Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сигма Форс (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Black Order, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 132 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2010 г.)
Допълнителна корекция
moosehead (2015)

Издание:

Джеймс Ролинс. Черният орден

Редактор: Иван Тотоманов

Оформление на корица: „Megachrom“, 2007 г.

ИК „Бард“, 2007 г.

ISBN: 978-954-585-751-5

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни грешки и допълнително форматиране

4.
Призрачни светлини

11:18
Хималаите

— Сигурна ли сте, че Анг Гелу е загинал? — попита Пейнтър.

Лиза Къмингс кимна. Беше завършила разказа си от това как я бяха повикали по спешност заради заболяване в манастира, до ужасите, които бяха последвали — лудостта, експлозиите, стрелецът.

Докато влизаха все по-надълбоко в подземната изба на манастира, Пейнтър преценяваше разказа й. Тесният каменен лабиринт не беше строен за хора с неговите габарити, така че се налагаше да върви приведен и въпреки това главата му току опираше в провесените да се сушат хвойнови клонки. От ароматното дърво се правеха церемониални димящи пръчици за храма горе, храм, който сам се беше превърнал сега в огромна димяща пръчица, обхванат от пламъци и бълващ колони дим към обедното небе.

Бяха се вмъкнали в избата, за да избягат от пламъците. Пейнтър се беше забавил само колкото да грабне едно тежко наметало и едни обточени с необработена кожа ботуши от някакъв дрешник. В сегашното си облекло наистина приличаше на индианец, нищо че беше такъв само наполовина. Нямаше спомен къде са се дянали собствените му дрехи и багаж.

Три дни се бяха изпарили от живота му.

Заедно с поне пет килограма тегло.

Докато преди това навличаше робата, забеляза как се четат ребрата му. Дори раменете му изглеждаха по-костеливи. Не беше избягнал напълно тукашната болест. Но поне силите му продължаваха да се връщат.

Налагаше се.

Особено като се имаше предвид убиецът, който още се разхождаше на воля.

Чул беше спорадичните изстрели, докато се спускаха с жената през избата. Снайперистът убиваше всеки, който се опиташе да избяга от горящия манастир. Доктор Къмингс му беше описала стрелеца. Бил сам според нея. Според Пейнтър обаче трябваше да има и други. Маоистки бунтовници ли бяха? Нямаше логика. Какво печелеха от клането тук?

Пейнтър вървеше напред и светеше с фенерчето.

Къмингс го следваше отблизо.

За нея Пейнтър знаеше само, че е американка, лекарка и член на алпинистка експедиция. Хвърли й кос преценяващ поглед. Дългокрака беше, с атлетична физика, с руса коса, вързана на опашка, страните й — румени от продължително излагане на планинския вятър. И ужасена освен това. Държеше се близо до него и подскачаше при всеки приглушен изстрел отгоре. От друга страна, вървеше, без да спира, не ронеше сълзи и не се оплакваше. Изглежда, сдържаше шока само с цената на волята си.

Но още колко щеше да издържи, преди да рухне?

Пръстите й потрепнаха, когато вдигна ръка да отмести китка лимонова трева, провиснала пред лицето й. Продължиха напред. Колкото по-навътре влизаха, толкова по-ароматен ставаше въздухът — розмарин, аретмизия, планински рододендрон, кенпа. Всичките готови да се превърнат в различни ароматни пръчици.

Лама Кемсар, главата на манастира, беше разказал на Пейнтър за предназначението на различните билки — за пречистване, за подсилване на духовните енергии, за прогонване на лоши мисли, дори за лечение на астма и на обикновена настинка. В момента обаче единствената важна за Пейнтър информация беше как да стигне до задната врата на избата. Билковата изба свързваше всички манастирски сгради. Именно оттук минаваха монасите през зимата, когато снегът затрупаше двора.

Пак оттук се стигаше до плевнята в края на манастирския комплекс. Тя се издигаше доста встрани от пламъците и линията на директен обстрел.

Ако стигнеха до плевнята… а после се доберяха до долното село…

Трябваше да се свърже някак със Сигма.

Различни възможности се въртяха в главата му и сякаш в унисон с тях, същото направи и избата.

Пейнтър се подпря на стената, за да не падне.

Виеше му се свят.

— Добре ли сте? — попита лекарката и пристъпи към него.

Той си пое няколко пъти въздух, после кимна. Откакто се беше свестил, вече няколко пъти губеше за кратко ориентация. Но пристъпите сякаш се разреждаха… или пък само си внушаваше, че е така?

— Какво всъщност се е случило тук? — попита лекарката. Взе фенерчето — всъщност си беше нейно, от медицинския й комплект — и го насочи към очите му.

— Не знам… не съм сигурен… Но по-добре да вървим, не бива да спираме.

Опита се да се оттласне от стената, но Лиза го натисна с длан по гърдите, без да престава да оглежда очите му под насочената светлина.

— Имате силен нистагмус — прошепна тя, свали фенерчето и свъси чело.

— Какво?

Тя му подаде манерката си и му посочи да седне на една овързана бала сено. Той не възрази. Балата беше твърда като цимент.

— Очите ви показват признаци на хоризонтален нистагмус, стеснение на зениците. Да сте си удряли главата?

— Не мисля. Сериозно ли е?

— Трудно е да се каже. Може да е резултат от увреда на окото или мозъка. Инсулт, множествена склероза, удар по главата. В комбинация със замайването, бих казала, че е пострадал вестибуларният ви апарат. Може би нещо в средното ухо. Или централната нервна система. Най-вероятно е временно състояние. — Последното съвсем не прозвуча утешително.

— Какво имате предвид с това „най-вероятно“, доктор Къмингс?

— Просто Лиза — каза тя, сякаш се опитваше да отклони вниманието му.

— Просто Лиза. Значи може и да не е временно?

Тя погледна встрани.

— Трябва да ти се направят изследвания. Нужна ми е и повече информация. Можеш да започнеш с това какво се е случило тук.

Той отпи голяма глътка от манерката. Де да можеше. Докато се опитваше да си спомни, зад очите му се настани тъпа болка. Последните дни му бяха като в мъгла.

