Джуд Деверо
Изкусителката (10)

Девета глава

Пред стаята й навъсен стоеше Ашър и мяташе гневни погледи.

— Бих желал да поговорим.

— Доста съм изморена и… — Крис спря. Наумят ли си мъжете, че някоя жена има нужда от съвети, по-добре е да ги оставиш да си кажат приказката. Иначе няма да ти дадат мира. — Какво има? — попита тя и зачака лекцията.

— Страхувам се, мис Матисън, че държането ви е твърде странно и дори се опасявам, че без да съзнавате, сте преминали границата на благоприличието. Разбирам, че ви е приятно да покровителствате онеправданите, но те не винаги заслужават това. Струва ми се Крис, трябва да научите повече за мъжа, на чиято страна сте застанала. Още на шестнадесет години е бил изпечен хулиган и убил двама мъже на улицата. На двадесет вече имал повече врагове, отколкото нормалните хора през целия си живот. Можете ли да си представите, че по едно време дори се подвизавал с бандата на Чанри? Веднъж го хванали, но малко преди да го обесят, бандата нападнала затвора и го освободила. Работил е това, с което никой друг не би се захванал. Влизал е в схватки с престъпници. — Ашър набираше скорост и все повече се вживяваше в собствените си думи. — А жените, Крис… Стотици жени! За него жената не е създадена да бъде обичана. Тя е предмет, който служи за задоволяване на долни страсти. Вие говорите за любов, а този човек няма представа какво означава това. Той винаги е бил и ще си бъде измет.

Крис го гледаше мълчаливо, а той продължаваше да нарежда:

— Споменахте, че обмисляте възможността за брак, но аз се съмнявам доколко вие самата имате представа от същността на семейния живот. Това е ежедневно, ежечасно съжителство. Тайнън може и да е забавен понякога, но ето видяхте го тази вечер — кисел и намусен. Той не е способен да води разговор, не знае как да се държи сред хора, а тази жена, за която всички говорят, че му е майка, тя… тя…

Той спря и се усмихна дружелюбно.

— Знаете ли какво си мисля, Крис? Според мен Тайнън ви се струва интересен, защото около него има нещо тайнствено, мистериозно. Разберете ли веднъж какво се крие зад тази фасада, ще се уверите, че той е един най-обикновен престъпник и разбойник. На вас ви трябва съвсем друг мъж — изрече съвсем тихо той и направи крачка към нея. — Мъж, който да бъде истински съпруг. Мъж от вашата собствена среда.

Крис го погледна невинно.

— Някой като вас например?

— Мис Матисън, трябва да призная, че вие изключително много ми харесвате.

Той приближи глава и затвори очи, готов за целувка, а Крис безшумно отключи стаята и се шмугна вътре. Хлопна вратата под носа му и се закиска.

— Ха целуни ме, де! Не можеш, а?

Тя се отпусна на леглото, развеселена от вълнуващите събития и си представи утрешния пикник.

На другия ден Тайнън я чакаше във фоайето, в костюм и с вестник в ръка.

— Добро утро — поздрави го с усмивка тя още от стълбите.

Той също й се усмихна, но изглеждаше по-скоро нещастен.

— Тръгваме ли? — попита Крис, докато си слагаше ръкавиците.

Тай кимна, предложи й да го хване под ръка и я поведе навън. Към църквата се бяха отправили и други двойки и щом ги видяха, всички се заковаха на място с ококорени очи.

Като влязоха, Крис поведе Тайнън към третия ред, макар че той се беше устремил да седне едва ли не до вратата. По време на службата слушаше с внимание. Знаеше наизуст псалмите и както бе казала Ред, гласът му беше приятен и мелодичен.

След малко излязоха навън и Тайнън въздъхна с облекчение. Инциденти нямаше. Дори свещеникът специално дойде да се ръкува с него. Отпред в красива карета, теглена от лъскав черен жребец, ги чакаше Ред.

— Донесох ви кошниците за пикника — подвикна весело, щом те наближиха. — Да не отивате с празни ръце… Тайнън, помогни ми да сляза.

