Към текста

Метаданни

Данни

Серия
My Stand Alone (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Outrageous, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 65 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2010)
Корекция
maskara (2010)
Сканиране
?

Издание:

Кристина Дод. Гняв

ИК „Бард“

История

  1. — Добавяне

Пета глава

Мериън бе изпъната като струна, готова всеки момент да хукне, но всъщност не знаеше в каква посока.

— Лайънъл? — извика спокойно тя, но ръцете й така трепереха, сякаш всеки миг щеше да припадне. — Лайънъл? — отново извика тя и стъпи върху купчинка чакъл, за да огледа по-добре наоколо.

— Може ли Лайънъл сам да е избягал? — попита Грифит, самият той притеснен до лудост за детето, което беше изпратен да закриля. За детето и за Мериън.

Тя го погледна така, сякаш го вижда за първи път.

— Може. Обучавала съм го.

— Обучавала си го?

— Да, трябваше да е подготвен, ако се наложи. Но той няма още две години и не знам…

Тя направи няколко залитащи крачки, но той чу неизречените й думи: Дали човекът, който е направил всичко това, му е позволил да избяга. Стараейки се гласът му да прозвучи спокойно и уверено, Грифит каза.

— Ще огледам вътре, ако се крие и се страхува да излезе — той прекрачи прага и се озова сред останките от дома на Мериън. Започна да размества мебели, купчини дрехи, разглобени легла — с надеждата да открие някъде малкото момче. Изправи се, целият покрит с пера. В ръката си държеше само кесията със златото, която лейди Елизабет беше изпратила по него. Погледна навън през зейналата дупка от вратата, но Мериън не се виждаше. Излезе и я чу да вика.

— Лайънъл!

Тръгна да я търси към ъгъла на къщичката и чу възклицанието й.

— Сесил!

— Слава Богу, милейди — отвърна Сесил и във въздуха се понесе протяжна въздишка.

— Честно казано, не му е времето сега да припадаш.

С няколко скока Грифит се озова в малката горичка до защитната стена на замъка и видя как Мериън зашлеви през лицето Сесил. Момичето подскочи, от очите й сякаш изскочиха искри, но без да се интересува в момента от нея, Мериън попита.

— Къде е синът ми? Кой направи това? Къде е Лайънъл?

— Грабнах го от леглото му и хукнах, когато видях мъжа да се прокрадва в двора — върху полата на Сесил имаше мокри зеленясали отпечатъци от колената й, а островърхата й шапчица беше килната на една страна. — Не спрях да тичам през целия път чак до централното крило на замъка, оставих го в скривалището му, а след това се върнах да видя какво става.

— На Лайънъл му няма нищо, нали? — попита Грифит. Сесил погледна към него, отмести очи и отново го погледна колебливо.

Мериън сграбчи Сесил за рамото и я обърна към себе си.

— Сесил, нали му няма нищо на Лайънъл?

И без да дочака отговор, Мериън хукна към замъка и извика.

— Трябва да го намерим.

Сесил отказа да я последва, сякаш достойнството й на дама беше по-голямо от това на господарката й, но Мериън я дръпна след себе си. Грифит чу ужасения й вик, видя отвращението в очите на Мериън и се огледа.

Мериън му беше говорила за тази горичка като за своето тайно убежище. Между две дървета беше вързана люлка. Проникващите през листата слънчеви лъчи бяха нашарили дънерите, тревата и голите петна тъмна пръст. Приличаше на усамотено място, но някак си не подхождаше на жизнената Мериън. Глождеше го някакво подозрение и той последва жените, за да разкрие тайните на Мериън.

Настигна ги, когато те прекосяваха лехите с цветя. Островърхата шапчица на Сесил се беше изхлузила от главата й и тя я сграбчи миг преди да падне на земята, но Мериън не забеляза това. Когато приближиха сивите каменни стени на имението, по-дребната жена спря.

— Лейди Мериън, нямам намерение да препускам из къщата като някоя мъжкарана.

— Тогава стой тук.

