Кристина Дод
Гняв (22)

Двадесет и първа глава

— Спуснете решетката!

Наемниците надаваха бойни викове, докато се опитваха да свалят Грифит от коня. Животното цвилеше и се вдигаше на задни крака, като ги поразяваше с копитата си. Ранените виеха от болка и се търкаляха по затревения двор на „Уентхейвън“. Цялото внимание на Грифит беше насочено към боя, но въпреки това чу вика.

— Това е положението, глупаци такива! Спуснете проклетата решетка!

С бърз поглед Грифит определи откъде идва заповедта. Застанал на стълбите, които водеха към къщурката при входа, Кледуин ревеше заповеди на хората си вътре в крепостта.

Острите, обковани в желязо шипове на дървената решетка се раздвижиха и бързо се устремиха надолу, като препречиха пътя между Грифит и спасителната атака на Хенри. Нито един рицар нямаше да рискува да премине под смазващата смъртоносна решетка.

— Затворете вратата! Затворете я, глупаци такива, преди да нахлуят и да накълцат на парчета всички англичани — крещеше облеченият в доспехи на рицар Кледуин, докато дузина наемници се бъхтеха да затворят тежките дървени порти оттатък решетката. Огромен нагръдник пазеше гърдите му. Но шлемът явно не му беше по мярка. Метални брони покриваха краката му от колената надолу и шпорите му дрънчаха, докато с усилие местеше краката си. Рицарските му ръкавици проблеснаха на светлината, когато махна с ръка. — По-живо! По-живо!

Грифит знаеше, че всеки миг — всеки проклет миг! — те ще залостят вратата с железните подпори и той ще остане вътре, а Хенри отвън.

Имаше нужда от помощ, имаше нужда от помощ сега. Къде беше Били? Къде беше обещаната от него помощ?

Грифит отблъсна нападателите си с рев и пришпори бойния си кон към средата на двора.

— За Англия! — ревът му изкънтя в крепостта. — Крал Хенри иска да влезе, а уелските службогонци отказват да му се подчинят.

Наемниците се смразиха, отправили поглед към крепостта. Дали английските воини щяха да пренебрегнат заповедите на своя владетел заради краля?

— За англичаните!

Никакъв отзвук. Наемниците започнаха презрително да оголват зъби в насмешка. Приличаха на глутница настървени вълци. В отчаянието си той извика:

— В името на вашия боен другар Били и вашата господарка Мериън!

Долните врати на крепостта се отвориха и английските воини се втурнаха навън. Последваха ги английски готвачи, английски прислужници, английски слугини, английски момчета.

Начело стоеше Били и крещеше заповеди като истински военачалник, докато двете сили се сблъскаха. Воините се справяха добре, както се очакваше, но Грифит остана поразен, когато видя момчетата да използват сребърните подноси като щитове, прислужниците да размахват железните ръжени като копия. Перачките налагаха главите на уелсците с бухалки, а готвачите разсичаха с ножове телата им, сякаш режеха филе.

В разгара на битката Шелдън пусна кучетата. И те се нахвърлиха върху наемниците.

Кледуин вдигна рязко забралото на възмалкия си шлем и започна да ругае хората си, вече притиснати от английската стихия. И преди да успее да вземе участие в битката, решетката започна бавно и тромаво да се вдига. Грифит бурно се изсмя на предводителя на наемниците и неговата ярост. Кледуин дочу звънкият му смях през писъците, ругатните и кучешкия лай и се озъби, като бълваше свирепи заплахи. Забърза нагоре по каменните стълби към стаичката, откъдето се задействаше решетката, като знаеше, че Грифит ще го последва. Той действително се втурна след него. Пред стълбата скочи от коня и хукна нагоре със сабя и щит в ръце.

Беше толкова настървен да не изпусне плячката си, че едва не пропусна вика на Арт, който изкрещя след него.

— Грифит! Внимавай, момче!

