Робърт Силвърбърг
Зной в полунощ (22)

* * *

Сам в стаята си след вечерята с Мешорам Енрон и Йоланда Бермудез, Фаркас не преставаше да крачи от десетина-петнайсет минути от ъгъл към ъгъл, като нареждаше, разваляше и отново пренареждаше пъзела в ума си. Накрая поиска директен разговор с Емилио Олмо.

— Душа наоколо — обяви той на командващия вътрешните войски. — Започвам да понадушвам това-онова.

— Така ли? Защото и аз.

— О?

— Първо ти кажи. Какво знаеш, Виктор?

— Имам предвид групата, за която си чул. Действително съществува. Или по-точно казано, чух за тях от съвършено друг източник.

— Достоверен ли е?

— Сравнително достоверен. Приятел на мой приятел. Разполага със солидни източници на информация.

— Аха. Значи слухът се носи. Много интересно. Какво друго, Виктор?

— Всъщност нищо особено.

Фаркас предпочете да не предоставя подробни сведения на Олмо за интереса на израелеца към преврата срещу генералисимуса. Още беше рано за това. На Фаркас му беше ясно, че Енрон имаше конкретни предложения, и искаше да ги чуе, преди Олмо да е наясно със ситуацията. Ако въобще би решил да му я изясни някога. Съществуваше вариант командващият вътрешните войски да бъде отстранен от играта, ако предложенията на евреина се окажеха примамливи. Може би щеше да бъде по-изгодно превратът да бъде осъществен с негово съучастие, отколкото да помага на Олмо да го предотврати. Олмо би могъл да бъде използван не като главен полицай на генералисимус Калаган, а по някакъв съвършено друг начин. Плановете на „Киоцера“ той да наследи генералисимуса след смъртта му биха помогнали на Олмо да направи най-точния избор. Но Фаркас все още не знаеше на коя от двете страни да се продаде и затова предпочете да го държи в неведение.

— Както ти казах — продължи Фаркас, — това е информация от трета ръка, но си помислих, че не е излишно да ти съобщя, че историята се обсъжда тук-там.

— Да. Никак не е излишно. Макар да знам още някои работи. Калифорнийците и техните планове са не само реални, но някакви хора наскоро са посетили Валпарайсо Нуево, за да огледат положението на място.

— Сигурен ли си?

— Информация от трета ръка — също като твоята. Лично аз не съм ги виждал. Но знаем, че са били тук. Опитваме се да ги открием, но имаме известни затруднения. Вероятно са се върнали на Земята. Не ни остава друго, освен да дебнем кога ще се появят отново.

— В такъв случай ти знаеш повече от мен. Съжалявам, че ти изгубих времето, Емилио.

— Винаги ми е приятно да те чуя, Виктор.

— Ще ти се обадя, ако науча нещо по-определено.

— Моля те — каза Олмо.

 

 

Може би сега беше моментът да се обади в Ню Киото и да предостави информацията на по-високите инстанции. Фаркас обмисли въпроса от всички страни и реши да не бърза. Щом като не се беше родил японец, единственият начин да си осигури по-високо ниво в стълбицата беше да поеме инициативата в ситуации, които изискваха смелост и решителност, и да свали картите чак когато натрупа достатъчно козове.

Засега предпочете да се наспи. Когато се събуди на другата сутрин, ситуацията му се беше прояснила. Преди да излезе за закуска, набра номера на стаята, която Йоланда споделяше с Енрон.

Тъмната гладка колона на Мешорам Енрон се появи на монитора.

— Йоланда не е в стаята — припряно заяви Енрон, без да крие враждебното си отношение. — Слезе във фитнес-центъра.

— Чудесно. Исках да говорим двамата.

— Да?

— Трябва да се видим. Останаха някои неясни моменти, които бих искал да уточним.

Енрон май се двоумеше. Но стъклената му повърхност остана непроменена: Фаркас не можа да надникне в онова, което ставаше в мозъка му. Имаше великолепна защита. Образът в монитора не показа никакви колебания в излъчванията на Енрон. За да усети такива нюанси, беше му необходим пряк контакт.

