Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hot Sky at Midnight, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
Mandor (2010)
Разпознаване и корекция
khorin68 (2010)

Издание:

Робърт Силвърбърг. Зной в полунощ

Библиотечно оформление: Софка Ташчиева

Художник: Маргарита Ташчиева

Редактор: Нина Иванова

Коректор: Зефира Иванчева

Компютърен дизайн: София Делчева

Издателство „Дамян Яков“, София, 1998

Библиотека „Фантастика и фентъзи“ №4

ISBN 954–527–085–3

История

  1. — Добавяне

* * *

Тази нощ Карпинтър сънува, че се намира в открития океан на някаква яхта, с която пресичаше сам Пасифика от Калифорния до Хаваите. Но това ставаше в някакво друго време и в някакъв друг свят, защото небето беше ясно и синьо, а прохладният морски ветрец довяваше до ноздрите му свежия дъх на сол вместо тежкия мирис на азотен окис и водната повърхност беше чиста и прозрачна, без червените туфи сгърчени водорасли мутанти, нито фосфоресциращите стада медузи, нито превърналите се в катран вкаменелости от двайсети век.

Беше облечен само в изпокъсани, срязани джинси, но въобще не се страхуваше от слънцето, което изгряваше всяка сутрин без мрачния ореол от парникови газове и разпръскваше мека, нежна, почти ласкава светлина над океана. Вятърът пееше в изопнатите платна, сутрин, след като приключеше с обичайните си занимания, вземаше някоя книга или подрънкваше на китара до обяд. След това мяташе спасителното въже зад борда и скачаше след него, цамбуркайки покрай яхтата в кристалната, кадифена, топла, съвършено чиста вода. А следобед…

Следобед видя един самотен остров, съвсем мъничък, неотбелязан в никоя карта, с три палми, покрит със зеленина и с великолепен бял плаж. Висока, чувствена тъмнокоса жена стоеше в спокойния пристан и му махаше с ръка. Беше гола — само парче червен плат покриваше слабините й.

Блестящата й бронзова кожа грееше под ярката тропическа светлина, тежките й гърди, мощните й бедра…

— Пол? — викаше тя. — Пол, аз съм, Йоланда… ела да си играем, Пол…

— Идвам — викна й той и постави ръка на кормилото.

И доближи брега, и метна котва в плитчините, и заплува към нейните протегнати ръце, и… и… И телефонът дрънчеше.

„Сбъркали сте номера. Оставете ме на мира.“

Но не спираше.

„Майната ви. Не виждате ли, че съм зает?“

Продължаваше и продължаваше, неумолимо, безжалостно. Накрая Карпинтър протегна крак и го включи с палец.

— Да?

— Време е да ставаш, Карпинтър.

Кошмарното лице на Фаркас го гледаше от монитора.

— Защо? Божичко, още няма шест часът? Какво ще правя толкова рано на космодрума?

— Трябваш ми веднага.

Каква беше тази история, по дяволите? Промяна в плана? Карпинтър моментално се разсъни.

— Проблеми ли има? — попита той.

— Всичко е наред — отвърна Фаркас. — Но ми трябваш. Обличай се и след половин час при мен. Град Ел Мирадор, спица Д, кафене „Ла Палома“ — намира се в самия център, на площада.

„Бих внимавала, ако бях на твое място. Не го изпускай от очи.“

— Би ли ми казал защо?

— Там е срещата ни с Олмо. Както знаеш, ще обсъждаме твърде важни неща. Искам да имам свидетел.

— Не е ли по-разумно евреинът да ти бъде сви…

— Не. Той е последният, който бих искал да присъства. Искам ти да бъдеш. Побързай, Карпинтър. Ел Мирадор, спица Д. Най-късно в шест и половина. Намира се по средата между централната зона и периферията.

— Добре.