— Но ти няма ли да дойдеш? — възкликна Крис.

— Неделният пикник след църква не е за личност като мен. Вие двамата се забавлявайте. И, Тайнън, веднага да се усмихнеш, че ще ти дърпам ушите.

Той се разсмя и я целуна по бузата.

— Крис ще ме пази!

— Наистина жалко, че няма да дойдеш, Ред. Сигурна съм, че щеше да бъде много приятно — рече Крис. — Моли се да не завали.

— Мила моя, не съм престанала да се моля за теб, от както дойде в града.

Тайнън качи Крис в каретата, после скочи до нея. Тя сложи глава на рамото му и промуши ръка под лакътя му. След малко потеглиха по прашния път заедно с останалите двойки.

— Кой е Чанри? — обади се тя по едно време.

— Подпитвала си, а?

— Естествено. И кой е той?

— Главатар на една банда, от която половината членове са убити, а другата половина в затвора.

— Имал ли си нещо общо с тях?

— Те искаха да имам. Дори пуснаха слуха, че съм се присъединил към тях.

— Но аз мислех, че именно те са те отървали от затвора. Тайнън, всъщност ти колко пъти си бил в затвора?

— Дори и за пиянство ли?

— О, по-добре не ми казвай! И как така името ти се свързва с тия престъпници?

— Нали ти обясних? Искаха да се включа в бандата, а като отказах, се чудеха как да ми отмъстят. Освен туй не ме освободиха те, а федералният съдия.

— Разкажи ми.

— Бандата имаше нужда от добър стрелец, техния го бяха убили наскоро. Аз обаче не исках да имам вземане-даване с тях и за да ми отмъстят, обрали една банка, като през цялото време се обръщали към един от своите с името „Тайнън“. Шерифът дойде да ме търси. Аз лежах в къщи със счупен крак, но за него това не беше никакво алиби. И тогава една моя приятелка се обади на съдията, беше й познат отнякъде, та той пристигна да разследва случая. Понеже не успя да убеди шерифа, че съм невинен, инсценира нападение на килиите. Шерифът навсякъде разправяше, че било дело на Чанри, което представлявало допълнително доказателство за участието ми.

— О, Тайнън, ти си пълен с какви ли не ужасяващи истории!

— Когато човек е постоянно с пръст на спусъка, няма какво да се чуди, че навсякъде го посрещат с насочени пистолети. Пристигнахме. Ти вземи кошниците, а аз…

— Не, ти ще носиш кошниците, а аз ще те представя на дамите.

— Но аз ги познавам.

— Ти може и да ги познаваш, но те не те познават. Така че не се опитвай да се измъкнеш.

— Да, мадам… Добре, мадам… — той се ухили. — Няма шега, вече ме държиш под чехъл.

— Трябва да ти кажа, че повечето мъже имат нужда от чехъл. Освен това чехълът не стреля и не убива.

— Абе бавната смърт хич не ми я хвали… Двамата слязоха от каретата и се присъединиха към останалите. Жените вече постилаха колосаните покривки и подреждаха закуските и питиетата, а мъжете се отправяха на групички към реката.

Крис отвори кошницата и подхвърли невъзмутимо:

— Сигурна съм, че познавате годеника ми мистър Тайнън.

Някои от жените кимнаха колебливо в посока към него, макар че физиономиите им бяха като при запознанство с гърмяща змия.

— Тай, скъпи, ще оставиш ли другата кошница ей там? Много ти благодаря — Крис му направи знак с глава.

Той свали шапката си.

— Радвам се да ви видя в добро здраве — изрецитира той, после грабна една кифличка от масата, намигна на Крис и забърза към реката.

— Мис Далас! — врякаха жените в един глас щом той се отдалечи. — Но вие не знаете какво правите!… Ами че той…

— Трябва Бети Мичъл да ви разправи какво стори той на клетия Дикърсън…

— Бети Мичъл ли? — повтори Крис, докато разопаковаше сладкишите. — Не е ли била влюбена в убития младеж?

— Била е, ама по-рано. Слава Богу, когато той умря, всичко вече беше свършило.