— Мислим да пътуваме към Земята днес следобед или с първата совалка утре.

— Значи разполагаме с достатъчно време, не съм ли прав?

— Важно е, казваш?

— Много.

— Нещо във връзка с Йоланда ли?

— Ни най-малко. Тя е чудесна жена, но ти и аз имаме да обсъждаме по-важни неща от това, кой с кого спи, не е ли така?

Този път Фаркас забеляза, че образът на Енрон рязко се проясни и стана по-ярък.

— Къде искаш да се срещнем?

— Град Ел Мирадор, спица Г — предложи Фаркас първото хрумнало му място. — Кафене „Ла Палома“, на централния площад, след четирийсет и пет минути.

— Дай по-рано.

— В такъв случай след половин час.

Когато Фаркас пристигна пет минути преди уречената среща, Енрон беше вече там. По това време площадът беше спокоен и далеч по-пуст, отколкото в деня, когато Фаркас и Хуанито дойдоха да търсят Ву Фаншуи. Енрон беше седнал на една от предните маси, неподвижен като статуя и без видими признаци на вълнение. Всъщност беше напрегнат като изопната пружина: Фаркас го усети от трийсет крачки.

— Става дума за калифорнийския проект за смяна на правителството — започна със сядането си Фаркас. — Снощи спомена за него.

Енрон не отвърна нищо.

— Каза, че най-добра гаранция за осъществяването му е обединяване на усилията. Мощна корпорация и богата държава, които да осигурят финансирането петдесет на петдесет.

— Продължавай. Излишно е да ми напомняш какво съм казал.

— Добре. Въпросът ми е: това предложение ли е? Готови ли сте за сътрудничество?

Енрон се наведе напрегнат и съсредоточен. Дишането му се ускори, Фаркас разбра, че е улучил копчето.

— Не е изключено — отвърна евреинът. — А вие?

— Напълно е възможно.

— Кое ниво си, Фаркас?

— Девет.

— Не е достатъчно за такива пълномощия.

— Но е достатъчно, за да подготвя почвата.

— Да. Да. Надявам се. И сигурно имаш пълномощия за извършеното по въпроса до този момент.

— Естествено — отговори без колебание Фаркас.

— Необходимо е да се върна на Земята ида говоря с някои хора. Не става въпрос за пълномощия, а за информация. Трябва ми още информация. След което бихме могли да се срещнем и да се договорим. Мога да ти кажа, Фаркас, че именно затова дойдох тук.

— Отлично. Целта ни е една и съща. Това ме радва. Скоро пак ще поговорим.

— Да, много скоро.

Разговорът беше приключил, но никой от двамата не помръдваше. Енрон беше все така напрегнат — дори повече, отколкото в началото. Паузата беше достатъчна, за да сменят темата.

— Предполагам, знаеш, че Йоланда е очарована от теб — каза Енрон. — Често ли побъркваш така жените?

— Доста често.

— Човек би помислил, че с тези очи и изобщо…

— Тъкмо обратното. Повечето ме намират привлекателен. Това дразни ли те?

— Малко — призна Енрон. — Не мога да го скрия. Какво толкова, по дяволите, аз съм нормален мъж. Всъщност не е кой знае какво. Тя не е моя собственост. Пък и именно аз я накарах да изиграе тази роля. За да привлече вниманието ти и да установя контакт с теб.

— Хиляди благодарности. Нямам нищо против подобна стръв.

— Просто не очаквах да откачи до такава степен, това е всичко.

— Не си ли забелязал, че е от типа жени, които лесно откачат? — контрира Фаркас. Темата му беше неприятна. Може би тъкмо това целеше евреинът. — С нетърпение очаквам да се чуем пак.

Стана от масата и се отдалечи.

 

 

Когато Енрон се върна в хотела, Йоланда беше в стаята. Беше й оставил бележка, че Фаркас неочаквано му се е обадил и излиза да се срещне с него в друга спица.

— Какво иска? — попита тя. — Или това са шпионски афери, за които не бива да зная?

— Вече знаеш достатъчно — каза Енрон. — Няма да ти навреди да чуеш още нещо. Предложи ми сътрудничество с „Киоцера“ във връзка със заговора.

