Кристина Дод
Гняв (11)

Десета глава

— Мериън да е там вътре? — Арт със съмнение погледна към обрулената от ветрове и дъждове окаяна хижа. — Тук? — той обходи с поглед бедното селце, сгушило се в уелската планина Клайд.

— Нищо не разбирам — Грифит не можеше да проумее как Мериън е могла сама да стигне толкова далече и защо беше спряла тук. В първия момент селяните отрекоха да е в хижата, но една дребна монета, подхвърлена към едно от децата, свърши добра работа. Детето се обърна и кимна с главица по посока на хижата. Лицата на селяните станаха мрачни, когато разбраха, че ще ги лишат от богатата пришелка. Скупчиха се по вратите на къщите си и не откъсваха очи от тях въпреки виещия леден западен вятър.

— Защо не е отседнала при духовниците — попита Арт. — Поне щеше да е на топло и в безопасност?

— Защото всеки би я потърсил първо там — това, че я разбираше толкова добре и дори й съчувстваше, не топлеше в момента Грифит. Тя беше принудена да бяга. И бягаше от него.

Арт явно не разбираше, че с думите си раздухва пламъците на неговия гняв.

— Ще те шамаросам, само ако се опиташ да я преместиш.

Подгизнал от дъжда и суграшицата, Грифит намери сили да се пошегува.

— Защо, Арт? Нима имаш предвид, че е по-добре да остане тук, отколкото да дойде при мен на топло — и той повдигна единия край на пелерината си и добави — сухо?

— Тя е борбена жена — Арт хвърли бърз поглед към Грифит. — Може би и затова приличаш на воин, който всеки миг ще разкъса обсадата. Как ще се вмъкнеш — плавно като гръмотевичен облак или ще изтрополиш като великан от камък?

Грифит свирепо го изгледа и тръгна напред.

— Значи като великан от камък — каза със задоволство Арт.

Грифит блъсна окаяната малка порта.

— И като гръмотевичен облак — добави Арт.

Грифит се наведе и влезе вътре. В средата на пода горяха бучки торф, превърнали се в главни. От тях на талази се виеше пушек и се завърташе из стаичката, носен от неизбежното течение. Стаичката беше оскъдно обзаведена — едно легло и една пейка. Мериън нямаше причина да се безпокои за шпиони в тази порутена хижа. Парчета от мазилката бяха попадали върху пръстения под и в стените зееха такива дупки, че никой не можеше незабелязано да застане зад тях.

Вятърът и дъждът свободно нахлуваха през дупките и Грифит премигна. Очите му сълзяха от пушека. Мериън се бе сгушила под едно одеяло върху паянтовото дървено легло и лежеше със затворени очи. До нея Лайънъл си играеше с клончета и трески и ги трупаше на куп. Той вдигна очи, видя Грифит и наддаде радостен писък. От вълнение започна да рита с краченца и събори наредените пред него пръчици.

— Грифит — каза той.

— Не, сладурче — прошепна дрезгаво Мериън, без да отваря очи. — Никакъв Грифит.

Грифит беше влязъл готов да ръмжи, да се бие и дори — ако се наложи — да използва силата си, без да се съобразява с кавалерството. А сега изведнъж стана несигурен. Защо Мериън лежи, без да помръдва? Защо не погледна, когато вратата с трясък се отвори? Той отиде до нея и седна на одъра, като се настани между майката и детето. Лайънъл протегна ръчички и Грифит го вдигна.

— Тук съм, Мериън.

Тя на мига отвори очи. Позна го и в първия момент радост огря лицето й, което помръкна от страх веднага след това. Тя се опита да седне. Насили се и помръдна устни да изрече „Грифит“, но никакъв звук не излезе от тях.

Нелепата им среща си беше направо ирония на съдбата и той би избухнал в гръмогласен смях, ако отчаяният й поглед и трескавата червенина по страните й не му казваха истината. Тя беше болна, толкова болна, че едва говореше, толкова болна, че той се изплаши за живота й.

Мериън отново рухна в леглото. Беше толкова немощна, че нямаше сили да стои изправена. Опита се да докосне с пръсти Лайънъл, но ръцете й сякаш бяха пълни с олово и паднаха покрай тялото й. Сълзите в очите й бяха израз на абсолютната й безпомощност и вълна от съчувствие и състрадание заля Грифит. Той свали пелерината, нави нагоре ръкавите си и постави длан върху челото й. Потръпна от горещината и кимна с глава на Арт да се приближи.

