Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Just Another Sucker, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 29 гласа)

Информация

Сканиране
noisy (2010)
Разпознаване и корекция
beertobeer (2010)

Издание:

Джеймс Хадли Чейс. Още един глупак

Под общата редакция на Богомил Райнов

Редактор: Жечка Георгиева

Редактор от издателството: Екатерина Делен

Художник: Веселин Павлов

Художник-редактор: Веселим Христов

Технически редактор: Ирина Иовчева

Коректор: Виолета Славчева

 

Английска, I издание

ЕКП 07/9536622431/5557-174-86. Издателски № 2475

Формат 70×100/32. Печатни коли 16,00. Издателски коли 10,37. Условно издателски коли 9,75

Дадена за набор на 25.II.1986 г. Излязла от печат на 30.VII.1986 г.

Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1986

Печатница „Димитър Найденов“, В. Търново

 

James Hadley Chase. Just Another Sucker

First published 1969 by Robert Hale Ltd. Copyright © James Hadley Chase, 1961

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Yanko173)

Шеста глава

I

Докато карах към бунгалото, започна да вали. Духаше студен вятър, морето беше бурно и сиво — времето не беше подходящо за плаж и в паркинга на Бил Холдън нямаше жива душа.

Заключих се в бунгалото и поръчах телефонен разговор с хотел „Риджънт“ в Лос Анжелос.

След няколко минути вече говорех с Одет.

— Обажда се Хари. Слушай внимателно, може да си имаме неприятности. Не мога да говоря по телефона, но каквото и да правиш, стой си в стаята. Ще ти се обадя пак. Може да се наложи да се върнеш утре.

Чух как дъхът й секна.

— Заради онзи ли… пияния?

— Не. Нещо по-лошо. Хората, за които смятахме, че може да се намесят по-късно, вече се намесиха. Разбираш ли?

— Какво ще правим?

— Все още има шанс да успеем. Ако реша, че няма начин, ще ти се обадя довечера. Засега не се показвай, стой си в стаята.

— Ама какво става? — В гласа й прозвуча паника. — Не можеш ли да ми кажеш?

— Не по телефона. Само не излизай никъде. Ще ти се обадя довечера — казах аз и оставих слушалката.

Беше ми жал за нея, но не смеех да говоря. Не знаех дали телефонистката на хотела не подслушва.

Отидох до прозореца и погледнах навън. Проливният дъжд чертаеше фигурки по пясъка. Плажът изглеждаше изоставен и пуст. Запалих цигара и закрачих из стаята.

Все пак Малру още не беше повикал полицията, но ако полицията намереше колата на Одет със счупения калник, това щеше да им даде повод да му се обадят и тогава той можеше да признае, че дъщеря му е отвлечена.

Видях, че Рея се задава по брега. Беше с черен дъждобран и носеше чадър. Ако Холдън я зърнеше отнякъде, сигурно нямаше да я познае, защото тя прикриваше лицето си с чадъра.

Когато се заизкачва по стълбите, аз отворих вратата.

— В момента тегли парите от банката — рече тя, като затвори чадъра и го изтръска, преди да влезе. — Казах му, че отивам на черква да се моля за Одет.

Не съм религиозен, но това хладнокръвно изявление ме отврати, обзе ме силно чувство на неприязън към нея.

— Кога смятате да приберете парите? — попита тя, докато поемах дъждобрана й. Отиде до един шезлонг и седна.

— Не съм чак толкова сигурен, че ще ги получим.

Тя се вцепени, изгледа ме студено.

— Какво искате да кажете?

— Може да ви се види чудно — рекох аз, като сложих дъждобрана и на масата, — но директорът на банката и шофьорът на мъжа ви са си развързали езиците. Полицаите вече знаят, че Одет е била отвлечена.

Ако я бях плеснал през лицето, нямаше да се вцепени така.

— Лъжеш! — Тя скочи на крака, лицето й побеля като платно, очите и яростно святкаха. — Ти си се изплашил! Страх те е да отидеш да прибереш парите!

