Към текста

Метаданни

Данни

Серия
My Stand Alone (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Outrageous, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 65 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2010)
Корекция
maskara (2010)
Сканиране
?

Издание:

Кристина Дод. Гняв

ИК „Бард“

История

  1. — Добавяне

Четиринадесета глава

— Битката се развивала според очакванията ни. Скъпият ми лорд Оксфорд напреднал към Рампиер Хил, за да пресрещне атаката на Линкълн. Схватката се оказала ожесточена, но превъзходството на добре въоръжената ми армия бързо проличало — Хенри самодоволно се усмихна и вдигна поглед от спешното донесение, което четеше. — Изглежда, Грифит, че Господ наистина помага на по-добрите.

Грифит ядосано захвърли кожените си ръкавици на масата, която беше отрупана с подобни съобщения. Той закрачи, вдигайки високо крака, и всеки път, когато шпорите му се удареха в камък, се чуваше издрънчаване. Металните доспехи, с които беше облечен, затрудняваха движенията му и нитовете при лактите и коленете проскърцваха.

Грифит не забелязваше това. Той не усещаше как обедното слънце го пече като парче месо на шиш и как от горещината потта му мокри подложките под метала. Не забелязваше дори ядните въздишки на Оливър Кинг, нито многозначителните погледи, които си разменяха мъжете от свитата на Хенри. Изнервен от бездействие, той търсеше подходящи думи, с които да убеди Хенри да го изпрати на бойното поле.

— Господ наистина ме обича, господарю мой, щом ме дарява с вашето постоянно покровителство, но ще му бъда много благодарен, ако ми даде възможност да затрия враговете ви от лицето на земята.

Безразличен към усилията на Грифит в красноречието, Хенри нави на руло съобщението.

— Бедфорд и Оксфорд добре овладяват положението.

Нагръдникът на Грифит проблясваше на утринното слънце. Той здраво държеше шлема си под мишница и стискаше зъби. Искаше да воюва. Изпитваше необходимост да се бие. Дни наред беше раздиран от вътрешно напрежение. Още откакто остави Мериън и разбра, че тя не се интересува от него. Сега беше изнервен от това, че при нея замина Арт, защото знаеше, че тя мисли за него. Нейният талисман лежеше под нагръдника му, точно върху сърцето.

В същото време Хенри настояваше той да не се включва в боя.

Но Хенри не беше толкова коравосърдечен, колкото изглеждаше.

— Знаеш, че съм прав. Глупаво е да изпращам повече хора, отколкото са необходими. Бог ни пази. Защо да се навираме в Божието лице заради едната недостойна човешка гордост?

Недостойна човешка гордост? Недостойна човешка гордост ли напираше в Грифит и търсеше отдушник в тежкия труд? В боя?

— Твоята помощ ми е необходима много повече за лейди Мериън, отколкото за бойното поле — продължи Хенри.

— Знам това.

— Но ако ще се цупиш — Хенри въздъхна, — можеш да вървиш.

Ако не беше с тежките доспехи, Грифит щеше да подскочи от радост.

— Слава Богу — промълви Оливър. — Крачеше напред-назад часове наред и приличаше на грешна душа, която се превива под бремето на вечността.

Хенри рязко се обърна към Оливър.

— Не говори така. Да се говори за смърт преди битка носи нещастие.

Оливър се сви от смъмрянето на Хенри и изпелтечи някакво извинение.

Грифит гледаше свирепо. Дали думите на Оливър няма да напомнят на Хенри за опасностите на бойното поле? Дали Хенри няма да промени решението си?

Но Хенри само насочи пръст към него и предупреди.

— Стой настрана от ожесточените битки. Иди само като пратеник. Виж какво е положението и се върни с вести за хода на боя.