Нямаше как да откаже. Вярно, че неочакваната промяна в плана беше подозрителна. Ако Фаркас искаше той да присъства на разговора му с Олмо, би трябвало да го предупреди снощи. Но нали бяха отбор и тази сутрин беше решителният момент. Освен притесненията на Йоланда, Карпинтър нямаше никакви основания да смята, че този, който го беше завербувал, му кроеше някакъв номер. Щом беше необходим на Фаркас, не можеше да направи друго, освен да отиде.

И все пак…

„Нищо не е в състояние да го спре и е ужасно силен и бърз. Вижда едновременно във всички посоки. Може да стане много опасен.“

Карпинтър взе душ и бързо се облече. Чувстваше се във форма, но преди да излезе, глътна едно от хапчетата на Йоланда. Стимулантът щеше да изостри сетивата му и да му даде известно предимство, ако се наложеше. Напъха другите две хапчета в джоба на ризата си. Беше си взел един вълнен пуловер без ръкави, защото беше чул, че на сателитите се поддържа по-хладна температура от тази, с която беше свикнал. Облече пуловера, не защото му беше студено, а за да не изпаднат хапчетата от джоба му, когато се навежда.

Единственият начин, по който знаеше как да стигне до спица Д, беше да слезе в централната зона и да се качи на другия елеватор. Предполагаше, че има и междинни връзки, но никой не му беше казал как да ги използва.

И по това време на деня животът на Валпарайсо Нуево беше в разгара си. Навсякъде бързаха хора. На Карпинтър му се стори, че се намира на гигантско летище, което работи денонощно под изкуствено осветление. С тази разлика, че главният източник на осветлението не беше изкуствен. То се осигуряваше от висналото в центъра на небето слънце, което не помръдваше от мястото си двайсет и четири часа в денонощието.

Когато елеваторът спря на изхода с табела „Ел Мирадор“, Карпинтър слезе и се огледа за централния площад. Ориентира се по знаците. След няколко минути те го отведоха до покрито със старомоден калдъръм широко пространство, обкръжено от всички страни с открити кафенета. Приличаше на приказно кътче от някакъв измислен свят. Всъщност това наистина беше един измислен свят. Или най-малкото изкуствен.

Карпинтър моментално забеляза Фаркас, който се намираше на срещуположната страна на площада. Стърчеше над другите като слон сред стадо овце. Приближи се към него.

Фаркас беше сам.

— Олмо няма ли го още? — попита Карпинтър.

— Разговорът ще се състои във външната обвивка на сателита — обясни Фаркас. — Единственото подходящо място за подобни дискусии — напълно извън обсега на подслушвателите на генералисимуса.

На Карпинтър това му се стори твърде необичайно — съвещание във външната обвивка. Отново го налегнаха съмнения. Може би не беше зле да си осигури по-категорично предимство. Докато Фаркас го отвеждаше към една врата в стената зад кафенето, той бръкна в пуловера си, извади едно от хапчетата и го пъхна в устата си.

Схруска го и се насили да го глътне. Никога не беше приемал стимуланти по този начин — на гладно и без вода. Имаше удивително горчив вкус. Никога не беше вземал две едно след друго и сега изпита усещането, че целият пламва и изпада в някакво еуфорично състояние. Прииска му се да тича, да подскача, да се мята по върховете на дърветата. Това малко го притесни, но същевременно се усети по-съсредоточен и с по-изострени рефлекси, както не се бе чувствал никога досега. Беше сигурен, че каквито и изненади да му беше приготвил Фаркас във външната обвивка, неминуемо щеше да се справи.

— От тук — посочи Фаркас.

Отвори вратата в стената и кимна на Карпинтър да влезе пръв.

Карпинтър надникна вътре и мястото му заприлича на царството на мрака.

— Нищо не мога да видя — каза той. — Ти имаш специално зрение, Фаркас. Ти влез пръв.

— Както искаш. Тогава върви след мен.

Влязоха вътре. Яркият оживен площад на Ел Мирадор изчезна зад гърба им. Намираха се в мрачната черупка на Валпарайсо Нуево — тайнствената обвивка на сателита.

