Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hot Sky at Midnight, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
Mandor (2010)
Разпознаване и корекция
khorin68 (2010)

Издание:

Робърт Силвърбърг. Зной в полунощ

Библиотечно оформление: Софка Ташчиева

Художник: Маргарита Ташчиева

Редактор: Нина Иванова

Коректор: Зефира Иванчева

Компютърен дизайн: София Делчева

Издателство „Дамян Яков“, София, 1998

Библиотека „Фантастика и фентъзи“ №4

ISBN 954–527–085–3

История

  1. — Добавяне

* * *

— Не бива да пия повече — каза Карпинтър, докато Роудс вземаше чашата си, за да я напълни отново. — Не издържам на твоето темпо.

— Отпусни си душата — изломоти Роудс. — Майната му на всичко!

Кехлибарената течност плисна в чашата му. Карпинтър не помнеше дали пият уиски или бърбън. „Бърбънът е по-сладък“ — каза си той, но вече беше изгубил вкусовите си усещания. Струваше му се, че пият цяла вечер. За Роудс това несъмнено беше вярно, но и не му се случваше за първи път.

„Дали съм изпил, колкото него? — запита се Карпинтър. — Да. Да. По всяка вероятност.“

— Отпусни си душата — каза Роудс.

Не го ли беше казал вече веднъж? Дали не почваше да се повтаря? Или пък Карпинтър си беше въобразил забележката му, преди да я изрече? Нямаше представа.

Пък и нямаше значение.

— Що да не я отпусна — съгласи се Карпинтър. — Както ти сам го каза, Ник: майната му на всичко!

 

 

Карпинтър беше пристигнал в Залива рано същия ден след едно бясно препускане от Чикаго, за което имаше съвсем смътни спомени. Остави колата през цялото време на автоматично управление, като я програмира на най-прекия маршрут между Илинойс и Калифорния с редки почивки само за презареждане на батериите и без да спазва особено стриктно ограниченията на скоростта, а той прекара по-голяма част от пътуването в сън, свит на кълбо на задната седалка като куп непрани дрехи. Единствените проблеми възникнаха, когато колата попадна на някакъв нов карантинен участък и се наложи голямо отклонение в северна посока: помнеше едва-едва и гледката на залязващото над Западна Небраска слънце, напомнящо оловночервена огнена топка; струваше му се, без да е съвсем сигурен, че дълго време прекосяваше огромна, черна и невъобразима равнина, покрита с купчини пепелища и лъскави вулканични отломъци. Нищо друго не беше останало в съзнанието му.

Спомените му от Чикаго бяха по-отчетливи.

Джийн, задъхана от удоволствие в ръцете му в една дълга и гладна нощ на прегръдки. Джийн, която избухва във внезапни и конвулсивни ридания по-късно същата нощ, без да пожелае да сподели причината. Джийн, която му признава, че е станала католичка и иска да се помоли за него. Джийн, която накрая го отблъсква, на разсъмване, като му заявява, че няма никакъв опит в правенето на любов и това е всичко, което би могла да понесе за момента.

Двамата, с маски и заредени с пълни дози серум, крачат хванати ръка за ръка в знойния ден, който е в състояние да накара и Сатаната да тъгува за ада, а мръснозеленото небе над главите им прилича на повръщано. Миризмата на развалени яйца от сероводорода прониква дори през маските. Отровеният въздух и киселинните дъждове са издълбали върху каменните фасади на огромните старинни сгради фантасмагорични готически парапети и всевъзможно островърхи кулички.

Джийн, която късно същия ден е навлякла някакъв раздърпан пеньоар, за да скрие тялото си от него, твърдейки, че е прекалено грозна, за да му позволи да я гледа на светло, и истински ядосана от думите му, че е луда и че тялото й наистина е хубаво.

Джийн, която му казва най-накрая: „Чудесно беше, че дойде, Пол. Не те лъжа. Че всичко това се случи, след като толкова дълго време се преструвахме. Но сега, ако мислиш, че имаш достатъчно сили, за да си тръгнеш — сега…“

Допива последните й жалки запаси от алкохол и в типичен за Ник Роудс стил тържествено връща всичко на мястото му. Опитва се да се свърже с Йоланда в Бъркли, като се надява, че незабавното му насочване към друга жена няма да разстрои Джийн прекалено силно. Отговаря му телефонният секретар — никакво съобщение къде би могъл да я намери. Обажда се на Ник. Самопоканва се да отседне при него. Казва на Джийн, че незабавно тръгва за Калифорния, и лицето й придобива печален израз. Дали трябваше да приеме думите й, че иска да я остави, за чиста монета. „Сега е среднощ, Пол“ — казва му тя. „Нищо. Чака ме дълъг път. По-добре да тръгвам“ — отвръща той. Влагата в очите й. Сълзи от мъка? Или от облекчение? Може би и двете.

