейн? Нора Джейн! Хайде, сладурче, отвори тези очи. Хубаво е да покажеш колко деликатна жена си, но стига толкова! Чуваш ли ме? Отвори очи!

— Мисис Темпъл, смятам, че малко повече съчувствие и по-малко крясъци ще имат по-добър ефект. И за бога, престанете да размахвате тези изгорели пера под носа й! — Като каза това, красивият рус мъж, за когото Робърт знаеше, че е по-малкият му брат, пристъпи пред обвитата в пурпур тежка дама и коленичи до дивана в гостната. — Нора Джейн? — тихо попита той, взе ръката й и я притисна до бузата си. — Ни най-малко не те обвинявам, мила, тъй като това въобще не беше най-приятният шок, който някой от нас е изживявал, но мисля, че е време да се върнеш обратно при нас. Всичко ще се оправи, обещавам. Хайде сега, скъпо момиче, отвори тези хубави като на Граулър очи и ни дари с усмивка.

— Скъпата му, а? — прошепна Беси, която стоеше до Робърт в най-отдалечения ъгъл на стаята. — Колко вълнуващо, не мислиш ли?

Робърт не знаеше какво да мисли. Той усещаше, че не му е тука мястото. Чувстваше се гузен като иконом, заловен със среброто на семейството. По-голямата част от пътуването си от Брюксел той прекара в агонията на умственото затормозяване. Мразеше се за състоянието си, но хранеше надежди, че като види дома и семейството си паметта му ще се възвърне.

Не стана обаче така. Оказа се сред непознати, които го гледаха по различен начин: някои — с любов, други — с жалост, трети — с чувство на безсилие… И той не знаеше дали да мрази тях или себе си. Тогава жена му припадна. Бременната му жена. Господи, бременната му жена!

Лорд Уилям, а не Робърт, вдигна на ръце безчувствената Нора Джейн и я внесе в къщата. Робърт можеше само да стои там и да си мисли, че е поднесъл завръщането си вкъщи по най-неподходящия начин, че не е успял дори да се престори, че познава тези хора, преди да намери подходящ момент да им каже, че всъщност не ги познава.

— Какво? — попита незаинтересувано накрая, като установи, че Беси говори отново.

— Както вече два пъти ти казах — натърти Беси раздразнено. — Уилям нарече Нора Джейн „скъпата му“. Не намираш ли това интригуващо? Никога не е бил нищо повече от лицемер, заради това и беше такъв жалък пияница. А ти забеляза ли деликатното положение на жена си, Робърт? Странно. Не бях чула нищо за бременност. Сигурно скоро ще роди бедната, като съдя по огромните й размери. Да видим, можем да преброим месеците…

Робърт бързо погледна към дивана, където лежеше жена му, свестила се вече и тихо хлипаща, а после се обърна и се втренчи в Беси.

— Не причини ли достатъчно неприятности за един следобед? Тези хора очевидно са разтревожени.

— Разтревожени? Защо? Какво изобщо имаш предвид?

— Имам предвид, Беси, че ти не си им писала за положението ми. Може и да съм изгубил паметта си, но съм сигурен, че подушвам лъжата от двадесет стъпки. Защо не ги предупреди, че завръщането ми няма да бъде това, което са очаквали? Това момиче можеше да пострада от шока.

— Това момиче — грубо отговори Беси, изкривявайки аристократичното си лице, — целуваше брат ти, когато я видяхме за първи път. Вероятно си забравил и това? Забравил ли си също, че брат ти Роджър те мрази за това, че си узурпирал позицията му тук, в „Грийн Касъл“, след като самият той отказа да поеме отговорността, и че баща ти по-скоро би живял от подаяния на чужди хора, отколкото да се подчини на усилията ти да го спасиш, и че Уилям — напълно непотребен пияница, в този момент се лигави над момичето, което се омъжи за тебе заради титлата ти? Лорд Робърт, ако досега не си разбрал, че аз съм единственият ти приятел тук, в „Грийн Касъл“, значи мозъкът ти е пострадал много повече, отколкото онзи смотан доктор в Брюксел ми каза.