— Бях отседнал в едно от селцата долу. Посред нощ в планината се появили странни светлини. Самият аз не ги видях. Когато се събудих, вече бяха угаснали. Но на сутринта всички в селото се оплакваха от главоболие и гадене. Аз също. Попитах един от старейшините за светлините. Той каза, че се появявали от време на време, от поколения. Призрачните светлини. Местните ги свързвали със злите духове в планинските недра.

— Зли духове?

— Показа ми къде се виждали светлините. В отдалечен район високо в планината, насечен от дълбоки ждрела и ледени водопади, чак до границата с Китай. Почти непроходим. Манастирът се намира на склон, който гледа към тази ничия земя.

— Значи манастирът е бил по-близо до светлините от селото?

Пейнтър кимна.

— За двадесет и четири часа всички овце умряха. Някои падаха като покосени. Други удряха главите си в скалите. Дойдох тук на следващия ден, повръщах, главата ми се пръскаше от болка. Лама Кемсар ми даде някакъв чай. Това е последното, което си спомням. — Отпи отново от манерката и въздъхна. — Това беше преди три дни. Събудих се в заключена стая. Наложи се да разбия вратата, за да изляза.

— Имал си късмет — каза тя и си взе манерката.

— В смисъл?

Тя скръсти ръце пред гърдите си, сякаш да се защити.

— Че не си бил в манастира по това време. Изглежда, близостта до светлините е правопропорционална на степента на пораженията. — Вдигна поглед нагоре, сякаш се опитваше да види през стените. — Може да е била някакъв вид радиация. Китайската граница е наблизо, така ли? Може да е било ядрен опит или нещо такова.

Пейнтър си беше задавал същите въпроси.

— Защо клатиш глава? — попита Лиза.

Пейнтър чак сега усети, че го прави. Вдигна длан към челото си.

Лиза се намръщи.

— Така и не каза ти какво правиш тук, господин Кроу.

— Викай ми Пейнтър. — И й се усмихна криво.

Тя не остана особено впечатлена.

Чудеше се колко може да й каже. При така стеклите се обстоятелства откровеността изглеждаше най-разумният избор. Доколкото можеше да бъде откровен, разбира се.

— Работя за правителството, за едно подразделение, наречено АИОП. Ние…

Тя го прекъсна с тръсване на глава, все така бе скръстила ръце пред гърдите си.

— Знам за АИОП. Американският военен отдел за проучвателна и развойна дейност. Работила съм по техен проект. Какъв интерес имат към случващото се тук?

— Ами, изглежда, Анг Гелу не се е обърнал за помощ само към теб. Преди седмица се свърза с нашата организация. С молба да разследваме слуховете за странни заболявания в този район. Аз тъкмо проучвах обстановката, за да преценя какви специалисти да включим в разследването — лекари, геолози, военен персонал, — когато се развилня бурята. Не бях планирал да се откъсна за толкова време от цивилизацията.

— Стигна ли до някакви заключения?

— От първоначалните ми разговори с местните ми хрумна, че може би маоистките бунтовници в района са се докопали до ядрени отпадъци и подготвят мръсна бомба или нещо подобно. Сетих се и за китайците, също като теб преди малко. Затова направих тестове за различни форми на радиация, докато чаках бурята да утихне. Не установих нищо необичайно.

Лиза го гледаше, сякаш наблюдаваше непознат вид бръмбар.

— Ако успеем да те закараме в някоя лаборатория — каза делово, — може и да получим един-два отговора.

Значи не го смяташе за бръмбар, а за морско свинче.

Ако не друго, поне се придвижваше нагоре по еволюционната стълбица.

— Най-напред трябва да оцелеем — каза Пейнтър, за да я върне към реалността.

Тя вдигна поглед към тавана. От известно време не се чуваха изстрели.

— Може да решат, че всички са мъртви. Ако просто останем тук…

Пейнтър се оттласна от балата и стана.

— Според твоето описание нападението е проведено методично. И е било планирано предварително. Със сигурност знаят за тези тунели и рано или късно ще ги проверят. Можем само да се надяваме, че ще изчакат пожарите да угаснат.

Лиза кимна.

— Да тръгваме тогава.

— Ще се измъкнем. Можем да го направим — увери я той. Подпря се с ръка на стената. — Можем да го направим — повтори, този път повече на себе си, отколкото на нея.

Тръгнаха.

След няколко крачки Пейнтър се почувства по-стабилен.

Добре.

Изходът вече трябваше да е близо.

Сякаш в потвърждение на това, откъм дъното на коридора долетя лек повей и раздвижи китките провесени от тавана билки. Пейнтър усети студа по лицето си. И замръзна. Включи се ловният му инстинкт — наполовина резултат от военното му обучение, наполовина кръвно наследство. Посегна зад себе си и стисна Лиза за лакътя в знак да мълчи.

После изключи фенерчето.

Някъде напред нещо тежко се удари в пода и звукът отекна в прохода. Ботуши. Затръшна се врата. Повеят изчезна.

Не бяха сами.

 

 

Убиецът приклекна под китките билки. Знаеше, че тук има и други. Колко? Преметна на рамо пушката и извади пистолет „Хеклер&Кох“. Вече беше свалил всичко от ръцете си освен вълнените ръкавици без пръсти. Заослушва се.

Едва доловимо изстъргване, шумолене.

Отдалечаващо се.

Най-малко двама… може би трима.

Посегна нагоре и затвори капака към плевнята. Студеният полъх утихна след последен шептящ повей и го обви мрак. Смъкна на очите си устройство за нощно виждане и включи ултравиолетовата лампа, фиксирана за рамото му. Проходът напред грейна в нюанси на сребристозелено.

На крачка пред него лавиците покрай едната стена бяха отрупани с консервирани продукти и запечатани с восък буркани с кехлибарен мед. Той пое покрай лавиците, движеше се бавно и безшумно. Нямаше нужда да бърза. Всички други изходи водеха към горящите развалини. Беше застрелял малкото монаси, на които им беше останал достатъчно здрав разум в умопомрачените глави, за да избягат от пожара.