— Обаждай се, Пол. Можеш да дойдеш винаги щом поискаш.

— Да. Да.

— Всичко беше чудесно.

— Да. Да. Да.

— Обичам те, Пол.

— Обичам те, Джийни. Наистина.

В колата. На път. Отеклите му от умората очи, подутият от пиенето език, брадясалото лице. Карантинната зона. Огромното оловночервено слънце. Пепелищата и лавата. И накрая, сякаш след хиляда години — гладките, заоблени, светлокафяви хълмчета в Залива, тунелът към Бъркли и разположеният високо на склона апартамент на Ник Роудс, от който се разкрива фантастична гледка.

— Изабел скоро ще дойде — обяви Роудс. — Излизаме всички на вечеря. Йоланда също ще дойде. Освен ако не искаш да се срещате, разбира се. Знаеш, че Енрон е с нея. Казах ти, когато ми се обади, нали?

— Да. Какво от това, по дяволите? Повече хора — по-весело.

Странна вечер. Изумително приятната, любезна и дори нежна Изабел, която многократно дава израз на дълбоката си загриженост по повод случилото му се напоследък. Това е другата Изабел, Изабел терапевтът, която Карпинтър не познава, женствената Изабел, в която Ник Роудс е влюбен отчаяно. В ресторанта двамата се държат като семейна двойка, никакви противоречия, съвършена хармония. Йоланда също поднесе съжаленията си за неприятностите му и го утеши със знойна прегръдка, като притисна гърдите си в него и тикна език между устните му, което той при всеки друг случай би изтълкувал като покана за леглото, но за нея този жест явно не означаваше нищо повече от приятелски поздрав. Енрон изобщо не обърна внимание на това. Той почти не я поглеждаше, сякаш тя не представляваше абсолютно никакъв интерес за него. Израелецът беше необичайно разсеян и в поведението му нямаше и следа от френетичната агресивност по време на онази отдавнашна вечер в Сосалито. Не каза почти нищо: тялото му беше тук, но мозъкът му беше някъде другаде.

Вечерята този път — в някакъв непознат за Карпинтър ресторант в Оукланд — се състоеше от голямо количество вино, повърхностни разговори и почти нищо друго. Йоланда, явно наблъскана с хапчета, не спираше да бърбори за чудесата на сателита L–5, който току-що бяха посетили с Енрон.

— Какъв беше поводът за пътуването? — попита я Карпинтър.

— Почивка. Това беше всичко — кратка почивка — отвърна светкавично и леко натъртено вместо нея Енрон.

Странно.

Ник Роудс също изглеждаше притеснен. Беше кротък, унил и изпи повече вино от всеки друг път. На Карпинтър му мина през ума, че нещо действително притеснява Ник.

— Утре — каза по едно време Йоланда — се събираме на вечеря вкъщи — ти, Ник, Пол, Изабел, Марти и аз. Трябва да изпразним фризера. Ще има още един гост — продължи Йоланда, — с когото се запознахме на Валпарайсо Нуево. Казва се Виктор Фаркас. Няма да е зле да поговориш с него, Пол. Работи в „Киоцера“, с доста високо ниво. Споменах му няколко думи за твоите неприятности. Вероятно ще може да ти уреди нещо в „Киоцера“. Много интересен мъж. Твърде необикновен и очарователен по свой странен начин.

— Няма очи — подхвърли Енрон. — Предродов генетичен експеримент, една от жертвите на престъпленията в Централна Азия по време на Второто разпадане. Но е изключително проницателен. Вижда всичко, дори зад гърба си, има почти телепатични способности.

Карпинтър кимна. Ако ще да поканят някой с три глави или пък с нито една, все му е тая. Беше се понесъл нанякъде, сякаш плуваше над земята, безразличен към онова, което се случваше около него. Никога в живота си не се беше чувствал толкова уморен.

Йоланда и Енрон изчезнаха след вечерята. Изабел се върна с Роудс и Карпинтър в къщата на Роудс, но не остана. Карпинтър се изненада, след като беше станал свидетел на топлите чувства между двамата в ресторанта.

— Иска да ни остави насаме — обясни Роудс. — Предполага, че имаме да си казваме нещо.

— А имаме ли?

Тъкмо в този момент се появи бърбънът или уискито.

— Каква е тази жена в Чикаго? — запита Роудс.

— Просто приятелка от много години от офиса на „Самурай“ в Сейнт Луис. Много мила и нежна жена, но малко объркана.