— Лейди Мериън — Сесил я дръпна. — Искаш ли всички да узнаят, че Лайънъл е изчезнал?

Мериън убийствено я изгледа, но Сесил продължи настоятелно.

— Искаш ли всички да те зяпат, когато го намериш, и да те разпитват какво е станало в къщичката ти? Да се чудят какво е това нещо, което ти притежаваш, а някой е искал да го вземе?

Мериън тежко задиша. Тя стисна клепачи и когато след миг отвори очи, те не издаваха никакво безпокойство. Сега тя можеше да се покаже пред любопитните погледи на слугите и гостите на замъка и щеше да изглежда като Мериън, която Грифит бе видял за първи път. Безгрижната Мериън, която не съблюдаваше никакви предразсъдъци.

Грифит я проследи с поглед, докато тя изкачваше нетърпеливо стълбите, и се чудеше дали всъщност тя не таи в душата си някакво неосъществено желание, дали някаква тайна не беше причината да се държи по този начин и да не разкрива пред света своята истинска същност.

Тя кимна на слугата и той им отвори вратата. Мериън тръгна по главния коридор и поведе Грифит и Сесил покрай един свещеник, който остана със зяпнала уста.

— Добро утро, отче — поздрави тя, но не изчака отговора му. Зави по коридора към предишната стая на Грифит.

— Къде е Лайънъл? — попита Грифит.

Вече се виждаше вратата към кулата и крачките на Мериън станаха по-широки. Сесил посочи вратата.

— Там вътре.

Грифит изведнъж се досети.

— В кулата на графинята?

— Надявам се да е там — каза разгорещено Мериън.

Сесил успокояващо се намеси.

— Преди месеци по твое настояване направихме скривалище под стълбите и поставихме вътре детско юрганче. Той е там.

Но когато отвориха вратата, от тъмнината нито се появи, нито се втурна към тях някакво момченце.

— Лайънъл! — викът на Мериън отекна в свода на прашното стълбище, после се чу как дъхът й секна.

Сесил изруга толкова непристойно, че това напомни на Грифит и Мериън за дълга, който бяха изоставили.

— Как си могла да го оставиш? Стълбите… — Мериън падна на колене и започна да претърсва пода с ръце, сякаш очакваше да намери малкото телце на Лайънъл размазано върху каменните плочи. — Лайънъл…

Грифит се изкачи по стълбите.

— Исках да видя какво става в къщичката — заоправдава се Сесил. — Исках да видя кой нахлу в нашия дом. Исках да му попреча.

— Хиляди пъти съм ти казвала, че най-важното ти задължение е Лайънъл — Мериън не беше на себе си от ярост и паника. През един тесен процеп нахлуваше светлина, която падаше върху лицето й. — Къде да го търсим сега? Горе по стълбите? Или някъде навън, в някое от любимите му местенца? Или обратно в къщата?

Сесил ревна с цяло гърло.

— Ами ако е налетял на мерзавеца, който е съсипал дома ни? — след като опипа целия под, Мериън опря гръб в каменната стена и се изправи. — Ами ако някой го е отвлякъл? Сесил…

Някъде далеч, съвсем тихо прозвуча детски смях и Грифит изсъска към двете жени.

— Ш-ш-т!

Мериън млъкна и се заслуша. Смехът отново се чу, този път малко по-ясно и Мериън се втурна нагоре по стълбите, като вземаше по две стъпала наведнъж. Грифит стигна пръв до стаята на графинята и отвори вратата на Мериън.

Наведени над една сребърна топка на пода, Арт и Лайънъл вдигнаха учудени погледи към Мериън, когато тя нахълта вътре. Сцената на домашен уют пред очите й я накара да се закове на място. И в този миг Грифит видя как се преобрази. И разбра. Тя не беше буйната дъщеря на Уентхейвън, нито изплашената майка на Лайънъл. Беше силна и смела жена, преждевременно калена от живота.

— Е, добре. Добре ли се забавлява Лайънъл?

Беше изпълнено майсторски, но Грифит потръпна от болката и облекчението, скрити в думите й.