— А, да. И тогава вече се е увъртала около Тайнън? А защо се е разделила с този Дикърсън?

Жените се надпреварваха коя да започне първа.

— Бети не е преследвала Тайнън. Е, може да е ходила да го търси в заведението на Ред, но това е защото той я е подмамил.

— Били започна да се среща с едно момиче от Сиатъл, което беше тук на гости и всичко щеше да се оправи, ако Тайнън не се бе намесил.

— Тайнън е убил Били, в това няма и капка съмнение — заяви категорично една.

Крис нареди парчетата ябълков пай в чиниите и чак тогава вдигна глава.

— Така… Били Дикърсън започва да излиза с друго момиче. Бети пък започва да досажда на Тайнън. Бащата на Били се спречква с бащата на Бети и…

— Не! — прекъсна я друга, но веднага млъкна.

Една възрастна госпожа сниши глас:

— Бети щеше да има дете, но Били не искаше да се ожени за нея.

— А, значи Тайнън се е опитал да й помогне и убил този подлец. Сигурно много я е обичал, за да се реши на такова нещо.

— Бети обичаше единствено Били и когато той умря, замина на изток.

— Аз пък бях останала с впечатлението, че те с Тайнън са били толкова влюбени, че той е убил човек заради нея — невинно подхвърли Крис.

Настъпи тишина. Жените отново се съсредоточиха в подреждането на масата.

— Синът ми май не дава мира на годеника ви — рече една, като гледаше към реката.

Тайнън беше заобиколен от четири момчета, които жадно го поглъщаха с очи.

— Той нали нищо няма да им направи? — попита предпазливо друга.

— Разбира се, че не. Той е толкова добър… Всъщност не е ли вече време да извикаме мъжете на трапезата?

Мъжете явно гледаха доста по-спокойно на миналото на Тайнън. Като че ли доста по-живо ги интересуваше пърженото пиле и изобилието от вина и уиски. Не и Рори Сейърс обаче. Той използваше всяка възможност, за да унижи Тайнън и да го накара да се чувства излишен. Още щом седна на масата, кимна към отрупаната софра и се ухили:

— Не е като в затвора, а? Макар че като полежи там повечко, човек сигурно свиква.

Той се пресегна да отчупи от питката, но една дървена лъжица го перна през ръката.

— Как после да учим децата да се държат възпитано, ако възрастните не дават добър пример? — рече строго госпожата, която сервираше, след това се усмихна на Тайнън и попита любезно: — Още едно крилце?

— Благодаря… С удоволствие.

— Ти по-добре разкажи как се чувства човек като свети на някого маслото — отново се заяде Рори.

Ала още преди да изрече това, друга жена уж неволно изля в скута му цяла чаша кафе. Той скочи зачервен от ярост, но мъжете се разсмяха и един се обади:

— Като се ожениш, ще разбереш — с жените на глава не се излиза.

— Сядай, сядай — провикна се друг, — нищо ти няма, ще изсъхне. Марта, дай му от черешовия сладкиш. Като почне да се топи в устата му, ще забрави всичко, дори и русокосите госпожици.

Крис се съсредоточи в чинията си, но ясно усети как по бузите й се разлива червенина.

След около час трапезата беше прибрана, по-кротките малчугани вече спяха сладко под сенките, а възрастните се събираха на групи, едни за да поговорят, други да играят карти или да се разходят.

Едно красиво чернооко момиче се приближи до Крис и Тайнън и им предложи да се присъединят към компанията, тръгнала с лодки по реката.

— О, чудесна идея! — възкликна ентусиазирано Крис и повлече Тайнън. — Сигурна съм, че ще е много забавно!

— С тия дечурлига? — изсумтя под нос той. — Аз изобщо няма какво да…

Крис дори не го удостои с поглед.

— Не разбираш ли, че днес сме център на вниманието! Бандитът и…

— Госпожицата, която вечно се забърква в някаква каша.

Стигнаха до реката, но Тайнън задържа Крис малко по-назад. Тъкмо когато се качваше в лодката, той я бутна леко и тя политна напред. Тайнън я хвана през кръста, после я взе на ръце и заговори уплашено:

— Удари ли се? Да не си изкълчи глезена? Чакай, ела да се подпреш на това дърво.