— Да пием за обърканите жени. А също и за обърканите мъже. — Двамата чукнаха звънко чашите си. — Защо не остана по-дълго при нея?

— Дойде й в повече. По-рано никога не сме били любовници. Просто добри приятели. Мисля, че сексът е свръх силите й. Беше страшно мила и макар че й се стоварих на главата почти без предупреждение, беше великолепна. Пристанище в бурно море.

— Пристанища. Бури.

Роудс отново вдигна чашата за наздравица. Изпи я до дъно и наля и на двамата.

— По-полека — възропта Карпинтър. — Нямам твоите способности.

— Имаш, имаш. Но не си ги пробвал.

Сипа в чашата си и доля чашата на Карпинтър. Замисли се за миг, загледан в обувките си. Накрая каза:

— Мисля, че ще приема работата в „Киоцера“.

— О?

— Все още не съм сигурен, но е някъде шейсет на четирийсет. Дори седемдесет на трийсет. Ще им съобщя окончателното си решение вдругиден.

— Ще приемеш. Сигурен съм.

— Боя се. С Ву Фаншуи можем да постигнем истински чудеса. Там е проблемът. Старият страх от успеха.

— Може да те плаши, но и много го обичаш. Приеми тази работа, Ник. Давай, превърни всички в научнофантастични чудовища. Този шибан свят не заслужава нищо друго.

— Правилно. Наздраве.

— Наздраве. До дъно.

Двамата се изхилиха.

— Ако отида в „Киоцера“ — продължи Роудс, — може да намеря местенце за теб. Какво ще кажеш?

— Сигурно се майтапиш. Както и Йоланда. Разправяше ми преди малко, че ще говори с приятеля си Фаркас да ми намери работа при тях. И двамата ли сте си загубили ума? Забрави ли, че именно аз изоставих техните хора в открития океан?

— Много скоро въобще няма да обръщат внимание на цялата тази история. Мога да ги накарам да те назначат — като услуга, че отивам при тях. На Фаркас сигурно ще му е по-лесно да го направи. Ще си смениш името, за да не бъде толкова фрапантно, и ще ти намерят нещичко. Сигурно от някое по-ниско стъпало, но постепенно ще се изкачиш отново. Добродетелта винаги се възнаграждава.

— Не ставай луд. Въобще няма да се занимават с мен.

— Познавам там един от ниво три. Съвсем сериозно. Ако му кажа, че не може да ме назначи, докато не назначи и мой приятел, който е имал неприятности напоследък, но е готов да поправи грешката си под ново име, да започне отново…

— Не го прави.

— Защо не?

— Тъпо е. Тъпо и невъзможно. Не си го мисли дори, Ник. Моля те.

— И какво ще правиш?

— Неизвестно защо всеки ми задава този въпрос. Не знам — това е отговорът ми. Но не мисля, че имам някакви шансове в „Киоцера“.

— Може и да си прав. Ето. Пийни още едно.

— Не бива. Не издържам на твоето темпо.

— Отпусни си душата. Майната му на всичко.

 

 

Някъде посреднощ Карпинтър установи без каквото и да е притеснение, че изпада в делириум. Двамата с Роудс продължаваха да стоят на масата, върху която имаше две или три празни бутилки — подробностите бяха започнали да му се губят, — а Роудс продължаваше да долива алкохол в чашите им като видиотен барман андроид. Разговорът отдавна беше изчерпан. Светлините на Сан Франциско бяха започнала да гаснат една по една. Вероятно беше два или три, или четири часът сутринта.

Прозорците бяха обрасли в пълзящи растения. Огромни змиеподобни пълзящи растения, дебели колкото ръцете му, с малки, напомнящи октоподи израстъци и тежки кичури листа. Всичко беше потънало в зеленина. Зад прозорците се стелеше зелена мъгла. Валеше лек, монотонен зелен дъжд. Постоянната засуха беше изчезнала по някакъв магически начин и Заливът на Сан Франциско се беше превърнал в част от световния парник, обрасъл в тропическа растителност.

Карпинтър погледна навън, взирайки се през гъстата зеленина. Настъпилата само за една нощ промяна беше изумителна. Хълмовете бяха окъпани в зелени отблясъци. Всичко беше покрито с пълзящи растения, огромни папрати, гигантски непознати шубраци с колосални лъскави листа и грамадни набъбнали цветове в крещящи краски. Светът се беше превърнал в чудовищна градина, играчка в ръцете на зъл магьосник. Валеше непрестанен дъжд, а растителността под него ежеминутно се разлистваше и покриваше все нови и нови пространства във всички посоки.

