Към текста

Метаданни

Данни

Серия
My Stand Alone (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Outrageous, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 65 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2010)
Корекция
maskara (2010)
Сканиране
?

Издание:

Кристина Дод. Гняв

ИК „Бард“

История

  1. — Добавяне

Девета глава

— Задникът ме боли вече от тоя кон. Претърсихме половината Ланкастър през последните два дни, без да открием нищо — Арт посочи с ръка пълната с опасности гора около тях. — Всичко, което намерихме, са само следи, които не водят до никъде. Никой не е виждал лейди Мериън и ако искаш да чуеш мнението ми, ние сме заблудени. Тя навярно е още в замъка „Уентхейвън“ и се крие удобно изтегната в някое легло в някоя стая.

Грифит изсумтя.

— Възможно е. Но бих се заклел, че е избягала като подплашена сърна. Не мислиш ли, че някой ни разиграва с водещите доникъде следи?

— Имаш предвид, че някой я е пипнал и се превива от смях, докато ние си играем на следотърсачи? — Арт разтри споменатия преди малко задник. — Започвам упорито да се съмнявам, че е така.

Грифит обърна коня си към замъка и каза.

— Хайде да се върнем и да подгоним дивеча си по друг начин.

Преуморен и съсипан от възрастта, Арт го последва и Грифит реши, че ще извие врата на Мериън, когато я хване. Ако я хване. Ако е добре. Нормално ли беше да копнее да я прегърне и да я накаже едновременно. Или това беше поредният ход на Мериън да постави на изпитание самообладанието му?

Ще я попита, когато я намери. Ако я намери.

— Още ли е в теб писмото от Елизабет?

— Това писмо те тревожи, нали? — Арт потупа торбичката, която висеше под якето му. Да, още е в мен. Дали не става въпрос за бунт против краля в него?

— Това е едно най-обикновено мило писмо от една дама до приятелката й, която е в изгнание. В него няма нищо особено. Освен за този, който знае какво търси — Грифит се наведе под един клон и огледа наоколо. Не бяха далеч от пътя. Още преди мръкване щяха да бъдат отново сред недоволните и объркани обитатели на замъка „Уентхейвън“. Щяха да търсят тайно Мериън и да премерват всяка своя дума. Може би ако Арт даде свобода на волната си мисъл, би хвърлил нова светлина върху писмото, в каквато Грифит не беше в състояние да го види заради прекомерната си пристрастеност.

Грифит намали ход, спря коня си до този на Арт и, разровил колосалната си памет, изрецитира.

От лейди Елизабет към нейната скъпа сестра по душа, лейди Мериън. Приветствам те и ти изпращам Божията и моята благословия, като се моля най-нежно за твоя син Лайънъл. Моля се това писмо да го завари в добро здраве и сили и също така се моля за едно дълго и подробно описание както на него самия, така и за това как възприема всичко ново. Радостни и успокоителни са разказите ти за будния му ум и чаровността му. Като знам, че моят син Артур скоро ще мине по стъпките, които сега Лайънъл извървява, бих искала те да можеха да растат заедно. Много тъгувам за теб и твоето приятелско присъствие ми липсва. Артур запълва в сърцето ми празнината от загубата на братята ми и от предаденото доверие, което имах към всички около мен. Предателство от всички, освен теб, моята скъпа сестра.

Ето защо искам да ти напиша няколко реда за моя съпруг, краля. Той често говори мили думи за теб и въпреки че никога не те е виждал, е много щедър и одобрява намерението ми да ти изпращам пари, защото е много, признателен за подкрепата, която ми оказа в най-тежкия за мен момент. В памет на онези дни те моля да приемеш тази кесия и да я използваш по свое усмотрение, за да осигуриш скъпия си син, който е и мой кръщелник, и е детето, за което мисля и се моля всеки ден.

— Горката лейди — каза Арт със съчувствие в гласа. — Тя иска да остане вярна и предана съпруга и в същото време се опитва да предупреди лейди Мериън да не преобръща каруцата с риба, защото ще се надигне ужасна воня.

— Мислиш ли, че наистина това се опитва да й каже? — някак си облекчен попита Грифит. — Защото и аз мислех същото, но някога бях пословичен с таланта си да тълкувам погрешно думите на жените.

— Ти си единственият човек в света, който го прави.

