Джеймс Ролинс
Черният орден (9)

5.
Нещо гнило

18:12

Копенхаген, Дания

Никога нищо ли не започваше навреме в Европа?

Грей пак си погледна часовника.

Търгът беше обявен за пет часа.

Тук човек можеше да си сверява часовника по влаковете и автобусите, но ставаше ли въпрос за насрочени мероприятия, май никой не спазваше определения час. Вече минаваше шест. Последното съобщение гласеше, че търгът щял да започне към шест и половина заради закъснели участници. Буря в Северно море забавяла въздушния трафик към Копенхаген.

Участниците в търга продължаваха да пристигат.

Още преди слънцето да залезе, Грей се беше настанил на един балкон на втория етаж на „Скандик Хотел Веберс“. Хотелът беше от другата страна на улицата, точно срещу аукционна къща „Ергеншайн“, съвременна четириетажна сграда, която приличаше повече на художествена галерия с модерния си датски минималистичен стил, цялата от стъкло и избелено дърво. Търгът щеше да се проведе в сутерена.

И, дай Боже, скоро.

Грей се прозина и се протегна.

Рано следобед се беше отбил в първия си хотел, колкото да си събере набързо наблюдателното оборудване и да си плати сметката. После, под ново име и с нова кредитна карта, се регистрира в този хотел. Оттук се откриваше панорамна гледка към градския площад, а от балкона на стаята си чуваше далечния шум и музика от градините „Тиволи“, един от най-старите увеселителни паркове в града.

Пред него стояха отворен лаптоп и изяден наполовина хотдог, купен от уличен продавач. Единственото му ядене днес. Въпреки общоприетото мнение животът на оперативния работник не се изчерпваше само с казината в Монте Карло и добрите ресторанти. Но пък хотдогът беше страхотен, нищо че струваше почти пет американски долара.

Изображението върху екрана на лаптопа потрепна, когато чувствителната към движение камера засне серия бързи снимки. Вече беше уловил двайсетина участници — колосани банкери, друг евробоклук, който не заслужаваше внимание, трио джентълмени с бичи вратове, лъскави костюми и „мафиот“, щамповано на челата; дундеста жена с професионално облекло и квартет новобогаташи с бели костюми и еднакви моряшки шапки. Разбира се, последните говореха на американски английски. При това на висок глас.

Грей поклати глава.

Едва ли се очакваха още много хора.

Дълга черна лимузина спря пред аукционната къща. Двама души слязоха на тротоара. Бяха високи и стройни, облечени в черни костюми на Армани. Мъж и жена. Той беше със синя вратовръзка. Тя — с копринена риза в същия цвят. И двамата бяха млади, на по двайсет и пет. Но маниерът им беше на много по-възрастни. Може да беше от изрусената до бяло коса, подстригана почти еднакво — къса, пригладена с гел, която им придаваше вид на двойка звезди на нямото кино от лудите години в началото на двайсети век. Излъчваха някакво лишено от възраст изящество. Не се усмихваха, но не бяха и студени. Дори и на снимките в очите им се долавяше някакво дружелюбно веселие.

Портиерът им задържа вратата.

И двамата кимнаха — пак без особена топлота, но и почтително в същото време. Скриха се в сградата. Портиерът влезе след тях, като обърна табелката на вратата. Явно тези двамата бяха последните гости и може би именно заради тях търгът се беше забавил толкова много.

Кои бяха?

Грей потисна любопитството си. Имаше си заповеди, както беше подчертал Логан Грегъри.

Прегледа снимките, за да е сигурен, че разполага с ясни изображения на всички участници в търга. Доволен, прехвърли данните върху диск и го пъхна в джоба си. Сега оставаше да чака края на търга. Логан беше уредил да му пратят списък с продадените експонати и имената на откупилите ги. Естествено една част от имената щяха да са фалшиви, но информацията щеше да бъде предадена на американската антитерористична комисия, а по-нататък и на Европол и Интерпол. И да имаше нещо гнило във връзка с търга и купувачите, Грей най-вероятно нямаше да бъде уведомен.

Като например защо го бяха нападнали? И защо бяха убили Грете Неал?

Цял следобед се беше борил с емоциите си, но след като се поуспокои, призна, че ограниченията, поставени му от Логан, имат основание. Нямаше представа какво всъщност става тук и да действа слепешката, с рогата напред, като нищо можеше да струва живота на още хора.

Въпреки всичко силно усещане за вина тежеше като тумор в основата на гръбнака му и не му даваше мира. Дълго бе крачил из хотелската стая. Последните дни се бяха превъртали отново и отново в главата му.

Ако, като за начало, беше действал по-предпазливо… ако беше взел повече предпазни мерки…

Телефонът завибрира в джоба му. Той го извади и погледна номера на входящото обаждане. „Слава Богу.“ Вдигна капачето, стана и пристъпи към парапета на балкона.

— Рейчъл… добре, че се обаждаш.

— Получих съобщението ти. Всичко наред ли е?

Грей долови както личната й тревога, така и професионалния интерес, примесен с голяма доза любопитство. Беше й оставил само кратко съобщение на мобилния, колкото да я предупреди, че се налага да поотложат срещата си. Не беше навлизал в подробности. Въпреки личните им отношения тук ставаше въпрос и за ниво на достъп до секретна информация.

— Аз съм добре. Но Монк лети насам. Ще кацне малко след полунощ.

— Аз пък току-що пристигнах във Франкфурт — каза Рейчъл. — Чакам да ме прехвърлят на полет до Копенхаген. Проверих си съобщенията чак след като кацнахме.

— Не мога да ти опиша колко съжалявам…

— Значи да се връщам, така ли?

Грей предпочиташе да не я замесва в ставащото тук, заради собствената й безопасност.

— Така би било най-добре. Ще уредим нещо друго. Ако нещата тук се успокоят, може би ще успея да прескоча до Рим и да се видим, преди да се върна в Щатите.

— Би било чудесно.

Грей долови разочарованието в гласа й.

— Ще ти се реванширам — каза той с надеждата, че ще успее да изпълни обещанието си.

Рейчъл въздъхна — не с раздразнение, а с разбиране. И двамата бяха наясно, че в дългосрочен план връзката им е повече или по-малко обречена. Два континента, две разнопосочни кариери. Но пък и двамата имаха желание да положат необходимите усилия… и да видят докъде ще ги доведе това.

— Надявах се да поговорим — каза Рейчъл.

Грей знаеше какво има предвид, какво се крие зад тези думи. Бяха преживели много неща заедно, видели бяха и доброто, и лошото у другия, но въпреки обективните трудности, съпътстващи всяка връзка от разстояние, никой от двамата не искаше да сложи точка. Всъщност и двамата разбираха, че е време да обсъдят следващата стъпка.

Скъсяване на разстоянието.

Може би това беше една от причините да мине толкова много време от последната им среща. Някакво неизречено на глас споразумение, че им е нужно време да премислят нещата. А сега беше време да сложат картите на масата.

Дали ще преминат към следващата фаза, или не.