— Да се поразходим — каза Карпинтър на Роудс и двамата минаха през херметизираните прозорци и се понесоха из потъналия във влажна зеленина свят.

Свят, потънал в странни отблясъци. Беше осеян с бледи фосфоресциращи огньове. Въздухът беше гъст, влажен и стипчивосладък. Сякаш всичко беше тапицирано с кожа. Не, не кожа, а особен вид гъбички, плътна покривка от плесен. От издути мехове периодично избухваха облаци черни спори, понасяха се във всички посоки, докато намерят някоя малка цепнатина, за която се прикрепяха и поникваха светкавично. Не се виждаше нито един остър ръб, никаква открита повърхност: всичко беше покрито с плесен. Огромните, сякаш подпухнали дървета бяха отрупани с всевъзможни странни израстъци.

Луната едва блещукаше през мъглата. Диви бамбукови мутанти скриваха сипаничавото й лице. От нея по небето се процеждаха капки зелена кръв.

Странни фигури кръстосваха из мъглата — тролове, невероятни, лишени от кости пипалоподобни същества, противни и чудовищни, сякаш пришълци от други светове. Когато се приближаваше до тях, Карпинтър виждаше лицата им, очите им, които имаха човешки израз. Втренчените им погледи и зейналите от ужас уста. Покритите с люспи кожи, лугави крайници, деформирани тела, които прикриваха човешката им същност. Те също бяха претърпели някаква магическа трансформация през тази нощ.

Ник Роудс явно ги познаваше. Поздравяваше ги свойски, като че ли бяха негови приятели или съседи. Представяше им Карпинтър с добронамерено помахване на пипалото.

— Приятелят ми Пол — повтаряше той. — Най-старият и най-скъпият ми приятел.

— Приятно ми е да се запознаем — отговаряха те и отминаваха нататък в мъглата, зеления дъжд, рунтавите дървета и облаците мъхнати спори, които се носеха из влажния въздух.

Провиснали гирлянди от пълзящи растения забулваха всяка сграда. Буйна растителност покриваше всичко под кафеникавото небе. Карпинтър успяваше да различи под нея смътните останки от предишния свят — обсипани с лишеи пирамиди, рухнали катедрали, мраморни стълби с издълбани по тях неразгадаеми йероглифи, срутени статуи на богове и императори. Пред един прогизнал от зелена кръв олтар се извършваше жертвоприношение. Тълпа пипалоподобни същества беше наобиколила тържествено едно от себеподобните си, завързано с кожени въжета към каменна плоча. Един кожен нож се издигна и падна. Карпинтър дочу далечно пеене — нещо като псалм — на един-единствен тон: „О, о, о, о“, тихо, неясно ридание от неизразима болка.

— Откога е така? — попита той.

Роудс само помръдна рамене, сякаш въпросът му беше лишен от смисъл.

Карпинтър се огледа около себе си. И разбра, че светът, който познаваше, беше изчезнал завинаги. Човечеството загиваше или беше загинало заедно с цялата си история: беше дошъл редът на гъбите и слузестите плесени, на пълзящите растения и бамбука. Джунглата щеше да покрие всичко, създадено от ръката на човека. Самото човечество щеше да потъне в джунглата, гонено, преследвано и търсещо спасение от плъзналите навсякъде израстъци, обезумели в своето невъзпрепятствано от нищо развитие. Но спасение нямаше. Вероятно последните оцелели човешки същества също щяха да се превърнат в някакви растителни видове, поели през устата си новите спори, за да се появят нови невъобразими създания.

„А с нас какво ще стане? — запита се той. — Тези, които не са се променили все още, които са запазили животинските си форми, втвърдените кокали и изтърканата кожа? Нима няма никакво местенце за нас? Ще ни погълне ли всеобщата гибел?“

Той отмести поглед от сграбчената от бамбуците луна към непонятно блещукащите звезди.

„Там — мина му през ума. — Там ни чака едно ново рождение, единствената ни надежда. Там. Там. Ще прекрачим от Земята на небето и ще бъдем спасени. Да. А съсипаната Земя да се оправя без нас.“

— Виж — рече Роудс и посочи към залива.

От водата се надигаше някаква грамада — тежка, масивна колона с две очи на върха, — някакво непознато и невъобразимо същество. Водата се стичаше по раменете му и се спускаше с грохот обратно в залива, като образуваше облаци водни пръски. Очите му бяха огромни и гледаха гневно и настървено. Роудс се беше смъкнал на колене и жестикулираше към Карпинтър да направи същото.

— Какво е това? — попита Карпинтър. — Това нещо… какво е?

— Преклони се и се смири — изсъска освирепял Роудс. — На колене и се смири!