Грифит погледна нагоре към площадката и очите му бяха заслепени от полюляващия се блясък на рицарските доспехи на Кледуин. Ухилени самодоволно, Арт и Долан го бяха провесили във въздуха, докато наемникът безпомощно размахваше ръце и крака, търсейки опора. Грифит се наслади на гледката само за миг, защото Кледуин се дръпна рязко и двамата му съюзници го пуснаха. Огромният мъж се приземи с такъв трясък, сякаш чук се удари в наковалня, и вдигналата се прах покри и угаси блясъка на лъскавите му доспехи, за да отбележи поражението.

Кледуин не помръдваше и Грифит премести очи към развеселените си другари.

Арт простодушно вдигна рамене. Долан потри длани в дрехите си и заяви.

— Той сам се изплъзна.

Да, отдъхна си Грифит, тези двама уелсци бяха всичко, от което се нуждаеше.

* * *

— Ти го уби. Уби собствения си баща — риданията на Сесил отекваха в свода на кулата, за да достигнат до стълпилите се долу хора. Сесил извика към множеството, което в недоумение се трупаше около тялото. — Тя уби баща си. Направете нещо.

Хани допринасяше по свой начин за истерията — тя бавно се спускаше, вдигнала наранената си лапичка, стъпало след стъпало и нещастно виеше на умряло.

— Той те хранеше, обличаше те… Направете нещо! — пронизващата слуха скръб на Сесил утихна, когато тя срещна невярващите, широко отворени очи на мъжете и жените. Но продължи да се моли. — Защо не направите нещо?

— Аз ще направя — една жена набързо прихвана полите си и обърна гръб на размазаното тяло на Уентхейвън. — Смятам да взема позлатената вана от стаята си. За добри пари ще я продам.

— Да, а аз искам златния поднос — един от мъжете подръпна рядката си брадичка. — Дали е върху масата в голямата зала, как мислите?

Мериън стоеше, стиснала здраво Лайънъл в прегръдката си, и наблюдаваше как васалите на Уентхейвън се надпреварват да разграбят всичко по-ценно от замъка.

Още един писък разцепи въздуха, когато Сесил разбра, че никой повече не се интересува нито от Уентхейвън, нито от нея.

— Мама? — попита Лайънъл.

Мериън притисна главицата му до гърдите си и закри със здравата си ръка ушенцето му. Трябваше да го предпази, да му спести този ужас. Колко й се искаше някой да защити и нея, защото, макар скръбта й да беше истинска, като рана в душата й — дълбока и болезнена като изгорените й длани — тя беше доволна. Удовлетворена.

Уентхейвън, най-грубият и егоистичен човек на земята, не бе могъл да я убие. Тя беше разрушила неговите мечти, беше разрушила шанса му за величие… И въпреки това, когато опря върха на сабята си в шията й, той не можа да завърши удара, нито пък да позволи на Сесил да я убие.

Защото беше негова дъщеря? Може би. Защото беше дъщеря на майка си? Най-вероятно.

Дали любовта умираше някога?

Тя вдигна поглед към кулата и разбра, че това е невъзможно.

Любовта на баща й към майка й. Любовта на майка й към нея. Тя още витаеше там, беше като хоросана, който укрепва камъните, изградили стените на кулата. Беше закрила. Беше храна. Беше живот.

Свещеникът на замъка, лика-прилика на баща й, пристигна и с един поглед разбра какво се е случило. Той коленичи до тялото и започна да се моли. Пронизителните писъци на Сесил се извисиха още повече, но свещеникът й помогна да дойде на себе си, като яката я зашлеви през лицето.

— Имай уважение! — заповяда той.

Сесил вдигна обляното си в сълзи лице и погледна първо него, след това останките от своя любим. Тя отново се разрида, този път тихо, и обхвана с ръце корема си, сякаш скръбта й тежеше повече от плода в утробата й и не можеше да я понесе.

Хани най-накрая слезе и отиде при тялото. Започна да го души, след това приседна до него, вирна муцуна и започна да вие.