Арт се забави, но това не изненада Грифит. Арт беше смел като лъв, но и милозлив като монах. Той не се страхуваше от смъртта за себе си, но тя го ужасяваше, когато се отнасяше до тези, които обича. А той вече обичаше Мериън. Арт сведе насълзените си очи към нея и прошепна.

— Тресе ли те?

— Артър — смъмри го Грифит. — Жива ли я оплакваш?!

Мериън измъкна изпод одеялото ръката си и стисна разтреперените пръсти на Арт. С мъка ги повдигна към устните си, целуна ги и каза дрезгаво.

— Арт… Синът ми… закриляй го… пази го…

Това беше молба, едно свръхчовешко усилие, направено с нищожното късче воля, която беше запазила. Арт набързо прехвърли през главата си своя шестдесетгодишен живот и обеща тържествено.

— Ние ще ти помогнем.

— Лайънъл — настояваше тя, стиснала здраво с тънките си пръсти ръката на Арт.

— Ще се грижим за него, момичето ми.

— Ти! — пълните й със сълзи очи се стрелнаха към Грифит, след това обратно към Арт. — Ти се закълни.

Грифит беше зашеметен. Сякаш великанска сила го блъсна в гърдите, той се олюля и задникът му изтрещя в пода.

Тя не му вярваше. Тя се страхуваше за живота на сина си, когато е с него.

Нямаше значение, че също се беше опитвал да разбере какви са намеренията на Хенри. Нямаше никакво значение. Беше логично да се приеме, че той е убиец, изпратен от Хенри. По дяволите, тя трябваше да му вярва. Беше й казал, че може да му вярва. Той й вярваше. Беше посял в нея своето семе.

Арт по-спокойно обмисли основанията за страха й. Когато се досети кои са те, той се възпротиви.

— Момичето ми, Грифит няма…

— Закълни й се, Артър!

Ужасен, Арт умолително разпери ръце.

— Но тя мисли…

— Знам какво мисли — Грифит почти усещаше горчивия вкус на разочарованието. — Закълни й се. Дай мир на разкъсващите я, противоречиви мисли.

И Арт — нещо съвсем нетипично за него — се закле, заеквайки, да защитава Лайънъл от всякакви опасности с цената на собствения си живот. Мериън плъзна ръка върху дюшека, вперила трескавите си, но въпреки това предизвикателни очи в Грифит.

Без да откъсва поглед от нейния, Грифит нареди.

— Арт, ти вземи момчето.

— Грифит, тя е болна, тя не знае какво говори — Арт се наведе и намести Лайънъл на гърба си.

— Не, Арт, знае. Иди да купиш каруца.

— Нали няма да й крещиш?

— Не, няма да й крещя — отвърна Грифит с глас, олицетворяващ самото търпение. — И купи всички одеяла в това забравено от Бога селце.

Арт вървеше напред-назад и подрусваше Лайънъл, за да го успокои, като не сваляше очи от Грифит.

— Имаш лют нрав.

— Не ми вярваш, че ще съумея да го овладея ли?

Това като че ли задоволи Арт, защото той само предупреди.

— Тези селяни ще ме изцедят до шушка.

— Помоли ги — Грифит оголи зъби, — да бъдат благоразумни, ако не искат един жесток рицар да се разправя с тях.

— Май ще е по-добре да им кажа, че момичето има треска и цялото село може да се зарази. Та ние затова я отвеждаме.

Грифит се опита да се усмихне, провождайки Арт с очи, но усети, че устните му са толкова вледенени, че не може да го направи. Заради нея. Заради разочарованието.

Той коленичи пред леглото и се надвеси над Мериън.

— Погледни ме! — заповяда той. — Погледни ме! И добре ме виж! — той бавно запълни пространството пред очите й с тялото си — раменете, гърдите, ръцете и лицето, което Арт намираше за грозно, а тя изпитваше копнеж по него.

Долната й устна потръпна и сълзи бликнаха в очите й. Тя зарови лице в грубото одеяло, за да ги попие, и направи това, което той поиска от нея. Огледа го от главата до петите, като че ли беше пътник, който търси подслон. Грифит изчака да приключи огледа си и каза.