Карпинтър забеляза, че мракът не беше пълен: точно от лявата му страна имаше тясна пътечка, осветена нарядко от допотопни крушки, прикрепени към ниския таван, които хвърляха жълтеникави отблясъци. Когато изостреното му от хапчетата зрение привикна с полумрака, Карпинтър видя струпани тук-там купчини черна сгурия и предположи, че са предназначени да придадат устойчивост на сателита. Имаше и някакви наподобяващи колички за голф приспособления, които вероятно служеха на работниците по поддръжката. По-нататък всичко тънеше в мрак — черен като самия космос.

Двамата бяха съвършено сами.

Таванът беше толкова нисък, че Карпинтър едва не го докосваше с глава, а Фаркас се беше превил на две. По-навътре май се скосяваше още повече.

— Къде е приятелят ти Олмо? — попита Карпинтър. — Нещо май закъснява?

— Малко по-нататък е — отвърна Фаркас. — Не го ли виждаш? Ти не, но аз със своето специално, както се изрази, зрение, го виждам, че стои ей там.

Освен тях нямаше никой друг. Карпинтър беше съвършено сигурен.

Следователно нещо не беше наред. Извади третото хапче от джоба на ризата си, пъхна го в устата си, сдъвка го и го погълна.

Сякаш бомба избухна в главата му.

— Какво правиш? — попита Фаркас.

— Не виждам никакъв Олмо. Или който и да е друг — изфъфли той и гласът му прозвуча като някакво далечно ехо.

— Прав си. Всъщност Олмо не е тук.

— Не предполагах.

— Така е. Тук сме само двамата. А сега ми кажи нещо. Ти продължаваш да служиш на „Самурай индъстрис“, нали така, Карпинтър?

— Да не си полудял?

— Отговори ми. Шпионираш ли за „Самурай“ — да или не?

— Не. Какви са тези глупости?

— Струва ми се, че лъжеш.

— Ако все още работех за „Самурай“ — заговори бавно Карпинтър като робот, чиито батерии се бяха изтощили, опитвайки се да произнася думите леко въпреки въздействието на последното хапче, — щях ли да се забъркам в такава безумна каша?

Вместо да отговори, Фаркас се завъртя, приклекна, грабна нещо от земята — вероятно буца сгурия — и замахна право към главата на Карпинтър. Хапчетата явно си вършеха работата. Карпинтър сякаш очакваше атаката и се дръпна рязко назад и встрани. Ръката на Фаркас увисна във въздуха и той изръмжа ядосан и изненадан.

Карпинтър се втурна напред с намерението да заобиколи Фаркас и да се върне обратно в Ел Мирадор, но едрият мъж препречи вратата и когато Карпинтър направи опит да се стрелне покрай него, само разпери огромните си ръце в очакване. Карпинтър се спря и отстъпи. Хвърли поглед назад и видя непрогледен мрак, в който запристъпва заднишком, въпреки че нямаше представа накъде върви.

Фаркас тръгна към него.

— Продължавай в същата посока — каза той. — След малко ще стигнеш до ръба, от който ще литнеш право в гравитационната шахта, на чието дъно притеглянето е равно на земното. Доста неприятно преживяване.

Дали блъфираше? Карпинтър изобщо не познаваше това място. Поколеба се за момент и Фаркас нападна. Огромният мъж действаше светкавично, но тройната доза отново спаси Карпинтър. За него движенията на Фаркас бяха тромави, почти сковани. Не представляваше никакъв проблем да се предпази. Отстъпи и Фаркас едва докосна рамото му. Чу го отново да ръмжи гневно.

Но той продължаваше да препречва пътя му към изхода. А Карпинтър нямаше никакво понятие какво има зад гърба му, близо до външната обвивка на сателита.