— На тебе ли ти предложи? Лично?

— Знаеш какво имам предвид. На Израел. Направо попита дали сме готови да участваме петдесет на петдесет.

— И какво му отговори?

— Че сме готови, естествено. Че именно затова съм дошъл на Валпарайсо Нуево. Но първо трябва да се върна на Земята за допълнителна информация. Той помисли, че отивам за потвърждение от израелското правителство. Всъщност искам да разговарям с твоя Давидов. Важно е да разбера какво са се споразумели с Фаркас, преди да уведомя Йерусалим.

— Няма нужда да се връщаш на Земята. И на мен ми се обадиха неочаквано тази сутрин.

— Какво? Кой?

— Все още е тук — изпъчи се гордо и самодоволно тя. — Давидов. Каза, че вчера ни видял, докато вечеряхме с Фаркас в Каджамарка.

— Той ни е видял? — повтори слисаният Енрон. — Той е бил там? Не, това не е възможно. Той е заминал на Земята.

— Тук е, Марти. Сам ми го каза. Говорих с него преди половин час. На монитора беше неговото лице. А то трудно може да бъде сбъркано, също като това на Фаркас. Казах му, че искаш да се срещнете, и той отговори, че би било чудесно. Можеш да го посетиш в някакво ранчо в спица А. Записала съм координатите.

— Но той е заминал. Клюдж ми се закле. Всички тези мъже, хотели и тримата му приятели, с които се е качил на совалката.

— Клюдж може да те е излъгал. Не отхвърляй тази вероятност.

Енрон гневно се плесна по челото с дланта си.

— Да. Да. Без съмнение. Именно Клюдж беше през цялото време по следите му и все не успяваше да го открие, а ни пробутваше разни измишльотини, че току-що е пристигнал или заминал. Защо му беше толкова трудно да го намери? И защо Давидов през цялото време беше на една крачка пред този уж съобразителен и сигурен агент? Или Клюдж през цялото време ме е лъгал, или Давидов е магьосник, който може да преметне всички шпионски съоръжения на този сателит. Дай ми номера му, бързо!

Да се свърже човек с Давидов се оказа най-лесното нещо на този свят. Физиономията му моментално изникна в центъра на монитора: биволският врат, безцветната коса, пъпчасалото от серума лице, стъклените очи.

— Приятно ми е, че те чувам — поздрави Давидов. Гласът му беше висок, тих и женствен — типичният изнежен калифорнийски тембър, който нямаше нищо общо с грубото му славянско лице. — Всеки приятел на Йоланда е и мой приятел.

— Бих искал да разговаряме лично — обяви Енрон.

— Идвай веднага — усмихна се приятно Давидов.

С Йоланда като придружител Енрон се спусна до централната зона на сателита, а от там нагоре по спица А през един от земеделските райони, където всичко тънеше в зеленина, сякаш беше кътче от рая. Покрай пътя им се разстилаха пространства, засети с пшеница, с пъпеши, с ориз, с царевица. Енрон видя натежали от жълти плодове бананови дървета, горички от кокосови палми и цитрусови градини. Те му напомниха за обсипаните с плод овощни градини в неговата страна, които раждаха през цялата година благодарение на обилните средиземноморски дъждове. Но всичко тук растеше върху изкуствена почва, досети се Енрон. Цялото това изобилие се крепеше на стирофоум, вермикулит, пясък и чакъл. Невероятно. Наистина невероятно.

Оставените от Давидов координати ги отведоха в едно гъмжащо от зайци ранчо. Цели стада малки космати животни подскачаха из полетата от люцерна сиви, кафяви, бели и с всевъзможни други окраски. Давидов беше застанал сред тях точно пред къщата и разговаряше с някакъв слаб мъж с очила, облечен в работни дрехи.

Давидов беше истински исполин — толкова широк, колкото и висок. Имаше хладен и свиреп поглед, но маниерите му, както беше загатнала Йоланда, поне от пръв поглед изглеждаха деликатни. Все пак Енрон усети, че деликатността му е само привидна.