— И с Мериън направих грешки.

— Никога нямаше да разбера, ако не ми беше казал.

— Но ако мислиш, че лейди Елизабет е имала предвид точно това… — той забеляза, че Арт самодоволно се подхилва. — Артър, ти какво? Майтап ли си правиш с мен?

— Не, милорд, защо ми трябва да правя това? Даже и на сън не съм си помислил — Арт се поклони, когато Грифит размаха ръкавицата си за езда, — че мога да си правя майтап с един многоуважаван воин като теб. Защото, като си представя мъдростта, която се крие в твоето кутре — той отново се поклони, заливайки се от смях, — не мога да си представя да съдя… да съдя…

Гласът му внезапно заглъхна и той вдигна ръка, наклони се напред и се заслуша в някакъв звук. Грифит също застина на място и до слуха му достигна шум от стъпки на бягащ човек. Той насочи коня си към главния път и видя Били, когото Уентхейвън беше определил за лична охрана на Мериън. Били вдигна очи от земята, миг преди да се изравни с тях, и се закова на място.

— Милорд — той постави ръце на коленете си и започна да вдишва дълбоко въздух, за да може да говори. — Ако това ще ви се хареса… имам вести от лейди Мериън.

Грифит и Арт се спогледаха, след това Арт подаде на Били стомна с вода. Били отпи жадно, после изля останалата вода върху главата си. Когато Грифит реши, че вече е в състояние да говори, му заповяда.

— Казвай!

— Заминала е преди два дни.

— Откъде разбра? — отсече Арт.

— Аз самият спуснах моста, за да мине по него със заспалото дете на ръце — Били се видя принуден да се защити от пълния с негодувание протест на Арт. — Тя е господарка и може да прави каквото си иска, и си рекох, че е по-добре аз да я пусна да излезе, отколкото да попадне на някой друг, който да злоупотреби с това и да й стори нещо лошо. Добре съм направил, защото не съм бил единственият, който я е видял да напуска замъка.

Грифит се изправи на седлото си.

— Пленили ли са я?

— Не, милорд, когато я видях за последен път, беше добре. Останах на пост, разбира се, след като я пуснах. Капитанът на наемниците знае прекалено много за това, което става в двореца и хората му все си врат носовете там, дето не им е работа, затова не вярвам на никой от тях. Но знам, че оня Кледуин я е видял. След това двамата с Харботъл тръгнаха подир милейди, но не знаят, че аз пък съм след тях.

— Добър човек си — каза Грифит.

— Туй е мой дълг — отвърна Били. — Освен това не ми харесва, дето всички тези чужденци се тълпят в Шропшир, говорят разните си чужди езици и такива работи. Моля да ме извините, милорд.

Грифит добре помнеше предизвикателното държание на Били вечерта, когато отиде в дома на Мериън и любопитно доуточни.

— Ти нямаш доверие на Кледуин и Харботъл, но не и на мен, нали?

— Аз съм прост човек, милорд, и ми е трудно да реша — Били се изпъна и погледна строго Грифит. — Няма друг в замъка, който да го е грижа за нея, освен мен. Теб те е грижа… въпреки че не ми харесва туй, заради което го правиш. Да душиш около нея също като спаниелите на лорд Уентхейвън след кучка.

— Този пес ще й бъде верен — каза Арт.

Тази препоръка не направи впечатление на Грифит, но Били го погледна с толкова уважение, с колкото би възнаградил един спаниел.

— А-ха, мисля, че намеренията му са добри, но въпреки това си натопи фитила.

Раздразнен от човека, който би трябвало да се държи като негов слуга, Грифит процеди през зъби.

— Аз ще се оженя за лейди.

Както ленивият вятър изчиства облаците по небето, така облекчението изглади сбръчканото лице на Били.

— Това е хубаво. Не е толкова отворена, както сигурно си мислиш. Но като й заемеш ръцете с по едно бебе всяка година, няма да й остава време да шари насам-натам и да си търси белята.

— Така смятам да направя.

Грифит го каза толкова сериозно, сякаш Били й беше баща. Били го прие също толкова сериозно.

— И така, къде е тя? — попита Арт.

Били зашава с пръстите на крака си. Изглеждаше разтревожен и притеснен.