По-нататъшното отстъпление може би беше неблагоразумно, както му беше намекнал Фаркас. Пред него се беше изправил самият той. „Ужасно е силен и бърз — беше му казала Йоланда, — и вижда във всички посоки едновременно.“ Все пак нямаше кой знае какъв избор. Наведе глава и се втурна с всички сили срещу него. Когато го наближи, Фаркас го сграбчи и двамата се вкопчиха в яростна схватка. Карпинтър изобщо не можеше да го помръдне, Фаркас беше огромен и невероятно силен. Стоеше като забит в земята. Беше успял да го хване за гърлото и стискаше с все сила.

Карпинтър се заизвива насам-натам, като гърчеше тяло и подскачаше неистово. Накрая успя някак да се извие и да се измъкне от задушаващата му хватка. Истински късмет, който надали щеше да го споходи отново.

Фаркас пристъпи към него. Около тях се стелеше непрогледен мрак и Карпинтър не виждаше абсолютно нищо. Едва успя да забележи протегнатите ръце на Фаркас. Опипа внимателно с крак пространството зад себе си, за да разбере дали наистина се е доближил до бездната, за която беше споменал Фаркас, или беше натикан в задънена улица. Опитът беше безрезултатен. Сега вече наистина не виждаше нищичко.

Но Фаркас виждаше.

И напред, и назад. Сляпото зрение му позволяваше да вижда на 360 градуса, както беше казала Йоланда.

Карпинтър чу учестеното дишане и усети приближаването на масивното тяло. Сега беше свръхчовешки бърз, но Фаркас виждаше и беше по-едър и по-силен. Мракът накланяше везните на негова страна.

Карпинтър рязко измъкна пуловера през главата си и го прихвана леко с два пръста, Фаркас напредваше като валяк. Карпинтър зае максимално стабилна позиция върху двата си крака.

Телата им се сблъскаха. Карпинтър усети мощен удар в гърдите си, който сякаш сплеска гръдния му кош.

Все пак успя да превъзмогне болката и да запази равновесие. Хвана пуловера като ласо и когато Фаркас посегна да нанесе решителния удар, надяна го върху куполообразната му глава, усука долния край около врата му, омота и завърза горния на възел като плътно прилепнала качулка. Стори му се, че всичко това продължи цяла вечност. Всъщност беше изминала част от секундата.

Фаркас изрева. Заблъска земята с крака, като издаваше нечленоразделни звуци.

„Да те видя сега. Ще ти върши ли работа сляпото зрение през вълната?“

Явно не му вършеше, Фаркас беснееше и се блъскаше като ослепен циклоп в тъмнината, а Карпинтър — пъргав и енергичен Одисей — го заобиколи светкавично, като му нанесе мощен удар, от който той се завъртя около себе си. Фаркас залитна, задържа се на краката си и се спусна към Карпинтър.

Беше бърз, но Карпинтър беше по-бърз. Отново отстъпи встрани и усети как Фаркас профуча с протегнати ръце покрай него, като ръмжеше бясно и тресеше земята с мощни крачки.

Чу ненадеен крясък. От изненада? От гняв? От ужас?

Протяжен вик, последван от внезапна тишина.

И някакъв тъп, далечен удар.

— Фаркас? — извика Карпинтър.

Никакъв отговор.

— Да не падна в дупката, Фаркас? Да не си умрял?

Никакъв звук. Тишина. Тишина.

Значи Фаркас го нямаше. Наистина го нямаше. Не беше за вярване — цялата тази мрачна сила ей така да изчезне. Този странен мъж. Карпинтър се втренчи в тъмнината.

Не изпита никакво удовлетворение от победата, а само обърканост и умора. Въздействието на хапчетата беше достигнало кулминационната си точка и сега започваше сриването. Беше се изкачил много нависоко — спускането щеше да е мъчително.