Той най-напред сграбчи внушителното тяло на Йоланда в могъщата си мечешка прегръдка и дори я повдигна леко от земята.

След това улови в грамадната си ръка ръката на Енрон. Стисна я, сякаш искаше да си премерят силите. Енрон отпусна пръсти, докато Давидов мачкаше кокалите му, след което стисна неговата със същата сила. Не беше задължително да си гигант, за да имаш силна ръка.

Давидов представи мъжа с очилата: казваше се Ейвъри Джоунс. Управител на стопанството. След това посочи с широк жест от хоризонт до хоризонт размерите на това заешко ранчо. Разбира се, на Валпарайсо Нуево всичко беше миниатюрно.

— Не е ли приказно местенце! На всяка крачка подскачат зайчета. Хората знаят хиляда рецепти за приготвяне на тези вагабонти.

Заби остър, неподвижен поглед в Енрон.

— Влизайте да поговорим. От Израел беше, нали? Познавах една израелка — от Биршиба. Казваше се Авива. Истинска напаст, но много умна. Авива от Биршиба. Ти от кой град си, Марти?

— Хайфа — отвърна Енрон.

— Работиш в някакво списание, така ли?

— Да влезем вътре — каза Енрон.

Заешкият фермер с очилата тактично изчезна. Когато влязоха в къщата, Енрон отказа предложената му бира.

— Предлагам да оставим настрана формалностите — започна веднага той. — Аз съм официален представител на Израел и имам доста високо ниво. Имам сведения за плана, който възнамерявате да осъществите.

— Не се съмнявам.

— Моята страна е силно заинтересувана от този план.

Давидов не каза нищо.

— Всъщност готови сме да вложим средства във вашето начинание. Сериозни средства, бих добавил. Да продължавам ли или участието на още един външен инвеститор не представлява интерес за вас?

— Още един външен инвеститор? — повтори Давидов. — Кой е другият?

Енрон погледна притеснено към Йоланда. Тя като че ли се усмихваше.

— Осведомен съм — продължи той бавно и отчетливо, — че „Киоцера-Мерк“ вече е направила сериозна инвестиция във вашата операция.

— Така ли? Но аз не съм.

— Обсъдихме въпроса — добави леко объркан Енрон — с висш представител на „Киоцера“, който ме увери…

— Да. Видях ви. Каквото и да ти е казал във връзка с някакви взаимоотношения между неговата компания и нас, той те е излъгал.

— Аха. Разбирам.

Това окончателно го обърка. Енрон задиша тежко и се залюля леко, като се опитваше да възвърне самообладанието си.

— Значи „Киоцера-Мерк“ няма нищо общо с…

— Нищо. Нула. Zilch. „Киоцера“ не е вътре. И никога не е била.

— Аха — каза отново Енрон.

Сега Йоланда се беше ухилила до уши.

Но той беше успял да се окопити. В първия момент в главата му запрепускаха отделни фрагменти от състоялия се по-рано тази сутрин разговор между него и Фаркас и Енрон изпита усещането на плувец, когото водата всеки момент ще повлече във водопада, но бързо успя да се съвземе.

Разбра, че беше се заблудил. Но същото важеше и за Фаркас.

Бяха говорили за различни неща. Унгарецът въобще не беше предложил дял от сделката. Очевидно Фаркас беше решил, неизвестно защо, че Израел вече контролира проекта, и се беше опитал да осигури участие и на „Киоцера-Мерк“. Сега всичко заставаше на мястото си. Имаше възможност да се възползва от случая.

— Кажи ми в такъв случай: проявявате ли въобще интерес към странично финансиране? — попита кротко той.

— Много голям.

— Добре. В състояние съм да ви го осигуря.

— Пари от Израел?

— Половината от Израел, половината от „Киоцера-Мерк“.

— Можеш да вкараш „Киоцера“ в играта, така ли?

Сякаш беше застанал на ръба на огромна пропаст. Реши, без много да му мисли, да я прескочи.

— Сигурен съм.

— Сядай. Да изпием по една бира и да поговорим малко по-подробно. След това вероятно ще се наложи да слезем на Земята и да продължим там разговорите.