— Все пак те всички изглеждаха щастливи от завръщането ми — Робърт наклони глава на една страна, все още наблюдавайки лорд Уилям, докато той се суетеше около Нора Джейн. — А тебе не те поздравиха, Беси.

Веднага след като тези думи излязоха от устата му, той съжали, тъй като Беси незабавно намери спасение в дантелената си кърпичка и заподсмърча тихо, придвижвайки се към един стол. Как можа да се държи толкова грубо с жената, която е обичал! Жената, която е обичал ли? Изобщо не си спомняше Беси. Не помнеше никого. Нищо. Беше непознат в непознат свят. Един самотен мъж, несигурен в нищо друго, освен в самотата си.

— Значи удар по главата ти е причинил това? Така поне каза Беси, когато се установихме в тази гостна, за да чакаме Нора Джейн да дойде на себе си. Звучи ми доста странно. Сигурен ли си, че не играете някаква игра, ти и тази празноглава жена?

Беси вдигна брадичка и, очевидно търсейки спасение от думите на мисис Темпъл, излезе от стаята. Робърт се разкъсваше между желанието си да й види гърба и мисълта, че тя бе единственият мост към семейството му, единственото познато лице.

Той се обърна и видя, че сега мисис Темпъл стоеше застрашително близо до него, поставила ръце на кръста си. Тя изглеждаше по-висока от повечето мъже. Приличаше му на прислужница, облечена в дрехите на господарката си, а не на богата жена. Като се изключат бижутата й. Жената беше окичила с тях врата, ушите, пръстите си.

— Не, мадам, няма никаква заблуда. Куршум е свършил тази работа или поне така ми казаха. Момичето ще…, ще се оправи ли жена ми? Предполагам, че деликатното й положение донякъде е причина за припадъка.

— А причината за деликатното положение на внучката ми е в теб, момчето ми, и не позволявай някой да ти внушава друго! — излая категорично мисис Темпъл. — Сега се размърдай и целуни жена си. Дори с размътен мозък би трябвало да знаеш кое е правилно, иначе нямаше да гледаш толкова виновно.

Той се загледа във възрастната жена, глупаво втренчен в лекия мустак над горната й устна.

— Нямам никаква представа какво би трябвало да й кажа — призна той, чувствайки се все по-неудобно, все повече изтощавайки се физически.

Сега разбра колко много от малкото си сила бе вложил в надеждата, че завръщането в „Грийн Касъл“ ще съживи спомените му и ще му осигури досег до едно определено време от живота му. Това бе нещото, за което би могъл да се хване, тъй като сърцето му боледуваше от чувството, че плува в чужди води, че е захвърлен сред непозната действителност. Никакви спомени. Никакви чувства. Никаква принадлежност. Към никого и нищо.

И най-лошото беше съпругата му, тази Нора Джейн, това малко, с големи очи същество, което го гледаше с такава надежда, с такъв страх, с такова неописуемо отчаяние. Беси му беше казала, че женитбата му с нея е била по сметка, съюз, осъществен поради икономически и социални нужди, изпълнени и от двете страни чрез размяната на брачни клетви.

Така му твърдеше Беси.

Но това дете, тази малка Нора Джейн, не го гледаше като купен съпруг. И ако не му бяха казали съвсем друго, той би си помислил, че момичето го обича.

Но ако обичаше него, защо тогава целуваше брат му Уилям? Уилям, който пръв я бе целунал. Робърт тръсна глава, за да прогони гласа, който току-що му беше нашепнал проклетите думи. Не беше възможно да знае това, нямаше памет. Не че го беше грижа, че жена му му беше непозната, както и всички тези хора. Той можеше само да съжалява човека, бил някога Робърт Гиър. Лорд Робърт — рогоносец може би? Благодарение на собствения си брат?

Той направи две крачки към Нора Джейн и спря внезапно, тъй като графът изпречи стола си пред него.

— Не го прави, Робърт! Не още. Трябва да поговорим — каза тържествено Роджър Гиър, хвърляйки бърз поглед на Беси, която се бе върнала в гостната. — Сега! Мисис Темпъл, бихте ли ни извинили?

