Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Just Another Sucker, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 29 гласа)

Информация

Сканиране
noisy (2010)
Разпознаване и корекция
beertobeer (2010)

Издание:

Джеймс Хадли Чейс. Още един глупак

Под общата редакция на Богомил Райнов

Редактор: Жечка Георгиева

Редактор от издателството: Екатерина Делен

Художник: Веселин Павлов

Художник-редактор: Веселим Христов

Технически редактор: Ирина Иовчева

Коректор: Виолета Славчева

 

Английска, I издание

ЕКП 07/9536622431/5557-174-86. Издателски № 2475

Формат 70×100/32. Печатни коли 16,00. Издателски коли 10,37. Условно издателски коли 9,75

Дадена за набор на 25.II.1986 г. Излязла от печат на 30.VII.1986 г.

Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1986

Печатница „Димитър Найденов“, В. Търново

 

James Hadley Chase. Just Another Sucker

First published 1969 by Robert Hale Ltd. Copyright © James Hadley Chase, 1961

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Yanko173)

II

На следващата сутрин още спях дълбоко, когато ме събуди телефонен звън.

Стреснато се надигнах в леглото, и още неразсънен напълно, погледнах часовника до мене. Беше осем без двайсет.

Чух как Нина говори с някого и си наложих да се отпусна пак на възглавницата. Посегнах към пакета с цигари на нощната масичка.

Докато палех, в главата ми изведнъж нахлуха събитията от миналата нощ. Бях изпратил Одет на летището. Не й казах за автомобилната злополука. Нямаше защо да я разстройвам. Достатъчно беше, че аз съм разстроен. Тя бе заминала в добро настроение, превъзмогнала уплахата от онзи пияница. Младостта е издръжлива. По пътя към летището я убедих, че не съм го ударил силно и тя веднага забрави за него. Но аз не можех да го забравя, както не можех да забравя и автомобилната злополука.

На връщане от летището се стараех да си внуша, че всичко ще бъде наред. Като знаеше, че се е опитал да нападне Одет, пияницата, когото бях ударил по главата, щеше да си мълчи. Собствениците на колата, която се бе блъснала в моята на заден ход, можеше и да не съобщят в полицията, знаейки, че вината е тяхна.

Като пристигнах в Палм Сити, аз отидох в едно тихо барче. Изпих две чашки. Вътре беше пълно с хора, намерили убежище от дъжда. Никой не ми обърна внимание.

Затворих се в телефонната кабина и се обадих в дома на Малру.

Докато чаках и слушах как сърцето ми прави бум-бум-бум, аз се питах дали Одет е стигнала до хотела здрава и читава. След малко чух гласа на иконома.

— Дайте ми мистър Малру — казах аз, като се стараех да говоря рязко и грубо. — Трябва да му предам нещо от името на дъщеря му.

— Кой се обажда, моля?

— Прави каквото ти казвам! — едва не извиках аз. — Кажи на Малру да дойде на телефона?

— Ще почакате ли?

В гласа му прозвуча уплаха.

Чух как остави слушалката. Чаках, усещайки как по лицето ми се стича пот. Все поглеждах през стъклото на телефонната кабина към претъпкания бар. Никой не ми обръщаше внимание. После нечий спокоен глас каза в слушалката:

— Малру на телефона. С кого говоря?

Е, поне Рея не ме беше измамила. Каза, че ще го накара да отговори на обаждането и той наистина отговори.

— Слушай внимателно, приятелче — казах бавно, за да не пропусна нещо. — Ние отвлякохме дъщеря ти. Искаме петстотин хиляди долара. Чуваш ли? Петстотин хилядарки в дребни банкноти. Ако не платиш, няма да я видиш, бъди сигурен. Никаква полиция и никакви номера, ясно ли е? Отвлечена е, приятелче. Ако искаш да я видиш, прави каквото ти казвам.

Последва кратка пауза, после спокойният глас каза:

— Разбирам. Ще платя, разбира се. Как да ви предам парите и как ще върнете дъщеря ми?

Говореше бавно и невъзмутимо като политик, седнал начело на банкетна маса.