Изведнъж му се зави свят и започна да му се гади. Цялата вселена се завъртя пред очите му. Рухна на колене и прилепи тяло към невидимата повърхност под краката си. Всичко се люшкаше, трептеше, пулсираше. Стомахът му се сви. Спазмите ставаха все по-болезнени и в един момент изпита усещането, че ще го обърнат наопаки, а когато най-после престанаха, пропълзя няколко метра и се изпъна върху грапавата повърхност, притиснал буза о нея, докато стимулантите бушуваха като урагани в тялото му. Не се долавяха никакви признаци на живот от страна на Фаркас. Фаркас го нямаше, Фаркас беше мъртъв.

Минаха може би часове. През цялото време се намираше в някакъв халюцинационен унес. Постепенно съзнанието му се избистри и той дойде на себе си. Или почти на себе си.

Разтърсиха го гърчове, стенания, ридания, докато последните симптоми на свръхдозата отшумяваха в пренапрегнатата му нервна система.

Когато се опита да се изправи, разбра, че не може. Краката му бяха омекнали и главата му беше празна. Не му беше останала капчица сила. Отново се отпусна върху повърхността и полежа известно време, докато се поуспокои. Запълзя бавно, като опипваше внимателно пътя пред себе си, за да се предпази от някоя изпречила се пред него пропаст. Най-после разбра, че е достигнал осветеното от мъждукащите крушки място, които му дадоха възможност да се ориентира.

Намери вратата, която водеше към Ел Мирадор.

— Фаркас? — извика за последен път той, като хвърли поглед към мрака.

Нищо. Тишина.

И залитна върху павирания площад.

 

 

Нямаше понятие колко е часът. Беше загубил часовника си по време на битката. Явно не беше никак рано. Повечето от масите в кафенетата на площада бяха заети. Намери една свободна и се стовари върху стола. Забеляза, че хората го оглеждат с любопитство. Сигурно целият беше покрит с рани и мръсотия.

Чувстваше се изтощен, парализиран, замаян.

Стимулантите все още изгаряха мозъка му. Въздействието им беше понамаляло и движенията му се бяха нормализирали, но мислите му се мятаха във всички посоки със свръхсветлинна скорост.

Дали не беше прекалил с дозата? Трябваше ли да се обърне към лекар?

„Едно е достатъчно при нормални обстоятелства — беше му казала Йоланда. — Две при екстремни.“ Той беше взел три.

Цялото му тяло се разтресе. Положи усилия, за да не политне с лице върху масата.

— Желаете ли нещо за пиене, господине? — попита го келнерът андроид.

Въпросът му се стори безумно смешен. Карпинтър избухна в невъздържан смях. Андроидът изчака до масата, заел любезна стойка.

— Или може би нещо за ядене?

— Не, благодаря — насили се да отвърне Карпинтър. — Не искам нищо.

Скороговорката все още го караше да фъфли. А и как можа да благодари на андроид!

Андроидът се оттегли. Карпинтър постепенно се успокои. Вдишвай, издишвай.

След малко си спомни, че по плана на Давидов Фаркас трябваше да се свърже в седем сутринта с някои си полковник Олмо от цивилната гвардия и да му съобщи, че сателитът е осеян с експлозиви и че ако до обяд генералисимус Калаган не абдикира, всички те ще бъдат взривени. Дали Фаркас беше успял да предаде ултиматума на Олмо?

Не, не. В шест часа Фаркас гонеше Карпинтър из обвивката. Беше решил първо да ликвидира шпионина на „Самурай индъстрис“ и след това да разговаря с Олмо. Следователно ултиматумът, по всичко изглежда, не беше предаден, освен ако Фаркас беше нарушил програмата и беше разговарял с Олмо посред нощ.

Значи Олмо не знаеше нищо за крайния срок. Опитът за преврат се беше провалил.

Но експлозивите бяха заредени да избухнат в един и половина.

— Извинете — обърна се Карпинтър към жената на съседната маса. Гласът му прозвуча дрезгаво и завалено, сякаш току-що се беше отървал от лапите на инквизицията. — Бихте ли ми казали колко е часът?

