Бойко Бетов, Светлана Фидосиева
Невъзможна любов

Видях ги между два свята. Бяха притихнали свити на кълбо в Стъкленицата, разделяща Този свят от Онзи. Прегръщаха се в незнанието си как може да се обичат повече от това, което другите наричаха Обичане. Не беше им останал дъх. Той бе се полепил по вътрешната страна на стъклото, техния дъх, кондензираната им любов… И ако някой можеше да го втрие в пръста си и да го помирише това щеше да бъде най-хубавия парфюм, който е вдишвал до сега. Бяха като два ембриона, които не искаха да напускат този си свят… А изпотеното стъкло разделяше Този свят от Онзи… Нямаше Вън… Вън не съществуваше. Имаше само вътре… Тук и Сега… А те се дишаха… Вдишваха това, което им бе останало… Още малко… Още малко… Не им се излизаше… Той остана в нея, а тя заплака… Вдъхнаха се за последно и…

Така умират ембрионите на невъзможната Любов…

Любовта не е невъзможна, защото няма възможности. Тя просто съществува. Стъкленицата не е нейн дом. Там се затварят ембрионите напуснали ъгъла си и решили тайно да си уредят среща на границата на световете. Дъха им е тихата мъглица, която ги прикрива. Не… Тя го прикрива с голите си гърди така, че Вън да не вземе очите му. Прикрива го без да мисли за себе си. Вижда дъха по стъклото, вижда капчиците, които се стичат и става по влажна и по влажна. Тя няма да остане в тази стъкленица. Тя иска да го изведе от тук. Тя може да го износи и роди навътре. Без усилие. Без напъни. Защото тя, преди да прекрачи ръба на стъклото знае, че иска той да остане в нея. Заплаква едва когато отлепя потните си гърди от него. Точно в този момент очите му си тръгват. Той прегръща Вън по същия начин както нея. Тя плаче. Знае че, той е готов да умре преди да разбере, че няма невъзможна любов. Има непожелана.