— Ще ти се обадя в понеделник — казах аз. — Кога ще приготвиш парите? Колкото по-скоро, толкова по-добре за дъщеря ти.

— Утре ще бъдат готови.

— Утре е неделя.

— Утре ще бъдат готови.

— Окей. Ще ти се обадя в понеделник сутринта. Ще ти дам инструкции как да предадеш парите. Една дума на полицията и няма да видиш момичето. Ще я намериш в някоя канавка, ама преди това ще се позабавляваме с нея.

Оставих слушалката и отидох до пакарда. Не бях особено горд от себе си, но такава беше работата. Парите бяха прекалено много, за да се грижа за гордостта си. Бях доволен, че заварих Нина заспала. Тази нощ почти не мигнах. Сякаш едва бях задрямал и телефонът иззвъня.

Сега слушах напрегнато гласа на Нина, която отговаряше.

Като чух бързите й стъпки по коридора, изтръпнах.

Вратата на спалнята се отвори.

— Хари. . . Джон се обажда. Иска да говори с тебе. Казва, че е спешно.

Отметнах чаршафа и намъкнах халата, който тя ми подаде.

— Кое е толкова спешно? Каза ли ти?

— Не. Търси теб.

— Добре. Идвам.

Отидох в дневната и вдигнах телефонната слушалка.

— Джон? Аз съм Хари.

— Здравей, драги — каза Джон. Гласът му звучеше възбудено. — Слушай сега, вземаме те на работа при нас и можеш веднага да се захванеш с нещо, което ще стане сензация. Идвай веднага при мен. Обаждам се от канцеларията на областния прокурор. За да ти е по-сладка работата, ще ти плащат сто и петдесет плюс разноските. Но това е без значение. Важното е, че ни трябваш, Хари, и то веднага. Напипали сме нещо, което ще смае света. Нали си чувал за Феликс Малру, френския милионер? Май са отвлекли дъщеря му. Само ако е вярно, господи боже! Ще бъде страхотно! Точно за тебе работа. Идвай веднага. Областният прокурор иска да говори с теб.

Сякаш ледени пръсти стиснаха сърцето ми.

— Ей, почакай малко — казах с несигурен глас. — Нали казах, че няма да работя за градската управа.

— За бога, Хари! — гласът на Реник се извиси с половин октава нагоре. — Ако се окаже това, което мислим, ще бъде най-страхотният удар, който е виждал Палм Сити. Не искаш ли и ти да си вътре?

Забелязах, че Нина стои на вратата и ме гледа. Ръката ми беше толкова хлъзгава от пот, че едва държах слушалката. Значи нещата бяха излезли наяве. Май са отвлекли дъщеря му. Ако работех за областния прокурор, поне щях да зная какви ходове ще предприемат. Колебах се три секунди и казах:

— Веднага тръгвам, Джон.

— Добре, добре… и побързай — каза Реник. — Чакам те.

Оставих слушалката.

— Какво има, Хари? — попита Нина.

— Не знам. Много е развълнуван за нещо. Не ми каза. Трябва да съм веднага при областния прокурор. Плащат сто и петдесет. От тази работа няма да се откажа.

— О, Хари! — Нина обви ръце около врата ми. — Толкова съм доволна. Сто и петдесет! Тя ме целуна. — Знаех, че ще се оправиш. Знаех…

Не бях настроен за любов. Потупах я по гърба и я отблъснах леко.

— Трябва веднага да отида.

Влязох в спалнята и се облякох набързо. Сърцето ми биеше така силно, че едва си поемах дъх. Значи Рея се оказа прекалено сигурна в себе си. Малру бе съобщил на полицията. Е, аз бях за губил. Нямаше да спечеля петдесет хиляди долара, но поне имах работа за сто и петдесет на седмица.

Както си връзвах вратовръзката, и замръзнах на място. Имах ли наистина работа?

Ако полицията откриеше, че съм замесен в това фалшиво отвличане, нямаше да се задържа на служба и пет минути. Навярно двата магнетофонни записа щяха да ме спасят от преследване, но нямаше да ми помогнат да си запазя службата.

В девет без пет бях при областния прокурор. Едно момиче ме заведе в кабинета на Реник.