Лайънъл се разсмя, показвайки ситните си зъбки, и върху бузките му се образуваха трапчинки.

— И двамата се забавлявахме — каза Арт, поглеждайки ту към единия, ту към другия. — Той е прекрасно момченце, лейди Мериън, трябва да се гордеете с него.

— Да. Гордея се — Мериън коленичи върху скъпия килим и протегна ръце. Пръстите й трепереха, гласът й също, въпреки неимоверните усилия да го овладее. — Лайънъл, ела да се гушнеш в мама.

С типичната за децата нетактичност, Лайънъл тръсна глава и отхвърли предложението и после взе топката с изцапаната си ръчичка. Стисна я здраво и скритата вътре камбанка се разклати. В стаята се понесе тих кристален звън. Той го направи пак и кристалният звън изпълни стаята.

Като квачка, която кътка пиленцата под крилото си, Арт се наклони към Лайънъл и каза.

— Мама няма да ти вземе топката и отново ще си играем с нея, след като я целунеш.

Лайънъл издаде устнички напред и Мериън почувства как сълзите я задавят. Тя знаеше, че той не си отмъщава. Ако в първия миг се е уплашил, отдавна го е забравил. Тя беше прекъснала играта му и в момента той не можеше да отдели време за майка си. Но тя имаше нужда от тази прегръдка, имаше нужда да почувства пълничките му ръчички около врата си и стегнатото му телце притиснато в нея.

— Лайънъл — пропя името му Арт. — Защо не търкулнеш топката към мама?

Лайънъл изгледа преценяващо Мериън.

— И мама ще я търкулне обратно към теб — окуражи го Грифит.

Горд със своята придобивка, Лайънъл вдигна топката и я запрати с всичка сила към майка си. Арт извика, Грифит посегна, за да я пресрещне, но Мериън я улови още във въздуха.

— Имаш добра ръка, сине — тя подхвърли кълбото нагоре и отново го хвана. — Ела тук и ще те науча да се прицелваш.

Лайънъл тръгна към нея с още несигурните си крачета и най-сетне даде възможност на Мериън да го прегърне. Тя го задържа само миг в прегръдката си, след това го намести удобно в извивката на ръката си и изпълни обещанието си. Когато той търкулна топката към Арт, тя попита.

— Сам ли изкачи стълбите?

— Да, сам се качи.

Мериън така се разтрепери при мисълта, че бебето й се е катерило само по тези стръмни, тъмни каменни стълби, че зъбите й едва не затракаха.

— Само на две — промълви тя. — За Бога, та той е само на две годинки! — тя го прегърна още веднъж, но детето се измъкна от прегръдката й и се заклатушка към Арт.

— Виж, момичето ми, това не е никак лошо — успокои я Арт. — Като изключим, че се страхуваше, той се справи много добре. Намерих го да се крие в леглото, когато се върнах от пералнята. Едно съвсем мъничко момченце, само очи и коса. Отначало май не ме хареса, но като му казах, че живея в тази стая и съм запазил тази топка специално за него, всичко се оправи.

За пръв път, откакто беше влязла в стаята, Мериън се огледа наоколо. По мебелите вече нямаше прах, прозорците блестяха от чистота, огрени от късното следобедно слънце. В огромната камина гореше огън и почистените гоблени сякаш бяха оживели.

— О, Арт — каза тя, — страхотна работа си свършил тук.

— Стаята си я бива и слугите ви имаха нужда само от малко ръчкане, за да я почистят — Арт се изкиска. — Само от малко ръчкане и аз им го осигурих.

— Арт е специалист по ръчкането — думите на Грифит съвсем не звучаха като похвала.

— Не е нужно да ме сравняваш с кръчмарка — Арт търкулна сребърната топка по килима към Лайънъл.

Припомнила си отдавна отминалите в тази стая дни, Мериън каза.

— Спомням си как играех тук горе, като дете. Бях колкото него. Слушах кристалните гласчета на кълбото, вдишвах аромата на летните рози и виждах една усмивка.

— Майка ви — каза Арт. — Очарователна е.