— Както заповядате, господарю — сияещ като божи служител на връх Великден, Грифит се опита да нахлузи шлема на главата си, но закрепващата верига се закачи за носа му. Той се разсмя, освободи брънката и намести шлема. Запипка се да захване веригата, която свързваше шлема с доспехите, но нито можеше да види какво прави, нито едрите му пръсти бяха подходящи за такава деликатна работа.

— Нека оръженосецът ми ти помогне — каза Хенри.

— Твоят оръженосец е горе на хълма и наблюдава битката е ококорени очи — отвърна Грифит.

— Тогава ти, Оливър! — обърна се към секретаря си Хенри.

Оливър вдигна глава от съобщенията, които пишеше.

— С цялото си уважение, господарю мой, искам да ви напомня, че не съм рицар.

Хенри огледа подчинените си, които се суетяха около тях, въздъхна и рече.

— Ела тук, аз ще го наместя.

Но Грифит се опита да възрази, съобразявайки се с положението на всеки от тях двамата.

— О, Ваше Височество! Не е редно един крал да обслужва рицар.

— Тогава няма да казваме за това на никого — Хенри хвана висналата надолу верига и я пристегна, след това намести шлема и превъртя застопоряващото болтче. Изпълни тази нелека задача с гордост и рече. — Човек никога не забравя уроците, които е научил като оръженосец.

Докато проверяваше дали всичко е наред, Грифит се съгласи.

— Изглежда не се забравят.

— Направих това с надеждата моят най-доверен съветник да остане здрав и читав — Хенри свали забралото на Грифит пред лицето му.

Грифит изчака звънтенето да заглъхне в ушите му и обеща.

— Ще се постарая.

Той се възкачи на коня си и се отправи към Рампиер Хил. Щом се озова насред полето, отново вдигна забралото. В края на краищата как можеше да докладва за хода на битката, ако видимостта му беше ограничена? По всичко личеше, че няма вероятност да се включи в боя, по дяволите! Битката беше утихнала до няколко разпръснати схватки и се виждаше как на места хората на Хенри държаха заложници с насочени остриета на мечовете си.

Никъде не се виждаха бойните стягове на вражеските предводители.

— Който не е успял да избяга, е бил съсечен — промълви Грифит, оглеждайки с опитното око на военен стратег покритото с трупове бойно поле. Той забеляза близо до възвишението една изолирана групичка, която все още разгорещено се биеше, и реши да провери на място какво става — не да не изпълни заръката на Хенри, разбира се, а сведенията му да бъдат от първа ръка. Като наближи, до него достигна хаос от пронизителен галски, гърлен германски и извисяващ се над тях прекрасен уелски глас, който ревеше.

— Напойте земята с мръсната си кръв!

Грифит пришпори коня си и приготви оръжията си — копието, боздугана и меча. Двама уелски рицари бяха свалени от конете, размахваха мечовете си и отстъпваха, заобиколени от дузина чужденци, които предпазливо ги атакуваха. Грифит знаеше, че чужденците се стремяха към оръжието и внимаваха да не го повредят. Единствено това беше спасило сънародниците му от смъртта до този миг, но тежкото им положение беше привлякло не само неговото внимание. Трима английски рицари препускаха стремително към полесражението.

Той обаче щеше да стигне там пръв. През тропота на конски копита до него достигна изреваното на уелски проклятие.

— Умри, блюдолизецо! Гори в…

Грифит насочи копието си и прониза един от наемниците, докато единият от уелските рицари се срути на земята. Грифит нямаше време да издърпа копието си. Обърна се и с поглед прецени положението. Вторият рицар все още се крепеше изправен, но един от наемниците се готвеше да му нанесе смъртоносния удар. Останалите се бяха скупчили, за да се защитят от Грифит.

Грифит завъртя боздугана си и го стовари върху шлем, премазвайки главата под него, но удар, дошъл от един от главорезите, го свали от коня. Докато той се опитваше да стъпи на крака, затруднен от тежестта на доспехите си, пристигнаха английските рицари и разпръснаха наемниците. Грифит измъкна меча си от седлото на коня тъкмо навреме, за да посрещне нападението на един обезумял ирландец.

