Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hot Sky at Midnight, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
Mandor (2010)
Разпознаване и корекция
khorin68 (2010)

Издание:

Робърт Силвърбърг. Зной в полунощ

Библиотечно оформление: Софка Ташчиева

Художник: Маргарита Ташчиева

Редактор: Нина Иванова

Коректор: Зефира Иванчева

Компютърен дизайн: София Делчева

Издателство „Дамян Яков“, София, 1998

Библиотека „Фантастика и фентъзи“ №4

ISBN 954–527–085–3

История

  1. — Добавяне

* * *

— Името му е Ву Фаншуи — каза Хуанито. — Около седемдесет и петгодишен китаец — това е почти всичко, което знам, освен че ще паднат доста парички за намирането му. Предполагам, че няма чак толкова много китайци на Валпарайсо Нуево, нали?

— Надали е все още китаец — отвърна Клюдж.

— А може вече и да не е „той“ — добави Дилайла.

— Мина ми през ума — продължи Хуанито. — Дори да е така, не може да не го открием.

— Кой ще се заеме с тази работа? — попита Клюдж. Хуанито го изгледа продължително. Клюдж бе съвършен професионалист, което никога не пропускаше да подчертае, и в неговите уста въпросът прозвуча като израз на недоверие в способностите му на агент.

— Сам ще се оправя — отвърна Хуанито.

— Ти? — трепна усмивчица върху устните на Клюдж.

— Да, аз. Защо не, по дяволите?

— Никога не си се захващал с издирване, нали?

— Все някога трябва да започна — не сваляше очи от него Хуанито.

Досещаше се защо Клюдж се заяжда. Част от бизнеса на Валпарайсо се състоеше в издирването на укрили се бегълци и предаването им срещу заплащане на техните преследвачи, но досега Хуанито не бе участвал в подобни сделки. Изкарваше парите си, като помагаше на търсещите убежище да потънат в подземния свят на Валпарайсо, а не като ги продаваше. Една от причините бе, че никой не бе му предлагал достатъчно добро заплащане за подобен ангажимент, но по-важната причина бе, че самият той бе син на бивш беглец. Преди седем години някой бе платил на човек да открие баща му, което бе довело до убийството му. Хуанито предпочиташе да работи за търсещите убежище.

Но той също беше професионалист. Бизнесът му бе да изпълнява чужди поръчки и толкова. Ако не откриеше избягалия генен хирург, което искаше от него този странен динко — Фаркас, щеше да го стори някой друг. Фаркас бе негов клиент. И Хуанито трябва просто да си свърши работата като професионалист.

— Ако изскочат проблеми — продължи той, — мога да сключа поддоговор. Сега засега исках само да ви информирам, в случай че попаднете на следа. Плащам по тарифата. Знаете, че не са малко пари.

— Ву Фаншуи — рече Клюдж. — Китаец. Възрастен. Ще направя, каквото мога.

— Аз също — добави Дилайла.

— Колко души живеят на Валпарайсо Нуево, по дяволите? — възкликна Хуанито. — Най-много деветстотин хиляди? Веднага се сещам поне за петдесет, които в никакъв случай не биха могли да бъдат онзи, когото търся. Ето че възможностите се стесняват. Просто трябва да продължа да стеснявам възможностите, прав ли съм? Прав ли съм?

 

 

Всъщност Хуанито не беше оптимистично настроен. Разбира се, че щеше да направи всичко възможно, но цялата система на Валпарайсо Нуево бе уредена така, че да закриля тези, които искаха да останат в неизвестност.

Фаркас също го усещаше.

— Законите, гарантиращи личната тайна, тук са много строги, нали? — подхвърли той веднъж.

— Те май са единствените — усмихна се в отговор Хуанито. — Неприкосновеността на убежището. Състрадателността на Върховния е превърнала Валпарайсо в спасителен остров за бегълци от всички останали светове, от другите изкуствени планети и от самата Земя. Никой не би посмял да пречи на състрадателността на Върховния.

— Доста скъпо платено състрадание, доколкото схващам.

— Много. Таксите за убежище се качват всяка година. Всеки, който си позволи да стори нещо на някой от постоянните резиденти, уповаващи се на състрадателността на Върховния, накърнява интересите му, тъй като намалява годишните му приходи. А генералисимусът много-много не обича тези работи.