— Не мога да ви кажа точно къде са сега. Не съм дошъл да ви заведа при тях — той заговори по-ясно. — Но мога да ви посоча откъде да започнете да търсите. Кледуин и Харботъл вървяха подире й на юг почти през цялата сутрин. А аз — след тях. После тя зави на запад към Уелс и продължи направо към тази езическа страна, моля да ме извините, и двамата мошеници помислиха, че отива там и се върнаха.

— В Уелс? — Арт не повярва. — Защо ще ходи в Уелс? Тя не говори уелски и Уелс е наша родина. Ако отиде в Уелс, това означава, че се поставя под наша власт.

— Ако я хванете — напомни му Били.

Грифит почеса наболата над устните и по брадичката му двудневна брада. „Лудост, но разумна лудост — помисли той. — Предполага, че никога няма да я потърсим там и действително нямаше да я търсим, ако Били не ни беше казал. Това я държи извън обсега на Хенри. А за да се скрие съвсем в границите на Англия, човек трябва да тръгне на север, към страната на езерата. Бая езда ще падне.“

— Мислиш, че е отишла в… — Арт въздъхна и призна на Грифит. — Ти не си единственият, който не разбира жените. Мъжете в Уелс нямат нищо общо с тези лицемерни, надменни гущери, които живеят, за да се припичат на слънцето и тук, в Англия, им викат мъже.

Грифит потисна смеха си. Като сдържаше и своя смях, Арт продължи.

— Те са воини и живеят, за да убиват англичани.

— Ти не й каза това — припомни му Грифит. — Спомняш ли си? Нощта, преди да тръгне ти й разправяше някаква вълшебна приказка за чудния Уелс, чийто поетичен и гостоприемен народ ще я посрещне с отворени обятия.

Арт съвсем искрено се ужаси.

— Били, сигурен ли си? Ние я проследихме на юг.

— Кледуин и Харботъл на няколко пъти заличаваха следите й, защото не искаха никой друг да разбере къде отива тя.

— И са оставяли фалшиви следи, обзалагам се — удиви се на изобретателната им измама Арт. — Направо да им се възхитиш на тези хитреци.

— Аз да им се възхитя? — Грифит беше вбесен, че не се бе досетил да провери къде е Кледуин, преди да напусне „Уентхейвън“, а още по-вбесен беше, че не е убил Харботъл, когато имаше тази възможност. — Скоро няма да стават за нищо друго, освен за храна на червеите.

Били кимна в съгласие.

— Така е милорд. Аз следвах лейди Мериън два дни и тя определено пътува към Уелс, но се придвижва бавно заради детето. Нека да ви заведа на последното място, където я видях, и оттам нататък ще продължим.

— Ще ни заведеш на мястото, където си видял за последен път лейди Мериън и детето и ние двамата с Арт ще продължим — Грифит се наведе от седлото, за да се приближи повече към Били. — Ти ще се върнеш в замъка. Може би в „Уентхейвън“ ще се намери начин да се спрат Кледуин и Харботъл.

По широкото лице на Били пробяга усмивка.

— Да, може би. Може би.

* * *

— А, Били — Уентхейвън се усмихна на война, когото беше назначил да охранява Мериън, когато той се появи на вратата на спалнята му. Потупа главата на Хани, когато тя излая и й заповяда да млъкне. — Влизай, Били, и бъди добре дошъл.

Уентхейвън се направи, че не забелязва плахия начин, по който Били пристъпи в стаята. Не обърна внимание на калта, която Били нанесе върху хубавия килим и на шумното му възбудено дишане с отворена уста. Уентхейвън напълни две халби бира, наруга кучето и се отправи към стола с възглавнички, който наричаше свой.

— Ела да изпием по халба бира заедно, Били.

— Милорд — само новопостъпилите слугини бяха толкова притеснени и объркани. — Не мога да пия с вас.

— Но защо?

— Не е редно.

Уентхейвън се засмя снизходително и потъна в креслото. Хани се сви в краката му.

— Мисля, че моят ранг ми дава право да решавам кое е редно и кое не. В края на краищата, ако аз реша да изпия чаша бира с един от най-старите си и най-предани воини, никой не може да ме спре.

Били промълви нещо нечленоразделно в отговор.

— Сега ела и седни тук — Уентхейвън премести по-близо до себе си една мека табуретка за крака, — и ще поговорим.