— Умря неизповядан — думите се изплъзнаха по своя воля от устата на Мериън.

Свещеникът я измери безочливо и след това спокойно каза.

— Напротив. Беше станал изключително набожен и се изповядваше всяка сутрин след смъртта на майка ти.

Изненадана, Мериън възрази.

— Това противоречи на църковните канони.

— Уентхейвън ме хранеше и обличаше тогава, когато църквата ме отхвърли. И най-напред се подчинявам на него.

Мериън въздъхна и напусна мрачната кула.

Копнееше за Грифит. От прозореца на стаята си в кулата тя го беше видяла да препуска на коня и моментално го беше разпознала. Ако любовта наистина не умира, тогава и неговата любов към нея трябваше да оцелее в тези премеждия. Тя искаше да намери убежище в тази любов. Тя искаше да бъде точно такава жена, от каквато той се нуждаеше, и да изкупи вината си за злините, които беше сторила.

Прозорците, под които минаваше, отразяваха почти приключилата битка. Наемниците отстъпваха пред свирепата атака на воините на Уентхейвън и се предаваха на отряд, сформиран от непознати английски рицари.

Дали Грифит ги беше призовал да го подкрепят? Нямаше съмнение. За Грифит нямаше невъзможни неща. Нали се върна на земята от смъртната бездна, в която беше потънал.

Сляпа за бъркотията около себе си, Мериън си проправяше път към мястото, където за последен път го бе видяла. Искаше да излезе на двора и нищо друго не я интересуваше. Не забелязваше светлокафявата Хани, която куцукаше, но се опитваше да я догони. Не забелязваше и тези, които недостойно ограбваха замъка, нито пък щуращите се ранени наемници, нито воините и слугите, които ги гонеха. Тя не забеляза дори процесията, тръгнала към нея, докато нечии силни пръсти не стиснаха ръката й.

Тя вдигна очи и видя лицето на своя крал.

— Къде отиваш? — попита Хенри.

Вцепенена от появата му, тя отвърна.

— При Грифит.

Той посегна, обърна личицето на Лайънъл към себе си и внимателно го погледна.

— Мислиш ли, че можеш да заведеш това дете, където ти искаш?

— Ваше Височество!

Той отстъпи встрани, за да не пречи на любопитните погледи на своите рицари.

— Къде можем да поговорим необезпокоявани?

Тя се огледа.

— Близо сме до… кабинета на баща ми. Там можем да… поговорим, както желаете. Баща ми повече не се… — тя с мъка преглътна и глухо продължи — … нуждае от кабинет в този замък.

Хенри я погледна — със същото внимание, с което беше огледал Лайънъл — и повиши глас, така че всички да го чуят:

— Разбрах, че баща ти е загинал, защитавайки своята вярност към мен срещу наемниците си — предатели.

Объркана, Мериън заекна:

— Аз… не разбирам…

— Ела — леко я побутна Хенри.

Тя ловко се измъкна от ръката му.

— Но Грифит…

— Върви да намериш лорд Грифит — заповяда Хенри на един от рицарите, все още застанал между Мериън и приближените си, за да не даде възможност да видят лицето на Лайънъл. — Изпрати го при нас.

Когато прекрачи прага на кабинета на Уентхейвън, в Мериън нахлуха спомени и тя се олюля под тежестта им. Само преди два часа Уентхейвън беше жив, тържествуващ, радостен от победата, която беше сигурен, че ще удържи. Сега лежеше с премазано тяло и неговият най-голям враг намяташе върху нея и притежанията й своята защитна мантия. С лъжата, която Хенри изрече пред свидетели, към нея щяха да се отнасят не само с търпимост, но и с уважение и преклонение. Щеше да бъде издигната на пиедестал — като дъщеря на герой.

Трябваше да му благодари и се опита да го стори.

— Ваше Височество… — но не можа да продължи, защото забеляза как е насочил цялото си внимание към лицето на Лайънъл, и думите заседнаха в гърлото й.