— Така ли мислиш? — Като я видях толкова разярена и уплашена, аз някак успях да овладея собствената си паника. — Тази сутрин мистър Мастър, директорът на банката, се е обадил на областния прокурор и му е съобщил, че съпругът ти иска веднага да изтегли петстотин хиляди долара. Оказа се, че напоследък директорите на големите банки имат уговорка с полицията да се обаждат, когато клиентите искат набързо да изтеглят големи суми в дребни банкноти. За полицията това е безспорен сигнал, че парите са за откуп, поне докато не се докаже обратното.

— Откъде знаеш това? — попита тя пискливо.

Казах й за новата си работа и за разговора с областния прокурор.

— Реник вече е говорил с вашия шофьор О’Рейли — продължих аз. — Може би не знаете, че той е бивш полицай. Казал на Реник, че снощи Одет не се е явила на срещата с приятелката си и не се е прибирала вкъщи. Областният прокурор веднага съпоставил фактите и се досетил. Той е убеден, че Одет е била отвлечена и се готви за най-голямата сензация от случая Линдбърг насам.

Рея притисна гърлото си с ръка и внезапно седна. Вече не беше красива. Уплахата и отчаяната ярост я загрозиха.

— Какво ще правим? — прошепна накрая. Със стиснат юмрук започна да удря по страничната облегалка на шезлонга. — Парите ми трябват!

— Нали ви предупредих! Казах ви, че полицията може да се намеси.

— Няма значение какво сте ми казали! Какво ще правим?

— По-добре чуйте цялата история, тогава ще решите какво да правим.

Разказах й всичко подробно: за пияния, за автомобилната злополука и за това, че полицията вече търси колата на Одет, а като я намерят, ще отидат при съпруга на Рея и ще започнат да задават въпроси.

Тя седеше неподвижно, стиснала юмруци между коленете си.

— Е, това е — завърших. — Хубавото е, че прокурорът няма да предприеме нищо, докато съпругът ви не го помоли. Няма и да се опитат да го проследят, когато отива да предаде парите. Всъщност всичко зависи от него. Когато го извикат да го разпитват за колата, ще каже ли, че Одет е била отвлечена?

Рея бавно си пое дъх и ме изгледа свирепо.

— Значи това наричате предварителна подготовка? — извика разярено. — Хитрото ви планче! Не можахте ли да предположите, че ще се забърка с някой пиян, щом отива в такова място като „Пиратската колиба“?

Аз мълчах. Гледах я и се питах докъде ще й стигне куражът.

Последва дълга пауза, после Рея каза:

— Я стига сте ме зяпали като кретен. Какво ще правим?

— От вас зависи. Ако убедите мъжа си да не се обажда в полицията, ще можем да продължим, но ви предупреждавам, че щом Одет се върне, полицията непременно ще я разпитва за колата.

— Парите ми трябват!

— Ако мъжът ви не се обади в полицията, ще ги получите.

— Няма да се обади. След разговора с вас той заяви: никаква полиция. Дори нямаше нужда да го убеждавам. Готов е да плати, стига Одет да се върне.

— Е, щом сте сигурна, че няма да проговори, можем да действаме.

— Сигурна съм.

Погледнах часовника си. Беше точно единайсет и половина.

— Ще разбера какво става — казах аз и посегнах към телефона. Обадих се на Реник. Щом се свързах, попитах: — Нещо ново? Трябвам ли ти?

— Още нищо. — В гласа му прозвуча раздразнение. — Не сме намерили колата. Малру взе парите преди десет минути. ФБР е в готовност. Обади ми се към три. Дотогава може да открием колата.

Обещах да се обадя и затворих.

Рея бе вперила поглед в мен. Беше много напрегната.

— Още не са намерили колата. Ако имаме късмет, може и да не я намерят. Следващата ни крачка е да предадем на мъжа ви писмото на Одет. Извадих го от бележника си. Бях го сложил заедно с плика в найлоново калъфче, за да не оставя по него отпечатъците от пръстите си. — Как получавате пощата си?

— На вратата има пощенска кутия.

— Като се върнете, пуснете това в кутията. Внимавайте да не ви види някой. Тук са написани инструкциите за предаването на откупа. — Тя взе писмото, а аз продължих: — Внимавайте как го държите. Не бива да оставяте отпечатъци на плика. Сложете си ръкавици, преди да го извадите от калъфчето.