Кръвта на Грифит кипна, зъбите му се оголиха в свирепа усмивка и той използва преимуществото на ръста и теглото си, за да забие ирландеца в земята. Вдигна меча си да го съсече, но германски боен вик го накара да се обърне и да види връхлитащия воин.

Германецът беше едър, равностоен по ръст на Грифит, и боравеше майсторски с меча. Движенията му бяха премерени и насочени, и беше очевидно, че е оцелял благодарение на силата и сръчността си.

Беше воин.

Свирепа гримаса скова лицето на Грифит. Устните му се дръпнаха назад и оголиха зъбите му. След тази решителна победа едва ли щеше да има други сериозни заплахи за властта и династията на Хенри, а дори и да имаше, Хенри му даде достатъчно ясно да разбере, че повече няма да бъде изпращан в сърцето на размириците, гибелни за Англия. Така че Грифит твърдо беше решил да даде всичко в тази битка, да изцеди и последната капка удоволствие от жегата и вонята, от атаката и отбраната.

Германският наемник сякаш разбираше това. Той се разсмя зад шлема си и се завъртя още по-яростно. Мечовете се удариха и от метала изскочиха искри. Мускулите се напрегнаха, сухожилията изхрущяха. И Грифит, съсредоточен изцяло върху този бой, върху последното голямо състезание, престана да чува виковете от другите схватки.

Германецът отразяваше с умение всеки негов удар. Грифит реагираше на всяко негово извиване на меча. Времето се превърна в минути, които стържеха като ръждясал зъбен механизъм. Ръцете му започнаха да отслабват под тежестта на меча. Той забеляза със задоволство, че и мечът на противника му вече не е така сигурен. Ушите му пищяха. Дробовете му горяха, движенията му ставаха забавени. Но въпреки това германецът не напредваше. Грифит продължаваше да се зъби свирепо, защото германецът не можеше да вземе преднина. Грифит отслабваше, но врагът му също губеше сили.

Накрая изглеждаше така, сякаш се бият в някакво омагьосано пространство. Мечовете се вдигаха и се стоварваха при всеки удар с изящна прецизност, но едва ли силата на ударите можеше да се усети под двойната защита на доспехите и подплънките под тях. Грифит вече се питаше как ли ще свърши всичко — може би и двамата ще припаднат от изтощение?

Той събра сили и насочи меча си към врата на германеца, нанасяйки един последен съкрушителен удар. Ако ударът му преодолееше сравнително слабата защита на бронята при врата, тогава поне щеше да успее да повали германеца с хитрост.

Но ударът му не срещна преграда. Германецът нарочно се отпусна назад и Грифит се завъртя неудържимо, повлечен от устрема на собственото си нападение. Той се стовари на земята и се затъркаля като огромна метална топка. Вдигна глава и се взря в германеца.

Наемникът вдигна предпазния наочник на шлема си и също се взря в него, след това избухна в смях.

— Предавам се! — каза той на германски.

Грифит не разбра думите, но жестът му беше познат. Знаеше, че това е единственият разумен завършек на схватката. Наемникът беше на английска земя. Нямаше друг избор, освен да се предаде и в лицето на Грифит беше срещнал противник, достоен да плени меча му, Грифит с жест му показа, че приема капитулацията и се опита да се изправи на крака. При завъртането и последвалото падане съединенията на бронята му при лактите и коленете се бяха разтворили и той се чувстваше като обърната по гръб костенурка, докато се опитваше да намести краката под себе си.

Тъкмо беше успял, когато чу глас, който му извика на английски.

— Внимавай!

Грифит мълниеносно реагира. Но германецът стоеше на същото място и не беше направил никакъв опит да го нападне. Ужасеният му поглед обаче накара Грифит да вдигне нагоре глава.