Само че имаше ли той отговор на този въпрос? Обичаше Рейчъл. Готов беше да заживее с нея. Говорили бяха и за деца дори. И въпреки това… нещо го притесняваше. Дотам, че да изпитва известно облекчение от провала на срещата им. Причината не беше нито очевидна, нито елементарна. Каква беше тогава?

Може би наистина трябваше да поговорят.

— Ще се отбия в Рим на връщане — каза той. — Обещавам.

— Гледай да си изпълниш обещанието. Дори ще ти оставя малко от любимия ти специалитет на вуйчо Вигор. — Напрежението в гласа й сякаш се оттичаше. — Липсваш ми, Грей. Трябва…

Думите й се изгубиха, заглушени от гневния врясък на клаксон.

Грей погледна към улицата. Някой пресичаше на бегом двете платна между колите. Млада жена с кашмирено сако и рокля до глезените, с навита на кок коса. За малко да не я познае. Поне докато тя не показа среден пръст на шофьора, който й беше свирнал.

„Фиона!“

Какво правеше тук, по дяволите?

— Грей? — каза Рейчъл в ухото му.

Той заговори бързо:

— Извинявай, Рейчъл… Трябва да тръгвам.

Затвори и прибра телефона в джоба си.

Фиона стигна на бегом до врата на аукционната къща и влетя вътре. Грей хукна към лаптопа си. Камерата улови образа на момичето през стъклената врата. Спореше разгорещено с портиера. Накрая униформеният мъж погледна някакво картонче, което тя тикаше в ръцете му, намръщи се и й махна да влиза.

Фиона се стрелна покрай него и изчезна. Образът потъмня.

Грей погледна към улицата.

„По дяволите…“

На Логан това нямаше да му хареса. Ха, да не действал безразсъдно!

От друга страна, какво би направил Пейнтър Кроу?

Грей влезе в стаята. Официалното сако беше метнато на леглото. Готово за спешни случаи.

Пейнтър определено нямаше да си седи кротко на задника.

22:22

Хималаите

— Трябва да запазим спокойствие — каза Пейнтър. — Просто ще си седим тук.

Призрачните светлини все така проблясваха и угасваха, студени и тихи, обливаха ледената стена в ярко сияние, после замираха. В тъмните отрязъци пещерата изглеждаше още по-тъмна и студена.

Лиза се премести още по-близо до него. Напипа ръката му и я стисна.

— Нищо чудно, че не се опитаха да ни проследят — прошепна, останала без дъх от страх. — Защо да ни гонят през бурята, когато могат просто да пуснат пак проклетите си светлини и да ни облъчат? От това не можем да се скрием.

Пейнтър знаеше, че е права. Изпаднеха ли в умопомрачение, щяха да са безпомощни. В такова безмозъчно състояние опасният терен и нетърпимият студ щяха да ги убият толкова сигурно, колкото и куршумите на снайперист.

Ала той нямаше да загуби надежда — да, нямаше.

Умопомрачението не се проявяваше веднага, минаваха часове. И той нямаше да пропилее тези часове. Ако намереха помощ навреме, може би имаше начин заболяването да бъде овладяно.

— Ще се справим — тъпо каза той.

С което само я подразни.

— И как, ако мога да попитам?

Обърна се към него, и в този миг светлините грейнаха отново и изпълниха кухината с диамантен блясък. В очите й нямаше чак толкова много страх, колкото беше очаквал. Уплашена беше — и с основание, — но в очите й се четеше и твърдост, твърдост като диамант.

— Не ми говори все едно съм бебе — каза тя и пусна ръката му. — Ако обичаш.

Пейнтър кимна.

— Ако наистина разчитат, че радиацията, или каквото е там, ще ни убие, може би няма да наблюдават внимателно планината. Щом свърши бурята, можем да…

Залп разкъса зимната тишина.

Пейнтър и Лиза се спогледаха.

Стреляше се някъде съвсем наблизо.

В следващия миг проехтя нов залп, в ледената стена се забиха куршуми. Пейнтър и Лиза се дръпнаха назад, забравили изолационното одеяло. Гърбовете им опряха в стената на кухината. Нямаше накъде да бягат.

Този път призрачната светлина не угасна. Замръзналият водопад все така светеше, попил смъртоносния й блясък. Светлината не намаляваше, уловила ги в обсега си.

Прогърмя мегафон:

— Пейнтър Кроу! Знаем, че с жената се криете там!

Гласът беше женски.

— Излезте! С вдигнати ръце!

Пейнтър стисна Лиза за рамото и прошепна:

— Стой тук.

Посочи захвърлените им дрехи и й даде знак да се облече. Самият той нахлузи ботушите си, после предпазливо тръгна към пролуката в леда. Подаде глава навън.

Както често става високо в планината, бурята и този път се беше разнесла толкова бързо, колкото се беше и появила. Звезди грееха по черното небе. Млечният път се извиваше над зимната долина, скована от сняг и лед, покрита тук-там, на кръпки, с мъгла от миниатюрни ледени частици.

Лъч на прожектор пронизваше мрака — бе насочен право към замръзналия водопад. Насочваше го неясна фигура, обкрачила снегомобил, спрял на петдесетина метра върху една ниска канара. Всъщност беше обикновена лампа, вероятно ксенонова, ако се съдеше по силната й светлина със синкав оттенък.

Никаква призрачна светлина не беше.

Заля го облекчение. Нима през цялото време бяха виждали светлината от лампата, ту появяваща се, ту изчезваща заради движението на снегомобилите по неравния терен? Преброи пет. Преброи и двайсетина фигури в бели парки, разгърнали се в полукръг. Всичките държаха пушки.

Нямаше избор — а беше дяволски любопитен на всичкото отгоре, — така че вдигна ръце и излезе от пещерата. Най-близкият стрелец, огромен мъж, тръгна предпазливо към него с насочена пушка. Тъничък лъч светлина затанцува по гърдите на Пейнтър. Лазерен мерник.

Пейнтър нямаше оръжие и можеше единствено да стои неподвижно. Прецени шансовете си да измъкне със сила пушката от стрелеца.

Не бяха добри.

Погледите им се срещнаха.

Едното око на мъжа беше синьо, другото — бяло като скреж.

Убиецът от манастира.

Спомни си нечовешката му сила. Да, шансовете му определено не бяха добри. А дори да успееше, какво можеше да направи срещу толкова много врагове?

Зад рамото на мъжа се появи друг човек. Жена. Вероятно същата, която беше говорила по мегафона преди малко. Посегна и с един пръст наведе дулото на пушката. Пейнтър се съмняваше, че който и да било мъж би имал силата да го направи.

Докато жената се приближаваше, Пейнтър я огледа на ярката светлина на прожектора. Наглед на трийсет. Късо подстригана черна коса, зелени очи. Облечена с дебела бяла парка с обточена кожа качулка. Фигурата й изглеждаше безформена под тежката дреха, но движенията й издаваха овладяна грация.

— Доктор Анна Споренберг — каза тя и му протегна ръка.