Той не обърна внимание на мърморенето на Били и продължи доброжелателно да се усмихва, докато Били наместваше туловището си на ниското столче.

— Удобно ли ти е, Били?

Беше очевидно, че не му е удобно, но Били кимна в знак на съгласие.

— Ето твоята бира, Били.

Ръката, която Били протегна, за да поеме бирата, видимо трепереше.

— Я сега кажи, Били, откога работиш за мен?

— А… — чашата се удари в зъбите на Били, когато той се опита да отпие. — А… в години ли?

На Уентхейвън му липсваше Мериън, липсваше му някой, с когото да разменя остроумни нападки. Липсваше му поне един сред всичките тези глупци около него, който да не е невероятно тъп. Той вдигна очи и видя Хани да се надига с вирнат нос и разширени ноздри, като че ли беше надушила някаква следа. Той каза на Били.

— В години ще е добре.

— Ами… дойдох във войската, когато бях около единадесетгодишен, милорд, а сега съм… — Били премигна, докато се опитваше да пресметне. — Мисля, че сега съм на тридесет и две… ами… значи около шестнадесет години, мисля, милорд.

Графът едва не падна от стола. Глупакът му с глупак!

— Това е добре, Били.

Хани отиде до завесите, които се спускаха на дипли до стената и задуши още по-звучно.

— И колко пъти си напускал „Уентхейвън“ през тези години?

— Никога! Е… — Били се сви, като разбра накъде бие въпросът на Уентхейвън, — само за два дни.

— Вчера и онзи ден?

Хани завря глава под завесата и завъртя опашка.

— А… да, мислех, че това ще кажете.

— Пий бирата си, Били. Не съм доволен от това, че не ти е удобно. Караш ме да се чувствам лош домакин — любопитен и подозрителен, Уентхейвън отиде до завесата. — Ти трепериш? Ветрецът ли те притеснява? Искаш ли така да дръпна завесата, че да не се полюлява?

Завесите се полюшнаха и Уентхейвън едва не умря от смях, когато разбра от какво се е изплашила Хани.

— Не, милорд, не ми е студено — каза Били. — Наистина ми е добре.

Уентхейвън потупа пердето с ръце, после кимна.

— Както кажеш. Няма да дърпам пердето… още. Ела, Хани — той се върна на стола си. Достатъчно ли е мека възглавничката?

Били изтърси.

— Да, милорд, никога не му е било толкова меко на задника ми.

— Това е чудесно, Били. Чудесно. Значи сме почти като стари приятели.

— А… ъ-ъ… не, искам да кажа… милорд, напуснах ви по важна причина.

— Искаш ли — Уентхейвън заразглежда ноктите си — да ми разкажеш за това?

— Исках да защитя дъщеря ви — каза решително Били.

— Разбрах, че една сутрин рано е заминала.

Объркването и недоверието на Били се четяха ясно по лицето му.

— Да, милорд, но кой ви е казал?

Начинът, по който Били поиска да узнае това, ей така, сякаш това беше негово неоспоримо право, накара Уентхейвън да се усмихне. Мериън беше усвоила уроците, които той й беше предал — беше привързала този глупак към себе си с веригите на доброто отношение и Били се бе оказал добър слуга. В отговор Уентхейвън каза.

— Няколко човека вече заминаха напоследък по необясними причини и аз не мога да сдържа любопитството си. Извиках младия Харботъл… Познаваш ли Харботъл?

— Не си струва да си търкам подметките за него.

Неочаквано възхитен от отговора му, Уентхейвън каза.

— Виждам, че познаваш Харботъл. Когато говорих с него, той току-що беше преживял някакви неприятности. Някой беше изкълчил ръката му в рамото. И този някой бил сър Грифит от рода Пауъл.

Били достатъчно се беше отпуснал, за да сподели.

— Той вече е добър човек.

— И него ли познаваш? — попита Уентхейвън престорено изненадан. — Защото той изчезна почти по същото време, когато изчезна и дъщеря ми.

Челото на Били се сбърчи от напрежение, когато той запремисля. Беше очевидно, че няма доверие на Уентхейвън. Както беше очевидно, че не иска да предаде нито Мериън, нито Грифит.

— Сър Грифит е изпратен в моя скромен дом от самия крал Хенри.

Явно поразен от това изявление, Били се оживи.