Ирландският воин едва се държеше на краката си, облян в кръв и умиращ, но въпреки това бе вдигнал меча си високо над главата. Докато Грифит, онемял, не откъсваше поглед от него, острието на меча му проблесна в дъга, насочена към лицето му. Той бързо вдигна ръка, но бронята само омекоти удара. Острието се вряза в бузата му. Пред очите му плисна кръв като фонтан. Чу вик от болка и остана безкрайно изненадан, когато осъзна, че този вик излиза от гърлото му.

Когато картината пред очите му се проясни, той видя, че германецът се е изправил на крака и е пробол ирландеца с меча си.

Той го е направил, осъзна Грифит. Той го е убил. Сякаш завеса падна пред очите му, но продължи да вижда слънцето. То грееше в лицето му, с кожата си усещаше топлата му ласка. Черно-червени точки започнаха да го скриват, но топлината ставаше все по-силна. Той докосна гърдите си на мястото, където стоеше талисманът на Мериън, и като някакво небесно видение пред него изплуваха зелените поля на Уелс и сивите камъни на неговия дом. Той си представи как любимата му стои там и търпеливо чака завръщането му.

* * *

Мериън наблюдаваше отдалечаващия се уелски бряг и си мислеше дали някога отново ще види Грифит.

Грифит. Един мъж, който беше проправил своя път през гъстата гора от преплетени правда и неправда. Грифит. Една здрава и сигурна опора, но толкова далечен, воюващ за своя обичан крал. Той щеше да победи, успокои се тя. Никой не можеше да убие огромен и жизнен воин като него. Никой не можеше да убие… Тя закри очите си с ръка.

— Ако ти е мило момчето, по-добре го дръж при себе си — изръмжа старият моряк.

Тя се хвърли напред към Лайънъл и го сграбчи, миг преди да прекрачи борда на плитката рибарска лодка, опитвайки се да улови блестящите вълни на океана. Детето шумно запротестира и зарита с крачета, но тя го издърпа обратно към кърмата и го прегърна.

— Не, мамо! Лайънъл отива плува — настояваше той.

— Лайънъл не плува — каза му тя. — Лайънъл отива вкъщи.

Той помисли за миг и лицето му светна.

— Деди Райс?

Морякът избухна в смях и красивото му сърдито лице, докато ги наблюдаваше, изрази задоволство. Нескриваната неприязън на мъжа караше Мериън да се чувства неудобно, докато Лайънъл пък едва не я довеждаше до сълзи със своята откровеност.

Райс не му беше дядо. Негов дядо беше Уентхейвън и в същото време Райс беше този, който се бе отнесъл с Лайънъл като с любимо внуче. Беше заобиколил Лайънъл с такава щедра любов, че за първи път, откакто се беше родил, Мериън се почувства изместена от първото място, което винаги бе заемала в сърчицето му. Беше интересно да наблюдаваш Райс и Лайънъл заедно, да се убеждаваш, че ако той има Райс за дядо и Грифит за баща, ще израсне смел и достоен мъж.

Да, щеше да израсне смел и достоен, но той можеше да бъде много повече от това, стига да имаше късмет.

Защо Господ я беше срещнал с Грифит? Преди да го познава, тя беше уверена в себе си, знаеше какво трябва да прави, какво се беше заклела да прави. Беше мечтала смело за величие и справедливост — както по отношение на себе си, така и за своя син.

Но от срещите й е Грифит се роди една друга мечта. Дали Грифит не беше дар Божий? Или изкушение, изпратено от дявола?

През онази първа страстна нощ Грифит беше изкушението, но тя постъпи мъдро и смело, когато избяга. Господ щеше да я възнагради, така си беше помислила тогава.

Вместо това той я бе отвел в замъка „Пауъл“, което се оказа още по-злочеста участ. Тя не вярваше в любовта. Не можеше да вярва и никак не беше трудно да отхвърли чувствата на Грифит, защото магията на любовта не можеше да попречи на намеренията й. Но животът с родителите му превърна щастието в реалност. Въпреки проблемите, които бяха имали в началото, Райс и Ангарад бяха щастливи заедно. Те се обичаха един друг. И когато ги виждаше заедно, Мериън беше почти склонна да повярва, че трябва да повери своето щастие на техния син.