— Не — възпротиви се Карпинтър. — Нищо не мога да разбера.

Но целият свят се прекланяше пред съществото във водите. Величествена музика се издигаше и изпълваше небесата. Беше се появило новото божество, повелителят на този променен свят. Въпреки волята си Карпинтър се подчини на грандиозността и невъобразимостта на тази сцена. Краката му омекнаха и той се засвлича към влажната пореста земя.

— Смири се — повтори Роудс.

А Карпинтър затвори очи, сведе глава и обля влажната земя със сълзите си. Изумен и неразбиращ, той се преклони пред новия господар на света… и видението изчезна, а той се събуди изтрезнял и втрещен, докато в стаята проникваше първата дрезгава утринна светлина. Главата му щеше да се пръсне. Навсякъде се търкаляха празни бутилки. Ник Роудс лежеше проснат на пода близо до канапето. Карпинтър притисна с ръце слепоочията си и започна да ги разтрива и разтрива с напразната надежда да изстиска болката от тях, заслушан в гробовните камбани, които разкъсваха мозъка му и сякаш бяха потвърждение на жестоката истина, че вече не е останала и капчица надежда за този нещастен, измъчен, съсипан стар свят. Никаква, никаква надежда. Всичко беше загубено. Всичко, всичко, всичко. Загубено, загубено, загубено. Всичко. Загубено.

Всичко. Загубено. Загубено.

Загубено.

 

 

Една ензимна баня, цял ден размотаване и излежаване из апартамента, един-два часа във възстановителната камера на Роудс, която го освободи от натрупаното нервно напрежение, и Карпинтър се почувства почти наред. Роудс изглеждаше така, сякаш не беше пил цяла нощ. Към пет вечерта пристигна Изабел Мартин, все така приветлива, загрижена и укротена, и след като пийнаха по чаша шери и обмениха по няколко думи, тримата се отправиха към Йоланда Бермудез.

На Карпинтър му допадна очарователната претрупаност на нейната малка къща — старинният й бароков вид, множеството миниатюрни стаи, претъпкани със стотици всевъзможни предмети, мирисът на тамян, глутницата грациозни котки от съвършено непознати породи. Точно такава си беше представял къщата на Йоланда — малко нелепа и преливаща от ексцентрична жизненост, дори в по-голяма степен.

А и този Фаркас, безокият човек на „Киоцера“, когото беше успяла да изнамери там горе, на сателита — имаше точно вид на експонат от колекцията й. Антикварна рядкост, старинна вещ, нещо от този сорт.

Човек не можеше да не се впечатли. Изумителен ръст, могъща, властна осанка, която излъчваше самоувереност и сила и сякаш изпълваше цялата стаичка, където домакинята поднасяше сандвичите. Великолепен бисерносив костюм и оранжево копринено шалче, лъснати до огледален блясък ботуши — всичко това демонстрираше безупречен вкус. Масивни скули и издадена брадичка. И над всичко това се извисяваше гладкото сводесто чело, чиито колосални размери хипнотизираха. Някакво невъобразимо чудовище, родено в сънищата, което човек не очакваше да види в действителния живот. Не беше просто сляп, а изобщо нямаше очи. И въпреки това движенията му изобщо не подсказваха липсата на зрение.

Карпинтър отпиваше малки глътки от питието си и отхапваше от сандвичите, докато наблюдаваше случващото се наоколо.

Гостите се събираха по двама-трима, казваха си по няколко думи, след което групичката се разпадаше и всеки се насочваше към нов партньор.

Фаркас и Енрон — единият огромен и надменен, а другият дребен и напрегнат като навита пружина — разговаряха приглушено в един отдалечен ъгъл, сякаш уговаряха подробностите по условията на някакъв договор.

След малко Фаркас се приближи до Йоланда. Застанаха плътно един до друг, а Енрон ги наблюдаваше мрачно отстрани. Цялото поведение на Фаркас неприкрито демонстрираше явния му интерес към нея. Наклонил огромната си куполообразна глава към нея, той явно си служеше с някакво екстрасензорно рентгеново зрение, което проникваше през яркочервената рокля до голата й плът.

Това очевидно я забавляваше и тя се бе изчервила като ученичка, кършеше тяло пред него, преливаща от удоволствие и предлагайки прелестите си на показ. Изглежда, уговаряха интимна среща, и то под носа на Енрон. Поне той беше убеден в това, което личеше от смръщената му физиономия. В този момент се намеси Изабел и го дръпна настрана. „Приятелски жест“ — помисли си Карпинтър. Беше й се притекла на помощ, за да я остави спокойно да го впримчи в мрежата си, независимо че Фаркас изцяло се беше оставил в ръцете й.