Сесил изпищя при вратата. Всички се обърнаха към нея, а Мериън възмутено огледа братовчедка си.

— Какво има, Сесил?

Сесил се задържа за вратата и посочи Арт.

— Той е видял духа на покойната графиня.

Арт издуха носа си в шепа. Мериън не разбра защо го направи — дали нямаше кърпичка или така отговаряше на Сесил. Поведението на Сесил вече я вбесяваше и тя й заповяда.

— Влез! Седни и кажи какво стана.

Разрошена и останала без дъх от изкачването, Сесил се срути на най-близката пейка.

— Един рус мъж дойде, почука на вратата, после през прозореца ми заяви, че трябва да влезе вътре. Отказах да му отворя, той се опита да ме сплаши, аз грабнах Лайънъл и избягах през задната врата.

Грифит вдигна крак върху пейката до нея и се наведе към Сесил.

— Защо не потърси помощ?

И без това тих, гласът на Сесил съвсем заглъхна.

— От кого? Почти всички бяха на лов, а и не знаех кой е изпратил непознатия…

— Добре си направила, Сесил — каза Мериън.

— Защо? — попита Грифит.

Лайънъл случайно ритна топката и се спъна в нея. Отпусната върху дебелия килим, Мериън наблюдаваше сина си с нарастващ интерес и не обърна внимание на въпроса на Грифит. Грифит спусна крака си и пристъпи напред. Ботушите му се озоваха пред очите й.

— Защо? Какви подозрения имаш, че не желаеш прислужницата ти да потърси помощ от хората на баща ти?

Мериън трябваше да извие врата си, за да го погледне, като вътрешно се възмущаваше от високия му ръст. Не беше честно от негова страна да използва това си предимство в момента.

— Има въпроси, които е по-добре да не се задават в този замък. Има и въпроси, на които аз не искам да отговарям. Но аз искам да знам — този път тя се обърна към Сесил, — виждала ли си преди този рус мъж?

Грифит застана прав до огъня.

Сесил отметна воала, прикрепен към островърхата й шапчица.

— Не можах да го видя много добре, не го изчаках да влезе през вратата, но имаше нещо в него, което ми се стори познато.

— Познато? — насърчи я Мериън.

— Беше висок и красив, с широки рамене — Сесил определи широчината, като разтвори ръце. — Като рицар.

Грифит направи предположение, в чиято правота се съмняваше.

— Харботъл?

— Да! — при споменаването на това име Сесил застана нащрек, като спаниел, готов да вдигне бекас. — Да, приличаше на Харботъл.

— Освен ако има брат близнак — каза Мериън. — Харботъл беше с мен.

Грифит попита.

— През цялото време ли?

— Не, но беше с ловците и ме видя, когато се отделих — каза Мериън.

— Забеляза ли го сред ловната свита?

Гласът на Грифит звучеше като на епископ в църковен съд и тонът засегна Мериън.

— Трябваше ли?

Грифит протегна ръце към огъня, преди да отговори.

— Защото не ми се вярва да признае, че е претърсвал къщата ти.

Тя не можеше да спори с Грифит, въпреки че изгаряше от желание да обсъди с него има ли изобщо право да се намесва. Мъжете никога не помагат, освен ако не искат в замяна нещо. Тя не можеше да разчита на тяхната сила и когато след това те искаха своето възнаграждение, разочарованието й всеки път се задълбочаваше.

— Лейди Мериън, вие сте говорила с него? — Сесил въздъхна. — О-о!

Мериън едва не се разсмя на разочарованието на Сесил.

— Да, Харботъл е удобен, нали? Той има причина да ми желае злото.

— Има и други, които ви желаят злото — Сесил кръстоса ръце, а по страните й се стекоха сълзи. — О, милейди, толкова ме е страх.

— Точно това са искали — Грифит седна на един стол пред пламъците. — Откраднал ли е нещо мошеникът?

— Откъде да знам — Сесил се наведе и взе от пода едно дървено конче играчка. — След това не съм влизала вътре.

