Робърт Силвърбърг
Зной в полунощ (2)

* * *

Прозорецът в стаята на Карпинтър, която се намираше на трийсетия етаж на мръсния стар хотел „Манито“ в центъра на Спокейн, гледаше направо на изток. Карпинтър живееше тук вече година и половина, но никога не бе пускал щорите. Ослепителният блясък на първите лъчи на слънцето, поело отново на запад в цялото си убийствено величие, напичайки по пътя си изтощената повърхност на северноамериканския континент, беше сутрешният му сигнал за събуждане.

Напоследък си изкарваше прехраната като метеоролог в този съсипан от сушата земеделски район. Работата му се състоеше в това, да преценява кога фермерите биха могли да очакват валежи в източните части на щата Вашингтон — следващия месец, следващата година, или изобщо кога. Поначало валежите тук бяха изключителна рядкост и фермерите бяха изцяло зависими от прогнозите на Карпинтър за предстоящите седмици и месеци. Той бе техният гадател, техният жрец.

Какво ли не бе работил. Преди да го назначат за метеоролог, беше товарен диспечер на една от совалките на „Самурай индъстрис“, преди това беше куриер, преди това — всъщност вече не си спомняше. Като добър надничар Карпинтър се захващаше с всичко, което му предложеха, и полагаше усилия да усвои уменията, които всяка нова работа изискваше.

И току-виж един ден седнал в някой от офисите на върха на пирамидата „Самурай“ в Ню Токио в Манитоба. Там се помещаваше щабквартирата на „Самурай“ също както в Ню Киото в Чили се намираше административният център на основния конкурент на „Самурай“, мощния тръст „Киоцера-Мерк“. Ню Токио или Ню Киото — все тая. Името на едното беше разместеното име на другото. Но всеки искаше да проникне в техните генерални щабове. Това беше същността на въпроса, да попаднеш в японската прегръдка, да станеш щабен плъх, администратор, номенклатура. Намърдаш ли се веднъж вътре, беше до живот. Не бе кой знае каква цел, но единствено възможната за него. Или участваш в играта, или не участваш.

В шест и трийсет сутринта на този ден в края на пролетта, когато стаята му вече преливаше от светлина и Карпинтър бе започнал да се разсънва, апаратът за пряка връзка с компанията внезапно избръмча, мониторът срещу леглото му просветна и се разнесе познат алтов глас:

— Надигай се, надничарю Карпинтър. Пей с мен химна на „Самурай индъстрис“: „Сърцата ни са чисти, мислите ни са светли и отдадени единствено на теб, любима Компанийо.“ Прекалено рано ли те събуждам, надничарю Карпинтър? По Западното крайбрежие отдавна е сутрин, нали? Буден ли си? Сам ли си? Включи камерите! Искам да видя ослепителната ти усмивка. Обажда се твоята любима Джийн.

— Пощади ме, за бога — измърмори Карпинтър. — Още не съм на себе си.

Той присви очи към монитора. Оттам го гледаше широкото евразийско лице на Джийн Гейбъл със своите тъмни очи и категорично изваяни черти. Само няколко леки промени в брадичката и скулите и лицето й съвсем спокойно можеше да мине за мъжко. Карпинтър и Джийн се бяха сприятелили, докато работеха в един и същи офис на „Самурай“ в Сейнт Луис. Бяха само приятели, не любовници. Това беше преди четири години. Сега тя беше в Париж, а той в Спокейн — компанията постоянно разместваше служителите си. Но не преставаха да поддържат връзка.

Той включи камерите, позволявайки й да огледа неприветливата му стая и разхвърляното легло и да надникне във все още мътните му от съня очи.

— Някакви проблеми?

— Нищо ново. Но имам новини.

— Добри или лоши?

— Зависи от коя страна ще ги погледнеш. Намерила съм ти работа. Но първо иди и си измий лицето. И зъбите. И се среши малко. Ужасно изглеждаш, ако не ти е известно.