Пейнтър се втренчи в ръкавицата й. Ако я дръпнеше към себе си, стиснеше я с лакът през гърлото и се опиташе да я използва като заложница…

После срещна погледа на мъжа зад нея, премисли и се ръкува възпитано. Тъй като още не го бяха застреляли, можеше поне да се държи учтиво. Щеше да играе по техните правила, поне докато това му гарантираше живота. А трябваше да мисли и за Лиза.

— Директор Кроу — каза жената. — През последните няколко часа международните разузнавателни канали буквално се задръстиха от догадки относно местоположението ви.

Лицето на Пейнтър не трепна. Не виждаше причина да отрича кой е. Дори би могъл да използва това в своя полза.

— Значи си давате сметка какви ресурси ще бъдат впрегнати, за да бъда намерен.

— Naturlich. — Тя кимна. — Но на ваше място не бих разчитала на успех от тяхна страна. Междувременно ще помоля вас и младата дама вътре да ме придружите.

Пейнтър отстъпи крачка назад.

— Доктор Къмингс няма нищо общо с това, каквото и да е то. Притекла се е на помощ на болните в качеството си на здравен работник. Не знае нищо.

— Много скоро ще разберем дали е така.

Така значи, ясно и просто казано при това. Живи бяха единствено защото ги подозираха в информираност. И степента им на информираност щеше да бъде определена чрез мъчения. Пейнтър се замисли дали да не действа сега. Да сложи край. Бърза смърт вместо бавна и мъчителна. Беше запознат с твърде много секретна информация, за да рискува с изтезания.

Обаче не беше сам. Представи си Лиза, как топли ръцете му със своите. Докато бяха живи, надежда имаше.

Междувременно се бяха приближили още стрелци. Изведоха Лиза от пещерата и ги поведоха към снегомобилите.

Лиза го погледна. Очите й бяха пълни със страх.

Пейнтър си помисли, че ще направи всичко по силите си да я защити.

Докато ги връзваха, Анна Споренберг се приближи към тях.

— Преди да тръгнем, нека се изразя съвсем ясно. Не можем да ви пуснем. Мисля, че разбирате. Няма да ви давам фалшива надежда в този смисъл. Но мога да ви обещая безболезнен и спокоен край.

— Като на монасите ли? — озъби й се Лиза. — Видяхме колко струва милосърдието ви.

Пейнтър се опита да улови погледа й. Моментът не беше подходящ да дразнят похитителите си — тези мръсници явно не страдаха от излишни скрупули и можеха да ги застрелят на място. Засега трябваше да демонстрират охота за пълно съдействие.

Твърде късно.

Анна се обърна към Лиза, сякаш я видя за пръв път. И гласът й не прозвуча толкова безизразно като преди.

— О, милосърдие беше, доктор Къмингс. — Хвърли поглед към убиеца, който все така ги охраняваше под прицел. — Не знаете нищо за болестта, поразила манастира. И на какъв ужас бяха обречени монасите. Ние обаче знаем. Смъртта им не беше убийство, а евтаназия.

— И кой ви е дал това право? — попита Лиза.

Пейнтър се попремести към нея.

— Лиза, може би…

— Не, господин Кроу. — Анна също пристъпи към Лиза. — С какво право, питате? С правото, което ни дава опитът, доктор Къмингс. Опитът. Повярвайте ми — смъртта в манастира беше проява на милост, а не на жестокост.

— Ами хората, които пристигнаха с мен, с хеликоптера? И тяхната смърт ли беше проява на милост?

Анна въздъхна. Явно започваше да се отегчава от спора.

— Понякога човек се изправя пред труден избор. Работата ни тук е важна, по-важна от всичко друго.

— Ами ние? — извика Лиза. — Ако съдействаме, ще получим безболезнена смърт за награда. А ако не сме в настроение да съдействаме?

Анна се отправи към снегомобила в челото на колоната.

— Няма да ви забиваме клечки под ноктите, ако това имате предвид. Само медикаменти. Ние не сме варвари, доктор Къмингс.

— Вярно, не сте варвари, нацисти сте! — изсъска Лиза след нея. — Видяхме свастиката!

— Не бъдете глупава. Не сме нацисти. — Анна ги погледна спокойно, докато прехвърляше крак през седалката на снегомобила. — Вече не.

18:38

Копенхаген, Дания

Грей бързаше през улицата към аукционната къща.

„Къде й е умът на Фиона, да нахлуе така след онова, което стана?“

Тревогата за безопасността й свиваше стомаха му на топка. Но пък, от друга страна, появата й му предоставяше извинението, от което се нуждаеше. Предлог да присъства лично на търга. Който и да беше опожарил книжарницата и бе убил Грете Неал, и се бе опитал да убие и него… следата му при всички случаи водеше тук.

Стигна до тротоара и забави крачка. Ко̀сите лъчи на залязващото слънце превръщаха вратата на аукционната къща в сребърно огледало и той огледа дрехите, които беше навлякъл толкова набързо. Костюмът, тъмносин Армани на фино райе, му беше по мярка, но колосаната бяла риза му стягаше в яката. Изпъна бледожълтата вратовръзка.

Определено привличаше вниманието. Но пък трябваше да влезе в ролята си на купувач от името на богат американски финансист.

Отвори вратата и влезе. Фоайето беше издържано в изчистен скандинавски стил, тоест опоскано до максимум — избелено дърво, стъклени преградни стени и кажи-речи нищо друго. Единствената мебел беше кокаляв дизайнерски стол до масичка с размерите на пощенска марка. Отгоре й се мъдреше една-единствена орхидея. Подобното на тръстика стебло поддържаше анемичен цвят в кафяво и розово.

Портиерът остави цигарата си в чинийката на саксията и тръгна към Грей с възкисела физиономия.

Грей бръкна в джоба си и извади поименната си покана. Наложило се бе да депозират разписка на стойност четвърт милион долара във фонда на аукционната къща като гаранция, че купувачът е достатъчно състоятелен, за да присъства на подобно събитие.

Портиерът провери поканата му, кимна и тръгна към кадифеното въже, опънато през широкото стълбище към долния етаж. Откачи го от едната страна и махна на Грей да минава.

В долния край на стълбите люлеещи се врати водеха към помещението, където щеше да се проведе търгът. От двете страни на входа стояха пазачи. Единият държеше детектор за метал. Грей се остави да го проверят, с разперени ръце. Забеляза видеокамерите, поставени от двете страни. Охранителната система беше първокласна. След като проверката приключи, другият пазач натисна едно копче и отвори.

Заляха го приглушени гласове. Говореше се на италиански, датски, френски, арабски и английски. Май половината свят се беше стекъл за търга.

Грей влезе. Появата му предизвика няколко любопитни погледа, но повечето присъстващи не откъснаха очи от стъклените витрини, наредени покрай стените. Служители на аукционната къща, всичките в еднакви черни униформи, стояха зад щандовете като в бижутерски магазин. Носеха бели ръкавици и помагаха на клиентите да разгледат включените в търга експонати.

Струнен квартет свиреше тихичко в един ъгъл. Неколцина сервитьори циркулираха из залата и предлагаха на гостите шампанско.