— Аз съм воин. Възпитан съм да се бия. Ако исках, можех с един удар да строша врата на Арт и да взема Лайънъл от него.

От гърлото й не излезе звук и Грифит разбра какво му казва само по движението на устните й.

— Не Арт.

— Не, аз няма да направя нищо лошо на Арт и изборът ти в чии ръце да повериш Лайънъл е добър, но кой ще защитава теб?

Той видя, че думите му я накараха да се замисли. Дълго, толкова дълго, че сякаш й причиняваше болка. Накрая тя го погледна и кимна, като че ли го питаше „Ти ли?“.

Грифит се потупа по гърдите.

— Да, аз ще се грижа за теб.

Съмнението не напускаше очите й. Какво имаше толкова да премисля? Какво въобще мислеше? Че ще я остави тук? Че щом като вече я е открил, ще я убие? Или че ще я изостави болна, докато Господ се погрижи за нея, и съвестта му ще си остане чиста?

Даваше ли си тя сметка, колко жестоко го бе пронизала с острието на своето недоверие? Може би си даваше, но беше твърде немощна да скрива истинските си чувства. Въпреки това той не знаеше дали някога ще може да й прости.

В този миг тя кимна в съгласие, че приема грижите му и усещането за безизходица, насъбрало се в душата му, започна да се топи.

— Вярваш ли, че ще се грижа за теб?

Без да се колебае, тя кимна, а върху лицето й просветна почти незабележима усмивка.

Грифит едва не простена. Опасяваше се, че може всичко да й прости, когато го погледне по този начин. Като се опитваше да не й показва колко много се е размекнал, той неохотно изрече.

— Е, отбелязахме някакъв напредък — обикновено резкият му глас прозвуча вяло, докато я повдигаше да седне. Загърна треперещото й тяло в одеялото и продължи. — Ще наклада огън, ще хапнеш малко топла супа и силите ти ще се възстановят — той отри чело в завързаната й с кърпа глава и най-после се усмихна. — След това ще те заведа при майка ми.

Тя нямаше сили да протестира, а и несгодите на пътуването бяха поугасили желанието да спори.

* * *

Навсякъде мрак и влага. Премръзнала и изгаряща от треска, Мериън ту заспиваше, ту се събуждаше. Колелата пропадаха във всяка дупка по пътя. Костите я боляха, главата й щеше да се пръсне, зъбите й тракаха.

Каруцата спря и Мериън отвори очи, но нищо не се промени. Тя не виждаше. Беше все така тъмно и задушно. С останките от съзнанието си тя се запита дали не е умряла. Дали не е положена в ковчег? Кой щеше да се грижи за Лайънъл?

Толкова се разтревожи, че успя да помръдне и това събуди болките по цялото й тяло, но се досети — Арт щеше да се грижи за Лайънъл. Арт се беше заклел да се грижи за Лайънъл въпреки нежеланието на Грифит. И Арт щеше да удържи клетвата си.

И тя не можеше да е мъртва. Беше прекалено нещастна, за да е мъртва.

Тя започна да долавя някакви гласове, отначало отдалече, но после все по-близо и по-близо, които викаха на този странен език. След това чу някой до колата да казва.

— Майко, имам нещо за теб.

Грифит. В дома на Грифит ли бяха пристигнали? Навярно, а в същото време той говореше на английски. Някакъв мил и весел глас прекъсна мислите й.

— Прането ти може да почака.

Думите бяха посрещнати от силен смях, но Грифит отвърна.

— Това е подаръкът, за който не престана да ме молиш през последните десет години. Внуче.

Внуче? Мериън неспокойно се размърда. Това беше някакъв заговор! Как смееше той да представя Лайънъл за свой син. Нямаше защо да се чуди, че говори на английски. Искаше тя да разбира какво си говорят. Смехът около каруцата заглъхна и последвалата тишина беше по-красноречива от всякакви думи.

Добре. Близките на Грифит бяха възмутени. Също като нея. Не чу нищо друго, докато Лайънъл не изчурулика.

— Грифит.

— Арт се съгласи.

— Да, момчето ми, а това е майката на Грифит.