Намираха се в кафене „Вилануева“ в град Сан Мартин де Порес, спица Е. Цял ден бяха обикаляли Валпарайсо, от центъра към периферията по една спица и обратно по съседната, Фаркас му бе казал, че иска да усети колкото може повече от Валпарайсо Нуево. Не да види — да усети. Точно така се бе изразил. Гладът му за усещания бе ненаситен. Навираше се навсякъде, сякаш искаше всичко да погълне и да попие. Не спираше за секунда. Енергията му бе изумителна. Независимо че бе поне два пъти по-възрастен от Хуанито. Не бе лишен и от самочувствие. Наблюдавайки самоуверената му походка, човек би си помислил, че е едва ли не новият генералисимус, а не някакъв си никому неизвестен, уродлив, дългокрак динко, собственост духом и телом на безскрупулната „Киоцера-Мерк“ на потъналата в мръсотия Земя.

Фаркас не бе стъпвал на нито един от сателитните светове преди това. Бе изумен, че тук има гори и езера, огромни ниви с пшеница и ориз, овощни градини, стада кози и говеда. Явно бе очаквал да види купчини метални конструкции и зловещи бетонни кутийки, в които хората се хранят с хапове или нещо от сорта. Земните хора и не можеха да проумеят, че големите сателитни светове са уютни местенца със сини небеса, пухкави облачета, прекрасни градини и великолепни сгради от метал, тухли и стъкло. Каквато беше Земята, преди да я унищожат.

— Щом правителството закриля бегълците, как смяташ да го откриеш? — запита Фаркас.

— Винаги има начини. Все някой познава някого, който знае нещичко за някого. Тук информацията се купува по същия начин, както и състраданието.

— И пак от генералисимуса ли? — погледна го удивен Фаркас.

— Понякога и от висшите чиновници. Но трябва да си много предпазлив. Рискът е голям. Винаги се намират агенти, които са готови да продадат информация. Всеки от нас знае повече, отколкото би трябвало да знае.

— Предполагам, че и ти познаваш по лице доста бегълци?

— Някои — отвърна Хуанито. — Виждаш ли онзи мъж до прозореца? Не знам дали можеш да го видиш всъщност. На мен ми изглежда около шейсетгодишен, плешив, с дебели устни и без брадичка.

— Да, виждам го. Но по-другояче.

— Предполагам. Та този е участник в далавера с фалшиви стоки за петдесет милиона капблокски долара. Плаща солидно, за да живее тук. А онзи там — виждаш ли го? С русата мадама? Той е съвършен компютърен крадец и е обрал една сингапурска банка до шушка. Оня пък с мустаците — виждаш ли го? — се представял за папа. Можеш ли да повярваш? В Рио де Жанейро всички му повярвали.

— Чакай малко — прекъсна го Фаркас. — Откъде да знам, че не си измисляш всичко това?

— Не можеш да знаеш — усмихна се Хуанито. — Но не си измислям.

— Значи, седим си ние тук с теб и ти ми разкриваш самоличността на трима бегълци безплатно?

— Нямаше да е безплатно, ако ги търсеше.

— Ами ако ги търся? И твърдението ми, че търся някакъв си Ву Фаншуи е само прикритие?

— Но ти не търсиш нито един от тях — отвърна подигравателно Хуанито. — Стига глупости. Щях да знам.

— Прав си. Не ги търся. — Той отпи от мътнозеленото сладникаво питие. — И все пак защо тези мъже не са се постарали да се скрият по-успешно?

— Те мислят, че са — отвърна Хуанито.

Да откриеш следи, беше бавна и скъпа работа. Хуанито остави Фаркас да се мотае самичък по спиците на Валпарайсо Нуево и посети обичайните източници на информация: приятели на баща си, други агенти и дори главната квартира на Партията на единството, народната организация на Върховния, където не бе проблем да откриеш някого, който знае нещо и е готов да му се плати. Хуанито действаше внимателно. „Опитвам се да открия китаец на средна възраст“, само казваше той. Никой не питаше и в никакъв случай не би запитал защо го търси. Причината можеше да бъде всякаква — или някой му бе платил да го открие, или трябваше да му връчи спечелените на миналогодишната лотария в Ню Юкатан един милион капблокски долара, или нещо съвсем друго. На Валпарайсо никой не задаваше въпроси за причините. Всички спазваха правилото: твоят бизнес си е твой бизнес.