Сега Енрон подхвана разговор с Ник Роудс: дали не го интервюираше отново? Йоланда се приближи към тях. Двамата с Роудс обмениха мигновени, но многозначителни усмивки. Това му припомни казаното от Роудс за нея след вечерята в Сосалито и той си даде сметка, че Йоланда беше спала с всички мъже в тази стая и това несъмнено я караше да се гордее.

Партньорите продължиха да се прегрупират. Накрая Карпинтър поведе разговор с Фаркас. Представи го Йоланда:

— Това е приятелят ни Пол Карпинтър. Говорих ти за него.

Хвърли им по една пленителна усмивка и по един зноен поглед и се понесе към Енрон.

— Вие работите за „Самурай“, нали? — попита моментално безокият. — Капитан на ледовлекач, доколкото разбрах.

— Бивш — отвърна направо Карпинтър, изненадан от директния начин, по който Фаркас подхвана разговора, и се загледа в сенчестите хлътнатини, където би трябвало да бъдат очите на малко по-високия от него мъж. — Възникна скандал по повод на един инцидент в океана. Бях уволнен.

— Да. И аз така съм информиран. Имах впечатлението, че „Самурай“ твърде рядко прибягват до подобна мярка.

— Цялата работа е в това, че са замесени и хора на „Киоцера“. Проведоха разследване. Случаят хвърля сянка върху имиджа на компанията. Предпочетоха да ме жертват и да поднесат искрени извинения на всички засегнати.

— Виждам — каза фаркас и думата прозвуча доста необичайно в неговата уста. — А сега? Имате ли някакви планове?

— Мисля да ограбя някоя банка. Или да отвлека дъщерята на някой с ниво едно и да поискам откуп.

Фаркас кимна сериозно, сякаш прие думите му за чиста монета.

— Какво ще кажете, ако ви предложа първо да започнете на някой от сателитите? — попита той.

— Напълно е възможно — отвърна Карпинтър.

Идеята не беше му хрумвала. Да, разбира се, космосът беше изход за всеки, който беше стигнал до задънена улица на Земята. Сателитите! Защо не? Само че трябваше да се докопа по някакъв начин до тях. Мозъкът му трескаво започна да обмисля подобна възможност.

След миг осъзна, че Фаркас не беше престанал да говори.

— Току-що слизаме от Валпарайсо Нуево. Светът убежище, както ви е известно. Може би ще представлява интерес за вас. Знаете ли нещо за този сателит?

— Само съм чувал. Последната преуспяваща бананова република, така ли беше? Някакъв смахнат дъртак, южноамерикански генералисимус, я управлява като своя частна империя и е натрупал огромно състояние, като предоставя убежище на преследвани от закона престъпници. Но мен никой не ме преследва. Единственото обвинение срещу мен е нарушение на служебните задължения. Нямам никаква присъда, освен че изгубих работата си. А и не разполагам със средства, за да платя пътя до там.

— О, не! — възкликна Фаркас. — Разбрахте ме погрешно. Става дума за търсене не на убежище, а на нови възможности.

— Възможности ли? Какви например?

— Най-различни — сниши глас Фаркас и в него зазвучаха съблазнителни нотки. — В скоро време генералисимус дон Едуардо Калаган ще бъде свален от власт.

Карпинтър отстъпи назад от изненада.

— Наистина ли?

Всичко това му се стори налудничаво.

— Да, наистина — отвърна със задоволство Фаркас. — Това, което ви казвам, е абсолютна истина. Няколко способни конспиратори възнамеряват да сложат точка на дългия му режим. Аз също участвам. Както и Йоланда, и нашият общ приятел господин Енрон. Има и други хора. Може би ще се присъедините към нас.

— Но какво говорите? — възкликна Карпинтър, който се чувстваше все по-объркан.

— Мисля, че съм пределно ясен. Предстои уточняването на някои детайли в Лос Анджелис, след което се качваме на Валпарайсо Нуево, за да го завладеем. Продажбата на бегълците на агенциите, които ги търсят, ще ни осигури огромна печалба. Вашият дял ще ви даде възможност да започнете нов живот в космоса. Още повече че тук, на Земята, за вас не се очертават особени перспективи засега.

Всичко това наистина представляваше пълна лудост. Или пък форма на садизъм. Един истински конспиратор никога не би споделил с непознат подобен план. Не, Фаркас с положителност беше решил да си направи лоша шега с него. Или беше побъркан. Тези предположения накараха Карпинтър да почувства известно раздразнение.

— Това е някаква тъпа шегичка, прав ли съм? Може би странен начин на забавление.