Само да можеше да проговори. Тя се напрегна, за да долови възмущението в гласа на майката на Грифит и думите, с които тя отхвърля възможността Лайънъл да е негово дете, но вместо това, чу ужасена един глас, пълен с одобрение.

— За момче е красив, но е тежичък. На колко години е?

Грифит отвърна гордо.

— Няма още две, но е много умен и енергичен.

В разговора се включи непознат мъжки глас, който много приличаше на гласа на Грифит.

— Изглежда трябва да ни признаеш нещо, Грифит Райс Вогън Еднифед Пауъл!

— Всичко ще разкажа, тате, но първо…

Мериън стисна очи, но нищо не можеше да й помогне срещу болката от режещата светлина, когато Грифит отметна чергата. Тя вдигна ръка към очите си, опитвайки се да препречи пътя на ослепителните лъчи.

До слуха й едва достигна викът на майка му.

— Мили свети Уинифред, жива ли е? Вземи бебето, Райс.

Каруцата се разклати и след това Мериън усети една ръка да гали бузата й. Нежният глас сгълча Грифит.

— Грифит, имаш ли малко мозък в главата си? Момичето е болно, не виждаш ли? Как може да я влачиш през половината Уелс като натъпкани с дисаги пране? Мило момиче…

— Лейди Мериън — уточни Грифит.

— Лейди Мериън — повтори майка му след него. — Аз съм Ангарад, майката на Грифит, дъщеря в рода на един от най-древните лечители Ривалон. Ние сме прочути знахари и аз ще ти помогна.

Докато тя говореше, Мериън бавно отдръпна ръката си. Каруцата, която беше тръгнала, след като майката на Грифит седна до нея, спря отново. Намираха се в просторен слънчев обор, наоколо се носеше мирис на сено и добитък, писъци на соколи огласяха въздуха и светлината не режеше очите, както навън. Въпреки това тя пак премижа. Множество ръце, навярно на слуги и работници в обора, се протегнаха към каруцата, а пред всички стоеше малка група мъже — Грифит, Арт и още един мъж, висок колкото Грифит. Едрият непознат държеше в ръцете си Лайънъл, значи той беше Райс. Но вниманието на Мериън се насочи единствено към Ангарад.

Главата на жената беше увита в старомодна бяла забрадка, под която се виждаше руменото й лице. Върху заоблените й страни се появиха трапчинки, когато се усмихна, а бръчиците около очите и устата издаваха, че често го прави. Очите бяха необичайни — светли, златни като на Грифит, но в тях нямаше и помен от неговата суровост.

— Горкото дете — приласка я гласът на Ангарад, докато я притискаше към пищната си гръд.

Може би беше виновна миризмата на прясно изпечен хляб, или може би топлият прием, но Мериън се разплака. Безмълвните й сълзи терзаеха тялото й, разкъсваха гърлото й.

— Горкото дете — повтори Ангарад. — Грифит, вземи я и веднага я отнеси в имението.

Грифит се надвеси над каруцата и взе Мериън на ръце.

— Ела! — заповяда той, като че ли тя имаше някакъв избор. Болката от раздвижването предизвика нови сълзи и тя се отпусна на рамото му. За първи път, откакто Мериън го познаваше, гласът му прозвуча неуверено.

— Мамо?

— Аз ще се погрижа за нея — каза Ангарад. — Арт, хвърли този шал отгоре й, за да не се намокри.

Лека вълнена тъкан покри лицето на Мериън, но тя веднага отметна завивката. Не искаше нещо да й пречи да вижда или да диша. Искаше да гледа, да вдишва свеж въздух. Тя зърна отчаяното лице на Арт в мига, в който той поясни.

— От треската се държи така.

— Не се отчайвай, Арт. Скоро ще бъде по-добре — Ангарад подпъхна одеялото около раменете на Мериън. — Така по-добре ли е?

Грифит каза.

— Ще я настаня в моята спалня.

— Венчани ли сте? — попита Райс.

— Не още.

— Тогава няма да спите в едно легло в нашата къща.

— Както кажеш, тате.

— Тя вдовица ли е?

Райс питаше така, сякаш Грифит е задължен да му отговори и това отношение изненада Мериън. Тя познаваше Грифит единствено като властен рицар, а ето че тук имаше един мъж, който изискваше уважение от Грифит. И го получаваше.