Грей се отби при едно бюро до вратата и получи табелка с номер. Продължи навътре. Шепа клиенти вече бяха заели местата си. Грей забеляза двамата закъснели, заради които беше отложено началото на търга — бледоликите младежи, звездите от нямото кино. Седяха на първия ред. Табелката им лежеше в скута на жената. Мъжът се наведе и й каза нещо на ухо. Жестът беше някак странно интимен, навярно заради протегнатия настрани врат на жената, дълъг и изящен, извит сякаш в очакване на целувка.

Погледът й закачи Грей, докато той вървеше по централната пътека. После се плъзна без пауза нататък.

С нищо не показа, че го познава.

Грей продължи собственото си издирване. Вече беше стигнал до предната част на залата с подиума. Направи бавен кръг. Не забеляза видима реакция на присъствието си.

Не видя и Фиона.

Къде беше изчезнало това момиче?

Стигна до една от стъклените витрини и продължи покрай нея. Отваряше си ушите за разговорите наоколо. Мина покрай служител, който внимателно извади и после още по-внимателно постави върху горния плот на витрината дебела подвързана с кожа книга, поискана от едър джентълмен, който се наведе да я огледа през очилата, кацнали на върха на носа му.

Грей хвърли поглед на книгата.

Трактат върху пеперудите с ръчно рисувани илюстрации от 1884-та.

Продължи нататък. Близо до вратата се озова пред развлечената жена, която беше заснел по-рано. Жената му подаде малък бял плик. Грей го взе още преди да се е зачудил какво ли може да има вътре и защо му го дават. С това интересът на жената към него, изглежда, се изчерпи и тя се отдалечи с бавна стъпка.

Грей подуши откъм плика лек мирис на парфюм.

Странно.

Счупи с нокът печата и извади сгънат на две лист, доста скъпа хартия, ако се съдеше по водния знак. Съдържаше кратка бележка.

ДОРИ И ГИЛДИЯТА ПРЕДПОЧИТА ДА СТОИ НА БЕЗОПАСНО РАЗСТОЯНИЕ ОТ ТОЗИ ОГЪН.

ПАЗИ СИ ГЪРБА.

ЦЕЛУВКИ.

Подпис нямаше. Но в долния край, с червено мастило, се кипреше символът на малък дракон с извита опашка. Другата ръка на Грей се вдигна сякаш по своя воля към врата му, където висеше същото драконче, но от сребро. Подарък от конкурент.

Сейчан.

Сейчан беше оперативен агент на Гилдията, сенчест картел от терористични клетки, с който Сигма Форс вече беше кръстосвала шпаги. Грей настръхна. Обърна се и огледа залата. Развлечената жена не се виждаше никъде.

Отново сведе поглед към бележката.

Предупреждение.

„По-добре късно, отколкото никога…“

Но ако не друго, поне Гилдията не беше в играта. Ако можеше да се вярва на Сейчан, разбира се…

В интерес на истината, Грей беше склонен да й се довери.

Гарван гарвану, честта сред крадците и т.н.

Някакво раздвижване привлече погледа му към дъното на залата.

Висок джентълмен с елегантен смокинг се появи през една задна врата и се качи на подиума. Това беше самият господин Ергеншайн, сега в ролята на аукционер. Приглади с длан гелосаната си черна коса — освен гелосана очевидно беше и боядисана. Върху мъртвешките му черти се беше разтеглила заучена усмивка, сякаш изрязана и залепена там от някое списание.

Причината за смущението му го следваше по петите. Или по-скоро човек от охраната я водеше, стиснал я за лакътя.

Фиона.

Лицето й беше зачервено. Устните й — стиснати в тънка черта и побелели.

Бясна беше.

Грей тръгна към тях.

Ергеншайн мина встрани. Носеше нещо, увито в мека обработена кожа. Приближи се до централната витрина близо до подиума, която досега беше празна. Един служител я отключи. Ергеншайн разви внимателно нещото и го постави във витрината.

Щом забеляза приближаването на Грей, аукционерът изтупа ръце и тръгна да го пресрещне, сбрал длани като за молитва. Зад него служителят заключи витринката.

Грей видя кое е новото попълнение сред експонатите.

Библията на Дарвин.

Като видя Грей, Фиона се ококори.

Той не й обърна внимание, а се обърна към Ергеншайн.

— Проблем ли има?

— Не, разбира се, не, сър. Тъкмо извеждат младата дама навън. За съжаление, тя няма покана за търга.

Грей извади своята покана.

— Ако не греша, имам право на един гост. — И подаде изискано ръка на Фиона. — Радвам се, че дамата ми вече е пристигнала. Имах поверителен разговор с моя клиент и се позабавих малко. По-рано днес се свързах с госпожица Неал във връзка с една частна сделка. Интересът ни е насочен най-вече към ето този експонат.

И кимна към библията на Дарвин.

Цялото тяло на Ергеншайн се спихна с въздишка на фалшива скръб.

— Каква трагедия! Пожара имам предвид. Боя се обаче, че Грете Неал даде писменото си съгласие библията да бъде включена в наддаването. Без нареждане в обратния смисъл, изготвено от нейния адвокат, библията ще трябва да участва в търга. Такъв е законът.

Фиона задърпа ръката си от хватката на пазача, очите й гледаха убийствено.

Ергеншайн изобщо не й обърна внимание.

— Така че ще трябва да участвате в наддаването, ако искате да получите този експонат. Съжалявам, но ръцете ми са вързани.

— В такъв случай не бихте имали нищо против госпожица Неал да остане с мен, нали? Да ми помогне в огледа на експоната?

— Както желаете. — Дежурната усмивка на Ергеншайн бе помрачена от кратко смръщване. — Но ви съветвам да я държите под око. Щом е ваш гост, вие носите отговорност за поведението й.

Пуснаха Фиона. Грей я поведе към дъното на залата и забеляза, че човекът от охраната ги следва в паралелен курс покрай едната стена. Изглежда, се бяха сдобили с личен бодигард.

Грей подкара Фиона към последния ред столове. Удари камбанка, в знак, че търгът ще започне всеки момент. Столовете започнаха да се запълват. Предимно първите редове. Грей и Фиона бяха сами на последния.

— Какво правиш тук? — прошепна той.

— Връщам си библията — презрително изсъска тя. — Или поне се опитвам.

Тръшна се на стола си и стисна дамската си чантичка.

Ергеншайн се качи на подиума и каза няколко въвеждащи думи. Търгът щял да се проведе на английски. Това бил най-удобният език за интернационалната клиентела на аукционната къща. После се спря подробно на правилата за наддаване, на таксите и търговската отстъпка, които оставали за къщата, дори и на подходящия етикет на поведение. Най-важното правило било, че всеки участник можел да наддава само до сума десет пъти по-висока от предварително депозираната.

Грей слушаше обяснението с половин ухо и продължаваше да разпитва Фиона, с което си спечели възмутени погледи откъм предния ред.

— Да си върнеш библията? Защо?

Момичето само стисна чантичката си още по-здраво.

— Фиона…

Тя се обърна към него, напрегната и сърдита.