— Ти си тази, която се обажда по мръкнало и ме кара да включа камерите.

— В Париж денят вече приключва. Изчаках, колкото ми бе възможно. Хайде, върви да се наплискаш. Няма да те оставя на мира.

— В такъв случай се обърни на другата страна. Не съм облечен прилично.

— Чудесно — ухили се тя и продължи да гледа от монитора.

Карпинтър вдигна рамене и се измъкна гол от леглото, без да изключва камерите. „Нека гледа, щом иска — помисли си той. — Може да й е от полза.“

Беше жилест трийсетинагодишен мъж с дълга до раменете руса коса и кафява брада и се гордееше по момчешки с телосложението си: издължени, плоски мускули, стегнат корем и як пенис. Прекоси стаята и мушна глава под звуковия душ в помещението за почистване. Уредът изпука и запулсира.

За секунда се почувства освежен и почти напълно буден. Защитният инжектор стоеше върху тоалетката, вдигна го и без да мисли, взе сутрешната си доза. Всеки започваше деня си така: ставаш от леглото, измиваш се, изпикаваш се и вземаш дозата си с инжектора. Яростното слънце вече сипеше огън и жупел отвън и никой не смееше да излезе, без да е подновил защитната си покривка.

Карпинтър уви хавлия около кръста си и се върна пред монитора. Джийн го наблюдаваше усмихната.

— Така е по-добре — каза тя.

— Имаш право — съгласи се той. — Значи си ми намерила работа?

— Мога да ти намеря. От теб зависи. Когато разговаряхме последния път, ми каза, че си на път да се побъркаш в твоя Спокейн и повече не си в състояние да чакаш да те преместят на друга служба. Все още ли си на същото мнение, Пол? Все още ли искаш да се махнеш от Спокейн?

— Какво? Веднага съм готов да се махна!

Пулсът му се ускори. Ненавиждаше това място. Работата му като метеоролог в този забутан град му се струваше абсолютно загубено време.

— Ако искаш, мога да те изтегля. Искаш ли да станеш морски капитан?

— Морски капитан — повтори Карпинтър с безизразна интонация. — Морски капитан.

Все пак успя да го шашне. Не беше очаквал подобно нещо. Все едно го бе попитала дали иска да се превърне в хипопотам.

Мина му през ума, че си прави някаква тъпа шега с него. Беше прекалено рано сутринта, за да се опитва да го развесели по този начин. Пък и не беше в нейния стил.

— Сериозно ли говориш? — попита той. — За „Самурай“ ли става дума?

— Естествено, че за „Самурай“. Не е по моите възможности да ти сменя компанията. Но мога да ти уредя преместване, ако искаш. Ледовлекачът „Тонопа Мару“, който се подготвя да отплува от Сан Франциско, търси капитан, необходимо ниво единайсет. Съобщението пристигна тази сутрин. Ти нали си ниво единайсет, Пол?

Карпинтър не искаше да бъде неблагодарен. Беше много мила жена и вземаше проблемите му присърце. Но се чувстваше прекалено объркан от всичко това.

— Но какво, по дяволите, знам за управлението на ледовлекачи, Джийн?

— А какво, по дяволите, знаеше за метеорологията или за диспечерството, или за десетките други професии, които си работил, преди да ги започнеш? Бог си знае работата. Бог и „Самурай индъстрис“. Те ще те научат на каквото трябва. Много добре знаеш. Дават ти подходящото индоктринационно кубче, зареждаш се и само след два часа си точно толкова добър, колкото е бил Колумб. Виж, ако не ти допада идеята да станеш моряк…

— Не. Чакай. Кажи ми нещо повече. Работата осигурява ли следващо ниво?

— Разбира се. Изкарваш осемнайсет месеца на борда на скапаната си лодчица, влачиш айсберги на буксир насам-натам, държиш изкъсо шибания си, но способен екипаж, и накрая получаваш ниво десет без никакви проблеми. Демонстрация на управленски умения при тежки условия. Преместват те в Европа и поемаш по административната стълбица, която те отвежда право до високите етажи в Ню Токио. Веднага щом пристигна съобщението, се сетих за теб.