— Не, тате, не е вдовица.

Райс намести Лайънъл в ръцете си, като че ли изведнъж детето беше станало толкова горещо, че го пареше, и му беше трудно да го държи в ръцете си.

— Няма ли съпруг?

— Не, тате — каза сериозно Грифит. — Никога не е имала съпруг.

Без да прояви каквато и да е тактичност или чувство за благоприличие, Райс одобрително кимна.

— Добре. Помисли тогава дали не трябва да се подготвим за обсадата на някой разгневен рицар.

— Можеш да разпитваш Грифит и по-късно — намеси се Ангарад и на Мериън й се мярна мисълта дали Райс беше абсолютен господар в имението си. — Сега трябва да се погрижим за лейди Мериън. Грифит, заведи я в твоята спалня.

— Жено!…

Гласът на Райс прозвуча заплашително, но това като че ли не оказа влияние върху Ангарад.

— Грифит може да спи в голямата стая със слугите.

Райс изсумтя.

— Малка тиранка…

По лицето на Ангарад се появиха трапчинките, след това тя му се поклони и шляпна с длани в престилката си.

— Мили свети Уинифред, трябва да наредя на слугите да приготвят спалнята, а на готвача — да сготви вечеря, подобаваща за случая — тя изтича с леки стъпки, сякаш ангел с разперени криле.

Грифит я проследи с усмивка, от която гърлото на Мериън се сви, сякаш нещо й приседна. След това той сведе поглед към нея.

— Ти си загубила своята майка, затова аз ти давам моята — каза тържествено той. Притисна още по-здраво Мериън към гърдите си и тръгна.

Навън ръмеше дъждец. Капките изпръскаха лицето на Мериън и се смесиха със сълзите, които се стичаха по страните й. Тя премигна, прогони ги и вдигна поглед — пред нея, на високото, се намираше замъкът „Пауъл“. Пазачите приличаха на джуджета в сравнение с масивните порти, стените изглеждаха ниски пред четирите кули. Замъкът — внушителна сива грамада — се извисяваше в двора на имението. Грифит се заизкачва към него и колкото повече наближаваха, толкова по-висок ставаше той — заплашителен, могъщ, непоклатим. Напомняше й за нещо.

Грифит.

Искаше да се сгуши в ръцете му и в същото време искаше да избяга. Тук се бе родил Грифит и това място го беше създало и оформило по свое подобие. Също като Грифит то се възправяше свирепо пред своите врагове и в същото време закриляше тези, които бяха намерили подслон зад стените му. Ако склонеше пред желанието на Грифит, тя също щеше да намери подслон там. В противен случай трябваше да се бори с непоклатимата му решителност. И то безполезно, подозираше Мериън.

Застанаха пред величествената дъбова порта и когато двете крила се отвориха, сякаш за да я погълнат, тя се възпротиви, обзета от сляп страх.

— Мериън.

Грифит я повика по име и тя отправи див поглед към него.

Той знаеше от какво се страхува тя.

— В някои места в Уелс все още се съблюдава традицията невястата да бъде пренесена на ръце през прага. Останало е от онези дни, когато момите са били крадени от семействата им. Има ли подобен обичай в Англия?

Идваше й да изкрещи, но успя едва чуто да прошепне.

— Мръсник. Гадина.

Той затисна устните й със своите и прекрачи прага. Докато се изкачваше по стълбите към голямата зала, той спря, за да й даде възможност да се огледа.

— Вашият английски крал Едуард е градил крепости, които да държат в подчинение уелските бунтовници. А ние пък сме построили замъка „Пауъл“, за да се преборим с него. Загубили сме, разбира се. Замъкът „Пауъл“ е преминал в английски ръце, когато моят раболепен праотец е запълзял пред новия си господар.

Застанала точно зад него, Ангарад го побутна с длан.

— Горе в стаята ти, Грифит, лейди Мериън ще има възможността да се наслуша на славната история на рода Пауъл, след като оздравее. Това е един стар, мухлясал замък и няма кой знае с какво да се перчиш.

Мериън разбираше Ангарад. Годините на имението се усещаха по липсата на удобства, но те бяха компенсирани с възглавнички, гоблени и постоянно горящи огньове. Комините пушеха, прозорците улавяха всичката дневна светлина и слугите изпълняваха задълженията си с усмивка.