— Влизай, Хари — каза той и се надигна иззад масивното бюро. Стисна силно ръката ми. — Радвам се, че си готов да свържеш с нас съдбата си. Няма да съжаляваш. Областният прокурор е тръгнал насам. Всеки момент ще бъде тук.

Седнах на страничната облегалка на едно кресло и взех цигарата, която той ми предложи.

— Защо са всички тези вълнения, Джон? — попитах, като се стараех да говоря с небрежен тон. — Каква е тази история с дъщерята на Малру?

На вратата се почука и в стаята надникна едно момиче.

— Мистър Медоус е тук, мистър Реник.

Реник се изправи.

— Хайде да вървим да поговорим с Медоус — рече.

Докато вървяхме по дългия коридор, той продължи:

— Внимавай как се държиш пред него. Свестен тип е, обаче е много докачлив. Знае всичко за тебе и се възхищава от работата ти и от начина, по който се измъкна от онази бъркотия. Изпълнявай си задълженията и няма да си имаш неприятности с него.

Спря пред една врата, почука и влезе.

Набит мъж с бяла като сняг коса стоеше до прозореца и си палеше пурата. Той хвърли поглед към нас. Пронизващите му сини очички ме огледаха от главата до петите. Беше около петдесетгодишен. Моравото му месесто лице, издадената брадичка и тънките сурови устни от пръв поглед говореха за крайната му безкомпромисност.

— Това е Хари Барбър — каза Реник. — От тази сутрин е на щат при нас.

Медоус подаде бавно студената си корава ръка.

— Радвам се — рече той. — Чувал съм за вас, Барбър, и то все хубави неща.

Тънките му устни изпуснаха кълбо дим; той отиде и седна зад бюрото си. Направи ни знак да се настаним на столовете.

— Провали ми целия уикенд — каза на Реник. — Имах намерение да заведа децата и жената на пикник. Какво е станало?

Реник се отпусна тежко на един стол и кръстоса дългите си крака.

— Може да си имаме работа с отвличане, сър. Сигурно ще искате да сте в течение от първата минута. Рано тази сутрин ми се обади директорът на Калифорнийската и Лосанджелиска банка. Той хвърли поглед към мене. — Имаме уговорка с всички банки веднага да ни съобщават, щом някой изтегли голяма сума пари при необичайни или спешни обстоятелства. От опит знаем, че тегленето на такива големи суми обикновено означава, че някой ще плаща откуп.

Извадих носна кърпа и избърсах изпотеното си лице. Това беше нещо, което не знаех и никога не бях очаквал.

— Мастърс каза, че току-що му се обадил Малру, наредил да отвори банката и да му приготви петстотин хиляди долара. Днес, разбира се, е неделя и Мастърс се опитал да убеди Малру да почака до утре, но Малру, който е най-богатият им клиент, отвърнал, че трябва да ги получи веднага. Мастърс се сетил за уговорката с нас и затова ми телефонира.

Медоус се почеса по брадичката.

— Може би Малру урежда търговска сделка и му трябват налични пари.

— И аз така си помислих и реших да проверя — каза Реник и погледна към мен. — Както сигурно знаеш, Хари, в случай на отвличане родителите обикновено са толкова изплашени да не се случи нещо с детето им, че веднага плащат откупа, без да се съветват с нас. Рядко ни дават възможност да бележим парите или да устроим клопка на похитителите. А като не им върнат детето, тичат при нас и очакват да го намерим. Не ги обвинявам, че не идват при нас; похитителите са най-жестоките престъпници, които познаваме. Винаги предупреждават жертвата, че ако отиде в полицията, детето ще бъде убито, но тъй като родителите не идват при нас, ние нямаме възможност изобщо да се намесим. Оттук дойде и тази идея да накараме банките тайно да ни сътрудничат. Ние, разбира се, не действуваме веднага щом получим информацията, това е невъзможно, но поне имаме сигнал и сме готови за действие, когато родителите най-после поискат помощ.

— Защо мислите, че момичето е отвлечено? — попитах аз, чувствувайки, че трябва да кажа нещо.