— О, вървете, щом трябва — изломоти мисис Темпъл, като въртеше един от двата пръстена, разположени на малкия пръст на лявата й ръка. — Не предполагам, че още няколко минути биха били от значение. Но го върни обратно тук, чуваш ли? Дълбоките кесии могат да се връзват, но могат и да се отвързват, помни. А аз изобщо не съм щастлива в този момент.

Графът кимна леко с глава.

— Благодаря ви, скъпа госпожо. Вие сте олицетворение на благородството. А сега, Робърт, изведи ме оттук и завий надясно. Отиваме в библиотеката.

— Но моята жена…

— Ако имаме късмет, няма да се случи непоправимото. Ако нямаме, ще ни бъде невъзможно да направим нещо, освен да причиним нови неприятности. Нора Джейн ще се чувства по-добре, ако стоиш настрани от нея, поне докато не обсъдим някои неща. Хайде, да вървим, преди Беси да си науми да ни придружи.

Тайно щастлив, че не му се наложи да застане лице в лице със съпругата си, Робърт хвана дръжките на инвалидния стол и изкара своя брат от гостната. Докато преминаваха през фоайето и по извития коридор, който водеше към централната част на къщата, Робърт се възхити от простата елегантност на „Грийн Касъл“, въпреки разочарованието, че нищо не му беше познато.

— Имението е красиво — отбеляза той, докато графът го превеждаше през стаи, едната изцяло в червено, после през друга, по-голяма, докато накрая стигнаха до библиотеката, облицована с тъмен фурнир. — От дълго време ли е притежание на фамилията?

— Достатъчно дълго за нас, за да го сринем до основи. Такова беше, преди да се ожените с Нора Джейн — разсипано. Налей по нещо да пийнем, а?

Робърт се огледа, после установи местонахождението на масата за напитки, върху която бяха подредени гарафи от шлифован кристал. Той се намръщи. Нещо свързано с масата го притесняваше.

— Не мисля, че обичам алкохола — каза той и наля вино само в една чаша.

— Ха! Имаш предвид, че не ти харесваше да го виждаш в „Грийн Касъл“. Заради пиенето на Уилям ти нареди да заключват всичкия алкохол до времето за вечеря. Спомни ли си?

Робърт подаде чашата на брат си, после се дотътри до синия кожен диван, отпусна се уморено върху него и разтърка челото си.

— Точно така. Беси каза, че лорд Уилям пие.

— Лорд Уилям, както го нарече, пиеше. Но вече не пие, отчасти заради тебе, но най-вече заради Нора Джейн.

— Не разбирам. — Робърт усети моментно стягане на стомашните си мускули, реакция от думите на графа и ако можеше да се довери на своето чувство, заболя го от ревност. Но как би могъл да ревнува от лорд Уилям? Та той не изпитваше никакви чувства към жена си. Тя беше просто друг човек, с непознато за него лице, още една част от живота, който не можеше да си спомни.

Графът отпи от виното, после обхвана чашата с двете си ръце.

— Не съм изненадан и нямаше да бъда, дори и да не беше ранен в главата. Нора Джейн учуди всички ни. Мислехме, че си се оженил за малка мишка, но тя има подход, скрита сила и най-завладяващите обноски. Тя донесе щастие в моя свят, осмелявайки се да нахълта в бърлогата ми, да ме разтърси и да ме върне обратно към живота. Невъзможно е да си с нея, без да ти се прииска да я зарадваш с нещо, да я накараш да се усмихне. Ти срещна Сюзън Темпъл, Робърт. Дори и да не си я спомняш, трябва да си разбрал, че тя е властна жена. На Нора Джейн й трябваше време, за да почне да диша, след като пое ролята си на господарка на „Грийн Касъл“, но доброто й сърце и бодрият й дух спечелиха и завладяха всички ни.

— Най-вече лорд Уилям? — попита Робърт, а лявото му слепоочие запулсира.

— Включително и Уилям. Има разлика. Двамата заедно са като деца и Елизабет и аз насърчавахме тяхното приятелство, докато те нямаше. Те бяха добри един към друг. Нищо повече.