Арт пристъпи и свали шала, с който я бяха наметнали.

— Ще бъдеш добра с лейди Ангарад, нали?

Мериън се подвоуми и ръцете на Арт леко затрепериха.

— Независимо колко противен вкус имат лекарствата, които ти дава, ще ги пиеш, нали?

Тя вирна брадичка и единственото му око се изпълни със сълзи.

— Никога не съм ти казвал, но ти ми напомняш най-голямата ми дъщеря. Няма да понеса загубата на още едно толкова скъпо същество.

— Изнудване — прошепна тя, но знаеше, че ще се предаде. — Обещавам!

Арт се засмя и сълзите му изчезнаха, сякаш беше направил някаква магия.

— Прави това, което ти казва лейди Ангарад, и ще оздравееш. И аз… — той неловко погледна към Грифит, но въпреки това продължи, като взе Лайънъл от Райс, — аз ще се грижа за твоето момченце точно както обещах. Не се тревожи за него.

— Няма — каза неуверено тя, защото не беше възможно да не се безпокои за Лайънъл. — Няма да се тревожа.

Стаята, в която Грифит я отведе, жужеше от шетнята на прислугата. Те затопляха чаршафите, разпалваха току-що накладения огън, ръсеха с уханни билки чистите рогозки по пода. В огнището вече вреше чайник с вода и Ангарад каза.

— Добре. Донесли сте ми лекарствата.

Слугините се поклониха и се усмихнаха, когато Грифит положи Мериън върху чаршафите. Той се наведе над нея, подпрял юмруци от двете страни на главата й.

— Кроесо и Кимру. Добре дошла в Уелс.

Беше ли почувствала облекчение, когато го видя в онази хижа в планината? Ако беше, не се досещаше защо. Той беше един нахален, противен мъж, който имаше твърде високо мнение за умението си да люби и правото, което му даваше това.

Превъзбудена, тя се опита да го отблъсне. Ангарад направи това вместо нея.

— Остави я на мен — каза възрастната жена.

— Предпочитам да остана да помагам — каза Грифит. — Аз се грижих за нея през целия път до замъка и със сигурност ще съм ти полезен тук.

— Не! — извика с дрезгав глас Мериън.

Ангарад погледна към вратата.

— Райс?

Райс влезе.

— Трябва да обсъдим нещо. Ако ни извиниш, лейди Мериън. Лейди Мериън?

Грифит отговори вместо нея.

— Лейди Мериън Уентхейвън.

— Уентхейвън? — повтори остро Райс. — От Шропшир?

Мериън изплашена вдигна глава.

— Да, от Шропшир — отвърна Грифит. — Но защо?

Райс сложи ръка на рамото на Грифит.

— Трябва да поговорим.

Грифит погледна към леглото, после последва баща си и затръшна вратата зад себе си.

Беше доволен, че това пътуване свърши. Беше на прага да обезумее всеки път, когато видеше зачервените, изпити от изтощителна треска страни на Мериън и тъжните й тревожни очи. Но сякаш неговият дом вече беше започнал да оказва чудотворно въздействие върху нея.

В същото време се досещаше, че го очаква някаква неприятна новина и се обърна към баща си с въпроса.

— Откъде знаеш името на Уентхейвън?

— Един стар просяк дойде пред портите само преди две вечери. Беше загърнат до брадата с дрехи и парцали и куцаше много убедително. Ние разбира се сме християни и го заведохме в кухнята да се нахрани — Райс погледна косо Грифит и добави. — Този английски просяк много ме заинтригува.

— Англичанин? — Грифит изпъна рамене. — Тук?

— Доста голямо отклонение от пътя на един просяк.

— Да. Имаше ли някакво обяснение за пристигането си тук.

— Отначало не. Докато не пресуши голяма част от съдържанието на едно буре с вино. Оплака се, че му станало горещо и свали парцалите от гърба си — усмивката на Райс беше смразяваща. — След това каза, че го е налегнал меракът и се опита да съблазни една от прислужничките. Ако не беше пиян, можеше и да се справи.

— С хубаво лице? Еднорък? — сърцето на Грифит се сви, когато се досети кой е бил. — Харботъл.