— Как мястото е останало свободно? — попита Карпинтър. Обикновено службите, които гарантираха придвижване по стълбицата, се заемаха още преди съобщението да бъде разпространено по информационната мрежа дори и да бяха непривлекателни. — Как не го е грабнал някой от корабния отдел?

— Направил го е — отвърна Джийн. — Вчера. Но след два часа излязъл лотарийният му номер и той запрашил към някой от сателитите с първата совалка без дори да си събере багажа. От компанията наредиха на личен състав веднага да попълнят мястото с ниво единайсет. Компютърът изплю пет имена, между които беше и твоето. Реших да ти се обадя, преди да правя проверки за останалите четирима.

— Страхотно.

— Напразно ли си хабя приказките?

— Обичам те, Джийн.

— Това го знам. Искаш ли работата?

— Кажи ми програмата.

— Ще имаш петседмичен преходен период. Достатъчно време, за да уредиш нещата с наследника си в Спокейн, да отидеш до Фриско за индоктринационния курс и дори да прескочиш до Париж, за да се нахраниш като хората и да полудуваш, ако имаш сили.

В очите й проблеснаха обичайните иронични искри, но му се стори, че съзира в тях и едва доловим копнеж. Когато работеха в Сейнт Луис, често флиртуваха и в компания винаги създаваха впечатление, че са любовници. Но всичко бе само игра. Някой я бе травмирал някога — емоционално, не физически, — но Карпинтър никога не я бе разпитвал. Просто знаеше, че е безполова. За съжаление, защото той не беше.

— Няма да е лошо — каза той. — Няколко дни в Париж. Сена. Площад „Конкорд“. Ресторантът на върха на Айфеловата кула. Лувърът в дъждовен ден.

— Тук всеки ден е дъждовен.

— Толкова по-добре. Шуртяща от небето вода право върху главата ти — това е истинско чудо, Джийн. Ще се съблека чисто гол и ще танцувам така по целия „Шан-з-Елизе“.

— Стига си се фукал. И без това ще те арестуват на втората секунда. На всеки ъгъл има полицай. Андроиди, много са строги. „Mon Dieu, monsieur — s’il vousplait vos vêtements!“

— Ще им кажа, че не разбирам френски. Ще танцуваш ли заедно с мен?

— Не. Не и гола по „Шан-з-Елизе“.

— В такъв случай в голямата бална зала на Жорж Пети.

— Да, разбира се — съгласи се тя. — Жорж Пети.

— Обичам те, Джийн.

Никога нямаше да я срещне в Париж, беше сигурен. Докато уреждаше формалностите за ледовлекача, щяха да я прехвърлят или в Тиера дел Фуего, или в Хонконг, или в Канзас.

— Обичам те — отвърна тя. — Пази се, Пол.

— Няма проблеми — приключи Карпинтър.

 

 

Минаха десет дни, докато получи потвърждение за прехвърлянето. Беше започнал да мисли, че Джийн няма да успее да уреди нещата. Цели деветнайсет часа не бе напускал Метеорологичната служба на „Самурай“ в Спокейн. От два дни никой не бе преставал да работи. Беше обявена токсична опасност от пета степен, най-тежката през последните три-четири години, и целият екип бе преминал на двусменна непрекъсната работа, проследявайки необичайното придвижване в горните атмосферни пластове, което заплашваше цялото Западно крайбрежие.