— Но не знам защо кралят е изпратил сър Грифит и това ме безпокои — Уентхейвън постави обърнатата си длан върху челото. — Възможно ли е сър Грифит да е изпратен с някаква недостойна мисия?

— Не — каза Били уверено, — сър Грифит е зает изцяло със сигурността на лейди Мериън, така както и вие… и аз.

— Много интересно. И как успя да разбереш това?

— Той ми се закле.

Ледени тръпки преминаха през тялото на Уентхейвън и той се наведе напред.

— Заклел се е?

— Да, закле се, че ще се ожени за лейди Мериън.

Куражът на Били се изпари пред гнева, който Уентхейвън не можа да обуздае.

— Заклел се е, че ще се ожени за дъщеря ми?

— Да, и ще й прави по едно бебе всяка година, за да й намира работа, та тя да няма време да се излага на опасност.

Били инстинктивно се отдръпна и вдигна ръка да се предпази, но Уентхейвън нямаше намерение да го удря. Не на Били беше ядосан той, а на сър Грифит, който се бе осмелил да си въобразява, че може да се ожени за дъщерята на Уентхейвън, а също и на Мериън, тази уличница, която не беше заела мястото, отредено й според неговите планове.

Тя беше негова дъщеря, по дяволите! Наистина беше разочарован, когато доведе вкъщи копеле, но тя отказа да се извинява и обяснява, а когато Уентхейвън овладя гнева си, разбра причината за поведението й.

Синът й — как се казваше той? — Лайънъл? Лайънъл беше одрал кожата на Йоркския род. Беше си умалено копие на Ричард, краля на Англия.

Кралските копелета не струваха кой знае колко, разбира се, особено тези на детронираните крале, но Уентхейвън имаше подозрения, свързани с обстоятелствата при раждането му. И в края на краищата, какво от това, ако бъркаше? Какво можеше да загуби? Беше един от роднините на вдовстващата кралица Уудвил и колкото по-стабилно стоеше Хенри на престола, толкова по-малко щеше да го интересува дали има или не подкрепата на Уентхейвън или на някой друг от рода Уудвил. С всеки следващ ден от управлението на Хенри позициите на Уентхейвън се разклащаха и той виждаше това. Клетвата за вярност пред Хенри не можеше да се сравнява с младежките му амбиции да стане висша сила в Англия.

И затова той беше благодарен на Мериън. Тя му беше довела едно кралско дете, което можеше да използва в свой интерес. Може би тя не беше имала предвид точно това, може би не искаше той да го прави, но той беше неин баща и знаеше кое е по-добро.

Беше се успокоил, след като прозря характера й. На нея не й харесваше да живее далече от кралския дворец. Искаше най-доброто за своя син. Той знаеше, че тя ще оцени труда му, когато даде плодове, така че чакаше и планираше точния момент за действия. И сега, когато времето беше дошло, Мериън беше избягала — в ръцете на някакъв незначителен уелски рицар, който си въобразяваше, че е достатъчно достоен да бъде неин съпруг.

Уентхейвън притисна корема си през дрехата. Проклета да е Мериън! Беше предизвикала такъв огън в корема му, който не можеше да се угаси и с море от вино. И вижте защитника й. Били! Сврян в другия край на стаята да гледа с копнеж към вратата. Някои приближени на Уентхейвън му бяха казвали, че изглежда същински сатана, когато избухне, но прекалено много беше заложил, за да си позволи да го изгуби така лесно. Неговата задача, както я виждаше той сега, беше да спечели доверието на Били — което не беше лека задача, защото Били беше неволен свидетел на неговата незаинтересованост години наред към собствената му дъщеря. Но всеки можеше да бъде моделиран по волята му, ако намери подходящия камък, върху който да го завърти, и Уентхейвън трябваше да намери камъка, с който да оформи тази сурова глина — Били.

Как можеше да убеди Били, че единствено сигурността на Мериън го интересува? Би ли могъл да го сплаши, за да я издаде, и какво всъщност е участието на Грифит в нейното изчезване? Беше разбрал едно — не можеше да принуди Били да направи нещо, ако той смята, че с това ще навреди на Мериън или на сина й. Уентхейвън се успокои и извика.

— Хани. Ела, момичето ми.