Крис понечи да каже нещо, но вече беше във въздуха и Тайнън я носеше в обратна посока.

— Не се притеснявайте — подвикна през рамо на другите, — ще се погрижа за нея.

Крис ясно чу смеховете, не беше успял да заблуди никого.

— И сега? Какво ще ме правиш? — попита с усмивка, но той я изгледа тъй многозначително, че Крис веднага отсече: — Не! Това няма да стане! И ако само едно копче се е разкопчало, повече няма да ти проговоря, така да знаеш.

— Никой не ни вижда…

— Тайнън!

— Мислех, че гората вече ти липсва и ще искаш да се поразходим.

— И?

— Не знам — призна той — какво се прави когато не се…

— Ами разговаря се, хората се опознават… Хайде, сега ме пусни.

Тайнън обаче продължи да я носи.

— Разкажи ми за рода Монтгомъри. Баща ти спомена нещо.

— Какво точно? Не, не, искам да чуя истината!

Той я сложи да стъпи на едно повалено дърво и очите й се изравниха с неговите.

— Чакай да не сбъркам. Така… Значи каза, че ти им се падаш роднина, а че на тоя свят не са се раждали по инатливи, своенравни и безразсъдни същества. Правилно ли съм запомнил?

— Абсолютно. Майка ми произхожда от този род. Те са пристигнали в Америка още по времето на Хенри Осми.

— През шестнадесети век?

Тя кимна, хвана ръката му и тръгна по дървото.

— Все още не знам нищо за срещата ти с баща ми. Как се държа той? В затвора какво ти обясниха, когато те пуснаха на свобода.

— Нищо. Там много, много не приказват. Дръпват веригите и ти тръгваш накъдето те поведат.

Крис се обърна и пое в обратна посока.

— Май колкото пъти си попадал в затвора, все се оказва, че си бил набеден несправедливо. Всъщност някога провинявал ли си се наистина?

— Правиш всичко възможно да научиш тайните ми до една. Честно казано, имам си достатъчно провинения, но заради тях никога не са ме залавяли, затова пък когато съм невинен, все намираха повод да ме тикнат в затвора. Сигурно са си мислели, че е все едно за кое точно престъпление ще ме обесят.

— А кога стана порядъчен човек?

— Хм. Ред май не си е губила времето… — той поклати глава. Подвизите ми приключиха, когато станах на двадесет и две.

— Преди седем години?

— Да… Ред доста е дрънкала. Слез, че ще паднеш. И аз знам туй-онуй за теб, Мери Кристиана — той я вдигна от дървото и я сложи да стъпи на земята.

— Не знаеш чак толкова колкото си въобразяваш. Кръстена съм Мери Елън, на майката на баща ми, но като навърших шест години, ме нарекоха Мери Кристиана.

— О, я разкажи! Ама седни по-далечко от мен.

Крис палаво изви вежди, отпусна се на тревата и облегна глава на дървото.

— Мога да виждам в бъдещето — съобщи скромно. — Досега ми се е случвало само два пъти, но дори и единият бе достатъчен, за да ми сменят името. В рода Монтгомъри всички жени, които могат да виждат в бъдещето, носят името Кристиана.

— И какво се е случило, когато си била на шест години?

— Бяхме на църква. Изобщо не помня какво точно изпитах, но както си седях послушно до майка ми, изведнъж се озовах на подиума и се разкрещях всички да излязат. Майка ми се сетила, че по всяка вероятност съм получила видение, понеже в рода през няколко поколения се раждат ясновидци, и извика:

„Пожар! Пожар!“.

Всички хукнаха презглава, дори изкъртиха вратата и изпочупиха прозорците. Като излязоха навън, се увериха, че няма и помен от дим. Как се втренчиха тогава в нас… Мислех си, че ей сега ще ни се нахвърлят — Крис въздъхна. — Може би точно това щяха да сторят, но в този момент небето сякаш се раздра и една мълния се стрелна към камбанарията. Цялата задна част на църквата рухна. Когато прахолякът се разсея, очите отново се впериха в нас. Този път ни гледаха сякаш сме вещици. Един мъж попита:

„Мери Елън откъде е разбрала?“

Тогава майка ми гордо вдигна глава, стисна ръката ми и отсече:

„Дъщеря ми се нарича Кристиана“.

