Джеймс Хадли Чейс
Още един глупак (16)

II

До обяд организираното издирване на Одет Малру бе в разгара си и се водеше с такъв размах, че се уплаших. Всички улици на града бяха блокирани. Войниците от близкото поделение бяха извикани на помощ. Повече от хиляда души полиция и войска съставяха силите за блокиране в това безнадеждно търсене на изчезналото момиче. Три хеликоптера бръмчаха над Палм Бей и Палм Сити и имаха пряка радиовръзка с управлението на Медоус.

Той каза на журналистите, които все още се въртяха наоколо, изпълнени с надежди:

— Ние подозираме, че тя е някъде в околността. Предполагаме, че е убита, но може и да грешим. Ако е мъртва, трупът сигурно е хвърлен някъде и ще го намерим. Ако е жива, сигурно са я скрили наблизо и ние пак ще я намерим. Всяка къща, всеки апартамент и всяка ферма ще бъдат претърсени. Разполагаме с достатъчно хора. Ще ни трябва много време, но ако е някъде в радиус от осемдесет километра, рано или късно ще я намерим.

По-късно, когато журналистите си отидоха, дойде Реник. Беше ходил в болницата да говори отново с Уолтър Кърби, надявайки се, че сега ще си спомни нещо, което ще насочи полицията по следите на убиеца.

Медоус го погледна изпитателно:

— Нещо ново?

— Нищо особено. Поне е сигурен, че мъжът е висок и широкоплещест. Това няма да ни помогне много, но и то е нещо. Знаем, че човекът, когото търсим, е висок, широкоплещест, пуши цигари „Лъки Страйк“ има доста разбичкана кола и тежи около осемдесет килограма.

— Как му изчислихте теглото?

— Помогна ни следата от тока на обувката. Барти направи опит. Когато един от неговите хора, който тежи осемдесет килограма, стъпи върху почвата, получи се същата следа.

Медоус изглеждаше доволен.

— Още малко информация от този род и ще можем да му направим словесен портрет.

Така се бях напрегнал, че ме заболяха мускулите.

После вратата изведнъж се отвори и влезе капитан Рийгър. Широкото му месесто лице пламтеше от вълнение.

— Имаме късмет! — каза той. — Един жител на Уест Бийч ни съобщи за автомобилна злополука. Казва се Хърбърт Кеъри. Има дрогерия в Уест Бийч. Снощи двамата с жена си ходили на гости у свои роднини в Лоун Бей. Оставил колата си в лоунбейския паркинг. На тръгване се сблъскали с една TR—3.

Докато той говореше, аз отидох до прозореца и запалих цигара. Стоях с гръб към всички. Знаех, че съм пребледнял като платно. Ако видеха лицето ми, сигурно щяха да разберат, че нещо не е наред.

— Това била колата на момичето. Кеъри й взел номера. Признава, че той бил виновен за злополуката. И знаете ли, на волана е имало мъж! — Докато Рийгър говореше с грубия си полицейски глас, всяка дума ме пронизваше като нож. — Това трябва да е бил някой от похитителите. Макар че Кеъри бил виновен за злополуката, другият не спрял. Откарал колата към края на паркинга, оставил я и избягал.

— Защо, дявол да го вземе, не е съобщил веднага за произшествието? — попита Медоус.

— Той прави, каквото каже жена му. Вината за злополуката била негова, но тя не му давала да си признае. Едва тази сутрин решил да ни съобщи.

— Искам да говоря с него — каза Реник.

— Тръгнал е насам. Изпратих служебна кола да го вземе. Всяка минута ще пристигне.

— Добре ли е видял лицето на онзи тип?

— Сигурно. В паркинга било тъмно, но поне са разговаряли.

Вече се бях овладял. Не смеех да се срещна с Кеъри. Отдалечих се от прозореца.

— Май ще се върна в кабинета. Имам страхотно много работа — рекох аз и тръгнах към вратата.

— Ей! — извика Реник. — Стой тука. Искам да чуеш какво ще каже този тип.

Щеше ли да ме познае Кеъри? Нямаше ли да влезе в кабинета, да се втренчи в мен и да каже: „Това е той!“

Седнах зад едно празно бюро. Следващите двайсет минути бяха най-тежките в живота ми.

Рийгър, който изучаваше картата на стената, каза:

— Знаете ли онази сребърна мина близо до шосе номер седем? Подходящо място да се изхвърли трупът. По-добре да проверят там. — Той вдигна телефонната слушалка и започна да издава заповеди.

Те са професионалисти, помислих си аз. Къде ще скрия трупа на Одет? При тези блокирани пътища, при тези хиляда души, които вече проверяваха и претърсваха къща след къща, апартамент след апартамент, как изобщо щях да се отърва от него?