Тя го пусна в чантата си.

— Значи не се отказвате? — попита тя.

— Че нали за това ми плащате? Мисля, че ще ни се размине. Поне сега работя и за другата страна и ще знам какво се готвят да предприемат. Ако тръгне на лошо, ще ви кажа. Засега положението е следното: ще се обадя на Одет да се върне утре вечер със самолета в единайсет. Ще бъде тук към един. Ще чака в бунгалото. Вашият съпруг да кара по шосето за Ист Бийч, докато види светлина от електрическо фенерче. Като минава покрай нея, да хвърли чантата с парите на пътя. Ще имам парите към два и половина. Той да продължи към Лоун Бей, там ще очаква да намери Одет. Вие ще дойдете тук, а към два и четирийсет и пет ще пристигна и аз. Ще си поделим парите. Като не открие Одет, съпругът ви ще се прибере вкъщи. И двете ще го чакате там. Ще му кажете, че щом е излязъл, и Одет се върнала. Аз съм я подготвил и тя трябва да успее убедително да му опише цялата история. Това е положението.

Рея се позамисли, после кимна.

— Добре… значи утре вечер в три без петнайсет.

— Внимавайте с О’Рейли — предупредих я. — Постарайте се да не ви види, като тръгвате. Той е полицейски шпионин. Отсега нататък, каквото и да забележи, веднага ще стигне до ушите на областния прокурор, затова внимавайте.

Тя стана.

— Разбирам.

— Хубаво. А сега искам малко пари. Трябва да платя наема за бунгалото. Петдесет ще стигнат.

Рея ми даде парите.

— Тогава до утре вечер…

— Да. — Имаше нещо в държанието й, което ме тревожеше. Нищо определено, но го имаше. — Внимавайте с О’Рейли.

Тя ме погледна.

— Сигурен ли сте, че ще се справите?

— Нямаше да се захвана с тази работа, ако не бях сигурен.

— Тези пари ми трябват — заяви тя. — Разчитам на вас… достатъчно ви плащам за това.

Отиде до вратата, отвори, разпери чадъра си и заслиза по стълбите в дъжда.

Наблюдавах я как върви по мокрия пясък към паркинга.

Когато си замина, аз се скрих под навеса, който съединяваше всички бунгала, и тръгнах към канцеларията на Бил Холдън. Платих си наема.

— Добре ли върви работата ви, мистър Барбър? — попита той, като ми даваше квитанцията.

Погледнах го объркано, тъй като не разбрах какво искаше да каже, после се сетих и глупаво му се усмихнах.

— Върви един път — рекох. — Бунгалото ще ми трябва за още една нощ. Нещо против?

— Както кажете, мистър Барбър. — Той мрачно погледна през прозореца. — Такова време не е имало. Ще се разоря. Само погледнете!

— Утре ще се проясни. Горе главата! Току-що ви платих наема, нали така?

Оставих го и се върнах в бунгалото.

Висях там докъм два часа, после изтичах в дъжда до закусвалнята отсреща и си поръчах няколко сандвича за обед. Като се върнах, позвъних на Нина. Казах й, че не знам кога ще се прибера.

— Работата сигурна ли е, Хари?

— Сигурна е. Отсега нататък и аз съм осигурен. Вече няма за какво да се притесняваме.

Искаше ми се да вярвам в това. Имах куп причини да се притеснявам.

— О, чудесно! — Радостната нотка в гласа й ме накара да се почувствувам пълно нищожество. — За какво те търсеше Джон толкова спешно?

— Ще ти кажа, като се върна. Не мога да говоря за това по телефона.

— Чакам те, Хари.

— Ще си дойда веднага щом се освободя.

В три без пет се обадих на Реник.

Почаках доста, преди да ми отговори.

— Хари? Тъкмо навреме. — Гласът му избоботи в ухото ми, беше доста възбуден. — Намерихме колата! Нали знаеш паркинга на Лоун Бей? Ще се видим там, тръгвай веднага. Аз потеглям.

С внезапно пресъхнало гърло и разтуптяно сърце му казах, че идвам.