Кучето седна и затупа с опашка от удоволствие. Уентхейвън плесна коляното си и то скочи в скута му, готово да изпълни всяко негово желание, вярно до гроб.

Така беше. Това любящо и предано куче изгаряше от желание да му достави удоволствие и никога не го беше разочаровало. Нито пък той него. Кучката го боготвореше. Уентхейвън хареса как се откроява златната козина на кучето върху скъпия плат на жакета му. Хареса и реакцията на Били, която беше точно такава, към каквато той се беше стремил.

Никой човек, който е обичан така предано от едно куче, не може да бъде лош човек. Нито един човек, който се отнася с такава любов към любимото си животно, не може съзнателно да нарани собствената си дъщеря. Уентхейвън нямаше нужда да поглежда към Били, за да се убеди, че всеки път, когато ръката му погалва спаниела, воинът се отпуска все повече и повече. Той го знаеше. Когато реши, че постигнатото го удовлетворява, той вдигна очи към Били и нехайно каза.

— Били, подай ни онова парченце хляб и сиренето. Трябва да сложим нещо в коремчето, а ти през това време ще ми разкажеш как стана така, че сър Грифит изрече пред теб тази клетва.

Обмисляйки всяка своя дума, преди да я изрече. Били започна.

— Той преследваше лейди Мериън, както и аз, и нямаше да го оставя да продължи сам, ако не се беше заклел. Когато го видях за последен път, той се беше отправил по следите й към Уелс.

— Към Уелс? — в гласа на Уентхейвън прозвуча истинска изненада. — Какво я е накарало да тръгне към Уелс?

— Сър Грифит твърди, че тя си мисли, че той няма да я последва там. Аз пък мисля — Били почука челото си с дебелия си пръст, — че тя беше паникьосана и не знаеше накъде бяга.

— Какво може да я е паникьосало?

— Не знам.

— Прекара нощта в спалнята на сър Грифит.

Били поклати глава.

— Не ти ли е казала? Обзалагам се, че и сър Грифит не ти е казал — Уентхейвън забеляза, че Били започва да се колебае. Вече не изглеждаше толкова сигурен в доброто си мнение за Грифит и той се поздрави за атаката. — Е, обсъждаме безопасното завръщане на лейди Мериън.

— Безопасно завръщане?

— Разбира се — Уентхейвън почеса Хани зад ушите. — Лейди Мериън трябва да се върне.

Били заопипва непохватно пълните с храна блюда, които неизменно стояха върху масата.

— Не и ако ще се жени за сър Грифит.

— Били, ние не говорим за някоя селянка. Обсъждаме дъщерята на граф Уентхейвън. Ако сър Грифит иска да се ожени за нея, въпреки че се съмнявам в това, но ако иска, той ще го направи. Едно обаче е сигурно — той не прави това от любов. Бракът с лейди Мериън Уентхейвън е докопване до голям кокал. Семейството му ще иска да знае размера на зестрата й, а аз ще искам да знам какво наследство ще получи от тях в случай, че остане вдовица. Ще трябва да се обсъдят различни договорни отношения между двата рода, та дори и дрехите и покривките, които тя ще вземе. Лейди Мериън ще се върне, защото ще трябва да се прехвърлят земи и пари.

Били затътри крака към него, без да отделя очи от хляба и сиренето в ръцете си.

— Сър Грифит не се жени за нея заради парите й.

— Сигурно не. Ще нарежеш ли хляба? Не обичам да безпокоя кучето си, когато му е толкова удобно. Но в същото време Пауъл няма да се откаже от парите. Парите ми ще отидат в Уелс. Не мога да го повярвам!

— Това и мен притеснява. Не парите ви, а това, че сър Грифит е уелсец — Били отряза една филия хляб с войнишкия си нож и я подаде на Уентхейвън. — Смятате ли го за варварин?

— Не бих искал да се срещнем с него на бойното поле, ако това имаш предвид, но се съмнявам, че ще нахрани лейди Мериън — Уентхейвън подаде една коричка на Хани. — Сериозно. Между другото, изгоних Харботъл.

— Добре сте направил, милорд — одобри Били.

— Да, не беше цвете за мирисане, но Грифит наистина показа свирепия си нрав, когато се опре до бойно изкуство. Как само измъкна ръката на Харботъл от рамото, а той държи с нея меча си — Уентхейвън отхапа от хляба и започна замислено да дъвче. — Имаше ли лейди Мериън някакви счупени кости онази сутрин, когато й помогна да замине?