— Защото беше на Мути, затова! — В очите й блеснаха сълзи. — Заради тая проклета библия я убиха. Няма да им я оставя.

— На кого?

Тя махна с ръка.

— На тия дето я убиха, по дяволите! Ще я взема и ще я изгоря.

Грей въздъхна и се облегна назад. Фиона искаше да си отмъсти. И Грей не можеше да я вини за това… само че безразсъдните й действия като нищо можеха да доведат и до собствената й смърт.

— Библията е наша. Би трябвало да мога да си я взема. — Гласът й секна. Тя поклати глава и избърса носа си с ръка.

Грей я прегърна през раменете.

Тя примижа, но не се дръпна.

Търгът започна. Табелки се вдигаха и сваляха. Експонати се вадеха и прибираха. Най-добрите щяха да бъдат предложени за наддаване накрая. Грей следеше кой какво купува. И най-вече кой печели наддаването за книгите, описани в бележника му, трите експоната от особен интерес — трудовете на Мендел върху генетиката, физиката на Планк и записките върху мутациите на Де Врис.

Всичките бяха купени от бледоликата двойка, звездите на нямото кино.

Самоличността им остана неизвестна. Грей чу хората наоколо да коментират тихичко по същия въпрос. Изглежда, никой не знаеше кои са. Знаеше се само кой е номерът на кажи-речи постоянно вдигнатата им табелка.

Номер 002.

Грей се наведе към Фиона.

— Познаваш ли онези двамата? Да си ги виждала във вашата книжарница?

Фиона поизправи гръб, гледа ги цяла минута, после пак се отпусна назад.

— Не.

— А някой друг от присъстващите?

Тя сви рамене.

— Фиона, сигурна ли си?

— Да — сопна му се тя. — Съвсем сигурна съм, мамка му!

Това им спечели нова доза възмутени погледи.

Накрая наддаването стигна до последния експонат. Библията на Дарвин беше извадена от витринката и занесена като религиозна реликва до един статив, поставен под специална халогенна лампа. На външен вид томчето не правеше особено впечатление — напукана черна кожа, поокъсана и петносана, без никакъв надпис. Просто стара книга.

Фиона изправи гръб. Явно само заради книгата беше мирувала досега. Стисна Грей за китката.

— Наистина ли ще наддаваш за нея? — попита с надежда и очите й блеснаха.

Грей я изгледа намръщено… а после си даде сметка, че идеята всъщност никак не е лоша. Щом някои хора бяха готови да убиват заради тази книга, може пък наддаването да им дадеше някаква нишка към цялата тази история. А и така щеше има повод да разгледа библията. Сигма Форс бяха налели двеста и петдесет хиляди евро по сметката на аукционната къща, което означаваше, че ще може да наддава до два милиона и половина. Това беше два пъти повече от максималната предварителна оценка. Ако спечелеше, щеше добре да огледа покупката си.

Но трябваше да се съобрази и с указанията на Логан Грегъри. Вече беше престъпил заповедта му с идването си тук. Не смееше да се забърква още повече.

Усещаше погледа на Фиона върху себе си.

Ако започнеше да наддава, щеше да постави живота и на двамата в опасност, да ги превърне в мишени. Ами ако загубеше? Щеше да е рискувал за нищо. Не беше ли направил вече достатъчно глупости за един ден?

— Дами и господа, с колко да започнем наддаването за последния ни експонат днес? — драматично подхвана Ергеншайн. — Какво ще кажете за сто хиляди? А, да, вече имаме сто хиляди… и то от нов участник. Колко хубаво! Номер 144.

Грей свали табелката си. Изведнъж се бе превърнал в център на вниманието. Зарът беше хвърлен.

Фиона се ухили.

— Е, сумата се удвоява — каза Ергеншайн. — Двеста хиляди от номер 002!

Звездите от нямото кино.

Грей усети как вниманието на присъстващите се премества отново към него, включително и на двамцата отпред. Твърде късно беше да бие отбой. Вдигна отново табелката си.

Наддаването продължи още десетина напрегнати минути. Залата беше все така пълна. Всички бяха останали да видят каква цена ще достигне библията на Дарвин. Усещаше се някаква безмълвна подкрепа за Грей. Твърде много от присъстващите бяха загубили от вездесъщата табелка с номер 002, а когато сумата надмина двата милиона, което беше далеч над максималната предварителна оценка, залата се изпълни с възбуден шепот.

Ново вълнение предизвика участник по телефона, който неочаквано се включи в битката, но номер 002 предложи по-висока цена и онзи пасува.

За разлика от Грей. „Два милиона и триста.“ Дланите му започваха да се потят.

— Два милиона и четиристотин от номер 002! Дами и господа, моля, останете по местата си.

Грей вдигна табелката си още веднъж.

— Два милиона и петстотин.

Грей знаеше, че ще го бият. Можеше само да гледа как табелката с 002 се вдига отново — вездесъща и безмилостна.

— Три милиона — каза бледоликият джентълмен: играта явно започваше да го отегчава. Изправи се и погледна към Грей, сякаш го предизвикваше да даде повече.

Грей беше стигнал лимита си. И да искаше, не можеше да наддава повече. Сложи ръка върху табелката в скута си и поклати глава — знак, че признава поражението си.

Младият мъж му се поклони леко като на уважаван противник. Дори докосна периферията на въображаема шапка. Грей мерна синкаво петно върху дясната му ръка, на меката част между палеца и показалеца. Татуировка. Придружителката му, която, изглежда, му беше сестра, дори близначка може би, имаше същия знак на лявата си ръка.

Грей се постара да запомни татуировката, която с повечко късмет можеше да даде някаква информация за самоличността им.

Вниманието му беше привлечено от водещия търга.

— Изглежда, номер 144 се оттегля от наддаването! — обяви Ергеншайн. — Някой друг? Веднъж, два пъти, три пъти. — Вдигна чукчето, задържа го за миг, после го стовари върху катедрата пред себе си. — Продадено.

Учтиви ръкопляскания посрещнаха края на наддаването.

Грей знаеше, че аплодисментите щяха да са по-силни, ако той беше спечелил. Изненада се обаче, като видя кой ръкопляска до него.

Фиона.

Тя му се ухили.

— Да се махаме оттук.

Докато излизаха, Грей получи съболезнования и изрази на симпатия от немалко участници. Скоро се озоваха навън и хората се пръснаха всеки в своята посока.

Фиона го завлече няколко магазина по-надолу в една сладкарница — френска измишльотина с пъстри басмени перденца и масички от ковано желязо. Избра масичка близо до витринка с парфета, петифури, шоколадови еклери и вездесъщите датски сандвичи.

Не обърна обаче никакво внимание на вкуснотиите. Лицето й грееше от странно злорадство.

— На какво толкова се радваш? — попита Грей. — Загубихме наддаването.

Беше седнал с лице към прозореца — и възможно по-далече: все пак трябваше да се пазят. Макар да се надяваше, че сега, когато библията беше продадена, опасността може би няма да е толкова голяма.

— Набутахме им го! — каза Фиона. — Наду цената до три милиона. Жестоко!