Това беше причината да си тръгне от замъка. Въпреки че не й беше приятно да го направи, без да се обади на Ангарад и Райс. А те вече бяха обявили сватбата в църквата и тя…

— По-добре го пази и от греблата, милейди, иначе ще го цапардосам и пак ще падне във водата.

Мериън придърпа към себе си Лайънъл за вратлето и хвърли тревожен поглед към уелсеца.

Долан беше пребродил надлъж и нашир английските морета, така й беше казал. Скътал пари и се върнал обратно у дома, в Уелс, където животът е по-евтин и на никой не би направило впечатление, че в двете му ръкавици няма повече от пет пръста. И така, тя нае него и лодката му, за да ги заведе до Англия. Сега се питаше дали не е постъпила прибързано.

Сигурно наистина морякът беше кръстосвал надлъж и шир английските морета, но явно не с доблестна цел. Може би сега, когато тя се бе оказала зависима от неговата воля, той отново се бе върнал към своите пиратски намерения.

Но Мериън имаше свои си намерения и един ловък стар селяк не можеше да застане на пътя й. Вярно, тя трябваше да мисли и за Лайънъл, което неминуемо намаляваше шансовете й, ако тя решеше да се бие, но разполагаше със силна ръка, остър нож и достатъчно хитрини, с които да изпрати този мъж във вечността. Тя запърха с мигли и срамежливо се заусмихва, като не откъсваше очи от Долан, хванал здраво веслата.

— Ти си много силен. Сигурно мускулите на ръцете ти са като калена стомана.

Той подозрително я изгледа.

— Повечето от мъжете, които познавам, са благородници и са толкова хилави. Знаят само да държат перото, въобще нямат представа как се намотава въже, как се хвърля котва и как се работи с греблата. Как наричаш това?

— Я не ме баламосвай — каза той. — Въобще не си толкова глупава, колкото се правиш.

Той водеше лодката успоредно с брега, в източна посока, към устието на река Дий, но държеше курса достатъчно навътре в морето, за да й попречи да преплува до брега, дори ако решеше да го направи сама, без Лайънъл. Тя глуповато се опули и попита.

— Защо казваш, че съм глупава? Не всеки знае как се наричат всички тези неща по лодките.

— Казах, че хич не си глупава. Сигурно си тарикатка от класа, щом си измислила начин да избягаш от замъка „Пауъл“. Ако беше тръгнала по суша, непременно щяха да те хванат.

— Да — каза тя и в нея нахлуха спомените от злощастното прекосяване на Уелс. Тя импулсивно сложи ръка върху тъмнокосата главица на Лайънъл.

— След кораб, който плава, не остава следа. Такава е поговорката и ти си се сетила за нея. Сетила си се също кого да попиташ, че да не отиде да издрънка на лорд Райс — той кимна, докато тялото му следваше ритъма на греблата. — Тъй че няма какво да ми разправяш колко си била глупава.

Черните му очи засвяткаха от възмущение, макар че не си даваше сметка защо негодува. Чувствените му устни се усмихнаха, но не от добри чувства. Той беше красив като греха и тя се опасяваше, че е два пъти по-зъл от него.

— Мъж — каза Лайънъл, посочи Долан и се усмихна толкова широко, че малките му бели зъбки проблеснаха. — Хубав мъж.

— Ей, какво е това? — обиден, Долан се отдръпна назад и свирепо погледна към Лайънъл. — Хубав мъж ли ме нарече?

Мериън се опита да попречи на Лайънъл да отговори, но Долан настояваше за отговор.

— Кажи!

— Така те нарече — отвърна тя.

Долан премести свирепия си поглед върху нея.

— Аз не съм хубав мъж.