Топката на Лайънъл със звън се изтърколи до краката на Грифит. Грифит протегна ръце към него.

— Искаш ли да седнеш тук, момчето ми?

Лайънъл преценяващо изгледа Грифит, след това зарови глава в скута му.

— Лайънъл! — извика Мериън и се надигна.

Детето се бе отдръпнало на малко разстояние и с все сила отново се втурна към Грифит, като заби глава в слабините му в знак на доброто си отношение към него.

— Няма да го изям — Грифит махна с ръка да я спре, защитавайки момчето, но в гласа му се усети напрежение, а лицето му беше пребледняло. — Просто е любвеобилен.

— Такава любвеобилност може да смачка един мъж — обобщи Арт, като наблегна на „смачка“ и Мериън прикри с ръка устата си.

Щеше да е неприлично да се изсмее, дори и от съчувствие.

Арт продължи.

— Все пак, не е толкова страшно да ти пръснат малките дрънкала. Ти и без това не ги използваш.

Сесил се изкиска.

— Дрънкала.

Но на Мериън не й беше до смях. Грифит възнамеряваше да използва дрънкалата си само преди час и то с нея. Но дори и той да си спомняше за това, с нищо не го показа. Вместо това няколко пъти пое дълбоко въздух, успя да се съвземе и намести Лайънъл върху единия си крак, като внимаваше детето да не го изрита отново с крачетата си. Той избърса потта от челото на момчето и каза.

— Сесил, казваш, че си го видяла като тръгва. Носеше ли нещо?

Лайънъл започна да се върти, за да се намести по-удобно, и Грифит му помогна.

— Каза, че си оставила Лайънъл, върнала си се и си наблюдавала къщичката. Това означава…

— Не носеше нищо… това видях.

По лицето на Сесил беше избила червенина и Мериън и Грифит се спогледаха зад гърба й. Мериън знаеше, че и двамата си задаваха въпроса дали Сесил не лъже, че е наблюдавала къщичката. Стори им се, че Сесил иска да им каже нещо важно, но като че ли не й достига смелост да го направи. Без да сваля погледа си от нея, Мериън попита.

— Къде точно стоеше, когато наблюдаваше къщата?

Сесил отпусна долната си устна.

— В овощната градина.

— Оттам не може да се види много — каза Мериън, разстоянието е твърде голямо.

— А ти къде предлагаш да застана следващия път? — попита Сесил, дотолкова възбудена, че не си даваше сметка за непочтителното си държане. — Да вися на оградата?

Арт застана между Мериън и Сесил и посочи към дървената стълба, която водеше до един капак на тавана.

— По-добре се качи горе и приготви леглото за господарката си и за малкия господар, преди да си казала нещо, за което после ще съжаляваш.

Сесил пребледня.

— Ние няма да останем тук. Нали, милейди?

Още преди да е изрекла въпроса си, Грифит й отговори.

— Няма къде другаде да отидете.

Мериън разпери ръце.

— Ще слезем в някоя от долните спални. В крайна сметка…

— Ще останете тук — прекъсна я Грифит.

— … какво може да ни се случи в къщата на баща ми?

Приличащ повече от всеки друг път на див звяр, Грифит свъси вежди и те се събраха в една линия над носа му.

— Същото, което можеше да ви се случи, ако бяхте в онези стаи днес.

Мериън сви рамене.

— Вероятно нищо.

— Жено, ти не разбираш ли? — гласът на Грифит набираше сила. — Този, който е вилнял в къщата ти, не е бил някой добронамерен слуга, изпълняващ дълга си към твоя баща. Някой е искал нещо на всяка цена. Ако му се беше изпречила на пътя, можеше да те премахне.

— Баща ми…

— Не проумявам защо си убедена, че това е дело на баща ти. Какво ще иска да открадне? Какво може да търси там? — попита Грифит.

Очите на Мериън през цялото време отбягваха погледа му.

— Не твърдя, че познавам добре баща си.