— Нищо подобно. Съвършено сериозен съм. Заговор наистина има и сте поканен да се присъедините.

— Защо?

— Какво защо?

— Защо точно мен каните?

— Приемете го като напълно безкористен жест — отвърна спокойно Фаркас. — Спонтанно хрумване. Йоланда ми каза, че сте интелигентен мъж, който има проблеми в момента. Доведен до пълно отчаяние, бих казал. Готов на крайни постъпки, ако не греша. Надарен с ценни умения и способности. Всичко това ме кара да предположа, че ще ни бъдете много полезен — почти нашепваше в ухото му Фаркас. — В последна сметка за мен би било огромно удоволствие да помогна на приятел на Йоланда.

— Наистина невероятно. Вие въобще не ме познавате. Как е възможно да ми се доверявате, ако всичко това е вярно. Бих могъл веднага да ви предам на полицията.

— Защо е нужно да го правите?

— За пари. За какво друго?

— Да, но печалбата ви от завладяването на Валпарайсо Нуево ще е далеч по-голяма от парите, които бихте получили от полицията. Не, приятелю, единствената причина, поради която бихте ни предали, е в името на някаква абстрактна справедливост. Нищо чудно подобни чувства да ви вълнуват след преживяното от вас напоследък. Лично аз не страдам от такива илюзии. Кажете ми все пак: проявявате ли някакъв интерес към това, което споделих с вас?

— Продължавам да го приемам като лоша шега.

— В такъв случай попитайте господин Енрон. Попитайте Йоланда Бермудез. Тя твърди, че сте приятели. Така ли е наистина? Може би на нея бихте повярвали. Попитайте я дали говоря сериозно. Моля ви, господин Карпинтър, идете и я попитайте. Още сега.

Историята беше просто абсурдна. Някакво невероятно предложение, поднесено изневиделица от тип, който почти не приличаше на човешко същество. И същевременно страхотно примамливо, ако беше истина.

Карпинтър потърси с поглед Йоланда. Предишната вечер му беше споменала, че Фаркас би могъл да уреди нещо за него в „Киоцера“, но той въобще не обърна внимание на думите й. Дали това беше имала предвид? Точно това?

Не, положително беше номер. Малка глупава шега за негова сметка. Йоланда съща участваше в комбината: щеше да я попита дали казаното от Фаркас е истина, а тя щеше да потвърди и цялата нелепост щеше да се точи, докато накрая някой нямаше да се стърпи, щеше да се захили, а всички останали щяха да избухнат в невъздържан кикот и…

Не.

— Съжалявам, но точно в момента нямам настроение да участвам в подобни шегички — отсече Карпинтър.

— Както желаете. Моля ви да забравите за предложението ми. Съжалявам, че изобщо го направих. Сгреших, че ви разкрих толкова много неща.

В гласа на Фаркас прозвуча неочаквана заплаха, което ядоса Карпинтър, но същевременно му подсказа, че може би не става дума за шега. Той направи крачка встрани, но внезапно спря и още веднъж вдигна поглед към необикновеното лице.

— Наистина ли говорите сериозно? — попита той.

— Напълно.

— Тогава продължавайте. Кажете ми още нещо.

— Ако искате да научите повече, елате с нас в Лос Анджелис. Обаче тръгнете ли, няма връщане назад. Ставате един от нас без никакви шансове за оттегляне.

— Значи всичко това е сериозно.

— Сега повярвахте ли?

— Фаркас, ако това е някаква шегичка, ще ви убия. И вие ми повярвайте. Наистина ще го направя.

Карпинтър се запита дали наистина ще го направи.

— Не е никаква шега — протегна ръката си Фаркас и Карпинтър бавно я пое.

— Вечерята е сервирана — викна Йоланда от съседната стая.

— По-късно ще продължим разговора — приключи Фаркас. Докато се преместваха в трапезарията, Ник Роудс се приближи и попита:

— За какво говорихте?

— Някакво странно предложение за работа.

— В „Киоцера“ ли?

— На свободна практика. Не съм сигурен. Наистина е много странно.

— Не искаш ли да ми разкажеш?

— По-късно — отвърна Карпинтър.

Двамата влязоха в трапезарията.

 

 

Беше вече два часът след полунощ, когато Карпинтър най-после успя да разкаже на Роудс за разговора си с Виктор Фаркас. Бяха се върнали в апартамента на Роудс и Изабел си беше тръгнала, защото на другия ден трябваше да замине на някаква конференция в Сакраменто. След като я изпратиха, останаха във всекидневната сред спокойствието на топлата и влажна нощ, загледани към залива.