— А! Ти го познаваш. Отскоро бил сред свитата на Уентхейвън в Шропшир. Отскоро бил и любовник на дъщерята на графа.

Грифит изръмжа.

— Мръсният кучи син! Нещастен лъжец! Къде е той?

— Последвай ме — и докато вървяха към една стая, намираща се в близост до тази на Мериън, Райс му каза. — Заключен е тук. Даваме му ядене по три пъти на ден и толкова бира, колкото може да изпие. Майка ти му издърпа ръката и я намести. Тя го оправи от махмурлука и последното, което чух, е, че две от слугините го посетили през нощта и се справили и с болката в гащите му. Както подозирах от първата вечер, той е едно красиво добиче.

— Едва ли ще е толкова красив след срещата ни — каза Грифит.

— Милата ти майка няма да одобри такова грубо отношение към един затворник. Тя не може да устои на едно дете, на един сакат човек, както не може да устои на твоята усмивка и ще излекува лейди Мериън. Ще я накара да се чувства по-добре. Именно по тази причина тя направи всичко възможно Харботъл да се чувства добре — той пъхна един масивен ключ в желязната брава и натисна дъбовата врата. Тя изскърца, отвори се и разкри запалено огнище, кушетка, пейка, маса и табла с храна, която можеше да изкуши и най-капризния вкус. С отегчен жест Райс посочи сър Ейдриън Харботъл, завързан за глезена на единия си крак към леглото. — Състраданието й не признава никаква политика.

Харботъл забеляза заплашителния вид на домакина си и нададе вой като притиснат до стената вълк.

— Грифит от рода Пауъл!

С поклон, който пародираше елегантния придворен маниер, Грифит каза.

— Веднага щом чух, че имаме гост, дойдох да ви поздравя. Голяма чест е за мен да приветствам най-добрата шпага в Англия — той прекрачи прага на малката стая. — По-скоро май беше вторият по майсторство?

Харботъл закри наместеното си рамо с ръка и вместо да се защитава със зъби и мускули, използва името на майка му.

— Майка ти ще се разсърди, ако ме докоснеш.

— Майка ми в момента се грижи за лейди Мериън Уентхейвън и е достатъчно далеч, за да чуе писъците ти.

Името на Мериън предизвика лека промяна в Харботъл.

— Лейди Мериън — той произнесе думите, сякаш се наслаждаваше на името. — Пристигнала ли е?

Грифит вдигна ръце и ги вкопчи една в друга, сякаш ги забиваше в мускулестия врат на Харботъл.

Харботъл се изпъна.

— Или думите ти са измамни, както е измамно гостоприемството ти. От самото начало ли е била тук?

Райс хвана Грифит за рамото и промълви.

— Спокойно, момче — той влезе, затвори вратата след себе си и каза на Харботъл.

— Дойдохме да поговорим с теб като цивилизовани хора, нищо повече.

— Искал си да ме затвориш в тъмница! — обвини го Харботъл. — И щеше да го направиш, но твоята съпруга — една истинска лейди не би ти позволила да се отнесеш така с един гост.

— Аз съм бил известен с гостоприемството си в Кимру? — удиви се Райс. — А ти си помисли за това, как биха те приели на друго място.

Харботъл пребледня и измърмори.

— Бих искал никога да не припарвам насам.

— Уентхейвън ли те изпрати? — попита Грифит.

— Не.

Харботъл очевидно искаше да каже нещо повече, но не продължи. От Уентхейвън ли се страхуваше, запита се Грифит. Най-вероятно. Дългата ръка на Уентхейвън беше стигнала чак до замъка „Пауъл“.

— Тогава защо си дошъл в Уелс? — попита Райс. — Защо си бил този дълъг и мразовит път точно в периода на най-силните пролетни дъждове?

— Дойдох да получа това, което ми е обещано.

Това беше потиснато самохвалство, но все пак самохвалство, и Грифит попита.

— И какво е то, би ли ни казал?

— Той ми обеща, че лейди Мериън ще легне в леглото ми.

Грифит продължи да пита, пренебрегвайки изцяло това твърдение.

— И защо граф Уентхейвън е решил да ти обещае единствената си дъщеря? Единствената си наследница?

— За извършени услуги.

Грифит и баща му се спогледаха и Харботъл побърза да замаже грешката си.