— Не мисля, че парите са чак толкова важни за тях.

Фиона издърпа иглата, която държеше кока й, и разтърси косата си. Десетина години от възрастта й се изпариха като дим. В очите й продължаваше да свети самодоволство с привкус на отровно злорадство.

Грей изведнъж го присви стомахът.

— Фиона, какво си направила?

Тя вдигна чантичката си на масата, наклони я към Грей и я отвори. Той се наведе напред.

— О, Господи!… Фиона…

В чантичката имаше очукана книга с кожена подвързия. Същата като библията на Дарвин, която току-що беше продадена.

— Това истинската ли е? — попита той.

— Измъкнах я право изпод носа на онзи слепок в задната стаичка.

— Как?

— Старият номер с отклоняване на вниманието и подмяна. Цял ден мина, докато намеря библия с подходящия размер и форма. Е, след това си поиграх малко с нея, разбира се, за да заприлича досущ на истинската. А после трябваше само да се разцивря, да поврещя, да размахвам ръце като луда и… — Тя сви рамене. — И фокус-мокус, готово.

— Щом вече си била прибрала библията, защо ме накара да наддавам? — И изведнъж му просветна. — Използвала си ме!

— За да изтръскаш от онези копелета три милиона за евтин фалшификат!

— Много скоро ще разберат измамата — каза Грей с растящо чувство на ужас.

— Да, но тогава аз ще съм далеч.

— Къде?

— Където и ти. Тръгвам с теб. — Фиона щракна закопчалката на чантичката си.

— Тая няма да стане.

— Помниш ли какво ти каза Мути за разпродадената библиотека? От която е купена и библията на Дарвин?

Грей знаеше за какво му говори. Грете Неал беше намекнала, че някой се опитва да възстанови библиотеката на някакъв стар учен. Тъкмо му даваше оригиналната разписка за покупко-продажба, когато ги нападнаха, а после пламъците погълнаха всичко.

Фиона се почука по челото с показалец.

— Адреса го знам. — После му протегна ръка. — Е?

Грей се намръщи и посегна да си стиснат ръцете.

Фиона обаче дръпна своята с отвращение.

— Да бе. — После пак протегна ръка, но с дланта нагоре. — Искам да ти видя истинския паспорт, приятел. Мислиш, че не мога да различа фалшификатите? От пръв поглед ги хващам.

Той я погледна в очите. Веднъж вече му беше откраднала паспорта. И сега го гледаше безкомпромисно. Той свъси вежди още повече, накрая бръкна в един скрит джоб на сакото си и извади истинския си паспорт.

Фиона отгърна на първата страница.

— Грейсън Пиърс. — Метна го обратно на масичката. — Радвам се да се запознаем… най-накрая.

Грей си взе паспорта.

— А сега за библията. Откъде идва?

— Ще ти кажа само ако ме вземеш с теб.

— Не ставай смешна. Не можеш да дойдеш с мен. Ти си още дете.

— Дете с библията на Дарвин.

Започваше да му писва от изнудването й. Можеше да й вземе библията, когато си поиска, но същото не можеше да се каже за информацията в главата й.

— Фиона, това не е детска игра.

Очите й го фиксираха и сякаш остаряха пред погледа му.

— Да не си мислиш, че не знам? — Думите й студенееха мъртвешки. — Къде беше ти, когато изнесоха баба в пликчета? В проклети гадни малки пликчета!

Грей затвори очи. Беше докоснала чувствителна струна в него, но той нямаше да поддаде.

— Фиона, съжалявам — каза напрегнато. — Но искаш нещо невъзможно. Не мога да те…

Експлозията разтърси сладкарницата като земетресение. Предното стъкло се раздрънча, изпопадаха чинии. Фиона и Грей скочиха и отидоха при прозореца. През улицата се виеше дим, издигаше се към здрачното небе. Пламъци танцуваха по напуканата фасада на сградата от другата страна на улицата.

Фиона го погледна и каза само:

— Мога да позная. От първия път.

— Стаята ми в хотела — призна той.

23:47

Хималаите

Пейнтър се возеше зад Лиза на шейна, вързана за един от снегомобилите. Пътуваха вече почти час, завързани за шейната и един за друг. Ако не друго, шейната поне ги топлеше отдолу.

Въпреки това той се беше сгърбил над Лиза, предпазваше я донякъде с тялото си. Тя пък се беше облегнала назад към него. Само това можеха да направят. Китките им бяха вързани за скоби от двете страни на шейната.

Пред тях убиецът се возеше на задната седалка на снегомобила, който ги теглеше. Възседнал го беше заднишком, с лице към тях и насочена пушка; различните му на цвят очи не ги изпускаха и за миг. Анна Споренберг управляваше снегомобила начело на групата.

Група бивши нацисти.

Или реформирани нацисти.

Или каквито бяха там, да ги вземат мътните.

Пейнтър остави този въпрос за по-късно. В момента му предстоеше да разреши една далеч по-неотложна загадка.

Как да останат живи.

По пътя беше разбрал как бяха открили скривалището им — съвсем лесно. Чрез инфрачервено отчитане. Сред замръзналия пейзаж топлинната им сигнатура бе изпъквала като фар в морето нощем.

Същият фактор би направил бягството им почти невъзможно.

Бе насочил мислите си към една-единствена цел.

Бягство.

Но сега какво?

През последния час керванът снегомобили се беше придвижвал с умерена скорост през зимната нощ. Двигателите им бяха електрически и работеха почти безшумно. Петте машини се придвижваха през планинския лабиринт по очевидно познат до болка маршрут; спускаха се в дълбоки долини, прехвърляха ледени ридове.

Пейнтър се стараеше да запомни изминатия маршрут. Ала изтощението и множеството завои му пречеха. Не помагаше и възобновилото се главоболие — в комплект с гадене. Трябваше да си признае, че симптомите му не отслабват. Трябваше да признае също, че окончателно се е изгубил.

Погледна нощното небе.

Звездите светеха студено.

Може би пък по тях щеше да успее да определи местоположението си.

И изведнъж точиците светлина в небето се завъртяха. Прониза го остра болка зад очите.

— Добре ли си? — прошепна му Лиза през рамо.

Пейнтър само изсумтя. Толкова много му се гадеше, че не смееше да отвори уста.

Убиецът изръмжа и с това сложи край на разговора им. Което беше добре дошло за Пейнтър. Той затвори очи, пое си дълбоко дъх няколко пъти и зачака кризата да отмине.

Което и стана.

Отвори очи — керванът тъкмо изкачваше поредното възвишение и при каменистия хребет намали и спря. Пейнтър се огледа. Нищо особено нямаше наоколо. Ледена стена се врязваше в хребета отдясно. Пак започваше да вали сняг.

Защо бяха спрели?

Убиецът слизаше от снегомобила.

Анна също слезе. Едрият мъж се извърна към нея и я заговори на немски.

Пейнтър напрегна слух и долови последните му думи:

— … трябва просто да ги убием.

Не беше казано със злост или нещо такова, прозвуча практично и делово.

Анна се намръщи.