Беше им направил услуга, на всичките.

Много добре знаеше, че е така.

Този път Камбаната беше ударила твърде силно.

Инцидент. Един от многото напоследък.

През последния месец беше доловил вълнението сред другите в Granitschloss. Дори преди инцидента. Нещо беше разбунило замъка като кошер и резултатът се беше усетил дори и в неговия усамотен дом. Не беше обърнал внимание. И защо да го прави? Не беше негова грижа.

А после се случи инцидентът… и ето, че вече беше негова грижа.

Да им разчиства грешката.

Това беше негов дълг като един от последните останали Sonnekonige. Повечето рицари на слънцето — уви, почти нищо не беше останало от тях, както по брой, така и по качество — страдаха от старческо слабоумие, избутани на практика в забвение, бяха си анахронизъм и изобщо нещо, от което извръщаш засрамено очи. Скоро и последните щяха да изчезнат.

И толкова по-добре.

Но поне задачата му за днес беше почти приключила. Щеше да се върне в дупката си, след като прочистеше избата. Трагедията в манастира щеше да бъде приписана на маоистките бунтовници. Кой друг освен безбожните маоисти би нападнал света обител без никакво стратегическо значение?

За по-сигурно дори мунициите му бяха съобразени с онези, които използваха бунтовниците.

Включително пистолетът му.

Стиснал го в ръка, той бавно се придвижи покрай редица отворени дъбови бъчви. Зърно, ориз, брашно, дори сушени ябълки. Стъпваше предпазливо, нащрек за засада. Монасите може и да се бяха побъркали, но дори и луд човек беше способен на лукавство и изобретателност, когато е притиснат до стената.

Проходът напред завиваше вляво. Той се притисна до дясната стена. Спря, за да се ослуша, наострил уши за звук от стъпки. Вдигна очилата си за нощно виждане.

Тъмно като в рог.

Смъкна ги отново на очите си и проходът се проточи пред него в зеленикави отблясъци. Щеше да види всяка дебнеща го в сенките опасност много преди сам да бъде видян. Трябваше да минат покрай него, за да стигнат до единствения безопасен изход.

Свърна бавно покрай ъгъла.

Ниска бала сено лежеше напреко на прохода, сякаш бутната в бързането. Той плъзна изпитателно поглед зад нея. Още бъчви. От тавана висяха връзки сушащи се билки.

Никакво движение. Пълна тишина.

Той вдигна крак, прекрачи балата и стъпи от другата й страна.

Под ботуша му изпука клонка.

Очите му се стрелнаха надолу. Целият под беше покрит със сухи стръкове.

Капан.

— Сега!

Той вдигна поглед миг преди всичко да избухне в ослепителна светлина. Усилена от високата чувствителност на очилата за нощно виждане, светлината сякаш опърли тила му отвътре, ослепи го напълно.

Светкавица на фотоапарат.

Той стреля инстинктивно.

Изстрелите изтрещяха оглушително в затвореното пространство.

Явно бяха изчаквали в мрака, ослушвали се бяха за издайническия пукот на сухите билки, а после го бяха нападнали. Той отстъпи крачка назад и се спъна в балата.

Политна и следващият му изстрел отиде високо.

Грешка.

Някой връхлетя отгоре му, удари го в краката и го събори през балата. Гърбът му се удари в каменния под. Нещо се заби в бедрото му. Той сви рязко колене и нападателят му изпъшка.

— Тръгвай! — извика нападателят, притискаше към пода ръката с оръжието. — Бягай навън!

Говореше на английски. Не беше монах.

Втора фигура скочи покрай тях, повече сянка за възстановяващото му се зрение. Чу стъпки да се отдалечават към капака на плевнята и изпсува:

— Scheisse!

Извъртя се и се отърси от нападателя си като от парцалена кукла. Рицарите на слънцето не бяха като другите хора. Нападателят му се блъсна в стената, отскочи и понечи да хукне след другаря си. Ала неговото зрение се възвръщаше бързо. Вбесен, той хвана нападателя си за глезена и го дръпна.

Мъжът го изрита с другия си крак и уцели лакътя му.

Той изръмжа и заби палец в чувствително нервно окончание зад ахилесовото сухожилие. Мъжът извика. Той знаеше колко силна е болката — все едно си си счупил глезена. Задърпа отново крака му.

Надигна се и светът изведнъж се завъртя пред очите му. Всичката му сила се изпари в миг, като да беше спукан балон. Бедрото му гореше. Погледна. Сигурно го бяха намушкали с нож. Не. От бедрото му стърчеше спринцовка, забита докрай.

Упоили го бяха.

Нападателят му се изви и измъкна крака си от отслабващата хватка, скочи и затича към изхода.

Не можеше да му позволи да избяга.

Вдигна пистолета — беше станал тежък като наковалня — и стреля. Куршумът рикошира в пода. На ръба на безсъзнанието, той стреля още веднъж… но онзи вече не се виждаше.

Чуваше се само тропотът на ботушите му.

Той се свлече на колене. Сърцето му биеше, сякаш щеше да се пръсне. Сърце близо два пъти по-голямо от нормалното. Но пък нормално голямо за един Sonnekonige.

Пое си няколко пъти дълбоко дъх, докато метаболизмът му се адаптираше.

Рицарите на слънцето не бяха като другите хора.

Бавно се изправи.

Трябваше да довърши задачата си.

Затова бе роден.

Да служи.

 

 

Пейнтър затръшна капака.

— Помогни ми — изпъшка и изкуцука встрани. Болката пронизваше целия му крак. Посочи купчина сандъци. — Натрупай ги върху капака.

Сам повлече най-горния. Беше прекалено тежък да го носи, затова просто го катурна на пода. Издрънча метал. Той го задърпа към капака. Нямаше представа какво има в сандъка, но беше тежък, дяволски тежък.

Избута го над капака в пода.

Лиза се бореше с втория сандък. Той се върна при нея и се захвана с третия.