— Деди — настояваше Лайънъл, очевидно все още очарован от Долан. — Моя деди.

— Не, мило. Той не ти е дядо.

Тя се наведе напред, извади парче хляб от кожената торба и го подаде на Лайънъл с надеждата да насочи неуместното му обожание в друга посока. Помисли си, че е успяла, когато Лайънъл взе парчето хляб и го загриза. От устничките му се поръсиха множество трохички, с които привлече гларусите. За миг настъпи мълчание, но Лайънъл го използва, за да съзерцава Долан.

— Какво си ме зяпнал? — озъби се Долан на детето.

— Деди… Райс? — попита Лайънъл.

Долан скочи и отблъсна греблата, които изплющяха във водата, а лодката застрашително се залюля.

— Аз не съм Райс! Чуваш ли, не съм Райс. Аз съм Долан!

Мериън се ужаси от яростта му и тайничко опипа ножа, скрит в ръкава на дрехата й. Но Лайънъл продължаваше да наблюдава Долан с неугасващ интерес. И с пълна с хляб уста, той каза.

— Деди Долан.

Долан се тресна обратно на мястото си и попита Мериън.

— Не можеш ли да накараш това хлапе да си затвори устата?

— Изглежда, че не мога — призна тя. — Защо се съгласи да ме вземеш?

— Харесаха ми парите, които даваш — той измъкна греблата от водата, като продължаваше да държи под око Лайънъл. — Едва ли друг път ще ми предложат толкова пари.

— И?

— Мислиш си, че ще те изнасиля ли?

— Ще се опиташ ли?

Той спря да гребе и я огледа от глава до пети, като задържа погледа си върху корсажа.

— Не. Имам сметки със стария Райс, не със сина му. И ако изнасиля годеницата на сина му, хич не се съмнявам, че младият Грифит няма да се укроти, преди да ми пререже гърлото. Не, няма да те изнасиля. Стига само да ми платиш двойно повече, отколкото обеща. Не обичам кльощавите жени — той изпсува, когато Лайънъл скочи и се заклатушка към него. — И те предупреждавам, не обичам хлапетата, така че дръж твоето далеч от пътя ми!

Мериън се пресегна да хване Лайънъл, но детето се оказа много пъргаво. То навря овлажнялото, намачкано като тесто парче хляб в лицето на Долан и каза.

— Деди Долан папа.

Мериън пак протегна ръка към сина си, но я отдръпна. Нещо я възпря. Необикновеното изражение на лицето на Долан, предположи тя, или начинът, по който гледаше Лайънъл — като котарак, който се готви да приеме кутренце за своя рожба. Той бавно разтегна устни и показа два реда здрави зъби. След това, също толкова бавно, отхапа.

В устата му не влезе повече от трошичка, но Лайънъл остана доволен. Облекчение заля Мериън. За цена само два пъти по-висока от уговорената, пътят до Англия за нея и сина й щеше да бъде безопасен. Нямаше да се наложи да се бие, за да опази своята женска чест. Докато Долан — дори Долан! — можеше да се окаже още едно от завоеванията на Лайънъл.

Може би това приключение все пак щеше да се окаже успешно.

* * *

Няколко часа по-късно Мериън вече не беше толкова доволна, докато наблюдаваше от брега как старият моряк се отдалечава с лодката си навътре в морето.

— Радвам се, че се разделяме — каза тя към отдалечаващата се в морето лодка. — Ти си лош човек.

Долан дори не махна с ръка, когато Лайънъл извика.

— Деди! Деди!

— Лош, лош човек! — повтаряше Мериън с надеждата и Лайънъл да повтори думите й. — Лош човек.

Но той не ги повтори. Само седна на пясъка и започна да плаче.

Тя го взе на ръце и избърса сълзите му. Стъпалата й затънаха в блатистата почва, торбите й бяха струпани до краката й. Кесията й беше видимо изтъняла благодарение на Долан, който изглежда съжаляваше за моментното си размекване, защото не престана да иска пари и категорично отказа да обърне повече внимание на Лайънъл.

