Бойко Бетов, Светлана Фидосиева
Занимание самотно

САМОТЕЯ,

КАТО ЕДИНСТВЕНО

ЛИСТО НА ВЯТЪРА

Мисля си, че човешкия живот е едно занимание самотно. Точно като краткия момент, в който листата се откъсват от дървото, реят се за малко и падат при другите. Дали те усещат загубената връзка с дървото — не зная, но ние я усещаме в този свободен полет. Тя ни държи, като че ли с някаква невидима нишка, сякаш листото се е оплело в паяжина и му е трудно да отлети и само трепти, вибрира на вятъра, усуква се, върти се, а после са откъсва и полетява. Но къде.

САМОТЕЯ

СРЕД МНОГОТО ЛИСТА

ОТКЪСНАТИ ОТ ВЯТЪРА

В човешкото сърце листата не могат да се откъснат от вятър, дори от буря. Ако питаш какво можем да направим отговора е във въпроса — не какво, а как да го направим. Ти си листо, аз съм листо, има и други, но не знаем за тях или знаем, но си мълчим. Приличаме си по полета, по трептенето, по вибрирането. Остава ни да се усучем, завъртим заедно и тогава няма да самотеем. Ще излъчим лъч светлина, толкова светъл, че ще се види, ще привлече и другите самотеещи. Ще станем стадо, гръб до гръб. Ще се задишаме. Ще се видим. Ще поемаме и изпускаме заедно. И няма да сме самотни. Има много пътища от мен до теб, от теб до планината, от мен до пазвата и. Можем да ги извървим, но дали искаме да ни откриват.