С общи усилия ги завлякоха над капака.

— Още един — каза Пейнтър.

Лиза погледна струпаните върху капака сандъци.

— Никой не може да ги отмести отдолу.

— Още един — настоя Пейнтър задъхано, разкривил лице. — Довери ми се.

Последния го довлякоха заедно. Само с общи усилия успяха до го повдигнат върху другите три.

— Успокоителните ще го държат в безсъзнание часове — каза Лиза.

Отговори й изстрел. Куршум проби капака и се заби в една от таванските греди.

— Май ще поискам лекарски консилиум — каза Пейнтър и я дръпна встрани.

— Всичкия мидазолам… всичкото успокоително ли му вкара?

— О, да.

— Тогава как…

— Не знам. А и не ме интересува в момента.

Поведе я към отворената врата. Огледаха се за други стрелци и излязоха. Вляво имаше само огън и дим. Рояци искри танцуваха в схлупилото се небе.

Облаци с цвят на гранит забулваха върха.

— Таски беше прав — измърмори Лиза и вдигна качулката на парката си.

— Кой?

— Един шерп. Каза, че днес пак ще има буря.

Пейнтър проследи с поглед пламъците, които се издигаха към облачната пелена. Едри снежинки започваха да се сипят от небето, смесваха се с черния дъжд от нажежена пепел. Огън и лед. Подходяща епитафия за десетките монаси, обитавали този манастир.

При мисълта за мирните хора, живели тук, го обзе черен гняв. Кой би убил монасите така безмилостно?

Кой — не знаеше. Но знаеше защо.

Заради болестта.

Нещо се беше объркало… и сега някой се опитваше да го прикрие.

Експлозия сложи край на по-нататъшните му разсъждения. Пламъци и дим излетяха откъм вратата на плевнята. Капакът на един от сандъците изхвърча в двора.

Пейнтър стисна Лиза за лакътя.

— Онзи да не се взриви? — попита Лиза, зяпаше стреснато плевнята.

— Не. Само капака. Хайде. Огънят няма да го забави много.

Пейнтър я поведе по заледения плочник покрай замръзналите трупове на кози и овце.

Валеше все по-силно. Което беше и добре, и зле. Пейнтър беше само с вълнената роба и ботушите. Недостатъчна защита срещу снежна буря. Но пък снегът щеше да скрие следите им и да намали видимостта.

Поведе Лиза покрай стръмната скална стена и надолу към селото в ниското, селото, където беше ходил преди няколко дни.

— Виж! — каза Лиза.

Димен стълб се издигаше към небето откъм селото — по-малка версия на пожара зад тях.

— Селото… — Пейнтър сви юмруци.

Значи не само манастирът бе унищожен. Къщите долу също бяха опожарени. Нападателите елиминираха всички свидетели.

Пейнтър се дръпна от пътеката — беше прекалено открита. Със сигурност щеше да е под наблюдение, а долу можеше да има още бандити.

Тръгна обратно към горящите руини на манастира.

— Къде отиваме? — попита Лиза.

Пейнтър посочи отвъд пламъците.

— В ничията земя.

— Но нали точно там…

— Са били видени за последно светлините, да — потвърди той. — Но и пресеченият терен там е най-подходящ за скривалище. Ще намерим някой заслон, където да изкараме бурята. Ще изчакаме, докато дойдат властите. Все някой трябва да е забелязал пожарите.

Пейнтър пак погледна към стълба черен дим. Сигурно се виждаше от километри. Димен сигнал, като онези, които използвали индианските му прадеди. Но имаше ли кой да го види? Погледът му се премести по-нависоко, към облаците. Опита се да пробие пелената към откритите небеса отвъд. Надяваше се някой да разпознае опасността.

Дотогава…

Нямаха голям избор.

— Хайде.

01:25
Вашингтон

Монк и Кат пресякоха тъмния Капитол Плаза. Вървяха в крачка, не толкова от единомислие, колкото от раздразнение.

— Няма ли да е по-добре да изчакаме? — обади се Кат. — Много е рано. Всичко може да се случи.

Монк още долавяше уханието на жасмин от нея. Бяха взели набързо душ след обаждането от Логан Грегъри, прегърнати под горещите струи в заключителен етап на интимността си. След това обаче, докато се бършеха и се обличаха, реалният свят си запробива път с всеки вдигнат цип и закопчано копче — охлаждаше страстта им не по-малко от нощния хлад.

Монк я погледна.

Кат беше с тъмносини панталони, бяла блузка и яке с емблемата на флота. Професионалистка както винаги и излъскана като черните си кожени обувки с ток. Монк, от своя страна, носеше черни маратонки, тъмни дънки, поло с неопределен светъл цвят и най-отгоре — шапка-идиотка с логото на „Чикаго Къбс“.

— Докато не съм сигурна — продължи Кат, — предпочитам да си мълчим за бременността.

— Какво значи „докато не съм сигурна“? Докато не си сигурна, че искаш бебето? Докато не си сигурна за нас?

Спорили бяха по целия път от апартамента на Кат в края на Логан Съркъл, бивш викториански пансион, преустроен в кооперация. Беше съвсем близо до Капитолия. Тази нощ обаче краткото разстояние му се струваше безкрайно.

— Монк…

Той спря. Протегна ръка към нея, после я отпусна безсилно. Погледна я право в очите.

— Кажи ми, Кат.

— Искам да съм сигурна, че бременността… и аз не знам… ще се запази. Нека минат още няколко месеца и тогава ще кажем на другите. — Очите й блестяха насълзени под лунната светлина.

— Миличка, точно затова трябва да им кажем. — Той сложи ръка на корема й. — За да защитим човечето, което расте тук.

Тя се обърна и ръката му се озова на кръста й.

— Или пък може би ти си прав. Кариерата ми… може би моментът не е подходящ.

Монк въздъхна.

— Ако всички бебета се раждаха в подходящия момент, светът щеше да е наистина доста пусто място.

— Монк, не е честно. Нали не става въпрос за твоята кариера.

— Да бе! Мислиш, че детето няма да промени и моя живот, всичките ми решения? То променя всичко.