Естествено баща ми не се зарадва много, нали носех името на неговата майка, но мама каза, че следващите деца ще ги кръщават, както той реши.

— Но други деца не са имали…

— Да, някои жени от рода са с по десет деца, но моята майка е родила само мен.

Тайнън се излегна на тревата и сложи длани под главата си.

— Мъчно ли ти е за нея?

— Ужасно — Крис сведе очи. — Беше невероятна: и силна, и нежна, и мъдра, и чувствителна, и…

— Мисля, че ти страшно приличаш на нея. Поне ако съдя по това, което съм видял досега…

Крис му се усмихна.

— За тия думи ти разрешавам да сложиш главата си в скута ми.

— О, но това е чест!

Тайнън се намести и Крис зарови пръсти в косата му. Той притвори блажено очи.

— Какво възнамеряваш да правиш сега, когато вече си свободен?

— Все още не съм. Трябва да те заведа при баща ти.

— Добре, но какво умееш да вършиш, освен да стреляш и да яздиш през мъгливата гора? И, разбира се, да пиеш и да се озоваваш в затвора?

Без да отваря очи, той се усмихна.

— Предполагам, жените не се броят.

— Жените в никакъв случай не се броят.

— Така и предполагах. А мога да ръководя четири публични дома едновременно…

— Това не ми се вижда особено похвално качество.

— Не, не ти е ясно. С жените ще се оправя Ред, освен когато има някакъв тупаник. Искам да кажа, че мога да се занимавам със сметките. Когато застреляха счетоводителя на Ред… Не, нищо общо нямам! Та тогава тя ме помоли да прегледам книгите, защото банката заплашваше, че ще затвори заведението.

— И какво стана?

— За нула време открих, че оня мошеник е крадял от парите. Представи си, намерих ги заровени в двора на къщата му. И оттогава всеки път като дойда тук, проверявам сметките на Ред.

— Но това е чудесна професия! Баща ми все казва, че неговото царство се командва от счетоводните папки. Може пък да те вземе на работа.

— Как не! Да остави документите си в ръцете на престъпник…

— Оставил му е дъщеря си…

— Хм. И добре е направил — Тайнън я погледна изпитателно и плъзна длан по гърба й. — Дали наистина е говорел сериозно, като настоя да не те докосвам? Ако ние с теб си мълчим, той как ще разбере? — Пръстите му бяха обгърнали врата й и леко го приближаваха към устните му.

— Да, но съпругът ми ще усети.

— Какъв съпруг?

— Мъжът, за когото ще се омъжа.

Устните му вече бяха съвсем близо, но Крис не се даваше.

— Само преди няколко дни искаше това да бъда аз.

— Да, но тогава мислех, че… Знаеш ли, май е време да се връщаме при другите.

— Още една минутка.

Устните й сякаш сами се разтвориха. Тялото й омекна от докосването на пръстите му и Крис се озова върху него. Някъде дълбоко в подсъзнанието й звучеше въпросът, как е възможно този мъж да я привлича толкова и така да я подчинява на волята си, но тя без много усилия го заглуши.

Доста по-късно й хрумна какво ли щеше да се случи, ако не бяха чули нищо. Тайнън веднага се отдръпна, а тя остана да лежи на тревата със затворени очи и лудешки биещ пулс.

— Връщат се. Оправи се — прошепна той и й подаде ръка. Привлече я към себе си и започна да закопчава копчетата на гърба й.

— Утре ще си облека рокля с копчета отпред — промърмори тя.

— Да не си посмяла! И без това вече едва издържам. Не излагай на опасност моя здрав разум и твоето девичество. Не ме изкушавай повече, чуваш ли? Хайде, стегни се и недей да гледаш толкова отнесено.

— Да, да, добре…