— Единайсет и половина — отвърна жената.

Исусе Христе! Оставаха по-малко от трийсет минути до крайния срок за абдикацията. И два часа до избухването на бомбата.

Явно беше прекарал часове в дрогирано състояние върху пода на обвивката.

Огледа се за съобщителен апарат и видя, че един е закрепен от лявата страна на масата. Клавиатурата му беше миниатюрна и в сравнение с нея пръстите му се сториха дебели като дънери, а когато се опита да си спомни кода на хотелската стая на Давидов, за част от секундата през главата му преминаха десетки осемцифрови комбинации.

Спокойно. Спокойно. Опита се да се ориентира сред лабиринта от номера и попадна на верния, след което го набра.

Никакъв отговор.

Нито сигнал за прехвърляне на друг номер.

Набра номера на „Спешни услуги“ и поръча Давидов да бъде издирен, където и да се намираше на Валпарайсо Нуево. Не можа да проумее защо услугата не беше направена автоматично, но след минута апаратът избълва съобщение, че търсеното лице не може да бъде открито.

Къде беше потънал Давидов?

Набра номера на стаята на Енрон и Йоланда. Нищо.

Нещо не беше наред. Къде бяха всички тези хора? Бомбите отмерваха минутите.

Пое дълбоко въздух и набра номера на централата. Каза, че иска да разговаря с полковник Олмо от цивилната гвардия. Свързаха го с щаба.

— Полковник Олмо, ако обичате.

— Кой го търси?

— Казвам се Пол Карпинтър. От… — едва не се изпусна да каже „Самурай индъстрис“, но се спря навреме: — … „Киоцера-Мерк“. Сътрудник на Виктор Фаркас. Така му съобщете. Виктор Фаркас.

Изпитваше затруднение да се изразява ясно.

— Един момент.

Карпинтър зачака. Чудеше се какво да каже на Олмо. Дали да му издрънка всичко подробно за конспирацията. Не беше негова работа да му предава ултиматума. Той беше лакеят в цялата тази работа. От друга страна, именно той отстрани Фаркас и никой друг не знаеше за това. Той ли беше човекът, който трябваше да заеме мястото на Фаркас?

— По какъв въпрос се обаждате, господин Карпинтър? — попита глас отсреща.

Исусе Христе.

— От конфиденциален характер. Мога да разговарям единствено с полковник Олмо.

— Полковник Олмо отсъства в момента. Бихте ли разговаряли с дежурния офицер капитан Лопес Агуир?

— Олмо. Само Олмо. Моля ви. Изключително спешно е.

— Свързвам ви с капитан Лопес Агуир.

— Олмо — повтори Карпинтър и почти се разплака.

— Тук е Лопес Агуир — обади се груб и отегчен глас. — За какво става дума?

Карпинтър се вторачи в апарата в ръката си, сякаш държеше змия.

— Опитвам се да открия полковник Олмо. Въпросът е на живот и смърт.

Стараеше се да изрича думите членоразделно.

— Полковник Олмо отсъства в момента.

— Вече ми го казаха. Направете всичко възможно, за да ме свържете. Молбата ми е от името на Виктор Фаркас.

— Кой?

— Фаркас. Фаркас. От „Киоцера-Мерк“.

— С кого разговарям?

Карпинтър понечи да повтори името.

— Няма значение кой съм — продължи да завалва думите. — От значение е само това, че господин Фаркас трябва да съобщи нещо много важно на полковник Олмо и…

— Кой сте вие? За какво е всичко това? Да не сте пиян? Да не мислите, че имам време да разговарям с пияници?

Господи! Гласът на Лопес Агуир звучеше ядосано. В същия момент Карпинтър осъзна, че Лопес би могъл да прати хора да го арестуват на площада — някакъв подозрителен тип, нарушител на обществения ред. Да го хвърлят в някоя килия, в която щеше да се отбие, след като се наобядва, а защо не по някое време утре сутринта.