— Няма я никъде — каза Реник. — Шофьорът на Малру е бивш полицай. Като дойде да живее тук, Малру си търсеше телохранител. На такъв богат човек винаги му досаждат разни откачени. Искаше да му посочим човек с голям опит, който да му бъде шофьор и да го пази от неприятности. О’Рейли пък имаше нужда от промяна. Беше свястно ченге, но по онова време му беше дошло до гуша от всичко. Той пое тази работа. Говорих с него. Казва, че Одет Малру, дъщерята де, снощи имала среща с приятелка, щели да ходят на кино. Одет не се явила пред киното и според Рейли снощи не се е прибирала вкъщи.

— Той откъде знае, че не е отишла на кино? — попита Медоус.

— Приятелката са обадила и О’Рейли бил на телефона.

— Малру не е ли търсил нашата помощ?

— Не. — Реник стана и се заразхожда из стаята. — Сложил съм човек да наблюдава банката. Ще ми се обади веднага щом Малру изтегли парите.

— Мастърс ще запише ли номерата на банкнотите?

Реник се намръщи.

— Сигурно не. Ще му трябва дяволски много време, ако иска да вземе номерата на петстотин хиляди долара в дребни банкноти.

— Ами момичето? Знаеш ли нещо за нея? Може просто да е решило да избяга с някого и да се омъжи?

— Че защо му са на Малру всички тези пари?

— Ами ако го изнудват?

Реник сви рамене.

— Съмнявам се. Повече ми прилича на отвличане. А момичето е на около двайсет и е хубаво. Ходи където й скимне и има повече свобода, отколкото е полезно за нея. Имала е някоя и друга присъда за каране с превишена скорост. Взели сме отпечатъци от пръстите й, от пресата можем да получим колкото си искаме нейни снимки.

Медоус постоя замислен, после каза:

— Ако е отвлечена, това ще стане сензация. Ще бъдем направо в центъра на вниманието. — Той хвърли поглед към мене. — Ето с какво ще се заемеш, Барбър. Твоята работа ще бъде да отговаряш за пресата и повярвай ми, всички журналисти от страната ще нахълтат тук. — Той насочи към мен дебелия си показалец. — Аз обичам рекламата, Барбър, но хубавата реклама. Ясно ли ти е? От теб зависи дали ще я имаме. От теб зависи и да не ме критикуват тук-там. За това ще ти плащаме. Твоя работа е да направиш града ни известен. С такова отвличане всеки град ще се прочуе. Работата ти е много отговорна, Барбър, затова се спряхме на теб.

— Разбирам, сър.

Медоус се обърна към Реник, който все още крачеше из стаята.

— А колата и липсва ли?

— Да. Бяла TR—3. О’Рейли ми даде номера.

— Няма да ни навреди, ако я потърсим. Кажи на момчетата да я намерят. Не можем да направим кой знае какво друго, докато Малру не ни се обади. Ще говоря с началника на полицията. Защо да не известим и момчетата от ФБР? Те незабавно ще се намесят.

— Добре, сър.

— Окей, да се размърдаме тогава. — Той погледна към мен. — В момента нямаме нужда от теб Барбър. Прекарай добре неделята. За всеки случай на всеки два часа се обаждай на Реник. Ясно, нали?

Станах на крака.

— Разбира се. — Поколебах се, но продължих: — Просто ми хрумна нещо, сър. Не може ли да наблюдаваме Малру, след като вземе парите? Да го проследим, за да видим къде ще ги остави?…

Медоус поклати глава.

— Точно това не бива да правим. Няма да си помръднем и пръста, докато той не ни помоли. Да предположим, че го проследим и похитителите ни забележат, паникьосат се и вземат, че убият момичето, какво ще се случи с мен тогава? Не, такъв риск не поемам. Няма да мръднем, докато Малру не ни повика.

Ето къде е моят шанс, помислих си аз.

— Да, разбирам. Е, Джон, ще ти се обадя в единайсет и половина.

Като тръгвах към вратата, Медоус посегна към телефона. Джон се беше заел с другия.

Затворих вратата и поех по коридора към моята среща с Рея Малру в единайсет.