Проблемът се състоеше в това, че над Уайоминг, Колорадо, Небраска и Канзас се бе настанила зона с високо налягане. Това обстоятелство все още не беше новина — над тези щати винаги имаше зона с високо налягане, което обясняваше почти пълната липса на валежи от много отдавна, — но този път огромната и тежка маса от неподвижен въздух се бе завихрила обратно на часовниковата стрелка и започваше да засмуква потоци газове от прокълнатия среден запад. Всички отровни съединения — метан, азотни окиси и други подобни боклуци, — които обикновено образуваха безопасни соли в атмосферните пластове над Чикаго, Милуоки, Сейнт Луис, Синсинати и Индианаполис, сега се насочваха през Небраска и Уайоминг чак към Айдахо.

В друг случай това не би предизвикало особена паника. Случваше се от време на време поток от нечист въздух да се понесе към планинските щати, да направи голям завой над югозападните части на континента и да се върне към началната си точка. Но този път орбиталните сензори показваха множество второстепенни завихрени потоци по продължение на западния ръб на зоната с високо налягане, които биха могли да отклонят токсичната маса при придвижването й на юг към Юга и да я запратят към Тихия океан. В такъв случай тя би се стоварила върху Сиатъл и Портланд, предизвиквайки смъдене и болки в очите, след което постоянните северни ветрове щяха да я прехвърлят надолу по крайбрежието, за да атакува жителите на Сан Франциско, Лос Анджелис и накрая Сан Диего.

Крайбрежните градове едва се справяха със собствените си отрови: ако им се стовареше и тази мръсотия, допустимите токсични концентрации щяха да бъдат многократно превишени. Хората щяха да започнат да измират по улиците. Би ги задушила сернистата смрад. Смъртоносният смог щеше да унищожи лигавицата, да разяде дробовете и да превърне кръвта в черна течност. Всички щяха да бъдат принудени да останат по домовете си, за няколко седмици щеше да спре производството, както и незначителният наземен транспорт, за да се избегнат по-тежки усложнения. На икономиката в целия район щеше да бъде нанесен краткотраен, но разрушителен удар, но екологичните поражения вероятно биха били дълготрайни, щеше да се увеличи съдържанието на арсен, кадмий и живак във водата, да настъпи разпад в инфраструктурата и да бъде доунищожено онова, което бе останало от флората и фауната по Западното крайбрежие. Не беше възможно да грабнеш една секвоя и да си я прибереш вкъщи, за да я спасиш от спускащия се отровен облак.

От друга страна, все още съществуваше вероятност облакът да завие и да се оттегли, без да причини каквито и да е неприятности. Всяко прибързано предупреждение за настъпваща опасност би довело до ненужно спиране на производството и паника сред населението. По всяка вероятност щеше да настъпи масово бягство от района, което щеше да блокира магистралите и да доведе до допълнителни непредвидими екологични усложнения. След това щяха да завалят съдебни процеси за нанесени щети само защото опасността се бе разминала. Хората щяха да предявят претенции за обезщетения за предизвикан емоционален стрес, излишни разходи, накърнени делови интереси и всякакви други проклетии. „Самурай индъстрис“ избягваха да се забъркват в съдебни процеси. Джобовете им бяха доста дълбоки и това не беше тайна за никого.

Тъй че развоят на събитията трябваше да бъде следен неотклонно и с най-малки подробности и всички в Метеорологичната служба бяха останали на постоянен работен цикъл до обявяване края на извънредното положение. Карпинтър, който притежаваше едва ли не психическа способност да предусеща придвижването на огромни въздушни маси, не бе помръднал от мястото си. Бе прекарал цялата нощ пред компютъра, потънал в пот и тъпчейки се с хапчета, които да подсилят възприятията му, взираше се в постоянно движещите се жълто-зелени чертички и точици и обработваше променящата се информация в момента на нейното получаване с надеждата да изпадне в онова мистично състояние, което би му позволило да осъзнае космическия порядък на събитията и да прозре в предстоящото. Нощта бе преминала неусетно. Почти беше успял. Беше успял да надникне зад ъгъла на времето в онова, което щеше да се случи утре, и вече виждаше как смъртоносният атмосферен поток се насочва… се насочва… преминава над Кьор д’Ален… прави лек завой на югоизток… нима наистина на изток?… да… може би… да…

— Карпинтър.