Хенри позволи единствено на кучето да ги последва и затвори вратата пред любопитните рицари.

— Прилича на баща си — гласът му прозвуча равно и сдържано, но той гледаше детето така, сякаш имаше някакъв недъг.

Лайънъл обаче му върна вниманието. Кралското му потекло беше очевидно — от царствената извивка на брадичката, изпънатите раменца до нацупените устнички, които сякаш даваха израз на неодобрението му към Хенри, без да проронят нито дума.

— Няма нищо от майка му в него — продължи Хенри. — Надявах се, че ще открия поне нещо… но няма смисъл, нали? Той не може да се появи в английското общество. Никой не трябва да го вижда, защото ще познаят…

— Ваше Височество, той е мой син — каза бързо тя. — Баща му не представлява интерес за никого, за да… — но тя не можеше да продължи.

— Виждаш ли? Дори самата ти не можеш да излъжеш за това. Но аз съм намерил изход от това затруднение — Хенри я приближи. — Подай ми детето.

Мериън отстъпи крачка назад и прегърна здраво Лайънъл.

— Ваше Височество иска да го подържи?

— Искам да задържа Лайънъл.

Гласът му беше нежен, грижовен и мил. Звучеше като гласа на баща й, когато изпълняваше гнусните си номера. Тя смело го погледна в очите, за да открие истината. В тях гореше леден пламък — къс нажежено желязо върху скована от лед земя. Не можеше да има доверие на човека пред себе си и тя отстъпи още една крачка.

Той я последва, докато й говореше с плътния си ласкав глас, зад който се таеше едно недостойно намерение. За нея обаче то не беше тайна.

— Мога да осигуря на детето безопасно убежище, където никой няма да го притеснява с въпроси за потеклото му. Ще бъде в компанията на равнопоставени.

— Като граф Уоруик?

— В Кулата ли? — той гърлено се засмя. — Кулата се ползва с лошо име, но тя наистина не заслужава това. Не е позор…

— Да го затвориш там? — след толкова много болка и унижение, след толкова много усилия. Мериън не можеше да повярва, че отново е изпаднала в същото положение. Тя беше готова да направи всичко, за да запази Лайънъл — да наруши клетвата си пред Елизабет, да изгори доказателството за законния произход на Лайънъл, да унищожи дори любовта на Грифит… Тя даже се съгласи да преговаря с мъжа пред себе си, опита се да му повярва, че няма да стори зло на сина й.

Но сега редом до доказателствата за неговата доброта се възправяше и доказателството за неговото коварство.

Той искаше да й отнеме Лайънъл, искаше да го отведе неизвестно къде — там, където съдбата беше отредила място за нежеланите създания с кралска кръв.

Той отново я приближи — бавно, като ловец, който дебне плашлива кошута.

— Кулата не е само затвор. Тя е кралска обител.

Тя отстъпи също толкова бавно и с копнеж помисли за камата си. Но едновременно си зададе и въпроса — с какво можеше да й помогне тя? Можеше да я забие в сърцето на краля на Англия. Дори да успееше, така тя все едно подписваше смъртната присъда за себе си и за Лайънъл. Предпазливо, за да не подразни Хенри, тя каза.

— Да. Братята на моята лейди Елизабет живяха в тази обител…

Преди да умрат, искаше да каже тя, но не намери смелост да го изрече.

Вратата зад Хенри се отвори, но Мериън не изпусна краля от погледа си. Той отсече.

— Излез! — без да се обръща, защото не се съмняваше, че заповедите му винаги се изпълняват. Резето изщрака и Хенри се върна към Лайънъл. — Много прилича на предишния крал. Безочлив ли е?

Тя притисна главичката на Лайънъл към рамото си, за да скрие лицето му и отвърна:

— Съвсем не.

Лайънъл зашава в ръцете й, за да се освободи, и каза.

— Не!

Усмивката върху лицето на Хенри се стопи, заличена от явното незачитане на властта му от страна на Лайънъл.