— Необходима ни е повече информация, Гюнтер. — После погледна към Пейнтър. — Знаеш какви проблеми имаме напоследък. Ако е бил изпратен тук… ако знае нещо, което може да го спре…

Пейнтър нямаше представа за какво говорят, но не си направи труда да разсее заблуждението им. Навярно именно на това дължаха живота си.

Убиецът само поклати глава.

— Той ще ни създаде неприятности. Подушвам го. — Понечи да се обърне, небрежно, сякаш за него въпросът беше приключен.

Анна го докосна по бузата, нежно, благодарно… а сякаш и нещо повече.

— Danke, Гюнтер.

Той се извърна, но не и преди Пейнтър да зърне проблясъка на болка в очите му. Убиецът тръгна към грапавата скална стена и хлътна в някаква пролука. След миг облак па̀ра излетя оттам заедно с жълтеникава светлина… после и двете изчезнаха.

Врата, която се беше отворила и затворила.

Зад него един от пазачите изсумтя презрително и измърмори една дума под нос — обида, която стигна до ушите само на хората около него.

Leprakonig.

Прокаженият крал.

На Пейнтър не убягна фактът, че пазачът беше изчакал едрият мъж да затвори вратата. Не беше посмял да изрече обидата в лицето му. Но ако се съдеше по сгърбените рамене и грубото държане на убиеца, той явно я беше чувал и преди.

Анна отново яхна снегомобила. Друг въоръжен пазач зае мястото на Гюнтер и насочи пушката си към Пейнтър и Лиза. Потеглиха отново.

Завиха покрай щръкнала канара и поеха надолу към още по-стръмно ждрело, врязало се в плътта на планината. Пътят напред тънеше в море от ледена мъгла. Масивен хребет заслоняваше мъгливото море, снишил се като шепи над пламък.

Навлязоха в гъстата мъгла, фаровете я сечаха като светлинни мечове.

За нула време видимостта намаля до половин метър. Звездите изчезнаха.

После тъмнината стана още по-тъмна — навлязоха в сянката на надвисналия хребет. Но вместо да стане по-студено, въздухът осезаемо се затопли. Колкото по-надолу се спускаха, толкова по-често сред снега стърчаха оголени скали — капки вода от стопен сняг се стичаха по снагите им.

Тук някъде сигурно имаше геотермална активност. Горещите извори, макар и рядко, се срещат в Хималаите — резултат са от огромното налягане на индийската континентална плоча, стържеща в азиатската. Смята се, че именно тези геотермални извори са източникът на легендите за Шангри-ла.

Снегът скоро изтъня съвсем и снегомобилите спряха. Пейнтър гледаше да се държи близо до Лиза. Погледите им се срещнаха и в нейния той видя огледален образ на собствените си страхове.

Къде, по дяволите, ги бяха довели?

Обградени от бели парки и пушки, двамата продължиха напред. Под краката им вече имаше само мокри камънаци. Появиха се стъпала, издълбани в скалата, хлъзгави от разтопения сняг. Вездесъщата мъгла изтъня и се накъса.

След няколко стъпки в сумрака се извиси скална стена, заслонена от рамото на планината. Естествена дълбока пещера. Не беше рай обаче — само назъбен черен гранит, мокър от кондензираната влага.

Повече ад, отколкото Шангри-ла.

Лиза се спъна и Пейнтър я прихвана, доколкото му беше възможно с вързани китки. И разбра защо е изгубила равновесие.

Право пред тях от мъглата се беше появил замък.

Или по-скоро половин замък.

Когато се приближиха още малко, Пейнтър прецени, че всъщност става въпрос за фасада, изсечена грубовато в дъното на пещерата. Две гигантски кули с бойници се възправяха като стражи от двете страни на масивна централна част. Зад дебели полупрозрачни стъкла грееха светлини.

— Granitschloss — обяви Анна и ги поведе към арковиден вход, два пъти по-висок от човешки ръст, охраняван от двама великански рицари от гранит.

Тежка дъбова врата, обточена с ленти от черно желязо, запечатваше входа. Но когато групата приближи, вратата се вдигна нагоре като решетките на старинен замък.

Анна тръгна напред.

— Хайде. Нощта беше дълга, ja?

Пейнтър огледа фасадата — бойници, парапети и арковидни прозорци. По цялата си повърхност черният гранит капеше и се потеше, плачеше и ручеше. Водата приличаше на черно олио и създаваше илюзията, че замъкът се разлага пред очите им, стопява се обратно в черната скала.

Огнената светлина откъм прозорците подпалваше повърхността на замъка в адски отблясъци и напомняше картина от Йеронимус Бош. Този художник, живял през петнайсети век, се беше специализирал в изображения на ада. Ако му беше хрумнало да изобрази портите към подземния свят, сигурно щеше да ги изобрази точно като този замък.

По липса на друг избор Пейнтър последва Анна. Вдигна очи — търсеше думите, които според Данте били изсечени в портите на Ада.

„Надежда всяка тука оставете.“

Думите ги нямаше… но иначе мястото беше съвсем подходящо.

„Надежда всяка оставете…“

Това, кажи-речи, обобщаваше всичко.

20:15

Копенхаген, Дания

Грей стисна Фиона за лакътя и я повлече през една странична врата на сладкарницата. Измъкна я на някаква уличка, като разбута хората на тротоара.

Завиха сирени.

Явно копенхагенските пожарникари днес щяха да работят до късно.

Грей стигна до ъгъла на уличката, дърпаше Фиона след себе си. Тухла изпука близо до ухото му, миг по-късно се чу звън на рикошет. Изстрел. Грей се извъртя, бутна Фиона в уличката и се наведе. Огледа трескаво улицата за стрелеца.

И я видя.

Близо.

На половин пресечка, от другата страна на улицата.

Бледоликата млада жена от търга. Само дето сега беше облечена в черен прилепнал анцуг. Беше се сдобила и с няколко модни аксесоара. Пистолет със заглушител. Държеше го ниско до коляното си и крачеше бързо към тях. Вдигна ръка към ухото си, устните й се раздвижиха.

Радиовръзка.

Когато жената пристъпи в светлината на една улична лампа, Грей разбра грешката си. Не беше филмовата звезда от търга. Тази беше с по-дълга коса. И с по-слабо лице.

По-голяма сестра на онези двамата.

Грей се извърна.

Очакваше Фиона вече да е преполовила уличката. Вместо това я видя само на пет метра от себе си, яхнала някакъв доста ръждясал лимоненозелен мотопед.

— Какво правиш?

— Осигурявам ни транспорт — каза тя и пусна в чантичката си малка отвертка.

Грей затича към нея.

Пръстите на Фиона ровичкаха слепешката кълбо сплетени жици. Тя изви две и двигателят изхърка и запали.

„По дяволите…“

Биваше си я… но доверието си имаше граници.

Грей й махна да се премести назад.

— Аз ще карам.

Фиона само сви рамене и плъзна дупе назад. Грей яхна мотопеда, даде газ и без да включва фара, подкара по тъмната уличка. Или по-скоро запълзя.