— Ако приемем, че той е наредил да се извърши това разбойничество, тогава може ли изобщо да имаш доверие на някой от неговите лакеи? — тя трепна и той забеляза това. — Засега поне успяхме да стигнем донякъде. Но все още нямаме отговори на куп въпроси и докато не ги намерим, ще те пазим внимателно.

Тя за миг го погледна и веднага отмести очите си.

— Не мога да остана тук с теб.

— Грижиш се за репутацията си?

Въпросът му беше саркастичен, но това не я интересуваше. Поне не толкова много.

— Няма да позволя да плъзнат приказки, че ти топля леглото.

— Сесил ще спи с теб в едно легло — реши той.

— Няма! — разгорещено възрази Сесил.

Преди Грифит да успее да отговори, Арт пристъпи към момичето и го плесна през ухото.

— Ще останете.

Островърхата шапчица наскърбено се люшна, след това се килна на една страна и се задържа върху главата само благодарение на прикрепващия воал. Сесил се разрева, възмутена от грубото отношение или от заповедта да останат, но Арт изобщо не се трогна от сълзите й. Той посочи към витата стълба и каза.

— И най-хитрата английска прислужница не може да си позволява да противоречи на моя господар. Качвай се горе, преди да съм те пернал и по другото ухо.

Мериън не одобряваше начина му на действие, но Сесил не изчака господарката й да я защити. Тя скочи, обляна в сълзи, и застана разтреперена между вратата и стълбите. Дълго не свали поглед от Мериън, после се разрида.

— Не мога да ви изоставя — каза тя и пое нагоре по стълбата.

Мериън закърши пръсти.

— Виж какво направи сега. Разплака я.

Арт подигравателно се усмихна.

— Глупавите жени само това и правят.

— Да, а след това ще размени възглавниците и аз ще спя на мократа.

Грифит се засмя доволно.

— Значи оставате.

Тя бойко пое въздух, готова да му възрази, но Арт я изпревари.

— Ловната свита току-що се върна.

Мериън се изправи и избърса с длан мястото, където беше седяла.

— В такъв случай отивам да поговоря с Уентхейвън.

Грифит се опита да стане, но Лайънъл опря ръчички в гърдите му и той отново се отпусна върху стола.

— Не можеш да отидеш сама.

— Не можеш да дойдеш с мен!

Грифит отвори уста, за да протестира, но тя го отряза.

— Не се прави на глупак. Трябва да разбера дали Уентхейвън е изпратил този обесник в дома ми. Ако той го е направил, трябва да разбера защо. Ако не е…

— Ако не е? — попита Арт.

— Ако не е той, направил е грешка. Обича да се перчи, че знае всичко, което става на негова територия — Мериън повдигна развеселена едната си вежда. — И за мен ще бъде огромно удоволствие да му съобщя нещо, което не знае.

— Мериън — дълбокият гърлен глас на Грифит я върна на земята.

— Какво? — дори и в собствените й уши въпросът прозвуча грубо, но не й се слушаха повече наставления. Не й се нравеше желанието на този мъж да поеме върху себе си отговорността за нейната личност.

Той вдигна ръката си, в която държеше кожена кесия и я залюля.

— Златото ти е в мен.

— Златото ми! Бях забравила.

— Забравила? Как си могла да забравиш златото? Нали това търсят крадците?

Гласът му звучеше така, сякаш Грифит вече е прозрял истината, а тя усети, че е почти готова сама да му я каже. Никога преди не беше изпитвала желание да се довери на когото и да било. Сякаш този пратеник на краля беше използвал непозната алхимична смес, за да я изкуши.

Тя прекоси стаята, без да си направи труда да отговори на въпроса му, но когато посегна към кесията, той дръпна ръката си.

Ще се съглася да отидеш и сама да се срещнеш с баща си, ако ми обещаеш нещо.

— И какво е то?

— Че ще се върнеш да прекараш нощта тук. Дай ми думата си — той вдигна ръка, за да пресече протеста й. — Дай ми думата си или няма да ти дам парите.

Тя погледна гневно към кожената кесия.