— Предполагам, че е и непокорен?

Лайънъл зарита с крачета да го пуснат на пода. Тя се опитваше да го задържи и да обясни, но ужасена установи, че думите й звучат като молба.

— Той е само едно малко момче. Просто едно малко момче.

— Не е просто едно малко момче — Хенри я беше притиснал до стената и с жестока усмивка протегна ръце към Лайънъл. — Той е син на Ричард.

Преди да успее да докосне детето, едно тънко сребристо острие разсече въздуха между тях.

— Ваше Височество — каза Грифит. — Лайънъл е мой син.

Мериън не можеше да помръдне, смразена от облекчение и страх, както и от дълбока увереност, че Грифит ще ги защити, независимо че с това ще възбуди гнева на Хенри Тюдор.

Хенри също не помръдна. Не обърна даже глава, за да погледне Грифит. Единствената му реакция беше кратко и ясно нареждане.

— Мини встрани, лорд Грифит.

Хенри с нищо не показа, че се чувства застрашен от острието на сабята, нито пък от човека, който я държи в ръката си. Той не се съмняваше, че Грифит му е верен. Знаеше, че клетвата, която Грифит беше дал, олицетворява уелския камък, от който беше направен Грифит.

Грифит също знаеше това. Дадената клетва пред краля е свята. Той се бе заклел да поддържа Хенри в достойното управление на Англия и нямаше сила, която да го принуди да наруши тази клетва — както нямаше сила, която да го принуди да пристъпи клетвата, която беше дал на Мериън.

— Ще мина встрани, господарю, но след вас.

— Това не е твоя работа, лорд Грифит. Мини встрани!

Гласът на Хенри изплющя като камшик, но Грифит не трепна.

— Вие направихте това моя работа. Ваше Височество, когато ме оженихте за лейди Мериън. Детето е нейно, което означава и мое, и аз няма да ви позволя да ни отнемете Лайънъл.

Хенри беше изненадан и не успя да реагира. Но той се обърна към Грифит със страшна решимост. И със страшен поглед — особено за един крал. Поглед, в който имаше ревност, ярост и отчаяние.

— Нека изясним докрай нещата, сър Грифит — Хенри бързо и недвусмислено отне високия ранг на Грифит. — Той е плод на кръвосмешение и насилие. Той е син на Ричард, който е позор за цялото човечество. Трябва да бъде затворен само от страх пред ужасите, до които произходът му може да доведе.

— Произходът на Лайънъл е същият като този на твоята кралица — отвърна смело Грифит, като гласно изрече една истина, която сам Хенри не смееше да произнесе. Ричард е неин чичо и въпреки това Елизабет е мила, добра и благородна към всички. Тя е най-голямата опора на твоя трон.

Хенри отвърна сприхаво.

— Тя не е моя кралица. Все още не е коронована.

— Това ли използваш, за да държиш и нея затворена? — извика Мериън. — Това ли е наградата й? За всичките й саможертви за доброто на Англия?

Грифит чак простена при тази намеса, въпреки че Мериън не прояви такава дързост, каквато беше очаквал. Неговата дама неведнъж беше изчерпвала търпението му със своята смелост и неблагоразумие. Той мислено се помоли този път Господ да смири поне малко дръзкия й език.

— Ще бъда крал по собствени заслуги, а не заради нейните саможертви или заслугите на семейството й. Нейното семейство! — Хенри се изплю на пода. — Я ги вижте! Баща й беше пияница и развратник. Майка й вече ме предаде. Чичо й…

— Чудесен съпруг, няма що! — избухна Мериън. — Съдиш за нея по роднините й.

Господ не беше чул молбата на Грифит, но Мериън казваше неща, които Хенри заслужаваше да чуе. Истини, които може би щяха да го отклонят от жестокия път на отмъщението, който беше поел. Грифит мълчеше и не помръдваше. Наблюдаваше Мериън, развълнувана и възмутена. Наблюдаваше и Хенри — жесток и надменен.