Докато чакахме, телефонът непрекъснато звънеше. На всеки пет минути съобщаваха за развоя на претърсването. Тези хора не си играеха. Вече една четвърт от площта, изобразена на картата, беше претърсена. Виждах, че се приближават към нашата улица. Щяха ли да се сетят да проверят гаража ми? Щяха ли да се сетят да претърсят колата ми?

Внезапно някой почука на вратата и пред нас се появиха Кеъри и жена му.

Бяха странна двойка. Тя се извисяваше над него. Кеъри вървеше след нея, мачкайки нервно шапката си, а плешивата му глава лъщеше от пот. Тъй като не бях видял добре лицето му в тъмния паркинг, аз го огледах с любопитство. Беше от онези слаби и безлични типове, които все някой ще изпързаля и които живеят в някакво нервно объркване, винаги несигурни дали не са постъпили неправилно в най-подходящия момент, или пък правилно в най-неподходящия.

Жената беше висока, едрогърдеста, с остри очички и енергично издадена напред долна челюст. Тя командваше вкъщи. Това си личеше отдалече. Влетя в стаята, сякаш бе нейна собственост, и като взе Медоус на прицел, веднага се нахвърли върху него.

Заяви, че злополуката не била станала по вина на съпруга й. Фактът, че онзи избягал, бил доказателство за това. Що за идея да ги викат в полицията? В магазина имали куп работа. Какво си въобразявал Медоус, да не би едно осемнайсетгодишно момиченце да може да ги замести в магазина и тъй нататък, и тъй нататък, докато Медоус се опитваше да спре пороя от думи.

Стоях, застинал от ужас, вперил поглед в Кеъри.

Навярно това беше грешка от моя страна. Втренченият ми поглед привлече вниманието му и той изведнъж се обърна към мен.

Сърцето ми се сви, като видях как се напрегна. Погледна настрани, после отново — към мене. Погледите ни се срещнаха. Изпитах ужасяващото чувство, че ме е познал. Гледахме се известно време, после той се извърна, прегърби рамене и отново се върна към старата си роля на шашардисан.

Медоус обясняваше на жената за отвличането и тя започваше да се успокоява.

— Не ме интересува злополуката — каза й той. — Искам описание на онзи човек. — Пренебрегна я и се обърна към Кеъри. — Вие ли говорихте с него?

Дребният човечец кимна нервно.

— Да, сър.

— Опишете ми как изглеждаше.

Кеъри погледна към жена си, после отново към Медоус. Изпусна шапката си и я вдигна, целият зачервен.

— Ами беше едър човек, сър. Беше тъмно. Не го видях хубаво.

— Едър, с широки рамене?

— Точно така.

— Не бих го описала така — каза мисис Кеъри. — Беше едър, да, но не и висок. Като вас — и тя посочи Медоус.

Той се намръщи.

— Сега говоря със съпруга ви. С вас ще поговорим по-късно.

— Мъжът ми никога нищо не забелязва — заяви тя. — Няма смисъл да го питате. И брат му е същият. Колкото можете да разчитате на думите на мъжа ми, толкова и на думите на брат му. Аз ли не знам. Женена съм за него от двайсет и шест години.

Без да й обръща внимание, Медоус каза:

— Мистър Кеъри, вие останахте с впечатлението, че този човек е висок. Колко висок?

Кеъри се поколеба, като погледна извинително към жена си.

— Трудно е да се каже, сър. Не беше много осветено. Наистина останах с впечатлението, че е висок.

Медоус махна нетърпеливо. Посочи към Реник.

— Толкова висок?

Кеъри втренчи поглед в Реник, пак си изпусна шапката и с неловко движение я вдигна.

— Горе-долу. Може би малко по-висок.

Жената изсумтя.

— Бих искала да знам какво ти става — каза тя. — Не беше по-висок от този джентълмен — и тя посочи Медоус.

— Мила, останах с впечатлението, че той… той беше висок — каза Кеъри и изтри потното си теме с носна кърпа.

Медоус изведнъж се обърна към мен.

— Стани прав, а? — каза нетърпеливо.

Аз бях най-високият в стаята. Бавно се изправих. Сърцето ми биеше така силно, че щеше да се пръсне.

— Този господин е великан! — каза жената. — Непрекъснато ви повтарям, че онзи не беше висок.

Кеъри се втренчи в мен.

— Струва ми се — рече колебливо, — че този човек има почти същата фигура.

Седнах. Кеъри продължи да ме гледа втренчено.

— Окей, кажете какво точно се случи. Вие блъснахте неговата кола, така ли?

Кеъри откъсна очи от мен.

— Дадох на заден. Бях забравил да включа светлините. Блъснах се право в колата му. Просто не я видях.

— Нищо подобно! Ти даде на заден ход, а този пристигна отнякъде и се блъсна в тебе — намеси се жена му. — Само той е виновен. Наруга ни и си замина. Паркира си колата в другия край и взе, че избяга. Като не беше виновен, защо избяга, а?