— Именно. Точно това ме плаши най-много. — Тя се отпусна на ръката му и той я прегърна.

— Ще се справим заедно — прошепна й. — Обещавам ти.

— Въпреки това предпочитам да си мълчим… поне още няколко дни. Още дори не съм ходила на лекар. Може тестът да не е отчел правилно.

— Колко теста си направи?

Тя се облегна на него.

— Казвай де!

— Пет — прошепна тя.

— Пет? — Той не успя да скрие удивлението си.

Тя го блъсна с юмрук в ребрата.

— Не ми се подигравай. — Монк долови усмивката в гласа й.

Притисна я по-силно към себе си.

— Добре. Засега ще го пазим в тайна.

Тя го целуна, не дълбоко, не страстно, а просто в знак на благодарност. Разделиха се, но продължиха през търговския център, без да пускат ръцете си.

Право напред и облята в ярки светлини се издигаше целта на нощната им разходка — замъкът Смитсониън. Бойниците му от червен пясъчник, големите и малките кули грееха в мрака — той целият беше един анахронизъм, кацнал сред подредения град. Централната сграда приютяваше информационния център на Смитсоновия институт, а старото изоставено бомбоубежище под земята беше преустроено в централното командване на Сигма — тайната сила от военни учени на АИОП в сърцето на множеството музеи и изследователски лаборатории.

Когато наближиха комплекса, Кат измъкна пръстите си от неговите.

Монк я изгледа. Все още го глождеше тревога.

Въпреки постигнатото съгласие усещаше малка ядка на несигурност зад уж нормалното й поведение. Дали нямаше и нещо друго освен бебето?

„Докато не съм сигурна.“

Сигурна в какво?

Тревогата не му даваше мира по целия път надолу към подземните офиси на командването. Ала последвалият инструктаж с Логан Грегъри, временно изпълняващия длъжността директор на Сигма, му струпа цял куп нови тревоги на главата.

— Заради бурята все така нямаме връзка с района. Всъщност целият Бенгалски залив е в лапите на електромагнитна буря — обясни седналият зад подреденото си бюро Логан. Едната стена беше заета от редица плазмени екрани. На два от тях течеше информация. Трети показваше данните от директна връзка с метеорологичен сателит, разположен над Азия.

Монк подаде на Кат снимка, направена при едно от преминаванията на сателита.

— С малко късмет преди съмване може да постъпят нови данни — продължи Логан. — Тази сутрин Анг Гелу излетял с хеликоптер от Непал заедно с медицински екип към манастира. Излетели са в промеждутъка между двете бури. Още е рано. Там сега е едва обяд. Така че скоро може да получим нова информация.

Монк и Кат се спогледаха. Бяха ги уведомили за разследването на директора. Връзката с Пейнтър Кроу се беше изгубила преди три дни. Ако се съдеше по изтерзания му вид, Логан Грегъри оттогава не беше мигнал. Беше с обичайния си син костюм, но леко омачкан на лактите и коленете, което си беше направо безобразен вид за втория човек в командването на Сигма. Сламенорусата му коса и слънчевият загар му придаваха младежки вид, но тази нощ му личеше, че всъщност е надхвърлил четиридесетте — подпухнали очи, бледност и две бръчки между очите, дълбоки колкото Гранд Каньон.

— Ами Грей? — попита Кат.

Логан решително подравни една папка върху плота на бюрото си, сякаш с това слагаше точка на предишната тема. Притегли друга папка и я отвори.

— Преди час срещу командир Пиърс е имало опит за покушение.

— Какво?! — Монк се наведе напред. — Защо тогава изобщо говорим за разни метеорологични прогнози?

— Успокой се. Той е на сигурно място и чака подкрепление. — Логан им разказа накратко за случилото се в Копенхаген, включително за оцеляването на Грей. — Монк, ти заминаваш при командир Пиърс. На летище „Дълес“ те чака самолет, излита след деветдесет и две минути.

Трябваше да му го признае — Логан дори не си погледна часовника.

— Капитан Брайънт — продължи Логан и се обърна към Кат. — Междувременно бих искал да си ми на разположение тук, докато наблюдаваме развитието в Непал. Свързах се с посолството ни в Катманду. Опитът ти в разузнаването ще ми е от полза.

— Разбира се, сър.

Монк изведнъж се зарадва, че преди да постъпи в Сигма, Кат беше работила за разузнаването. Сега щеше да е дясната ръка на Логан, докато трае кризата, на сигурно място под замъка Смитсониън, а не някъде на терен. Една тревога по-малко на главата му.

Кат го гледаше напрегнато. И ядосано някак, сякаш му беше прочела мислите. Монк се постара лицето му да си остане безизразно.

Логан се изправи.

— Е, оставям ви да се подготвите. — Отвори вратата на кабинета си, с което на практика сложи край на срещата.

Вратата едва се беше затворила зад тях, когато Кат го стисна силно над лакътя.

— Значи заминаваш за Дания?

— Ами да.

— А какво ще… — Дръпна го в дамската тоалетна, празна по това време на денонощието. — А какво ще правим с бебето?

— Не разбирам. Какво общо…

— Ами ако с теб се случи нещо?

Той примигна насреща й.

— Нищо няма да ми се случи.

Кат вдигна другата му ръка — протезата.

— Не си недосегаем.

Той дръпна ръката си и инстинктивно я скри зад гърба. Лицето му пламна.

— Операцията е нищо и никаква. Просто ще осигурявам Грей, докато той си свърши работата. Така де, даже и Рейчъл ще дойде. Най-вероятно ще им вися на главите да им светя. А после ще се метнем на първия самолет обратно.

— Щом е толкова незначително, защо не отиде някой друг? Мога да кажа на Логан, че ще ми трябва помощта ти тук.

— Да бе, и той ще ти повярва!

— Монк…

— Отивам, Кат. Ти държиш да не казваме на никого за бременността. Ако питаш мен, иде ми да го извикам с цяло гърло, за да ме чуе целият свят. Работата обаче е там, че си имаме задължения. Ти твоите. Аз моите. Бъди сигурна, че няма да поемам излишни рискове. — И отново сложи ръка на корема й. — Ще си пазя задника заради трима ни.