— Чудесен съм… — каза Хенри. — Елизабет не знае…

Мериън го прекъсна с презрителен смях.

— Не знае ли? О, нима не знае, Ваше Височество. Аз съм израсла с Елизабет. И ви уверявам, че макар Елизабет да не блести с научни познания, тя разбира мислите и чувствата на хората около себе си много по-добре, отколкото те самите ги разбират. Тя се научи да го прави, защото от това зависеше животът й.

Хенри пое дълбоко дъх и се загърна в плаща си.

— Аз съм крал. Аз не издавам чувствата си.

— Ти си човешко същество и си неин съпруг. Тя знае какво мислиш и много добре разбира защо още не си обявил коронясването й. А с всеки ден, с който отлагаш тази церемония, ти забиваш по-дълбоко ножа в сърцето й. Тя ти е родила наследник, обича го повече от… всичко на света — гласът на Мериън секна от вълнение и тя гордо приласка Лайънъл. — Тя пренебрегна всичко, което й е било скъпо преди. Тя пренебрегна клетвата, която ме застави да й дам. Тя пренебрегна собствената си плът и първородния си син…

— Жено! — избухна Грифит. — Замълчи!

Тя се извъртя към него, но той хвана брадичката й със свободната си ръка и изрече сричка по сричка своята воля, така че тя да я разбере по движението на устните му, ако не е в състояние да чуе гласа му.

— За… мъл… чи!

Мериън потръпна от възмущение и презрение, но страховитата му повеля проникна през бронята на яростта й. Тя малко по малко възвръщаше здравия си разум. Когато той пусна брадичката й, тя се поклони пред него почтително.

— Моля да ми простите, уважаеми съпруже. Ще изпълня вашата воля.

— Поздравления! — злобно изсумтя Хенри. — Успя да пречупиш едно от най-расовите кучета на Уентхейвън.

Грифит сега се помоли Господ да му помогне, за да запази самообладание.

— Ваше Височество — каза той. — Веднъж намерих лейди Мериън да се отбранява срещу един мъж, Харботъл. Той искаше да отнеме честта й и тя го отблъсна с ритник във врата. В същото време аз, груб и прибързан, какъвто ме знаете — упрекнах лейди Мериън за буйството на Харботъл. Тогава лейди Мериън ми заяви, че мъжете винаги обвиняват жените, когато жените са жертви.

— Отмъсти ли за тази обида? — попита Хенри.

— Да, отмъстих.

— Но не докрай, както се оказа, защото Харботъл се появи отново и ни създаде проблеми. Ако трябва да се унищожи плевел, трябва да се изтръгне от корен. От корена, сър Грифит.

— Хенри — тихо започна Грифит, но гласът му отекна в стаята. — Нима още не си разбрал? Лайънъл е кралско дете. Законно кралско дете. Ако сега те убия — а аз мога да направя това, както ти е добре известно — той сложи юмруци на хълбоци и очите му сурово блеснаха, — ако те убия, аз ще стана господарят, защитник на краля. Ще бъда регент. Ще осъществя мечтата си за независим Уелс, без да чакам твоята милост за това. Ще имам до себе си жената, която Лайънъл счита за своя майка и ще затрия семето ти от лицето на земята. Това място, което си избрал за Лайънъл, много лесно може да се превърне в доживотен затвор за сина на крал Хенри Тюдор. А аз ще увенчая главата си с короната.

Хенри го гледаше, без да мигне, и в очите му имаше ужас и изненада.

Грифин спокойно продължи.

— Имаме страницата от брачния регистър.

Хенри подскочи.

— Какво?

— Да. Пергаментът е в лейди Мериън.

— Това е невъзможно. Аз претърсих…

— Но никъде не можа да го намериш. Защото лейди Мериън винаги го е носела със себе си. Стига да поискаме, можем да превърнем в хаос кралството ти. Да го направим ли, Мериън? Грифит не погледна към нея, но усети, че тя е застанала до него. — Нали искаше да живееш в двореца, Мериън? Нали жадуваше за богатство и за власт. Удари твоят час. Да го направим ли?