— Пет пари не давам кой е виновен — изръмжа Медоус. — Искам само да намеря онзи човек. Е, сър — обърна се той към Кеъри, — забелязахте ли нещо друго? Според вас на колко години беше?

— По гласа и движенията му личеше, че е към трийсет и няколко годишен — каза Кеъри и погледна с надежда към жена си. — Нали и ти мислиш така, мила?

— Как така по гласа му ще познаеш на колко е години? — озъби се тя. — Мъжът ми чете криминални книжки — каза тя на Медоус. — Чете ли, чете, като забие нос в книгата — и по цял ден така. Хората не трябва да четат криминални книжки, не е полезно.

— А вие не можахте ли да познаете на каква възраст беше?

— Може би, но няма да ви кажа. Не е хубаво да се заблуждава полицията — рече тя и погледна заплашително съпруга си.

— Не забелязахте ли с какво беше облечен, мистър Кеъри?

Човечецът се поколеба.

— Не съм много сигурен, но ми се стори, че носеше спортен костюм. Трябва да е бил кафяв. Като излезе от колата, ми се стори, че имаше външни джобове.

— Не знам как можеш да стоиш пред този джентълмен и да приказваш такива глупости — заяви жена му. — Беше тъмно, не си могъл да видиш цвета на костюма му с твоето зрение. — Тя се обърна към Медоус. — Ако не сте виждали суетен човек, ето го пред вас. Постоянно трябва да носи очила. Все това му повтарям. Не бива да кара колата без очила.

— Зрението ми не е чак толкова лошо, Хариет. — Кеъри показа малко характер. — Очилата ми трябват само за четене.

Медоус посочи един вестник на бюрото си, което беше на около шест крачки.

— Можете ли да прочетете заглавията от мястото си, мистър Кеъри?

Той ги прочете без колебание.

Медоус погледна Реник и вдигна рамене, после попита:

— Носеше ли шапка?

— Не, сър.

Медоус се обърна язвително към жената:

— И вие ли така мислите?

— Не носеше шапка, но това не означава, че изобщо не е имал шапка — каза гневно тя.

— Да не я носеше в ръка?

Тя се поколеба и каза грубо:

— Не забелязах.

Докато траеше този разговор, Кеъри ме гледаше слисано.

— Мистър Кеъри, онзи човек черноок ли беше или рус?

— Не мога да кажа, сър. Не се виждаше хубаво.

— Той говори ли с вас?

— Той ни крещеше — обади се жената. — Знаеше, че е виновен. Той…

— Бихте ли познали гласа му? — каза Медоус, без да й обръща внимание.

Кеъри поклати глава.

— Не, сър. Той каза само няколко думи.

— В колко часа стана злополуката?

— В десет и десет. Нарочно си погледнах часовника.

— Значи после той избяга. Накъде?

— Мисля, че се качи на друга кола, която го чакаше извън паркинга. Във всеки случай, след като избяга, чух как потегли друга кола.

— Не я ли видяхте?

— Не, но видях светлините й.

— В каква посока замина?

— Към летището.

Медоус спря да крачи из кабинета и се втренчи в Кеъри, после погледна Реник, който си водеше, бележки.

— Летището ли?

— Ами може да е потеглила за Уест Бийч, който е на пътя за летището. Не исках да кажа…

— Летището! — възкликна Медоус. — Това е идея. — Той внезапно се разпали. — По дяволите! Това е идея! Проверихме ли летището, Джон?

Реник отрицателно поклати глава.

— Не. Предположихме, че няма да посмее да качи момичето на самолет. Ако мислите…

— Ще проверим навсякъде — каза Медоус. — Искам списък на всички пътници, които са заминали от летището между десет и половина и полунощ. Ти ще уредиш това, Джон.

Толкова бях притеснен, че едва стоях на мястото си.

Като се обърна към Кеъри, Медоус каза:

— Смятам, че засега това е всичко, мистър Кеъри. Благодаря за съдействието. Ако ни заинтересува още нещо, ще ви потърсим.

Жената тръгна да излиза.

— Хайде, Хърбърт, вече изгубихме достатъчно време.

Кеъри пристъпи след нея, после спря да ме погледне. Не посмях да вдигна очи. Дръпнах едно чекмедже на бюрото и взех някакви листове, сякаш съвсем бях забравил за неговото съществуване.

Чух как той попита Медоус:

— Извинете, сър, кой е този господин?

Ето, сега, помислих си аз, и сякаш ледени пръсти стиснаха сърцето ми. Вдигнах поглед.

Кеъри сочеше към мен.

Явно изненадан, Медоус каза:

— Това е Хари Барбър, отговаря за пресата.

Жената дръпна Кеъри и го повлече към вратата.

— За бога! Идвай! Ако имаш много време и смяташ да хабиш времето на тези господа, аз нямам!

Като продължаваше да ме гледа втренчено, Кеъри неохотно се остави да го изведат от кабинета.

Вратата се затвори след него.