Затвори апарата и тръгна през площада, очаквайки някой офицер да изскочи иззад някоя палма и да му щракне електрическите белезници. Никой не се появи. Все още се намираше под въздействието на стимулантите и движенията му бяха прекалено резки. Това щеше да продължи поне още няколко часа.

Влезе в елеватора. Спусна се надолу към космодрума. Вероятно всички бяха там — Енрон, Йоланда, Давидов и хората му. Чакаха да хванат совалката в дванайсет и петнайсет, ако Олмо не успее да свали генералисимус Калаган от трона.

Забеляза някакъв часовник зад стъклената врата на елеватора. Дванайсет без петнайсет. Ако Давидов нямаше резервен вариант, крайният срок изтичаше, без съобщението да стигне до полковник Олмо. И това не беше най-важното. Най-важното беше, че ако след изтичането на деветдесетминутната отсрочка Олмо не успееше да направи нещо, бомбите щяха да избухнат.

Совалката беше напълно готова за излитане. Карпинтър видя блестящия и източен като стрела корпус, който се извисяваше зад придържащата конструкция. Навсякъде примигваха тревожни сигнални светлини. „Къде, по дяволите, е залата за пътници?“ — учуди се той.

Озова се в нещо като чакалня. Пет-шест местни хлапета се мотаеха нагоре-надолу. Карпинтър ги помнеше от пристигането си: бяха агенти, хитри посредници, които живееха на гърба на новодошлите. Огледа се за този, който го беше превел през митницата — Натасейниъл, така се казваше, — но не го видя. В този момент някакъв друг младеж с яко телосложение, руса коса и розово лице се приближи до него.

— Да ви помогна ли, господине? Аз съм редовен агент. Казвам се Клюдж.

— Имам билет за полета в дванайсет и петнайсет до Земята — отвърна Карпинтър.

— Минете през тази врата, господине. Да донеса ли багажа ви от сейфа?

Багажът му, доколкото въобще имаше багаж, беше останал в хотелската стая. Да върви по дяволите.

— Нямам багаж — каза Карпинтър. — Но търся едни приятели, които трябваше да пътуват със същата совалка.

— Сигурно вече са в залата за пътници. Или са се качили. Всъщност пътниците вече заеха местата си.

— Да сте ги видели да минават?

Той описа Енрон, Давидов и Йоланда. Очите на агента грейнаха, особено при описанието на Йоланда.

— Не са се появявали — отговори Клюдж.

— Сигурен ли сте?

— Познавам тези хора. Господин Енрон е от Израел. Познавам и госпожа Йоланда Бермудез. Също и другия, едрия, с ниско подстриганата коса — използва различни имена. Работих за господин Енрон и госпожа Бермудез, когато бяха тук последния път. Щях да ги видя, ако бяха минавали през последния един час.

Карпинтър го изгледа втрещен.

— По-добре минете в залата за пътници, господине — продължи Клюдж. — Всеки момент ще обявят последно повикване. Ако видя някой от приятелите ви, ще му кажа, че вече сте се качили, ако нямате нищо против.

Къде бяха изчезнали всички? Какво се беше случило, по дяволите?

Олмо трябваше да открие няколко бомби. Според думите на Давидов, такъв беше планът: да му дадат възможност да открие няколко бомби. За да се увери, че заплахата не е блъф. Ами ако Олмо беше открил не само бомбите, но и тези, които ги бяха поставили, а именно хората на Давидов, и с помощта на изтънчени средства беше успял да измъкне от тях необходимата информация. И ако беше прибрал и останалите — Давидов, Йоланда и Енрон — и ги беше натикал по килиите с намерението да ги навести по-късно през деня или чак утре…

— Последно повикване за полет 1133 — чу се глас по уредбата. — Поканваме пътниците за Сан Франциско, Земя, да се качат на борда…

— По-добре да влезете, господине — повтори Клюдж.