Макар да бяха пили доста при Йоланда, Роудс поиска да изпие още нещо преди лягане. Измъкна тъмна бутилка с необикновена форма и пожълтял от времето етикет, който подсказваше, че е поне отпреди сто години.

— Истински коняк — каза Роудс. — Френски. Много рядък. Имам повод. Какво ще кажеш?

Той погледна въпросително Карпинтър.

— Майната му. Но само една чашка, Ник. Няма да издържа на още един запой.

Роудс наля внимателно. Конякът беше наистина превъзходен. Карпинтър отпи бавно и замислено. Много странна вечер. Сякаш беше прекрачил някаква невидима граница и беше навлязъл в царството на неизвестното.

Очевидно и Роудс беше прекрачил някаква граница и искаше да сподели.

— Помниш ли, че снощи бях шейсет на четирийсет? После стана седемдесет на трийсет. Когато стигна деветдесет на десет, разбрах, че съм решил.

— За какво говориш, Ник? — погледна го неразбиращо Карпинтър.

— За предложението на „Киоцера“. Твърдо реших да приема. Някъде около полунощ.

— Аха. Правилно.

— Утре изтича срокът да им съобщя. Накамура, с когото се срещнах първия път, очаква да се обадя. Ще му дам положителен отговор.

Карпинтър вдигна чашата си за официален тост.

— Моите поздравления. Обичам решителните мъже.

— Благодаря. Наздраве.

— Аз също започвам нова работа — добави Карпинтър.

Роудс, който беше вдигнал чаша до устните си, едва не се задави.

— Какво? — погледна го с недоверие той. — Къде?

— С Фаркас. Нещо незаконно на един от спътниците.

— Контрабанда? Да не би „Киоцера“ да се занимава и с търговия с наркотици?!

— По-лошо. Ако ти кажа, ще те направя съучастник. Все пак ще ти кажа, да става каквото ще. Възнамеряват да завладеят Валпарайсо Нуево, Ник. Съвместна авантюра на Израел и „Киоцера“, която ще бъде осъществена от гангстери от Лос Анджелис, приятелчета на Йоланда. Да установят контрол над местенцето и да го управляват в своя полза. Йоланда, Енрон и Фаркас май са уредили всичко миналата седмица, докато бяха на Валпарайсо. Фаркас покани и мен. Не знам какво точно ще правя, но предполагам, ще е нещо по-маловажно, като разпространяване на дезинформация и фалшиви слухове, докато трае превратът.

— Не — каза Роудс.

— Какво не?

— Не бива. Това е лудост, Пол.

— Разбира се, че е. Но какви са шансовете ми? Тук, на Земята, не само нямам работа, но и никога няма да си намеря. Единственият изход за мен е космосът. Но дори билет не мога да си купя.

— Аз ще ти купя.

— А после? От какво ще живея, щом веднъж стигна там? От злоупотреби, предполагам. Административни злоупотреби. По-просто е и по-бързо. На сателитите всичко е позволено. Сам го знаеш. Все още не съществува междупланетарно законодателство. Сваляме генералисимуса и местенцето е наше. Никой няма да каже нито дума.

— Не вярвам на ушите си.

— Не вярвам на устата си. Но ще го направя.

— Чуй ме. Знам някои неща за този Фаркас, Пол. Той е абсолютен сатрап и е съвършено безскрупулен. Истинско чудовище в буквалния и в преносния смисъл.

— Чудесно. Само такъв човек може да свърши подобна работа.

— Не. Чуй ме. Хванеш ли се с него, накрая ще те изхвърли като непотребна вещ. Той е опасен, аморален, изпълнен с омраза. Няма никакви задръжки по отношение на това, което върши и на кого причинява болка. Светът се е погаврил с него и той е посветил целия си живот, за да отмъсти. За какво си му ти в края на краищата? Ще те използва, за каквото му трябваш, след което ще те изхвърли на боклука.

— Йоланда му има доверие. Именно тя му е предложила да ме покани.

Йоланда! — каза презрително Роудс. — Тя мисли с циците си.

— А Енрон? И той ли мисли с циците си? Той е партньор на Фаркас. Значи и той му има доверие.

— Енрон няма доверие на себе си. А дори и двамата да са комбина, теб това какво те грее? Не се замесвай с тях, Пол. Не го прави.

— Може ли още малко коняк? — попита Карпинтър.

— Естествено. Но ми обещай, че ще стоиш настрана от тази история.

— Нямам никакъв избор. Не съм ли прав?

— Непоправим си. Пий. Наздраве. Наистина ли ще го направиш, гадно копеле?

— Ще го направя — вдигна чашата си Карпинтър. — Да пием за нашия умопомрачителен успех. Наздраве, Ник.