Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Just Another Sucker, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 29 гласа)

Информация

Сканиране
noisy (2010)
Разпознаване и корекция
beertobeer (2010)

Издание:

Джеймс Хадли Чейс. Още един глупак

Под общата редакция на Богомил Райнов

Редактор: Жечка Георгиева

Редактор от издателството: Екатерина Делен

Художник: Веселин Павлов

Художник-редактор: Веселим Христов

Технически редактор: Ирина Иовчева

Коректор: Виолета Славчева

 

Английска, I издание

ЕКП 07/9536622431/5557-174-86. Издателски № 2475

Формат 70×100/32. Печатни коли 16,00. Издателски коли 10,37. Условно издателски коли 9,75

Дадена за набор на 25.II.1986 г. Излязла от печат на 30.VII.1986 г.

Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1986

Печатница „Димитър Найденов“, В. Търново

 

James Hadley Chase. Just Another Sucker

First published 1969 by Robert Hale Ltd. Copyright © James Hadley Chase, 1961

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Yanko173)

Трета глава

I

Малко черно облаче закри луната. За една-две минути морето изведнъж стана студено, плажът — тъмен и отблъскващ, после облачето отмина, водата отново бе сребриста, а брегът просветля.

Рея Малру ме гледаше.

— Няма друг начин да получим такава сума. Трябва да е отвличане. Само така ще накараме мъжа ми да прежали толкова пари. Всъщност е доста лесно. Остава само да обмислим подробностите.

— За отвличане дават смъртна присъда — казах. — Мислили ли сте за това?

— Нали никой няма да бъде отвлечен — отвърна тя и протегна напред дългите си изящни крака. — Ако стане беля, ще кажа истината на мъжа си и край.

Говореше убедително, като търговец, който се опитва да ми пробута фалшив персийски килим.

Но някъде в дъното на съзнанието ми беше мисълта за петдесетте хиляди долара. Може би, казах си аз, ако взема работата в ръцете си, ако сам обмисля подробностите, ще успея да пипна тези пари.

— Да не искате да кажете, че вашият съпруг просто ще се засмее, ще ви каже, че сте непослушни момиченца и край? Това, че за да ми даде откуп, съм му се обадил по телефона и съм му казал, че дъщеря му е отвлечена, няма да значи нищо за него. Ще го приеме като шега. Значи според вас той ще каже на полицията, че това е една хубава шегичка, измислена от жена му, с цел да му измъкне петстотин хиляди долара.

Последва дълга пауза, после тя каза:

— Вашият тон не ми харесва, мистър Барбър. Вие се държите нахално.

— Страшно съжалявам, но едно време бях репортер. Знам много по-добре от вас какво ще стане, ако някой отвлече дъщерята на Феликс Малру — всички вестници по света ще пишат за това с големи букви. Ще бъде нещо като случая Линдбърг[1].

Тя се намести в шезлонга и аз видях как ръцете й се свиха в юмруци.

— Преувеличавате. Няма да позволя на съпруга си да намеси полицията. — Говореше рязко и нетърпеливо. — Ето какво ще стане: Одет ще изчезне. Вие ще позвъните на мъжа ми и ще му кажете, че е отвлечена и ще му бъде върната, ако плати петстотин хиляди долара. Той ще даде парите. Ще ги вземем и Одет ще се върне. Това е всичко.

— Искате да кажете, че се надявате да стане така.

Тя махна нетърпеливо.

— Знам, че така ще стане, мистър Барбър. Вие ми казахте, че сте готов да поемете риска, ако ви платя добре. Аз ви предлагам петдесет хиляди долара. Ако ви се виждат малко, кажете и аз ще намеря някой друг.

— Така ли? Не се самозалъгвайте. Доста ще се изпотите, докато намерите някой, дето ще се съгласи да свърши тая работа. Тя не ми харесва. Крие цял куп непредвидени опасности. Ами ако вашият мъж намеси полицията, каквото и да ми разправяте вие? Като се лепне полицията за нас и няма отърваване, докато не арестуват някой, и този някой може да бъда аз.

— Полицията няма да се намеси. Нали ви казах: — ще се оправя със съпруга си.

Помислих си за застаряващия милионер, който бавно умираше от рак. Може би вече бе загубил интерес към живота. Може би тя имаше достатъчно власт над него, за да го убеди да се раздели с петстотин хиляди долара без борба. Може би…

Но угризенията на съвестта бяха заглушени от един глас, който ми казваше, че ако успеем, ще получа петдесет хиляди долара.

— А вашата заварена дъщеря съгласна ли е?

— Разбира се. И на нея й трябват пари.

Хвърлих угарката в мрака.

— Предупреждавам ви — казах аз, — че ако се намеси полицията, всички ще загазим.

— Започвам да мисля, че не сте човекът, който ми е нужен. И двамата си губим времето.