— Докато ползваш леглото горе — продължи да я примамва Грифит, — репутацията ти няма да е в опасност. И това за теб няма да е проблем, защото не ме харесваш. Аз съм един грозен звяр, който е отдал цялата си преданост на Хенри Тюдор. Смятам, че крал Хенри трябва да опердаши яката твоята лейди Елизабет за предателствата й по време на управлението на Ричард и освен това смятам, че ти трябва да се омъжиш за мъж, който да те бие сутрин и вечер, докато влезеш в правия път.

Тя и сега заяви, както правеше всеки ден, откакто се беше върнала в замъка „Уентхейвън“.

— Никога няма да се омъжа! — каза го, без да влага никакъв подтекст в думите си.

— Мисля, че ще се омъжиш.

Това беше предизвикателство. Всяка негова дума направо преливаше от предизвикателство, включително и топлият му поглед. В очите му гореше златен блясък — като слънце, като огън. И непрекъснато й напомняше за безумната страст, с която му се беше отдала в овощната градина.

Мериън се надяваше Грифит да не е забравил това. Надяваше? Я стига, по-скоро приличаше на мъжкар, който отново чака удобния момент.

— Ще се върна — най-после каза тя.

Той й подаде кесията със злато, без да се усмихне, но тя усети доволството му да се излива като вълна върху нея.

Преди да успее да се разкае за глупостта си, Арт издърпа кесията от ръцете й.

— Ще я сложа тук — той показа с жест към високия бюфет, — та по-късно да можеш да си я вземеш. И, милейди, не се тревожете за онзи там. Грифит е грозен звяр и не ви заслужава. Обзалагам се, че не знаете дори цвета на очите му.

Мериън стрелна с очи Арт.

— Доста са жълти.

— Кафяви като кал — Арт прихна. — Когато не е развълнуван.

— Никога не съм ги виждала такива — отрече Мериън. — Жълти са като английската корона.

Арт се разсмя и я погледна право в очите. След това отмести погледа си към Грифит. Тя гледаше ту единия, ту другия, объркана от начина, по който те разговаряха, без да си кажат и дума. Когато стана ясно, че няма да споделят с нея това, за което ставаше въпрос, тя метна през рамо късата си пелерина и излезе.

Би затръшнала масивната дъбова врата, но беше прекалено тежка, а пантите заяждаха. Въпреки това звукът от глухия удар, когато хлопна вратата зад гърба си, подсказа ясно намеренията й. Грифит докосна с пръст натъртеното място на носа си.

— Мислиш ли, че бях достатъчно убедителен и тя осъзна, че е в опасност?

— Да, за тази опасност да, но не и за другата, която я очаква в тази стая — каза Арт.

Лайънъл хвърли топката и Грифит му помогна да стъпи на пода. Лайънъл се заклати след топката си.

— Уж трябваше да я пазя, а виж каква я свърших — каза Грифит.

— Хенри няма да остане доволен.

— По дяволите Хенри! — отсече Грифит, вбесен до такава степен, че прати по дяволите и присъщата си тактичност. — Щях да се справя, ако знаех откъде идва опасността. Пристигнахме едва вчера. Може ли нашето пристигане да има нещо общо с това разбойничество в къщата на Мериън?

— А ти мислиш ли, че ние пристигаме в подходящ момент?

Тъжната констатация на Арт улучи Грифит право в сърцето.

— Искаш да кажеш, че някой е усетил, че може да попречим на плановете му, или че някой вече е знаел защо сме дошли?

Арт се хвана за тази мисъл.

— Уентхейвън например? — и върху лицето му се появи крива усмивка, когато предложи. — Искаш ли да сляза до пералнята и да се срещна случайно с вдовицата Джейн?

— Да. Върви — Грифит стана и вдигна Лайънъл на ръце. — Бях обещал на Лайънъл да се разходим тази сутрин, така че следобеда ние двамата можем да отидем да погледаме войниците. Той ще си поиграе с оръжията им, докато аз пък си бъбря с техния капитан.

— И държиш под око лейди Мериън и Уентхейвън.

— И държа под око лейди Мериън и Уентхейвън!