Тя сложи ръка върху неговата и въздъхна.

— Е, задникът ти е доста хубав.

Монк й се усмихна. Тя му отвърна със същото, но в очите й прозираха умора и притеснение. За това Монк можеше да направи само едно.

Наведе се към нея, докосна устните й със своите и прошепна:

— Обещавам.

— Какво обещаваш? — попита тя и леко се дръпна.

— Всичко — отговори той и я целуна.

Не се шегуваше.

— На Грей можеш да кажеш — каза тя, когато най-сетне се откъснаха един от друг. — Стига да ти се закълне, че ще си мълчи.

— Сериозно? — Очите му грейнаха, после се присвиха подозрително. — Защо?

Кат го заобиколи на път към огледалото и на минаване го плесна по дупето.

— Защото искам и той да ти пази задника.

— Хубаво. Макар че едва ли точно моят му е по вкуса.

Тя поклати глава и се огледа в огледалото.

— Уф, направо не знам какво да правя с теб.

Той застана зад нея и я прегърна през кръста.

— Ами… според Грегъри ми остават деветдесет и две минути. Не, вече деветдесет.

12:15
Хималаите

Лиза се влачеше след Пейнтър.

С лекотата на планинска коза той водеше надолу по стръмнината, осеяна с камънаци и коварни замръзнали шисти. От небето се сипеше сняг на парцали, завихрена пелена, която смаляваше видимостта до няколко крачки и ги обвиваше в странен сивкав полумрак. Но поне бяха на завет от ужасния леден вятър. Дълбоката клисура, в която се бяха спуснали, лежеше напряко на свирепите му повеи.

Нямаше как да избягат от студа обаче, а температурите падаха главоломно. Дори с дебелата си парка и ръкавици Лиза трепереше. Макар да бяха вървели по-малко от час, от горещината на горящия манастир беше останал само спомен. Малкото непокрита кожа по лицето й гореше като ожулена.

Пейнтър сигурно беше много по-зле. Беше навлякъл дебелите панталони и вълнените ръкавици на един мъртъв монах. Но нямаше качулка, само шал, вързан през долната половина на лицето му. Дъхът му се кълбеше в ледения въздух.

Трябваше да намерят заслон.

При това скоро.

Тя се хързулна на задник по един особено стръмен участък и Пейнтър й подаде ръка. Бяха стигнали дъното. Клисурата завиваше между високите, почти отвесни стени.

Тук новият сняг вече беше натрупал трийсетина сантиметра.

Преходът без специални обувки щеше да е труден.

Сякаш усетил тревогата й, Пейнтър посочи към тясното ждрело. Там една козирка предлагаше завет. Тръгнаха през снега.

Лиза погледна назад. Следите им бързо се запълваха със сняг. След минути щяха да се заличат напълно. Снегът щеше да скрие пътя им от евентуални преследвачи, да, но въпреки това я изнервяше. Сякаш заличаваше самото им съществуване.

Обърна се напред.

— Имаш ли някаква представа къде отиваме? — попита шепнешком — не толкова от страх, че някой ще я чуе, а от несъзнателен стремеж да е в унисон с притискащата ги тишина.

— Съвсем смътна — отвърна Пейнтър. — Тези гранични земи дори ги няма на картата. В по-голямата им част не е стъпвал човешки крак. — Той махна с ръка. — Когато за пръв път дойдох тук, проучих подробно сателитните снимки, с които разполагах, но дори и те нямат особена практическа стойност. Теренът е прекалено пресечен.

Продължиха мълчаливо още няколко крачки.

После Пейнтър погледна назад към нея.

— Знаеш ли, че през 1999-а тук горе са открили Шангри-ла?

Лиза го изгледа. Не можеше да прецени дали се усмихва зад шала си и се опитва да успокои страховете й.

— Шангри-ла? Като в „Изгубения хоризонт“? — Помнеше и книгата, и филма. Изгубен утопистки рай, замръзнал във времето сред върховете на Хималаите.

Пейнтър се обърна и продължи напред, като обясняваше в движение:

— Екипът на „Нешънъл Джиографик“ открил чудовищно дълбоко ждрело в Хималаите на няколкостотин мили южно оттук, на завет под един планински склон, който го скривал от очите на сателитите. На дъното му имало субтропичен рай. Водопади, борове и елхи, поляни с рододендрони, потоци, обточени с мури и хвощове. Истинска градина, пълна с живот, оградена отвсякъде с лед и сняг.

— Шангри-ла?

Той сви рамене.

— Просто доказателство, че науката и сателитите невинаги могат да разкрият онова, което светът е решил да скрие.

Зъбите му вече тракаха. Дори самото говорене хабеше дъх и топлина. Трябваше да намерят собствената си Шангри-ла.

Продължиха в мълчание. Снегът натрупваше.

След десетина минути клисурата рязко свърна встрани. При ъгъла козирката над главите им изчезна.

Спряха и впериха отчаяни погледи напред.

Клисурата се спускаше рязко надолу, разширяваше се и се отваряше към небето. Право пред тях пелена от сняг изпълваше хоризонта. От време на време поривите на вятъра отваряха за миг изглед към дълбоката долина.

Определено не беше Шангри-ла.

Теренът беше насечен от замръзнали назъбени канари, твърде стръмни за хора без специална алпинистка екипировка. Поток се спускаше надолу през неравния терен в серия високи водопади — разбира се, замръзнали в синкав лед, неподвластен на времето.

Отвъд канарите, сред мъгла от сняг, лежеше дълбоко ждрело, оттук изглеждаше бездънно. Краят на света.

— Ще намерим път надолу — побърза да каже Пейнтър.

И се гмурна отново в пастта на бурята. Скоро потънаха в сняг до над глезените, после и до средата на прасеца. Пейнтър й разравяше пътечка.

— Чакай — каза тя. Даваше си сметка, че той няма да издържи още дълго. Беше я довел дотук, но не бяха екипирани да продължат. — Там.