— Хайде де — измърмори подканящо на старата машина.

— Включи на втора — каза Фиона. — Третата я прескочи. С тия таралясници иначе не става.

— Мразя да ми дават съвети, като карам.

Въпреки това я послуша и мина на четвърта. Мотопедът подскочи като стреснато жребче. Поеха доста по-бързо по уличката, лавираха на зигзаг между кофите за боклук.

Зад тях пищяха сирени. Грей хвърли поглед през рамо. Пожарна кола изрева покрай входа към уличката на път към експлозията. Преди Грей да се е обърнал напред, в полезрението му се появи тъмна фигура, очертана на фона на ярките улични светлини отзад.

Жената с пистолета.

Той даде още газ и заобиколи голям контейнер за строителни отпадъци, така че да остане между тях и жената. Придържаше се близо до стената.

Перпендикулярната улица пред тях грееше като фар.

Беше единственият им шанс.

Вперил поглед напред, той видя как втора тъмна фигура се очертава на фона на светлината и спира. Фаровете на минаващ автомобил посребриха руса коса. Поредният член на семейството. Мъж с дълъг черен шлифер. Разтвори го и измъкна изпод диплите му автомат.

Жената явно му се беше обадила и така бяха спретнали засадата.

— Дръж се! — извика Грей.

Онзи вдигна автомата с една ръка и Грей забеляза, че другата му ръка е превързана от китката до лакътя и виси на шина. Макар лицето му да беше в сянка, Грей знаеше кой им препречва пътя.

Мъжът, който беше убил Грете Неал.

Под превръзката на ръката му се криеха раните от зъбите на Бертал.

Автоматът се насочи към Грей.

Нямаше време.

Грей зави рязко, изпод гумите се вдигна прах, мотопедът се наклони и се хлъзна към стрелеца.

Автоматът изтрещя приглушено, чу се и трясък на разцепено дърво откъм един вход наблизо.

Фиона изписка.

Само че това беше единственият изстрел, който онзи успя да произведе, защото отскочи, за да избегне налитащия странично мотопед. Грей изскочи от тъмната уличка, овладя плъзгащата се машина, даде газ сред писъка на прегрята гума върху цимент и се вмъкна в движението. Един възмутен водач на ауди му изсвири гневно с клаксона си.

Грей продължи напред между автомобилите.

Фиона поотпусна хватката си около кръста му.

Грей маневрираше между по-бавните коли и набираше скорост по стръмното надолнище в този участък. Наклонът свършваше при обточена с дървета пресечка. Грей натисна спирачките, за да вземе острия завой, но мотопедът не се подчини. Грей погледна надолу. Някакъв кабел се влачеше до задната гума.

Кабелът на спирачката.

Страничното плъзгане при изхода на уличката явно го беше измъкнало от гнездото му.

— Намали! — изкрещя Фиона в ухото му.

— Спирачката не работи! — извика й той. — Дръж се!

Изключи двигателя, после се опита да намали инерцията на мотопеда, като изви в странично плъзгане като скиор по стръмен склон. Провлече задната гума по бордюра сред миризма на изгорял каучук.

Стигнаха завоя с твърде висока скорост.

Грей наведе мотопеда силно настрани, металът застърга сред искри по пътната настилка. Плъзнаха се през кръстовището право пред някакъв камион. Запищяха клаксони. Засвириха спирачки.

После се удариха в отсрещния бордюр.

Мотопедът се преобърна. Грей и Фиона излетяха.

Жив плет смекчи удара в някаква степен, но все пак се търкулнаха по тротоара — спря ги една тухлена стена. Грей се наведе над Фиона.

— Как си?

Тя се изправи, повече ядосана, отколкото пострадала.

— Платих двеста евро за това нещо. — Роклята й се беше скъсала почти до кръста от едната страна. Тя я притисна с ръка и се наведе да си вземе чантичката.

Костюмът на Грей беше пострадал повече и от роклята. Имаше дупка на едното коляно, а дясната страна на сакото беше като драна с метална четка. Но като се изключеха няколко ожулвания и натъртвания, двамата бяха добре.

Движението покрай тях си продължаваше.

Фиона тръгна напред.

— Тези мотопеди непрекъснато катастрофират. И пак толкова често ги крадат. Собствеността върху мотопед в Копенхаген е термин почти изпразнен от съдържание. Трябва ти мотопед? Взимаш си някой. После го оставяш за следващия, на който му потрябва. Никой не се впечатлява особено.

Ала този път явно не беше така.

Нов писък на гуми привлече вниманието им. Една черна кола изскочи на улицата на две пресечки зад тях. Твърде тъмно беше, за да различат шофьора или пътниците. Фаровете летяха към тях.

Забързаха под дърветата по тротоара, оглеждаха се за по-плътни сенки. Високата тухлена стена се точеше покрай тях. Никакви сгради, никакви пресечки. Само дълга висока стена. Иззад нея долиташе весел звънтеж на китари. Зад тях колата намали до катастрофиралия мотопед.

Нямаше съмнение, че новината за бягството им с мотопеда е била съобщена където трябва.

— Насам — каза Фиона, преметна чантичката си през рамо и го помъкна към една потънала в сенки пейка, стъпи на нея — а после приклекна, подскочи и се хвана за най-долния клон на дървото. Преметна крака през него и увисна.

— Какво правиш?

— Уличните хлапета го правят непрекъснато. Нещо като безплатен вход.

— Какво?!

— Хайде, качвай се!

Педя по педя тя се придвижи по дебелия клон, който се прехвърляше над тухлената стена. От другата страна се пусна и изчезна от погледа му.

По дяволите!

Черната кола се включи в движението.

Не му оставаше друго, освен да последва примера на Фиона. Качи се на пейката и подскочи. Иззад стената се носеше музика, вълшебно нежна в тъмната нощ. Той залази по клона.

От другата страна се разстилаше чуден свят от мигащи фенери, миниатюрни дворци — и изобщо атракциони всякакви.

Паркът „Тиволи“.

Увеселителният парк се гушеше в сърцето на Копенхаген. От мястото си на стената Грей зърна езерото в центъра му. Огледалната му повърхност грееше с хиляди светлинки. Като спици на колело от него се проточваха алеи с цветни лехи по края и водеха към окъпани в светлина павилиони и всякакви видове въртележки. Старият парк, построен в началото на двайсети век, не приличаше на съвременните чудеса на техниката — беше запазил атмосферата си на уютен панаир.

Фиона го чакаше — махаше му, застанала зад някаква служебна постройка, навярно барака за инструменти.

Грей пусна краката си и увисна на ръце.

Парче кора излетя на трески до дясната му ръка. Стреснат, той се пусна и падна, ръцете му се размахаха трескаво. Строполи се тежко в някакви цветя, удари си коляното, но меката пръст смекчи падането. От другата страна на стената изрева двигател и се затръшна врата.

Бяха ги видели.

Изкривил лице от болка, Грей закуцука към Фиона. Погледите им се срещнаха. Очите й се бяха разширили. Чула беше изстрела. Без да си кажат и дума, хукнаха към сърцето на парка.