… да, промяна, настъпваше категорична промяна в посоката на движение във вторник, малко след три следобед…

— Карпинтър?

Някакъв глас от нищото — слаб, дразнещ, досаден. Карпинтър размаха гневно ръка, без да погледне.

— Млъквай, чуваш ли?

Положи усилия да не се разсее.

— Шефът каза да поемеш дъх. Иска да говори с теб.

— Почти го хванах. Виждам го, мамка му. Мамка му!

И тресна с юмрук на бюрото. Изпитваше усещането, че са го залели с кофа ледена вода. Образът се разпадна и вече не виждаше нищо. Всичко в монитора се превърна в безсмислено трепкащи петънца. Имаше чувството, че ще се пръсне. Вдигна очи и видя, че до лакътя му кротко е застанала една от секретарките — бледо, слабичко момиче с някакво китайско име от сорта на Сандра Вонг, Сандра Чен или нещо подобно — и го гледа съвършено невъзмутимо.

— Какво искаш, по дяволите? — попита вбесен той.

— Вече ти казах — отвърна тя. — Шефът те вика.

— За какво съм му?

— Откъде да знам? „Кажи на Карпинтър да поеме дъх и да дойде тук.“ Това беше всичко.

Карпинтър кимна и стана. Всички наоколо се бяха вторачили като обезумели в компютрите си и си бърбореха с тях, поглъщайки изливащата се като порой метеорологична информация. Запита се какво толкова ги е принудило да изпаднат в транс. Налудничавата им съсредоточеност сега му се стори необяснима и противна. Само допреди две минути го интересуваше единствено посоката на движение на проклетия отровен облак, но сега всичко това му се струваше съвършено чуждо и несъстоятелно, а още по-слабо го занимаваше съдбата на Сиатъл, Портланд, Сан Франциско, Лос Анджелис и Сан Диего.

Беше достигнал крайната фаза на изтощение без дори да забележи. Въздействието на хапчетата отдавна бе преминало и бе продължил да поддържа високото темпо просто по инерция, нанасяйки по този начин кой знае какви поразии на нервната си система.

Влезе в кабинета на административния шеф, който седеше зад голямо бюро във формата на подкова.

— Викал си ме — каза Карпинтър.

Отделът се ръководеше от Рос Маккарти, мрачен мъж, надничар ниво десет. Независимо от името във вените си имаше и няколко капки японска кръв. Това ни най-малко не бе помогнало на Маккарти да напредне в кариерата, а по-скоро му бе попречило: от години бе залепнал на ниво десет и не помръдваше от него, което безкрайно го огорчаваше. Беше як мъж с безизразно лице, зеленикав оттенък на кожата и с права, лъскава коса, която бе започнала да оредява на темето.

Държеше с погнуса някакъв напечатан лист, сякаш бе радиоактивен.

— Карпинтър, какво, по дяволите, е това? — попита той.

— Откъде да знам?

Маккарти не му показа листа.

— Ще ти кажа какво е. Това, което държа в ръцете си, е краят на кариерата ти. Прехвърлят те на някакъв идиотски ледовлекач, ето какво е. Да не си загубил ума си?

— Не, не съм — посегна към листа Карпинтър, но Маккарти дръпна ръка.

— Този кораб — продължи той — ще бъде твоят край. Ще се запилееш за няколко години из Тихия океан и докато си пържиш задника и хамалуваш, тези, с които сега тичаш наравно, ще те изпреварят и ще те оставят далеч зад себе си. Далеч от погледа — извън сметките. Така стоят нещата, Карпинтър. Разбираш ли какво ти говоря? Не прави това. Послушай съвета ми. Ако си умен, ще останеш тук. Тук си полезен.

— Очевидно компанията смята, че другаде ще съм по-полезен — отвърна Карпинтър леко раздразнен.