Поведе го към скалната стена. Подветрената страна беше като че ли по-защитена.

— Къде… — почна той, но зъбите му тракаха толкова силно, че не успя да довърши.

Тя му посочи мястото, където замръзналият поток падаше покрай високата стена. Шерпът Таски ги беше понаучил някои неща за оцеляването в планината. Един от най-важните му уроци беше как да намериш заслон.

Лиза знаеше наизуст петте най-подходящи места.

Както ги беше инструктирал Таски, тя се насочи към мястото, където леденият водопад стигаше до тяхното ниво и черната скала се срещаше със синьо-белия лед. Според водача им лятното снеготопене в Хималаите превръщало водопадите в бесни порои, способни да издълбаят в скалата дълбоки джобове. В края на лятото водните потоци намалявали и постепенно замръзвали, като често оставяли празни пространства зад себе си.

Лиза с облекчение установи, че и този поток не прави изключение.

Благослови и Таски, и всичките му предци.

Разби с лакът кората от скреж и отдолу между леда и стената лъсна черна пролука. А зад нея се отваряше малка кухина.

Пейнтър застана до нея.

— Нека проверя дали е безопасно.

Извърна се странично, промуши се през пролуката… и изчезна. След миг слаба светлинка освети водопада.

Лиза надникна през пролуката.

Пейнтър стоеше на две крачки от нея с фенерчето в ръка. Плъзгаше лъча по стените на малката ниша.

— Изглежда наред. Все ще можем да останем тук, докато бурята утихне.

Лиза се промуши след него. На завет от вятъра и снега веднага й стана по-топло.

Пейнтър изключи фенерчето. Всъщност не им трябваше допълнително осветление. Ледената стена пропускаше слабата дневна светлина и сякаш дори я усилваше. Замръзналият водопад грееше и блещукаше.

Пейнтър се обърна към нея, очите му бяха сини, в тон с блестящия лед. Лиза огледа лицето му за признаци на измръзване. От вятъра кожата му бе зачервена. Индианският му произход беше изписан в структурата на лицето му. Само сините очи не си пасваха.

— Благодаря — каза той. — Май току-що отървахме кожите благодарение на теб.

Тя сви рамене и отклони поглед.

— Връщам ти услугата.

Въпреки небрежните й думи обаче й стана приятно от признателността му — повече, отколкото би предположила.

— Откъде знаеше как да намериш… — Остатъкът от изречението му се загуби сред силна кихавица. — Ох!

Лиза свали раницата.

— Стига си питал. Първо трябва да се стоплим.

Отвори медицинската си чанта и измъкна изолиращо одеяло. Макар да изглеждаше измамно тънко, специалната му материя задържаше деветдесет процента от телесната топлина. А и Лиза не разчиташе само на нея.

Извади компактен каталитичен отоплител, задължителен елемент от екипировката на алпинистите.

— Седни — нареди на Пейнтър и постла одеялото върху студената скала.

Той не възрази, толкова беше изтощен.

Лиза седна до него и заметна одеялото около двамата в импровизиран пашкул. След като се сгушиха вътре, натисна бутона за електронно включване на отоплителя. Устройството се захранваше от малък бутанов цилиндър, достатъчен за четиринайсет часа. Ако го използваха пестеливо и с прекъсвания, в комбинация с одеялото, нямаше причина да не оцелеят два, дори три дни.

Пейнтър потръпна.

— Свали си ръкавиците и ботушите — каза тя и се зае да направи същото. — Стопли си ръцете над отоплителя и почвай да разтриваш пръстите на ръцете, на краката, носа, ушите.

— Срещу из… измръзване…

Тя кимна.

— Натрупай колкото се може повече дрехи между себе си и скалата, за да се намали топлинната загуба.

Съблякоха се и облицоваха гнездото си с вълна и гъши пух.

Скоро стана почти уютно.

— Имам няколко шоколадчета — каза тя. — Можем да разтопим сняг за вода.

— Явно си специалист по оцеляване в трудни условия — каза Пейнтър, този път по-спокойно. Оптимизмът му, изглежда, се връщаше заедно с топлината в крайниците му.

— Само че нищо тук няма да ни спаси от куршум — каза тя и го погледна. Носовете им почти се допираха.

Пейнтър въздъхна и кимна. Бяха се спасили от студа, но не и от другата опасност. Бурята, заплаха преди, сега им осигуряваше известна защита. Но после какво? Нямаше как да се свържат с цивилизацията. Нямаха оръжия.

— Ще стоим скрити — каза той. — Който и да е подпалил манастира, няма как да ни проследи дотук. Когато бурята спре, ще дойдат спасителни отряди. Да се надяваме, че ще имат и хеликоптери. Можем да им сигнализираме с ракетката — видях я в комплекта ти за спешни случаи.

— И да се надяваме, че спасителите ще стигнат до нас преди другите.

Той посегна и стисна коляното й. Лиза беше благодарна, че не я засипва с фалшиви окуражавания. Ръката й стисна в отговор неговата. Това беше достатъчно.

Замълчаха, всеки потънал в мислите си.

— Според теб какви са те? — попита тихо Лиза.

— Не знам. Но онзи изпсува, когато го съборих. На немски. Беше все едно се удрям в танк.

— На немски? Сигурен ли си?

— В нищо не съм сигурен. Може да е наемник. Очевидно е преминал военно обучение.

— Чакай — каза Лиза и се изви да стигне до раницата си. — Нали го снимах.

Пейнтър поизправи гръб, при което размести единия ъгъл на одеялото. Бързо го пъхна под бедрото си, за да затвори пролуката.

— Снимала си го, наистина?

— Иначе нямаше как светкавицата да работи достатъчно дълго. Настроих фотоапарата на продължително снимане — в този режим прави по пет снимки на секунда. Нямам представа какво е уловил. — Тя се завъртя напред и включи фотоапарата.