Познаваше един федериго, приятел на баща му от времето в Коста Рика, който познаваше една жена, която познаваше един мъж, който имаше познат, който беше висш чиновник в Статистическия отдел. На всяка крачка трябваше да плаща, но това бяха парите на Фаркас, или по-точно на „Киоцера — Мерк“ и в края на седмицата Хуанито вече имаше достъп до данните за имигрантите, съхранявани върху златни мегачипове. Те не съдържаха, разбира се, телефонния номер на Ву Фаншуи. Но от тях Хуанито научи, след като заплати осемстотин калаганос, колко етнически китайци живеят на Валпарайсо Нуево и преди колко време бяха пристигнали.

— Всичко деветнайсет души — докладва той на Фаркас. — Единайсет са жени.

— Така ли? Не е трудно да си смениш пола — каза Фаркас.

— Съгласен съм. Но пък всички жени са под петдесет години. Най-възрастният мъж е на шейсет и две. Първият е пристигнал преди девет години.

Фаркас не се притесни особено.

— Смяташ ли, че това изключва възможността да е някой от тях? Възрастта може да бъде променена толкова лесно, колкото и полът.

— Но датата на пристигане не може, доколкото ми е известно. А ти твърдиш, че твоят Ву Фаншуи е пристигнал преди петнайсет години. Следователно, ако не грешиш, не би могъл да е някой от тези китайци. Ако не е умрял досега, твоят Ву Фаншуи вероятно си е сменил расовата принадлежност.

— Не е умрял — каза Фаркас.

— Сигурен ли си?

— До преди три месеца беше жив и поддържаше редовна връзка със семейството си на Земята. Има брат в Ташкент.

— По дяволите. Тогава попитай брат му под какво име се подвизава тук.

— Попитахме. Но не научихме.

— Попитайте го по-настоятелно.

— Попитахме го прекалено настоятелно. Вече не е в състояние да ни предостави никаква информация.

За по-сигурно Хуанито провери деветнайсетимата китайци. Не струваше скъпо и не отне много време, а и съществуваше вероятност д-р Ву да е подправил по някакъв начин данните. Проверката не доведе до нищо.

Намери шестима от тях в един клуб в град Хавана де Куба в спица Б. Играеха на някаква китайска игра, смееха се и побутваха малките порцеланови пулове, докато той ги наблюдаваше отстрани. Не се държаха като бегълци. Това винаги личеше — една характерна изостреност на вниманието. Разбира се, не всички пристигаха на Валпарайсо, за да се скрият от закона, макар в повечето случаи причината да бе именно тази. Приличаха на компания от заможни китайски търговци, които се забавляваха. Успя да забележи също така, че и шестимата бяха по-ниски от него, което означаваше, че или никой от тях не е д-р Ву, който бе висок китаец, или д-р Ву бе скъсил краката си с петнайсет сантиметра, за да се дегизира по-успешно. Не бе невъзможно, но все пак беше малко вероятно.

Останалите тринайсет бяха или прекалено млади, или прекалено женствени, или нещо друго. Хуанито зачеркна всички от списъка си. От самото начало знаеше, че Ву положително вече не е китаец.

Продължи издирването. Следите една подир друга го отвеждаха в задънени улици. Започна да мисли, че д-р Ву вероятно е разбрал, че го търси някакъв безок, и бе преминал в още по-дълбока нелегалност или бе напуснал Валпарайсо. Плати на свой приятел, който работеше на космодрума, да следи митническите декларации. И от това не излезе нищо. Някой му напомни, че близо до град Ел Мирадор в спица Д има колония от стари бегълци, които не желаеха никой да ги безпокои. Хуанито отиде и там. Тъй като знаеха, че е син на убит беглец, присъствието му не притесни никого: все пак най-малко той би могъл да бъде заподозрян, че преследва някого.

Посещението му не доведе до някакъв конкретен резултат. Хуанито не би могъл да рискува да задава въпроси, а наблюденията му не го насочиха по никаква следа. Все пак той остана с твърдото убеждение, че отговорът бе Ел Мирадор.

— Заведи ме там — заяви Фаркас.

— Не мога. Там не гледат с добро око на чужденците. Ще стърчиш като някакъв динозавър.

— Заведи ме — повтори Фаркас.

— Ако Ву наистина е там и само те зърне, ще разбере, че го търсиш, и моментално ще изчезне.

— Заведи ме в Ел Мирадор — настоя Фаркас. — Аз плащам, а ти изпълняваш, доколкото си спомням.

— Прав си. Да вървим в Ел Мирадор.