Бойко Бетов, Светлана Фидосиева
Едно

Едно просяче седеше на горещите плочи и с навлажнени очи свиреше на своята хармоника. Звука се носеше ниско над главите на гълъбите, които ту ги навеждаха, ту ги изправяха, сякаш да пропуснат отгоре чистата мелодия.

После се чу плясък, полет, песента се изгуби и малкото момче стана още по-бедно. Гълъбите бяха ограбили неговата тъга.

Едно дете седи в средата на стаята на столче. Поглежда наоколо и света му се струва огромен за собствените му размери. Потъва в тъгата, която не разбира, но усеща. Живее в своя свят, в които всичко е тихо и бяло. От време на време някаква ръка го докосва и нарушава тишината му. Спирам пред него. В очите ми има сълзи. То става, протяга ръчичка, докосва ъгълчето на окото ми, попива неродена капка и мушва пръстче в устата си. Как да се усмихна. Изпи сълзите ми.