Рамо до рамо гледаха втренчено малкото плазмено екранче. Лиза извика последните снимки. Повечето бяха неясни, но гледани една след друга, бяха като забавен каданс на бягството им — реакцията на стреснатия убиец, ръката му, вдигната инстинктивно да предпази очите, изстрелите към Лиза, връхлитащият отгоре му Пейнтър.

На няколко снимки бяха попаднали части от лицето на мъжа. Като подредиха мислено пъзела, се получи грубо подобие на портрет — руса до бяло коса, ниско, животинско някак чело, издадена челюст. Последната снимка, изглежда, бе направена, когато Лиза притича покрай Пейнтър и убиеца. Уловила беше в едър план очите му, очилата за нощно виждане — килнати над едното ухо. Очите му излъчваха дива ярост, подсилена от фотографския ефект на червените зеници.

Лиза се сети за Релу На, далечния роднина на Анг Гелу, който ги беше нападнал със сърпа. Очите на лудия монах излъчваха нещо подобно. Тръпки, които нямаха нищо общо със студа, полазиха по гърба й.

Забеляза и нещо друго.

Очите бяха с различен цвят.

Едното беше яркосиньо.

Другото — мъртво бяло.

Можа да беше дефект заради светкавицата…

Върна снимките към началото. После ги пусна на бърз преглед и спря на последната снимка преди серията в избата. Снимка на стена, изписана с кръв. Съвсем беше забравила за нея.

— Какво е това? — попита Пейнтър.

Вече му беше разказала тъжната история за лама Кемсар.

— Това беше написал на стената старецът. Една и съща поредица символи, която се повтаря.

Пейнтър се наведе да погледне по-отблизо.

— Можеш ли да го увеличиш?

Тя го направи, макар и за сметка на известна яснота на образа.

black_order-2.png

Пейнтър сбърчи вежди.

— Не е тибетски, нито непалски. Виж колко ъгловати са символите. Прилича повече на нордически руни или нещо такова.

— Смяташ ли?

— Възможно е. — Пейнтър се облегна назад и изпъшка уморено. — Във всеки случай ме кара да се питам дали лама Кемсар не е знаел повече, отколкото е бил склонен да сподели.

Лиза си спомни нещо, което беше пропуснала да му спомене.

— След като старият монах си преряза гърлото, открихме символ, изрязан на гърдите му. Тогава реших, че е просто случайност или резултат от умопомрачението му. Сега обаче не съм толкова сигурна.

— Какво представляваше? Можеш ли да го нарисуваш?

— Не е нужно. Беше свастика.

Пейнтър вдигна вежди.

— Свастика?

— Да. Дали стресът не го е върнал към нещо преживяно в миналото, нещо, което го е изплашило?

Разказа му историята за роднината на Анг Гелу. Как Релу На избягал от маоистките бунтовници, ужасѐн от жестокостта им, след като започнали да отсичат със сърпове крайниците на невинни селяни. А после самият той бе направил същото, когато болестта му бе отнела разсъдъка и бе извадила на повърхността дълбоко заровена стара травма.

Пейнтър се намръщи.

— Лама Кемсар беше прехвърлил седемдесетте. Което означава, че по време на Втората световна война е бил юноша. Следователно е възможно. Нацистите са пращали изследователски експедиции в Хималаите.

— Тук ли? И защо?

Пейнтър сви рамене.

— Говори се, че Хайнрих Химлер, шефът на СС, бил маниак на тема окултизъм. Изучавал древни ведически текстове, датиращи отпреди хиляди години. И стигнал до заключението, че планините тук са рожденото място на оригиналната арийска раса. Пращал многобройни експедиции, които да търсят доказателство. Разбира се, Химлер не е бил съвсем наред.

Лиза му се усмихна.

— Възможно е старият лама да е имал някакъв досег с онези експедиции. Да са го наели за водач или нещо такова.

— Може би. Но едва ли ще разберем. Каквито и тайни да е имал, те са умрели заедно с него.

— Или пък не. Може би точно това се е опитвал да направи в стаичката си. Да се освободи от нещо ужасно. Подсъзнанието му се е стремяло към опрощение и е разкривало онова, което е знаел.

— Твърде много „може би“ се събраха. — Пейнтър разтърка челото си и примижа. — Ето ти още едно. Може би писанията му са просто драсканици.

Лиза нямаше какво да възрази. Въздъхна, налегната от умора. Адреналинът, поддържал я по време на бягството, започваше да се изчерпва.

— Стопли ли се?

— Да.

Тя изключи отоплителя.

— Трябва да пестим бутана.

Той кимна, после не успя да сдържи широката си прозявка.

— Добре ще е да поспим малко — каза Лиза. — На смени.

 

 

Пейнтър се събуди, защото някой го разтърсваше за рамото. Отлепи гръб от стената, на която се беше облегнал да поспи. Навън беше тъмно. Ледената стена пред тях беше черна като скалата.

Но поне бурята като че ли беше утихнала.

— Какво има? — попита той.

Лиза беше дръпнала надолу част от одеялото.

Посочи и прошепна:

— Чакай.

Той се отърси от съня. Чака половин минута. Нищо. Бурята определено беше утихнала. Вятърът не виеше. Извън малката им пещера се беше възцарил кристален планински покой. Пейнтър напрягаше слух за нещо подозрително.

Явно нещо беше изплашило Лиза.

Усещаше дивия й страх — той буквално се излъчваше на вълни от напрегнатото й тяло.

— Лиза, какво…

Внезапно ледената стена рязко просветля, сякаш в небето бяха блеснали фойерверки. Шум нямаше. Проблясващото сияние се посипа по скалните стени и изчезна. После ледът потъмня отново.

— Призрачните светлини… — прошепна Лиза и се обърна към него.

Пейнтър се върна мислено три нощи назад. Когато беше започнало всичко това. Болестта в селото, лудостта в манастира. Спомни си преценката на Лиза. Че разстоянието до странните светлини е пряко свързано с тежестта на пораженията.

А сега те бяха в сърцето на лошата земя.

По-близо отвсякога.

И ето че замръзналият водопад грейна отново, облян в мъртвешко сияние. Призрачните светлини лумнаха пак.