— Ако останеш, повишението ти е в кърпа вързано съвсем скоро. Всеки момент преминавам на ниво девет, знам го със сигурност от приближени на Йошида-сан. Стане ли това, директно заемаш мястото ми. Не е ли далеч по-добре, отколкото да влачиш шибаните айсберги из океана?

Карпинтър знаеше, че Маккарти няма да премине никъде. Беше допуснал някакво грубо нарушение на служебната етика. Вероятно се бе опитал да накара някакъв далечен японски пети братовчед да му помогне за повишението, така че щеше да си изгние на ниво десет. Той също го знаеше. Затова се опитваше да задържи завинаги всеки, който работеше в отдела му.

— Мисля, че постигнах в метеорологията всичко, което мога — обясни Карпинтър, стараейки се да запази самообладание. — Време е да опитам нещо друго.

— И това е тъкмо ледовлекач. Това са глупости, Карпинтър. Абсолютни глупости! Откажи го.

— Нямам никакво намерение — пресегна се Карпинтър, взе формуляра и го пъхна в джоба си, без да го погледне. — А, да. Можеш да дадеш отбой. Отровният облак започва да се разсейва.

Черните очички на Маккарти блеснаха трескаво.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно — отвърна Карпинтър, изумен от собствената си безочливост. — Най-късно до вторник следобед ще се насочи на изток.

Ако това се окажеше невярно, всички служители в Спокейн щяха да бъдат разстреляни със започването на съдебните процеси. Майната им, помисли си Карпинтър. По това време вече щеше да е на хиляди километри от тук.

А и прогнозата му бе точна. Чувстваше го със сетивата си.

— Покажи ми го върху картите — усъмни се Маккарти.

Карпинтър го заведе в информационната зала, която за първи път му заприлича на зала за игри в някаква лудница с всички тези хора, вторачили се в мониторите, по чиито екрани подскачаха разни спирали и дъги. Застана пред своя компютър и посочи блестящите жълто-зелени диаграми. Те вече не значеха нищо за него. Някакви маймунски драсканици, нищо повече.

— Ето — обърна се той към Маккарти, — тези изобари показват променящите се градиенти. Ето тук, по границата на Айдахо, нали виждаш? Ясно личи отслабването на токсичния поток. А ето тази вълна откъм Канада, нали я виждаш, отмества като гигантска ръка цялата маса нататък.

Всяка изречена от него дума беше абсолютна глупост. Наистина беше видял да настъпват някакви промени, преди момичето да го бе прекъснало, но сега изобщо не бе в състояние да разбере какви точно биха могли да бъдат те.

Маккарти гледаше замислено монитора.

— Ще бъде невероятно, ако тази проклетия просто изчезне ей така, нали? — попита той.

— Имаш право. Но виж, Рос — Карпинтър рядко използваше собственото му име. — Ето тук, тук и тук. И особено тук. Знам, че в момента прилича на запечено лайно, но преди малко съвсем определено усетих как целият поток започва да се премества встрани в наша полза и промяната в градиентите по цялата периферия. Погледни това. И това.

— Ъхъ — кимна Маккарти. — Да, да.

Карпинтър знаеше, че той нищо не разбира. На ниво десет бяха нужни съвсем повърхностни технически умения. Важни бяха управленските умения, каквито Маккарти някога може би бе притежавал.

— Сам виждаш, нали? Одеве разчитах единствено на интуицията си, но новопостъпващата информация показва същото. Смятай, че се е разминало. Нали сам виждаш, Рос?

Маккарти продължаваше да кима.

— Точно така. Чудесно. Великолепно. Слушай, Пол, ще откажеш това прехвърляне, нали? Остани при нас. Нуждаем се от способностите ти.

Карпинтър никога не го бе чувал да се моли. Задоволството, което изпита, бе моментално изместено от чувство на презрение.

— Не мога, Рос. Трябва да се размърдам. Сигурен съм, че ме разбираш.

— Но нима капитан на някакво си корабче…

— Каквото и да е. В момента нямам друга възможност.