Трябваше да се съглася с нея и да я оставя да изчезне в мрака така тихо, както бе дошла, но натрапливата мисъл за петдесетте хиляди долара не ми позволи да го направя. Цифрата ме главозамайваше. В онзи миг, докато седях там под лунната светлина, аз разбрах, че ако полицейският началник бе сложил на бюрото си петдесет хиляди долара в нови шумолящи банкноти, аз щях да приема подкупа. Потресен разбрах, че моята честност не можеше да бъде купена с десет хиляди долара, но петдесет хиляди бяха друго нещо.

— Само ви предупреждавам — рекох, — вас и вашата дъщеря, че никак няма да ми хареса, ако попаднем зад решетките.

— Колко пъти ще ви казвам? И дума не става за това. — Гласът й бе задавен от нетърпение и възбуда. — Мога ли да разчитам на вас или не?

— Описахте ми вашия план само в общи линии. Да предположим, че ми кажете какво точно искате от мене. Тогава ще мога да реша.

— Одет ще изчезне, а вие ще се обадите на мъжа ми. — В гласа й звучеше раздразнение. — Ще му кажете, че е отвлечена и че ще се върне, когато бъдат изплатени петстотин хиляди долара. Трябва да го накарате да повярва, че ако не плати откупа, Одет няма да се върне. Трябва да го убедите, разчитам на вас.

— Страхлив ли е съпругът ви?

— Много обича дъщеря си — каза тя тихо. — Затова лесно ще се уплаши.

— А после какво ще правя?

— Ще се разберете с него как да ви даде парите. Ще ги приберете, ще вземете своя дял и ще ми дадете останалото.

— На вас и на дъщеря ви, разбира се.

Тя помълча, преди да каже:

— Да, разбира се.

— Изглежда много просто. Има опасност да се окаже, че не познавате съпруга си толкова добре, колкото си мислите. Може и да не се изплаши лесно. Може да извика полицията. Човек, натрупал такова състояние, не е вчерашен. Помислихте ли за това?

— Казах ви: аз мога да се оправя с него. — Тя дръпна дълбоко от цигарата и огънчето освети лъскавите й червени устни. — Той е болен. Преди две-три години това нямаше да е възможно. Един тежко болен човек няма много сили да се съпротивлява, когато негов близък е в опасност.

Изпитах неприятно чувство, като си представих, че ако беше рекъл бог, тази жена можеше да бъде моя съпруга.

— Вие знаете най-добре.

Отново настъпи пауза. Усещах цялата й враждебност, докато ме гледаше втренчено в мрака.

— Е? Ще го направите ли?

Отново се сетих за петдесетте хиляди долара. Тази работа с бързане не ставаше, трябваше да се обмисли, да се разработи подробен план, тогава можеше и да излезе нещо.

— Искам да си помисля — рекох аз. — Утре ще ви кажа какво съм решил. Защо не ми се обадите тук утре?

— Не можете ли сега да ми отговорите: да или не?

— Искам да си помисля. Утре ще ви дам твърд отговор.

Тя се изправи. Отвори чантичката си, извади малка пачка банкноти и я пусна на масичката между нас.

— Това е за бунгалото и за всички други разходи. Ще ви се обадя утре.

Отиде си така тихо, както бе дошла, изчезна в мрака като призрак.

Взех парите от масата. Бяха десет банкноти от по десет долара. Повъртях ги в ръцете си, като ги умножавах наум по петстотин.

Беше десет и десет. Имах поне още два часа на разположение, преди да се върна вкъщи. Седях на лунната светлина, гледах морето и размишлявах върху нейното предложение. Огледах го от всички страни — особено риска, с който бе свързано.

Малко след полунощ взех решение. Не беше лесно да го направя, но бях замаян от парите, които ми предлагаше. С тази сума ние с Нина можехме да започнем нов живот.

Аз щях да диктувам условията, само аз, и тогава щях да се съглася.

На следващата сутрин отидох рано в бунгалото. Казах на Бил Холдън, че ще остана най-малко още един ден, може и повече, и му платих за два дни.

Седях навън на слънце, докато наближи единайсет, после влязох и се настаних до телефона. Точно в единайсет иззвъня. Вдигнах слушалката.

— Барбър на телефона — казах аз.

— Да или не?

— Да, но имам някои условия. Искам да говоря с вас и с другата страна. Елате двете довечера в девет.

Не й оставих време да ми противоречи. Затворих телефона. Исках да разбере, че инициативата е вече в мои ръце и че така ще бъде отсега нататък.

Телефонът иззвъня, но аз не отговорих. Излязох навън и затворих вратата.

Продължаваше да звъни, когато тръгнах към мястото, където бях паркирал пакарда.

Бележки

[1] Чарлс Линдбърг (1902 — 1974) — прославен американски авиатор, осъществил през 1927 г. първият полет без кацане през Атлантическия океан. През същата година синът му е отвлечен, а след изплащането на откупа — убит. — Б.пр.