Сега тя имаше нужда от кон и щеше да бъде по-добре, ако този кон бъде евтин.

Още по-неотложна беше необходимостта да избере посока.

Беше избягала от замъка „Пауъл“, крепена от увереността, че ако остане там, мисията на Лайънъл няма да бъде осъществена. Но от кого в Англия можеше да потърси помощ? От баща си?

Да, Уентхейвън щеше да й помогне. Но щеше да го направи за собствена изгода. Кой тогава щеше да защитава Лайънъл и неговите интереси?

Само тя. Само лейди Мериън Уентхейвън. Само тя можеше да направи това. Тя беше силна.

Събра багажа, взе сина си и се отправи към Шропшир. Към замъка „Уентхейвън“ и към баща си.

* * *

— Заминала е? — Арт не вярваше на ушите си. Надеждите му се изпариха, докато се взираше недоумяващо в помръкналото лице на Райс. — Не сте могли да я намерите?

— Търсихме я два дни, но не открихме и следа от нея. А не е възможно да е отишла толкова далеч, при това с дете! — Райс стовари юмрука си върху дувара на обора.

— Не разбирам — промълви Арт. Едва беше прекрачил прага на замъка „Пауъл“, когато Райс го пресрещна, за да му каже, че жената, която търси — жената, която Грифит иска — е изчезнала. Арт свали шапката си и потри олисялото си теме, опитвайки се да роди някаква мисъл в изморения си мозък. — Когато тръгвахме оттук, тя изпрати на Грифит талисман и мислех, че всичко вече си е на мястото. Сега…

— Може ли човек някога да проумее жените — промърмори Райс.

Арт кимна.

— Да, и аз съм казвал винаги това. Срамота е, че са толкова желани и хубави в леглото.

— Стига! — Ангарад влезе през отворената врата на обора, донасяйки слънчевата светлина на пролетния ден със себе си. — Момичето истински се тревожеше заради тази сватба и ние знаехме това. Но обявихме женитбата! Защото бяхме много щастливи за Грифит, затова, че е загубил ума си по нея. Това е лесно за разбиране, но трудно за осъществяване — тя плъзна длан в ръката на Арт и каза. — Познаваш я по-добре от нас, Арт. Дай ни акъл какво да правим.

— Какво може да направи Арт, което аз вече да не съм направил? — отсече Райс.

— Може би да ни каже къде е отишла? — отвърна също така рязко Ангарад.

Арт погледна Райс и поклати глава. Знаеше, че дрехите му са мръсни и смърдящи на пот от пътуването. Знаеше, че лицето му прилича на кърпена парче до парче кожа. Въпреки това Райс изглеждаше по-зле от Арт. Очите му бяха кръвясали, ръцете му висяха отпуснати и едва можеше да говори, покрусен от безизходицата, в която се беше озовал.

— Търсих я навсякъде, където би могла да отиде.

— Тогава да потърсим там, където не би могла да отиде! Все трябва да е някъде. Не разбираш ли… — Ангарад притисна с длан бузата си. — Не мога да повярвам, че споря с теб за това. Цели три дни търсиш. Райс. Толкова си изморен, че вече не си годен да разсъждаваш. Иди да си легнеш и ни остави двамата с Арт да намерим лейди Мериън.

— Добре. Ти и Арт ще намерите лейди Мериън. Добре! Ти и Арт ще успеете да направите това, което аз не успях — Райс тръгна към вратата и изведнъж рязко се обърна. — Но мога да ви кажа къде не е. Не е на път за Англия, не е в манастира „Свети Асаф“, не е при наемниците, които са на стан наблизо, защото лично разговарях с капитан Кледуин и претършувах целия лагер.

— Кледуин? — не повярва на ушите си Арт. — Кледуин ли рече?

— Това рекох — горчивината в гласа на Райс сякаш леко се отдръпна. — Познато ли ти е това име?