Изведнъж му се зави свят. Усети, че очите го болят.

— Хей, Рос, нали нямаш нищо против да се прибера? Направо съм грохнал и нищо свястно повече не бих могъл да направя днес. Най-страшното премина. Кълна ти се, че премина. Пускаш ме, нали?

— Да — измърмори разсеяно Маккарти. — Върви си, щом искаш. Но ако нещата се объркат, ще се наложи да те повикаме, независимо от всичко.

— Няма да се объркат, повярвай ми. Повярвай ми.

— И мини утре. Трябва да подготвим човек, който да те замести.

— Ще мина, разбира се.

Във фоайето внимателно постави дихателната си маска, която предпазваше гърлото и дихателната система от обичайните отпадъци във въздуха, и напусна сградата. Небето беше покрито с широки мръснозелени и черни ивици, през които припичаше зловещото око на слънцето, а влажният и нагорещен въздух тегнеше над земята като дебело мъхесто одеяло. Дори през маската усещаше как лютивият въздух дразни ноздрите му. Изпита облекчение, че не му се наложи да чака въздушния автобус. Скочи вътре и си проби с лакти място сред останалите маскирани пътници. След десет минути вече бе в хотелската си стая.

Хвърли маската напосоки и се метна върху леглото, както бе с дрехите, но бе прекалено възбуден, за да заспи.

Ама че свят, помисли си той. Кухненски умивалник, пълен с екологични катастрофи, които от стотина години непрекъснато се трупат върху главите ни. Еутрофикация. Червената вълна. Мутагенни взривове. Наводнени крайбрежни ивици. Необясними ураганни и термични катаклизми. Огромни пространства, покрити с изгоряла растителност, разлагаща се под лъчите на безмилостното слънце. Огромни орди от насекоми, които прекосяват цели континенти, унищожават всичко по пътя си и оставят опустошени земи след себе си. Екологичната катастрофа се развихряше по всички точки на земното кълбо, задълбочаваше се и придобиваше все по-големи размери.

Най-тежко бе положението в средните ширини, в умерените пояси, толкова плодородни навремето. Сега там почти не падаше капка дъжд. Загиващите гори, замествани постепенно от огромни пасища, пустошта, където не растеше дори трева, топящите се ледени шапки по полюсите, парниковият ефект, превърнал въздуха в отрова, наводнените крайбрежни райони със стърчащите над водата сгради. На други места пък проблем бяха неспирните или прекомерните валежи. Карпинтър си мислеше, че по този начин природата си отмъщава — превръща райони с приятен климат в подгизнали от влага и спарени от жегата джунгли, където пълзящите растения покриват магистралите, маймуните и алигаторите мигрират на север, а из градовете върлуват смъртоносни тропически болести.

Мина му през ума, че ако се е заблудил по отношение на токсичния облак и следващата седмица се случи нещо със Сиатъл и Портланд, Маккарти моментално ще го окачи на въжето. Ще бъде необходима изкупителна жертва и това ще бъде именно той. И вместо на ледовлекач, ще го натирят на някое забутано място като черноработник, откъдето Спокейн сигурно ще му се струва истински рай.

Компанията гарантираше работа за цял живот, при положение че спазваш правилата, но всяка проява на безотговорност и отклонение от установената практика беше фатална. Не че те уволняваха — това се случваше изключително рядко. Но това означаваше край на изкачването по йерархичната стълбица, и то завинаги. Така че положението му в момента не беше никак за завиждане. Един разумен кариерист никога не би бил толкова категоричен в такава ситуация — беше оголил тила си абсолютно.

Майната му. Предчувствията му никога не го бяха подвеждали. Понякога можеш да разчиташ единствено на интуицията си.

И все пак, когато на другия ден тръгна към службата, след като бе прекарал дванайсет часа в леглото, имаше апокалиптичното усещане, че всички го очакват струпани в коридора, за да го вържат и да го екзекутират още щом се появи. Не се случи нищо такова. Маккарти го посрещна с лъчезарна усмивка. Очите му блестяха. Целият излъчваше добронамереност и гордост.