— Все пак не е толкова невъзможен този брак.

— Той е граф, богат и влиятелен, и би могъл да се грижи за Мериън по-добре от теб. Ако говориш истината — Грифит подозираше обратното, — обзалагам се, че не си имал търпение да си получиш наградата и си избързал, преди да извършиш услугата. И той те е изхвърлил.

Тежкото дишане на Харботъл изпълваше стаята, но той нищо не отвърна.

— Какви услуги — попита Грифит престорено развеселен — те е помолил да му направиш?

— Щом толкова искаш да знаеш — каза намръщен Харботъл, без да прикрива пренебрежението си в отговор на веселието на Грифит, — само да я победя на дуел.

— Но ти вече се опита да го направиш.

— Той обеща да ме научи на такива удари, които тя не знае, и след това щяхме да се бием отново.

— Да я убиеш?

— Не, аз… — тук Харботъл се поколеба. — Не, той нямаше… ами, тя е негова дъщеря в крайна сметка. Какъв смисъл има да ме насърчава да я убивам?

— Може би не нея, може би сина й? — предположи Райс и Грифит му направи знак да мълчи.

— Син ли? Кой е той? — каза с присмех Харботъл. — Никой не знае дори кой е бащата. — Погледът на сините му очи се изостри и той замислено почеса масивната си челюст. — Кой може да е бащата, че да е толкова важен, че Уентхейвън да възнамерява да използва…

— Глупости! — отряза Грифит. — Сигурно има друга причина да иска от теб да…

— Да я побъркам? — подигра се на свой ред Харботъл и се ухили в лицето на Грифит.

Грифит си пое въздух и обобщи съвсем различно картината, която Харботъл се опитваше да представи.

— Мериън има по-добър вкус?

— По-добър от мен? — Харботъл се надигна, въжето дръпна крака му, той се препъна и грациозно замаха с ръце, докато се озова в предишното си положение. — Погледни ме. Аз не съм див уелски звяр, който говори варварски език и живее в някакъв замък, потънал във влага и мухъл, далеч от английския кралски двор. Аз съм английски благородник, със здрав дух и здраво тяло.

— Непървороден син. Последна дупка на кавала.

По дяволите! Грифит искаше да размаже тази красива самодоволна физиономия, но не можеше да си го позволи. Затова се подигра.

— Достойните обикновени хорица стоят по-високо от теб.

— Да, по-добре магарешка глава, отколкото конска опашка — Райс предизвика красноречието на Харботъл с кроткото си съгласие.

— Не е вярно! Аз съм благородник и струвам много повече, от който и да е уелсец, стъпвал някога по земята.

— А, много е смел за мъж с вързан крак — каза Райс.

— Не може ли да го вържем за врата — Грифит сложи ръце на хълбоците си и се засмя на тази си мисъл.

Но усмивката му помръкна, когато Харботъл изръмжа.

— Дойдох да освободя лейди Мериън.

Грифит подивя от ярост.

— Тя ще остане при мен.

— Защото я насилваш да остане — Харботъл беше улучил слабото място на Грифит и продължи да забива стрелите си точно там. — Как може тя да има доверие на един чужденец, на един мъж, който служи на крал, когото тя презира?

— Тя ми вярва, тя току-що…

На Грифит не му достигаха думите, но не и на Харботъл. С бляскави очи и широка усмивка той продължи да напада Грифит.

— Поне мога да я държа под контрол само с опакото на ръката си и хлапето й ще се върне при граф Уентхейвън. Като й направя други деца, ще забрави за копелето си. Когато стана неин съпруг, тя ще ме лансира в двореца със своите връзки. Ще си държи устата затворена по въпроси, които не я засягат, и ще ме кара да се чувствам добре. Това включва разбира се да й разтварям краката, когато и където аз…

Харботъл изврещя като плъх, когато Грифит го пипна за врата. По лицето му пробяга бърза мисъл и той заби юмрук в корема на Грифит. Грифит се преви на две от болка, едва чувайки граченето на Харботъл.

— Дължах ти това.

Но след това чу първо писъка му, когато Харботъл полетя от удара на баща му, после и звука от изтрещяването на главата му в стената. Едва поемайки въздух, Грифит се изправи, заклати се към вратата и се срути отвън, когато Райс я отвори.