Тя се престори, че обмисля и наклони глава, вперила очи в Хенри.

— Да дадем ли възможност на Лайънъл да реши?

— Какво? — ревът на Хенри прокънтя в стаята и се удари във вратата, зад която слухтяха рицарите му. Някои от тях го извикаха. — Махайте се! — още по-силно изрева той.

— Попитай Лайънъл дали иска да бъде крал — кимна Грифит. — Това е достатъчно добро решение. Лайънъл, искаш ли да станеш крал?

Лайънъл започна да рита, за да го пуснат и отсече.

— Не!

— Ще живееш в дворец — заговори му нежно Мериън, като че ли това означаваше нещо за него.

— Не!

— И мъжете ще коленичат пред теб, а жените ще те целуват — намеси се Грифит.

— Не! Не! Лайънъл долу! Сега!

Блестящи капчици пот покриха слабото лице на Хенри.

— Вие се подигравате с мен.

— Е, съвсем малко. Ваше Височество — Грифит взе Лайънъл от Мериън, въпреки че тя се поколеба да му го даде, и го пусна да стъпи на крачетата си. — Не се качвай по столовете — нареди той на детето.

— Наистина ли няма да направите опит да ме смените? — Хенри избърса челото си с ръкав.

— Както и ти няма да затвориш Лайънъл в Кулата? — Грифит замахна със сабята си, за да подсили значимостта на въпроса.

— Разбира се, че няма.

— Разбира се, че няма — повтори Мериън. — Нашият крал винаги е бил мъдър.

— Като лорд Грифит и лейди Мериън.

— Да се сгреши е човешко — каза Грифит. — Но само глупците повтарят грешките си.

Лайънъл загука разтревожен, когато намери Хани свита върху стола на Уентхейвън да ближе ранената си лапа. С детска невинност момчето протегна ръчичка към кучето, за да я подуши, след това внимателно започна да го гали.

Дали по него нямаше останала от Уентхейвън миризма? Може би, защото Хани прие с удоволствие ласката и като въздъхна, доверчиво отпусна глава в скута на Лайънъл.

Хенри наблюдаваше сцената, без да издава чувствата си.

— Това доказателство за брака…

— … се намира на сигурно място — Мериън не посмя да каже повече.

Хенри явно беше облекчен.

— Добре. Настоявам да не става достояние на никого, ако не за моята, то за сигурността на кралицата.

— И аз мога да се закълна в това, Ваше Височество — каза Мериън.

Хенри отстъпи към вратата. Погледът му беше леден, а изразът на лицето му суров.

— Докато това доказателство е на сигурно място, мисля, че вашата сигурност е гарантирана.

Сърцето на Мериън щеше да се пръсне от начина, по който завърши всичко — Хенри сразен, Грифит отхвърлен. В края на краищата тя беше жена. Може би не от най-обичания тип жени, може би не жената, която Грифит сам би си избрал, ако съдбата му беше дала възможност да избира, но все пак жена. Сякаш нейната майка, графиня Уентхейвън, й прошепна всичко това. И тя извика с умоляващ глас.

— Чакайте!

Хенри се закова изненадан от тази молба и вдигна вежда.

— Лейди Мериън? Имате и други претенции към мен?

— Само една. Ваше Височество — тя отиде при него и падна на колене. — Моля ви да приемете моята клетва за вярност.

Тя вдигна очи към него и пресрещна погледа му. Едва сега Мериън разбра до каква степен Хенри умее да скрива чувствата и мислите си — задължително условие за един монарх. Даже с мимолетно трепване на миглите си не показа, че е схванал същността на молбата й. През очите му не премина даже сянка на неодобрение към времето и мястото, които беше избрала. Вместо това той с готовност взе ръцете й в своите и каза.