— Н-не — заекна Били. — Нито синини, но беше тъмно и не можах да видя много добре.

— М-м. Е, може да е избягала от Грифит заради някакво глупаво моминско объркване. Тя не е мома, разбира се, но това е възможно — хлябът и масленото сирене отпуснаха малко свития на топка стомах на Уентхейвън, а и резултатите от взетите мерки за подбиване авторитета на Грифит изглеждаха доста успешни. Той се облегна удобно на възглавничките зад гърба си и за пореден път се зае да доведе плановете си до желания край.

— Иска ми се да вярвам, че ще мине под венчило по своя собствена воля. Иска ми се да мога да й помогна, ако й се наложи да избяга от крепостта „Пауъл“. Но не виждам как бих могъл да помоля някой добър англичанин да дебне на чужда територия само и само аз да съм спокоен за дъщеря си.

Били вдигна ръка, но Уентхейвън му махна да я свали.

— Не, Били, нека помисля — Той отчупи парче от сиренето за Хани. — Имам уелски наемници и на никого няма да направи впечатление, ако ги види там, но всъщност им нямам доверие. Те са в състояние да си направят удоволствието с лейди Мериън, преди да я върнат, и в същото време ще си поискат да им заплатя надницата.

— Извинявайте, милорд…

— Ако имаше някакъв начин…

Уентхейвън умишлено налапа един голям залък, с който така запълни устата си, че да не може да говори. Тогава Били избухна.

— Но, милорд, има начин. Направете ме командир на наемниците.

Уентхейвън едва не се задави със сиренето и мъчително се изкашля. Той погледна блесналите очи на Били и каза.

— Не можеш да командваш всички тези наемници. И кой ще се грижи за защитата на „Уентхейвън“? Замъкът не може да остане неохраняван.

— Вие имате воини англичани, които с желание и готовност ще защитят „Уентхейвън“. Но ако трябва да задържите уелсците, тогава ми дайте само трима. Заедно с тях ще върна лейди Мериън от Уелс.

— Пази Боже, тази идея я запази за себе си — каза Уентхейвън, побутна кучето да слезе на земята и се наведе да го погали, но всъщност искаше да скрие лицето си от Били, за да не види изписания върху него триумф. — Всъщност, нямам нищо против да ти дам пет души. Вземи петима от наемниците. Те ще те преведат през Уелс и ти ще ми върнеш лейди Мериън обратно у дома.

Били изпъшка толкова тихо, че Уентхейвън се усъмни дали е чул добре.

— Но какво ще стане, ако тя иска да се омъжи за сър Грифит? Готов съм да се закълна, че той е почтен мъж.

— Познавам много почтени мъже, които не се отнасят добре с жените си — каза Уентхейвън и Били се съгласи. — Но, въпреки че имах по-големи планове за нея, ако тя иска да се омъжи за сър Грифит, ще й дам благословията си и зестрата й. И от този ден нататък ще наричам уелсците свои най-скъпи роднини.

Били съвсем не изглеждаше очарован от мисълта за сродяване с уелсците, но в същото време беше удовлетворен от великодушното решение на графа.

— Ще избера хора…

— Вземи Кледуин — посочи Уентхейвън.

— На него не може да се разчита.

— Но той е командир на уелсците и говори английски и уелски. Трябва да го вземеш.

Тази препоръка беше оправдана и Били не можа да измисли друга причина, за да се противопостави.

— Както кажете, милорд, но ще го държа под око.

Когато Били се запъти към вратата, Уентхейвън промълви.

— И той ще те държи под око.

Били спря.

— Милорд?

— Много съм ти благодарен. Били. Ти успокои болките в главата, които вече имах от притеснение — Уентхейвън му се усмихна и махна с ръка за довиждане, след което се обърна към Хани.

Когато вече беше сигурен, че Били е достатъчно далеч, за да го чуе, той отиде до прозореца и изля останалата бира. Върна се, наля две чаши вино, взе едната и се върна обратно. С рязко дръпване разтвори завесите.

— Излез и изпий една чаша вино с мен, скъпа моя — каза гой. — И никога не се залъгвай, че можеш да шпионираш своя господар.