— Това е наемник на Уентхейвън и мога да се обзаложа, че не е тук, за да върне лейди Мериън за добро.

Арт почеса наболата по брадата му четина.

— Казваш, че не е била в лагера?

— Кълна се!

— Дали не са я отвлекли? — попита Арт. — През тайния коридор?

Умората и изтощението на Райс бяха повече от очевидни.

— Затворих този коридор преди много време, както знаеш, но въпреки това и там проверих. Не е проходимо.

— Въпреки това искам да посетя Кледуин.

Райс поклати глава.

— Веднага щом говорих с тях, вдигнаха стана.

— Сигурно — каза Ангарад, — са последвали лейди Мериън.

— Ако е така, само си въобразяват — търпението на Райс вече бе напълно изчерпано. — Не е оставила никаква следа, повярвайте ми. Не е взела кон, не се крие в замъка… и — той посочи обвинително към Ангарад, — не е тръгнала по вода.

Той напусна обора е високо вдигната глава и Ангарад се обърна към Арт.

— Подсетих го, че може да е заминала по море и той е ядосан, че не се е досетил сам за това. Затова отива да си легне — за да говорим ние с теб с рибарите и да не накърним гордостта му.

— Само до някое време — каза Арт.

— Е, добре, след това ще бъде отпочинал и ще може да преглътне с пренебрежение този факт.

Навън тя за минутка спря и обърна лице към слънцето. Арт забеляза, че и Ангарад е изморена. Прегърна раменете й, за да я успокои.

— Не можеш да виниш себе си за това. Момичето си е с буен нрав и е доста трудно.

— Но въпреки това се обвинявам — Ангарад се усмихна тъжно. — По-добре от всеки друг знам как се е чувствала, но толкова много я исках за Грифит. Даже не я изслушвах, когато се опитваше да ми разкаже за мечтите си за своето момче — мислех само за моите мечти за моя син.

— Това не е грях. Аз също имам такива мечти.

— Да, знам си те — Ангарад докосна брадясалите страни на Арт.

— Използвах всичките си сили да се оженят двамата и сега няма да се откажа — твърдо решен, той попита. — Кажи ми защо мислиш, че е тръгнала по море.

— Най-напред заради това, че Райс е много упорит човек, има дарбата да открива следи. Хората му също са много умели в проследяването на този, когото преследват — Ангарад се отправи с мрачно изражение към отворената портичка. — Не е възможно лейди Мериън да замине, без да остави някаква следа, освен…

Арт проследи насочения й пръст към сгушеното край морския бряг рибарско селище. Той разбра на какво се дължеше напрежението на Райс и се възпротиви.

— Рибарите са ваши селяни. Не биха укрили годеницата на Грифит. Нито по нейна молба, нито по молба, на когото и да е друг.

— Не, рибарите не биха направили това — Ангарад се усмихна малко заядливо, почти с удоволствие. — Но си спомняш Долан, нали?

— Дали си спомням Долан? — изкрещя Арт. — И още как! Лош човек. Това е оня оръженосец, който си мислеше, че има права да те ухажва.

— Точно той.

— Райс го изхвърли преди много време.

— Да, и тогава той се закле, че повече няма да води рицарски живот и избяга в морето.

— Тъй си беше — Арт я изгледа внимателно. — Да не би да ми казваш, че се е върнал?

— Миналата година. И то по-коварен от всякога.

— Изненадвам се, че Райс не го е убил.

— Така ли?

Арт смутено запристъпва от крак на крак.

— Не, разбира се, че не. Кръвта си е кръв, а точно Райс никога не би пролял братова кръв…

— Кръвта на половин брат — поправи го тя.

— Но и тази кръв не се измива лесно…

— И Долан добре знае това — Ангарад отново хвана ръката на Арт и го задърпа надолу към селото. — Ето защо мисля, че точно него трябва да попитаме за лейди Мериън.