— Няма ли някакви условия желанието ти да бъдеш мой васал?

— Никакви, Ваше Височество — отговори тя. — Ще бъда твой васал. Ще разполагаш с моята вяра, преданост и вечна почит, независимо от всички живи и мъртви. Заклевам се в това — в името на Дева Мария… която като мен е майка на мъжка рожба.

Хенри кимна, изглеждаше доволен. След това й помогна да се изправи. Те трябваше да скрепят тази клетва с целувката на помирението, но Мериън установи, че никога не й се бе налагало да целуне по-малко отзивчив човек. Кралят стоеше безмълвен, с ледено лице, и очевидно очакваше тя сама, доброволно, да подпечата договора им.

За неин срам, тя се подвоуми. Тази последна стъпка й се видя много трудна. Нещо в нея се възбунтува и тя разбра, че не може да докосне с устни човека, който беше заплашил живота на сина й.

Накрая Хенри каза.

— Приеми го като знак за моето уважение. Нямаш друг.

Изненадана, тя погледна към празните си ръце.

— Е, значи нямам — но думите му я освободиха от всякакво колебание, тя обви раменете му с ръце и го целуна по устните.

Той също я целуна. Не беше приятна целувка. Беше целувка, с която й напомни, че господарят е той. След това я побутна към Грифит.

— Дръзко момиче си си намерил, лорд Грифит. Внимавай, защото не се знае какво весело хоро ще завърти около теб.

— За това се моля, Ваше Височество — Грифит я пое в прегръдките си. — За това се моля.

— Ще заживеете в новото си имение на уелската граница, разбира се.

— Както заповяда моят господар — Грифит притисна още по-силно Мериън. — Но ви моля да ми разрешите първо да посетим родителите ми в Уелс, за да отпразнуваме сватбата както подобава.

— Това е чудесна идея. Честно казано, ако стоите далеч, далеч от Лондон, от двореца и от мен, това ще бъде още по-хубаво.

Хенри стигна до вратата, хвана бравата, но не я натисна. Изглеждаше замислен за нещо. Грифит се напрегна. Без да се обръща, Хенри заговори.

— Искам да ви благодаря, лейди Мериън, че ми напомнихте за удоволствието, което моята кралица ще изпита при коронацията. Веднага щом в Уестминстърското Абатство бъдат готови и организират церемонията, архиепископът ще постави короната на нейната достойна глава и ще й даде всичките права на една кралица — той остана мълчалив, загледан пред себе си. Бавно, като че ли не изпитва никакво смущение от думите си, той продължи. — Ще й позволя да ви пише, лейди Мериън. Толкова често, колкото иска. Вашето приятелство означава много за нея и очаквам да чуя, че то ще става още по-топло и вярно през дългите години, които ни предстоят.

Той натисна бравата, отвори вратата и излезе, преди Мериън да успее да отговори.

Но се изпълни с благодарност. Отпусна глава в ръцете на Грифит и зарида от облекчение. Веднага щом събра сили, се опита да заговори.

— Страхувах се… че съм оплескала непоправимо нещата за нея. Страхувах се… че ще обвини нея за моята дързост и ще го използва за пореден път да ни накаже. Но той я обича. Истински я обича. Мислиш ли — лицето на Грифит започна да плува пред очите й, — че смята да ни остави да отгледаме спокойно Лайънъл?

— Да, мисля — гласът на Грифит прозвуча плътен и дрезгав, като че ли се опитваше да се пребори с някакво бурно чувство в себе си. — Ако не е имал това намерение, щеше да извика стражите си да ни посекат. Досега щяхме да лежим мъртви на пода.

— Мъртви на пода? — тя премигна и впери очи в него, опитвайки се да разбере причината за грубия му тон. При вида на изкривеното му лице тя подскочи от ужас.

— Грифит!

Той се надвеси над нея — огромен каменен къс, който всеки миг ще се откърти от скалата.

— Това, което искам да знам, е как все се забъркваш в такива опасни каши?