— Елизабет? — повтори Робърт, като стана и закрачи из непознатата стая. Той спря пред тежкото, цялото в дърворезба писалище, по-скоро усетил, че е седял там много пъти. В съзнанието му изникнаха листове, много изписани листове. Листове. И проблеми. Внезапно, без предупреждение, той усети тежестта на целия свят да пада върху плещите му. Отговорностите на този свят почти го накараха да се свлече на колене, а в същото време му се прииска да бяга, за да спасява живота си, свободата си. Но защо се чувстваше така? Защо?

— Да, Елизабет. Моя много добра приятелка. Единствената жена, която съм обичал. Виж, Робърт, знам, че ти дойде много днес, да се видиш с всички ни като че ли за първи път, напредналата бременност на Нора Джейн, мисис Темпъл, всичко останало. Вероятно трябваше да отложа това за друг път, но съм длъжен да попитам. Какво ти е казала Беси за нас?

Робърт се обърна към брат си, като се облегна на писалището, а ръцете му погалиха топлото дърво.

— Тя ми каза кои сте вие — произнесе той предпазливо. — Кой съм аз. — „Ти си моята истинска любов.“ Чуваше думите на Беси в главата си и знаеше, че трябва да ги остави там. Това не беше нещо, което някой казва на брат си, особено когато този брат беше сакат, осъден завинаги да седи в инвалиден стол, неспособен да бъде съпруг. Дори когато този брат току-що бе признал любовта си към друга жена. — Това е всичко. Докторът каза да не насилваме нещата. Натрупването на прекалено много факти би могло да причини мозъчна треска. Мисля, че това каза. Той не е убеден, че паметта ми ще се възвърне.

— Жалко, Робърт. Исках да ти разкажа всичко. Беси никога не е изричала и една истина през живота си. Тя вижда нещата и ги предава само както й е изгодно. Сега видях някакъв блясък в обикновено празните й очи, който не ми харесва, въпреки че не й стига акъл за някакъв вид интрига. Но тя сигурно има някакъв мотив. Ще помисля върху това. Очевидно по-продължителният разговор ще трябва да почака, докато се възстановиш физически, а засега ще трябва да се справим с разкритията на Беси. Не ти ли е казала, че ние двамата се мразим един друг?

Робърт взе една стъклена тежест за листове във формата на пегас и я постави върху дланта си.

— А така ли е? — попита той, като гледаше право в ясните сини очи на графа. И двамата му братя имаха сини очи и светла коса. Трудно беше да се повярва, че той, толкова мургав, им е роднина. — Наистина ли се мразим?

— От време на време — Роджър Гиър отговори усмихнато — значително. Та ние изградихме кариери от презрението към самите себе си, въпреки че аз и Уилям имаме положителен напредък. Просто успяхме да се измъкнем от предишното си падение и да подобрим нещастния си живот. Но това, за съжаление, ще почака за друг ден. Ти си изтощен от пътуването. Засега само искам да се уверя, че си разбрал чувствата си към жена си, към това бедно дете, което ти потресе с почти учтивото си приветствие, след седеммесечно отсъствие. Мисля, не, вярвам, че ти я обичаше. Че тя те обича!

Робърт постави пегаса пак на писалището. Графът беше прав. Много беше изморен. Главата му щеше да се пръсне.

— Вярваш в това? Не си ли сигурен?

Графът посочи на Робърт дръжките на стола, за да се приготвят да се върнат в гостната.

— Сигурен ли е някой за нещо, братко? Сигурен ли беше онзи доктор в Брюксел, че паметта ти никога няма да се върне? Беше ли Беси точна при описанието на твоето семейство, на твоя живот? Ако наистина си изгубил паметта си, ако не можеш да бъдеш сигурен в нищо, как можеш да вярваш на жена ми? Или ще повярваш на очевидното, това, което е пред собствените ти очи? За себе си аз съм сигурен само в едно нещо. Това нещо, Робърт, независимо дали си мой брат или не, ранен или не, е, че съвсем определено ще те накажа, ако нараниш Нора Джейн.

— Добре дошъл у дома, Робърт — каза Робърт с въздишка, като буташе инвалидния стол обратно по предишния маршрут. — Добре дошъл у дома.