— Е? — попита Карпинтър.

— Всичко е наред! Улучи право в десетката, Пол. Безпогрешен си. Ти си истински гений, човече. Абсолютен гений си, шибано копеле! За бога, много ще ни липсваш, нали, приятели? Нали ще ни липсва?

Изглежда, метеорологичните диаграми бяха потвърдили интуитивните му заключения. Циклонните процеси най-после бяха възстановили обичайното си придвижване през нощта и целият този небесен боклук, който се бе довлякъл от средния запад и тровеше въздуха над планинските щати, щеше да бъде натикан покрай континенталната водоразделна линия, каквато представляваше билото на Скалистите планини, обратно в началното си положение. Маккарти едва ли някога бе изпитвал подобно щастие. Всеки негов жест го показваше.

Разбира се, нямаше нито празненство, нито шампанско. Маккарти не бе способен на такава щедрост; а и усилията, които полагаше, за да разиграва добронамерената си възторженост, бяха прекалено очевидни. Тя се стопи твърде скоро и Карпинтър отново усети скритата зад нея хладна раздразнителност. Не беше ли това обичайната завист на провалилия се началник към подчинения, постигнал блестящ успех? Или гневът, породен от дезертирането на един ценен служител? Каквато и да бе причината, Маккарти светкавично смени тона с обичайната си студенина и грубоватост и купонът се разтури, преди да бе започнал.

Време беше отново да се захваща за работа.

Казаха му, че документите му за преместване ще пристигнат следващата седмица от Австралия. Необходимо беше да попълни подробен формуляр, в който да опише параметрите на служебните си задължения, и това трябваше да стане преди прехвърлянето на новата работа.

Седна и започна да попълва формуляра.

По-късно, когато Маккарти излезе в обедна почивка, Карпинтър за първи път се обади на новите си работодатели от корабния отдел. Жената се казваше Санборн, ниво девет в централния офис на „Самурай“ в Манитоба. Гласът й излъчваше спокойствието и самочувствието на човек, който знае какво иска и как да го постигне: „пълна противоположност на мрачната раздразнителност на Рос Маккарти“, помисли си Карпинтър.

— Имаме изключителен екипаж — говореше Санборн. — А „Тонопа Мару“ е прекрасен кораб, последна дума на техниката. В момента е на ремонт на доковете на Сан Педро в Лос Анджелис и след десетина-петнайсет дни го връщат обратно. Щом приключите всички формалности в Спокейн, от вас се иска да отидете в Сан Франциско, да изкарате индоктринационния курс и да изчакате там пристигането на кораба. Ще се справите ли?

— Ще се справя — отвърна Карпинтър.

Няколко седмици платено шляене из Сан Франциско? Защо не? Бе отраснал в Лос Анджелис, но по-прохладният и малък северен град винаги му бе харесвал повече. Океанският бриз, мъглата, мостовете, прекрасните миниатюрни сгради, блещукащият син залив — чудесно. Чудесно. Ще си прекара идеално. Особено след Спокейн. Познаваше много хора във Фриско, стари приятели, добри стари приятели. Би било чудесно да се срещнат след толкова години.

Възбудата от предстоящите промени в живота му го облъхна като свеж вятър. Бог да благослови Джийни Гейбъл. Дължи й голяма благодарност. Още при първия си отпуск ще отлети до Париж и ще я отведе в най-скъпия ресторант. Или поне в най-скъпия, който той би могъл да си позволи.

Скоро възбудата му премина. Както се случва с всяко възторжено чувство. Но Карпинтър умееше да се наслаждава на кратките красиви мигове. Човек не трябва да подминава този рядък шанс. И без това животът на този свят не е никак лек и става все по-мъчителен.

Да, всеки следващ момент бе все по-мъчителен. Това бе самата истина.