— Да, да. Вижте какво, когато се появят, кажете им, че съм се качил, и… вижте какво, кажете им също, че Фаркас не е предал съобщението тази сутрин. Разбрахте ли? Фаркас не е предал съобщението.

Карпинтър бръкна в джоба си и измъкна една от местните монети. Наричаха ги калаганос. Всъщност не бяха монети, а някакви плочки. Нямаше представа каква е стойността й, но беше голяма и приличаше на сребърна, а от едната й страна беше изписано „двайсет“ — вероятно беше достатъчно. Подаде я на Клюдж.

— Последно повикване за полет 1133…

Къде бяха Енрон и Йоланда? Къде беше Давидов? Бяха арестувани: беше сигурен в това.

А Олмо беше открил бомбите, да. Но дали беше открил всички бомби? Имаше ли представа колко са на брой? Беше ли се сетил да попита?

Карпинтър влезе в залата. Мина му мисълта, че щом покаже картата си за самоличност, веднага ще го арестуват, но не се случи нищо такова: казаха му, че всичко е наред — очевидно беше чист и по никакъв начин не го свързваха с конспираторите. Дори не го бяха забелязали по време на краткотрайния му престой на Валпарайсо Нуево.

Дванайсет часът.

Бяха му поръчали да предизвика бъркотия, ако другите не пристигнат навреме, за да забави полета, докато се появят.

— Моите приятели все още ги няма — каза той на служителката на гишето за проверка на документите. — Ще се наложи да забавите полета, докато пристигнат.

— Това е абсолютно невъзможно, господине. Орбиталните разписания…

— Снощи ги видях и те бяха категорични, че ще бъдат тук навреме!

— Може би са се качили.

— Не са. Един от агентите, който ги познава, каза…

— Бихте ли казали имената им, господине?

Карпинтър избърбори имената им. Все още говореше прекалено бързо. Служителката го помоли да ги повтори по-бавно и той го направи. Тя поклати глава.

— Тези хора не пътуват, господине.

— Така ли?

— Резервациите им са отменени. И на тримата. Има оставено съобщение, че не летят.

Карпинтър се облещи.

Значи са арестувани. Вече няма никакво съмнение. Олмо ги е спипал и те са разкрили заговора, освен ако разпитите им са отложени за по-късно.

Но бомбите… бомбите… дали Олмо е открил всички бомби? Дали въобще знаеше?

— Ако нямате нищо против, господине, трябва да заемете мястото си… веднага.

— Да — отвърна механично Карпинтър. — Разбира се.

Пристъпвайки с походката на умиращ робот, той се заклатушка към совалката. Огледа се за Йоланда, Енрон, Давидов. Нямаше ги. Естествено, че ги нямаше.

Остави се да му закопчаят ремъка в гравитационното кресло. Зачака отделянето на совалката.

Енрон. Давидов. Йоланда.

Невероятна каша. Нищо не можеше да направи. Абсолютно нищичко. Да ги принуди да забавят полета? Нямаше да го направят. Просто щяха да го изхвърлят и да го задържат под охрана. Би било чисто самоубийство.

— Моля облегнете се и приятен полет…

Да. Естествено.

Совалката се отдели. Беше точно дванайсет и петнайсет. Постави ръце върху очите си. Никога досега не беше изпитвал такова абсолютно изтощение. Ако се умираше от преумора, отдавна да беше умрял.

— Колко е часът? — попита след доста време той човека в отсрещното кресло.

— На Валпарайсо Нуево ли?

— Да.

— Точно един и двайсет и осем.

— Благодаря — отвърна Карпинтър.

Обърна се към илюминатора и втренчи поглед през него, питайки се дали тази страна беше обърната към Валпарайсо Нуево и ако е така, коя ли от множеството светли точици беше спътникът, който беше напуснал преди малко.

Не се наложи да чака дълго.

Експлозията приличаше на внезапно разцъфнало алено цвете. Последвана от втори червен блясък, трети…